Полибий, Всеобща история – кн. 1

Съдържание:

ЗА ПОЛЗАТА ОТ ИСТОРИЯТА. СРАВНЕНИЕ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ С ДРУГИ. ДОСТОВЕРНИЯТ ПОДХОД. ИСТОРИЯТА КАТО ЕДИННО ТЯЛО. ПОДГОТВИТЕЛЕН ХАРАКТЕР НА ПЪРВА И ВТОРА КНИГА (1-3). СЪБИТИЯТА В РИМ СЕ СВЪРЗВАТ С ТЕЗИ ПО СВЕТА. ВСЕОБЩАТА ИСТОРИЯ. ИЗБОР НА РАЗПОЗНАВАЕМО НАЧАЛО (4-5). СЪБИТИЯТА ПРЕДИ ПЪРВАТА ПУНИЧЕСКА ВОЙНА. РИМЛЯНИТЕ ПОКОРЯВАТ ИТАЛИЯ (6). МАМЕРТИНИТЕ В МЕСЕНА И РИМЛЯНИТЕ В РЕГИОН. ХИЕРОН – ЦАРЯТ НА СИРАКУЗА (7-9). СЪЮЗЪТ МУ С КАРТАГЕН. АПИЙ КЛАВДИЙ В МЕСЕНА. ПОБЕДАТА МУ НАД КАРТАГЕНЦИТЕ (10-12). СЪДЪРЖАНИЕ НА ПЪРВА И ВТОРА КНИГА. ПЪРВАТА ПУНИЧЕСКА ВОЙНА (13). ИСТОРИЦИТЕ ФИЛИН И ФАБИЙ. ЗАДЪЛЖЕНИЕТО НА ИСТОРИКА. ГРЕШКИТЕ НА ФИЛИН (14-15). ПОДГОТОВКА ЗА ВОЙНАТА. ОРГАНИЗАЦИЯ НА РИМСКИЯ ЛЕГИОН. СЪЮЗ МЕЖДУ РИМ И ХИЕРОН (16). КАРТАГЕНЦИТЕ В АГРИГЕНТ. ОБСАДАТА. ХЕРАКЛЕЯ. ХАНИБАЛ. ХАНОН ЗАВЛАДЯВА ХЕРБЕС. РИМЛЯНИТЕ ПРИ АГРИГЕНТ СА ОБКРЪЖЕНИ ОТ ХАНОН. ПРЕВЗЕМАНЕТО НА АГРИГЕНТ (17-19). НАЧАЛО НА РИМСКИЯ ИЗЛАЗ ПО МОРЕ. ПЪРВИЯТ РИМСКИ ФЛОТ. ТРЕНИРОВКАТА НА ГРЕБЦИТЕ. БООДЕС ЗАЛАВЯ ГНЕЙ КОРНЕЛИЙ КРАЙ ЛИПАРА. ПОРАЖЕНИЕТО НА ХАНИБАЛ (20-21). МОРСКАТА БИТКА НА ДУИЛИЙ. УСТРОЙСТВО И УПОТРЕБА НА „ГАРВАНА”. (22-23). ОСВОБОЖДАВАНЕТО НА ЕГЕСТА. ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА МАКЕЛЛА. ХАМИЛКАР ИЗБИВА СЪЮЗНИЦИТЕ НА РИМ. РИМЛЯНИТЕ ПОБЕЖДАВАТ В САРДИНИЯ. ХАНИБАЛ РАЗПЪНАТ НА КРЪСТ. УСПЕХИТЕ НА РИМ В СИЦИЛИЯ (24). МОРСКОТО СРАЖЕНИЕ КРАЙ ТИНДАР. УКРЕПВАНЕ НА ДВЕТЕ ФЛОТИ (25). ТРОЕН БОЕН РЕД НА РИМСКАТА ФЛОТА. БОЙНИЯТ РЕД НА КАРТАГЕНЦИТЕ. ТЕХНИТЕ ВОДАЧИ. МОРСКАТА БИТКА ПРИ ЕКНОМ. ТРИТЕ УЧАСТЪКА НА БИТКАТА. ПОБЕДАТА НА РИМЛЯНИТЕ (26-28). РИМСКИЯТ ДЕСАНТ В ЛИБИЯ (АФРИКА). ПРЕВЗЕМАНЕТО НА АСПИС. МАРК РЕГУЛ В ЛИБИЯ. ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ТУНИС (29-30). ПОРАЖЕНИЯТА НА КАРТАГЕНЦИТЕ. САМОДОВОЛСТВОТО НА МАРК. НАЕМНИКЪТ КСАНТИП. ПОРАЖЕНИЕТО НА МАРК. ПОУКАТА ОТ ТОЗИ СЛУЧАЙ. ПОЛЗАТА ОТ ИСТОРИЯТА (31-35). ОТТЕГЛЯНЕТО НА КСАНТИП. МАРК ЕМИЛИЙ И СЕРВИЙ ФУЛВИЙ ПОТЕГЛЯТ ЗА ЛИБИЯ. ПОБЕДА НАД КАРТАГЕНСКАТА ФЛОТА. КРУШЕНИЕТО. НОВИ НАДЕЖДИ ЗА КАРТАГЕНЦИТЕ В СИЦИЛИЯ. ХАСДРУБАЛ В ЛИЛИБЕОН. НОВИЯТ ФЛОТ НА РИМЛЯНИТЕ. ОБСАДАТА НА ПАНОРМ (36-38). ВТОРО КОРАБОКРУШЕНИЕ НА РИМСКАТА ФЛОТА. РИМЛЯНИТЕ ОТСТЪПВАТ МОРЕТО. СУХОПЪТНИТЕ ИМ СИЛИ В СИЦИЛИЯ. ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ТЕРМА И ЛИПАРА. ГАЙ АТИЛИЙ И ЛУКИЙ МАНЛИЙ (39). ЦЕЦИЛИЙ И ХАСДРУБАЛ ПРИ ПАНОРМ. ПОРАЖЕНИЕТО НА ХАСДРУБАЛ (40). РИМЛЯНИТЕ ПОДГОТВЯТ НОВА ФЛОТА. ОБСАДАТА НА ЛИЛИБЕОН (41). РАЗПОЛОЖЕНИЕ И ФОРМА НА СИЦИЛИЯ. ПАХИН, ПЕЛОРИАДА И ЛИЛИБЕОН ОБСАДЕНИ ОТ РИМЛЯНИТЕ. ХИМИЛКО В ЛИЛИБЕОН (42). ОБСАДАТА НА ЛИЛИБЕОН. ДРЪЗКИТЕ НАБЕЗИ НА ХАНИБАЛ РОДОСКИ. ПОДПАЛВАНЕТО НА ОБСАДНИТЕ СЪОРЪЖЕНИЯ. ВАЛЪТ ОКОЛО ЛИЛИБЕОН (43-48). ПУБЛИЙ КЛАВДИЙ НАПАДА ДРЕПАНА. АДХЕРБАЛ. ПОРАЖЕНИЕТО НА ПУБЛИЙ. ГИБЕЛТА НА РИМСКАТА ФЛОТА. ЛУКИЙ ЮНИЙ В СИЦИЛИЯ (49-54). ЛУКИЙ ЗАВЗЕМА ЕРИКС. АФРОДИТА ЕРИКИНА (55). ХАМИЛКАР БАРКА. КРЕПОСТТА ХЕРКТЕ. ХАМИЛКАР И РИМЛЯНИТЕ ПРИ ПАНОРМ И ЕРИКС (56-58). РИМЛЯНИТЕ ПОСТРОЯВАТ НОВА ФЛОТА. ГАЙ ЛУТАЦИЙ ПРИ ДРЕПАНА. (59). КАРТАГЕНСКИЯТ НАВАРХ ХАНОН. ЛУТАЦИЙ И ХАНОН ПРИ ЕГУСА. ЛУТАЦИЙ ПОБЕЖДАВА КАРТАГЕНЦИТЕ. (60-61). КАРТАГЕНЦИТЕ ИСКАТ МИР ЧРЕЗ ХАМИЛКАР БАРКА. ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА ХАМИЛКАР. УСЛОВИЯТА НА МИРА. СКЛЮЧЕНИЯТ ДОГОВОР. МАЩАБИТЕ НА ВОЙНАТА. ПРИЧИНИТЕ ЗА МОЩТА НА РИМ (62-63). СРАВНЕНИЕ МЕЖДУ КАРТАГЕН И РИМ (64). ВОЙНАТА НА РИМ С ФАЛИСКИТЕ. ЖЕСТОКАТА И ПОУЧИТЕЛНА ВОЙНА НА КАРТАГЕН С НАЕМНИЦИТЕ. КАРТАГЕН ОТСТЪПВА САРДИНИЯ НА РИМ. НОВИТЕ ДАНЪЧНИ УТЕЖНЕНИЯ (65-88).

1. Ако летописците преди нас бяха пропуснали да възхвалят самата История, сигурно щеше да е необходимо да насърчим всички за избор и предпочитание към такива записки, защото хората не разполагат с по-резултатно средство за усъвършенстване от знанието за миналото. Но след като не единици и не мимоходом, а така да се каже всички – от начало до край – са държали на това, твърдейки, че най-истинското възпитание и подготовка за политическа дейност е изучаването на историята и че споменът за преживелиците на други е най-действеният и единствен учител на умението да се понасят с благородство превратностите на съдбата, явно никой не би сметнал за свое задължение, най-малко аз, да повтарям неща, казвани толкова често и така добре. Самата необичайност на събитията, които се залових да опиша, е достатъчна, за да подкани и подбуди всекиго, и млад и стар, да се запознае с този труд. Та кой човек е толкова прост и мързелив, че да не поиска да узнае как и чрез какъв род политическо устройство за по-малко от петдесет и три години бе завладян и поставен единствено под властта на римляните почти целият обитаем свят – нещо небивало досега? И кой би бил така увлечен от други зрелища или науки, че да сметне нещо за по-важно от това познание?

2. Колко удивителен и значителен е предметът на нашата тема би могло да се разбере най-добре, ако съпоставим и сравним с властта на римляните най-известните империи от миналото, за които историците са писали най-много. Достойни за съпоставка и сравнение са следните:

Персите за известно време придобиха голяма власт и господство, но колкото пъти се осмелиха да прехвърлят пределите на Азия, излагаха на опасност не само властта си, но и самите себе си1. Лакедемоните дълго време спориха за водачество в Елада, но след като го спечелиха, го задържаха неоспорвано по-малко от дванадесет години2. Македоните установиха власт в Европа от Адриатика до реката Истрос, което би могло да се смята за съвсем незначителна част от споменатия континент. Впоследствие, унищожавайки Персийската империя, си присвоиха господството и над Азия3. Но макар да се смяташе, че властта им е пръсната по най-много места и е най-здрава, те оставиха по-голямата част от обитаемия свят в чужди ръце. Нито веднъж не се опитаха да спорят за Сицилия, за Сарди и Либия, а най-войнствените племена в Западната част на Европа, направо може да се каже, че не познаваха. А римляните подчиниха под свое управление не някакви си части, а почти целия свят, [и осигуриха превъзходство на своята империя, несравнимо с миналите и непреодолимо от настоящите.] …

От този труд ще стане по-ясна [последователността на установяването на тази власт]; ще се види също така колко много и големи предимства са заложени в достоверния подход към историята за тези, които искат да я научат.

3. Началната дата на нашия труд ще бъде 140-та Олимпиада4 със следните събития: при елините – така наречената Съюзническа война, която най-напред поведе Филип, син на Деметрий и баща на Персей, с ахеите срещу етолите; в Азия – войната за Койле-Сирия между Антиох и Птолемей Филопатор; в Италия, Либия и прилежащите им райони – сблъсъкът между римляните и картагенците, наричан от повечето Ханибалова война. Тези събития идат непосредствено след последните, описани в съчинението на Арат от Сикион. Дотогава събитията по света изглеждаха сякаш разпръснати, защото ги отдалечаваха едно от друго, както намеренията, така и целите, и районите, в които се извършваха. Но оттогава историята започва да се свързва като в едно тяло, събитията в Италия и Либия да се преплитат с тези в Азия и Елада и тяхното съотнасяне да води към една крайна цел5. Поради това започнах тяхното систематизирано изложение от тази именно дата. Едва след като римляните победиха картагенците в споменатата война и решиха, че са осъществили най-главната и значителна част от своето намерение – да завладеят света – така и едва тогава се осмелиха да протегнат ръка към останалото и да нахлуят с войска в Елада и Азиатския континент.

Ако за нас (елините – б. пр.) бяха привични и познати тези две политически образувания, които влязоха в спор помежду си за световно владичество, навярно нямаше да е потребно да описвам предварително с каква цел и сила са тръгнали, та да се заловят за такива и толкова значителни дела. Но след като за повечето елини не са известни нито предишната сила на Римската и Картагенската държави, нито тяхната дотогавашна история, сметнах за необходимо да напиша тази и следващата книга преди същинската история, та като навлезе човек в самото изложение на събитията, да не започне тогава да се чуди и пита благодарение на какви решения, сили и средства римляните са се заловили с такива начинания, които ги направиха господари на цялата земя и море около нас; но от тези книги и от подготовката чрез тях да е ясно на читателите, че те са имали добри предпоставки да се заемат с един план за установяване на световно господство и да го осъществят.

4. Особеното за моя труд и удивителното за времето, в което живеем, е това, че съдбата наклони всички събития по света към един и същи жребий и ги насочи към една и съща цел6. Също така и историкът е длъжен да представи на читателите си в обзор съдбовните дела, чрез които тя осъществява своята обща цел. И това беше, което най-много ме прикани и подтикна да се заема с историческия труд. Едновременно с това, и фактът, че никой от моите съвременници не се е заемал да напише всеобща история; иначе аз не бих проявил такова нетърпение да се заловя с точно тази страна на въпроса. Но като виждам, че повечето съвременни автори се занимават с отделни войни и събития, свързани с тях, и че, доколкото знам, никой не се е заел да разследва историческите факти в тяхната цялостна и съвкупна организираност – откога и откъде започва тя и как стига до своя край – реших, че е крайно необходимо да не се пропуска, нито да се позволява да остане незабелязана тази най-хубава и полезна проява на съдбата. Макар тя да поднася много новости и винаги да взема своя дял в човешкия живот, нито веднъж не е извършвала такава работа, нито е спечелвала такава победа, каквато по наше време. Това не би могло да се схване от съчиненията на тия, които описват историята на части, освен ако някой не мисли, че като е обиколил най-прочутите градове един по един, или, кълна се, е разгледал техните единични описания, е разбрал облика на целия свят и неговото цялостно разположение и подредба. Нещо, което никак не е вероятно. Изобщо тези, които вярват, че като изучат историята на части ще добият представа за целостта, според мен са до голяма степен в положението на човек, който гледа разхвърляните членове на тяло, което е било някога одухотворено и красиво, и смята, че е бил свидетел на неговата живост и красота. Но ако например някой успее да възстанови това същество и напълно да му възвърне облика и красотата на одухотвореността, и след това отново му го покаже, мисля, че той веднага ще се съгласи, че преди това е бил твърде далеч от истината, като в сън. Възможно е да добиеш представа за цялото от неговите части, но е невъзможно да го опознаеш и разбереш. Затова трябва да се смята, че фрагментарната история допринася твърде малко за опознаването на цялото и за убеждението в него. Само ако човек разгледа всички неща в тяхната взаимна връзка и съпоставимост, подобието и разликата между тях, би могъл да достигне и извлече от историята и полза, и удоволствие7.

5. Началото на тази книга ще посветим на първия излаз на римляните извън Италия. Това стана веднага след края на Историята на Тимей, през 129-тата Олимпиада8. Следователно, би трябвало да обясня как, кога и с какви средства, след като покориха Италия, те започнаха да се прехвърлят в Сицилия. Впрочем, точно това беше първата страна извън Италия, в която нахлуха. Причината за това нахлуване трябва да оставим незащитена, за да не би в търсене на причината за причината, началото на целия ни труд да остане без твърда основа. Трябва да се предпочете едно начало, чието разположение във времето е разпознаваемо и възприемливо от всички и което е различимо само по себе си от събитията, с които е характерно, и ако се наложи, да се върнем мъничко назад, за да припомним накратко съпътстващите го факти. Защото ако изходният момент е непознат, или, наистина, ако е спорен, то и следващото няма да бъде зачетено с приемане и вяра. Но осигури ли се за него едно единодушно мнение, то и разказът след това се приема с одобрение от слушателите9.

6. И така, беше дванадесетата година след морската битка при Егос потами, шестнадесетата година преди битката при Левктра, когато лакедемоните утвърдиха т. нар. Анталкидов мир10 с персийския цар. Дионисий Стари, побеждавайки италийските елини в битката около реката Елепор, обсади Регион, а галатите превзеха с щурм и овладяха самия Рим с изключение на Капитолий11. С тях римляните сключиха мир и споразумение, изгодно за галатите, неочаквано станаха отново господари на отечеството си, оттук започна тяхното възмогване, след което, в следващите години, поведоха войни със съседите си. Благодарение на своята храброст, както и на това, че в сраженията им вървеше, покориха всички латини, след което поведоха война срещу тирените, после срещу келтите, по-нататък – срещу самнитите, които граничат на север и изток със земята на латините12. След известно време тарентините, обзети от страх заради оскърблението, което бяха нанесли на римските пратеници, привлякоха на своя страна Пир13. Това се случи една година преди нашествието на галатите, които бяха разбити край Делфи и се изтеглиха в Азия. Римляните вече бяха покорили тирените и самнитите, бяха надвили в много сражения италийските келти, и едва тогава се насочиха към останалите части на Италия не като към чужда територия, а с намерение да се сражават като за земя, която принадлежи на самите тях. По това време те вече бяха станали истински майстори във военното изкуство, след битките със самнити и келти. Като удържаха мъжествено тази война и накрая отхвърлиха войската на Пир извън Италия, те продължиха да воюват и да покоряват ония, които бяха застанали на страната на Пир. Така те неочаквано станаха господари на цялата територия, покориха всички италийски народи и след това организираха обсадата на Регион, държан по това време от техните съотечественици.

7. С двата града, построени край пролива, се случи нещо особено и почти еднакво. Това са Месена и Регион. Не много преди събитията, за които сега говоря, някакви кампани, наемници при Агатокъл, хвърлили отдавна алчен поглед на града заради неговата хубост и богатство, се наканиха при първия удобен случай да завладеят града с измама. Приети като приятели, те завзеха града, изгониха част от гражданите, а други избиха. След като сториха това, си присвоиха жените и децата на лишените от собственост граждани, така, както съдбата ги разпредели помежду им в този миг на безчестие. После си поделиха робите и земята. След като бързо и лесно станаха господари на хубава земя и град, скоро си намериха подражатели. Когато Пир нахлу в Италия, жителите на Регион, застрашени от неговото нападение, заплашени и от картагенците, които по това време бяха господари на морето, потърсиха помощ и защита от римляните. Войската, която дойде, на брой четири хиляди, под командването на Декий от Кампания, известно време защищаваше града и съхраняваше вярност. Но впоследствие, съперничейки на мамертините и привличайки ги за свои съратници, престъпиха клетвата си с регините, възбудени от великолепието на града и богатството на неговите граждани. И като изгониха част от гражданите, а други изклаха, завладяха града по същия начин, както кампаните. Римляните много се възмутиха, ала не можеха да сторят нищо, тъй като силите им бяха заети в споменатите войни. Но когато ги приключиха, обкръжиха ги и организираха обсада на Регион, както вече казах. Градът падна и повечето му защитници бяха избити в самия щурм, след като се бяха защищавали отчаяно, предвиждайки какво ги очаква; повече от триста бяха пленени. Изпратиха ги в Рим, стратезите ги изведоха на площада, там бяха публично набити и след това обезглавени, според римския обичай; чрез тяхното наказание римляните възнамеряваха, доколкото е възможно, да си възвърнат доверието сред съюзниците. Земята и града начаса върнаха на регините.14

8. Мамертините (това име си присвоиха кампаните след завладяването на Месена), докато разчитаха на съюз с римляните,15 завладели Регион, не само безнаказано владееха своя град и територия, но създаваха много неприятности на картагенците и сиракузците из съседните земи и облагаха с данък голяма част от Сицилия. След като бяха лишени от споменатата подкрепа, тъй като окупаторите на Регион бяха заградени от обсадата, скоро самите те трябваше да потърсят спасение в града си от сиракузците, повече или по-малко по следните причини. Неотдавна беше възникнал раздор между гражданите и войските на Сиракуза. Разположени около Мергане, те си избраха за водачи Артемидор и Хиерон, бъдещия цар на Сиракуза, тогава съвсем млад, но с потекло, което му осигуряваше качества на цар и държавник. Той прие властта, влезе в града и надви опозицията с помощта на своите близки. В управлението приложи такава умереност и великодушие, че сиракузците, макар никак да не обичат войнишките избори, тогава единодушно решиха техен стратег да бъде Хиерон.16 Още с първите му прояви веднага стана ясно за тези, които умеят правилно да преценяват, че неговите намерения съвсем не се ограничават с военното командване.

9. Като оценява, че винаги, когато пратят войските си извън града, начело с архонтите, сиракузците започват междуособици и въвеждат промени в управлението, и като знаеше, че Лептин е гражданинът, който се ползва с най-голям авторитет и доверие, особено сред народа, се сродява с него, за да го остави като своя опора в града, когато се наложи да излезе начело на войските. След като се оженва за дъщеря му, виждайки, че ветераните-наемници недоволстват и заплашват с бунт, извежда войската и я насочва уж срещу варварите, които бяха завладели Месена. Когато пресрещнал противника при Кенторипа, подредил войската до реката Кюамосор, гражданската конница и пехота оставил под свое командване, уж за да нападне противника от другата страна, пуснал чуждите наемници напред и оставил варварите да ги избият всички. През това време в безопасност се върнал с гражданската войска в Сиракуза. По този начин осъществил целта си, очистил войската от тази нейна част, която била склонна към бунт и неспокойна, сам събрал достатъчно наемници и продължил спокойно да управлява. След това, виждайки, че варварите след своята победа стават все по-смели и по-дръзки, бързо въоръжил и обучил гражданските войски, извел ги и нападнал противника в Милейската равнина, до така наречената река Лонган. Нанесъл им тежко поражение, пленил техните вождове и след като прекратил варварската дързост, върнал се в Сиракуза и бил единодушно обявен за цар от всички съюзници.

