Полибий, Всеобща история – предговор

ОТКУПЪТ НА ЗАЛОЖНИКА

По­ли­бий, си­нът на Ли­кор­тас, бил на 82 го­ди­ни, ко­га­то пад­нал от кон и по­чи­нал. Та­ко­ва е съ­об­ще­ни­ето на Лу­ки­ан, ко­ето се от­на­ся за го­ди­ни­те след 134-133-та Спо­ред Ма­ну­ил Ма­ла­са, ав­тор на ед­ни спо­ме­ни за Пе­ло­по­нес, тя­ло­то на пи­са­те­ля би­ло на­ме­ре­но не­по­кът­на­то по вре­ме­то на ви­зан­тийс­кия им­пе­ра­тор Ио­ан Ком­нин (1118 – 1143 г.)

Та­ка, със стран­нос­ти, за­вър­ш­ва един жи­вот, кой­то за­поч­ва след 208 г. пр. Хр. в сто­ли­ца­та на пе­ло­по­нес­ка­та Ар­ка­дия Ме­га­ло­по­лис. Зе­мя­та е пла­нин­с­ка и гру­ба, хо­ра­та са ка­то нея. Те се мя­тат меж­ду на­тис­ка на Фи­лип V, цар на Ма­ке­до­ния, с ам­би­ци­ите и енер­ги­ята на ве­ли­кия си пра­дя­до Алек­сан­дър, и зап­ла­ха­та от Рим, ко­ято, след фа­тал­на­та за Ани­бал бит­ка в Аф­ри­ка край За­ма през 202 г. пр. Хр., ре­ал­но над­вис­ва над Бал­кан­с­кия по­лу­ос­т­ров. Те­зи хо­ра, на­че­ло със зна­ме­ни­тия Фи­ло­пи­мен и с Ли­кор­тас, ба­ща­та на ис­то­ри­ка, съз­да­ват Ахейс­ка­та ли­га на пе­ло­по­нес­ки гра­до­ве, ко­ято, след сък­ру­ша­ва­не­то на Ето­лийс­кия съ­юз и на няв­гаш­на­та мощ на Спар­та, се оказ­ва об­ре­че­на да бъ­де пос­лед­ни­ят за­щит­ник на елин­с­ка­та сво­бо­да. По­ли­бий, кой­то през 169/168 г. пр. Хр. е ве­че на­чал­ник на кон­ни­ца­та на Ли­га­та, ще схва­не, мо­же би един­с­т­вен, двойна­та иро­ния на та­зи не­рав­на бор­ба. Тит Квинкт Фла­ми­ний, из­б­ран за кон­сул през 198 г. пр. Хр., раз­г­ро­мя­ва Фи­лип V на след­на­та 197 г. пр. Хр. край Ки­нос­ке­фа­ле в Те­са­лия и на Ис­т­мийс­ки­те все­елин­с­ки иг­ри в Ко­ринт през 196 г. пр. Хр. де­ма­гог­с­ки опо­вес­тя­ва ос­во­бож­де­ни­ето на Ела­да от ма­ке­дон­с­ко­то опе­кун­с­т­во или до­ри роб­с­т­во. Та­зи по­ли­ти­чес­ка, но и нрав­с­т­ве­на дву­лич­ност, ко­ято, по­не за По­ли­бий, опо­ро­ча­ва обе­ди­ни­тел­на­та плат­фор­ма на Ахейс­кия съ­юз, се при­ту­ря към огор­че­ни­ето от ед­но твър­де го­ля­мо за­къс­не­ние. Три сто­ле­тия след въз­х­ва­ла­та на Ту­ки­дид, от­п­ра­ве­на към доб­ро­де­те­ли­те на сво­бод­ния по­ли­сен граж­да­нин на Ати­на, и две след тра­ге­ди­ята на Де­мос­тен, кой­то се от­ка­за да раз­бе­ре, че де­мок­ра­ци­ята е мър­т­ва, в про­вин­ци­ал­на­та Ар­ка­дия се пра­ви опит да се съ­жи­вят сен­ки. До­ка­то бла­го­род­ни­ят Арат, съ­щин­с­ки­ят вдъх­но­ви­тел на Ахейс­ка­та ли­га, т.нар. койнон, си­гур­но, как­то вну­ша­ва за­па­зе­но­то за не­го, е бил об­ла­дан от ду­хов­ния си по­дем да въз­с­та­но­ви ве­ли­чи­ето на Ела­да, По­ли­бий, поз­нат от пи­са­но­то си сло­во, е на­пъл­но и ци­нич­но ос­во­бо­ден от та­ки­ва по­ри­ви. Тек­с­тът му е тол­ко­ва ли­шен от ча­ра на ати­чес­ка­та про­за от кла­си­чес­ка­та епо­ха, че, как­то гла­си ед­но злоб­но съж­де­ние, „той мо­же да бъ­де че­тен на всич­ки ези­ци, ос­вен на своя соб­с­т­вен.”

Ко­га­то през 179 г. пр. Хр. Пер­сей нас­ле­дя­ва ба­ща си Фи­лип V на ма­ке­дон­с­кия трон, за­поч­ва де­се­ти­ле­ти­ето на края. Пос­лед­на­та, тре­та по ред ма­ке­дон­с­ка вой­на Рим под­х­ва­ща в 171 г. пр. Хр. и я за­вър­ш­ва с бит­ка­та при Пид­на през 168 г. пр. Хр., в ко­ято пос­лед­на­та ма­ке­дон­с­ка фа­лан­га е уни­що­же­на. Еми­лий Па­вел, кон­су­лът-по­бе­ди­тел, от­веж­да в Ита­лия Пер­сей, за да го по­ка­же, уни­зен, на три­ум­фа си в Рим, но и 1000 ахейс­ки пър­вен­ци, ко­ито го под­к­ре­пя­ли с ду­ми и де­ла. Меж­ду тях е и си­нът на Ли­кор­тас, кой­то един­с­т­вен по­па­да в са­мия Рим, до­ка­то дру­ги­те би­ли от­ве­де­ни и за­то­че­ни в гра­до­ве­те на Ет­ру­рия. То­зи жест не е обяс­нен ни­то от По­ли­бий, ни­то от друг ав­тор, съв­ре­ме­нен или по-къ­сен, но е обяс­ним. Из­г­леж­да, че от всич­ки за­лож­ни­ци то­зи имен­но бил за рим­ля­ни­те най-це­не­ни­ят, по­не­же по вре­ме на война­та ве­ро­ят­но е вли­я­ел най-сил­но вър­ху ду­хо­ве­те с род, об­ра­зо­ва­ност и по­ве­де­ние. Та­ка ще да е би­ло, за­що­то на­чал­ни­кът на ахейс­ка­та кон­ни­ца бил въ­ве­ден в кръ­га на Кор­не­ли­ите, про­чу­та­та пат­ри­ци­ан­с­ка фа­ми­лия с проз­ви­ще Сци­пи­они.