10. Мамертините, лишени най-напред от поддръжката на Регион, както казах по-горе, са претърпели пълно поражение в собствената си политика. Поради това, което казах току-що, някои от тях се обърнаха към картагенците с предложение да им се предадат заедно с крепостта, а други изпратиха посланици при римляните, предоставяйки им града си и искайки помощ като от родствен народ. Римляните дълго време се колебаеха, смятайки, че безумието на една такава помощ е очевидно. След като малко преди това бяха наложили най-тежкото наказание на своите съграждани, затова, че бяха измамили жителите на Регион, да изпратят сега помощ на мамертините, които бяха извършили подобни неща не само в Месена, но и в Регион, означаваше да допуснат едно трудно извинимо нарушение на закона. Без да забравят всичко това, те виждаха, че картагенците са станали господари не само в Либия, но и на голяма част от Иберия и на всички острови из Сардинско и Тиренско морета. Обзе ги безпокойство, че ако подчинят и Сицилия ще им станат не само застрашителни и опасни съседи, но ще ги затворят в кръг, обграждайки всички страни на Италия. Очевидно беше и че ако мамертините не получат помощ, Картаген бързо ще овладее Сицилия. Ако успееха да завладеят Месена, щяха за кратко време да покорят и Сиракуза, господствайки вече над почти цялата останала част от Сицилия. Предвиждайки всичко това и смятайки, че е необходимо за самите тях да не изоставят Месена и да не допуснат картагенците да си осигурят мост за нахлуване в Италия, римляните дълго се съвещаваха.

11. До последния момент сенатът не узакони това предложение, по споменатите причини. Смяташе, че вредата от закононарушението при една подкрепа на Месена е равностойна на ползата от същото. Народът, колкото и да беше изтощен от предишните войни и да се нуждаеше от спокойствие на всяка цена, заедно с гореизтъкнатите доводи изслуша и военачалниците, които им доказваха общата полза от войната и явната голяма лична изгода за всеки от тях и реши, че трябва да се окаже помощ. Народното събрание узакони решението, за командващ войските беше избран Апий Клавдий, вторият консул и той бе пратен със задачата да окаже помощ и влезе в Месена.17 Мамертините, къде изплашени, къде измамени, изгониха картагенския военачалник, който вече беше заел крепостта, и поканиха Апий, като повериха града в негови ръце. Картагенците разпънаха на кръст своя пълководец, решавайки, че той е загубил крепостта поради некадърност и слабост. Самите те разположиха флотата си около нос Пелориада, а с пехотата си здраво притиснаха Месена откъм Сунес. Междувременно Хиерон реши, че условията са подходящи да изгони напълно варварите, владеещи Месена, от Сицилия и сключи съюзен договор с картагенците. След това потегли от Сиракуза и се отправи към града. Разположи се на стан от другата страна, до Халкидската планина и по такъв начин затвори и този изход за защитниците на града. Римският консул Апий с риск прекоси пролива през нощта и влезе в Месена. Виждайки, че враговете са го обградили здраво отвсякъде и разбирайки, че е едновременно и недостойно, и опасно да позволи да му бъде наложена обсада, след като враговете господстваха и по море, и по суша, той най-напред се опита да преговаря и с двете страни с намерение да спаси мамертините от война. Но след като никой не се споразумя с него, той се принуди да рискува и най-напред да нападне сиракузците. Изведе войската си и я построи в боен ред, а от другата страна царят на сиракузците с готовност прие предизвикателството. След продължителна битка надви противниците и ги прогони чак до лагера им. Апий събра плячката от избитите неприятелски войници и се върна в Месена. Хиерон, предвиждайки крайния изход, още с настъпването на нощта бързо се отправи за Сиракуза.

12. На следващия ден Апий, научил за тяхното оттегляне, придоби кураж и реши да не се бави, а да нападне картагенците. Съобщи на войниците да бъдат в готовност и с идването на зората потегли. Сблъсквайки се с противниците, повечето изби, а останалите принуди да хукнат в неудържим бяг към близките градове. С тези победи той смъкна обсадата и след това без страх продължи, опустоши земята на сиракузците и на техните съюзници, без никой да му се противопостави по незащитените места. Накрая се разположи близо до Сиракуза и организира обсадата й.

Такъв беше първият излаз на римска войска извън Италия, при такива обстоятелства и поради такива причини. Това смятам за най-подходящо начало на целия си труд, и от него започнах своето изследване, връщайки се малко назад, за да не оставя никакво недоразумение при изясняването на причините. Сметнах, че за всички, които искат да добият обща представа за тяхното сегашно могъщество, е необходимо да проследят как и кога римляните, претърпели поражение в собственото си отечество, започнаха да се въздигат, как и кога завладяха Италия и предприеха действия извън нея. Поради това не трябва да се учудвате, ако и по-нататък, разказвайки за най-известните държави, се връщам назад във времето. Това ще правя, за да могат да се схванат изходните моменти, от което да бъде по-разбираемо от какво, как и кога са тръгнали всички те, за да достигнат до сегашното си положение. Точно това направих и по отношение на римляните.

13. Но стига толкова обяснения. Да се върнем към изложението. Ще направя кратък преглед на най-главните събития, които са тема на тази уводна част. Първи по ред са сраженията между римляните и картагенците във войната за Сицилия. След тях идва Либийската война. Следват акциите на картагенците в Иберия най-напред под водачеството на Хамилкар, а после на Хасдрубал. По същото време римляните осъществиха първия си поход в Илирия и съответните части на Европа и след това – битките с италийските келти. По същото време в Елада се води така наречената Клеоменова война, с която съм приключил своето въведение и втората книга.18

Нито ми е необходимо, нито би било от полза за читателите да изреждам подробно всичко около тези събития. Не съм се заел да пиша история за самите тях, а само смятам да ги спомена обзорно, като въведение към същинската тема на моя исторически разказ. Поради това, засягайки ги накратко в тяхната последователност, ще се опитам да свържа края на своето въведение с началото и темата на моята история. По този начин ще осигуря непрекъснатост на разказа, а за мен ще се приеме, че основателно съм се докоснал до събития, вече описани от други автори и чрез такава организация ще осигуря лесно усвоимо встъпление за обучаемите към това, което се каня да разкажа. Но малко по-грижливо ще се опитам да разгледам първата война между римляните и картагенците, войната за Сицилия. Защото не е лесно да се намери друга война, която да е била по-продължителна от тази, която да е изисквала по-големи приготовления, да е била по-непрекъсната, в която да е имало повече сражения и която да е предлагала по-големи превратности и за двете страни. По това време и в двете държави нравите бяха неопорочени, и двете имаха умерено добра съдба и силите им бяха равностойни. Затова всеки, който би искал да разбере особеностите и възможностите на всяка една от тях, може да си направи преценка не толкова от следващите войни помежду им, колкото от тази.

14. Не по-малко основание да се спра специално на тази война ми дава и фактът, че авторите, за които се смята, че са я описали най-добре, Филин и Фабий, не са успели, по мое мнение, да разкрият истината така, както се полага.19 Като имам предвид техния живот и убеждения не смятам, че тези мъже са лъгали съзнателно. Но ми се струва, че в това отношение те приличат на влюбените. Поради неговите лични убеждения и предпочитания, на Филин му се струва, че картагенците винаги са постъпвали разумно, правилно и храбро, докато римляните – обратно, а пък на Фабий – напротив. В други житейски условия човек не би могъл да изключи едно такова пристрастие. Наистина редно е един добър човек и патриот да обича приятелите си, да споделя тяхната омраза и пристрастие. Но когато човек възприеме етиката на историята, трябва да изостави всички тия неща и често да казва хубави думи и да награждава с най-големи похвали противниците, когато действителността изисква това, както и да вини и да хули с най-срамни думи най-близките си, когато допуснатите от тях грешки го налагат. Защото така, както живото същество, ако е лишено от зрение, все едно, че е лишено от всичките си сетива, така и историята, ако й се отнеме истината, останалото от нея ще бъде едно безполезно сказание. Затова не трябва да се боим нито от критиката срещу приятелите, нито от хвалби по адрес на противниците, нито пък да се пазим понякога да хвалим същите тези, които сме критикували, тъй като е невъзможно в своята дейност хората да бъдат винаги непогрешими, нито пък винаги да грешат. Следователно, разграничавайки извършителите от самите действия, трябва да се отнесем в разказа си към тях с такива присъди и определения, каквито те заслужават.20 Истинността на горните ми твърдения може да се види от следното.

15. Филин, започвайки с въпросните събития още в началото на втората си книга, казва, че воюващите картагенци и сиракузците били обсадили Месена, римляните дошли по море в града и веднага нападнали сиракузците; но след като изяли голям бой, се прибрали в Месена. После веднага се отправили срещу картагенците, при което не само че били набити, но дали и много пленници. След тези си твърдения твърди, че Хиерон, веднага след схватката, дотолкова обезумял, че не само запалил целия лагер и палатките и избягал през нощта в Сиракуза, но опразнил и всички укрепления из земята на месените. По същия начин твърди, че и картагенците, веднага след битката изоставили лагера си и се пръснали из градовете, без дори да посмеят да се противопоставят по незащитените места. Поради това техните водачи, виждайки колко изплашена е войнишката тълпа, предпочели да не взимат решение за по-нататъшни бойни действия. А римляните, докато ги преследвали, не само плячкосали цялата територия на картагенците и сиракузците, но даже организирали обсадата на самата Сиракуза. Това, както ми се струва, е пълно с противоречия и не се нуждае от коментар. За тия, които най-напред представя да обсаждат Месена и да побеждават в сраженията, след това казва, че бягат, че напускат и незащитените места, и накрая, че са обсадени и обезсърчени; а тия, които в началото са представени за победени и обсадени, след това се оказва, че са преследвачи, че овладяват полетата, и накрая – че обсаждат Сиракуза. Да се съгласуват тези две твърдения е невъзможно. Как? Или първото твърдение е лъжливо, или второто. Всъщност, вярно е второто; и наистина, картагенците и сиракузците опразниха полетата, римляните веднага обсадиха Сиракуза, както казва той, та дори и Ехетла, която се намира между владенията на сиракузците и картагенците. Следователно, трябва да се съгласим, че първоначалните твърдения на Филин са лъжливи и че макар римляните явно да са победили в сраженията около Месена, авторът ги е обявил за победени.

Човек може да открие, че в целия си труд Филин допуска такива грешки, също както и Фабий, което ще покажа при подходящ случай. А ние, след като казахме това, което се полага за изопачаванията, ще се върнем към действителното положение на нещата, поставяйки ги в тяхната последователност, за да можем с малко думи да създадем вярна представа за случилото се през тази война.

16. Когато новината за успеха на Апий и войската му стигна до Рим, избраха за консули Маний Отакилий и Маний Валерий и изпратиха всички войски, начело с двама командири, в Сицилия.21 Римляните имат всичко четири римски легиона, без да се броят съюзническите, които попълват ежегодно. Всеки от тях се състои от четири хиляди пехотинци и триста конника. С тяхното пристигане повечето градове се отдръпнаха от картагенците и сиракузците и се присъединиха към римляните. Хиерон, отчитайки както объркването и уплахата на сиракузците, така и броя на тежко въоръжените легиони, съобрази, че предимствата на римляните са много по-големи от тия на картагенците. Ръководен от тези съображения, той изпрати послания на римските пълководци, предлагайки им в тях мир и приятелство. Римляните приеха, най-вече заради продоволствието. Понеже картагенците владееха морето, те се опасяваха да не бъдат лишени от необходимите продукти, защото легионите, които дойдоха преди, бяха изпитали голям недостиг на провизии. Затова предполагайки, че в това отношение Хиерон ще им бъде много полезен, те с радост приеха неговото приятелство. Сключиха договор, според който царят трябваше да пусне пленниците без откуп и освен това да плати на Рим сто таланта сребро, и оттук нататък римляните смятаха сиракузците за свои приятели и съюзници. Самият цар Хиерон, поставяйки се под защитата на Рим, започна да ги снабдява винаги, когато изпадаха в нужда и продължи да управлява сиракузците в безопасност, карайки елините да го почитат и да го награждават с венци. Изглежда, че това е най-забележителният цар, който най-дълго време е вкусвал плодовете на своята мъдрост както в отделните случаи, така и в цялата си политика.

17. Когато в Рим беше донесено за сключения договор и Народното събрание прие и узакони споразумението с Хиерон,22 римляните решиха да не изпращат повече всичките си войски, а да оставят само два легиона, считайки едновременно, че с присъединяването на царя войната е станала по-лесна и че по този начин ще облекчат войските си откъм продоволствие. Картагенците от своя страна, виждайки, че Хиерон им става противник, а римляните се включват все по-пълно в действията за Сицилия, решиха, че се нуждаят от още по-голяма сила, за да могат да се противопоставят на противника и да задържат положението в Сицилия. По тази причина събраха наемници от отсрещните земи, много лигистини, келти и предимно ибери, и ги изпратиха всичките в Сицилия. Отбелязвайки, че градът на акрагантините е с най-добро разположение и едновременно с това е най-важният град в областта, която владееха, те събраха в него продоволствието и войските, смятайки да използват този град като изходен пункт по време на бойните операции.

От страна на римляните консулите, които бяха сключили мир с Хиерон, се оттеглиха и на тяхно място в Сицилия дойдоха с легионите си Лукий Постумий и Квинт Мамилий.23 Разбирайки намеренията на картагенците и приготовленията им около Акрагант, те се решиха на по-смели действия. Изоставиха другите бойни акции и се насочиха с цялата си войска към Акрагант. Разположиха се на лагер на осем стадия от града и затвориха картагенците зад стените му. По това време житото зрееше и тъй като се очакваше дълга обсада, войниците се заеха да жънат с по-голямо увлечение, отколкото беше допустимо. Картагенците видяха, че враговете им са се пръснали из полето, излязоха и нападнаха жънещите. След като лесно ги обърнаха в бяг, част от тях се насочиха към лагера, за да го плячкосат, а другата част – към прикриващите войски. Но особените обичаи, и тогава, както и много често преди това, спасиха положението на римляните. Защото при тях изоставянето на поста и бягството от редиците на прикриващите войски се наказва със смърт. Така и тогава, макар противникът да бе много по-многоброен, те го посрещнаха храбро, загубиха много свои войници, но избиха много повече противници. Накрая заградиха противника в кръг, така че да не може да разбие оградата на лагера и една част от тях избиха, а останалите унищожаваха, гонейки ги чак до града.

18. От този момент картагенците започнаха да обмислят с по-голяма предпазливост нападенията си, а римляните – да събират фуража с по-сигурна охрана. Тъй като картагенците не излизаха на по-голямо разстояние от един хвърлей, римските командири разделиха войската на две части, като едната оставиха около Асклепиона, намиращ се извън града, а другата разположиха пред тази част на града, която е обърната към Хераклеона. Укрепиха пространството между лагерите си от двете страни с ров, за да се предпазят от излазите на противниците извън града, а от външната се оградиха с още един, за да не допуснат външните опити за влизане и проникване в крепостта – нещо, което е обичайно при обсадените градове. На равни интервали между рововете и лагерите поставиха стражи, като на подходящи места изградиха укрепления на известно разстояние едно от друго. Всички останали съюзници им събраха продоволствие и други необходими неща и им ги отнесоха в Хербес, а самите те постоянно ходеха до този град, намиращ се недалече от позициите им, и се снабдяваха с всичко необходимо. Така в продължение на около пет месеца всяка от страните запазваше позициите си, без нито една от тях да получи някакво предимство, като изключим случайните престрелки. Но когато гладът започна да затруднява картагенците, поради голямото количество хора, събрани в крепостта, а те не бяха по-малко от петдесет хиляди, Ханибал, командващ обсадените войски, се оказа в затруднение и започна да изпраща послания до Картаген, в които описваше създалото се положение, като молеше за помощ. Картагенците натовариха събраните войници и слонове на кораби и ги изпратиха в Сицилия при другия техен пълководец – Ханон. Той събра войската и боеприпасите си в Хераклея, след това овладя с изненада Хербес и лиши противниковите лагери от техните снабдителни пунктове и продоволствие. В резултат на това римляните се оказаха едновременно в положението и на обсаждащи, и на обсадени. Изпаднаха в такава оскъдица на храна и продоволствие, че започнаха да се готвят да премахнат обсадата. Щяха и да го направят, ако Хиерон не полагаше всички усилия и не използваше всякакви ходове, за да ги снабдява редовно с необходимото продоволствие.

19. Междувременно споменатият мъж (Ханон – б. пр.) прецени, че позициите на римляните са отслабнали поради глада и епидемията, която беше избухнала в техните редици и че неговите войски са готови за битка, тръгна бързо от Хераклея със слоновете, около петдесет на брой, и с цялата останала войска, като нареди на нумидийската конница да препусне напред и като стигне до укрепленията на противника, да го раздразни, да се опита да изкара конницата му и след това да отстъпи и да се оттегли, докато се присъедини отново към него. Нумидийците изпълниха заповедта, нападнаха един от лагерите и римската конница веднага излезе и смело се хвърли срещу тях. Либите се оттеглиха според заповедта, докато се присъединиха към основния отряд на Ханон. След това заобиколиха противника, обградиха го в кръг и голяма част от него избиха, а другата гониха чак до лагера. След това сражение войската на Ханон се разположи на стан срещу римляните, като зае хълма Тор, намиращ се на десет стадия от противника. В такова положение останаха два месеца, без да се предприемат никакви действия, ако изключим ежедневните престрелки. Но Ханибал продължаваше да сигнализира с огън и да изпраща от града пратеници до Ханон, съобщавайки му, че народът не може да издържи на глада и че мнозина дезертират при врага, подтиквани от нуждата; картагенският военачалник реши да рискува, при все че и римляните бяха не по-малко нетърпеливи, по споменатите причини. Поради това двете страни изведоха войските си в полето между двата лагера и започнаха битка. Сражението продължи дълго, но накрая римляните обърнаха предните редици на картагенските наемници в бяг. Те се натъкнаха на слоновете и на останалите подразделения и във войската на финикийците настъпи пълно объркване. Започнаха да отстъпват и повечето бяха изклани, а само някои се добраха до Хераклея. Римляните заловиха повечето слонове и целия обоз. Но дойде нощта, римляните позанемариха охраната си, къде от радост поради успеха си, къде от умора; Ханибал, отчаян от създалото се положение, сметна, че му се е отдала удобна възможност да се спаси, по споменатите причини, и към полунощ се измъкна от града с наемната си войска. Запълни рововете с кошници, натъпкани с плява и скришом от противника измъкна войската си в безопасност. На следващия ден римляните разбраха какво се е случило, успяха да нанесат незначителни щети на ариергарда на Ханибаловата войска, след което всички се втурнаха към вратите на града. Нямаше кой да им се противопостави, те нахлуха в града и го разграбиха, като спечелиха много роби и всякакво имущество.

20. Когато новината за случилото се в Акрагант стигна до римския сенат, настъпи радост, духът на сенаторите се повдигна и те не останаха на първоначалните си намерения, стори им се недостатъчно това, че са спасили мамертините и това, което бяха спечелили от самата война. Обзе ги надежда, че могат напълно да изгонят картагенците от острова, че ако това стане, ще засилят много позициите си и всичките им разсъждения и планове се насочиха към тази цел. Установиха, че пехотата им напредва задоволително. Изглеждаше, че командирите, назначени след тия, които обсаждаха Акрагант, Лукий Валерий и Тит Отакилий, се справяха добре с положението в Сицилия.24 Но тъй като картагенците без особени трудности владееха морето, изходът от войната все пак изглеждаше спорен. Защото в следващия период, макар да бяха вече завладели Акрагант и много градове от вътрешността да бяха се присъединили към Рим, поради страха от тяхната пехота, много повече крайморски градове ги бяха изоставили, тъй като се опасяваха от флотата на Картаген. Когато видяха, че по тези причини равновесието на силите във войната се нарушава в полза ту на едната, ту на другата страна и че Италия често бива опустошавана от морските сили, а пък Либия остава изцяло невредима, предприеха мерки да излязат по море като картагенците. Това беше и една от немаловажните причини, които ме подтикнаха да разкажа за тази война в по-големи подробности – за да не останат читателите в неведение за това начало: как, кога и по какви причини римляните за пръв път излязоха по море.

Като видяха, че войната се проточва, за пръв път започнаха да си строят кораби – сто пентери и двадесет триери. Тъй като корабостроителите им нямаха никакъв опит в строителството на пентери поради това, че дотогава в Италия такива съдове не бяха използвани, в това отношение се натъкнаха на големи трудности. От това може да се види каква смелост и присъствие на духа проявяват римляните, решат ли да направят нещо. Не само че не разполагаха с подходящи средства, те нямаха никакви средства, при това дотогава и през ум не им беше минавало за морето; но веднага след като взеха решението, толкова дръзко се заловиха с неговото осъществяване, че преди да са придобили какъвто и да е опит, се опълчиха по море срещу Картаген, който от поколения насам държеше неоспоримо първенство по море. Свидетелство за истинността на това, което казвам, и за необикновената им дързост е следното. Когато за пръв път решиха да прехвърлят войски в Месена, нямаха нито един кораб с палуба, нито какъвто и да е голям кораб, но заеха от тарентините, елеатите и неаполитаните петдесет весленици и триери и с тях прехвърлиха войските си при голям риск. Тогава картагенците ги атакуваха в пролива, един от палубните им кораби се увлече, излезе напред и попадна в ръцете на римляните; този кораб сега те използваха за модел и по негов образец построиха цялата си флота; тъй че ако това не беше се случило, явно не биха имали възможност да осъществят своя план поради неопитността си.

21. Но сега тези, на които беше възложено да построят флотата, се заеха усилено с работата, а тези, които трябваше да осигурят екипажи, ги тренираха в гребане на сухо по следния начин. Караха гребците да сядат на пейки, подредени на земята в същия ред, както в корабите, началникът на гребците заставаше между тях, при което ги караха да се накланят назад, придръпвайки ръце към себе си и напред, протягайки ги, и тези движения трябваше да се правят под командата на началника.

След като подготовката на екипажите свършваше и корабите биваха пускани във вода, за кратко време провеждаха обучение в реални условия в морето и след това по нареждане на пълководеца корабите тръгваха покрай Италия. Защото назначеният от римляните началник на флотата, Гней Корнелий,25 няколко дни преди това беше дал нареждане на капитаните на кораби веднага след като флотата бъде готова, да отплават за пролива, а сам той, със седемнадесет кораба, замина преди тях за Месена, бързайки да подсигури флотата с припаси. Там му беше донесено за положението в града Липара и той, въодушевен повече от допустимото, отплава с горе-споменатите кораби и хвърли котва близо до града. Картагенският началник Ханибал, научавайки в Панорм за случилото се, изпрати сенатора Боодес, като му даде двадесет кораба. Той отплава през нощта и обкръжи корабите на Гней в залива. На следващия ден екипажите се втурнаха да търсят спасение на сушата, а самият Гней изпадна в ужас и като нямаше какво да направи, накрая се предаде на враговете. Картагенците веднага се отправиха към Ханибал с пленените противникови кораби и пълководец. Но само след няколко дни, макар поражението на Гней да беше толкова бързо и показателно, Ханибал за малко не направи същата грешка, и то при пълно съзнание. Като чу, че флотата на римляните, която минаваше край Италия се приближава, поиска да види с очите си количеството и цялото разположение на противника и отплава с петдесет кораба. След като заобиколи Италийския нос, той се натъкна на противника, който напредваше в добър ред и строй, загуби повечето си кораби и едва успя да се спаси с останалите, изненадващо и ненадейно.

22. След това римляните достигнаха бреговете на Сицилия. Там научиха за поражението на Гней. Веднага се свързаха с Гай Билий, командващия пехотата и зачакаха неговото идване. Същевременно чуха, че флотата на противника не е голяма и започнаха да се готвят за морска битка. Тъй като корабите им бяха лошо построени и трудно подвижни, някой предложи като помощно бойно средство да бъдат съоръжени с едни съоръжения, наречени „ гарвани „ и чието устройство беше следното. На носа се поставяше кръгъл кол, дълъг четири разтега и широк три длани в диаметър. На върха си той самият имаше скрипец, а около него се поставяше стълба от заковани напречни дъски, широка четири стъпки и дълга шест разтега. В стълбата имаше надлъжен отвор и тя обикаляше кола на два разтега от близкия си край. Стълбата беше снабдена и с ограда от двете си надлъжни страни на височина едно коляно. На края й беше закрепен заострен железен кривак с пръстен откъм единия си край, така че цялото съоръжение приличаше на жътварка. В този пръстен се връзваше въже, с помощта на което при сблъсъка на корабите повдигаха “гарваните” със скрипеца на кола и ги поставяха върху палубата на чуждия кораб, понякога откъм носа, понякога откъм страничния борд, когато корабите се сблъскваха странично. Когато гарваните се закрепваха в дъските на палубата и свързваха двата кораба, ако се бяха съединили борд у борд, щурмуваха отвсякъде, но ако се срещаха нос с нос, минаваха по стълбата на гарвана на два отряда: първите прикриваха фронта с вдигнати щитове, а следващите закриваха фланговете, като поставяха страните на щитовете си върху оградата на стълбата. След като въведоха това съоръжение, зачакаха часа на битката.

23. А Гай Билий, веднага щом разбра за поражението на командващия флотата, предаде пехотата в ръцете на хилиарсите и сам отиде при флотата. Като научи, че противникът опустошава територията на Миле, отплава с всички кораби.26 Картагенците ги видяха и се втурнаха срещу тях със сто и тридесет кораба, изпълнени с радост и нетърпение, с презрение към невежеството на римляните, и заплаваха право срещу противника, без да смятат за необходимо да спазват боен ред, сякаш срещу плячка, която по право им се полагаше. Водеше ги Ханибал – същият, който се измъкна през нощта от Акрагант – на хептера, която преди това е била собственост на царя Пир. Когато се приближиха, видяха поклащащите се гарвани по носовете на всички противникови кораби и малко се пообъркаха, удивени от устройството на тези съоръжения. Но понеже хранеха пълно пренебрежение към противника, първите кораби атакуваха дръзко. Всички сблъскващи се кораби обаче, биваха закачвани с приспособленията, воините се прехвърляха по самите гарвани и влизаха в ръкопашен бой на палубата, така че някои картагенци падаха заклани, а други се предаваха, ужасени от това, което става; защото сражението започна да прилича на сухопътно. В резултат на това бяха пленени първите тридесет атакували кораба, заедно с екипажите им, включително и кораба на стратега; самият Ханибал успя да се спаси с лодка, неочаквано и изненадващо и за самия него. Останалите картагенски кораби напредваха с намерение да атакуват, но когато се приближиха, видяха какво се е случило с първите кораби и се отклониха, за да отбягнат ударите на съоръженията. Разчитайки на своята маневреност, те се надяваха да проведат безопасна атака откъм бордовете или кила на противниковите кораби. Но понеже съоръженията се въртяха и накланяха във всички посоки и страни така, че приближаващите се кораби неминуемо биваха улавяни, накрая картагенците свърнаха и побягнаха, ужасени от новостта на случилото се, като оставиха в ръцете на противника петдесет кораба.

24. А римляните, които въпреки всички очаквания, придобиха надежда за успех по море, усилиха двойно своята решимост да продължат войната. Стъпиха на брега на Сицилия, вдигнаха обсадата на Егеста, която ги беше изтощила до краен предел и след като изоставиха Егеста, превзеха Макелла с щурм.

След морската битка Хамилкар, командващият сухопътните войски на Картаген, който се намираше близо до Панорм, научи, че в лагера на римляните са започнали търкания между тях и съюзниците им по въпроса за заслугите в битките и че съюзниците са се отделили самостоятелно на лагер между града Панорм и топлите извори на Химера. Нападна ги внезапно с цялата си войска, докато те вдигаха лагера си и изби близо четири хиляди. След тази акция Ханибал се прибра с оцелелите кораби в Картаген и не след дълго отплава оттам за Сардиния, като прибра още кораби и взе със себе си някои от най-отличните триерарси. Скоро след това беше обграден от римляните в един залив и след като загуби повечето кораби, беше арестуван от оцелелите картагенци и разпънат на кръст. Така че римляните, от момента, в който се заеха с морето, предприеха военни действия и за Сардиния.

През следващата година римските войски в Сицилия не направиха нищо, достойно за споменаване; а на следващата, след като приеха новоназначените консули Авъл Атилий и Гай Солпикий,27 се насочиха срещу Панорм, поради това че картагенската войска се беше събрала да презимува там. Когато консулите приближиха града, построиха цялата войска в боен ред. Но тъй като противникът не им излезе насреща, изоставиха Панорм и се насочиха към Хипана. Този град те превзеха с щурм, след което завладяха и Митистрат, който беше издържал обсадата дълго време поради укрепеността на терена. Завзеха и града Камарина, който напоследък се беше отцепил от тях, като докараха стенобитни машини и направиха отвор в стената. По същия начин завзеха Ена, както и някои други градчета, съюзни на картагенците. След всичко това организираха обсадата на Липара.

25. На следващата година римският консул Гай Атилий,28 който беше хвърлил котва близо до Тиндар, видя, че картагенската флота преминава наблизо в безредие. Нареди на своите екипажи да следват водачите и сам потегли напред с още десет кораба. Картагенците, на свой ред, като видяха, че някои от противниковите кораби току-що излизат в открито море, а други едва сега тръгват и че първите са се отдалечили много от останалите, се обърнаха срещу тях да ги пресрещнат. Заградиха ги в кръг и потопиха деветте от тях, а кораба на стратега за малко да заловят с целия му екипаж. Но тъй като беше бързоходен и добре управляван от екипажа, неочаквано успя да се изплъзне. Останалите кораби на римляните доплаваха и бързо се построиха. Образуваха фронт, нападнаха неприятеля и заловиха десет кораба с екипажите, а осем потопиха. Останалите картагенци се оттеглиха към така наречените Липарски острови.

След тази морска блокада и двете страни решиха, че загубите са еднакви и се заловиха с още по-голямо усърдие да укрепват морските си сили и да оспорват превъзходството по море. Междувременно сухопътните им войски не извършваха нищо, достойно за упоменаване и прекарваха времето си в маловажни и случайни стълкновения. Поради това римляните, след като извършиха приготовленията, за които казах, за следващото лято, излязоха в открито море с триста бойни кораба и ги установиха в Месена. После отплаваха оттам, държейки Сицилия от дясната си страна и като заобиколиха нос Пахин, се приближиха до нос Екном, тъй като и пехотата им се намираше около това място. Картагенците от своя страна отплаваха с триста и петдесет бойни кораба и след като минаха покрай Лилибеон, хвърлиха котва близо до Хераклея Миноа.

26. Планът на римляните беше да отплават към Либия и да пренесат войната там, така че картагенците да бъдат застрашени не за Сицилия, а на собствената си територия. Картагенците пък предпочитаха обратното: макар да разбираха, че Либия е леснодостъпна и че цялото й население би могло лесно да бъде покорено от тоя, който само да успее да нахлуе в нея, те не бяха склонни да се върнат, а горяха от нетърпение да поемат риска на морската битка. След като едната страна гледаше да избегне сблъсъка, а другата – да го предизвика, бъдещата битка се предопределяше от противоположността на техните съперничещи си интереси. Римляните започнаха да се подготвят и за двете възможности – за сражение в морето и за слизане на територията на противника. Поради това избраха най-добрите войници от пехотата и разделиха цялата войска, която смятаха да прехвърлят, на четири корпуса. Всяка от тия части носеше две имена: Първи легион и първи флот, и останалите – съответно.

Четвъртият имаше в добавка и трето име – наричаха се триарии, според обичая в пехотата. Цялата войска, включена в тази военноморска сила, наброяваше сто и четиридесет хиляди души, а всеки кораб побираше по триста гребци и сто и двадесет моряка. Картагенците пък се приготвяха главно и единствено за морска битка. Според броя на корабите им тяхната обща численост наброяваше сто и петдесет хиляди души. Тези цифри са в състояние да поразят не само свидетеля-очевидец, но и слушателя, с мащабите на битката, с величието на двете държави и с големината на организираните от тях военни сили, ако се съди по броя на корабите и хората.

Римляните, съобразявайки, че им предстои плаване в открито море и че противникът е по-бързоходен, положиха всички усилия да подредят флотата си в такъв ред, че да си осигурят безопасност и недосегаемост. Така те поставиха двете си хексери, на които плаваха главнокомандващите, Марк Атилий и Лукий Манлий,29 в челна позиция, една до друга. Зад всяка от тях подредиха един по един корабите, зад едната – на първи флот, зад другата – на втори, така че разстоянието между всеки следващ чифт кораби непрекъснато се увеличаваше. След като подредиха по такъв начин първите два флота, че да образуват просто един клин, подредиха в една редица третия флот. Така целият им ред придоби вид на триъгълник. След тях подредиха съдовете за транспорт на коне, като ги прикачиха на буксир към корабите от третия флот. За последните подредиха четвъртия флот, т.нар. триарии, един до друг, така че техният ред да обхваща от двата края предната редица кораби. След като подредиха корабите си по така описания начин, целият строй придоби вид на клин, чийто връх беше отворен, а основата – здрава и всичко това беше ефективно, практично и при това – трудно разбиваемо.

27. По същото време главнокомандващите на Картаген се обърнаха към своите войски с кратки слова. Обясниха им, че ако победят по море, оттук нататък ще воюват за Сицилия, но ако паднат, ще трябва да се бият за собствената си родина и домове. След това им наредиха да се качат по корабите. Всички с готовност изпълниха заповедта, разбирайки от думите на своите командири какво ги очаква, и излязоха в морето, уверени и с настървен дух. Като видяха реда на противника, стратезите приспособиха своя към техния, като три четвърти от корабите подредиха в една редица, протягаща дясното си крило към открито море, за да обкръжат враговете, а останалата четвърт оформи лявото крило на целия им ред, което сключваше ъгъл с останалите откъм сушата. Дясното крило се командваше от Ханон, който се беше провалил в сражението при Акрагант. С него бяха най-годните за атака кораби и най-маневрените за странично нападение пентери. За лявото крило пое грижата Хамилкар, който беше командвал в морската битка до Тиндар. Същият се намираше в средата на бойния ред и съобразно с условията на сражението, приложи следната тактика. Сражението започнаха римляните, които забелязаха, че бойният ред на картагенците е изтънен и атакуваха центъра му. Картагенският център бързо заотстъпва по заповед на Хамилкар, с намерение да обърка строя на римляните, а римските кораби ги последваха въодушевено. Първият и вторият флот притиснаха бягащите противникови кораби, а третият и четвъртият се откъснаха от тях, третият – заради конния транспорт, когото влачеше на буксир, а триариите – защото останаха да ги защищават. Когато картагенците решиха, че са отвлекли достатъчно далече първия и втория флот, всички изведнъж по заповед на Хамилкар се обърнаха и пресрещнаха преследвачите. Завърза се яростна битка. Голямото предимство на картагенците идваше от способността на корабите им да плават бързо, да заобикалят, лесно да настъпват и бързо да се оттеглят. Но римляните имаха не по-малко блестящи изгледи за победа, благодарение на силата си в ръкопашни сражения, на възможността да улавят с куките всеки противников кораб още с идването му, както и на факта, че се сражаваха пред очите на двамата командващи, които ръководеха битката.

28. Такава беше картината на битката в този участък. Междувременно Ханон с дясното крило, останало на разстояние в първата атака, се отправи в открито море и се нахвърли срещу триариите, предизвиквайки сред тях голяма бъркотия и паника. Картагенската част, подредена край брега, промени реда си и се построи във фронт, насочи носовете си срещу противниковите кораби, които влачеха на буксир конния обоз, и ги атакува. Те изоставиха обоза и се сплетоха в сражение с противника. Така цялото сражение се раздели на две части и трите морски битки се водеха на голямо разстояние една от друга. Тъй като силите бяха разположени в началото равномерно, и битката се водеше с равен успех. Но краят не беше равностоен, както става обикновено, когато силите на съперниците са почти еднакви. Влезлите първи в схватката първи се разделиха: флотът на Хамилкар беше надвит и обърнат в бягство. Лукий взе на буксир пленените кораби, а Марк, виждайки сражението около триариите и конния транспорт, бързо им се притече на помощ с оцелелите кораби от втория флот. Когато той достигна флота на Ханон и влезе в сражение с него, моряците на триариите бързо набраха кураж, макар вече да бяха се примирили с поражението и бойният им дух се възвърна. А картагенците се оказаха в затруднение, едновременно нападани отпред и улавяни отзад, и след като неочаквано бяха заобиколени от дошлите на помощ кораби, започнаха да отстъпват в открито море. Междувременно и Лукий, който докато отплаваше разбра, че третият флот е притиснат от картагенците към брега, и Марк, който оставяше в безопасност триариите и конния транспорт, се втурнаха да помогнат на изпадналите в беда. Защото това, което ставаше там, приличаше вече на обсада; и те сигурно щяха да бъдат разбити, ако картагенците не се бояха от куките им и заради това ги бяха обкръжили и ги притискаха към брега, но пазейки се от ударите им, не се приближаваха за близка схватка.

Консулите доплаваха бързо, обкръжиха картагенците и заловиха петдесет противникови кораба заедно с екипажите им. Много малка част от тях успяха да се изплъзнат покрай сушата и да избягат. Такъв беше обликът на сражението в неговите части, а накрая цялата морска битка беше спечелена от римляните. Двадесет и четири римски съда бяха разбити, а картагенски – тридесет. Нито един римски кораб не бе пленен с екипажа, а картагенски – шестдесет и четири.

29. След това римляните си осигуриха още провизии, поправиха пленените кораби и след като отделиха на екипажите си подобаващо внимание, потеглиха към Либия. С първите кораби доближиха брега при така наречения нос Хермейон, който лежи пред целия Картагенски залив и е издаден към морето по посока на Сицилия, дочакаха да доплават и останалите, и след като цялата флота се събра, заплава покрай брега и стигна до град Аспис. Тук слязоха, изтеглиха корабите си на суша, оградиха ги с ров и палисада и организираха обсада на града, тъй като неговите защитници не пожелаха доброволно да се предадат. Спасилите се от морската битка картагенци доплаваха до родината си, убедени, че противникът, окуражен от победата, няма да се поколебае да атакува самия Картаген, организираха защитата с пешите си и морски сили по места в околностите на града. Но когато разбраха, че римляните са слезли в безопасност на брега и са обсадили Аспис, отказаха се от защитата по море, обединиха силите си и организираха защитата на самия град и неговата околност.

А римляните, след като завзеха Аспис и оставиха стража в града и след като пратиха посланици в Рим да съобщят за извършеното и да попитат какво да правят по-нататък и как да се възползват от създалото се положение, тръгнаха на поход с цялата войска и започнаха да плячкосват страната. Тъй като не срещнаха никаква съпротива, ограбиха много благоустроени вили и събраха много добитък. Отведоха при корабите си и повече от двадесет хиляди роби. През това време пратениците донесоха от Рим нареждане един от консулите да остане с необходимата войска, а другият – да върне флотата в Рим. Остана Марк, задържайки четиридесет кораба, петнадесет хиляди пехотинци и петстотин конника. А Лукий взе екипажите и всички пленници и след като мина невредим покрай Сицилия, се прибра в Рим.

30. Картагенците разбраха, че римляните се приготвят за дълго оставане, избраха си двама стратези, Хасдрубал, сина на Ханон и Бостар, след което изпратиха нареждане на Хамилкар в Хераклея да се върне веднага. Той се прибра в Картаген с пет хиляди пехотинци. Там беше утвърден за трети стратег, след което се събраха с Хасдрубал и неговите хора да решат какво да правят. Решиха да излязат на помощ на страната, а не да гледат безгрижно как противникът безнаказано я ограбва. В няколко дена Марк напредваше, превземайки с щурм, плячкосвайки неукрепените пунктове и обсаждайки укрепените. Като достигна града Адюс, който заслужаваше внимание, той се разположи на лагер около него и се зае да строи обсадни съоръжения. Картагенците бяха обзети от желание да помогнат на града и, решени да си възвърнат контрола над неукрепената земя, изведоха войската си. Заеха един хълм, който им осигуряваше по-висока позиция спрямо противника, но който беше неизгоден за собствените им войски и се разположиха на него. По този начин, като разчитаха най-вече на конницата и слоновете си, но откъсвайки се от равнината и затваряйки се в стръмни и непроходими позиции, те щяха да разкрият на противниците си по какъв начин да ги нападнат, което и стана. Римските военачалници, със своя боен опит, разбраха, че най-действената и страшна част от картагенската войска е неизползваема, поради своето разположение. Затова без да чакат противникът да се подреди в равнината, се възползваха от изгодната позиция и с идването на утрото потеглиха към хълма от двете му страни. Така конницата и слоновете на картагенците се оказаха съвършено безполезни; наемниците им се втурнаха в набег с голямо благородство и висок боен дух и принудиха първия легион да отстъпи и побегне; но като напреднаха твърде много, бяха оградени и върнати от войската, която нападаше от другата страна. Така цялата картагенска войска се оказа изведнъж откъсната от лагера. Слоновете и конницата, веднага щом се смъкнаха в равнината, успяха да отстъпят в безопасност. Римляните преследваха на късо разстояние пехотата, а после разграбиха лагера и се спуснаха да опустошават безнаказано земята и градовете й. След като завладяха града, наречен Тунис,30 удобен за такива набези и разположен на подходящо място за действия срещу самия Картаген и неговите околности, те се настаниха в него.

31. Картагенците, които бяха загубили малко преди това по море, а сега – и на суша, и не защото на войските им липсваше безстрашие, а заради неумението на своите военачалници, изпаднаха в изключително трудно положение. Защото едновременно с тези неуспехи започнаха и набезите на нумидийците, които им причиняваха не по-малки, ако не и по-големи щети, отколкото самите римляни. Уплашеното от тях население от околностите се стичаше към града, където настъпи пълно отчаяние и глад, гладът – заради струпаното множество хора, а отчаянието – заради опасенията, че предстои обсада. Марк, като разбра, че картагенците са в безизходно положение и по суша, и по море, сметна, че почти е завзел града, и опасявайки се да не стане така, че неговият приемник-консул да дойде от Рим и да си припише заслугите от победата, покани картагенците на преговори. Те изслушаха предложението му с радост и изпратиха най-личните си граждани; но когато посланиците се срещнаха с него, дотолкова не бяха склонни да приемат условията му, че не бяха в състояние дори да изслушат неговите сурови нареждания. Защото Марк си въобразяваше, че е пълен господар на положението и че те трябва да приемат всяко споразумение като проява на великодушие и като подаяние от негова страна. А картагенците, като решиха, че дори да бъдат победени, последиците не биха били по-тежки, отколкото ако приемеха сегашните искания, се върнаха не само разочаровани от предложенията, но и оскърбени от твърдостта на Марк. Картагенският сенат, след като изслуша предложенията на римския консул, макар и да беше се отказал от всякакви надежди за спасение, запази такава мъжествена и благородна позиция, че предпочете да се претърпи всичко и да се понесат всякакви усилия и рискове, но да не се допусне нещо неблагородно и недостойно за тяхното минало.

32. По това време в Картаген се върна един събирач на наемни войници, от тия, които по-рано бяха изпратени в Елада, водейки със себе си много войници, сред които и някой си Ксантип, лакедемонец, мъж, минал през лаконското възпитание и с достатъчно опит във военните дела. Като чу за скорошните поражения, както и по какъв начин са се случили, и като изчисли подготвеността на картагенци, веднага прецени и разгласи сред приятелите си, че картагенците са били надвити не от римляните, а заради самите себе си, заради неумението на своите водачи. Поради опасното положение думите на Ксантип бързо се разчуха сред войската и стигнаха до ушите на военачалниците. Управителите решиха да го извикат и да го разпитат. Той им се представи и им съобщи за своите преценки, защо са загубили и че ако му се доверят и се възползват от равнинните местности, с преходи, устройвания на лагери и сражения, ще могат лесно не само да си осигурят безопасност, но и да победят противника. Водачите приеха съветите му, довериха му се и предадоха в ръцете му управлението на цялата войска. Още когато се разчуха изявленията на Ксантип, сред войската се появиха слухове, изпълнени с умерен възторг; но когато той изведе войската извън града, подреди я в ред и започна учения с нейните части и да издава команди според военните правила, дотолкова пролича разликата между него и неумението на предишните началници, че войската започна с викове да изразява одобрението си към него и да проявява нетърпение да се срещне с противника, убедена, че под командването на Ксантип не биха могли да претърпят поражение. При това положение военачалниците, като забелязаха неочакваното възстановяване на бойния дух сред войската, я окуражиха с подходящи за случая думи и след няколко дни потеглиха на поход с цялата войска. Тя се състоеше от дванадесет хиляди пехотинци, четири хиляди конника, а броят на слоновете беше около сто.