Пуб­лий Кор­не­лий Сци­пи­он-ба­ща па­да в Ис­па­ния през 211 г. пр. Хр. сре­щу Ани­ба­ло­вия брат Хас­д­ру­бал, Пуб­лий Кор­не­лий Сци­пи­он-син (сра­жа­вал се през Вто­ра­та пу­ни­чес­ка вой­на при Ти­ци­н и Ка­на), през 211 г. пр. Хр. за­ема пос­та на ба­ща си без ни­как­ва пре­диш­на во­ен­на ка­ри­ера, но след раз­г­ро­ма на кар­та­ген­с­ка­та ар­мия там, ста­ва кон­сул през 205 г. пр. Хр., а на след­ва­ща­та де­бар­ки­ра в Аф­ри­ка и прик­люч­ва война­та във 202 г. пр. Хр. сре­щу пъл­ко­во­де­ца-ле­ген­да Ани­бал. Той уми­ра в 183 г. пр. Хр. в уса­мо­те­ние, под­го­нен от про­тив­ни­ци­те си, во­де­ни от Ка­тон Ста­рия, но увен­чан с не­увях­ва­що­то „Аф­ри­кан­с­ки Ста­рия”. Пуб­лий Кор­не­лий Сци­пи­он, ро­ден от Лу­ций Еми­лий Па­вел, ще ста­не не­гов оси­но­вен син с до­ба­ве­но име Еми­ли­ан, но съ­що с пря­кор „Аф­ри­кан­с­ки” (Мла­ди­я), за­що­то ще до­вър­ши се­мейно­то де­ло ка­то кон­сул през 147 г. пр. Хр. и ще раз­ру­ши Кар­та­ген. То­зи е чо­ве­кът, кой­то при­ема с два­де­сет го­ди­ни по-въз­рас­т­ния По­ли­бий за свой при­ятел и нас­тав­ник и об­ра­зу­ва, за­ед­но с фи­ло­со­фа Па­не­ций и с ко­ме­ди­ог­ра­фа Те­рен­ций, мал­ко­то об­щес­т­во на от­лич­ни­те поз­на­ва­чи на ста­рог­ръц­кия език и кул­ту­ра в Рим.

Пред­по­ла­гам, че Рим е нап­ра­вил на по­ли­ти­ка и во­ина от су­ро­ва­та Ар­ка­дия та­ко­ва впе­чат­ле­ние, с как­во­то е по­ра­зил ов­ча­ря на Вер­ги­лий от пър­ва­та пе­сен на „Бу­ко­ли­ки”. За съ­жа­ле­ние, то­зи ше­мет, кол­ко­то и да е пре­ми­нал, все пак е уне­съл По­ли­бий в ед­но съ­зер­ца­ние, ко­ето му пре­чи да проз­ре со­ци­ал­но­то и по­ли­ти­чес­ко­то не­рав­но­ве­сие в Рим меж­ду края на Вто­ра­та пу­ни­чес­ка вой­на и на­ча­ло­то на ре­фор­ми­те на бра­тя­та Грак­хи. Мъ­жът, кой­то гос­под­с­т­ву­вал на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на в края на III и на­ча­ло­то на II в. пр. Хр., Ста­рия Сци­пи­он, уми­ра поч­ти под­с­лед­с­т­вен в Ли­тер­нум. Кам­па­ни­ята сре­щу не­го и сре­щу по­бе­ди­те­ля при Ки­нос­ке­фа­ле Фла­ми­ний се во­ди от Ка­тон Ста­рия, обе­ди­нил и на­дъ­хал всич­ки ед­ри зе­мев­ла­дел­ци и твър­дог­ла­ви кон­сер­ва­то­ри. В тех­ни­те очи сци­пи­онов­ци­те са аван­тю­рис­ти, ко­ито ха­зар­т­но хвър­лят си­ли и сред­с­т­ва във во­ен­ни­те де­ла, из­вън и то да­ле­че от Ита­лия. Без­комп­ро­мис­нос­т­та на Ка­тон и блес­тя­щи­те ус­пе­хи на аф­ри­кан­с­ка­та, бал­кан­с­ка­та и си­рийс­ка­та ек­с­пе­ди­ции из­п­ра­вят с ед­нак­во убе­ди­тел­ни ар­гу­мен­ти про­тив­ни­ци­те един сре­щу друг, за да под­х­ва­нат, ма­кар и в на­ча­ло­то все още за­кон­на, теж­ка кон­с­ти­ту­ци­он­на бор­ба за над­мо­щие. Как­во е виж­дал По­ли­бий от нея и как­во е раз­би­рал от оно­ва, ко­ето е виж­дал, не се до­ла­вя от тек­с­та на съ­чи­не­ни­ето му, но как­во­то и да е би­ло то, не е пов­ли­яло на пос­те­пен­но за­раж­да­щия се ос­но­вен въз­г­лед.