33. Римляните, когато видяха, че картагенците се придвижват по равните места и си устройват лагери в равнината, донякъде бяха изненадани, но като цяло горяха от нетърпение да се срещнат с противника. Пресрещайки ги, на първия ден устроиха стан на около десет стадия от вражеските сили. На следния ден картагенските първенци се събраха на съвет, за да решат какво трябва да се направи и как, в настоящия момент. Но войниците изразиха готовността си да влязат в бой, събирайки се на групи и зовейки името на Ксантип, в желанието си той да ги поведе колкото се може по-бързо. Командващите, отчитайки устрема и порива на войнишката маса, още повече, че Ксантип ги убеждаваше да не изпускат подходящия момент, наредиха на войската да се подготви за влизане в бой и предоставиха на Ксантип да ръководи бойните действия така, както той сметне за най-уместно. Като се възползва от предоставената му власт, той изведе слоновете отпред и ги подреди в една редица във фронт пред цялата войска, а картагенската фаланга подреди на подходящо място на разстояние от тях. Част от наемниците разположи на дясното крило, а по-подвижните, заедно с конницата, постави пред двата фланга. Римляните, като видяха, че противникът се подрежда за бой, излязоха с готовност насреща. Разтревожени от гледката на настъпващите слонове, те поставиха отпред стрелците, зад тях в дълбочина – отделните пехотни части, а конницата разделиха в две крила. Така устроеният им боен ред, по-тесен и по-дълбок отпреди, беше добре съобразен с предстоящия сблъсък със слоновете, но неизгоден от гледна точка на превъзходството на противниковата конница. След като и двете страни разположиха войските си по такъв начин, в цялост и в части, според собствените им планове, застанаха в боен ред, изчаквайки подходящ момент за нападение.

34. Веднага щом Ксантип нареди слоновете да тръгнат напред и да разбият противниковите редици и на конницата – да заобиколят двата фланга и да ударят противника, римската пехота, според техния обичай, заудря с копия по щитовете си и с боен вик се спусна срещу противника. Конницата на римляните от двете страни бързо отстъпи поради численото превъзходство на картагенската. Лявото крило на пехотата, за да отбегне нападението на слоновете и опасявайки се от ударите на наемниците, се насочи срещу дясното крило на картагенците. Разбиха ги, обърнаха ги в бяг и ги преследваха почти до лагера. От тези, които се намираха срещу слоновете, първите, сблъсквайки се с тях, бяха притиснати от силата на животните; стъпкани на куп, изгинаха в ръкопашната схватка, но основната част от бойния ред, поради неговата дълбочина, остана за известно време незасегната. Ала когато задните редици бяха оградени отвсякъде от конницата и принудени да влязат в схватка в нея, а тези, които бяха задължени да проправят проход през слоновете и да се съберат зад гърба им, натъквайки се на свежата и добре подредена картагенска фаланга, започнаха да падат, тогава римляните започнаха да търпят поражение отвсякъде. По-голямата част от тях изгинаха поради прекомерната сила на слоновете, останалите бяха избити от многобройната конница, оставайки в редиците си и накрая едва малцина успяха да се отскубнат и побягнат. Но тъй като теренът, по който трябваше да бягат беше равнинен, и от тях повечето бяха или премазани от слоновете, или изклани от конницата, а петстотин, бягащи заедно с консула Марк, скоро след това бяха пленени заедно със самия него и вързани. От картагенска страна загинаха около осемстотин наемници, сражавали се срещу лявото крило на римляните, а от римска страна успяха да се спасят едва две хиляди души, които преследването на наемниците беше отвлякло далече от полето на битката, а останалата част беше избита, с изключение на Марк и хората, които бяха побегнали с него. Спасилите се римски подразделения като по чудо се добраха до Аспис. А картагенците, след като съблякоха доспехите на убитите, отведоха със себе си консула и пленените с него войници и радостни от успеха си, се прибраха в града.31

35. Ако някой е в състояние да запомни добре този случай, може да извлече много полезни изводи за изправлението на човешкия живот. Че не бива да се доверяваш на съдбата, особено когато имаш успех, най-силно се доказа тогава чрез злополучието на Марк. Той, който малко преди това беше отказал милост и съчувствие на победените, почти веднага бе принуден да моли същите тях за собственото си оцеляване. И думите на Еврипид, отдавна признати за справедливи: „едно мъдро решение побеждава много ръце”, тогава се потвърдиха от самите факти. Защото един човек, един ум, победи войска, смятана за непобедима и действена, възстанови държава, които всички смятаха за напълно унищожена и заболелия дух на нейната войска. Напомних го за поука на тия, които четат моята история. За всички хора съществуват две средства за промяна към по-добро поведение в живота, едното – собствените несполуки, другото – чрез поучаване от несполуките на други. Поуката от собствените преживелици е по-въздействаща, но тази чрез чуждите патила е по-безопасна. При това не би трябвало да предпочитаме първото, защото то ни води до изправянето чрез големи мъки и опасности, а винаги трябва да се търси второто, защото чрез него можем да видим кое е по-добро, като избегнем страданието. Разсъждавайки върху това трябва да приемем, че най-доброто учение за истински живот е подготовката, която можем да получим от политическата история; защото единствено тя ще ни даде истински съвети за това, което е по-добро при всякакви времена и обстоятелства, без да ни навреди. Впрочем, достатъчно по този въпрос.

36. Понеже всички желания на картагенците се сбъднаха, те се отдадоха на пищни празненства, като благодаряха на бога и си честитяха един друг. Ксантип, който толкова допринесе за силата на картагенските операции, не след дълго си замина, проявявайки мъдрост и съобразителност. Забележителните и изключителни подвизи пораждат тежка завист и люта омраза; местните хора, опирайки се на близки приятели, биха могли да удържат за известно време, но чужденците бързо пострадват и от двете и изпадат в опасност. Има и друга версия за оттеглянето на Ксантип, която ще се опитам да разясня при по-подходящ случай.

Римляните, научили за неочакваното поражение в Либия, веднага се заеха да отправят флотата и да измъкнат оцелелите в Либия войници. След битката картагенците се установиха на лагер и обсадиха Аспис, мъчейки се да заловят избягалите от сражението. Но поради мъжеството и храбростта на защитниците не успяха да завладеят града и накрая се отказаха от обсадата. Като научиха, че римляните възстановяват флотата си и се канят да тръгнат отново за Либия, поправиха старите съдове и построиха нови. Бързо снаряжиха флота от двеста кораба, които излязоха в открито море, на стража срещу идващия противник.

В началото на лятото римляните спуснаха във вода триста и петдесет съда и ги отпратиха под командването на Марк Емилий и Сервий Фулвий.32 Те потеглиха покрай Сицилия, по посока за Либия. Близо до Хермейон се сблъскаха с флотата на картагенците, разбиха ги лесно и от движение, като плениха сто и четиридесет кораба заедно с екипажите. След това взеха останалите в Либия момчета и от Аспис веднага отплаваха обратно за Сицилия.

37. Преминаха провлака без произшествия и тъкмо се приближиха до земята на Камарина, когато ги връхлетя такава буря и ги сполетя такова крушение, което поради своя размер не би могло да се опише с подобаващи думи. От триста и шестдесетте кораба оцеляха едва осемдесет, някои от тях потънаха, а останалите бяха разбити от прибоя върху подводните скали и стръмния бряг, и крайбрежието се осея с трупове и отломки. Историята не помни по-голяма катастрофа, станала в един и същи ден.33 За нея следва да се вини не толкова съдбата, колкото командващите; кормчиите непрекъснато ги предупреждаваха да не плават откъм външната страна на Сицилия, обърната към Либийско море, защото тя е скалиста и разполага с малко места за пристан, и освен това един опасен астрален период още не е завършил, а друг тепърва започва: защото плаването се извършваше между Орион и изгрева на Кучето; но без да обърнат внимание на думите им, командващите предпочетоха курс от външната страна, в желанието си да сплашат някои градове, край които щяха да минат, с великолепието на скорошната победа и по този начин да ги спечелят. Но вместо това, заради дребнави намерения, се подложиха на голямо нещастие и по този начин познаха собственото си безразсъдство. Римляните поначало залагат на силата във всички свои начинания, смятат, че винаги е задължително да стане това, което са намислили и че няма нищо невъзможно за тях, след като веднъж са решили; в повечето случаи този техен дух ги довежда до успех, но понякога явно губят, и то особено в морски експедиции. На суша те тръгват срещу хора и неща, сътворени от хора, и в повечето случаи печелят, защото прилагат сила срещу подобна сила, макар че и там, макар и рядко, търпят поражения. Но когато се опитват да пренебрегнат морето и времето, и да им се противопоставят със сила, търпят значителни загуби. Така стана и тогава, ставало е често и ще става, ако не изправят тази своя дързост и упорство, която ги кара да си мислят, че могат да плават и пътуват по всяко време и накъдето пожелаят, независимо от условията.

38. Картагенците, научили за гибелта на римския флот, решиха, че вече са изравнили силите си с тях, заради скорошния си успех по суша, и по море – заради крушението на римляните, и с по-голям кураж се заеха с подготовката на своите сухопътни и морски сили. Веднага изпратиха Хасдрубал в Сицилия, като му дадоха останалата отпреди войска, присъединилите се към тях войници и към тях – сто и четиридесет слона.34

Като ги изпратиха, започнаха да подготвят двеста кораба и всичко останало за морска експедиция. Хасдрубал стигна невредим до Лилибеон, където се залови с тренировка на слоновете и войската и беше явно, че възнамерява да оспорва владението на незащитените места.

Когато римляните научиха подробностите за корабокрушението, бяха дълбоко покрусени; но тъй като не желаеха в никакъв случай да отстъпят, веднага решиха да почнат на доковете строеж на двеста и двадесет кораба. Строежът им завърши само след три месеца, нещо невероятно; веднага за командващи бяха назначени Авъл Атилий и Гней Корнелий.35 Те екипираха флотата и минавайки през пролива, прибраха от Месена оцелелите от корабокрушението кораби. С целия си флот от триста кораба спряха пред Панорм в Сицилия, най-значителния град във владенията на Картаген и се заеха с неговата обсада. Започнаха работа на две места и след като приготвиха всичко останало, изведоха обсадните си съоръжения. Кулата край морето беше разбита лесно, войниците натиснаха през нея и т. нар. „Нов град” беше завзет със сила; при това положение т. нар. „Стар град” изпадна в смъртна опасност; затова и жителите му бързо се предадоха.36 След като ги завладяха, консулите оставиха в града гарнизон и отплаваха за Рим.

39. След това, на следващото лято, новоизбраните консули Гней Сервилий и Гай Семпроний отплаваха с цялата флота и след като минаха през Сицилия, потеглиха за Либия.37 Минавайки покрай брега, извършиха много нападения, с които не постигнаха нищо значително. Накрая стигнаха до острова на лотофагите, който се нарича Менинкс и се намира недалече от малкия Сиртис. Там, поради непознаването на участъка, се натъкнаха на плитчина, с идването на отлива корабите заседнаха и изпаднаха в пълна безизходица. Но неочаквано, след известно време нивото отново се покачи, изхвърлиха всички тежки предмети от корабите и с мъка успяха да ги облекчат. Последвалото изтегляне приличаше по-скоро на бягство. Добраха се до Сицилия и след като заобиколиха нос Лилибеон, хвърлиха котва в Панорм. После поеха рискован път в открито море за Рим и отново ги връхлетя такава страхотна буря, че загубиха повече от сто и петдесет кораба.38

Щом стана това, управниците на Рим, макар и да са изключително честолюбиви, поради обстоятелствата бяха принудени да се откажат от съоръжаването на нова флота – след такива големи и чести катастрофи – и предпочетоха да заложат на сухопътните сили. Изпратиха с няколко легиона в Сицилия консулите Лукий Цецилий и Гай Фурий, като им осигуриха само шестдесет кораба за снабдяване и хранителни припаси.39 След споменатите произшествия влиянието на картагенците започна отново да се усилва. След оттеглянето на римляните те установиха неоспорима власт над морето, а и на сухопътните си сили възлагаха големи надежди. И това не беше лишено от основание: римляните, когато се разнесе мълвата за битката в Либия, как слоновете са изпотъпкали техните редици и са избили повечето им воини, така се наплашиха от слоновете, че в продължение на следващите две години след споменатото събитие, макар и често да се натъкваха на противника било в областта на Лилибеон, било около Селинунт, се спираха на разстояние пет – шест стадия и не се осмеляваха да влязат в бой, нито пък да слязат по равнинните места; дотолкова бяха наплашени от атаките на слоновете. През това време успяха да завладеят с обсада само Терма и Липара,40 придържайки се към планински и труднодостъпни местности. Отчитайки страха и отчаянието на своите сухопътни сили, римляните отново промениха намеренията си и решиха да опитат щастието си по море. Под консулството на Гай Атилий и Лукий Манлий построиха петдесет кораба, като едновременно събираха и екипажи.41

40. Главнокомандващият картагенските сили Хасдрубал, като видя, че римляните проявяват страх, колчем се натъкваха на противника и като научи, че единият консул е заминал обратно за Италия с половината войска, а Цецилий е останал в Панорм с другата половина, с намерението да защити реколтата на съюзниците – беше разгара на жътвата – премести войската си от Лилибеон и се установи на лагер до границата на земята на Панорм.42 От своя страна Цецилий, усетил неговата агресивност, се постара да го примами да нападне и затова задържа войските зад вратите на крепостта. Поощрен от това, Хасдрубал реши, че Цецилий се страхува да излезе, поведе смело цялата войска и през проходите навлезе в територията на Панорм. Докато той опустошаваше реколтата чак до града, Цецилий не отстъпи от първоначалния си план, и дори му позволи да премине реката, течаща пред града. Когато картагенците прехвърлиха слоновете и войската, той започна да ги предизвиква, изпращайки леко въоръжени части, докато не ги принуди да подредят за бой цялата си армия. Като видя, че планът му се осъществява, той постави някои от леките си подразделения пред стената и рова, като им нареди, ако слоновете се приближат към тях, да не пестят стрелите си, а когато бъдат отблъснати, да се укрият в рова, и оттам да продължат да обстрелват нападащите животни. На градското простолюдие нареди да изнесат метателните оръжия и да се подредят при основите на крепостта. Сам той изведе пехотните семеи на позиция пред портата, срещу лявото крило на противника и непрекъснато изпращаше подкрепления на стрелците. Когато по-голямата част от тях се включи в схватката, водачите на слоновете, в желанието си да спечелят похвалите на Хасдрубал, и успеха на боя да бъде приписан на тях, се втурнаха в атака срещу първите редици. Когато римските стрелци побягнаха, преследваха ги до рова без трудности. Но когато слоновете се натъкнаха на рова, започнаха да получават рани от стрелците по крепостната стена и заедно с това ги посрещна облак от копия, хвърляни от пресните сили, подредени край рова. Животните, които получиха много наранявания, се разяриха, сред тях много скоро настъпи объркване, те се обърнаха към собствената си пехота и изпотъпквайки и избивайки своите войници, разбъркаха бойния им ред. Виждайки това, Цецилий бързо поведе тежката пехота; нападна по фланг разбъркания строй на противника със своите пресни и добре подредени сили, доведе противника до пълно поражение, като мнозина от неговите войници изби, а останалите принуди да побегнат неудържимо. Залови и десет слона заедно с техните „индийци”, а останалите, които бяха изхвърлили своите „индийци”, след битката бяха заловени и оградени. След всичко това за него бе единодушно признато, че е възвърнал храбростта на римските сухопътни сили и че е възстановил контрола над незащитената земя.43

41. Когато вестта за тази победа стигна до Рим, тя предизвика силна радост не толкова за това, че силите на врага са намалели поради пленяването на слоновете, колкото че с притежаването им се е възвърнала самоувереността на собствените войски. В следствие на това се окуражиха още повече да осъществят първоначалния си план, да включат в действие флотата и морските сили, под ръководството на консулите, като се стремяха чрез своята мощ най-после да сложат край на войната. След като приключиха всички приготовления за експедицията, консулите отплаваха с двеста кораба за Сицилия. Беше четиринадесетата година на войната. Хвърлиха котва до Лилибеон, където се съединиха със сухопътните сили и се заеха с обсада, смятайки, че след като завладеят този град, ще могат по-лесно да прехвърлят войната в Либия.44 Поне по този въпрос управниците на Картаген бяха съгласни и си правеха същите разчети, като римляните. Поради това оставиха на заден план всички останали проекти и хвърлиха всички сили за спасяването на града, давайки си сметка, че ако загубят и него, не ще им остане никаква опора – римляните владееха цяла Сицилия, с изключение на Дрепана.

За да не остане моят разказ неразбираем за читателите, непознаващи тези места, ще се опитам накратко да им създам представа за тяхното разположение и преимущества.

42. Цялата Сицилия има такова разположение спрямо Италия и нейните предели, каквото има Пелопонес за останалата част на Елада и нейните брегове, но се различава по това, че Пелопонес е полуостров, докато Сицилия е остров; връзката с Пелопонес е по суша, докато със Сицилия – по море. Формата на Сицилия е триъгълна, като върхът на всеки от ъглите е нос. Носът, който гледа на юг и е насочен към Сицилийско море, се нарича Пахин; този на север оформя края на западния бряг на пролива; отстои на около дванадесет стадия от Италия и се нарича Пелориада. Третият е обърнат към самата Либия, разположен е благоприятно за нападения срещу носовете на Картаген, от които отстои на около хиляда стадия, насочен е на югозапад, разделя Либийско и Сардинско море и се нарича Лилибеон. Върху този нос се намира и едноименният град, на който в този момент римляните започнаха обсада. Градът е изключително добре защитен със стени, около които има дълбок ров, а откъм морето е обграден с мочурища, чието преминаване за към залива изисква голямо умение и опит.

Римляните устроиха лагери от двете му страни, а пространството между лагерите укрепиха с ров, вал и стена. След това предприеха действия срещу кулата, намираща се откъм морето, по посока на Либийско море. След това постепенно изнасяха напред обсадните действия, от осигурената вече база, докато не успяха да завладеят съседните шест кули и едновременно с това не спираха да бият със стенобитните си машини всички останали. Обсадата ставаше все по-действена и застрашителна, всеки ден кулите биваха разклащани, някои – разбивани, като същевременно действията се придвижваха все по-навътре в града. Поради това обсадените бяха обзети от ужас и объркване, макар освен гражданското население в града да се намираше и наемна войска от десет хиляди души. Но техният командир, Химилко, не пропускаше нито една възможност за съпротива, строеше защитни укрепления, копаеше ровове и създаваше немалки трудности на противника. Всеки ден връхлиташе върху обсадните съоръжения, понякога успяваше да ги подпали, като с това предизвикваше яростни боеве ден и нощ, така че в тия схватки понякога загиваха много повече хора, отколкото в редовни сражения.

43. Междувременно някои от водачите на наемната войска, които държаха по-големите участъци на крепостта, се наговориха да предадат града на римляните и убедени, че техните подчинени ще ги послушат, се измъкнаха от града през нощта и избягаха в римския лагер, където заявиха на консула своето решение. Но ахеецът Алексон, който и по-рано беше спасил акрагантините, когато сиракузките наемници се опитаха да нарушат договора си с тях, и сега пръв разбра какво се подготвя и съобщи на картагенския главнокомандващ. Като чу това, Химилко тутакси събра останалите командири и ги примоли, като им обеща и големи дарове, да му останат верни и да не се присъединяват към заговора на тези, които изоставиха града. Те с готовност се съгласиха и той незабавно ги върна при отрядите. Заедно с тях прати при келтите Ханибал, сина на Ханибал, който загина в Сардиния, понеже бяха служили с него и добре го познаваха, а при другите наемници – Алексон, заради големия авторитет и доверие, с които се ползваше сред тях. Те събраха цялата войнишка тълпа, приканиха ги, а към това обещаха, че всеки от тях ще получи част от предложените от командващия дарове и лесно успяха да ги убедят да останат верни на задълженията си. Така че по-късно, когато избягалите от града командири се приближиха открито до стените и започнаха да ги увещават и да им говорят за обещанията на римляните, те не само че не ги послушаха, но дори не пожелаха да ги изслушат, а започнаха да ги замерят с камъни и стрели, докато не ги прогониха от крепостта. Така, заради предателството на наемниците им, картагенците за малко да загубят войната; а Алексон, който по-рано спаси със своята вярност не само града и територията му, но и неговите закони и свобода, и сега стана причина за спасяването на картагенците от пълно поражение.

44. Картагенците, без да знаят за всичко това, изчислиха нуждите на един обсаден град и попълниха петдесет кораба. Подканиха ги с подходящи за целта думи, назначиха им за командир Ханибал, сина на Хамилкар, триерарх и пръв приятел на Адхербал и веднага ги отпратиха, с поръката да не се бавят, а при първа възможност да направят смел опит да помогнат на обсадените. Той потегли с десет хиляди войника, хвърли котва на островите, наречени Айгуси, намиращи се между Лилибеон и Картаген и зачака подходящо за плаване време. Още с появата на хубав попътен вятър разпъна всички платна, полетя пред вятъра и премина през самото устие на залива, като воините му бяха подредени по палубите, въоръжени и готови за бой. Римляните, поради внезапната им поява и поради страха си да не бъдат отнесени от силния вятър заедно с противниците във враждебния залив, не направиха усилия да попречат на нахлуващото и останаха в открито море, удивени от смелостта на враговете. Населението на града се бе струпало по стените на крепостта, обезпокоени за резултата и едновременно преизпълнени с радост заради неочаквания щастлив изход, и с викове и ръкопляскания приветстваше идващия флот. Ханибал, след като влезе в залива по такъв рискован и дързък начин, хвърли котва и в безопасност разтовари войската. Всички в града бяха зарадвани не толкова заради дошлата им помощ, макар по този начин да получаваха значително подкрепление, колкото от факта, че римляните не се осмелиха да попречат на флота да влезе.

45. Химилко, комендантът на градския гарнизон, като усети всеобщия порив и високия боен дух на градските сили – заради новодошлата помощ, а на новодошлите – заради непознаването на сериозността на положението, реши да се възползва от свежия дух на двете сили и да положи ново усилие да подпали обсадните съоръжения. Свика на събрание цялата войска. Обърна се към тях с дълго слово, подходящо за случая и ги доведе до небивал ентусиазъм с обещанията си за големи награди на тези, които се отличат в предстоящите сражения и с възнагражденията и подаръците, обещани за цялата войска от картагенците. Когато единогласно го поздравиха и завикаха да не се бави, а да ги поведе, той ги похвали, изрази радостта си от тяхната готовност, след което ги освободи, като им нареди да се отморят отрано и да се подчинят на командирите си. Скоро след това събра командирите, определи им местата за участие в нападението, разкри им сигнала и точния час на атаката и нареди на водачите при утринната смяна на стражата да бъдат по местата си в пълен боен ред. Неговите заповеди бяха изпълнени и с идването на деня той атакува по всички участъци обсадните съоръжения. Римляните от своя страна, предвиждайки какво предстои, нито проявиха леност, нито показаха неподготвеност, а с готовност защитиха уязвените места и оказаха на противника силна съпротива. За кратко време се включиха всички сили и край стената на града се разгоря сражение, опасно и за двете страни; излезлите от града бяха не по-малко от двадесет хиляди, а тези извън него – още повече. Доколкото воините се биеха безредно и безразборно, дотолкова сражението беше още по-изключително, като в тази маса от единични и групови схватки за тия, които се състезаваха по честолюбие, то заприличваше на двубой. Но най-големи бяха крясъка и натиска около самите съоръжения. Защото и двете страни, чиято цел от самото начало беше – на едните – да прогонят защитниците от съоръженията, а на другите – да не ги изоставят – показаха такава ревност и упорство, едните мъчейки се да ги прогонят, а другите – дръзвайки да не им отстъпят, че накрая в своята решимост загиваха по местата, където бяха от самото начало. Независимо от това, носачите на факли, кълчища и огън, смесвайки се с тях, нападаха отвсякъде машините така дръзко, че римляните изпаднаха в смъртна опасност, без да могат да овладеят положението при този вражески щурм. Но картагенският вожд, виждайки, че в сражението погиват много воини, реши, че няма да успее да завземе обсадните машини и нареди на тръбачите си да свирят отбой. Римляните, макар за малко да загубят всичките си съоръжения, в края на краищата си ги овладяха и запазиха изцяло.

46. След тази акция Ханибал през нощта отплава скришом от противника и отиде в Дрепана при картагенския пълководец Адхербал. Поради доброто разположение на това място и хубавия му залив, картагенците винаги са проявявали грижа за неговата защита. То се намира на около сто и двадесет стадия от Лилибеон.

Един изтъкнат гражданин, Ханибал, наричан Родоски, предложи на картагенците, които искаха да узнаят какво става в Лилибеон, но не можеха, поради това, че защитниците му бяха оградени отвсякъде, а римляните пазеха усърдно, да доплава до Лилибеон и след като се запознае на място с положението, да им докладва. Те се зарадваха на предложението му, но не можеха да повярват, че ще успее поради това, че римляните бяха поставили флотата си на котва при изхода на устието. Той обаче съоръжи личния си кораб и отплава. Сви към един от близките до Лилибеон острови и веднага на другия ден, когато улови попътен вятър, вдигна платна и към десет часа сутринта влезе в залива, пред очите на всички противници, изненадани от неговата дързост. На следващия ден бе готов да отплава обратно. Но римският пълководец, в желанието си да охранява по-грижливо входа на залива, приготви през нощта десет от най-бързите си кораби, а сам той, заедно с цялата войска, остана край залива да гледа какво ще се случи. Корабите от двете страни на устието, доколкото плитчините им позволяваха да се приближат, зачакаха с вдигнати весла, готови да нападнат и заловят кораба в опита му да отплава. Ала родосецът излезе пред очите на всички и дотолкова надмина противниците в дързостта си и с бързината си, че не само излезе невредим с кораба и екипажа, минавайки край вражеските кораби сякаш те бяха неподвижни, но като ги подмина, вдигна греблата на кораба, сякаш за да предизвика враговете. Никой не се осмели да му излезе насреща, поради бързото му гребане и той отплава, побеждавайки с един кораб цялата вражеска флота. И после често пъти го правеше, оказвайки голяма помощ, като донасяше на картагенците периодично за положението и укрепваше духа на обсадените, а у римляните предизвикваше ужас с безразсъдната си смелост.

47. Това, което най-много помагаше на неговата дързост, бе способността му опитно да определи точния курс при влизането в теснините; когато прекосяваше и ставаше видим, той насочваше носа към морската кула откъм страната на Италия, така че тя да покрива цялата линия от градски кули, обърнати към Африка; само по този начин е възможно при влизането да се улучи устието. Мнозина от тези, които познаваха условията на местността, придобиха самоувереност от дързостта на родосеца и се осмелиха да направят същото. Тези акции предизвикаха безпокойство у римляните и те се заловиха да запълнят устието на залива. В по-голямата си част тяхното намерение остана без резултат, заради дълбочината на морето и заради това, че корабите не можеха да се задържат на едно място, нито поне да се закрещят заедно. От вълнението и силата на течението всичко хвърлено веднага биваше изтласквано и разпилявано. Но при една плитчина с цената на големи усилия беше насипана земя, където една тетрера, опитала се да се измъкне през нощта, заседна и се озова в ръцете на противника. Корабът се отличаваше с добрата си постройка. След като римляните я плениха, снабдиха я с подбран екипаж и зачакаха всички, които се опитват да влязат, и най-вече – родосеца. Случи се така, че същата нощ той влезе в залива и след това заплава отново в обратна посока, без да се крие. Отначало като видя, че тетрерата тръгва заедно с него, позна кораба и се уплаши. Най-напред се опита бързо да отстъпи. Но като разбра, че екипажът на противниковия кораб е добре подготвен, бе принуден да се обърне срещу него и да влезе в схватка. Но бидейки по-слаб от нападателите, поради тяхното количество и добра подготовка, бе заловен от тях. А римляните, станали притежатели и на този добре построен кораб, съоръжиха и него за специалната задача, и по този начин прекратиха дръзките набези в залива на Лилибеон.

48. Обсадените все още енергично издигаха защитни съоръжения, но се бяха отказали от намерението си да повредят или унищожат обсадните машини на противника, когато се вдигна буря с такава сила и напор, че разклати самите съоръжения за придвижване на машините, а също и защитните им навеси, и отнесе със силата си прилежащите им (дървени – б. пр.) кули. В този момент неколцина гръцки наемници забелязаха, че има добра възможност да се унищожат машините и споделиха това с военачалника. Той прие, взе всички необходими мерки за подготовка на акцията, след което войниците на няколко групи започнаха да хвърлят от три места огън върху машините. Поради това, че съоръженията бяха стари и лесно запалими, и поради силния устрем на вятъра върху самите кули и машини, пламъците се разнасяха бързо и резултатно, докато усилията на римляните да защитят и спасят машините се оказаха накрая безплодни и безполезни. Това, което ставаше, предизвика такъв страх сред защитниците им, че те не можеха нито да го разберат, нито да го възприемат, но заслепени от носещия се срещу тях пламък и искри, и от гъстия пушек, мнозина от тях загиваха и падаха, без да могат дори да се приближат и да се преборят с огъня. В колкото по-голямо затруднение изпадаше противникът поради тези причини, толкова по-лесно ставаше за подпалвачите. Всичко, което можеше да ослепи или навреди, се вдигаше и изтласкваше срещу противника. Това, което изстрелваха и изхвърляха върху защитниците, или върху машините, за да ги унищожи, лесно попадаше в целта, тъй като тя се виждаше ясно пред хвърлящите и бе резултатно, защото ударът ставаше още по-силен от помагащата им сила на вятъра. Крайният резултат от това разрушаване бе такъв, че дори и основите на кулите и прътите на овните се оказаха неизползваеми заради огъня. След всичко това римляните се отказаха да използват в обсадата стенобитни машини. Заобиколиха града с ров и палисада, съоръжиха собствения си лагер със стена и предоставиха на времето да действа. Защитниците на Лилибеон от своя страна възстановиха разрушените участъци на стената и вече спокойно зачакаха изхода от обсадата.

49. Новината за случилото се стигна до Рим и от много други места се донесе, че по-голямата част от екипажите са загинали по време на акцията и въобще в хода на обсадата. Поради това те започнаха усърдно да набират моряци и след като събраха около десет хиляди, изпратиха ги в Сицилия. Прекараха ги през пролива и след това пеша стигнаха до лагера. Там римският стратег Публий Клавдий45 събра хилиарсите и им каза, че сега е моментът да се атакува Дрепана с целия флот. Командващият там картагенски стратег Адхербал бил неподготвен за съпротива, понеже не знаел за идването на екипажите и бил убеден, че флотата не би могла да доплава, поради гибелта на повечето воини при обсадата. Те с готовност одобриха и той веднага качи старите и новодошлите екипажи. Начело на тях постави най-добрите моряци, представили му се доброволно, защото мислеха, че пътуването ще бъде кратко, а изгодата – голяма. След това приготовление отплава в полунощ, скришом от враговете. В началото плаваше стегнато, като държеше брега от дясната си страна. На заранта първите кораби се появиха пред Дрепана.46 Когато Адхербал ги видя, отначало се изненада от неочакваната гледка, но бързо дойде на себе си. Като разбра, че противникът ще нападне, реши да се опита да се противопостави с всички сили и средства и на всяка цена да удържи, вместо да приеме една сигурна предстояща блокада. Поради това бързо събра екипажите на брега, като извика чрез глашатаи наемниците в града. След като се събраха, се постара накратко да им изясни изгледите за победа, ако се решат на морска битка, както и неудобствата от обсадата, ако не предприемат действия, макар да съзират предстоящата опасност. Всички с готовност приеха морската битка, завикаха веднага да ги поведе. Той им изказа благодарност, похвали ги за готовността им и им нареди веднага да се качат на корабите, да следят неговия и да го следват зад кърмата. След като даде тия заповеди, бързо тръгна напред, излизайки покрай скалите, от другата страна на залива, спрямо влизащите римски кораби.

50. Римският пълководец Публий, като видя, че противникът въпреки неговото очакване нито отстъпва, нито се плаши от идването му, а излиза на бой, а от неговите кораби една част вече е в залива, друга се намира пред устието му, а третата част все още едва навлиза, нареди всички да обърнат и отново да излязат в открито море. Когато влизащите се сблъскаха с тези, които вече бяха в залива, поради внезапното им обръщане, това предизвика голям смут сред моряците, а от сблъсъците се счупиха и веслата на корабите. Но триерарсите постоянно подреждаха оттеглящите се кораби и бързо оформиха фронт покрай брега срещу противника. Самият Публий, който в началото плаваше зад целия флот, зави, и давайки ход през морето, застана на левия фланг на редицата. В това време Адхербал застана срещу лявата страна на противника с пет щурмови кораба и постави своя кораб във фронт срещу враговете, откъм открито море. С идването на другите кораби, които се съединяваха в ред, той нареди чрез своите помощници и останалите да направят същото и когато застанаха във фронт, той подаде уговорените сигнали и обяви начало на атаката в боен ред, срещу римляните, които бяха останали откъм брега, за да изчакат оттеглящите се от залива кораби. Това положение беше неизгодно за римляните, тъй като трябваше да се сражават притиснати към брега.

51. Когато двете флотилии се приближиха, командирите дадоха сигнали и се хвърлиха едни срещу други. Отначало битката беше равностойна, понеже екипажите и на двете страни бяха съставени от най-добрите воини на пехотата. Но картагенците постепенно установиха превъзходство над своя противник, тъй като в цялост имаха много преимущества в сражението. Превъзхождаха по скорост, заради отличните качества на корабите им и заради по-добрата подготовка на техните екипажи, а разположението им даваше много предимства, тъй като бяха построили своя боен ред откъм открито море. Ако някои от противниковите кораби ги притиснеха, можеха бързо да се оттеглят, поради своята бързоходност, на недосегаемото място; след това заобикаляха преследващите ги и достигащи ги кораби, атакуваха ги, кога отзад, кога отстрани, докато противникът им се въртеше и изпадаше в отчаяние, заради тежината на съдовете и неопитността на екипажите. Нанасяха им многократни удари и потапяха много съдове. Ако някой от собствените им кораби биваше застрашен, с готовност се притичваха на помощ, вън от всякаква опасност, и се оттегляха в открито море на заден ход. Положението на римляните беше съвсем противоположно. Тия, които получаваха удари, не можеха да се оттеглят назад, защото бяха застрашени от брега и съдът, който бъдеше блъснат в носа, или се оттегляше заднишком и се натъкваше на плитчина, или се понасяше към брега и се нанизваше на него. Да преплават между вражеските кораби и след това да се появят откъм кърмата на тези от тях, които бяха заети в схватка с други (което е една от най-полезните маневри в морския бой), им беше невъзможно, поради тромавостта на съдовете, а също и поради неопитността на екипажите. Не беше възможно и да окажат помощ на нуждаещите се, откъм кърмата, тъй като се намираха твърде близо до брега и липсваше дори и малко местенце, през което желаещите биха могли да се притекат на помощ на другарите си, изпаднали в беда. При това неизгодно положение в мащабите на битката и докато едни от корабите засядаха в плитчините, а други биваха изхвърляни на брега, римският военачалник, виждайки какво става, се втурна в бяг, изнизвайки се отляво покрай брега, и с него – около тридесет кораба, които се случиха близо до неговия. Картагенците завладяха останалите кораби, около деветдесет и три, заедно с екипажите им, с изключение на тия, които бяха изоставили съдовете си и избягали на сушата.

52. След тази морска битка Адхербал си спечели голямо уважение сред картагенците, затова, че победи сам и благодарение на личната си съобразителност и смелост. Публий си навлече позорна слава сред римляните и тежкото обвинение, че е постъпил необмислено и че е увредил на Рим, ставайки сам причина за голямото поражение. Поради това беше осъден, трябваше да плати големи глоби и дори животът му бе застрашен.

Въпреки това римляните, макари след такова поражение, в своето честолюбие да доведат цялата война до успешен край, не се отказаха да направят всичко, което е във възможностите им, и се заеха с подготовка за по-нататъшните действия. Затова, когато дойде време за избори, избраха новите военачалници – консули и веднага изпратиха втория от тях, Лукий Юний, да закара жито на обсаждащите Лилибеон, както и други стоки и припаси на войската; за охрана му приготвиха и шестдесет кораба. Юний пристигна в Месена, където присъедини останалите кораби на войската (при Лилибеон – б. пр.), както и от цяла Сицилия, след което бързо се отправи за Сиракуза, със сто и двадесет кораба и товара – приблизително осемдесет транспортни кораба.47 Там той предаде на квесторите половината от транспорта и няколко големи кораба, и ги отпрати, бързайки да достави на войската необходимото продоволствие. Самият той остана в Сиракуза, за да изчака изостаналите в плаването от Месена кораби и за да се погрижи за допълнителните доставки на жито от съюзниците във вътрешността.

53. По същото време Адхербал отпрати пленените от морското сражение и заловени кораби в Картаген, а своя колега Карталон, давайки му още тридесет кораба към неговите седемдесет, с които беше дошъл, изпрати с нареждане да нападне внезапно закотвените край Лилибеон противникови кораби и колкото може да залови, а останалите да подпали. Когато Карталон, изпълнявайки заповедта, рано сутринта извърши нападението и подпали някои кораби, а други започна да отмъква, сред римската войска настъпи паника. Те се хвърлиха да спасяват корабите и се развикаха. Химилко, който наблюдаваше от Лилибеон, на свечеряване ги чу, разбра какво става и изпрати наемниците извън града. Римляните, застрашени отвсякъде, изпаднаха в немалко и необичайно за тях отчаяние. Навархът на Картаген, след като отвлече няколко кораба, а други разби, се оттегли недалече от Лилибеон по посока на Хераклея и остана да наблюдава, с намерение да залови тези кораби, които бяха на път да се присъединят към войската. Когато неговите разузнавачи му донесоха, че към тях се носят и приближават множество кораби от всякаква големина, той потегли, бързайки да ги нападне, подценявайки римляните след скорошния си успех. По същия начин и лодките, които обикновено плават пред флотата на квесторите и които бяха изпратени напред от Сиракуза, донесоха за приближаването на противника. Те решиха, че не са достатъчно силни да приемат една морска битка и хвърлиха котва до едно подчинено на Рим градче, което не притежаваше залив, но имаше удобни места за пристан и издатини, които излизаха от сушата и им предлагаха защита. Тук те се установиха, заредиха донесените от крепостта катапулти и каменохвъргачки и зачакаха приближаването на противника. Когато картагенците се приближиха, най-напред решиха да ги обсадят, предполагайки, че воините ще се уплашат и ще избягат в градчето, а те самите без трудности ще завладеят корабите им. Но когато тяхната надежда не се сбъдна, противната страна оказа достойна съпротива, а и мястото създаваше много и всякакви неудобства, те отвлякоха едва няколко кораба, натоварени със стока и се оттеглиха в една река, в която хвърлиха котва и зачакаха флотата на римляните да излезе в открито море.

54. Останалият в Сиракуза военачалник, след като изпълни това, което му бе наредено, заобиколи нос Пахин и се отправи към Лилибеон, без да знае какво е станало с тия, които беше изпратил. Картагенският наварх, когато неговите разузнавачи отново му донесоха за приближаването на противника, излезе в морето и бързо заплава към тях с намерението да ги нападне, докато са колкото се може по-далеко от собствените им кораби. Юний видя картагенската флота и големия брой противникови кораби, и като не можеше да се осмели да ги посрещне, нито пък да избяга, поради близостта на противника, се отклони към едни места, скалисти и опасни във всяко отношение, и там се спря, решил, че е пҐ за предпочитане да понесе каквото трябва, отколкото да предостави в ръцете на противника цялата си останала войска. Картагенският наварх, щом видя какво прави той, не се реши да се хвърли срещу такива опасни места, приближи един нос, хвърли котва край него и застана на стража между флотите, наблюдавайки ги внимателно. Междувременно започна да се надига буря, откъм морето се приближи силно вълнение и картагенските кормчии, запознати с характера на района и с признаците на бурята и поради това предвиждайки и предсказвайки какво ще стане, убедиха Карталон да избегне бурята и да заобиколи нос Пахин.48 Той благоразумно ги послуша и с големи мъки едва успява да заобиколят носа. А двете римски флоти, поради дошлата буря и поради това, че и двете места не им предлагаха никакъв залив, така пострадаха, че дори и останките не можеха да бъдат полезни за нещо. По такъв непредвиден начин и двете флоти бяха напълно унищожени.

55. След тази случка самочувствието на картагенците отново се възстанови и изгледите им станаха по-благоприятни. А римляните, които и дотогава до известна степен нямаха щастие, но този път – съвсем, се отказаха от морето и се заеха да си осигурят господството по суша. Картагенците възстановиха превъзходството си по море, без да се отказват съвсем и от надеждата си за власт и на суша. След това всички ридаеха заради споменатите загуби, и войските в Рим, и тези около Лилибеон, но въпреки това не се отказаха от намерението си да продължат обсадата. Без уговорки продължаваха да изпращат припаси по суша, а обсаждащите продължаваха да изпълняват своите задачи, според възможностите. Юний, който се върна при войската след крушението много опечален, започна да замисля какви нови действия да предприеме, за да превъзмогне случилото се нещастие. Заради това при предоставения му малък повод завзе с изненада Ерикс и завладя храма на Афродита, както и целия град. Ерикс е планина близо до морето, от тази страна на Сицилия, която е разположена към Италия. Намира се между Дрепана и Панорм, по-скоро близо до Дрепана и е най-голямата сицилийска планина след Етна. На нейния плосък връх се намира храмът на Афродита Ерикина, който единодушно се смята за най-забележителния по своето богатство и прочие великолепие между всички храмове в Сицилия. Градът е разположен под този връх и подстъпът до него е много дълъг и стръмен от всички страни. На върха постави стража, а също и на подстъпа към Дрепана и се зае с усърдното пазене на тези две позиции, убеден, че по такъв начин ще може в безопасност да държи и града, и цялата планина.

56. След това картагенците избраха за свой пълководец Хамилкар, по прозвище Барка и му повериха морските операции; с флотата той започна да опустошава брега на Италия. Беше седемнадесетата година на войната.49 След като оплячкоса Локрида и Бретианската земя, отплава оттам и навлезе с цялата флота на територията на Панорм. Завзе едно място, наречено Херкте, което лежи близо до морето, между Ерикс и Панорм, и което се смята за изключително подходящо за безопасно и продължително разполагане на войска. Това е един стръмен хълм, източващ се на достатъчна височина сред заобикалящата го равнина. Обиколката на билото му не е по-малко от сто стадия и попадащото в тази обиколка плато е добро за пасище и за земеделие, добре разположено за морския вятър и без да има каквито и да е зверове, опасни за живота. Откъм страна на морето и по посока на сушата е заобиколен с непристъпни стръмнини, а участъците помежду им се нуждаят от малки и незначителни укрепвания. В средата на платото има едно връхче, което е подходящо както за акропол, така и за удобно наблюдение на разположената в подножието равнина. Херкте господства и над един залив, удобен за пътуващите от Дрепана и Лилибеон за Италия, в който има голямо изобилие от (прясна – б. пр.) вода. Хълмът има само три, труднодостъпни подстъпа – два откъм сушата и един откъм морето. На това място Хамилкар се установи с голям риск, тъй като не можеше да разчита на някой съюзен град или на друга възможност за поддръжка, а се поставяше между враговете, но при все това подготвяше срещу римляните немалко битки и опасности. Най-напред тръгна по море и опустоши италийския бряг, чак до Кюме, след това на суша, когато римляните вдигнаха лагер пред град Панорм, само на пет стадия от него, той им устройваше много и разнообразни сухопътни сражения, в продължение почти на три години.