В пър­ви­те пет гла­ви на тре­та­та си кни­га По­ли­бий нах­вър­ля обос­нов­ка­та и гра­ни­ци­те на сво­ята ис­то­рия. Той е убе­ден, че тряб­ва да опи­ше най-ос­т­рия пов­рат в съд­ба­та на рим­ля­ни­те, кой­то да­ти­ра меж­ду на­ча­ло­то на Вто­ра­та пу­ни­чес­ка вой­на в 218 г. пр. Хр. и края на Тре­та­та ма­ке­дон­с­ка вой­на в 168 г. пр. Хр., за да по­ка­же, в съ­пос­тав­ка с елин­с­ка­та по­ли­ти­чес­ка дейс­т­ви­тел­ност, как то­зи град под­чи­ни под своя власт поч­ти це­лия оби­та­ем свят. Тък­мо по­ло­же­ни­ето в елин­с­ки­те гра­до­ве и ман­та­ли­те­тът на тех­ни­те во­да­чи е енер­ги­ята с от­ри­ца­те­лен знак – кол­ко по-сил­на е тя по­ня­ко­га от она­зи с по­ло­жи­те­лен! – ко­ято тлас­ка ме­га­ло­по­ли­тя­ни­нът да се зах­ва­не да опис­ва пре­дим­с­т­ва­та на своя про­тив­ник. В шес­та­та кни­га, ко­ято, за жа­лост, не е из­ця­ло за­па­зе­на, той се пос­ве­ща­ва на­пъл­но на ана­ли­за и въз­х­ва­ла­та на рим­с­ко­то дър­жав­но ус­т­ройс­т­во, ко­ето ще на­мес­ти в те­ори­ята на Арис­то­тел – ка­то до­бър елин! – и ко­ето ще пред­ло­жи – ка­то от­куп на приз­на­те­лен за­лож­ник – за при­мер на чет­ци­те си. В пет­де­сет и ос­ма­та гла­ва на шес­та­та кни­га, По­ли­бий вмет­ва с омер­зе­ние към съ­на­род­ни­ци­те си, че то­га­ва, ко­га­то на­ро­дът ня­ма да же­лае да се под­чи­ня­ва на во­да­чи­те си, ни­то да бъ­де ра­вен с тях, а ще по­ис­ка ця­ла­та власт за се­бе си, то­га­ва дър­жа­ва­та ще про­ме­ни на­име­но­ва­ни­ето си с най-доб­ре зву­ча­що­то – сво­бо­да и де­мок­ра­ция, но на прак­ти­ка – с най-ло­ша­та фор­ма на уп­рав­ле­ние, как­ва­то е ох­лок­ра­ци­ята (влас­т­та на тъл­па­та).

Ка­то все­ки из­ку­сен ин­те­лек­ту­алец на сво­ето вре­ме, По­ли­бий об­ра­бот­ва Пла­то­но­во-Арис­то­те­ло­ви­те тер­ми­ни мо­нарх, цар и ти­ран, за да ги раз­г­ра­ни­чи и за да до­ка­же ле­ги­тим­нос­т­та на ца­р/­цар­с­т­во, тъй ка­то та­зи упот­ре­ба е приз­на­та от по­да­ни­ци­те, а не им е на­ло­же­на със страх и на­си­лие. По съ­щия на­чин оли­гар­хи­ята, ка­то власт на мал­ци­на узур­па­то­ри, отс­тои от арис­ток­ра­ци­ята, ко­ято е доб­ро­вол­но при­ета, за­що­то уп­рав­ле­ни­ето е в ръ­це­те на из­б­ра­на част от най-спра­вед­ли­ви­те и бла­го­ра­зум­ни хо­ра. Та­ка и в про­ти­во­по­лож­ност на ох­лок­ра­ци­ята де­мок­ра­ци­ята е там, къ­де­то тра­ди­ци­он­но се по­чи­тат бо­го­ве­те, хра­ни се ува­же­ние към пред­ци­те, из­пит­ва се свян към по-ста­ри­те и се за­чи­тат за­ко­ни­те. Те­зи ус­т­ройс­т­ва не ник­нат ка­то гъ­би тук и там, те се по­раж­дат за­ко­но­мер­но, след ка­то най-нап­ред се по­явя­ва мо­нар­хи­ята, а цар­с­т­во­то я след­ва, из­п­ра­вяй­ки нейни­те не­дос­та­тъ­ци, до­ка­то ти­ра­ни­ята ком­п­ро­ме­ти­ра и две­те на­пъл­но. То­га­ва, от пре­мах­ва­не­то на ед­но­лич­ни­те уп­рав­ле­ния се пре­ми­на­ва към арис­ток­ра­тич­но­то, ко­ето по ес­тес­т­вен път се из­раж­да в оли­гар­хич­но. Ед­ва след ка­то с гняв на­ро­дът пре­мах­не без­за­ко­ни­ето на сво­ите уп­рав­ни­ци, ид­ва вре­ме­то на де­мок­ра­ци­ята, но нейна­та съд­ба е съ­що по­ве­ле­на и тя се пре­об­ра­зу­ва в ох­лок­ра­ция. Пи­са­те­лят не ни съ­об­ща­ва как­во ще ста­не пос­ле в раз­ви­ти­ето на та­зи не­го­ва за­ко­но­мер­ност, но тряб­ва да пред­по­ла­га­ме, че из­хо­дът от ха­оса ще бъ­де ед­но­лич­на­та власт в низ­хо­дя­ща­та й гра­да­ция – цар­с­т­во (дай бо­же, по По­ли­би­ева­та ло­ги­ка!) – мо­нар­хия (по-мал­ко­то зло) – ти­ра­ния.

То­зи кръ­гов­рат не е тол­ко­ва на­ивен, кол­ко­то мо­же би аз го под­на­сям тук, но тъй ка­то е на­ис­ти­на схе­ма­ти­чен и оп­рос­тен, би пре­диз­ви­кал скеп­тич­ни ус­мив­ки у поз­на­ва­чи­те. През пър­ва­та по­ло­ви­на на II в. пр. Хр. оба­че, той е из­г­леж­дал из­вън­ред­но то­чен и мно­го по­учи­те­лен, още по­ве­че, че при­ме­рът на при­ме­ри­те – при­ве­ден с не­об­хо­ди­ма­та ри­то­рич­ност в шес­та­та кни­га – е ми­тич­ни­ят спар­тан­с­ки за­ко­но­да­тел Ли­кург. Ли­кург е из­пол­зу­ван с две не­чис­ти на­ме­ре­ния. Ед­но­то е да се по­лас­ка­ят по­бе­ди­те­ли­те – до­ма­ки­ни на ис­то­ри­ка със спар­тан­с­ка­та ста­рин­ност на дър­жав­на­та им уред­ба, ко­ето им оси­гу­ря­ва за­щи­та­та на тра­ди­ци­ята. Дру­го­то е да не се обез­сър­чат ели­ни­те от срав­не­ни­ето на тех­ния без­на­деж­ден се­па­ра­ти­зъм с мо­но­лит­нос­т­та на рим­с­кия строй и да им се ос­та­ви уте­ха­та на не­го­ви пър­во­от­к­ри­ва­те­ли. Пра­ва­та ли­ния меж­ду Ли­кург и Рим вър­ви по ос­нов­на­та идея на По­ли­бий, кой­то бър­за да из­бег­не те­оре­ти­чес­ки­те ус­лож­не­ния на Арис­то­тел с, да ре­чем, не­го­ви­те пет фор­ми на де­мок­ра­ция в пе­та­та гла­ва на трак­та­та му „По­ли­ти­ка”, и, ка­то взи­ма „три­те пра­вил­ни” за смет­ка на „три­те неп­ра­вил­ни” уп­рав­ле­ния, зак­лю­ча­ва, че рим­с­ка­та уред­ба е съ­че­та­ние. Тя се със­тои от „цар­с­т­во”, пред­с­та­ве­но от два­ма­та кон­су­ли, от „арис­ток­ра­ция”, уп­раж­ня­ва­на от се­на­та, и от „де­мок­ра­ция”, ко­ято се отс­то­ява от (всич­ки ви­до­ве) ко­ми­ции, т.е. на­род­ни­те съб­ра­ния.