57. Не съм в състояние да опиша всички тях в подробности. Защото тъй както при двама състезатели в юмручен бой, отличаващи се в своето мъжество и сила, когато се бият, спорейки на състезание за венеца и си разменят непрекъснато удар след удар, нито състезаващите се, нито зрителите са в състояние да се произнесат или да имат мнение за всеки отделен сблъсък или удар, но от действията на мъжете в тяхната цялост и от достойнството на всеки един поотделно, проявено в цялото състезание, може да се състави достатъчно точно мнение и за подготовката им, така и за силата им, и за духа им, същото може да се направи и по отношение на въпросните двама военачалници. Поводите, начините, по които ежедневно един другиму си устройваха атаки, контраатаки, схватки, нападения, пишещият не би могъл да изброи, слушащите биха се отегчили, а от четенето им не би имало никаква полза. За тези събития човек би могъл да си състави мнение по-скоро от едно тяхно цялостно представяне, както и от края на това тяхно ревностно съперничество. Нищо не бе пропуснато: нито известните от историята тактики, нито начинанията, зависещи от случая и от това, което обстоятелствата предлагат, нито действията, при които се залага на сила и на рискована храброст. Но цялостен изход не можеше да се получи по много причини: силите и на двете страни бяха равностойни; укрепленията бяха еднакво здрави и поради това – недостъпни; разположението на лагерите – съвсем близко. Това най-вече беше причината да се нападат непрекъснато и ежедневно, но да не може да се стигне до решаващо сражение. Загубите им в схватките винаги се свеждаха до падналите в ръкопашните боеве. Тези, които отстъпеха, веднага излизаха вън от опасност, спирайки се зад своите укрепления и оттам отново влизаха в сражение.

58. Но съдбата, като добър съдия, неочаквано смени мястото и характера на тяхното бойно съперничество, в една по-оспорвана битка, затваряйки ги в по-тясно пространство. Защото Хамилкар, след като римляните охраняваха Ерикс откъм върха и откъм основата, както вече казахме, завзе града Ерикс, който се намира между двата римски лагера – единият на върха на планината, а другият – в нейното подножие. В резултат на това римляните, които държаха върха, неочаквано се оказаха в положение на обсада и в опасност, а пък картагенците, колкото и да не е за вярване, се закрепиха, макар противникът да ги нападаше от всички страни и снабдяването да не беше лесно, тъй като владееха само един участък до морето и един път до него. Но тук и двете страни започнаха да прилагат една спрямо друга всякакви средства, характерни за обсада и всякакви усилия, изпитвайки всякакъв вид нужда, опитвайки всякаква форма на сражение, докато накрая, не както казва Фабий, изтощени и изстрадали, но като двама наранени и победени състезатели, повериха наградата на боговете. Защото преди някой от тях да вземе връх, макар и на това място да се сражаваха две години, изходът от войната се реши по друг начин.

Така се развиваха събитията около Ерикс и в такова положение се намираха сухопътните сили. Положението на двете държави наподобяваше това на благородни петли, борещи се на живот и смърт. Защото често такива птици, загубили крилата си от изтощение, въпреки това запазват своя дух и продължават да си нанасят удари, докато от само себе си не се сплетат един в друг, и когато това стане, скоро един от двата пада. Така римляните и картагенците, изстрадали от много мъки, поради непрекъснатите сражения, накрая загубиха дух, с отслабени сили, изтощени от непрекъснатите данъци и налози.

59. Но римляните, борейки се за живота си, макар вече в продължение на пет години да се бяха отказали от всякакви морски акции, заради сполетелите ги нещастия и заради своята убеденост, че могат да решат изхода на войната със сухопътните си сили, тогава като видяха, че не са в състояние да напреднат, според намеренията си, и то главно заради смелостта на картагенския вожд, решиха за трети път да заложат своите надежди на морските сили.50 Прецениха, че само по такъв начин, ако успеят да нанесат сполучлив удар, биха могли да доведат войната до благоприятен изход. Първият път се бяха отказали от морските операции, отстъпвайки пред ударите на съдбата; вторият път – след като претърпяха поражение в морската битка при Дрепана; а сега се опитаха за трети път, и като победиха, отрязаха картагенските войски при Ерикс за снабдяване откъм морето и поставиха окончателен край на войната. Този опит беше преди всичко въпрос на живот и смърт. В държавната хазна липсваха средства за такова начинание. Но благодарение на благородството и родолюбието на знатните мъже се намериха средства за неговото осъществяване. Защото всеки според имуществените си възможности осигури по една или две пентери, напълно оборудвани, със съзнанието, че разходите ще се изплатят, в случай, че начинанието завърши успешно. По този начин бързо снаряжиха флота от двеста пентери, построени по образец на родоския кораб, след това назначиха за неин началник Гай Лутаций и го изпратиха в началото на лятото. Той ненадейно се появи край бреговете на Сицилия, спря се при залива на Дрепана и пътищата за Лилибеон, докато цялата картагенска флота се беше върнала в родината си. Най-напред се залови да построи съоръжения и да приготви всичко останало за обсадата на града Дрепана, стараейки се да направи всичко, което е по силите му, и едновременно с това без да забравя за предстоящото идване на картагенската флота, и като помнеше за основната цел на експедицията – че изходът от войната може да се реши единствено в морска битка. Не позволи времето да мине безполезно и напразно, а всеки ден организираше подходящи за задачата маневри и упражнения на екипажите. През останалото време усърдно залягаше над грижата за осигуряване на хранителни припаси и в съвсем кратък срок направи от своите моряци майстори в морското изкуство.

60. Когато до картагенците достигна вестта, че римляните са излезли по море с флота и отново оспорват тяхното водачество по море, веднага приготвиха своите кораби, напълниха ги с жито и други припаси и изпратиха флотата, решени да не оставят войската при Ерикс лишена от каквото и да е необходимо. За стратег на морските сили назначиха Ханон. Той потегли и когато стигна до така наречения Свещен остров, побърза да се добере до Ерикс, незабелязано от противника, за да остави товара, да облекчи корабите, да вземе на борда най-подготвените наемници заедно със самия Барка и след това да удари противника. Но Лутаций научи за приближаването на Ханоновия флот, подразбра неговите намерения и като взе от пехотата най-добрите воини, отплава за остров Егуса, намиращ се пред Лилибеон. Там подкрепи войската с подходящи за случая слова, и изясни на командирите на кораби, че битката ще започне на другия ден заранта. Рано сутринта, още с идването на деня, той видя, че е духнал вятър, попътен за противника и насрещен за него, което ще затрудни атаката му, като при това морето е развълнувано. Отначало се поколеба какво да предприеме при така създалото се положение. Прецени, че ако рискува да влезе в бой, въпреки бурята, ще се сражава срещу Ханон, само с флотата, срещу пълни кораби, но ако се забави, изчаквайки подходящо време, и позволи на противника да прекоси и да се съедини със сухопътната войска, ще се наложи да се сражава с опразнени и бързоподвижни кораби, с най-добрите войници от пехотата и най-вече с храбростта на Хамилкар, от което тогава за тях нямаше нищо по-страшно. Поради това реши да не пропуска удобната възможност. Виждайки, че противниковите кораби плават в пълен ход, той потегли веднага. След като екипажите лесно преодоляха вълнението, благодарение на добрата си подготовка, бързо подреди корабите в една редица, с фронт срещу противника.

61. А картагенците, като видяха, че римляните са застанали на пътя им, свалиха мачтите и подканяйки се едни-други от корабите, се понесоха срещу противника. Подготовката на всяка от страните беше точно обратна на тази при морската битка край Дрепана,51 затова и резултатите от сражението беше обратен за двете страни. Римляните се бяха усъвършенствали в корабостроенето и бяха оставили всякакъв товар с изключение на това, което щеше да е необходимо за сражението; тренираните им екипажи служеха отлично, а моряците, с които разполагаха, бяха мъже, подбрани от пехотата заради своята стабилност. Положението при картагенците беше обратно. Натоварените кораби не бяха в състояние да им служат в битката, екипажите им бяха поставени за случая и съвсем необучени, а моряците – наскоро събрани и това щеше да им е първият опит във всякакви начинания и опасности. Понеже не очакваха, че римляните някога [отново] ще се решат да им се противопоставят по море, в презрението си те пренебрегнаха морската им сила. Така че веднага след първия сблъсък те се оказаха по-слаби в повечето участъци на битката и бързо бяха разбити, като петдесет кораба им бяха потопени, а седемдесет – заловени, заедно с екипажите.52 Останалата част задигна мачти и с попътен вятър се оттегли към Свещения остров, имайки късмет, тъй като вятърът съвсем ненадейно се обърна и им помогна точно тогава, когато им беше необходимо. От своя страна римският стратег отплава към Лилибеон и легионите и там се залови с пленените кораби и екипажите им – една немалка работа, тъй като броят на пленниците беше почти десет хиляди.

62. А картагенците, когато вестта за това неочаквано поражение стигна до тях, имаха достатъчно дух и воля да продължат войната, но след като направиха изчисления, се разколебаха. Не бяха в състояние да поддържат войските си в Сицилия, след като враговете бяха установили власт по море; но ако ги изоставеха и предадяха, нямаше да имат войски и водачи, с които да продължат войната. Поради това бързо изпратиха послание до Барка, като му предоставиха всички пълномощия. И той наистина свърши много работа, като добър и разсъдлив вожд. Защото докато в хода на бойните действия съществуваше някаква разумна надежда, той не пропусна нито едно от средствата, смятани за опасни и рисковани, и ако имаше някой вожд, който да опита всички възможни средства за победа във войната, то това беше той. Но след като положението се влоши и не разполагаше с никаква възможност да спаси своите подчинени, той се отнесе твърде разумно и практично според обстановката, като изпрати посланици за преговори и примирие. Трябва да смятаме, че да бъдеш вожд, това означава да бъдеш в състояние да взимаш решения и когато побеждаваш, и когато си победен. Лутаций с готовност прие поканата за мир, знаейки, че римляните са вече изтощени и измъчени от войната и сложи край на спора чрез договор, който имаше приблизително следното съдържание: „Да се установи приятелство между Рим и Картаген, ако така реши и Римският народ. Картагенците да опразнят цяла Сицилия и да не воюват с Хиерон, нито да идват с оръжие срещу сиракузците и техните съюзници. Картагенците да предадат на римляните всички военнопленници без откуп. В продължение на двадесет години Картаген да изплати на Рим две хиляди и двеста евбейски таланта.”53

63. Когато това бе донесено в Рим, Народното събрание не прие договора, а изпрати петчленна комисия, която да разследва положението. След като пристигнаха, те не промениха договора като цяло, но внесоха малки промени в ущърб на картагенците. Съкратиха срока за изплащане на данъците наполовина, като увеличиха сумата с хиляда таланта и поискаха картагенците да опразнят и островите, които лежат между Италия и Сицилия.

Такъв беше краят на войната между Картаген и Рим за Сицилия и по такъв начин приключи тя, след като бе продължила без прекъсване двадесет и четири години – най-дългата, непрекъсната и голяма война, която ние познаваме. В тази война, без да се броят останалите сражения и въоръжението, както казахме по-горе, в единия случай в морска битка се сражаваха общо повече от петстотин пентери, а в другия – почти седемстотин пентери. И действително, римляните загубиха в тази война, като се броят и корабите, разбити в бурите, около седемстотин пентери, а картагенците – близо петстотин. Така че тези, които се възхищават на морските сражения и на флотите на Антигон, Птолемей и Деметрий, вероятно, като се запознаят с всичко това, биха се твърде удивили от мащаба на събитията.54 Ако пък някой пожелае да съпостави пентерите с триерите, с които воюваха персите с елините или спартанците и атиняните помежду си, не би могъл изобщо да намери такива големи сили, които да са се сблъсквали по море. Това потвърждава първоначалната ми теза, че римляните неслучайно, но с пълно основание, след като се обучиха за такива големи и опасни начинания, не само дръзко се заловиха да установят своето пълно водачество и власт, но и осъществиха своята цел.

64. Човек би могъл да се чуди защо сега, след като римляните станаха господари на света и имат много повече надмощие, отколкото преди, не са в състояние да построят толкова големи кораби и да излязат в морето с такива огромни флоти. Причините за тази загадка ще бъдат изяснени, когато се заловим с описанието на тяхното политическо устройство; това е един въпрос, който не би трябвало нито аз да разясня мимоходом, нито читателите да проследят внимателно. То е един великолепен предмет за наблюдение, почти неописван до сега, поради самите му описвачи. За някои от тях той е непознат, а други са го предавали неясно и по един крайно безполезен начин. Що се отнася до споменатата война, човек може да открие, че и двете държави са били равностойни в първоначалния си подтик, не само що се отнася до намеренията им, но и по величавия си дух, а най-вече – в ревностната си воля за надмощие, и че в цялост по лични качества римляните са проявили немалко, а много повече превъзходство; но наградата за най-добър вожд трябва да се даде на Хамилкар, наречен Барка, истинският баща на Ханибал, който по-късно воюва с Рим, сред всички участници в тази война, заради неговия ум и храброст.

65. Скоро след сключването на договора на двете държави им се наложи да претърпят почти еднакви изпитания. Вътрешна война хвърли римляните срещу така наречените фалиски.55 Те я приключиха бързо, като завладяха града им само за няколко дена. Ала войната, която картагенците трябваше да водят по същото време, не бе нито малка, нито пък за пренебрегване – войната срещу наемниците, нумидийците и въстаналите срещу тях либи. В тази война те изпитаха много и големи страхове, накрая рискуваха не само принадлежащата им територия, но дори и основите на собствената си родина. Струва си да се спра на тази война по много причини и да я опиша накратко и в основни линии, според първоначалното си намерение. Преди всичко, от тогавашните събития човек би могъл да научи какво представлява една война, наричана обикновено безмилостна, каква е нейната природа и същност; освен това, от всичко, което се случи тогава, този, който използва наемна войска, би могъл да си даде добра сметка, какво трябва да предвижда и от какво да се пази и още, по какво се отличава варварската сбирщина от тези, които са отгледани във възпитание, закони и цивилизованост. Но най-важното е, че от събитията по това време биха могли да се разберат и причините за Ханибаловата война между Рим и Картаген. Понеже и досега съществуват спорове за нейните причини – не само сред историците, но и сред ветераните от нея, ще бъде полезно за обучаемите по история да им представя най-истинното обяснение.

66. Веднага след сключването на споменатия договор Барка оттегли войските си от Ерикс в Лилибеон и сам драговолно се отказа от властта, а градският стратег Гескон се зае с изпращането на войниците в Либия. Предвиждайки какво може да се случи, той благоразумно ги натовари на части, раздели ги и ги отпращаше на определени интервали, като желаеше да даде възможност на картагенците при идването им да ги връщат по родните им места, преди да се заварят със следващата партида. Такъв беше замисълът на Гескон и така уреди изпращането. Но картагенците, тъй като не им достигаха пари поради направените досега разходи, и понеже вярваха, че наемниците ще отложат получаването на част от дължимото възнаграждение, ако ги съберат и приемат всички наведнъж в Картаген, задържаха с това си намерение доплавалите и ги оставяха в града. Но след като последните започнаха да извършват много безчестия ден и нощ, появиха се страхове заради големия им брой и проявяваната от тях невъздържаност. Помолиха техните командири, докато станат готови да им платят пълното възнаграждение и докато посрещнат останалите, да отведат всички дошли в един град, наречен Сикка, като получат – всеки войник – за ежедневни нужди по един златен статер.56 Те послушно се съгласиха да излязат от града, но поискаха да оставят багажа си в него, както бяха правили и друг път, очаквайки, че ще се върнат скоро, за да си получат възнаграждението. Но картагенците се уплашиха да не би наемниците, след като са били толкова време надалеч, някои от тях от копнеж по децата си, други – по жените си, изобщо да не пожелаят да напуснат, а тия, които напуснат, да не би да се върнат скоро, и по този начин престъпността в града да не намалее. С оглед на това те принудиха хората да си вземат багажа въпреки тяхното желание, като предизвикаха голяма враждебност в редиците им. Наемниците, събрани в Сикка, жадували дълго време за отдих и забавления, най-лошото нещо в една чуждестранна войска, което, така да се каже, става началната и единствена причина за бунтове, се отдадоха на безгрижен живот. И като нямаха какво друго да правят, някои от тях започнаха да изчисляват, като закръгляха в своя полза, сумата, която им се дължи. И като стигаха до един резултат, много по-голям от действително възможния, твърдяха, че това е сумата, която трябва да искат от картагенците. Когато всички си спомниха за обещанията, които военачалниците им бяха направили, подтиквайки ги в решителни мигове, се надяваха, че градските власти ще направят поправка в тяхна полза.

67. Поради това, когато всички се събраха в Сикка и когато дойде Ханон, тогавашният картагенски главнокомандващ в Либия и им заговори, че не само няма да могат да се осъществят техните надежди и да се изпълнят дадените им обещания, но напротив, позовавайки се на тежките данъци и на общата притесненост на града, да ги убеждава да намалят част от установената дължима сума, това веднага предизвика ропот и метежни настроения. Зачестиха сбиванията, понякога етнически, понякога – общи. И тъй като войниците бяха от различни народности и говореха не на един език, сред войската настъпи бъркотия и т. нар. „турба” – вълнение. Защото практиката на картагенците да използват пъстра наемна войска е добре пресметната от гледна точка на това, да не могат да се обединят бързо в несъгласие или в неподчинение спрямо водачите си, но е съвсем зле пресметната по отношение на възможните недоволства, колебания и вълнения, тъй като тогава се оказва невъзможно да се обясни истината, да се укротят духовете и да се покаже на невежите тяхната грешка. Защото такива войски, когато веднъж бъдат обзети от гняв и ненавист, изявяват не порочността, която може да бъде присъща на човек, а започват да се държат като зверове, сякаш обзети от бяс, както стана и тогава. Някои от тях бяха ибери, някои келти, някои лигистини от Балеарските острови, немалко – микселини, повечето от които – дезертьори и роби; но най-голямата част бяха либи. Затова нито бе възможно да се съберат всички и да се обърнат към тях като към едно цяло, нито можеше да се измисли за това някакъв друг начин. И как да бъде възможно? Стратегът не можеше да знае езиците на всички. Да им говори чрез многобройните преводачи и да повтаря едно и също по четири – пет пъти, беше така да се каже още по-невъзможно и от предишното. Възможно бе да изрази молбите и увещанията чрез техните водачи – нещо, което Ханон многократно се опитваше да прави. Но и тези не разбираха всичко, което стратегът им казваше, а това, което разбираха, го предаваха точно в обратна светлина на войниците си, било поради невежество, било от злоумислие. От това се създаде неразбиране, недоверчивост, бъркотия. Освен другото, помислиха, че картагенците нарочно не са изпратили за преговори при тях стратезите, които бяха свидетели на техните прояви в Сицилия, и които им бяха дали обещанията, но бяха изпратили тоя, който не бе видял нито един от бойните им подвизи. Накрая отказаха да се подчиняват на Ханон, загубиха до известна степен доверието в собствените си водачи и разгневени срещу картагенците, тръгнаха към града. Устроиха се на лагер на сто и двадесет стадия от Картаген, в мястото, наречено Тунис, около двадесет хиляди на брой.

68. Картагенците се оказаха изправени пред собственото си недомислие – тогава, когато нищо не можеше да помогне. Бяха допуснали две големи грешки – на първо място, че събира на едно място толкова голяма тълпа от наемници, без да могат да разчитат на военната подготовка на гражданските сили. И още повече – бяха изтървали жените, децата и собственото им имущество. Ако ги бяха използвали за заложници, щяха да могат в по-голяма безопасност да обсъдят положението и да си осигурят по-голяма отстъпчивост на наемниците по отношение на изискванията им. Ала сега, уплашени от разположената на стан войска, бяха готови на всякакви жертви, в старанието си да смекчат гнева им. Изпращаха им в изобилие храни, като им ги продаваха на цена, каквато наемниците сами определяха. От време на време пращаха за посредници някои от сенаторите си, които им обещаваха, че ще изпълнят всички техни желания, доколкото е по силите им. Тези желания нарастваха ежедневно, като наемниците си измисляха все нови и нови, одързостяваха се все повече и повече, като гледаха объркването и страха на картагенците и като смятаха, възгордяли се и добили самочувствие след битките с римската войска в Сицилия, че не само картагенците, но които и да е други хора не биха могли лесно да им се противопоставят с оръжие. Поради това, веднага след като картагенците се съгласиха със сумата, която се искаше от тях да платят, наемниците предявиха претенции да им се заплати и стойността на избитите им по време на сраженията коне. След като и това се прие, поискаха да им се заплатят дажбите пшеница, дължими им през цялото време на войната, и то на най-високата цена на пшеницата през този период. Накратко, те непрекъснато измисляха нещо ново, правейки споразумението невъзможно при голямата раздразнителност и метежност, царяща сред тях. Но след като картагенците им обещаха да изпълнят всичко, което е по силите им, те приеха да преговарят по спорните въпроси с някои от тия стратези, които бяха с тях в Сицилия. Спрямо Хамилкар Барка, комуто бяха служили в Сицилия, бяха зле настроени. Смятаха, че са измамени в не малка степен по негова вина, тъй като не бе идвал да преговаря с тях и защото се знаеше, че той сам се е отказал от длъжността стратег. Но пък към Гескон се отнасяха с пълно благоразположение, след като той им беше началник в Сицилия и беше проявил голяма загриженост за тях във всички други неща и най-вече при изпращането им.

69. Заради това по спорните въпроси се обърнаха към него. След като той се върна по море с парите и стигна до Тунис, най-напред свика командирите, после сбра по племена войнишката маса, похвали ги заради миналите им заслуги и се постара да им обясни сегашното положение. Преди това наблегна на бъдещето, като ги помоли да се отнасят добре към тия, които им бяха плащали от самото начало. Накрая се зае с изплащането на дължимите им възнаграждения, заплащайки им по племена. Имаше там някакъв кампаниец, избягал римски роб, с голяма физическа сила и изключителна храброст по време на бой, на име Спендий. Той се боеше да не би неговият господар да дойде да го отведе и според римските закони да бъде изтезаван и убит. Затова не се спря пред никакви думи и средства, в старанието си да провали преговорите с картагенците. С него беше и един либиец, свободен човек и един от съюзниците, но с прояви в споменатите вече вълнения. В страха да не получи наказание заради всичките си други деяния, той споделяше и намеренията на Спендий. Събра либите насаме и им посочи, че когато другите народи получат възнаграждението си и си отидат по родните места, картагенците ще насочат целия си гняв към тях и ще поискат с тяхното наказание да сплашат всички жители на Либия. Войската скоро се обезпокои от неговите приказки и като намери най-малкия повод – това, че Гескон при плащането на надниците поиска да удържи за конете и житото, веднага свика събрание. И докато Спендий и Матос хулеха и виняха Гескон и картагенците, войниците слушаха и възприемаха всяка тяхна дума. Но ако някой друг понечеше да изкаже мнение, не изтрайваха дори да разберат дали ще каже нещо противоположно или ще потвърди думите на Спендий, а веднага започваха да го замерват с камъни и го пребиваха. Така бяха избити мнозина вождове и обикновени войници. И единствено думата „хвърляй” беше разбираема за всички, понеже това се случваше редовно. Правеха го най-често когато се събираха пияни след закуска. Затова колчем някой извикаше „хвърляй!”, това ставаше толкова бързо и отвсякъде, че никой, който бе понечил да се изкаже, не бе в състояние да се спаси. И след като по тази причина никой не дръзваше да си каже мнението, избраха за стратези Матос и Спендий.