Раз­би­ра се, че то­зи иде­ален ба­ланс е ед­на илю­зия, но за По­ли­бий е аб­со­лют­но не­об­хо­ди­ма ме­то­до­ло­ги­чес­ка кон­с­т­рук­ция. Сам той пи­ше в пър­ва­та гла­ва на тре­та­та си кни­га, че умът по­лу­ча­ва го­ля­мо пре­дим­с­т­во чрез за­поз­нан­с­т­во­то си с час­ти­те на не­ща­та пос­ред­с­т­вом ця­ло­то, но съ­що та­ка и чрез изу­ча­ва­не­то на ця­ло­то пос­ред­с­т­вом час­ти­те му; ето за­що най-доб­ра­та по­зи­ция за наб­лю­де­ние би­ла та­зи, ко­ято про­из­ли­за­ла и от две­те. По то­зи свой из­хо­ден пункт По­ли­бий си поз­во­ля­ва да бъ­де до­ри зъл, ко­га­то на­ри­ча пи­са­ни­ята на ня­кои свои пред­шес­т­ве­ни­ци „бръс­нар­с­ко дър­до­ре­не” (III 20,5), а и ка­те­го­ри­чен в дек­ла­ра­ци­ята си, че най-доб­ро­то обу­че­ние за ис­тин­с­ки жи­вот е под­го­тов­ка­та, ко­ято мо­жем да по­лу­чим от по­ли­ти­чес­ка­та ис­то­рия (I 35,9). По­ра­ди то­ва схва­ща­не, чи­та­те­лят ня­ма да раз­лис­ти ни­то сбор­ник с ре­чи на го­ле­ми ора­то­ри, ни­то ед­но сти­лис­ти­чес­ко уп­раж­не­ние, ни­то ис­то­ри­чес­ка про­за, на­си­те­на с дра­ма­ти­зъм. По­ли­би­ева­та „Ис­то­рия” е ли­чен опит – ако ня­кои смя­тат за се­бе си, че са в със­то­яние са­ми да се спра­вят при вся­ко пре­меж­дие, за та­ки­ва хо­ра ис­то­ри­чес­ко­то поз­на­ние е ху­ба­во не­що, но не е не­об­хо­ди­мо (III 31,1). По­ли­би­ева­та „Ис­то­рия” е из­с­т­ра­дан раз­каз – „ед­но мъд­ро ре­ше­ние по­беж­да­ва мно­го ръ­це”, пи­ше той с въз­диш­ка, след­вай­ки тук, а и на мно­го дру­ги мес­та в тек­с­та си Ев­ри­пид (I 35,1-10). По­ли­би­ева­та „Ис­то­рия” е мо­рал­но вну­ше­ние – ка­то раз­г­ра­ни­ча­ва­ме из­вър­ши­те­ли­те от са­ми­те дейс­т­вия, тряб­ва да се от­не­сем към тях с та­ка­ва при­съ­да и с та­ки­ва оп­ре­де­ле­ния, как­ви­то те на­ис­ти­на зас­лу­жа­ват (I 14,8).

Как­во дру­го, впро­чем, мо­же да се очак­ва от един та­лан­т­лив мъж, кой­то от­рас­т­ва при пос­лед­ни­те мо­хи­ка­ни на елин­с­ко­то сво­бо­до­мис­лие, как­ви­то са Арат, Фи­ло­пи­мен и Ли­кор­тас, кой­то се е сра­жа­вал и за елин­с­ка, и за рим­с­ка ка­уза, и кой­то се е за­ло­жил ду­хом и тя­лом на рим­с­ки­те кон­к­вис­та­до­ри? По­не­же е убе­ден в пра­во­та­та на из­ход­на­та си по­зи­ция, той ще на­пи­ше „праг­ма­ти­чес­ка ис­то­рия”. То­зи тер­мин, тол­ко­ва упот­ре­бя­ван в спе­ци­али­зи­ра­на­та и нес­пе­ци­али­зи­ра­на­та ли­те­ра­ту­ра, къ­де­то по­раж­да тре­во­га­та, че мо­жем да се по­на­учим на не­що, ако вни­ма­тел­но че­тем По­ли­бий, оз­на­ча­ва прос­ти и яс­ни пра­ви­ла. Ис­то­ри­кът ис­ка да ос­вет­ли су­ро­ва­та ис­ти­на за фак­ти­те и за ду­ми­те (II, 56), той ще дър­жи смет­ка за пред­шес­т­ву­ва­щи­те, съ­пътс­т­ву­ва­щи­те и пос­лед­ва­ли­те съ­щи­те те­зи фак­ти об­с­то­ятел­с­т­ва (III, 31), за съ­ве­ти­те, ко­ито ка­рат хо­ра­та да дейс­т­ват и за под­роб­нос­ти­те, ко­ито се от­на­сят към нап­рав­ля­ва­не­то на ед­но де­ло (X, 35). „Праг­ма­ти­чес­ка­та ис­то­рия” е за По­ли­бий още и за­да­ча­та да обяс­ни на хо­ра­та и пре­ди всич­ко на ели­ни­те, че гран­ди­оз­ни­ят рим­с­ки ус­пех, осъ­щес­т­вен през из­б­ра­ния от не­го пе­ри­од, не е слу­чайност или бо­жи дар. Той е пос­тиг­нат с ог­ром­ни уси­лия и жер­т­ви, с ре­ши­мост, дис­цип­ли­на и жер­т­во­го­тов­ност. За да се по­ка­же, оба­че, та­зи рим­с­ка пайде­йа, си­реч то­ва изу­ми­ло ели­ни­те рим­с­ко по­ве­де­ние, ав­то­рът не мо­же да се зах­ва­не да опис­ва ис­то­ри­ята на Рим, без да за­сег­не оне­зи на не­го­ви­те вра­го­ве и пар­т­ньо­ри. Та­ка от сво­ята „праг­ма­тич­ност” По­ли­бий дос­ти­га сво­ята „все­об­щ­ност”, за да се пре­вър­не в пър­вия уни­вер­са­лен мис­ли­тел на ис­то­ри­чес­ко­то про­уч­ва­не в Ев­ро­па.

Се­га е лес­но, а и по­вър­х­нос­т­но да ка­жем, че той е бил прав. То­га­ва, ко­га­то той про­пис­ва – във всич­ки слу­чаи пре­ди Еми­ли­ан да раз­ру­ши Кар­та­ген в 146 г. пр. Хр. – проз­ре­ни­ето, че „ис­то­ри­ята за­поч­ва да се свър­з­ва ка­то в ед­но тя­ло… след Ани­ба­ло­ва­та вой­на” (I 3,4) удос­то­ява По­ли­бий с ко­ро­на­та на най-мъч­ния Клио-за­на­ят – то­зи да се пи­ше „ис­то­ри­ята на вре­ме­то, ко­ето жи­ве­ем”. Съд­ба­та, каз­ва пи­са­те­лят, нак­ло­ня­ва всич­ки съ­би­тия по све­та към един и съ­щи жре­бий; щом е та­ка, ис­то­ри­кът ще нап­ра­ви об­зор на съд­бов­ни­те де­ла, чрез ко­ито тя осъ­щес­т­вя­ва об­ща­та си цел (I 4,1). Мо­же би е про­ник­нал по-дъл­бо­ко, от­кол­ко­то ние му вяр­ва­ме, пък и изоб­що вяр­ва­ме днес. Мо­же би на­ис­ти­на ис­то­ри­ята раз­по­ла­га с „цел на са­ма­та се­бе си”, как­ва­то би би­ла все­об­щ­нос­т­та. „Те­зи, ко­ито вяр­ват, че ка­то изу­чат ис­то­ри­ята на час­ти ще до­би­ят пред­с­та­ва за ця­ло­то, спо­ред мен са до го­ля­ма сте­пен в по­ло­же­ни­ето на чо­век, кой­то гле­да раз­х­вър­ля­ни­те чле­но­ве на тя­ло, ня­ко­га оду­хот­во­ре­но и кра­си­во, и смя­та, че е сви­де­тел на не­го­вия жи­вот и на не­го­ва­та кра­со­та (I 4,7). Та­зи фра­за е си­гур­но ста­рог­ръц­ки мно­гос­ло­вен ва­ри­ант на ла­тин­с­ко­то „То­зи, кой­то гле­да един па­мет­ник, ни­що не виж­да, он­зи, кой­то гле­да мно­го па­мет­ни­ци, виж­да един”, – но по­не­же иг­ра­та с да­ти­ров­ка­та на два­та па­са­жа е из­лиш­на, дос­та­тъч­но е тук да се усе­ти сте­пен­та на по­ли­би­ево­то при­об­ща­ва­не към све­та. Той знае, че се раз­ли­ча­ва по то­ва от пред­хож­да­щи­те го ис­то­ри­ци, ко­ито опис­ват ис­то­ри­ята са­мо на един на­род, на ели­ни­те или на пер­си­те (II 37,4-6). Ка­то за­хап­ва тъй сра­меж­ли­во Хе­ро­дот и Ту­ки­дид, По­ли­бий за­явя­ва, че ще на­пи­ше ця­ла­та ис­то­рия на поз­на­та­та част на све­та. При то­ва, по­не­же по „на­ше вре­ме”, от­бе­ляз­ва той, всич­ки час­ти на све­та мо­гат да бъ­дат по­се­те­ни по мо­ре и су­ша, ве­че не по­до­ба­ва за мес­та, ко­ито не поз­на­ва­ме, да при­бяг­ва­ме до сви­де­те­ли, по­ети и ми­тог­ра­фи, „как­то в по­ве­че­то слу­чаи са пос­тъп­ва­ли пи­са­те­ли­те пре­ди нас”, пред­ла­гай­ки „не­дос­то­вер­ни до­ка­за­тел­с­т­ва за не­си­гур­ни фак­ти”, по ду­ми­те на Хе­рак­лит, „но ще се опи­та­ме раз­ка­зът ни да вдъх­ва сам за се­бе си до­ве­рие за сво­ите чи­та­те­ли” (IV 40, 2-3). Ето за­що, По­ли­бий е пъ­ту­вал мно­го и до­ри се хва­ли, че е ви­дял брон­зо­ва­та таб­лич­ка, ос­та­ве­на от Ани­бал на нос Ла­ки­ни­он (дн. Ка­по Ко­ло­не – на 6 ми­ли от Кро­то­не в Юж­на Ита­ли­я), в ко­ято пъл­ко­во­де­цът упо­ме­на­вал броя на войни­ци­те, ос­та­ве­ни под ко­ман­ду­ва­не­то на брат му Хас­д­ру­бал в Ис­па­ния.

Все­об­щ­нос­т­та, про­чее, про­из­ти­ча от съд­бов­ни­те про­ме­ни, ко­ито на­ла­га Рим в Сре­ди­зем­но­мо­ри­ето. Все­об­щ­ност, оба­че, оз­на­ча­ва още ка­чес­т­ва, ко­ито По­ли­бий при­да­ва на своя труд. Той е убе­ден, че всич­ко в све­та, кой­то е поз­на­ва­ем, се дви­жи от при­чи­ни, скри­ти в на­ме­ре­ния и ре­ше­ния. Те са прес­лед­ва­ни от на­ча­ла – тук точ­но по По­ли­би­ева­та тер­ми­но­ло­гия, за да из­бег­на двус­мис­ле­ност! – а на­ча­ла­та са пър­ви­те опи­ти и на­чи­на­ния за осъ­щес­т­вя­ва­не­то на „при­чи­ни­те”, до­ка­то по­во­ди­те мо­гат да бъ­дат най-раз­лич­ни (III 6,7). „Как­ва е пол­за­та от един по­ли­тик, кой­то не е в със­то­яние да пре­це­ни как, за­що и от­къ­де за­поч­ва вся­ко съ­би­тие?” – пи­та се ре­зон­но По­ли­бий (III 7,5). Та­зи идея се съ­дър­жа в под­тек­с­та на Ту­ки­ди­до­ва­та „Ис­то­рия на Пе­ло­по­нес­ка­та вой­на”, но са­мо ка­то до­гад­ка, ма­кар и ге­ни­ал­на, до­ка­то По­ли­бий, ка­то ви­со­ко на­да­рен ди­адох, я пре­на­ся вър­ху „све­та, кой­то поз­на­ва­ме”. Все­об­щ­ност са още и чо­веш­ки­те пре­дим­с­т­ва и не­дос­та­тъ­ци, тъй ка­то те нав­ся­къ­де вли­я­ят доб­ре или зле на съ­би­ти­ята. Мо­рал­ни­те порт­ре­ти са аб­со­лют­но не­об­хо­ди­ми за По­ли­бий, кой­то смя­та за аб­сур­д­но да се опис­ват „с точ­ност про­из­хо­дът на гра­до­ве­те, ко­га, как и от ко­го са вдиг­на­ти те, със­то­яни­ето, в ко­ето се на­ми­рат и тех­ни­те де­ла, а да се под­ми­на­ват с мъл­ча­ние об­ра­зо­ва­ни­ето и обу­че­ни­ето на по­ли­ти­чес­ки­те мъ­же… ко­ето ще бъ­де по-ефи­кас­но за из­п­ра­вя­не­то на са­ми­те чи­та­те­ли” (X, 2). Ка­то след­ва и в та­зи пис­та Ту­ки­дид, По­ли­бий из­бяг­ва за­бе­ля­за­ни­те в спе­ци­ал­на­та книж­ни­на ув­ле­че­ния на Изок­рат и Те­опомп да за­мъг­ля­ват всич­ки при­чин­ни след­с­т­вия с ха­рак­те­ри­те на дейс­т­ву­ва­щи­те ли­ца, и мъд­ро се ог­ра­ни­ча­ва в своя „праг­ма­ти­зъм”. Най-доб­ри­ят при­мер се съ­дър­жа, спо­ред мен, в гла­ва 81 на Тре­та­та кни­га, ко­ято е пос­ве­те­на на пол­за­та да се поз­на­ва при­ро­да­та на неп­ри­ятел­с­кия ко­ман­дир. Тъй, от­го­вор­нос­т­та за по­ра­же­ни­ята при Тре­бия, Тра­зи­мен­с­ко­то езе­ро и Ка­на, е до го­ля­ма сте­пен при­съ­де­на на им­пул­сив­нос­т­та на во­ена­чал­ни­ци­те Ти­бе­рий, Фла­ми­ний и Ва­рон.

Тряб­ва на­ис­ти­на да си мно­го ин­те­лек­ту­ал­но въз­ви­сен, за да ус­то­иш на из­ку­ше­ни­ето да мра­зиш. По­ли­бий се зав­ръ­ща в Ела­да­,с­лед ка­то Лу­ций Му­мий раз­ру­ша­ва Ко­ринт през 146 г. пр. Хр. и по за­по­вед на се­на­та го опо­жа­ря­ва. Пи­са­те­лят ид­ва с пре­дос­та­ве­ни­те му пъл­но­мо­щия да ус­по­кои ду­хо­ве­те на сво­ите съ­на­род­ни­ци и да ре­ор­га­ни­зи­ра по­бе­де­на­та стра­на. В та­зи ра­бо­та той се про­явя­ва из­г­леж­да доб­ре, и то в очи­те на ели­ни­те, по­не­же ахе­ите из­ди­гат ста­туи в не­го­ва чест. Пав­за­ний си при­пом­ня пет, две от ко­ито, с над­пи­си, би­ли пос­та­ве­ни в род­ния му Ме­га­ло­по­лис. Ве­ро­ят­но там По­ли­бий пре­кар­ва пос­лед­ни­те дни от жи­во­та си, ма­кар че през 134-133 г. пр. Хр. взи­ма учас­тие в Ну­ман­тийс­ка­та вой­на под ко­ман­ду­ва­не­то на Еми­ли­ан. От тек­с­та на тру­да му ли­чи, че въз­рас­т­ни­ят По­ли­бий е ре­дак­ти­рал. Смя­та се, че през пос­лед­ни­те си го­ди­ни е на­пи­сал ед­на мо­ног­ра­фия вър­ху Ну­ман­тийс­ка­та вой­на (ако е вяр­но съ­об­ще­ни­ето на Ци­це­рон), ед­на би­ог­ра­фия на Фи­ло­пи­мен в три кни­ги и един трак­тат по во­ен­на так­ти­ка.

* * *

По­ли­бий на­пис­ва „Все­об­ща ис­то­рия” в 40 кни­ги. В пър­ва­та кни­га се под­х­ва­ща пос­те­пен­но­то ук­реп­ва­не на рим­с­ка­та мощ до Пър­ва­та пу­ни­чес­ка вой­на и де­бар­ки­ра­не­то на рим­ля­ни­те в Си­ци­лия, но две тре­ти от тек­с­та са пос­ве­те­ни на въс­та­ни­ето на кар­та­ген­с­ки­те на­ем­ни­ци в Аф­ри­ка. Вто­ра­та кни­га пред­с­тав­ля­ва три ос­нов­ни те­ми – Пър­ва­та или­рийс­ка война, ко­ято оси­гу­ря­ва кон­т­ро­ла вър­ху Ад­ри­ати­чес­ко мо­ре, Го­ля­ма­та гал­с­ка вой­на в до­ли­на­та на ре­ка По и ис­то­ри­ята на Ахейс­ка­та ли­га до бит­ка­та при Се­ла­сия и ахео-ма­ке­дон­с­ка­та по­бе­да над спар­тан­с­кия цар Кле­омен. Тре­та­та кни­га е, мо­же да се ка­же, Ани­ба­ло­ва. В нея се опис­ват 17-те го­ди­ни на Вто­ра­та пу­ни­чес­ка вой­на с ця­ла­та, след­ва да се приз­нае, гран­ди­оз­ност на уси­ли­ето на ге­ни­ал­ния кон­до­ти­ер да ус­пее. В чет­вър­та­та и в пе­та­та кни­га са опи­са­ни съ­би­ти­ята в Ела­да, Азия и Еги­пет меж­ду 219 и 216 г. пр. Хр. Те­зи съ­би­тия са всъщ­ност и въ­ве­де­ни­ето, съг­лас­но По­ли­би­евия за­ми­съл за спли­та­не­то на съд­би­те на всич­ки учас­т­ни­ци в ис­то­ри­чес­ка­та дра­ма към шес­та­та кни­га, кни­га­та на ана­ли­за на рим­с­кия дър­жа­вен строй. Це­зу­ра­та е си­ту­ира­на ве­ли­ко­леп­но в на­ра­тив­ния текст, тъй ка­то след нея за­поч­ва дъл­ги­ят раз­каз за война­та след Ани­ба­ло­ва­та кам­па­ния в Ита­лия и до нейния край в 202 г. пр. Хр. Раз­ка­зът се про­точ­ва от сед­ма до шес­т­на­де­се­та кни­га. Със се­дем­на­де­се­та­та кни­га за­поч­ва из­ло­же­ни­ето вър­ху Вто­ра­та ма­ке­дон­с­ка война, ко­ято за­вър­ш­ва с фар­са в Ко­ринт, ра­зиг­ран от Фла­ми­ний. Към то­ва из­ло­же­ние, в кни­ги­те от два­де­се­та до два­де­сет и вто­ра, е до­ба­ве­но ес­тес­т­ве­но­то раз­ви­тие на из­точ­на­та рим­с­ка кам­па­ния сре­щу ето­ли­те и Ан­ти­ох Ве­ли­ки, раз­бит в бит­ка­та при Маг­не­зия през 188 г. пр. Хр., с ко­ято по­бе­ди­те­ли­те си от­ва­рят пор­ти­те на Азия. След­ва­щи­те пет кни­ги са пос­ве­те­ни на войни­те на Пер­гам­с­ко­то цар­с­т­во, на Ро­дос и на ек­с­пе­ди­ци­ята на Ан­ти­ох IV Епи­фан, нас­лед­ни­ка на Ан­ти­ох Ве­ли­ки в Еги­пет. На­ча­ло­то на опи­са­ни­ето на Тре­та­та и пос­лед­на ма­ке­дон­с­ка вой­на сре­щу Фи­ли­по­вия син Пер­сей се по­де­ма на два­де­сет и сед­ма­та кни­га, но По­ли­бий над­х­вър­ля пър­во­на­чал­ния си за­ми­съл да за­вър­ши с бит­ка­та при Пид­на, а про­дъл­жа­ва с пред­с­та­вя­не­то на го­ле­ми­те во­ен­ни кам­па­нии, на ко­ито е бил по­ве­че пряк, от­кол­ко­то кос­вен сви­де­тел, за да прик­лю­чи в три­де­сет и де­ве­та­та кни­га с раз­ру­ша­ва­не­то на Кар­та­ген от своя лю­би­мец Еми­ли­ан и с кра­ха на Ко­ринт. Пос­лед­на­та, че­ти­ри­де­се­та­та кни­га, пред­с­тав­ля­ва ре­зю­ме на „Все­об­ща ис­то­рия”, бих­ме ка­за­ли – общ ре­гис­тър.

Тру­дът е ог­ро­мен, сред из­во­ри­те му фи­гу­ри­рат всич­ки из­вес­т­ни име­на на ели­нис­ти­чес­ка­та ис­то­ри­ог­ра­фия от Ефор до Ти­мей, но не­го­ви­те пре­дим­с­т­ва са в ав­то­ро­ва­та аутоп­сия. По­ли­бий пи­ше на ти­пич­но ели­нис­ти­чес­ко койне, с го­ля­мо вни­ма­ние към из­пол­зу­ва­ни­те тер­ми­ни и с доб­ра фра­зи­ров­ка – как­то се по­ла­га на по­ли­тик, дип­ло­мат и во­енен, – но с мно­го дъл­ги, из­кус­т­ве­но под­дър­жа­ни в ри­тъм пе­ри­оди. Ли­те­ра­тур­на­та за­гу­ба, про­чее, е ни­щож­на, но ис­то­ри­ог­раф­с­ка­та е не­из­ме­ри­ма. Го­во­ря за за­гу­ба, за­що­то от тру­да са за­па­зе­ни из­ця­ло са­мо пър­ви­те пет кни­ги, шес­та­та се е съх­ра­ни­ла в зна­чи­тел­ни от­къ­си, ос­та­на­ли­те – са дош­ли във фраг­мен­ти, ци­ти­ра­ни обил­но от дру­ги ав­то­ри. То­ва ци­ти­ра­не за­поч­ва вед­на­га от сле­дов­ни­ци­те на По­ли­бий в ели­нис­ти­чес­ка­та про­за, как­ви­то са По­си­до­ний и Стра­бон. В ла­тин­с­ка­та книж­ни­на съд­ба­та на По­ли­бий е до­ри по-щас­т­ли­ва, тъй ка­то той е из­ця­ло из­в­ле­чен в тек­с­та на Тит Ли­вий, ко­му­то слу­жи ка­то гла­вен и до­ри един­с­т­вен из­вор за пе­ри­оди­те от вре­ме, от­ра­зе­ни във „Все­об­ща Ис­то­рия”. За­ед­но с ци­ти­ра­не­то, за­поч­ват и сък­ра­ще­ни­ята, т. нар. епи­то­ме­та. Из­г­леж­да, че ви­на­ги се сре­щат лю­боз­на­тел­ни хо­ра, ко­ито не оби­чат да гу­бят мно­го си­ли и пред­по­чи­тат сгъс­те­ни­те ва­ри­ан­ти на зна­ни­ето. По­ли­бий, кой­то на­ис­ти­на е пре­ка­лил с пи­са­не­то, е бил чес­то под­ла­ган на ре­дак­ции. От Плу­тарх се знае, че в сре­да­та на I в. ве­че е би­ло раз­п­рос­т­ра­не­но ед­но епи­то­ме на „Все­об­ща Ис­то­рия”, с ко­ето си е слу­жил Марк Юний Брут, уби­ецът на Гай Юлий Це­зар. Пред­по­ла­га се, че По­ли­би­ево­то съ­чи­не­ние се е пре­пис­ва­ло из­ця­ло до края на ан­тич­нос­т­та, но в 10 век то е би­ло ве­че във ви­да, в кой­то днес го зна­ем, съг­лас­но най-ран­ния сред­но­ве­ко­вен ръ­ко­пис, т.нар. Гръц­ки Ва­ти­кан­с­ки ко­декс от ко­лек­ци­ята Ур­би­но № 102 (от X/ в. ), съ­пос­та­вен с го­ле­мия сбор­ник от ек­с­цер­п­ти от ста­рог­ръц­ки ав­то­ри с об­шир­ни по­зо­ва­ва­ния на По­ли­бий, из­гот­вен в Кон­с­тан­ти­но­пол по на­реж­да­не на им­пе­ра­тор Кон­с­тан­тин VII Пор­фи­ро­ге­нет (912-950 г.).

Пет ве­ка след сбор­ни­ка на им­пе­ра­то­ра, По­ли­бий е пуб­ли­ку­ван на ла­тин­с­ки език от Ни­ко­лас Пе­ро­ти в 1473 г. , а в 1530 г. – на ста­рог­ръц­ки. Ос­нов­но­то текст-кри­тич­но из­да­ние, снаб­де­но с реч­ник, е осъ­щес­т­ве­но още през 18 век от Швайг­хойзер, но По­ли­бий фи­гу­ри­ра във вся­ка по­ре­ди­ца на ан­тич­ни ав­то­ри, под­дър­жа­на на го­ле­ми­те ев­ро­пейс­ки ези­ци, до ден дне­шен.

* * *

По­ли­бий не е пре­веж­дан на бъл­гар­с­ки език, ос­вен, съв­сем час­тич­но, за учеб­ни це­ли и за нуж­ди­те на тра­кийс­ко­то из­во­роз­на­ние. Най-доб­ри­ят поз­на­вач на По­ли­бий у нас е Хр. М. Да­нов, кой­то през 1942 г. пуб­ли­ку­ва сту­ди­ята си „По­ли­вий и све­де­ни­ята му за из­точ­на­та по­ло­ви­на на Бал­кан­с­кия по­лу­ос­т­ров”. Не­му дъл­жим и пре­во­ди­те в „Из­во­ри за ста­ра­та ис­то­рия и ге­ог­ра­фия на Тра­кия и Ма­ке­до­ния”, чи­ето вто­ро раз­ши­ре­но из­да­ние бе за­щи­те­но от БАН през 1949 г. В те­зи пре­во­ди, уме­ло под­б­ра­ни, сто­ят па­са­жи­те от чет­вър­та­та кни­га, гла­ви 38-39, 44-48, от пе­та­та кни­га, гла­ва 34, 5-9, от шес­та­та, гла­ва 52, от ос­ма­та, гла­ва 22, от шес­т­на­де­се­та­та, гл. 29,3-13, от два­де­сет и тре­та, гл. 8, от два­де­сет и пе­та­та, от два­де­сет и сед­ма­та, гл. 12, от три­де­се­та­та и от три­де­сет и шес­та­та, гл. 10,2-5. Пре­во­дът на Хр. М. Да­нов е из­вър­шен по ос­нов­но­то за XX в. из­да­ние на По­ли­бий в Лайп­циг­с­ка­та биб­ли­оте­ка „Тойб­не­ри­ана” през 1905 г. под гри­жа­та на Бют­нер-Вобст. Пред­с­та­ве­ни­те на бъл­гар­с­кия чи­та­тел от­къ­си се от­на­сят за по­ло­же­ни­ето на Би­зан­ти­он ка­то град в бли­зост до Тра­кия и за мес­то­по­ло­же­ни­ето на гра­до­ве­те Сес­тос и Аби­дос, за нах­лу­ва­не­то на Фи­лип V в Тра­кия и за тра­кийс­кия цар Ко­тис, как­то и ня­кои дру­ги све­де­ния. Сред пре­ве­де­ни­те то­га­ва тек­с­то­ве се на­ми­ра и най-труд­ни­ят, то­зи за при­със­т­ви­ето на кел­ти­те в Тра­кия през III в. пр. Хр., и то в бли­зост до Би­зан­ти­он, къ­де­то те, сра­зя­вай­ки тра­ки­те, ос­но­ва­ли свое цар­с­т­во със сто­ли­ца Ти­ле (IV 46). Тек­с­тът е, как­то ка­зах, тру­ден, за­що­то пре­диз­вик­ва мно­го про­ти­во­ре­чи­ви мне­ния по ха­рак­те­ра, об­х­ва­та и зна­че­ни­ето на кел­т­с­ко­то при­със­т­вие в Тра­кия и по мес­то­на­хож­де­ни­ето на цен­т­рал­но­то им сре­ди­ще. Те­зи проб­ле­ми на­да­ли ще бъ­дат изяс­не­ни с дан­ни­те на пис­ме­ни­те из­точ­ни­ци, по­ра­ди ко­ето не­ка се на­дя­ва­ме на спо­луч­ли­ви бъ­де­щи ар­хе­оло­ги­чес­ки раз­коп­ки как­то на бъл­гар­с­ка, та­ка и на тур­с­ка те­ри­то­рия.

Пре­во­дът на Ва­ле­рий Ру­си­нов е ед­но от­лич­но пос­ти­же­ние на бъл­гар­с­ка­та кла­си­чес­ка фи­ло­ло­гия, ко­ято през пос­лед­ни­те го­ди­ни дос­той­но и нас­тойчи­во за­щи­ща­ва ви­со­кия си прес­тиж на приз­на­та ев­ро­пейс­ка шко­ла чрез ко­мен­ти­ра­ни пре­во­ди на ста­рог­ръц­ки и ла­тин­с­ки ав­то­ри. Чи­та­те­лят дър­жи в ръ­це­те си и пъл­ния текст на „Все­об­ща ис­то­рия”, под­не­сен на гъв­кав и бо­гат бъл­гар­с­ки език. Хва­ла на пре­во­да­ча!

Не мис­ля, че са не­об­хо­ди­ми по­ве­че ду­ми. Ще до­ба­вя, за да спес­тя на чи­та­те­ля ня­кои не­до­ра­зу­ме­ния, че квад­рат­ни­те ско­би, ко­ито ще срещ­не при про­чи­та на кни­га­та, са вне­се­ни от из­да­те­ля в ан­г­лийс­ко­то из­да­ние „Лойб” за не­го­ви­те кон­ек­ту­ри, а кръг­ли­те ско­би са би­ли пот­реб­ни на пре­во­да­ча за до­пъл­ни­те­лен текст; зна­кът за мно­го­то­чие (…) оз­на­ча­ва ла­ку­на в тек­с­та. В. Ру­си­нов е за­па­зил ста­рог­ръц­ка­та тран­с­к­рип­ция на ори­ги­на­ла, ко­ето е вяр­но­то ре­ше­ние до­ри за поз­на­ти име­на, как­во­то е ла­тин­с­ко­то Са­гунт в Ис­па­ния сре­щу ста­рог­ръц­ко­то За­кан­то­с/­За­кант.

И ако ня­кой за­поч­не да че­те, да­но не вдиг­не гла­ва!

Алек­сан­дър Фол

==============================================

Към книга първа