70. Гескон видя възцарилото се пълно безредие и бъркотия, но постави над всичко интересите на отечеството си. Разбирайки, че ако тия продължат да се озверяват, Картаген ще изпадне в смъртна опасност, той прояви упорство, пренебрегвайки риска и продължи да разговаря лично с командирите или да свиква събрания с войниците по народности. Това добре, но либите, които не бяха получили възнаграждението си, решиха, че трябва да им се плати и нахално предявиха исканията си пред него. В желанието си да ги укори за тяхната дързост, Гескон им каза да поискат заплатата от стратега си Матос. А те толкова се разгневиха, че без да се бавят нито секунда, започнаха да грабят парите, които бяха в наличност и арестуваха Гескон заедно с картагенците, които го придружаваха. Матос и Спендий разбираха, че най-бързият начин да се разпали война е, ако се извърши нещо незаконно и ако се нарушат договорите, използваха безумието на войнишката маса, заграбиха палатката на картагенците, оскърбително плениха Гескон и хората му и поставиха под арест. По този начин те бяха вече в открита война с Картаген, устройвайки един неблагочестив и противен на общочовешките правила заговор.

Такъв беше поводът и началото на войната срещу наемниците, известна като „Либийската война”.57 След като стори всичко това, Матос изпрати пратеници в либийските градове, за да ги призове на въстание за освобождение и да поискат да им помогнат и да се включат активно във военните действия. След това, когато почти всички либи с готовност се съгласиха да се включат в тяхното въстание срещу Картаген и изпратиха войска и припаси, те разделиха войската на две и се заеха с обсадата на Утика и Хипакрите, понеже тези два града отказаха да се включат във въстанието.58

71. Картагенците, които винаги са си осигурявали личните жизнени потребности от обществените приходи, които са събирали средства за въоръжаване и за обществени разходи от постъпленията от Либия и които имат обичай да воюват с помощта на наемнически сили, не само че се оказаха напълно лишени от всички тези неща, но те се бяха обърнали срещу самите тях. Накрая изпаднаха в пълно отчаяние и безнадеждност, след като нещата се бяха развили обратно на това, което очакваха. Изтощени от продължителната война в Сицилия, те се надяваха със сключването на мира да си осигурят известен отдих и удовлетворително спокойствие. Но им се случи обратното: започна една война още по-голяма и по-страшна. Защото по-рано спореха с римляните за Сицилия, а сега трябваше да воюват за собствения си живот и отечество, започвайки една съюзническа война. Освен това не разполагаха нито с въоръжение, нито с морски сили, нито с материал за строителство на кораби, след като бяха предприемали толкова много морски битки. Нямаха откъде да си осигурят припаси, нито каквато и да е надежда да получат помощ от приятели и съюзници отвън. И така, в този момент те съвсем ясно разбраха каква е разликата между война с външен противник, водена по море, и съюзнически бунт и метеж.

Виновни за всички тези беди, които ги сполетяха, бяха главно самите те.

72. През изминалата война, като смятаха, че имат основателни причини, те наложиха суров диктат над подчиненото в Либия население. От всички останали отнемаха половината от реколтата, а данъците на градовете удвоиха, без да проявяват никакво разбиране към по-бедните или да ги пооблекчат с който и да е вид налог. Почитаха и ценяха не тези управители, които се отнасяха към подчиненото им население справедливо и човеколюбиво, а онези, които им осигуряваха най-големи приходи и припаси, налагайки сурово управление над страната, какъвто беше Ханон. Заради това мъжете не се нуждаеха от никакви подкани да се вдигнат на бунт, достатъчно им беше само известието, а жените, които по-рано се бяха нагледали как отвличаха мъжете и синовете им заради неплатени данъци, тогава дадоха клетва в градовете да не скрият нищо от своето лично имущество и лишавайки се от всички свои накити, ги внесоха без никакви уговорки за военните разходи. С това се осигуриха толкова средства на Матос и Спендий, че те бяха в състояние не само да изплатят на наемниците дължимите според собствените им изчисления суми, но дори и да разполагат с достатъчно пари за бъдещите военни разходи. Това ни учи, че тези, които искат да взимат дръзки решения, трябва винаги да преценяват не само настоящето, но още повече да предвиждат бъдещето.

73. Все пак, макар и в такова тежко положение, картагенците избраха за свой стратег Ханон, като отчитаха, че преди това той бе довел действията за Хекатонпилос в Либия до задоволителен за тях край. Започнаха да събират наемници и да въоръжават всички свои граждани, годни за военна служба. Заеха се да обучат и съставят гражданска конница; започнаха да възстановяват и остатъка от флотата си, състояща се от триери, пентаконтери и най-големите лодки. А Матос, след като към него се присъединиха седемдесет хиляди либи, ги раздели на няколко части. Без никакви затруднения организира обсадата на Утика и Хипакрите, подсигури си лагера в Тунис и ограничи Картаген от цяла външна Либия. Впрочем, самият Картаген е разположен в един залив, протегнат в дълбочина като полуостров, и в по-голямата си част ограден от море, а донякъде – от едно езеро. Провлакът, който го свързва с Либия, има ширина около двадесет и пет стадия. Недалеч от него, откъм страната на морето, се намира градът Утика, а от другата страна, отвъд езерото – Тунис. След като наемниците се установиха на стан около тези два града и ограничиха картагенците от континента, започнаха набези и срещу самия град, приближавайки се до стените му ту денем, ту нощем, и предизвикваха ужас и смут сред тия, които се намираха вътре.

74. С предварителните приготовления Ханон се беше справил добре. В това отношение той притежаваше дарба. Но когато трябваше да започне военни действия, стана друг човек. Допускаше грешки, когато можеше да се възползва от благоприятното положение и изобщо показваше неподготвеност и мудност. Ето защо най-напред, когато тръгна на помощ на обсадените в Утика и изплаши противника с многобройните си слонове – а те бяха не по-малко от сто – макар и да си спечели предимство, което му осигуряваше пълен успех, действията му след това бяха толкова лоши, че изложи на опасност и себе си, и обсадените. Изнасяйки извън града катапултите, метателните оръжия и всички обсадни съоръжения, той се установи на лагер пред града и предприе нападение срещу лагера на противника. Когато слоновете в своето настъпление ги притиснаха, противниците, неспособни да удържат на тяхната мощна атака, напуснаха масово лагера. Мнозина от тях загинаха, премазани от животните. Оцелялата част се събраха на един стръмен и обрасъл хълм, разчитайки на естествената защита, която мястото им предлагаше. Самият Ханон, който беше свикнал да воюва с нумидийците и либите, които, отстъпят ли веднъж, продължават да бягат още два-три дни, стремейки се да се отдалечат, реши, че и сега е сложил край на войната и е постигнал пълна победа. Занемари войската и лагера напълно, сам влезе в града и се погрижи за собствената си особа. Но избягалите на хълма наемници бяха обучени в дръзката тактика на Барка. Бяха свикнали от сраженията в Сицилия често в продължение на един и същи ден да отстъпват и след това веднага да контраатакуват противника. И тогава, като видяха, че командирът се оттегля в града и че войската се шляе около укреплението и се пръска извън лагера след успеха си, те се спуснаха и нападнаха лагера, избиха повечето от тях, а останалите принудиха позорно да избягат под стените и портите на града. Завладяха цялото въоръжение и артилерията на обсадените, която Ханон беше извел извън града, а сега предостави в ръцете на врага. Не само в този случай той прояви немара, ала само след няколко дена, когато противникът се установи срещу него при т. нар. Горза, поради близостта на враговете той имаше четири възможности за победа, две в редовен бой и две – след внезапна атака, но, както казват, и четирите е пропилял заради своята мудност и несъ-образителност.

75. Поради всичко това картагенците, като разбраха, че той води зле военните операции, преизбраха за командващ Хамилкар, наречен Барка и го изпратиха да ръководи действията на войската. Дадоха му седемдесет слона, събраните от по-късно наемници, дезертиралите противници и заедно с тях – гражданската конница и пехота. Така цялата му войска наброяваше около десет хиляди души. Хамилкар, още с първото си излизане, благодарение на внезапна атака, смрази духа на противника, освободи Утика от обсадата и доказа, че е достоен за предишните си подвизи и за високото мнение, което жителите на града имаха за него. В тази акция той успя да постигне следното. На шийката, която свързва Картаген с Либия, има верига от непроходими хълмове, с няколко изкуствено прокопани прохода към страната. На всички тези места, удобни за преминаване на хълмистата верига, Матос беше поставил постове; освен това има една река, наречена Макарас, която минава по някои места близо до изхода от Картаген за страната; поради голямото си течение през нея не може да се преминава, с изключение на един мост над нея, който Матос също беше подсигурил, построявайки до него град. Поради всичко това картагенците не можеха не само да излязат в страната с войска, но дори и отделни граждани не можеха по своя воля да преминат, без да се натъкнат на противника. Като прецени всичко това Хамилкар, след като отчете всички способи и възможности за преодоляване на тази трудност при преминаването, състави следния план. Беше забелязал на устието на реката, че когато ветровете задухат от определени страни към него, то се затлачва и става проходимо, подреди войската готова за преминаване и без да разкрива пред други плана си, зачака подходящия момент. Когато дойде часът, изведе през нощта войската, без никой да разбере, и на изгрев слънце я прехвърли на споменатото място. След това действие, неочаквано както за враговете, така и за гражданите, Хамилкар прекоси равнината и се насочи към стражата, която пазеше моста.

76. Когато щабът на Спендий разбра това, поведе войските си, за да се срещнат в равнината и да се подпомогнат едни-други: тези от града при моста – около десет хиляди, а тези от Утика – повече от петнадесет хиляди. Когато двете войски се оказаха в полезрението една на друга, решиха, че картагенците са обкръжени, бързо започнаха да се приближават и подкрепяйки се едни-други с викове, се втурнаха срещу врага. Хамилкар настъпваше със слоновете в първия ред, след това – конницата, леко въоръжената пехота и накрая – тежката пехота. Като видя, че противниците атакуват така необмислено, той заповяда на своите да отстъпят. На тези от първия ред нареди да се обърнат и бързо да побегнат обратно. Тези, които в началото се намираха на ариергарда обърна и ги подреди във фронт срещу противника. Либите и наемниците, решили, че те са се уплашили и бягат, нарушиха бойния си ред и се втурнаха неудържимо напред. Но щом конете се приближиха до бойния ред на хоплитите и се обърнаха отново срещу врага, докато останалата войска продължаваше да напредва, либите свърнаха и побягнаха обратно, също така напосоки и безредно, както бяха нападнали. В резултат на това се сблъскваха с идващите зад тях и в бъркотията започнаха да се изтрепват едни – други, но най-много погинаха от набезите на конницата и натиска на слоновете. Така бяха избити около шест хиляди либи и наемници, а около две хиляди бяха пленени. Останалите избягаха – едни в града до моста, други – в лагера край Утика. Хамилкар, спечелил по този начин сражението, подгони враговете по петите и превзе града при моста с щурм, принуждавайки противника да избяга към Тунис. След това кръстоса цялата околност, спечелвайки едни от градовете, а други – превземайки с щурм. Така той възстанови самоувереността и храбростта на картагенците, облекчавайки ги от доскорошната безнадеждност.

77. Самият Матос остана да обсажда Хипакрите и посъветва галатския вожд Автарит и Спендий да нападат противника, като избягват равнината, поради големия брой вражески конници и слонове, да се придържат към планинските вериги покрай вражеската войска и да се спускат отгоре й, когато тя се окаже в затруднено положение. Заедно с провеждането на този план, изпрати вестители при нумидийците и либите, за да поиска от тях помощ и да ги подкани да не пропускат такава възможност за освобождение. Спендий, след като събра от племената в Тунис всичко около шест хиляди воини, тръгна по планинските склонове успоредно на картагенската войска, като с него бяха и войниците на галата Автарит, на брой около две хиляди. Останалата част от първоначалната им войска беше дезертирала на страната на римляните, когато се бяха установили на лагер до Ерикс.

И когато Хамилкар се спря в една равнина, заобиколена от планини, помощните сили на нумидийците и либите се присъединиха към войската на Спендий. Картагенците разбраха, че либийската войска внезапно се е озовала срещу тях, тази на нумидийците – зад гърба им, а войската на Спендий – на фланга им. Оказа се в много трудно положение, което не можеха да избегнат.

78. По същото време един от най-знатните нумидийци, на име Нарава, човек с много войнствен дух, винаги благоразположен към картагенците, по силата на семейна традиция, прояви тогава особено ревностно чувство на лоялност, поради възхищението, което изпитваше към Хамилкар. Поради това, смятайки, че моментът е подходящ да се срещне с него и да му се представи, се приближи до лагера, придружен от около сто нумидийци. Когато се приближи до лагера, застана смело и даде знаци с ръка. Хамилкар се зачуди какви ли са му намеренията и когато изпрати един конник, той му заяви, че желае да се срещне със стратега. Докато картагенският вожд все още стоеше много изненадан и недоверчив, Нарава предаде своя кон и копията си на охраната и влезе смело и без оръжие в лагера. Картагенците се учудиха и смутиха от неговата храброст, но въпреки това го посрещнаха и приеха. Представен на вожда, той заяви, че е благоразположен към всички картагенци, но най-много желае да стане приятел на Барка. Затова е дошъл да се представи и да предложи своето вярно съюзничество във всички действия и начинания. Когато чу това, Хамилкар толкова се зарадва на храбростта, с която младежът се представи и на неговото простодушие по време на срещата, че не само прие да бъдат съюзници в бойните акции, но се закле, че ще му даде дъщеря си, ако той запази своята вярност към Картаген.

След като съглашението се сключи, Нарава се присъедини към тях с подчинените си нумидийци, на брой около две хиляди и Хамилкар, подсилен с това подкрепление, предложи сражение на противника. Войската на Спендий, съединила се по същия начин с либите, се спусна от планинските склонове и се хвърли срещу картагенците. Разгоря се ожесточена битка, която бе спечелена от Хамилкар, поради умелото използване на слоновете в сражението и действената подкрепа на Нарава. Автарит и Спендий избягаха, избити бяха около десет хиляди и пленени – около четири хиляди души от войската им. Спечелил победата, Хамилкар даде възможност на пленниците, които поискаха да се присъединят към него, да го сторят и ги въоръжи с пленените доспехи на убитите. Тези, които не пожелаха, събра и им каза, че им прощава за досегашните грешки и че разрешава на всеки да си отиде по своя път, накъдето пожелае. Ала ги заплаши, че ако в бъдеще вдигнат оръжие срещу картагенците и някой бъде заловен, ще получи сурово наказание.59

79. Междувременно наемниците в Сардиния, ревностни в делата на Матос и Спендий, се вдигнаха срещу намиращите се на острова картагенци. Най-напред затвориха в крепостта Бостар, началника на наемниците и неговите съотечественици, и ги избиха. След това, когато картагенците изпратиха войска, начело със стратега Ханон, тази войска изостави Ханон и премина на страната на бунтовниците. Най-напред плениха самия него и го разпънеха на кръст, а след това, измисляйки всевъзможни мъчения, изтезаваха всички картагенци на острова и ги избиха. След това покориха всички градове на острова и установиха над него власт чрез насилие, докато не се скараха с жителите на острова и не бяха изгонени от тях в Италия. По този начин картагенците загубиха Сардиния, остров, отличаващ се по своята големина, многобройно население и плодородие. Но понеже мнозина са говорили за този остров с големи подробности, считаме, че не е необходимо да повтаряме неща, за които всички са единодушни.

Матос и Спендий, а заедно с тях – и галатът Автарит, се отнесоха с подозрение към проявената от Хамилкар човечност спрямо пленниците. В страха си да не би либите и наемната войска да бъдат примамени и да се възползват от обещаната сигурност, се събраха да измислят някакво нечестиво деяние, с което да предизвикат омразата на войниците към картагенците. Решиха да свикат общо събрание. На него представиха вестоносец с писмо, уж от страна на техните съюзници в Сардиния. В това писмо се даваше съвет да пазят внимателно Гескон и неговите съграждани, които, както казах по-горе, бяха арестували с измама, понеже някои от лагера водели преговори с картагенците за тяхното освобождение. Като използва това за повод, Спендий най-напред ги призова да не се доверят на проявената от страна на картагенския стратег човечност спрямо пленниците. Защото той бил постъпил така със заловените не за да им пощади живота, а с намерение „след като ги освободи, да покори всички ни, и наведнъж да ни накаже, след като му се доверим”. Освен това ги предупреди да пазят зорко Гескон и неговите хора, за да не би като ги освободят, да си навлекат презрението на враговете и тяхното собствено дело да пострада, ако позволят на такъв личен мъж и добър стратег да избяга. Защото вероятно след време той ще се превърне в техен най-страшен съперник. Още докато говореше това, се появи друг приносител на писмо, уж от Тунис, със съдържание, подобно на това от Сардиния.

80. След това взе думата галатът Автарит и заяви, че единственото спасение за тях е в това, да не разчитат на картагенците. Докато някой очаквал милост от картагенците, не можел да бъде техен верен съюзник. Затова ги призова да вярват на тези, да слушат тези и да приемат съветите на тези, които винаги произнасят най-враждебни и остри слова по отношение на картагенците. И всички, които говорят противоположни неща, да бъдат смятани за предатели и врагове. След като каза това, ги посъветва да изтезават и след това да убият не само Гескон и арестуваните с него, но и всички картагенци, които биха заловили по-късно. С наставленията си той постигна голям успех, защото повечето разбираха неговия говор. Той беше воювал дълго време и беше се научил да говори на финикийски. Поради дългата изминала война повечето се бяха научили да разбират този език. Затова тълпата единодушно го възхвали и той се оттегли, изпратен с всеобщо одобрение. Много оратори от различните народности излязоха и започнаха едновременно да призовават поне да се откажат от изтезанията, заради добрините, които преди това Гескон им беше сторил, но думите им не се разбираха, защото говореха едновременно, всеки на своя език; ала когато се разбра, че се обявяват против наказанието и един от присъстващите извика: „Хвърляй!”, пребиха с камъни всички тези оратори. Всички тях, пребити сякаш от диви зверове, сънародниците им изнесоха да ги погребат. Тогава хората на Спендий изведоха от лагера Гескон и пленените заедно с него, на брой около седемстотин. Отведоха ги недалече от войската и най-напред им отсякоха ръцете, започвайки с Гескон, същия, когото малко преди това бяха предпочели пред всички картагенци и наричайки го „благодетел”, се бяха обърнали към него като посредник в уреждането на споровете. След като им отсякоха ръцете, отрязаха и другите членове на нещастниците и така, осакатени и изтерзани, хвърлиха още живите трупове в гробна яма.

81. Картагенците, когато научиха за това нещастие, не можеха да сторят нищо друго, освен да пламнат от негодувание и разгневени от загубата, изпратиха посланици при Хамилкар и другия стратег – Ханон, като поискаха от тях да помогнат и да отмъстят за нещастниците. При нечестивците изпратиха вестители да поискат да им предаде труповете. Те не само че не им ги дадоха, но казаха на пратениците в бъдеще да не изпращат нито вестител, нито посланик, защото ще ги сполети същото наказание, каквото изтърпя Гескон. Оттук нататък постановиха и заявиха на своите, ако някой залови картагенец, да го подложи на изтезание и след това да го убие; а ако хване някой техен съюзник, да му отреже ръцете и така да го праща в Картаген. Това указание по-нататък те изпълняваха старателно. Гледайки всичко това, човек не може да отрече, че не само човешките тела и разните циреи и отоци, появяващи се по тях, понякога подивяват и стават неизлечими, но че това в най-голяма сила важи за човешките души. При циреите, когато опиташ да ги лекуваш, понякога те се раздразват от самото лекуване и още по-бързо се разпространяват по тялото; но ако ги оставиш, поради своята природа продължават да разяждат плътта, докато разрушат тъканта отвътре. По същия начин често и в душата се пораждат такива черни и гнойни пъпки, че накрая човек става по-нечестив и жесток от всички животни. Ако към такива хора проявиш снизходителност и човечност, те решават, че кроиш нещо срещу тях и искаш да ги измамиш, и стават още по-недоверчиви и враждебни спрямо тия, които се отнасят с тях милосърдно; но ако получат полагаемото се възмездие, те страстно се стремят да ни надминат и не остава нищо отблъскващо и ужасно, което да не се решат да направят, смятайки тази своя дързост за положително качество. Накрая така подивяват, че престават да бъдат хора. Началната и най-голямата причина за формирането на такова поведение трябва да се припише на порочните нрави и на лошото възпитание в детството. В сила са и други причини и преди всичко – вечната надменност и алчност на тия, които са начело. Всичко това се отнасяше и за тази военна наемническа сила, но най-вече – за техните вождове.

82. Хамилкар, затруднен от вражеското безумие, извика при себе си Ханон, убеден, че ако двете войски се съберат, войната ще приключи бързо. Междувременно започна да избива вражите пленници, заловени на бойното поле, а доведените при него в окови хвърляше под слоновете, разбрал, че единственото спасение е ако може напълно да унищожи враговете.

Но докато надеждите на картагенците за благоприятен изход от войната се увеличаваха, ходът на събитията се обърна неочаквано в тяхна вреда. Когато стратезите се събраха, скараха се толкова сериозно, че не само пропуснаха много възможности да спечелят предимство над враговете, но дори им осигуриха условия да си осигурят надмощие, поради взаимното си съперничество. Като разбраха това, картагенците наредиха единият от стратезите да се оттегли, а другият да оглави цялата войска, както войската реши. Освен това, заради морска буря, загубиха напълно всички припаси, изпратени им от мястото, наричано Емпорион, на което най-много разчитаха при снабдяването си с храна и други продоволствия. При това бяха лишени от Сардиния, както казах по-горе, остров, който им е бил винаги от огромна полза при такива трудни обстоятелства.60 Но най-голямо нещастие беше отдръпването на градовете Хипакрите и Утика, единствените градове в Либия, които издържаха мъжествено не само сегашната война, но бяха показали мъжество и в сраженията с Агатокъл, и при нахлуването на римляните, и никога не бяха проявявали и най-малкия враждебен жест спрямо Картаген. А сега не само че безразсъдно се отцепиха на страната на либите, и променяйки своето отношение, изведнъж им предоставиха своята вярност и гостоприемство, но същевременно проявиха спрямо картагенците непреодолима омраза и гняв. Изпратените при тях на помощ картагенски войници, на брой около петстотин, заедно с водача им, убиха и труповете хвърлиха от стените, а града предадоха на либите. Отхвърлиха дори молбата на картагенците да им се разреши да погребат труповете на тези нещастници. Подкрепени от тези обстоятелства, заговорниците на Матос и Спендий се заеха с обсадата на самия Картаген. А пък Барка се обедини със стратега Ханибал – защото него гражданите изпратиха при войската. Войниците бяха решили, че Ханон е този, който трябва да се оттегли, след като картагенците им дадоха правото те самите да решат спора между стратезите. Та Хамилкар, заедно с него и с Нарава, обходи страната, залавяйки хранителните доставки на Матос и Спендий, като получаваше в това и в други начинания голяма подкрепа от страна на нумидиеца Нарава.

83. Такова беше разположението на полевите сили. Картагенците, оградени отвсякъде, бяха принудени да отправят своите надежди към съюзните им градове. През целия ход на войната Хиерон винаги проявяваше усърдие в изпълняването на техните искания, а тогава показа особено старание, убеден, че ще бъде в негова полза – както за запазване на властта му в Сицилия, така и за приятелството с Рим – да бъде спасен Картаген, та да не се даде на по-силния без никакви усилия да спечели това, което му се предоставя. Всичко това той прецени съвсем разумно и мъдро. Защото такива неща не бива никога да се пренебрегват, нито е редно да се подпомага засилването на една такава държава, с каквато впоследствие не може да се спори дори за признатите от нея самата права. Всъщност и римляните не отстъпиха от своята готовност да спазват споразуменията, произтичащи от договора. В началото възникна известен спор между двете страни по следните причини: римляните проявиха недоволство, когато картагенците заловиха плаващите от Италия до Либия търговци, затова, че снабдяват техните противници с продоволствие и ги вкара в затвора – на брой около петстотин. Но след като успяха да освободят всичките чрез преговори, останаха толкова благодарни, че върнаха на картагенците всички останали пленници от Сицилийската война. Оттогава нататък изпълняваха всички техни молби с готовност и сърдечност. Поради това разрешиха на своите търговци да изпълняват всички картагенски поръчки, но не и тези на противниците им. По-късно, когато наемниците в Сардиния въстанаха срещу Картаген и ги поканиха да заемат острова, те отказаха. А когато жителите на Утика предложиха да им се предадат, те не приеха, като спазиха условията на договора.61

Картагенците, след като си осигуриха подкрепата на тези свои приятели, продължаваха да устояват на обсадата.

84. Но Матос и Спендий се оказаха не по-малко в положението на обсадени, отколкото на обсаждащи. Хамилкар ги беше довел до такава оскъдица на провизии, че накрая ги принуди да вдигнат обсадата. След известно време те избраха най-добрите наемници и либи, между които либиецът Зарзас с неговите воини, всичко на брой около петдесет хиляди и се опитаха отново да се противопоставят на открито и да пазят войската на Хамилкар. Отбягваха сраженията в равнината, понеже се страхуваха от слоновете и конницата на Нарава и се опитваха да предизвикат сражения по планински и стръмни места. В тези схватки не отстъпваха по устрем и дързост на своите противници, но тактиката им беше по-лоша. В този момент, струва ми се, можа да се види на практика колко голяма е разликата между създадената в опита методика и силата на един пълководец, и неподготвеността в действията на невежия войник. Хамилкар, подобно на добър играч на дама, изби много от тях, обграждайки ги на големи групи, без да могат да му откажат съпротива. Мнозина други срази в големи битки, чрез изненадващи засади, или като връхлиташе върху тях, ги хвърляше в паника, то денем, ту нощем; всички, които заловеше живи, ги хвърляше на слоновете. Накрая, след като неочаквано се установи на лагер срещу тях, в места, неудобни за действия от тяхна страна, и благоприятни за неговите собствени сили, ги доведе до такова положение, че не можеха нито да се осмелят да нападнат, нито да избягат, обкръжени отвсякъде от лагери и ровове, докато ги принуди от глад да се изяждат един-друг. Така съдбата заслужено им отвърна за безчестието и беззаконието, което те бяха проявили към другите. Не се осмеляваха да влязат в бой, защото поражението и наказанието на пленените щеше да бъде сигурно, а за преговори не смееха и да помислят, осъзнавайки собствените си престъпления. Очаквайки непрекъснато помощ от Тунис, която вождовете им обещаваха, не се спряха пред нито едно престъпление спрямо самите себе си.

85. След като в безчестието си използваха за храна своите пленници, след като изядоха и робите си, и от Тунис не дойде никаква помощ, водачите им разбраха, че самите те са пред смъртна опасност, поради освирепяването, в което войнишката тълпа беше изпаднала. Автарит, Зарзас и Спендий решиха да се предадат в ръцете на противника и да говорят с Хамилкар за примирие. Изпратиха вестител и когато получиха съгласие за преговори, отидоха при картагенците, всичко десет на брой. Хамилкар се споразумя с тях по следния начин: картагенците ще си изберат по свое желание десетима от враговете. Останалите ще си отидат само с по един хитон. Веднага след като те се съгласиха, Хамилкар каза, че съгласно договора избира тях десетимата. По този начин картагенците заловиха Автарит, Спендий и най-личните от останалите водачи. Либите, като разбраха за задържането на вождовете, помислиха, че са измамени, тъй като не знаеха условията на договора и затова се хвърлиха към оръжието, но Хамилкар ги обкръжи със слоновете и останалата войска, при което изби всички – на брой повече от четиридесет хиляди, близо до мястото, наречено „Прион”. Името си това място е получило поради приликата си с така назоваваното сечиво.

86. С успеха си Хамилкар отново възроди надеждата на картагенците за по-добър изход, макар вече да бяха престанали да вярват в спасението. Самият той, заедно с Нарава и Ханибал, обходи страната и градовете из нея. След като либите, поради скорошната победа, се покориха и минаха на тяхна страна, възвърнаха си повечето градове, стигнаха до Тунис и се заеха с обсадата на войската на Матос. Откъм страната на Картаген се разположи Ханибал, а от противоположната – Хамилкар. След това доведоха под стените Спендий и останалите пленници и ги разпъна пред очите на всички. Но когато Матос забеляза, че Ханибал проявява безгрижие и прекалена самоувереност, нападна лагера му, изби много картагенци и прогони всички от територията на лагерните укрепления. Овладяха целия им товар и заловиха самия пълководец Ханибал. Него самия веднага доведоха до кръста на Спендий и след като го подложиха на мъчителни изтезания, свалиха Спендий от кръста и приковаха на негово място още живия Ханибал, като освен това около трупа на Спендий заклаха тридесет от най-личните картагенци. Така съдбата сякаш преднамерено, като да ги сравни, им даде по ред възможност да се накажат едни-други по най-жесток начин. Поради голямото разстояние между лагерите, Барка късно разбра за нападението извън града, но дори когато разбра, не можа да се притече толкова бързо на помощ, заради трудно проходимото пространство между тях. Затова вдигна лагера си до Тунис и като стигна до реката Макарас, се устрои на лагер при устието й до морето.

87. Когато картагенците научиха за това неочаквано поражение, отново загубиха дух и се обезкуражиха. Едва наскоро храбростта бе започнала да се възвръща в душите им; затова така изведнъж загубиха надежда. Но въпреки това не престанаха да взимат мерки за спасението си. Определиха тридесет члена на герузията и заедно с тях изпратиха при Барка стратега Ханон, който по-рано се бе оттеглил от командването, но сега отново ги прие, и останалите годни за война граждани, които бяха въоръжили като последен резерв. На сенаторите възложиха по всякакъв начин да прекратят споровете между двамата стратези и да ги накарат да действат съвместно, поради създалото се положение. Стареите събраха двамата стратези и им изложиха толкова много и разнообразни причини, че ги принудиха да се споразумеят и подчинят на словата им. Оттук нататък Барка и Ханон планираха своите действия в единомислие и действаха според желанието на картагенците. Така че Матос, след няколко неуспешни дребни сражения, повечето от които се бяха разиграли край т. нар. Лептис и някои други – около други градове, накрая предпочете да заложи крайният изход от войната на едно решително сражение, нещо, което и самите картагенци очакваха с нетърпение. С това намерение и двете страни призоваха за битката всичките си съюзници и изтеглиха от градовете своите гарнизони, с намерението да заложат всичко. Когато и двете страни бяха готови за битката, по даден сигнал бойните им редици се понесоха едни срещу други. Сражението беше спечелено от картагенците. Повечето либи бяха избити в самото сражение, а останалите избягаха в някакъв град и не след дълго се предадоха. Самият Матос беше пленен от противниците.

88. Останалата част на Либия веднага след сражението се покори на картагенците. Но градовете Хипакрите и Утика не се предадоха, тъй като нямаха никакво основание да разчитат на преговори – след предишния си бунт не бяха оставили място за никакво съжаление и милост към себе си. Така дори и в подобни прегрешения умереността и съзнателното въздържане от непоправими действия си имат своите големи предимства. Но Ханон и Барка обсадиха двата града и скоро след това ги принудиха да приемат такива договори и условия, каквито картагенците сметнаха за добре.

Либийската война, довела Картаген до такава гибелна опасност, завърши по такъв начин, че картагенците не само си възвърнаха властта над Либия, но и имаха възможността да накажат както се полага виновниците за метежа. Краят беше такъв: младежите на Картаген устроиха триумфално шествие по улиците на града, подлагайки Матос и неговата свита на всякакви оскърбления. Три години и близо четири месеца воюваха наемниците с Картаген, в една война,62 надминаваща всички, които са ни познати, по безчестие и беззаконие.

Междувременно римляните, поканени от дезертиралите при тях наемници в Сардиния, предприеха експедиция до този остров.63 Когато картагенците възнегодуваха затова, че собствеността на Сардиния е по-скоро тяхна и започнаха приготовления да накажат тези на острова, които им бяха изменили, римляните, използвайки това като предлог, обявиха война на Картаген, заявявайки, че той се готви за война не срещу сардините, а срещу самите тях. Картагенците, които едва се бяха отървали в доскорошната война, изобщо не бяха склонни да възобновяват враждебните отношения с Рим. Подчинявайки се на обстоятелствата, не само отстъпиха Сардиния, но се съгласиха да платят на Рим още хиляда и двеста таланта, за да избегнат временно една нова война. Така стана всичко това.

Бележки към първа книга

1Историкът очевидно има предвид големите завоевателни успехи на Кир Велики (559-529 г. пр. Хр.), на наследника му Камбиз (529-522 г. пр. Хр.) и особено на Дарий I (522/521-486 г. пр. Хр.), който предприема походи срещу Скития, нахлува в Тракия и Македония и започва войната с елините. Тези събития подробно са описани в „История” на Херодот.

2Спартанската хегемония е от победата при Егоспотами в 405 г. пр. Хр. до началото на Коринтската война (396/395 г. пр. Хр.).

3Става дума за периода между похода на Александър Велики до Истрос срещу трибали и гети през пролетта на 335 г. пр. Хр. и завладяването на Ахеменидската империя през 330 г. пр. Хр. от същия владетел.

4Съответствува на 220-216 г. пр. Хр.

5Полибий е първият сред историците, който проследява взаимосвързването на събитията като процес, който има крайна цел.

6Историкът свързва ролята на съдбата в историческия процес с последвалата хегемония на римляните над света.

7По този начин Полибий ни внушава смисъла и същността, която води изследователя към написването на всеобща история с нейните взаимовръзки и съпоставимост на отделните събития.

8Започва описанието на събитията от 264-261 г. пр. Хр.

9Определени жанрове в ант. литература, в т. ч. историческия, са били предназначени и за публично четене и слушане от аудитория (обучаващи се или приятелски кръг). От тази традиция произлиза и обръщението към „слушатели”, както и една от употребите на гр. глагол ˜koъw в смисъл на „чета”.

10Анталкидовият мир е сключен през пролетта на 386 г. пр. Хр., а битката при Левктра е датирана през юли 371 г. пр. Хр.

11Според предпочитаната от Полибий датировка събитието се отнася към 387/6 г. пр. Хр., докато според хронологията на Варон (римски историограф от I в. пр. Хр.), годината е 364 г. от основаването на Рим (ab urbe condita – a.u.c.), което се равнява на 390 г. пр. Хр.

12През 358 г. пр. Хр. се възобновява съюза на Рим с латинските градове, който се разпада двадесет години по-късно. Великата (втора) Самнитска война с известни прекъсвания има продължителност от 327 до 304 г. пр. Хр. Третата Самнитска война е между 298 и 290 г. пр. Хр.

13Пир е привлечен от тарентините и предприема експедицията в Италия през четвъртата година от 124 Олимпиада, т.е. 280 г. пр. Хр. След пет години, т.е. в 275 г. пр. Хр. римляните го побеждават в решителна битка при Беневент и той се завръща в Епир.

14Превземането на Регион от римляните със сигурност е датирано в 270 г. пр. Хр.

15Мамертините влизат в съюз с римляните през 264 г. пр. Хр.

16Хиерон става римски съюзник на следната, 263 г. пр. Хр.

17Апий Клавдий е консул, заедно с колегата си М. Фулвий Флак през 264/3 г. пр. Хр.

18Хронологически събитията са в следната последователност. Първата Пуническа война (264-241 г. пр. Хр.), Либийската война (241-238 г. пр. Хр.), експедицията на Хамилкар в Иберия (Иберийски п-в) (237-229 г. пр. Хр), на Хасдрубал също там (228-221 г. пр. Хр.), Първата Илирийска война (229-228 г.), сблъсъците с келтите (225-222 г. пр. Хр.), Клеоменовата война (228-222 г. пр. Хр.).

19Става дума за двама от старите римски историци, от чиито съчинения са останали отделни фрагменти. Квинт Фабий Пиктор е представител на старата аналистика и описва историята на Рим от основаването му до края на Втората Пуническа война (201 г. пр. Хр.). Филин от Агригент е още по-малко известен и естествено запазен. Знае се, че съчинението му е било посветено на събитията от Първата пуническа война.

20Тук авторът внушава на любознателните си слушатели (читатели) разликата между извършители и действия, както и отношенията към съответните исторически личности, такива, каквито те заслужават.

21Двамата са консули през 491 г. от основаването на Рим (a.u.c.), т.е. през 263/2 г. пр. Хр.

22Договорът е утвърден през 263 г. пр. Хр.

23Новите консули са от следващата 492 г. от основаването на града (a.u.c.), т.е. 261/260 г. пр. Хр.

24Това са консулите, избрани през 493 г. a.u.c., т.е. през 260/259 г. пр. Хр.

25Гней Корнелий е консул през 260/259 г. пр. Хр.

26Битката при Миле е описана и у Диодор Сицилийски (елинист. историк от I в. пр. Хр.). [Diod. XXIII, 10,1].

27Избрани за консули през 258/257 г. пр. Хр.

28Консул за 257/256 г. пр. Хр.

29Избрани за консули през 498 г. a.u.c., т.е. 256/255 г. пр. Хр.

30Град Тунис (съвр. Ел Бахира), на ок. 120 стадии от Картаген. Споменат е и у Тит Ливий (рим. историк от I в. пр. Хр.). [Tit. Liv. 30,9,11].

31Поражението на римския експедиционен корпус, който наброявал ок. 15 000 души пехота и над 500 – конница, в 255 г. пр. Хр.

32Марк Емилий и Сервий Фулвий са избрани за консули през 499 г. a.u.c., т.е. през 255/254 г. пр. Хр. Победата до Хермейон е от 255 г. пр. Хр.

33Катастрофата при Камарина е отразена у Диодор Сицилийски [Diod. XXIII, 18,1], който съобщава за 340 бойни кораба и 300 транспортни съда. За това накратко съобщава и Орозий (христ. историк от Испания от V в.) [Oros. IV,9,8].

34Експедицията на Хасдрубал в Сицилия се датира през 251 г. пр. Хр. от Орозий [Oros. IV,9,14] и Евтропий (рим. историк от IV в.) [Eutrop. II,24]. В съвременната научна книжнина обаче съществува мнението, че картагенските отряди са дебаркирали на острова през 254/253 г. пр. Хр.

35Авъл Атилий и Гней Корнелий са избрани за консули през 500 г. a.u.c., сиреч 254/253 г. пр. Хр.

36Превземането на Панорм (съвр. Палермо) е в същата 254/253 г. пр. Хр.

37Гней Сервилий и Гай Семпроний са избрани за консули през 253/252 г. пр. Хр.

38Катастрофата по море от 252 г. пр. Хр. е спомената у Орозий [Oros. IV,9,11].

39Лукий (лат. Луций) Цецилий и Гай Фурий са консули през 251/250 г. пр. Хр.

40Обсадата на Терма и Липара са споменати у Диодор [Diod. XXIII, 19-20] и се отнасят към пролетта на 251 г. пр. Хр.

41Гай Атилий и Лукий Манлий са консули през 504 г. a.u.c., т.е. 250/249 г. пр. Хр.

42Съпоставянето на информацията у Фабий Пиктор и текста у Полибий позволява събитието (сблъсъка) да се датира през юни 250 г. пр. Хр.

43Битката при Панорм е описана у Диодор [Diod. XXIII, 21], Плиний Стари (рим. енциклопедист от I в.) [Plin. Nat. Hist. VIII,16], Евтропий [Eutrop. II,24] и Орозий [Oros. IV,9,15].

44Обсадата на Лилибеон (лат. Лилибеум) е през късната есен на 250 г. пр. Хр.

45Клавдий Пулхер е един от консулите за 249/248 г. пр. Хр.

46Битката при Дрепана (249 г. пр. Хр.) е описана у Диодор [Diod. XXIV,1,5,7], Фронтин (рим. военен историк от I в.) [Front. Strat. II,13,9], Тит Ливий [Liv. XXII,42,9], Флор (рим. автор от I – II в.) [Flor. I,18,29] и Валерий Максим (рим. писател от I в.) [Val. Max. I,4,3; VIII,1]. Малко по-различна е версията у Евтропий [Eutrop. II,26,1], относно съотношението на силите по време на морския бой.

47Операциите на Лукий (Луций) Юний в Сицилия са през пролетта на 248 г. пр. Хр.

48Катастрофата на флота при буря около нос Пахин е описана и у Диодор [Diod. XXIV, 1,8-9].

49Събитието е описано и у Зонара (визант. монах и историк от XII в.) [Zon. VIII,16] и Орозий [Oros. IV, 10,4]. То се датира през 248/247 г. пр. Хр., като настъплението на Хамилкар в Сицилия и разширяването на операциите започват на практика през 247 г. пр. Хр. и продължават през следващите 246/5 и 245/4 г. пр. Хр.

50Построяването на флота се отнася към 244/243 г. пр. Хр.

51Битката при Егатските о-ви (Дрепане) е през пролетта на 241 г. пр. Хр. (между март и май). За това решително морско сражение споменават Зонара [Zon. VIII, 17] и Евтропий [Eutrop. II, 27,2], както и Диодор [Diod. XXIV, 11,1].

52Диодор споменава, че загубите на картагенците били 117 кораба, което приблизително отговаря на броя потопени и пленени морски съдове. От своя страна Орозий [Oros. IV,10,7] пише за 125 кораба, 13 хиляди убити и 32 хил. пленени.

53Апиан (гр. историк от Александрия от II в.) [App. Sic. 2,2] пише, че контрибуцията била 2000 таланта, докато Орозий [Oros. IV, 11,2] твърди, че сумата била 3000 таланта.

54Полибий очевидно има предвид голямата победа по море при саламин през 306 г. пр. Хр. на Деметрий Полиоркет над Птолемей I Лаг.

55Фалиските населявали южна Тирения (Етрурия) и столицата им Фалерия била на около 30 мили северно от Рим. Те се разбунтували през 241 г. пр. Хр., но бързо били победени. През март 240 г. пр. Хр. в Рим бил отпразнуван триумф за победата над тях.

56Градът Сикка, по-късно римска колония при Октавиан, бил сравнително малък град на около 120 мили югозападно от Картаген.

57Терминът „Либийска война” е предпочетен от Диодор [Diod. XXVI, 23] и Апиан [App. Hisp. 4], докато Ливий [Liv. XXI,1,4; XXI,2,1; XXI,41,42] предпочита фразата „Africum bellum”.

58Утика бил разположен на около 20 мили северозападно от Картаген, а Хипакрите (съвр. Бизерта) е известен и като „Хипо акра”, у Диодор [Diod. XX,55,3] и Псевдо-Скилакс (гр. географ от IV в. пр. Хр.) [Ps.-Skylax I,89].

59Така наречената „Война на наемниците” започва през 240 г. и продължава до 237 г. пр. Хр. Дотук описаните събития са от 240 и 239 г. пр. Хр.

60Богатият остров Сардиния наистина бил от огромно икономическо и стратегическо значение за Картаген. През 238 г. пр. Хр. той попада под контрола на Рим, който малко по-късно завладява и Корсика.

61Тези постъпки на римляните към изпадналите в голямо затруднение и доскорошни смъртни врагове картагенци са намерили отзвук в историописната традиция. Естествено е подчертано благородното и справедливо отношение на Рим, който стриктно изпълнява условията на мирния договор. За това изрично се споменава у Апиан [App. Lib. 5, Sic. 2-3], Корнелий Непот (рим. биограф и историк от I в. пр. Хр. [Nep. Ham. 2-3], Валерий Максим [Val. Max. V, 1,1], Евтропий [Eutrop. II, 27] и Зонара [Zon. VIII, 17].

62Войната на наемниците завършва през лятото на 237 г. пр. Хр. За нея кратка информация дава и Диодор [Diod. XXV, 6].

63За експедицията на римляните в Сардиния е съобщено у Зонара [Zon. VIII, 18] и се датира по времето на консула Тиберий Семпроний Гракх, т.е. през 238/237 г. пр. Хр.

====================================================

Към предговора

Към книга втора

Advertisements
Published in: on 15. 11. 2008 at 11:29 am  Коментарите са изключени за Полибий, Всеобща история – кн. 1  
%d bloggers like this: