Съдържание:
ХАМИЛКАР В ИБЕРИЯ. ГИБЕЛТА МУ. ПРИЕМНИКЪТ МУ ХАСДРУБАЛ (1). СЪБИТИЯТА В ИЛИРИЯ. ЦАР АГРОН. ПОРАЖЕНИЕТО НА ЕТОЛИТЕ ПРИ МЕДИОН (2-3). ИЛИРИЙСКАТА ЦАРИЦА ТЕВТА. ГАЛАТСКИТЕ НАЕМНИЦИ ПРЕДАВАТ ФЕНИКЕ НА ИЛИРИТЕ. ВОЖДЪТ СКЕРДИЛАИД. ПОБЕДАТА НА ИЛИРИТЕ НАД ЕПИРОТИТЕ (4-5). НАМЕСАТА НА АХЕИТЕ ПРИ ХЕЛИКРАН. МИРЪТ НА ЕПИРОТИТЕ И АКАРНАНИТЕ С ИЛИРИТЕ. НЕРАЗУМНОСТТА НА ЕПИРОТИТЕ (6). ВЕРОЛОМСТВОТО НА ГАЛАТСКИТЕ НАЕМНИЦИ (7). НАБЕЗИТЕ НА ТЕВТА ПО МОРЕ. ОБСАДАТА НА ИСА. РИМСКИТЕ ПРАТЕНИЦИ ГНЕЙ И ЛУКИЙ КОРУНКАНИЙ. ИЛИРИТЕ ПРЕВЗЕМАТ ЕПИДАМН С КОВАРСТВО. ОБСАДАТА НА КОРКИРА (8-9). АХЕЙСКАТА ФЛОТА ПРИ ОСТРОВИТЕ ПАКСИ. КОРКИРА СЕ ПРЕДАВА НА ИЛИРИТЕ. ДЕМЕТРИЙ ФАРОСКИ (10). ВОЙНАТА НА РИМ В ИЛИРИЯ. ДЕМЕТРИЙ ФАРОСКИ – СЪЮЗНИК НА РИМЛЯНИТЕ. ГРАДОВЕТЕ – СЪЮЗНИЦИ. МИРЪТ С ИЛИРИТЕ. РИМСКОТО ПРАТЕНИЧЕСТВО В ЕЛАДА. ПЪРВОТО ИМ УЧАСТИЕ В ИСТМИЙСКИТЕ ИГРИ (11-12). СЪБИТИЯТА В ИБЕРИЯ. ОСНОВАВАНЕТО НА НОВ КАРТАГЕН. МИРЪТ МЕЖДУ РИМ И ХАСДРУБАЛ (13). СЪБИТИЯТА В ГАЛАТИЯ. ЦИЗАЛПИНСКА ГАЛАТИЯ. ТРИЪГЪЛНАТА ФОРМА НА ИТАЛИЯ. ФОРМА И ГРАНИЦИ НА ЦИЗАЛПИНСКА ГАЛАТИЯ. ПЛОДОРОДИЕТО Й. АЛПИЙСКИТЕ И ТРАНС-АЛПИНСКИТЕ ГАЛАТИ. АПЕНИНИТЕ. РЕКАТА ПАДОС. ТИРЕНИТЕ И ГАЛАТИТЕ ОТСАМ И ОТТАТЪК ПАДОС. ПОМИНЪК И ОБИЧАИ НА ЦИЗАЛПИНСКИТЕ ГАЛАТИ (14-17). НАХЛУВАНИЯТА НА ГАЛАТИТЕ В ТЕРИТОРИИТЕ НА РИМ. ПРЕДИ-ШНИТЕ ВОЙНИ МЕЖДУ РИМЛЯНИ И ГАЛАТИ (18-22). ИНСОБРИТЕ И БОИТЕ ПОДКРЕПЯТ ГЕСАТИТЕ. СТРАХОВЕТЕ НА РИМЛЯНИТЕ (22). ИЗБУХВА ГАЛАТСКАТА ВОЙНА. ВЕНЕТИТЕ И ГОНОМАНИТЕ МИНАВАТ НА СТРАНАТА НА РИМ. ВОЙСКИТЕ НА ПРОТИВНИКА. КОНСУЛЪТ ЛУКИЙ ЕМИЛИЙ. ВОЙСКИТЕ НА РИМ И НЕГОВИТЕ СЪЮЗНИЦИ. РИМСКИЯТ ЛЕГИОН (23-24). ГАЛАТИТЕ ОПУСТОШАВАТ ТИРЕНИЯ. ПОРАЖЕНИЕТО НА РИМ ПРИ ФЕСОЛА. ЛУКИЙ ИДВА НА ПОМОЩ. ГАЛАТИТЕ СЕ ОТТЕГЛЯТ (25-26). ГАЙ АТИЛИЙ НА ВРЪЩАНЕ ОТ САРДИНИЯ ПРЕСРЕЩА НАШЕСТВЕНИЦИТЕ. ГАЛАТИТЕ МЕЖДУ ДВАМА ПРОТИВНИКА (27). ДВУСТРАННИЯТ БОЕН РЕД НА ГАЛАТИТЕ. ГЕСАТИТЕ СЕ БИЯТ ГОЛИ. СРАЖЕНИЕТО ПРИ ТЕЛАМОН. ПРЕДИМСТВАТА И НЕДОСТАТЪЦИТЕ НА ДВУСТРАННИЯ БОЕН РЕД. БОЙНИЯТ ВИК НА ГАЛАТИТЕ. ГАЛАТИТЕ ТЪРПЯТ ПОРАЖЕНИЕ ЗАРАДИ ЛОШОТО СИ ВЪОРЪЖЕНИЕ. РИМЛЯНИТЕ ЗАВЗЕМАТ ЗЕМЯТА НА БОИТЕ (28-31). ВОЙНАТА НА ПУБЛИЙ ФУРИЙ И ГАЙ ФЛАМИНИЙ С ИНСОБРИТЕ. ЗЛАТНИТЕ ОТЛИЧИЯ НА ВАРВАРИТЕ. ПОРАЖЕНИЕТО НА ИНСОБРИТЕ. НЕКАДЪРНОСТТА НА ФЛАМИНИЙ. ПОБЕДАТА НА КЛАВДИЙ МАРЦЕЛ ПРИ КЛАСТИДИОН. ГНЕЙ КОРНЕЛИЙ СКИПИОН ЗАВЛАДЯВА АХЕРА И МЕДИОЛАН (34). ИНСОБРИТЕ СЕ ПРЕДАВАТ. КРАЙ НА ВОЙНАТА. ДОСТОЙНА ЗА РАЗКАЗВАНЕ ИГРА НА СЪДБАТА. ЗАЩО НЕ БИВА ДА СЕ ПЛАШИМ ОТ ВАРВАРСКИ НАШЕСТВИЯ (35). ХАНИБАЛ ПОЕМА СЛЕД ХАСДРУБАЛ УПРАВЛЕНИЕТО НА ИБЕРИЯ (36). ПРЕХОД КЪМ ДРУГА ТЕМА ОТ ПОДГОТВИТЕЛНАТА ЧАСТ. СЪБИТИЯТА В ЕЛАДА. ДЪРЖАВАТА НА АХЕИТЕ И ТЕХНИЯ СЪЮЗ (37). ИМЕТО НА АХЕИТЕ. ДРЕВНИТЕ ИМ ЗАКОНИ. АХЕИТЕ – АРБИТРИ В СПОРОВЕТЕ НА ИТАЛИЙСКИТЕ ЕЛИНИ, МЕЖДУ ЛАКЕДЕМОН И ТИВА. ДВАНАДЕСЕТТЕ ГРАДА – ЧЛЕНОВЕ НА СЪЮЗА. ОТНОШЕНИЯТА С МАКЕДОНСКОТО ЦАРСТВО. ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА АХЕИТЕ (38-42). АХЕЙСКИЯТ СТРАТЕГ МАРГОС. АРАТ ПРИСЪЕДИНЯВА КЪМ СЪЮЗА СИКИОН, КОРИНТ И МЕГАРА. СТРАТЕГЪТ АРАТ СРЕЩУ МАКЕДОНИТЕ И ЕТОЛИТЕ. МАКЕДОНСКИЯТ ЦАР АНТИГОН ГОНАТ (43). СЪЮЗЪТ НА АХЕИТЕ И ЕТОЛИТЕ СРЕЩУ ДЕМЕТРИЙ. ОТХВЪРЛЯНЕ НА ТИРАНИИТЕ И ПРИ-СЪЕДИНЯВАНЕ КЪМ СЪЮЗА. ЛИДИАД, ТИРАНЪТ НА МЕГАЛОПОЛИС (44). СЪЮЗ НА ЕТОЛИТЕ С АНТИГОН ДОЗОН И КЛЕОМЕН СРЕЩУ АХЕИТЕ. КЛЕОМЕНОВАТА ВОЙНА. НАМЕСАТА НА АНТИГОН ГОНАТ НА СТРАНАТА НА АХЕИТЕ. ПРЕВЗЕМАНЕТО НА АКРОКОРИНТ (45-55). КРИТИКА НА ИСТОРИКА ФИЛАРХ. ЗА РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ТРАГЕДИЯТА И ИСТОРИЯТА. ПРЕДАТЕЛСТВАТА НА ЖИТЕЛИТЕ НА МАНТИНЕЯ. ЗАСЛУЖЕНОТО ИМ НАКАЗАНИЕ (56-58). ЗАТРОГВАЩИЯТ РАЗКАЗ НА ФИЛАРХ ЗА ГИБЕЛТА НА АРИСТОМАХ ОТ АРГОС. ЗА СПРАВЕДЛИВОСТТА НА НЕГОВОТО НАКАЗАНИЕ. ЗАДЪЛЖЕНИЕТО НА ИСТОРИКА ДА ОПИСВА ФАКТИТЕ ТОЧНО. КЛЕОМЕН ОПУСТОШАВА ЗЕМЯТА НА АРГОС. АНТИГОН НАХЛУВА В ЛАКОНИЯ. ВОЙСКАТА НА КЛЕОМЕН ПРИ СЕЛАССИЯ. ЕВАНТ, ОЛИМП И ЕНОС. ЛАКЕДЕМОНСКИТЕ ПЕРИЕКИ (59-65). ВОЙСКИТЕ НА АНТИГОН ПРИ РЕКАТА ГОРГИЛ. БОЙНИЯТ РЕД НА АНТИГОН И КЛЕОМЕН. СРАЖЕНИЕТО. РАЗУМНОТО РЕШЕНИЕ НА ФИЛОПОЙМЕН. ПОХВАЛАТА НА АНТИГОН. ПОРАЖЕНИЕТО НА ЕВКЛИД, БРАТ НА КЛЕОМЕН (66-68). СИЛАТА НА ФИЛОПОЙМЕН. ЛАКЕДЕМОНИТЕ СА НАДВИТИ. КЛЕОМЕН СЕ СПАСЯВА В АЛЕКСАНДРИЯ. ТЪРЖЕСТВОТО НА АНТИГОН. ЕЛИНИТЕ МУ ОТДАВАТ ПОЧЕСТИ. СМЪРТТА НА АНТИГОН (69-70). ЦАРЕТЕ, ПОЧИНАЛИ ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ. ВРЪЗКАТА НА ПЪРВА И ВТОРА КНИГА СЪС СЛЕДВАЩИТЕ (71).
1. В предишната книга разясних кога римляните, подчинили Италия, започнаха действия извън нея; после – как влязоха в Сицилия и по какви причини започнаха война с Картаген за упоменатия остров. След това разказах кога за пръв път започнаха да формират военноморска сила и какво се случи на всяка от двете страни в тази война, в която картагенците изоставиха цяла Сицилия, а римляните установиха властта си над целия остров, с изключение на територията, подчинена на Хиерон. После се опитах да опиша как наемниците се разбунтуваха срещу картагенците и поведоха т. нар. Либийска война; описах докъде стигнаха извършените в нея безчестия и до какъв край доведе непредвидимия ход на събитията, така щото накрая картагенците да удържат победа. Сега, според първоначалния си план, ще направя преглед на събитията, които последваха.
Веднага след като картагенците възстановиха властта си в Либия, изпратиха Хамилкар с подобаваща военна сила в земите на Иберия.1 С войската си той взе и сина си Ханибал, тогава деветгодишен, премина през Херакловите стълбове и се зае да подчини Иберия на Картаген. Там прекара почти девет години, покорявайки мнозина ибери, кога с война, кога с убеждаване. Завърши живота си по начин, достоен за предишните му дела. Влезе в едно сражение с най-войнственото и силно племе и проявявайки в тази битка присъщата си дързост, загина храбро. Картагенците предадоха командването на Хасдрубал, негов зет и триерарх.2
2. По същото това време римляните за пръв път навлязоха с войска в Илирия и останалата част на Европа.3 Този въпрос не е за пренебрегване, а трябва внимателно да се разгледа от тия, които искат да схванат истинската моя цел, да разберат увеличаването и изграждането на римската власт. Решиха да осъществят този поход по следните причини. Илирийският цар Агрон, син на Плеврат, притежаваше най-голямата сухопътна и морска сила от всички, които бяха царствали преди него в Илирия.4 Деметрий, бащата на Филип,5 го беше подкупил и той обеща да помогне на жителите на Медиония, обсадени от етолите. Етолите, след като не бяха успели да убедят Медиония да влезе в техния съюз, се опитаха да го завладеят със сила. Те вдигнаха цялата си войска, установиха я на лагер около града и започнаха старателна обсада, напрягайки всички сили и използвайки всякакви средства.6 Дойде времето за избори и те трябваше да изберат друг стратег. Обсадените бяха вече в много тежко положение и се очакваше всеки ден да се предадат. Досегашният стратег заяви пред етолите, че щом като досегашните несгоди и опасности, свързани с обсадата е претърпял той, справедливо е на него да се даде привилегията да се погрижи за плячката и името му да бъде написано върху щитовете в чест на победата. Но някои и най-вече кандидатите за поста възразиха на словото му и приканиха народа да не решава предварително, а да изчакат и да оставят съдбата да определи на кого се полага наградата. Тогава етолите решиха, че новият стратег, който и да е той, ще подели с досегашния, след завладяването на града, правото да се разпореди за плячката и името му да бъде изписано върху щитовете.
3. Решението се потвърди и на следващия ден трябваше да стане изборът за новия стратег и неговото назначаване, според обичая на етолите. В това време, през нощта, доплаваха в Медиония, на близкия до града бряг, сто лодки, и в тях – пет хиляди илири. Хвърлиха котва тук и на изгрев, бързо и тайно, извършиха десанта. Подреждайки се в боен ред, присъщ за тях, тръгнаха на групи към лагера на етолите. Когато етолите видяха това, стъписаха се от неочакваната и дръзка поява на илирите. Но, създали си от много време насам добро самочувствие и разчитайки на своята сила, повече или по-малко запазиха кураж. По-голямата част от хоплитите и конницата си разположиха в равнинните места пред лагера, а друга част от конницата и леко въоръжената си пехота установиха на удобни позиции пред лагера. Илирите, нападайки леката пехота, я изблъскаха с големината и тежестта на своя боен ред, и принудиха конницата след тях да се оттегли към тежката пехота. После, спускайки се от изгодна позиция срещу подредените в равнината, бързо ги обърнаха в бяг, като в това време етолите бяха нападнати и от медиониите откъм града. Мнозина от тях загинаха, а още повече бяха пленени. Илирите, след като изпълниха заповедта на своя цар, откараха обоза и останалата плячка, бързо се оттеглиха при лодките си и отплаваха за своята родина.
4. Медиониите, получили такова ненадейно спасение, свикаха събрание и взеха решение по някои въпроси, включително и за надписването по щитовете. Решиха, подигравайки се с решението на етолите, да напишат, че са спечелили „от” сегашния етолийски стратег и „от” тоя, който щеше да го замести, а не „при” неговото управление. Сякаш това, което им се случи, бе дошло от съдбата, за да покаже тя на хората изобщо своето превъзходство. В такъв кратък срок тя им предостави да сторят на враговете си това, което вече очакваха, че ще получат от тях. Етолите, претърпели такова неочаквано поражение, дадоха урок на всички, че никога не бива да взимаме решение за бъдещето, като че ли то е настояще, нито пък да сме сигурни, че едно благоприятно положение няма да се обърне, а винаги, понеже сме хора, да отдаваме дължимото на неочаквания изход, и особено при война.
След като лодките се върнаха, вождовете доложиха на царя Агрон за битката. Той така се зарадва, понеже етолите бяха смятани за най-самоуверения народ, че се отдаде на пиене и ядене и хвана плеврит; от това след няколко дни умря. Царството беше наследено от жена му Тевта,7 която разпредели задълженията по управлението между приятели, на които разчиташе. С женския си ум, мислейки само за най-близките успехи и не можеща да прецени в перспектива, най-напред нареди да бъдат залавяни всички частни кораби. После, като събра флота и военна сила, не по-малка от предишната, я прати със заповед да се отнасят с цялата земя като към вражеска.
5. Те най-напред направиха десант при Елида и Месения; тези две територии илирите непрекъснато плячкосваха. Поради дължината на крайбрежната ивица и затова, че главните градове бяха навътре и надълбоко в сушата, за местното население беше трудно да получи помощ при нападенията на илирите. Затова те често нападаха и ограбваха безнаказано тези земи. Но тогава се отправиха към Епир и Фойнике,8 за да се снабдят с провизии. Срещнаха някакви галатски войници, които се намираха във Фойнике в качеството си на наемници на Епир. Бяха на брой около седемстотин и им предложиха да се обединят с тях, като предадат града. Когато те се съгласиха, завладяха с щурм града и неговите жители, чрез галатската помощ отвътре. Щом епиротите научиха, бързо изпратиха помощ на цялата си войска. Като стигнаха Фойнике и прехвърлиха реката, течаща пред града, си направиха лагер, махайки стълбовете на моста, за сигурност. Когато им се съобщи, че Скердилаид9 се приближава с пет хиляди илири по суша през проходите до Антигония, пратиха част от войската да пази Антигония. Самите те го удариха на разгулен живот, ползвайки се безпрепятствено от благата, които тази земя им предоставяше, без много да ги е грижа за дневните и нощните стражи. А илирите, щом научиха за разделянето на войската им и прочие за немарата, която проявяват, тръгнаха през нощта. На зазоряване двете войски се подредиха пред града, започна сражение и епиротите претърпяха поражение, като много от тях бяха избити, още повече – пленени, а оцелелите избягаха в Атинтания.
6. Епиротите, претърпели поражение и загубили всякакво упование в собствените си сили, изпратиха посланици при етолите и до Ахейския съюз с молба за помощ. Те взеха присърце нещастието им и се съгласиха.10 Скоро след това дойдоха в Хеликран на помощ. Илирите, сложили ръка върху Фойнике, най-напред се обединиха със Скердилаид и се подредиха пред Хеликран срещу спасителните войски, жадни за битка. Но, разочаровани от неудобните си позиции и заедно с това получили съобщение да се върнат колкото се може по-бързо в родината си, понеже някои илири се бяха отцепили на страната на дарданите, оплячкосаха Епир и сключиха примирие с епиротите. Съгласно това примирие върнаха срещу откуп свободните граждани, върнаха им града, натовариха в лодките си робите и останалата плячка и някои отплаваха, а войската на Скердилаид се върна обратно по сушата, през проходите до Антигония, всявайки не малка тревога и страх сред елините, живеещи по крайбрежието. Всички те, преценявайки, че най-благоприятно разположеният и най-силният град в Епир беше толкова неочаквано поробен, се опасяваха не само за реколтата, както в други времена, но за собствената си безопасност и за градовете си.
Епиротите, спасили се така ненадейно, не само че не се опитаха да възмездят нарушителите на правото и не благодариха на своите спасители, но напротив, изпратиха посланици до Тевта и заедно с акарнаните сключиха съюз с илирите, според който в бъдеще щяха да действат съвместно с илирите против ахеите и етолите.11 Така стана ясно, че не само в този момент се отнесоха несправедливо към своите благодетели, но и че от самото начало са постъпвали неразумно в уреждането на собствените си дела.
7. Защото ние сме хора и когато получим някакъв неочакван удар, вината не е на тези, които са пострадали, а на съдбата или на тия, които са го нанесли. Но когато постъпим безразсъдно и с отворени очи се хвърлим в най-големи нещастия, безспорно това е вина на самите пострадали. Затова, ако някой бъде наранен от съдбата, получава съжаление, състрадание и грижа, но ако пострада от собствената си неразумност, разсъдливите хора го осъждат и се отдръпват от него. И в този случай елините имаха всички основания да се противопоставят на епиротите. Преди всичко кой, съобразявайки се с лошата слава на галатите, не би си помислил добре, преди да им предостави град толкова богат и от предателството спрямо който би имало такава полза? На второ място, кой не би взел предпазни мерки спрямо характера на един такъв съюзник? Най-напред те се лишиха от своята родина, когато съплеменниците им въстанаха затова, че бяха предали своите приятели и близки. Когато картагенците ги приеха, затруднени във войната, най-напред възникна спор между войниците и стратезите за заплащането и заради това те разграбиха града Акрагант,12 след като бяха влезли в него уж за да го пазят, при численост повече от три хиляди; след това, когато ги изпратиха на помощ на Ерикс, обсаден от римляните, те се опитаха да предадат града и обсадените заедно с тях. След като планът им не успя, минаха на страната на противника. Римляните им се довериха и им повериха да пазят храма на Афродита Ерикина, който те пак ограбиха. Затова римляните, разбрали изменчивия им характер, веднага след като приключиха войната с Картаген, използваха първата възможност да ги обезоръжат, да ги натоварят на кораби и да ги прогонят от цяла Италия. Такива бяха хората, на които епиротите повериха да охраняват тяхната демокрация и закони, предоставяйки в ръцете им най-процъфтяващия град. Как тогава да не бъдат укорени, че са виновници за собствените си нещастия?
Сметнах за необходимо да припомня по-подробно за това, за да покажа глупостта на епиротите и че благоразумните хора не бива да наемат гарнизон по-голям от собствените им сили, особено ако е съставен от варвари.
8. Но да се върнем на илирите. Те и по-рано имаха навика да ограбват кораби, плаващи от Италия. Но докато се намираха край Фойнике, отделиха част от флотата си и ограбиха мнозина италийски търговци, мнозина избиха, а не малко плениха. Римляните, които дотогава не обръщаха внимание на оплакванията по адрес на илирите, след като голям брой хора се обърнаха към сената по този въпрос,13 изпратиха в Илирия Гай и Лукий Корунканий, за да разследват случая. Тевта, щом пристигнаха лодките от Епир, беше толкова поразена от количеството и красотата на домъкнатата плячка, (защото по това време Фойнике доста изпъкваше сред останалите епирски градове със своето богатство), че стана двойно по-нетърпелива от преди в желанието си да унищожи елините. Но тогава трябваше да се откаже, заради вълненията в собствената Ј страна. Бързо беше укротила разбунтуваните се илири, но беше заета с обсадата на Иса,14 който град единствено отказваше да Ј се подчини. Та по това време при нея пристигнаха римските посланици. Прие ги и те Ј се оплакаха за престъпленията, извършени към техни съграждани. През целия разговор Тевта ги слушаше гордо и надменно. Когато спряха да говорят, тя заяви, че ще гледа римляните да не получават публични оскърбления от страна на Илирия. Що се отнася до частните случаи, не съществувал закон, според който илирийските царе да забраняват на поданиците си да си набавят плячка от морето. По-младият от посланиците, възмутен от казаното, прояви основателна откровеност, но неуместна за случая. Каза Ј следното: „О, Тевта, в Рим съществува прекрасен обичай да наказваме публично частните престъпници и да помагаме на пострадалите. Ще се опитаме, по волята на боговете, насила и скоро да те принудим да поправиш царските закони на Илирия”. Като жена, поддавайки се на гнева си и без да мисли за последствията, тя толкова се ядоса на словото му, че престъпвайки всички закони на международното право, веднага след като отплаваха, прати по тях да убият посланика, който беше проявил такава дързост. Когато това стигна до Рим, женското беззаконие предизвика такъв гняв, че веднага започнаха да подготвят експедиция, набирайки пехота и съставяйки флота.
9. Тевта, когато дойде време, събра повече лодки от преди и ги прати към брега на Елада. Част от тях отплаваха през пролива за Коркира, а останалите се спряха до Епидамн, уж за вода и провизии, а всъщност – за да завземат града с измама. Епидамнитите ги приеха доверчиво и непредпазливо, те влязоха само по пояси, като да пълнят меховете с вода, сложили в тях махайрите си, избиха стражата пред портата и овладяха порталната кула. Според предварителния им замисъл, подкреплението от лодките дойде бързо, те ги пуснаха и лесно овладяха по-голямата част от крепостта. Макар гражданите да се оказаха неподготвени и изненадани, храбро се втурнаха на помощ и оказаха съпротива, поради което след дълга битка накрая илирите бяха принудени да напуснат града. Така в този случай епидамнитите поради невниманието си за малко да загубят града, но силният им дух ги спаси, като получиха добър урок за в бъдеще. Илирийските вождове бързо отплаваха и съединявайки се с по-предните съдове, слязоха до Коркира. Извършиха един смразяващ десант и се заеха с обсадата на града. Когато това се стовари върху главите на коркирите, те изпаднаха в пълно отчаяние и безнадеждност и изпратиха посланици до ахеите и етолите, заедно с аполониатите и епидамнитите, с искането да им помогнат бързо и да не позволят на илирите да им отнемат домовете. Те изслушаха посланиците, приеха искането им и въоръжиха с общи сили десетте палубни кораба, принадлежащи на ахеите. Когато бяха готови, отплаваха за Коркира с надеждата, че ще свалят обсадата на града.
10. Илирите от своя страна получиха, в изпълнение на договора, седем палубни кораба от акарнаните, които бързо отплаваха да пресрещнат ахейските съдове при островите, наречени Пакси. Битката между акарнаните и тези ахейски кораби, на които бе наредено да се срещнат с тях, се водеше равностойно, без и двете страни да получат значителни поражения в сражението, освен някои наранявания на екипажите. Но илирите привързаха съдовете си на групи по четири и така нападнаха противника. Пожертваха собствените си съдове, приближавайки ги странично така, че да бъдат удобни за нападение от страна на противника. Но когато противниковите кораби ги нападнаха и заудряха, те се оказаха в затруднение, попадайки между лодките, които увисваха от двете им страни, илирите скачаха на палубите и надвиваха ахейските екипажи, защото ги превъзхождаха по брой. По този начин завладяха четири тетрери, а една пентера, на борда на която се намираше Маргос от Каринея, мъж, проявил се до тази катастрофа с изключителната си вярност към Ахейския съюз, потопиха заедно с екипажа Ј. Тези, които се сражаваха с акарнаните, като видяха успеха на илирите и доверявайки се на своята бързоходност, се възползваха от попътния вятър и в безопасност се добраха до родината си. Илирийската войска, въодушевена от победата си, още по-лесно и с по-голяма смелост продължи обсадата. А коркирите, съвсем отчаяни от случилото се, удържаха на обсадата още малко време, след което се предадоха на илирите и приеха в града да се настани техен гарнизон, начело с Деметрий от Фарос. Като свършиха това, илирийските вождове веднага отплаваха. Хвърлиха котва край Епидамн и устроиха обсада на този град.
11. По това време единият от консулите, Гней Фулвий, отплава от Рим с двестата кораба, а другият, Авъл Постумий, остана със сухопътните войски.15 Първоначалното намерение на Гней беше да замине за Коркира, понеже предполагаше, че ще завари обсадата още нерешена. Когато разбра, че е много късно, все пак отплава за острова, за да разбере ясно какво се е случило с града и да изясни доколко са искрени опитите на Деметрий да разговаря с него. Срещу него имаше обвинения и понеже се страхуваше от Тевта, той отправи предложение до римляните да им предаде града и всичко останало, което беше под негова власт. Коркирите с облекчение посрещнаха идването на римляните, предадоха им илирийския гарнизон със съгласието на Деметрий, с готовност и единодушно приеха поканата на римляните да им се доверят, защото разбираха, че това е единственият начин да се предпазят в бъдеще от беззаконията на илирите. След като римляните приеха коркирите за свои съюзници, отплаваха за Аполония,16 вземайки Деметрий за свой водач в бъдещите си действия. По същото време и Постумий изведе сухопътните войски от Брентезион, двадесет хиляди пехотинци и около две хиляди конника. Когато двете войски се съединиха при Аполония и неговите граждани също се съгласиха да поверят закрилата си на римляните, те веднага отплаваха, чули, че Епидамн е обсаден. Илирите щом разбраха, че римляните идват, безредно прекъснаха обсадата и избягаха. Римляните взеха и епидамнитите под своя закрила и продължиха навътре в Илирия, покорявайки по пътя си и жителите на Ардия. През това време при тях пристигаха много посланици, сред които и тези на партините и им предлагаха да им се предадат безусловно. Последните бяха приети в римския съюз, също както и атинтаните. След това заминаха за Иса, понеже този град беше обсаден от илирите. Като дойдоха, ликвидираха обсадата и приеха и исаите под своя закрила. Докато плаваха покрай брега, завладяха със сила и някои илирийски градове. Ала край Нутрия загубиха не само много войници, но и няколко хилиарси заедно с техния квестор. Заловиха и двадесет лодки, отнасящи плячка от вътрешността. От тези, които обсаждаха Иса, фароситите бяха освободени от наказание с посредничеството на Деметрий, останалите се пръснаха и потърсиха спасение в Арбон.17 Самата Тевта, придружена от малобройна свита, се спаси в Ризон, укрепено градче на една добре защитена местност, далече от морето, близо до реката Ризон.18 След като свършиха толкова работа, повериха на Деметрий по-голямата част от Илирия, като му предоставиха по този начин голяма власт, и се върнаха в Епидамн с флотата и сухопътната войска.
12. Гней Фулвий отплава за Рим с по-голямата част от двете сили. Постумий, при когото останаха четиридесет съда, събра един легион от съседните градове и остана да презимува, като пазеше народа на ардиеите и всички останали, които бяха поверили своята защита на римляните. С идването на пролетта Тевта поведе преговори с римляните и сключи договор, според който се задължи да плаща данък, какъвто те определят, да им предаде цяла Илирия, с изключение на няколко района и това, което най-много засягаше елините – да не плава оттатък Лиссос с повече от две лодки, при това невъоръжени. След като този договор се сключи, Постумий изпрати посланици при етолите и ахеите. Когато те пристигнаха, най-напред обясниха причините за войната и за похода; след това дадоха отчет за извършеното и съобщиха за договора, който бяха сключили с илирите.19 Приети с голямо уважение и от двата народа, те се върнаха по море в Коркира, освободили с този договор елините от един не малък страх. Защото илирите по това време се бяха превърнали във врагове не за един или за друг, а за всички народи.
Такива бяха обстоятелствата и причините за първия излаз на римляните с войска в Илирия и тази част на Европа, за първия им досег, чрез посланици, с районите на Елада. Но след това начало римляните веднага изпратиха посланици в Коринт и Атина. Тогава коринтяните за пръв път ги поканиха да вземат участие в Истмийските игри.
13. Не сме разказали как се развиваха през това време събитията в Иберия. Хасдрубал, който управляваше мъдро и практично, допринесе много за засилването на Картаген, като построи град, наричан от някои Картаген, а от други – Новия град,20 най-вече заради благоприятното му разположение за действия както в Иберия, така и в Либия. При по-подходящ случай ще опишем неговото разположение и помощта, която този град може да предостави на двете страни. Римляните, виждайки, че Хасдрубал вече създава една империя по-силна от предишната, наченаха действия във връзка с положението в Иберия. Като разбраха, че са проспали изминалото време и са позволили на картагенците да си осигурят толкова значителен доминион, те се опитаха според възможностите да възстановят равновесието. Засега не се осмеляваха да поставят ултиматум на картагенците, нито да предприемат военни действия срещу тях, тъй като над Рим беше надвиснал страхът от келтско нашествие и очакваха тяхното нападение едва ли не всеки ден. Решиха най-напред да умилостивят и укротят Хасдрубал, и след това да се противопоставят на келтите, като заложат на генерално сражение. Разбираха, че докато тези хора са им противници, не само няма да могат да запазят властта си над Италия, но и самият Рим няма да бъде в безопасност. По тези причини веднага изпратиха посланици при Хасдрубал и сключиха договор, в който не се споменаваше за останалите части на Иберия, но картагенците поеха задължението да не преминават реката Ибер с войска.21 След това римляните веднага подеха война срещу италийските келти.
14. Смятам, че е полезно да разкажа за този народ най-същественото, за да не се отклоняваме от първоначалните си намерения, които изложих в предговора. Ще трябва да се върнем назад във времето до момента, когато те за пръв път се появиха в страната. Смятам, че тяхната история е не само подходяща за научаване и запомняне, но и необходима за моята цел, за да се научи на какви хора и места заложи по-късно Ханибал в опита си да унищожи римската мощ. Най-напред трябва да се разкаже за страната и за нейното разположение спрямо останалата част на Италия. Защото по този начин, след като се опишат особеностите на страната, както в нейната цялост, така и по отделни райони, ще се разберат по-добре и по-важните събития, разиграли се там.
Цяла Италия има формата на триъгълник. С едната му страна на изток граничи Йонийският проток и по продължението – Адриатическият залив, другата страна, обърната на юг и запад, е ограничена от Сицилийско и Тиренско морета. Ъгълът на триъгълника, сключен между тези две страни, се оформя от най-южния нос на Италия, известен като Кокинтус, който отделя Йонийския проток от Сицилийско море. Останалата страна, протегнала се на север и вътре в континента, е ограничена от веригата на Алпите, която, започвайки от Масалия и областите оттатък Сардинско море, достига без прекъсване до самото Адриатическо море и без малко свързва и него, спирайки недалече. Покрай упоменатата планинска верига, която ще смятаме за основа на триъгълника, е разположена равнина, от южната страна на веригата, най-северната част на Италия. За нея става дума сега – една равнина, надминаваща по своята плодородност и големина всички в Европа, за които сме говорили в нашата история. Като цяло формата на тази равнина е също така триъгълна. Върхът на триъгълника се оформя при срещата на така наречените Апенински планини и Алпите, завършвайки недалече от Сардинско море и Масалия. От страните на триъгълника северната, както казах по-горе, се оформя от Алпите и има дължина около две хиляди и двеста стадия, а южната – от Апенините и е дълга около три хиляди и шестстотин стадия. За основа на този триъгълник служи крайбрежието покрай Адриатика. Дължината на тази основа, от град Сена до морето, е две хиляди и петстотин стадия, тъй че цялата обиколка на тази равина е не по-малко от десет хиляди стадия.
15. Не е лесно да се опише нейната плодородност. По тия места се ражда такова изобилие от житни култури, че по мое време цената на пшеницата падаше до четири обола за сицилийски медимн, а на ечемика – до два обола, и един метрет вино струваше колкото медимн ечемик. Лимец и просо при тях се раждат в огромни количества. Количеството на жълъда, пръснат из горите на тази равнина, може да се прецени по следния факт: при условие, че броят на свинете, клани в Италия за лични нужди и за изхранване на войската е много голям, всички те се доставят от тази равнина. Ниската цена и изобилието на всякакви хранителни продукти ще се разбере най-лесно от следния пример. Когато пътници минават през тази страна и ползват услугите на ханове, не се пазарят за всяка услуга поотделно, а питат за цената през целия ден. Като правило, ханджиите осигуряват клиентите си със всичко необходимо, срещу половин цена, т.е. срещу четвърт обол. Много рядко цената бива по-висока. Що се отнася до броя на населението, техния ръст и телесна хубост, както и храбростта им по време на война – това ще се разбере най-лесно от разказа за техните дела.
От двете страни на Алпите, едната – към реката Родан, и другата – спускаща се към гореописаната равнина, хълмистите и с богата почва места са населени от трансалпинските галати към реката Родан, а откъм равнината – от тавриски, агони и други някои варварски племена. Впрочем, трансалпини не е племенно название, а местно, тъй като „транс” означава „оттатък”. Затова тези, които се намират оттатък Алпите, се наричат трансалпини. Върховете на Алпите са необитаеми, поради тяхната стръмност и многото сняг, който ги покрива през цялото време на годината.
16. Апенините, от началото си над Масалия до съединяването си с Алпите, са обитавани по двата си склона, към Тиренско море и равнината, покрай морето, чак до града Пиза, първият град в западна Тирения и към сушата, до територията на Аретий, от лигистините. След тях идват тирените; след тях, по двата склона, живеят умбрите. След тях Апенините, отстоящи на петстотин стадия от Адриатическо море, отрязват равнината и, отклонявайки се надясно, минават през средата на останала Италия и стигат до Сицилийско море. Останалата равнинна част от тази страна на триъгълника стига до морето и града Сена. Реката Падос, възхвалена от поета Еридан, извира от Алпите, близо до върха на въпросния триъгълник и носи водите си към равнината, като тече на юг. Стигайки до равнината, извива и понася водите си на изток през нея. Влива се чрез две устия в Адриатическо море. Отрязва по-голямата част от равнината, на юг от Алпите и началото на Адриатика. Тя е най-пълноводна от всички реки в Италия, понеже всички потоци, течащи от Алпите и Апенините към равнината, се вливат в нея. Но най-пълноводна и красива е, когато изгрее Кучето (м. юли – б. пр.), придошла от многото топящ се сняг от тези планини. Плавателна е откъм морето, до устието, наречено Олана, по протежение на почти две хиляди стадия. Първият от изворите Ј, с единствено течение, се разделя на две части при мястото, наречено Тригаболи; едното от устията му се нарича Падос, а другото – Олана. При него има залив, който осигурява на закотвящите се не по-лош подслон от който и да е по Адриатика. Местното име на реката е Боденк. Всичко останало, което се разправя за тази река сред елините, имам предвид за Фаетон и неговото падане, за сълзите на тополите и за черните дрехи на хората, които живеят край нея, които, както се говори, се обличат все още така от скръб по Фаетон, и всички подобни трагически мотиви около тази тема, засега ще пропусна, понеже подробното им разказване е твърде отдалечено от плана на моята тема. Но при подходящ случай ще разкажа за всичко това, още повече че Тимей е проявил невежество по отношение на тези места.
17. Най-старите обитатели на тази равнина са били тирените, които същевременно са притежавали Флегрейската равнина и тази около Капуа и Нола. Те, лесно достъпни, са си спечелили голяма слава със своето плодородие. Затова тези, които искат да научат за царството на тирените, не трябва да правят изводи от земята, която сега е обитавана от тях, а от споменатите равнини и от благата, които те притежават. Келтите, поради своята близост поддържали оживени връзки с тях. Така те хвърлили око на хубавата земя и при някакъв незначителен повод нахлули ненадейно с голяма войска, изгонили тирените от равнината Падос и сами се заселили в нея. Първите заселници в източния край на Падос били лаите и лебекиите, след тях дошли инсобрите, най-голямото племе. След тях – покрай реката – гономаните. Тази част от равнината, която е към Адриатика, се населява от друго, много древно племе. Наричат се венети, по обичай и облекло малко се различават от келтите, но говорят на друг език. За тях трагедиографите са писали много и са разказали чудновати истории. От другата страна на Падос, покрай Апенините, се заселили най-напред анарите, а след тях – боите. До тях, към Адриатика – лингоните, и накрая, към морето – сеноните.
Това са имената на най-значителните племена, заселили се в описания район. Живеят в села, неукрепени с крепости и уредбата на жилищата им е твърде бедна. Тъй като спят върху леговища от шума, хранят се с месо и не се занимават с нищо друго, освен с война и земеделие, животът им е прост и при тях не е известна никаква наука или занаят. Личният им имот се състои от добитък и злато, понеже това са единствените неща, които могат да вземат със себе си, когато обстоятелствата им наложат да се преместят и да си сменят местоживелището по свой избор. С най-голямо усърдие си създават приятелства, тъй като при тях за най-страшен и силен се смята този, който има най-голям брой слуги и спътници.
18. При първото си нашествие те не само завладели земята, но подчинили и много от съседните племена, като ги уплашили със своята храброст. Скоро след това победили римляните и техните съюзници в редовна битка и три дена по-късно завладели целия Рим, с изключение на Капитолий.22 Но се наложило да се оттеглят, тъй като венетите нахлули в страната им. Сключили примирие с римляните, върнали им града и се върнали в родината си. След това били заети с вътрешни войни. Някои от съседните алпийски племена също ги нападали, съюзявайки се срещу тях, като виждали колко по-богати са в сравнение с тях самите. Римляните през това време възстановили военната си сила и отново установили господството си над Латинската земя.
19. Тридесет години след завземането на Рим келтите отново се появили пред Алба с голяма войска и тогава римляните не посмели да им се противопоставят в полево сражение, тъй като походът им бил изненадващ и те нямали възможност да се организират за отпор, като съберат съюзнически сили.23 Но когато двадесет години по-късно келтите отново нахлули с голяма войска, римляните разбрали предварително, успели да съберат помощни съюзнически войски и тръгнали с голямо нетърпение, бързайки да ги ударят и да заложат всичко в едно решаващо сражение. Тяхното настъпление стреснало галатите, помежду им настъпили размирици и през нощта те се оттеглили в родината си, като това отстъпление приличало повече на бягство.24 Този страх ги задържал в кротост тридесет години, като през това време виждали как нараства мощта на Рим, но спазвали мира и договорите. Тридесет години се придържали към тях. Но когато трансалпинските галати се раздвижили, в опасението си да не бъдат въвлечени в трудна война с тях отклонили от себе си въжделенията на нахлуващите племена и правейки им подаръци, като наблягали на своето родство, подтикнали ги да тръгнат срещу Рим, включвайки се сами във войската им25. След това нахлули в Тирения, тирените също се присъединили към тях и след като си набавили огромна плячка, се оттеглили безпрепятствено от римските владения. Но като се върнали в родината си, се изпокарали помежду си при подялбата на заграбеното и така унищожили по-голямата част от своята войска и от плячката. Това се случва често при галатите, след като ограбят съседите си, най-вече заради пиянство и лакомия. Четири години по-късно самнитите и галатите се съюзили, дали сражение на римляните на територията на Камертион и им причинили големи загуби.26 Междувременно римляните, решени да отмъстят за нанесената им загуба, няколко дена по-късно събрали всичките си легиони и ги пратили в земята на самнитите. Изклали повечето от тях, а останалите принудили да се разбягат поединично по домовете си. Минали десет години, галатите отново се появили с голяма войска и обсадили Аретий. Римляните дошли на помощ, нападнали ги пред града, но били надвити. В тази битка загинал техният стратег Лукий и на негово място избрали Маний Курий. Когато той изпратил парламентьори при галатите с искане да им върнат пленниците, те вероломно избили пратениците. Римляните толкова се възмутили, че веднага тръгнали срещу Галатия, но били пресрещнати от галатското племе сенони. Римляните ги сразили в редовна битка, избили повечето от тях, останалите изтласкали и завладели цялата им земя. Тук те създали първата си колония в Галатия, като нарекли града Сена, на името на галатското племе, което дотогава живеело в тази земя.27 За този град вече споменах, че лежи край Адриатика, в края на реката Падос.
20. Боите, като видели как сеноните били изтласкани от собствената им земя, се уплашили да не ги сполети същото, поискали помощ от тирените и тръгнали с цялата си войска. Двете армии се съединили при езерото Вадмон и се противопоставили на римската войска. В това сражение повечето тирени били избити и малцина бои успели да избягат. Едва на втората година тия два народа отново се обединили, въоръжили дори юношите си и излезли в открито сражение с римляните. Чак след като били напълно разбити, куражът им ги напуснал, те изпратили парламентьори в Рим за преговори и примирие и сключили мир с римляните.28 Това се случило три години преди нашествието на Пир в Италия и пет години преди поражението на галатите при Делфи. През това време съдбата сякаш пратила на галатите някаква епидемична война. От тези сражения римляните си спечелили две големи преимущества: свикнали да бъдат отрязвани от галатите, те вече не можели да претърпят или да очакват някаква щета от тях. На второ място, благодарение на тези сражения те станали атлети във военното дело и можели да срещнат Пир, да укротят дързостта на галатите и да насочат цялото си внимание срещу Пир, във войната за Италия и след това – да воюват с картагенците за завладяването на Сицилия.
21. След тези си поражения галатите кротуваха в продължение на цели четиридесет и пет години в мир с римляните. Но когато след време очевидците на тези страшни войни измряха и се появи ново поколение, изпълнено с неразумна страст, неопитни и неизпитали бедствия и каквито и да е нещастия, започнаха отново да се раздвижват, както е естествено, да обезпокояват римляните по всякакъв дребен повод и да се съюзяват с алпийските галати срещу тях. Първите набези се вършеха от вождовете им тайно от народа. Затова, когато трансалпинските галати дойдоха с войска при Аримин, повечето бои проявиха подозрителност към тях, скараха се със своите първенци и с дошлите, убиха собствените си царе и в полево сражение си нанесоха щети едни-други. Римляните, разтревожени от галатското раздвижване, пратиха легион; но когато научиха, че галатите сами си причиняват загуби, се върнаха.29 Пет години по-късно, при управлението на Марк Лепид, римляните заселиха свои съграждани в земята, наречена Пикентина, в която бяха победили галатското племе сенони и от която ги бяха прогонили. Гай Фламиний въведе тази политика в интерес на народа.30 Но за нея трябва да заявим, че се превърна, може да се каже, в начало на деморализацията на римския народ и причина за последвалата война с галатите. Повечето галати наченаха военни действия и особено боите, които живееха в съседство с римската територия. Те решиха, че римляните воюват с тях вече не за своето могъщество и власт, а за да ги изтласкат и унищожат напълно.
22. Ето защо най-големите племена, инсобрите и боите, веднага се съюзиха и пратиха вестители до алпийските галати и до тия, които обитаваха край реката Родан. Наричаха ги гесати, защото служеха във войската срещу заплащане: точно това означава думата. Привлякоха и подтикнаха техните царе, Конколитан и Анероест, да поведат войската си срещу римляните, като им предложиха голямо количество злато, а за в бъдеще им обещаха богатството на Рим и благата, на които щяха да станат притежатели, ако победят. Убедиха ги лесно, като заедно с това предложиха да им бъдат верни съюзници. Припомниха им и за подвизите на собствените си предци: за това, че те не само бяха победили в сражение римляните, но бяха завладели с щурм и самия Рим; и след като бяха завладели всичките му богатства, държали го бяха под своя власт цели седем месеца и след като им го бяха върнали като проява на милост, се бяха върнали в родината си, отнасяйки цялата плячка неповредена и непокътната. Като чуха всичко това, вождовете така се въодушевиха за поход, че никога от тази част на Галатия не е тръгвала толкова голяма войска, съставена от толкова достойни и войнствени мъже. Междувременно римляните, къде чули за това, което става, къде от предсказания за това, което иде, изпадаха в такъв непрекъснат страх и объркване, че ту събираха легиони и складираха жито и друго продоволствие, ту пращаха войски по границата, сякаш врагът вече нахлуваше в страната им, макар самите келти още да не бяха тръгнали от родината си. Тази бъркотия подпомогна в не малка степен картагенците за утвърждаване на позициите им в Иберия. Защото римляните, както казах и преди, отсъдиха, че това е по-важно, тъй като опасността идеше откъм фланга им и бяха принудени да отложат действията си в Иберия, докато не се справят най-напред с галатите. Затова в споразумение с Хасдрубал, чиито условия по-горе изяснихме, се подсигуриха спрямо картагенците и през тия години хвърлиха всичките си сили в италийските войни. Смятаха, че е във висш техен интерес да решат окончателно този проблем.
23. На осмата година след поделянето на Пикентина галатите гесати, събрали многобройна и тежка армия, дойдоха в равнината на реката Падос, прекосявайки Алпите.31 Племената инсобри и бои благородно отстояваха първоначалните си намерения, но гономаните и венетите преговаряха с Рим и предпочетоха да се съюзят с тях. Затова келтските царе се принудиха да оставят една част от войската си в тил, като охрана срещу нападенията на тези племена. Самите те тръгнаха самоуверено с цялата войска, петдесет хиляди пехотинци и две хиляди конници и бойни колесници, като се насочиха към Тирения. Римляните, веднага щом чуха, че келтите са преминали Алпите, изпратиха консула Лукий Емилий с цялата му войска към Аримин, за да посрещне тук атаката на врага, а един от преторите си – в Тирения. Вторият консул, Гай Атилий,32 бе вече заминал с легионите си в Сардиния. Всички в Рим бяха уплашени, защото разбираха, че над главите им надвисва голяма и страшна опасност. И това бе естествено – те още пазеха стария си страх от галатското нашествие. Без да мислят за нищо друго, събираха и съставяха легиони и приканваха съюзниците си да бъдат в готовност. Поискаха от всички свои съюзници да съставят списъци на мъжете, годни да носят оръжие, за да знаят на какво възлиза цялата им сила. Подсигуриха си такова количество храна и боеприпаси, каквото никой преди това не си спомня да е съществувало. От всички страни бе проявена готовност за всяческа подкрепа. Защото жителите на Италия бяха така наплашени от галатското нашествие, че вече не се смятаха просто за съюзници на Рим и не мислеха, че тази война ще се води в интерес на римското господство, но всеки разбираше, че опасността надвисва над него, над неговия град и неговата страна. Затова с готовност се подчиняваха на заповедите.
24. За да стане ясно от самите факти с колко голяма сила Ханибал реши да се пребори (по-късно) и срещу какво огромно могъщество той храбро се противопостави, почти достигайки до целта си и причинявайки на Рим страхотни загуби, ще трябва да разкажа за силите на Рим и за количеството на тогавашната му армия. Всеки от консулите оглавяваше по четири легиона римски граждани, всеки от тях състоящ се от по пет хиляди и двеста пехотинци и триста конника. Съюзническата армия към всеки от консулите се състоеше от тридесет хиляди пехотинци и две хиляди конника. Конницата на сабините и тирените, които временно подкрепиха Рим, наброяваше четири хиляди, а пехотинците – повече от петдесет хиляди. Като събраха цялата тази сила, римляните я струпаха по границите на Тирения, под командването на претора. Обитаващите Апенините умбри и сарсинати събраха двадесет хиляди воина и заедно с тях – и венетите и гономаните, още двадесет хиляди. Тях подредиха по границите на Галатия, за да нахлуят в територията на боите и да ги отклонят от техния поход. Това бяха войските, които защищаваха земята на Рим. В самия Рим остана резервна войска, готова да се намеси във военните действия, на брой двадесет хиляди римски граждани пехотинци и с тях – хиляда и петстотин конника, а от съюзните сили – тридесет хиляди пехотинци и две хиляди конници.33 Списъкът на мъжете, годни за оръжие, наброяваше осемдесет хиляди латини, пехотинци и пет хиляди конници, от самнитите – седемдесет хиляди пехотинци и седем хиляди конници, от япигите и месапиите – общо петдесет хиляди пехотинци и шестнадесет хиляди конници, от левканите – тридесет хиляди пехотинци и три хиляди конници, от марсите, марукините и френтаните, още и от вестините – двадесет хиляди пехотинци и четири хиляди конници. Освен това в Сицилия и Тарент разполагаха с два резервни легиона, от които всеки се състоеше от четири хиляди и двеста пехотинци и двеста конника. Цялата армия от римляни и кампани наброяваше двеста и петдесет хиляди пехотинци и двадесет и три хиляди конници. Броят на оставените в Рим сили възлизаше на сто и петдесет хиляди пехотинци и шест хиляди конници, а цялото количество мъже, годни да носят оръжие, възлизаше на седемстотин хиляди пехотинци и седемдесет хиляди конника. Срещу тях Ханибал нахлу в Италия с по-малко от двадесет хиляди. Но за това ще разкажа подробно по-нататък.
25. Келтите нахлуха в Тирения и я прекосиха, плячкосвайки я безнаказано. След като не срещнаха никаква съпротива, се насочиха към самия Рим. Когато достигнаха Клузион, град, намиращ се на три дни път от Рим,34 им съобщиха, че предните сили на римляните, разположени в Тирения, са по петите им и ги наближават. Щом научиха това, тръгнаха обратно, нетърпеливи за сражение. Като се доближиха, двете войски спряха недалече една от друга и си направиха станове да пренощуват. Посред нощ келтите запалиха огньовете, оставиха конницата си и им наредиха щом съмне, когато станат видими за неприятеля, да се оттеглят и те по следите им. Самите те се оттеглиха скришом към града Фесола и там спряха, с намерение да изчакат конницата си и същевременно да затруднят атаката на противника. Призори римляните, като видяха конницата им и помислиха, че келтите са избягали, бързо я последваха по посока на нейното отстъпление. Когато противникът се келтите излязоха от позициите си, нападнаха го и отначало сражението се водеше ревностно и от двете страни. Но после келтите надделяха със своята дързост и упоритост и стана така, че римляните загубиха не по-малко от шест хиляди воина, а останалите избягаха. Повечето от тях се оттеглиха на един естествено укрепен хълм и там зачакаха. Най-напред келтите се опитаха да ги обсадят; но поради умората си от нощния поход, големите усилия и трудностите, решиха да си починат, като оставиха на стража около хълма конницата си, с намерение на другия ден да подложат на обсада избягалите, ако те доброволно не се предадат.
26. По това време Лукий Емилий, командващ предните сили до Адриатика, научи, че келтите са завзели Тирения и наближават Рим. Бързо потегли на помощ, за щастие – точно в критичния момент. Той се разположи на лагер близо до врага и обсадените на хълма, щом видяха огньовете, разбраха какво е станало. Веднага се окуражиха и пратиха няколко невъоръжени войника през нощта, през гората да донесат на стратега за случилото се. Като чу и разбра, че няма друг изход при създалите се обстоятелства, той заповяда на своите хилиарси на зазоряване да поведат пехотата, а сам оглави конницата и тръгна към споменатия хълм. Галатските вождове видяха огньовете през нощта и съобразиха, че противникът е дошъл. Събраха се на съвет. Царят Анероест изрази мнение, че след като са завладели такава плячка (защото, както изглежда, количеството на пленените роби, добитък и вещи е било огромно), не трябвало да рискуват да приемат битката, нито да подлагат на опасност цялостното начинание, но да се оттеглят спокойно в родината си; и като отнесат всичко това и се облекчат от товара си, да се върнат с цялата си сила и да решат въпроса с Рим. Решиха при стеклите се обстоятелства да приемат предложението на Анероест и след като го потвърдиха през нощта, на заранта потеглиха покрай морето към земята на тирените. Лукий на свой ред взе към своята войска спасилата се на хълма част от разбития легион, реши, че не е уместно да предизвиква редовно сражение и че ще е по-добре да ги следва, като търси подходящ момент и удобни места, където да нанася щети на врага и да граби от плячката му.
27. През това време Гай Атилий отплава от Сардиния с легионите си до Пиза и се отправи към Рим, пресрещайки противника. Когато келтите бяха достигнали вече Теламон в Тирения, предните им части се натъкнаха на войските на Гай и бяха заловени. Те му разказаха за случилото се и за наличието на двете войски, като накрая му разкриха, че келтите са наблизо и зад тях идват войските на Лукий. Новините го изненадаха, но и окуражиха, защото изглеждаше, че келтите в своя поход са попаднали в обкръжение. Нареди на хилиарсите да подредят легионите и да напреднат на такова разстояние, каквото местността позволява, за нападение в боен ред. Сам той, като забеляза един хълм, удобно разположен на пътя, по който келтите трябваше да минат, взе конницата и тръгна бързо да заеме височината и пръв да отвори битката, уверен, че ще получи най-голямата почест за изхода. Келтите отначало не знаеха за приближаването на Атилий и от това, което видяха, помислиха, че Емилий ги е заобиколил през нощта с конницата си и заема местността. Затова веднага изпратиха своята конница и леко въоръжените части, та да оспорят завладяването на хълма. Но веднага щом научиха за приближаването на Гай чрез един от доведените пленници, изведоха пехотата, като я подредиха с лице във фронт и в тил; направиха това, защото знаеха, че едните ги преследват, а от съобщенията и от това, което междувременно ставаше разбраха, че другите ще ги пресрещнат.
28. Емилий беше чул, че легионите са доплавали в Пиза, но не предполагаше, че са толкова близо. Сега, като видя битката, която се водеше около хълма, разбра, че най-после съотечествените сили съвсем са се приближили. Затова веднага прати на помощ на сражаващите се около хълма конницата си, а сам подреди пехотата по установения ред и я поведе срещу врага. Келтите поставиха така наречените гесати от Алпите с лице откъм тила си, откъдето очакваха атаката на Емилий, а зад тях – инсобрите. От другата страна, на фронта си, поставиха тавриските и боите, живеещи на десния бряг на Падос, с лице към настъпващите легиони на Гай. Каруците и колесниците си поставиха в края на всяко крило, а плячката събраха на един от прилежащите хълмове, с охрана около нея. Тази двулицева позиция на келтската войска беше не само впечатляваща, но и много подходяща. Инсобрите и боите бяха облечени в своите шалвари и леки наметки. Но гесатите в своята самоувереност и храброст свалиха облеклата си и застанаха пред цялата армия голи, само с въоръжението си, съобразявайки, че така ще могат да се сражават по-ефикасно. Някои от местата бяха обрасли с трънак, дрехите им щяха да се закачат и да ги затрудняват при употребата на оръжието. Битката започна за хълма, всички я гледаха, такова огромно беше количеството конници от двете страни, които се струпаха и се смесиха едни с други. В тази блъсканица, докато се биеха неудържимо в ръкопашна схватка, загина консулът Гай и келтите отнесоха главата му на своя цар. Но въпреки това римската конница, сражавайки се настървено, успя да надвие противника и да завземе хълма. След това се доближиха легионите на пехотата и гледката беше толкова странна и удивителна, не само за тези, които бяха там в момента, но и за ония, които някога щяха да си я представят от описанията.
29. На първо място, понеже се водеше сражение между три армии, очевидно разположението и движенията на противоположните войски бяха странни и несравними. На второ място, как да не се затрудни човек, било сега, било тогава, ако трябва да прецени дали келтите бяха в неизгодно положение, след като се налагаше да се сражават и във фронт, и в тил, или напротив, бяха в по-удобна позиция, сражавайки се срещу двама противника откъм тила си, и най-вече, след като им беше отрязана всякаква възможност за отстъпление и спасение, в случай на поражение? В това се състоеше особеното на тяхната двулицева позиция. Римляните на свой ред, от една страна, бяха окуражени, понеже бяха обкръжили врага отвсякъде, но, от друга – ужасени от стегнатия ред на келтската войска и от шумотевицата, която тя вдигаше. Неизброими бяха техните тромпети и тръби. Като се прибавят към това и бойните им викове, вдигаше се такъв шум, че сякаш не само тръбите и войската, но и цялата околност ечеше заедно с тях и увеличаваше звука. Ужасяващ беше и вида и жестовете на голите мъже на предната линия, защото те изпъкваха със своята мъжественост и физическа сила. Освен това всички на първите редове се бяха украсили със златни огърлици и гривни. Гледайки ги, римляните едновременно се ужасяваха и в надеждата си да спечелят такава плячка се наостряха двойно по-силно да влязат в схватка.
30. Но когато римските стрелци излязоха пред легионите и подложиха келтските редици на чест и точен обстрел, гащите и наметките на келтите от задните редове им се оказаха полезни. Очакванията на тия от първите редици обаче не се сбъднаха и те се оказаха в много трудно положение. Галатският щит не може да покрие цялото тяло, затова колкото по-голо и едро беше то, толкова по-лесно стрелите намираха целта си. Накрая, след като не можеха да отблъснат стрелците, поради голямото разстояние и голямото количество стрели, отчаяни и затруднени, някои от тях, обзети от гняв и безразсъдство, се хвърлиха напред срещу противника и се принесоха в жертва, а другите, отстъпвайки крачка по крачка към своите другари, внесоха със своя страх объркване в по-задните редици. Така римските стрелци прекършиха духа на гесатите. Но масата на инсобрите, боите и тавриските, веднага щом римляните оттеглиха стрелците си и хвърлиха срещу тях спейрите си, срещнаха противника и влязоха в упорита ръкопашна битка. Макар и да биваха посичани, не отстъпиха по дух, превъзхождани само, както в цялост, така и поотделно, във въоръжението. Римските щитове бяха много по-подходящи за защита и махайрите им – за нападение, докато галатските можеха само да режат (не и да мушкат – б. пр.). Но когато римската конница се спусна от хълма откъм дясното им крило и ги удари здраво в ръкопашен бой, келтската пехота беше изпоклана на място, а конницата им се втурна в бяг.
31. Загинаха четиридесет хиляди келти и не по-малко от десет хиляди бяха пленени, между които и Конколитан – един от царете им. Другият, Анероест, избяга на едно място с малка свита и се самоуби с най-близките си. Римският стратег събра трофеите и ги изпрати в Рим, а плячката върна на собствениците им.35 С легионите си премина през Лигистина и завзе земята на боите. Като удовлетвори жаждата на легионите за плячка, след няколко дена се върна с войските в Рим. Гривните и огърлиците даде за украсяването на Капитолий; това са украшенията, които галатите носят на вратовете си. Останалия трофей и пленниците използва при влизането си в града и устройването на триумфа.
Така бе разбито това най-тежко келтско нашествие, което беше надвиснало като голяма и страшна опасност над всички италийци и най-вече – над римляните. Този успех ги окуражи, че ще могат напълно да прогонят келтите от равнината на Падос. Двамата следващи консули, Квинт Фулвий и Тит Манлий, след големи приготовления бяха изпратени с войските срещу келтите.36 С нахлуването си те ужасиха боите и ги принудиха да се подчинят на Рим, но през останалото време на експедицията действията им бяха безполезни, поради големите дъждове и епидемията, която ги сполетя.
32. Следващите консули, Публий Фурий и Гай Фламиний,37 отново нахлуха в келтска територия, през земята на анарите, живеещи недалече от Масалия. След като сключиха с тях съюз, нахлуха в земята на инсобрите, при сливането на реките Адoа и Падос. При преминаването и устройването на лагер претърпяха известни загуби и отначало останаха на място, а след това сключиха примирие и в съгласие с него напуснаха областта. След няколкодневен обход влязоха в страната на гономаните, техни съюзници и заедно с тях отново нахлуха в равнината на инсобрите откъм Алпите, опустошиха земята и разрушиха домовете им. Инсобрийските вождове разбраха, че намерението на римляните за окупация е твърдо и решиха да заложат на съдбата, като дадат генерално сражение. Събраха всичките си сили наедно, изнесоха от храма на Атина златните щандарти и след като извършиха всички необходими приготовления, смело и внушавайки страх, се разположиха срещу противника с около петдесет хилядна войска. Римляните като разбраха, че самите те са много по-малко от противниците, решиха да се възползват от силите на своите съюзници – келти. Но като отчетоха нелоялността на галатите и това, че ще трябва да се бият с техни сънародници, се поколебаха да се обединят с такива хора, в такова действие и в такъв момент. Накрая самите те останаха от едната страна на реката, отпратиха през нея дошлите с тях келти и разрушиха мостовете през течението Ј, с което едновременно се предпазиха от тях и се лишиха от друга надежда за спасение, освен с победа, оставяйки зад гърба си непроходимата река. След като взеха тези мерки, се приготвиха за битка.
33. Смята се, че за тази битка римляните са се подготвили с голямо умение, защото хилиарсите обяснили на всички заедно и поотделно кой какво трябва да прави по време на сражението. Те бяха забелязали от предишните сражения, че галатското племе е много страшно и храбро по време на първата атака, докато са още свежи, но поради своята направа мечовете им, както казах по-горе, могат да бъдат полезни само при първия удар, след което се притъпяват, като се превиват по дължина и ширина, така че, ако не се даде време на хората да ги поставят на земята и да ги изправят с крак, те стават неизползваеми за втори удар. Хилиарсите разпределиха копията на триариите, стоящи отзад, сред първите редици, наредиха им да използват и мечовете, след като са употребени копията и застанаха в боен ред срещу келтите. Щом галатите получиха удари от копията и махайрите им станаха безполезни, римляните настъпиха на малки групи. Келтите останаха безпомощни, понеже бяха лишени от възможността да секат отгоре, една особеност за келтската тактика, тъй като мечовете им нямаха острие. Римляните, напротив, не сечаха отгоре, а биеха със здравите си мечове с двете си ръце, като нанасяха удар след удар, в гърдите и по лицата, и изпълнявайки указанията на командирите си, избиха повечето от враговете. Но изглежда, че стратегът им Фламиний не е действал правилно в това сражение. Беше подредил войската на самия бряг на реката и по такъв начин я бе лишил от възможност за маневри, характерни за римляните, ограничавайки пространството за постепенно настъпление на редиците. Ако се беше случило войската да бъде притисната, щеше да изпопада във водата поради некадърността на началника си. Но в крайна сметка те победиха, благодарение на личните си качества, както казах, и се върнаха в Рим с богата плячка и много трофеи.38
34. На следващата година келтите изпратиха посланици за мир, обещавайки да спазят всички условия, но новоизбраните консули Марк Клавдий и Гней Корнелий39 настояха да не се сключва никакъв мир с тях. Като получиха този отказ, те решиха да заложат на последния си шанс и да наемат около тридесет галати гесати от реката Родан. Като ги получиха, оставиха ги в готовност и зачакаха нападението на врага. Римските стратези, когато дойде подходящият сезон, вдигнаха войските си и влязоха в земята на инсобрите. Заградиха и се установиха на лагер около града Ахера, лежащ между Падос и Алпите, и го подложиха на обсада. Инсобрите не можеха да се притекат на помощ, понеже удобните позиции бяха заети от римляните и за да предизвикат вдигането на обсадата на Ахера, прехвърлиха част от войската си през Падос и обсадиха така наречения град Кластидион,40 в земята на анарите. Когато консулите научиха това, Марк Клавдий отиде с конницата и част от пехотата да помогне на обсадените. Келтите, разбрали за приближаването на противника, вдигнаха обсадата и се подредиха да го посрещнат. Когато римляните дръзко ги нападнаха в щурм със своята конница, те отначало отстояваха твърдо. Но след това изпаднаха в затруднение, заобиколени отзад и по фланговете, а повечето бяха изпосечени от противника. Римляните завзеха Ахера, добре осигурен с жито, докато галатите се оттеглиха в Медиолан, главния район на инсобрите. Гней ги последва по петите и внезапно се появи пред Медиолан. Отначало галатите запазиха спокойствие. Но когато той се оттегли обратно към Ахера, те излязоха и смело го нападнаха в тил, избивайки мнозина и принуждавайки една част да побягнат, докато Гней не извика предните части и не ги накара да застанат на място и да се сразят с противника. Римляните, подчинявайки се на стратега, наченаха упорит бой с налитащите келти. Отначало келтите се държаха храбро, окуражени от първоначалния си успех, но не след дълго се обърнаха и избягаха по височините. Преследвайки ги, Гней опустоши страната и завзе със сила Медиолан.
35. След всичко това вождовете на инсобрите изоставиха всякаква надежда за спасение и се предадоха изцяло на милостта на Рим.
Такъв беше краят на войната с келтите. По гняв и дързост на сражаващите се мъже, както и по мащаба на сраженията и количеството на взелите участие и загиналите в тях, тя няма равна на себе си сред всички, известни в историята, но е нищожна по отношение на плановете и съобразителността при воденето Ј, тъй като не повечето, а всички действия на галатите бяха продиктувани от страсти, а не от разумна преценка. Не много след това бях свидетел как ги прогониха от земите около Падос, с изключение на някои места, разположени покрай самите Алпи и поради това реших, че не е редно да премълча както първоначалния им поход, така и действията им след това, и окончателното им изтласкване. Защото мисля, че е редно историята да записва такива съдбовни епизоди и да ги предава на поколенията, така че живеещите след нас да не се плашат от внезапните и неочаквани нашествия на варвари, поради незапознатост с подобни събития. Но като разберат колко кратковременни и леснопреодолими са нахлуванията на такива хора, да им се противопоставят и да подлагат на изпитание всички техни надежди, вместо да се отказват от насъщното. Защото съм убеден, че тези, които са описали и са ни предали за похода на персите срещу Елада и на галатите срещу Делфи,41 са допринесли не малко, а твърде много за борбата на елините за тяхната обща свобода. Защото никой не ще се откаже от последната си надежда, уплашен от голямата военна сила, от оръжието и огромните средства, да се сражава за своята страна и родина, щом има пред очите си необичайността на тогавашните събития и помни как решимостта и силата е надвивала мириади, такава дързост и такива големи приготовления, благодарение на ума и съобразителността на тези, които са посрещали опасността. Страхът от галатите се е вселявал сред елините не само преди, но често и по наше време. Това беше и причината, която ме подтикна да направя това описание, макар накратко, но от самото начало на събитията.
36. Картагенският стратег Хасдрубал42 (понеже този епизод ни отклони от темата), управлява в Иберия в продължение на осем години, след което загина, убит коварно през нощта в дома си от някакъв келт, заради лични прегрешения. Той бе допринесъл твърде много за укрепването на картагенската власт, не толкова с военни действия, колкото чрез общения с местните първенци. Картагенците предадоха командването в Иберия на Ханибал, макар да беше млад, понеже беше доказал на дело своята съобразителност и смелост.43 Веднага щом взе властта, стана явно, че той се подготвя за война с Рим. В крайна сметка той я поведе, и то много скоро. От този момент в отношенията между Картаген и Рим настъпиха непрестанни взаимни подозрения и конфликти. Картагенците замисляха всевъзможни начини да получат възмездие за загубите си в Сицилия, а римляните се отнасяха към тях с недоверие, като схващаха намеренията им. От всичко това за разсъдливите хора беше ясно, че в скоро време двете страни ще воюват помежду си.
37. По това време ахеите и цар Филип заедно с другите си съюзници поведоха война срещу етолите, известна като Съюзническата война.44 След като изложих последователно в подготвителната част на своя труд събитията в Сицилия, Либия и тия след тях, стигнах до началото на Съюзническата и на втората война между Рим и Картаген, известна на повечето като Ханибаловата война.
Това, както заявих в самото начало, е моментът, от който възнамерявам да започна своята обща история и затова е редно да изоставя тамошните събития и да се прехвърля на тези в Елада, за да мога да доведа отвсякъде тази подготвителна част до един и същ момент, и от това да започна своя подробен исторически разказ. След като съм се заел, не като предхождащите ме историци, да описвам историята само на един народ, на елините или на персите, но да напиша цялостна история на познатата ни част от света, за което моето време, както ще обясня по-нататък, предоставя добра възможност, би трябвало, преди да се заема със същността на темата си, да засегна накратко въпроса за най-значителните земи и народи в обитаемия свят. Колкото за Азия и Египет, ще бъде достатъчно да се споменат събитията, разиграли се там след тази дата, защото тяхната предишна история е описана от много автори и е известна на всички, и освен това по наше време съдбата не е осъществила там някакви изненадващи промени, та да бъде необходимо да се припомня за тяхната предишна история. Но що се отнася до ахейския народ и македонския двор, подобава накратко да се върнем във времето, защото последният по наше време стигна до пълното си унищожаване, а ахеите, както казах по-горе, до изключително засилване и политическо обединение. Защото макар в миналото мнозина да са се опитвали да доведат пелопонесците до такова единство, никой не е успявал да го постигне, понеже всеки е полагал усилия не в името на общата независимост, а в интерес на собственото си надмощие. Този процес по мое време достигна до такъв напредък и до такива постижения, че между тях се създаде не само съюзническа и приятелска общност в политическите дела, но започнаха да ползват едни и същи закони, теглилки, мерки и паричен курс, както и едни водачи, булевти, съдии и по този начин почти целият Пелопонес за малко не се превърна в единен град, само дето неговите граждани не бяха защитени от една стена, докато всички останали неща, както в тяхната цялост, така и в градовете поотделно, бяха почти едни и същи.
38. На първо място не е безполезно да се научи как и по какви причини всички пелопонесци започнаха да се наричат ахеи. Тези, които носеха от самото начало това свое унаследено име, не се отличават нито със своята територия, нито с броя на градовете си, нито със своите богатства или с храбростта на мъжете си. Народите на аркадите и лаконите в не малка степен ги превъзхождат по броя на хората си и по своята територия. Освен това, тези народи не биха отстъпили никому от елините първенството по бойни качества. Тогава как и защо тези два народа, както и останалото мнозинство пелопонесци, се съгласиха не само да възприемат политическата система на ахеите, но дори и тяхното име? Очевидно не може да се каже, че това е дело на съдбата, това би било слабо обяснение. Трябва по-скоро да се търси причината. Защото никой резултат, било той вероятен или невероятен не е без причина. В случая, по мое мнение, причината е следната. Не може да се намери политическа форма и система, по-благоприятна за гарантиране на равноправието, правото на слово и истинска демокрация, от тази на ахеите. Това накара някои пелопонесци доброволно да се присъединят към Ахейския съюз. Повечето бяха привлечени чрез убеждение и слово. Някои, които бяха накарани насила, след време започнаха да харесват това си положение. Те не предоставиха никакви привилегии на първоначалните си членове, приравняваха всички, които в последствие се присъединяваха към съюза и така – бързо постигнаха първоначалната си цел, ползвайки се от двама много силни помощника – равенството и човеколюбието. Това трябва да се смята за начало и причина за обединяването на пелопонесците и за сегашното им благоденствие.
Тази особеност в принципите на политиката е характерна за ахеите и от преди. Има достатъчно доказателства за това, но засега ще бъде достатъчно да дадем един – два примера в подкрепа на казаното.
39. Когато в района на Италия, наричан тогава Велика Елада45, бяха подпалени синедрионите на питагорейците, във връзка с това навсякъде възникнаха вълнения, нещо естествено, щом като първите граждани във всеки град бяха неочаквано избити. Елинските градове по тези места се изпълниха с убийства, метежи и всякакви безредици. По това време от повечето части на Елада идваха посланици за умиротворяване, но за излизане от създалата се криза тези градове се довериха на ахеите. И не само тогава показаха предпочитанията си към ахеите, но и след това се постараха да уподобят своята политическа система на тяхната. Кротониатите, сибаритите и кавлониатите се сбраха и съюзиха, определиха свещено място и изградиха там храм в чест на Зевс Хамарийски, в който да извършват събранията си и да решават споровете си, след като възприеха обичаите и законите на ахеите и решиха да изграждат политическа уредба, сходна с тяхната. Отказаха се, не драговолно, а по необходимост от това, след като бяха подтиснати от тиранията на Дионисий от Сиракуза и след като околните варварски племена ги подчиниха. По-късно, когато лакедемоните бяха неочаквано разбити при Левктра и тиванците, също така ненадейно, изявиха претенции за водачество над елините, възникна несигурност сред всички елини и най-вече сред тези два народа, защото едните не признаваха своето поражение, а другите не повярваха в своята победа. Тогава за решаването на спора тиванците и лакедемоните се обърнаха единствено от всички елини към ахеите. И не заради тяхната сила – по това време те бяха най-слабата държава в цяла Елада. По-скоро заради тяхното истинолюбие и благородство. И наистина по това време мнението им се приемаше от всички единодушно.
Тези принципи на управление по това време просто съществуваха, но не се реализираха в някакви практически действия, достойни за упоменаване, които биха довели до увеличаването на ахейската мощ. Страната не можеше да роди водач, достоен за такава политика и всеки, който се опиташе да изяви нейните предимства, биваше затъмняван и ограничаван от силата било на Лакедемон, било, още повече, на Македония.
40. Но когато след време се намериха държавници, подходящи за тях, бързо се изяви силата им, като осъществи най-доброто дело – политическото обединение на Пелопонес. За инициатор и пръв водач в това начинание трябва да се смята Арат от Сикион, а за негов борец и осъществител – Филопоймен от Мегалополис,46 докато партията на Люкорт осигури съхраняването на този съюз, поне за известно време. Ще се опитам да опиша какво е свършил всеки един от тях и при какви обстоятелства, без да прекрачвам границите, определени в тази част на моя труд. За управлението на Арат както сега, така и по-късно, ще спомена най-общо, понеже той сам е написал съвсем подробни и достоверни спомени за своята политика. Но за другите ще разкажа повече и в по-големи подробности. Мисля, че ще ми е по-лесно да водя разказа си, а и на читателите – да го следят, ако го започна от момента, когато Ахейският съюз беше разтурен от македонските царе и градовете започнаха отново да установяват връзки помежду си, с цел да го възстановят. След този момент съюзът започна да нараства, докато достигна в настоящия момент до това положение, за което вече достатъчно говорих.
41. Беше сто двадесет и четвъртата олимпиада, когато Патри се съюзи с Дюме, времена, по които починаха Птолемей, синът на Лаг, Лизимах, Селевк и Птолемей Кераунос.47 Всички те си отидоха по времето на тази олимпиада. Състоянието на Ахейския съюз беше приблизително следното. От Тисамен нататък, който беше изгонен от Спарта след връщането на Хераклидите и завладя Ахея, те бяха управлявани от царе, от него и неговите наследници, чак до Огиг.48 След това, недоволни от синовете на Огиг, тъй като ги управляваха не според законите, а деспотично, отхвърлиха царската власт и я замениха с демокрация. Оттогава нататък, чак до царуването на Александър и Филип, тяхното положение се променяше според обстоятелствата, но като цяло политическото им устройство непрекъснато се запазваше, както казахме, под формата на демокрация. Съюзът се състоеше от дванадесет града, които и досега съществуват, с изключение на Олен и Хелике, който бе погълнат от морето преди битката при Левктра.49 Това са Патри, Дюме, Фари, Тритея, Леонтион, Егион, Егира, Пелене, Бура, Каринея. След Александър и при гореспоменатата олимпиада, между тях възникнаха противоречия и взаимна вражда, главно заради македонските царе, при което градовете се разделиха и започнаха да действат срещу интересите си. В резултат на това разцепление в някои от тях се настаниха гарнизони на Деметрий и Касандър и след това на Антигон Гонат,50 а на някои беше наложено дори тиранично управление. Този последният създаде повече монарси, отколкото който и да е друг елин. През сто двадесет и четвъртата олимпиада, както казах по-горе, разкаяли се, те отново започнаха да се съюзяват. Това ставаше по време на нашествието на Пир в Италия.51 Първите, които сториха това, бяха Дюме, Патри, Тритея и Фари. По тази причина не съществува и стела, която да увековечава тяхното присъединяване към съюза. Около пет години след това Егион отхвърли гарнизона и се присъедини към съюза.52 След тях жителите на Бура, като убиха своя тиран. Почти по същото време се присъедини и Каринея. Техният тиран Исей, като ви-дя, че гарнизонът в Егион е напуснал и че монархът на Бура бе убит от Маргос53 и ахеите, и като разбра, че всички градове наоколо се готвят за война с него, се отказа от властта, поиска уверение от ахеите, че животът му ще бъде пощаден и присъедини града към съюза.
42. Защо се върнах към тези времена? На първо място, за да покажа кои градове и по кое време започнаха първи да изграждат съюза на ахеите до днешното му положение, и второ, за да се потвърдят принципите на тяхното политическо устройство не само от думите ми, но от самите факти. Твърдях, че ахеите винаги са следвали една и съща политика, чрез която са се харесвали на другите, предлагайки своето равенство и свобода на мнение, воювайки и надвивайки непрекъснато тези, които било сами, било под натиска на царете, са довеждали своята родина до робско положение и по този начин, в името на такава кауза, осъществиха това дело, кога сами, кога с помощта на своите съюзници. Ахейската политика може да се прецени и във връзка с по-сетнешните им съюзнически действия. Макар да взимаха участие в много чужди акции, най-вече и най-добре – в действията на Рим, те никога не показаха и най-малкото желание да спечелят нещо за себе си от своите успехи, но срещу цялото си ревностно усърдие, което предоставяха в полза на своите съюзници, изискваха само да се пази свободата на всички градове и единството на пелопонесците. Това ще стане още по-очевидно, когато разгледаме действията на Ахейския съюз.
43. Най-напред споменатите градове поддържаха съюза си, като избираха за известен период общ секретар и двама стратези. След това решиха да избират едного и на него да поверяват всичко. Пръв бе удостоен с тази чест Маргос от Каринея. На четвъртата година от неговото управление Арат от Сикион,54 едва двадесетгодишен, освободи родния си град от тирания, благодарение на своето мъжество и храброст и от самото начало страстен привърженик на Ахейския съюз, го присъедини към него. Осем години по-късно, при своя втори мандат на стратег, той организира заговор за завладяването на крепостта на Коринт, владяна от Антигон и като го спечели, освободи пелопонесците от страха, донасяйки свобода и на Коринт и го присъедини към съюза. При същото управление завладя и Мегара и я присъедини към съюза.55 Това стана в годината, преди Картаген да претърпи поражение и да се принуди изцяло да опразни Сицилия и да плаща данък на Рим. Като напредна много в своето начинание за кратко време, той продължи да управлява ахейския народ. Всичките му намерения и действия бяха насочени към една цел: да изгони македоните от Пелопонес, да премахне монархиите и да осигури древната и обща свобода на всеки град. Докато Антигон Гонат беше жив, той (Арат – б. пр.) се противопоставяше на намесата на македонския цар в чуждите работи и на завоевателната политика на етолите. Действията му бяха особено резултатни, макар тия две сили в своята престъпност и дързост да достигнаха дотам, че да сключат взаимен договор за премахването на Ахейския съюз.
44. Но след неговата смърт ахеите дори сключиха съюз с етолите и участваха на тяхна страна във войната с Деметрий с такова благородство, че отчуждението и взаимната вражда за известно време изчезнаха и между тях се създадоха повече или по-малко отношения на общност и приятелство. Деметрий царува само десет години и си отиде от живота в годината, в която римляните за пръв път влязоха в Илирия.56 След това потока на събитията потече към изначалното намерение на ахеите. Пелопонеските монарси, обезсърчени от смъртта на Деметрий, който беше, така да се каже, техен създател и платец, и не по-малко – от позицията на Арат, който им нареди да се откажат от тиранията, като обеща за подчинилите се доброволно големи дарове и почести, а за непокорните – големи страхове и опасности от страна на ахеите, побързаха да се покорят. Премахнаха тиранията и се включиха в Ахейския съюз. Лидиад от Мегалополис, още докато Деметрий беше жив, по своя воля, като предвиди съобразително и разумно какво предстои, се отказа от тиранията и включи града в народното обединение. Аристомах, тиранинът на Аргос, Ксенон на Хермиони и Клеоним на Флиунт също по това време се оттеглиха от тиранията и се присъединиха към ахейската демокрация.
45. След това всестранно увеличаване и напредък на съюза етолите, поради своята вродена престъпност и алчност, и още повече, понеже се надяваха да разединят градовете, както бяха направили по-рано със съюза на акарнаните при Александър и както се опитаха при Антигон Гонат, бяха обладани тогава от такива надежди. Одързостиха се да се обединят с Антигон (Дозон – б. пр.), тогавашния регент на македонския двор и патрон на Филип, който беше още дете и с Клеомен, царя на Спарта, и да сплетат ръцете си с техните. Виждаха, че Антигон е безспорен господар на Македония и че е всепризнат и открит враг на ахеите, след като те бяха завладели с хитрост Акрокоринт. Помислиха, че ако привлекат за намеренията си и лакедемоните, като подбудят тяхната омраза към Ахейския съюз, лесно ще го сразят във война, като го нападнат отведнъж и от всички краища. Този план вероятно щяха бързо да осъществят, ако не бяха пренебрегнали най-важното. Не отчетоха, че в начинанието си щяха да имат за свой противник Арат – мъж, способен да се противопостави на всякаква опасност. Поради това не само че не успяха да осъществят замисъла си, но напротив – укрепиха съюза и тогавашния му стратег Арат, след като той енергично се противопостави и развали техните планове. Как успя да стори всичко това ще изясня по-долу.
46. Арат разбираше, че етолите се срамуват да поведат открито война с тях. Помощта, която ахеите им бяха предоставили във войната им с Деметрий, бе всеизвестна. В същото време те бяха на един ум с лакедемоните и проявяваха такова зложелателство към ахеите, че когато Клеомен с измама им отне Тегея, Мантинея и Орхомен,57 които бяха не само военни съюзници на етолите, но влизаха и в политическото им обединение, те не само не изразиха недоволство, но дори подкрепиха неговата окупация. Докато по-рано етолите, водени от своята алчност, воюваха дори и с такива, които с нищо не бяха прегрешили към тях, сега (Арат – б. пр.) виждаше, че позволяват да бъдат лесно измамвани и оставяха най-големите си градове, в желанието си да видят в Клеомен най-сериозния противник на ахеите. Тогава Арат и всички останали първенци в съюза разбраха, че не трябва да повеждат война с когото и да е, а да се противопоставят на агресивността на лакедемоните. Такова беше първото им решение. Но когато по-късно видяха, че Клеомен дръзко издига така наречения Атенеон в земята на Мегалополис, показвайки се като техен явен и сериозен противник, ахеите свикаха съюзния съвет и решиха да предприемат открита война с Лакедемон.
Такова беше началото и по това време започна т. нар. Клеоменова война.
47. Отначало ахеите се заеха да противодействат на Лакедемон със собствени сили, като смятаха, че ще бъде най-благородно, ако не поверяват на други своето спасение и че трябва сами, със свои сили да спасят градовете и страната си. Едновременно с това желаеха да запазят приятелските си отношения с Птолемей, заради предишните си задължения към него и да не искат от него помощ срещу други. Но след като войната продължи известно време, Клеомен премахна древните спартански институции и превърна конституционното царство в тирания. Той поведе военните действия особено енергично и смело. Тогава Арат предвиди възможния развой на събитията и опасявайки се от неразумността и дързостта на етолите, реши преди всичко да осуети техните планове. Той прецени, че Антигон е един практичен човек и че претендира за честност и здрав разум. Знаеше също така, че царете не смятат никого за свой приятел или враг по природа, но че техните вражди и приятелства се определят от изгодата. Реши да говори със споменатия цар и да се свърже с него, като му покаже до какво могат да доведат сегашните събития. По много причини прецени, че е неразумно да прави това открито. Клеомен и етолите щяха да се противопоставят на неговото намерение, щеше да навреди и на духа на ахейските войски щом видят, че никак не разчита на собствените им възможности. Най-малко това искаше да си помислят. Затова предпочете да стори това скришом. Ето защо се принуди външно да говори и върши неща, противоположни на истинските му намерения, така че да запази скрити намеренията си и да създаде съвсем друго впечатление за своята политика. По тази причина е пропуснал някои неща дори и в своите спомени.
48. Арат знаеше, че мегалополитаните страдаха от войната, защото се намираха на границата с Лакедемон и трябваше да влязат в нея преди останалите. Не можеха да получат подобаваща помощ, тъй като самите ахеи бяха затруднени и притиснати от опасността. Знаеше със сигурност, че те са добре настроени към македонския двор заради услугите, които бяха получили от Филип, сина на Аминта. Беше сигурен, че притиснати от Клеомен, те с готовност ще потърсят спасение от Антигон и надежди от македоните. При това положение той доверително сподели намеренията си с Никофан и Керкид от Мегалополис, приятели на неговото семейство, които гледаха с добро око на този план. Не му беше трудно чрез тях да подтикне мегалополитаните да изпратят посланици до Ахейския съюз, които да ги помолят (за разрешение – б. пр.) да потърсят помощ от Антигон. Мегалополис изпрати при ахеите посланици начело с Никофан и Керкид и ако съюзът ги подкрепи, да заминат веднага при Антигон. Ахеите им разрешиха. Заедно с тях изпратиха и свои хора при царя. Делегацията на Никофан изложи пред него накратко и най-общо само най-главните неща във връзка с положението, в което се намираше градът. Накрая описаха и цялостното положение на нещата, така както Арат им беше обяснил и наредил.58
49. Те трябваше да му покажат важността на последствията от едно взаимодействие между Клеомен и етолите и да му разкрият, че преди всичко от това е заплашен Ахейският съюз, но след него, и то в още по-голяма степен – самият Антигон. Разбираемо бе за всички, че ахеите не биха могли да издържат в една война срещу двама противника. Още по-ясно бе за всеки разсъдлив човек, че ако етолите и Клеомен успееха, те не биха се задоволили и не биха се спрели след постигнатото. Етолийските въжделения за териториално разширение не биха се ограничили в рамките на Пелопонес, дори и на Елада. Също така и славолюбието на Клеомен, и по-далечните му планове, макар засега да претендираше само за първенство в Пелопонес, ако го придобиеше, биха се развили веднага в стремеж за водачество над цяла Елада. А това не би могло да стане без премахването на македонското първенство. Подканиха го да погледне напред и да прецени, дали е по-добре за него сега да воюва в Пелопонес заедно с ахеите и беотите срещу Клеомен, за водачество над Елада, или като изостави в опасност най-големия народ в Елада, по-късно да воюва в Тесалия срещу етоли, беоти, ахеи и лакедемони за опазването на македонския трон. Ако етолите, засрамени от услугите, които ахеите им направиха по време на войната им с Деметрий, продължат, както сега, да дават вид, че спазват неутралитет, ахеите сами, казаха посланиците, ще воюват срещу Клеомен. И ако съдбата ги облагодетелства, няма да се наложи да търсят помощ. Но ако съдбата им изневери и етолите се присъединят (към Клеомен – б. пр.), те го поканиха да се включи във военните действия, да не пропуска удобния случай и да помогне на пелопонесци, докато тяхното спасение все още е възможно. Що се отнася до условията на съюза и благодарността – да не се безпокои. Обещаха му, че веднага щом получат помощ, Арат ще намери условия, подходящи и за двете страни. Пак той, казаха му, ще определи и момента, в който биха се нуждаели от помощ.
50. Като изслуша това, Антигон се убеди, че Арат има правилен и практичен поглед към въпросите, и внимателно предприе следващите си ходове. Изпрати писмо до мегалополитаните, в което им обещаваше да им помогне, ако такова е желанието и на Ахейския съюз. Когато Никофан и Керкид се върнаха у дома, представиха писмото на царя и разясниха цялото негово благоразположение и готовност за помощ. Мегалополитаните се насърчиха и бяха готови да се обърнат до съвета на съюза и да ги помолят да бъде поканен Антигон на помощ и бързо да поверят нещата в неговите ръце. Арат получи поверително съобщение от Никофан за благо-разположението на царя към ахеите и към самия него. Зарадва се, че намеренията му не са се оказали безплодни и че не се сбъднаха надеждите на етолите – напълно да отчуждят Антигон от него. Реши, че е много добре, дето мегалополитаните с готовност са потърсили помощ от Антигон чрез Ахейския съюз. Най-вече, защото, както казах по-горе, той се стараеше да не се наложи сам да търси помощ; но ако станеше необходимо да прибегне към нея, не искаше това да излезе от него самия, а по-скоро от всички ахеи. Опасяваше се, че ако царят се намеси във военните действия и победи Клеомен и лакедемоните, и след това предприеме действия против интересите на съюза, самият той ще бъде единодушно обявен за виновник за случилото се, тъй като царят би имал справедливи основания заради старото прегрешение на Арат към македонския двор, във връзка с Акрокоринт. Затова, когато делегацията от Мегалополис дойде в съвета на ахеите, представи им писмото на царя и цялото негово благоразположение и поискаха от съвета съгласие за неговата незабавна намеса, и когато видя, че мнозинството е настроено в полза на такова решение, Арат стана, изрази своята благодарност към царя и похвали събранието, че приема. С едно пространно слово ги прикани да се постараят да запазят своите градове и страна със собствените си сили. Нищо не би било по-добро и по-полезно от това. Но ако в това отношение претърпят неуспех, тогава, едва след като не им остане никаква надежда в собствените им възможности, да прибегнат до помощта на приятели.
51. Събранието възхвали словото му и взе решение засега да оставят нещата каквито са и да водят войната със собствени сили. Но Птолемей се отметна от Ахейския съюз и започна да подкрепя Клеомен с пари, в стремежа си да го насочи срещу Антигон. Възлагаше повече надежди на лакедемоните, отколкото на ахеите, че ще може чрез тях да сдържа амбициите на македонските царе.59 Поради това ахеите бяха надвити от Клеомен най-напред при Ликеон, докато бяха в поход. Втори път бяха победени в редовно сражение в местност на територията на Мегалополис, наречена Ладокеи, където падна и Лидиад. Трети път – цялата им войска бе напълно разбита при Хекатомбайона на територията на Дюме.60 След като обстоятелствата вече не търпяха отлагане, положението ги принуди единодушно да прибегнат до намесата на Антигон. В този момент Арат изпрати при царя сина си, за да потвърди условията на договора за помощ. Но между тях възникна голям спор и затруднения във връзка с това, дали царят ще им се притече на помощ, без да му се отстъпи Акрокоринт. Него той искаше да използва за база при водене на бойните действия, ала ахеите не можеха да предадат коринтяните на македоните, без тяхно съгласие. Това дори предизвика прекъсване на съвета, за да обсъдят гаранциите, които предлагаха.
52. Самият Клеомен, след като гореспоменатите му успехи всяха страх, сетне без усилия продължи да напредва срещу градовете, завладявайки някои от тях с убеждение, други – със заплахи. По този начин завзе Кафии, Пелене, Фенеон, Аргос, Флиунт, Клеони, Епидавър, Хермион, Троизен, накрая Коринт.61 Установи се на лагер срещу Сикион и по този начин създаде най-големия проблем на ахеите. Самите коринтяни поискаха от Арат, тогава стратег, и от ахеите да напуснат града и пратиха парламентьори до Клеомен с покана да го завземе. По този начин на ахеите бе предоставен подходящ повод. Арат го използва и предложи на Антигон да вземе Акрокоринт, който дотогава беше под властта на ахеите и така да се освободи от предишната си вина към двора. Същевременно с това той предостави сигурно доказателство за бъдещата си вярност към военния съюз, подсигурявайки Антигон с база за предстоящата му война срещу лакедемоните.
Клеомен разбра за съглашателството между ахеите и Антигон, оттегли се от Сикион и устрои лагер около Истъм, като свърза с укрепление и вал Акрокоринт с така наречените Магарешки планини, смятайки твърдо от сега нататък Пелопонес за свое владение. Антигон отдавна извършваше приготовления, но изчакваше развоя на събитията, според предложението на Арат. Сега, като прецени от обстановката, че Клеомен няма да се поколебае да влезе с войската си в Тесалия, се свърза с Арат и ахеите, за да им напомни за споразумението и мина с войската си през Евбея до Истъм. Освен другите мерки, които бяха взели, за да му попречат да се притече на помощ на Ахейския съюз, етолите му бяха забранили да преминава с войските си отвъд Термопилите. Бяха го заплашили, че в противен случай ще се противопоставят на похода му с оръжие.
Лагерите на Антигон и Клеомен се оказаха един срещу друг. Единият имаше намерение да влезе в Пелопонес, а другият – да му попречи.
53. Ахеите, макар и да бяха претърпели такива значителни загуби, не бяха се отказали от целта си – да залагат главно на собствените си сили. Затова, когато Аристотел от Аргос въстана срещу проклеоменовата партия, притекоха му се на помощ и начело със стратега си Тимоксен изненадващо завзеха града. Този им успех трябва да се смята за най-важната причина за подобряването на тяхното положение. Самите факти показаха, че това намали самоувереността на Клеомен и бойния дух на неговата войска. Макар да имаше по-изгодни позиции и по-добро снабдяване от Антигон, и да го превъзхождаше по храброст и честолюбие, когато научи, че Аргос е завзет от ахеите, веднага се отдръпна, изоставяйки всички тези предимства и панически се оттегли, в страха си да не бъде обкръжен от врагове. Успя да влезе в Аргос и да овладее една част от него, но ахеите му оказаха благородна съпротива, аргосците ги подкрепиха с цялата ревност на предатели и след като този му опит пропадна, мина през Мантинея и се оттегли в Спарта.
54. Антигон без трудности влезе в Пелопонес, завзе Акрокоринт и без да се бави по тези места, потегли за Аргос. Похвали аргосците, въдвори ред в града и веднага тръгна отново за Аркадия. Изхвърли гарнизоните, настанени от Клеомен в укрепленията в земята на Егис и Белминатида, предаде тези гарнизони в ръцете на мегалополитаните и се яви на ахейското събрание, свикано в Егион.62 Там даде отчет за свършеното и преговаря с тях за предстоящите действия. Беше избран за главнокомандващ на всички съюзнически сили и след това се установи за кратко време в зимния си лагер около Сикион и Коринт. С идването на пролетта вдигна войската и потегли. За три дни стигна до Тегея, тук ахеите се присъединиха към него и се започна обсада на града. Македоните поведоха обсадата енергично, с употреба на стенобитни машини, жителите на Тегея скоро се отчаяха и се предадоха. Антигон подсигури положението си в града и изпълнявайки плана си, бързо нахлу в Лакония. Приближи се до Клеомен, застанал на границата си и го подложи на изпитание с няколко престрелки. Научавайки чрез съгледвачи, че орхоменитите са се отказали да дойдат на помощ на Клеомен, напусна лагера и потегли към тоя град. Завладя Орхомен с щурм. След това организира обсада на Мантинея. И този град се уплаши от македоните и му се покори, след което отиде при Херея и Телфуза. Завзе и тези градове, след като гражданите му се подчиниха доброволно. Така, с идването на зимата, отиде в Егион на събранието на ахеите. Освободи всички македони да презимуват по домовете си, а сам той се зае да обсъди с ахеите положението и да съставят общ план за бъдеще.63
55. По това време Клеомен забеляза, че Антигоновата войска е разпусната и че самият Антигон се намира само с наемниците си в Егион, отстоящ на три дни път от Мегалополис. Този град бе трудно защитим, поради своята големина и запустялост, пък и охраната му беше занемарена, поради близостта на самия Антигон, и най-вече – повечето от мъжете му, годни да носят оръжие, бяха загинали в сраженията при Ликеон и по-късно – при Ладокея. Привлече неколцина бегълци от Месена, пребиваващи в Мегалополис и чрез тях тайно през нощта влезе през стените на града. На следния ден за малко не само да бъде изгонен, но щеше да получи и пълно поражение, поради храбростта на мегалополитаните. Три месеца преди това бе разбит и трябваше да избяга от тях, в сражение при Колеон, местност в тяхна територия. Но сега, благодарение на многочислената си войска и изгодните позиции, които успя да заеме, осъществи намерението си, изтласка мегалополитаните и завзе града. След като го завзе, разруши го с такава последователност и жестокост, че да не остави у никого надежда, че градът ще може да се възстанови отново.64 Мисля, че направи това, тъй като при различните обстоятелства единствено между жителите на Мегалополис и Стимфал Клеомен не можа да си осигури нито един приятел и съобщник на своите интереси, нито един предател. Защото в случая с клейториите, тяхното свободолюбие и благородство бяха посрамени от лошотията на един човек на име Теарк. Клейториите с основание отрекоха, че той е техен съгражданин. Твърдяха, че е копеле от един чуждестранен войник от Орхомен.
56. Понеже между авторите, които са писали за времето на Арат, някои приемат за най-достоверен Филарх,65 а той самият в много неща противоречи на Арат, би било полезно и по-скоро необходимо за мен, тъй като съм предпочел да следвам изложението на Арат за историята на Клеоменовата война, да не оставя този въпрос необсъден, за да не оставяме лъжата в тези писания да бъде равномощна на истината. Като цяло Филарх е писал своята история съвсем неточно и както му падне. Но за другите неща не е нужно сега да го критикувам подробно. Затова ще преценим неговия разказ във връзка със събитията, които сега ни занимават, а именно – Клеоменовата война. Пък и това частично изследване ще създаде достатъчна представа за целите на неговия труд и за неговия характер. В желанието си да покаже жестокостта на Антигон и македоните, той твърди, че мантинеитите, когато се предали, били подложени на големи страдания и че най-древният и голям град в Аркадия претърпял такива нещастия, че предизвикал сълзи в очите на всички елини. За да събуди съжаление у своите читатели и внимание към словата си, той описва мятащи се жени с разпуснати коси и разголени гърди, рев и ридания на мъже, жени, деца и старци, отвеждани в робство. Това той прави навсякъде в труда си, като се опитва картинно да покаже пред нашите очи ужаса. Като оставим настрана долнокачествения и женствен характер на този текст, нека видим колко далече от историята стои той и колко е безполезен. Един историк не би трябвало да ужасява читателите си с подобни страхотии, нито да съчинява вероятни слова на своите герои и да изрежда неща, които вероятно са ставали, както авторите на трагедии, но да описва достоверно всичко, което се е случило и се е казало, колкото и обикновено да е то. Целите на историята не са едни и същи с тези на трагедията, а коренно противоположни. Трагическият автор трябва да развълнува и очарова присъстващата публика с очаквани от героите слова, докато историкът трябва с вярно предадени думи и дела да напътства и убеждава непрекъснато своите обучаеми. В единият случай това, което се разиграва, се приема за убедително, макар и да е лъжа, поради илюзията, предизвикана у зрителите, докато в другия се приема истинното, понеже то е от полза за учащите се. Освен това Филарх просто ни разказва повечето такива катастрофи, без да предпоставя причината и начина, по който са се случили, без което нито е основателно човек да изпитва скръб, нито е възможно с право да се разгневи за това, което е станало. Например, кой не смята за ужасно да бъдат бити свободни хора? Но ако битият пръв е извършил несправедливост, смята се, че той е получил справедливо наказание. Ако пък това е сторено за изправление и поука, тези, които бият свободни хора, заслужават дори почит и благодарност. Или пък, ако някой убие гражданин, то това се смята за най-голямо безчестие, заслужаващо най-тежкото наказание. Но ако е убил крадец или прелюбодеец, се освобождава от отговорност, а тоя, който е убил предател или тиранин, се радва на най-голяма почит и уважение от всички. Така че, при всички подобни случаи крайната оценка на деянието се прави не заради самото деяние, а заради причините и основанията на извършителите, и на различията в тях.
57. Прочие, жителите на Мантинея най-напред се отметнаха от Ахейския съюз и предадоха себе си и града си на етолите, а след това – на Клеомен. Минали на тази страна и станали членове на съюза на лакедемонските градове, четири години преди идването на Антигон бяха завладени със сила от ахеите, благодарение на хитростите на Арат. В този случай, далече от всякакво наказание заради предишната им измяна, случилото се стана всеизвестно с внезапната промяна в отношенията помежду им. Веднага щом Арат завладя града, нареди на своите войници да не посягат на чуждата собственост. След това събра гражданите и им каза да не се боят и да задържат имуществото си, защото той ще им осигури сигурност, ако се присъединят към Ахейския съюз. Щом като така неочакваната и изненадваща възможност за спасение бе разкрита на мантинеитите, чувствата на всички тях начаса се преобърнаха. Тези, с които преди малко се бяха сражавали и под чиито ръце загинаха мнозина техни близки, а не малко получиха тежки рани, същите тях гражданите поканиха в собствените си домове. Приеха ги в семействата си и заживяха с тях в най-добросърдечни отношения. Това беше съвсем естествено. Не знам някои да са били третирани с по-голяма благонамереност от враговете си и да са получавали по-малко щети в едно нещастие, смятано за най-тежкото, от мантинеитите, благодарение на човеколюбието на Арат и ахеите.
58. По-късно, като предвидиха вътрешни смутове и заговора за преминаване към етолите и лакедемоните, те изпратиха посланици при ахеите, за да поискат гарнизон. Те се съгласиха и избраха чрез жребий триста от своите мъже. Избраните отидоха, оставяйки своите домове и имущество, за да бранят свободата и сигурността на Мантинея. С тях изпратиха и двеста наемника, да пазят създаденото управление. Скоро след това мантинеитите въстанаха срещу тях, поканиха лакедемоните и повериха града в техни ръце, като избиха гарнизона, който ахеите им бяха пратили. Не е лесно да се назове по-голямо и по-ужасно предателство от това. След като са се отказали напълно от своята благодарност и приятелство към ахейския народ, трябваше поне да пощадят тези хора и да им позволят да си отидат при определени условия. Според международното право такъв е обичаят дори между противници. Но те, за да предоставят на Клеомен и лакедемоните доказателство за вярност, сами извършиха това преголямо безчестие, престъпвайки общочовешките закони. Убийци и палачи на тези, които преди, завладявайки ги със сила, не им причиниха никаква щета, а после пазеха свободата и сигурността им – може ли спрямо такива хора гневът да бъде достатъчно голям? Кое наказание би било достатъчно за такива? Човек би казал, че сега, сразени във война, би трябвало да бъдат отведени в робство, заедно с децата и жените си. Според военните закони такава съдба се полага на тези, които са постъпили толкова нечестиво. Тези хора бяха заслужили и още по-жестоко и тежко наказание. Тъй че, ако те са претърпели това, което описва Филарх, не би трябвало да се очаква елините да ги съжаляват, а по-скоро трябва да похвалят и одобрят действията на отмъстителите за това безчестие. Но мантинеитите не са претърпели никакво по-тежко наказание от това, да им бъде отнето имуществото и да се отведат в робство мъжете. Оказва се, че авторът, за да направи разказа си по-вълнуващ, не само си е послужил с лъжа, но при това – с невероятна лъжа и поради изключителното си невежество не е могъл дори да направи съпоставка и да обясни защо същите тези завоеватели, които по същото време завзеха Тегея, не са направили там нищо подобно. Ако причината за стореното е била в жестокостта на победителите, това трябваше да сполети и тегеатите, завладени по същото време. Но ако наказанието на мантинеитите е било изключение, явно е имало някаква изключителна причина за гнева към тях.
59. Филарх отново говори за аргосеца Аристомах, мъж, произхождащ от най-знатната фамилия, който бил тиранин на Аргос и потомък на тирани, как бил пленен от Антигон и ахеите, отведен в Кенхреи и там след изтезания умрял, претърпявайки толкова несправедливи и ужасни наказания, колкото никой друг. Придържайки се и в този случай към особеностите на своя стил, авторът украсява разказа си с някакви викове през нощта, които измъчваният издавал и които достигали до съседните къщи, тъй щото някои от чулите били ужасени от престъплението, други, както разправя, не повярвали, трети, възмутени от това, което става, се насъбрали пред къщата. На това изкуствено драматизиране на разказа няма да се спирам – за него вече казах достатъчно. Що се отнася до Аристомах смятам, че и нищо друго да не беше съгрешил спрямо ахеите, собственият му живот и беззаконията спрямо отечеството му заслужават най-тежко наказание. Впрочем авторът, в желанието си да подчертае значимостта на своя герой и да предизвика читателите си да споделят собственото му негодувание заради нещастията, които Аристомах е претърпял, подчертава, че не само той е бил тиранин, но и потеклото му е тиранско. Трудно би могъл човек да изрече по-голямо и по-тежко обвинение. Защото самата дума „тиранин” съдържа върха на безчестието и е побрала представата за всякакви неправди и беззакония спрямо хората. Аристомах, ако е претърпял най-ужасни наказания, както разправя Филарх, все пак не е претърпял достатъчно наказание дори за един ден, денят, в който Арат с ахеите успя да проникне в града, подлагайки се на големи битки и опасности заради свободата на Аргос и впоследствие се оттегли, тъй като неговите съмишленици в града не успяха да се вдигнат на бунт, заради страха си от тиранина. В този ден Аристомах, възползвайки се от оправданието и повода, че някои от гражданите знаели предварително за нападението на ахеите, разпъна и изкла пред очите на техните близки осемдесет от най-личните граждани, без с нищо да са се провинили. Пропускам безчестията, сторени от него през целия му живот, както и от неговите предци.
60. Затова не бива да се смята за чудно, че е претърпял страдания, подобни на тези, които е причинил; много по-чудно щеше да бъде, ако не беше изпитал всичко това и си беше починал в мир. Няма защо да се приписва беззаконие на Антигон и Арат затова, че са заловили във война един тиранин, че са го изтезавали и убили, тиранин, който и в мир да беше заловен и наказан, такава постъпка щеше да се приеме с похвала и почит от всички здравомислещи хора. а ако прибавя към казаното и неговото вероломство спрямо ахеите, какво следва тогава да претърпи? Не много отдавна той се беше отказал от тиранията, затруднен за момента поради смъртта на Деметрий и най-неочаквано бе пощаден и получи закрила, благодарение на великодушието и благородството, което ахеите проявиха. Те не само че не му потърсиха сметка за безчестията, които бе извършил по време на тиранията, но приемайки го в съюза, му оказаха най-високата чест, като го направиха свой главнокомандващ и стратег. Но веднага след това, забравяйки за проявената към него човечност, като реши, че надеждите му ще са малко по-благоприятни, ако мине на страната на Клеомен, в най-критичния период той скъса с ахеите и с целия град премина на страната на противника. За всичко това, като го плениха, трябваше не през нощта, в Кенхреи да го изтезават и убият, както казва Филарх, а да го прекарат през целия Пелопонес и да умре след публични изтезания. Но при всичкото си вероломство той не претърпя по-тежко наказание от това, че бе удавен в морето от гарнизона в Кенхреи.
61. Освен това Филарх, като ни описва надълго и нашироко страданията на мантинеитите, явно смята, че задължението на историка е да подчертава извършените престъпления. Той не споменава нито веднъж за проявеното по същото това време от страна на мегалополитаните благородство. Сякаш изброяването на прегрешенията е по-свойствено за историята от описването на добрите и справедливи дела и като че ли задълбочилите се в неговото четиво по-трудно биха се възпитали чрез примерите на проявено старание и усърдие, нежели чрез описанието на беззаконни дела, които трябва да се избягват. Разкрил ни е, в желанието си да изтъкне великодушието и умереността на Клеомен спрямо враговете, как след като Клеомен завзема града, без да му причини щети, изпраща до мегалополитаните в Месена писмоносци, чрез които им предлага да им върне отечеството без щети в случай, че те се присъединят към него. Веднага след това ни е показал как мегалополитаните, когато започнали да четат писмото, дори не изчакали то да бъде дочетено и за малко не пребили с камъни неговите приносители. Ала е пропуснал точно това, което се следва и което е характерно за историята, а именно – похвалата и споменаването за едно добро дело при подходящ случай. Макар случаят да е точно такъв. Защото ако ние смятаме за добри мъже тези, които заради своите приятели и съюзници, в речи и решения остават във война, и ако тези, които приемат гибелта на своята страна и обсада, ние не само хвалим, но и отрупваме с най-големи благодарности и дарове, то какво отношение следва да проявим към мегалополитаните? Не ли най-почтително и уважително? Най-напред те предоставиха на Клеомен своята земя, след това бяха напълно лишени от родина затова, че поддържат ахеите и най-накрая, когато им бе предоставена ненадейна и невероятна възможност в безопасност да си възвърнат града, предпочетоха да се лишат от земя, гробове, светилища, отечество, имот, всичко, което е най-скъпо на хората, нежели да предадат своята лоялност към съюзниците. Имало ли е някога и ще има ли по-благородна постъпка от тази? На какво един писател би могъл повече да съсредоточи вниманието на своите слушатели? Чрез какъв друг пример той би подтикнал с по-голям успех към запазване на верността, на честните постъпки и на здравата привързаност? За всичко това Филарх изобщо не споменава, оставайки сляп, както ми се струва, за най-добрите и достойни за описване дела.
62. По-нататък той твърди, че от Мегалополис лакедемоните взели шест хиляди таланта, от които две хиляди дали на Клеомен, според обичая. При такова твърдение кой не би се удивил преди всичко на неговата неподготвеност и невежество по отношение на една широка представа за средствата и възможностите на една Елада като цяло. Та това е най-необходимото за един историк. Без да говоря за онези времена, в които пелопонесците бяха съвсем изтощени от македонските царе и най-вече от непрекъснатите междуособни войни, но дори в наше време, когато между нас цари единодушие и когато се смята, че се радваме на изключително благополучие, ако се продаде стоката от цял Пелопонес, без робите, не би се събрала такава голяма сума. Че не говоря голословно, а на основата на известни изчисления, ще се види от следните факти. Всички пишат, че когато атиняните поведоха с тиванците война срещу лакедемоните и изпратиха десет хиляди войника и сто триери, решиха да съберат налозите според имущественото състояние, заради което подложиха на оценка цялата атическа земя, къщите и всякакво друго имущество. Цялата изчислена сума беше с двеста и петдесет таланта под шестте хиляди.66 Оттук би могло да се съди, че това, което казах за съвременен Пелопонес, не надхвърля много тази сума. Но за онова време дори и този, който обича да преувеличава, не би се осмелил да каже, че от Мегалополис могат да се вземат повече от триста таланта, след като е общоприет фактът, че по-голямата част от свободните граждани и робите се бяха спасили в Месена. Ето го и най-доброто доказателство за моите твърдения. Мантинеитите, които по сила и богатство са ненадминати в Аркадия, както казва и самият Филарх, и които попаднаха в плен, предавайки се при обсада, тъй че никой не можеше да избяга или нещо да бъде отмъкнато, въпреки това, цялата плячка, която те представляваха, заедно с робите, се равняваше на триста таланта.
63. Това пък, което следва, е още по-удивително! Веднага след съобщението за плячката той твърди, че десет дни преди сражението при него дошъл пратеник на Птолемей за да му донесе, че Птолемей се отказва да прави повече разходи и го приканва да преговаря с Антигон. Казва, че веднага щом Клеомен чул това, решил да прекрати спора колкото се може по-скоро в сражение, като заложи всичко, докато вестта не е стигнала до ушите на войниците му, понеже нямал никаква надежда, че ще може със свои средства да заплати надницата на войниците. Но ако действително е разполагал с шест хиляди таланта, той би могъл да надмине и самия Птолемей по военни разходи! А войната срещу Антигон е можел да продължи без финансови рискове, дори и да беше притежавал само триста таланта. Но да се твърди едновременно, че Клеомен е залагал всички свои надежди на разходите, които щял да направи Птолемей, като в същото време той притежавал такава голяма сума – това не е ли знак за висша глупост и неспособност да се разсъждава разумно? Подобни опущения има на много места в книгата му не само за този период, но и в цялата му история. Ала смятам, че това, което сега казах, е достатъчно, съгласно предварителния план на моя труд.
64. След завладяването на Мегалополис, докато Антигон зимуваше в Аргос, с настъпването на пролетта Клеомен събра войската си. Насърчи ги с подходящо за случая слово, изведе войската и навлезе в Арголида. Това беше действие, което мнозина смятат за рисковано и дръзко, поради здравата охрана на проходите. Но тези, които разсъждават правилно, ще се уверят, че това негово начинание е било безопасно и разумно. Защото като виждаше, че Антигон е изоставил войските си, той знаеше добре, че преди всичко нахлуването му ще бъде безрисково и че, на второ място, когато когато страната бъде опустошена чак до стените на града, неволята ще накара аргосците, като видят какво става, да възнегодуват и да обвинят Антигон. Ако се случеше така, че Антигон да не успее да удържи на упреците на тълпата, излезе и рискува с наличните си сили, беше явно, че предимствата да спечели леко една битка щяха да са на страната на Клеомен. Но ако Антигон разбереше неговия план и запазеше спокойствие, противниците щяха да се наплашат, собствените му войски щяха да се окуражат, след което щеше много лесно да се оттегли в родината си. Така и стана. Докато страната бе подложена на опустошаване, тълпите се събираха и ругаеха Антигон. Той се държеше като истински вожд и цар и не предприе нищо друго, освен да оцени силите си и да запази спокойствие. Клеомен на свой ред, според изначалния си план, опустоши страната, изплаши противниците си, внуши храброст на собствената си войска за бъдещото сражение и в безопасност се оттегли в родината си.
65. В началото на лятото, когато македоните и ахеите се обединиха, излизайки от зимните си лагери, Антигон нахлу с войската и съюзниците си в Лакония. Македоните му във фалангата наброяваха десет хиляди, пелтасти имаше три хиляди и триста конника, с тях – хиляда агриани и още толкова галати. Освен това – наемници, всичките – пехотинци – три хиляди, и четиристотин конника, отбрани ахеи три хиляди и триста конника, мегалополитани – хиляда, въоръжени като македоните и предвождани от мегалополитанина Керкид. От съюзниците беоти – пехота две хиляди, двеста конника. Епироти – хиляда пехотинци и петстотин конника. Акарнани – също толкова, илири – хиляда и шестстотин, под командването на Деметрий от Фарос. Цялата войска съставляваше двадесет и осем хиляди пехотинци и хиляда и двеста конника. Клеомен, който очакваше нахлуването, подсигури останалите проходи към страната със стражи, ровове и дървени заграждения. Сам той се разположи на стан с войската, наброяваща всичко около двадесет хиляди, при така наречената Селлазия, защото според изчисленията си очакваше вражеското нахлуване да стане точно на това място. Така и стана. Край този проход има две височини, едната Евант, другата – Олимп, пътят минава между тях по течението на реката Енунт и води към Спарта. Клеомен укрепи тези два върха с ров и заграждения, на Евант постави периеките и съюзниците под командването на брат му Евклид, а сам той зае Олимп, начело на лакедемоните и наемниците. В равнинните участъци, от двете страни на реката, постави конницата си и част от наемната войска. Когато Антигон приближи, оцени силната позиция на противника и това, че Клеомен е разположил така добре войските си по най-изгодните опорни точки на местността, че цялата форма на неговото разположение наподобяваше тежко въоръжени воини в атака. Нищо не бе пропуснато както за атака, така и за отбрана, разположението му беше едновременно трудно за подстъп и ефективно за нападение.
66. Ето защо (Антигон – б. пр.) се отказа от боя в насрещен марш и от необмислен сблъсък с противника. Разположи се наблизо на стан, като остави пред себе си реката, наричана Горгил. Като остана за няколко дни неподвижен, проучи особеностите на местността и различията между двете войски. Едновременно с това предприе няколко акции, за да предизвика противника да издаде намеренията си. Но след като не успя да открие в позициите му слабо или незащитено място, поради готовността на Клеомен да отговаря на всяко негово действие с противодействие, отказа се от подобни неща и двамата се убедиха, че изходът от войната ще се реши с генерално сражение. В лицето на тези мъже съдбата бе събрала двама напълно подготвени и равностойни вождове. Срещу разположилите се на Евант царят подреди македоните, въоръжени с медни щитове и илирите, в подвижен ред по подразделения, предвождани от Александър, сина на Акмет и Деметрий от Фарос. Зад тях постави акарнаните и критяните. Зад тях се намираха две хиляди ахеи, които оформяха резерв. Срещу противниковата конница постави край реката Енунт своите конници, начело с Александър. Към тях прибави хиляда пехотинци ахеи и още толкова мегалополитани. Самият той реши да атакува Клеомен при Олимп с наемниците и македоните. Отпред постави наемниците, а зад тях – македоните в две фаланги, без разстояние помежду им; постъпи така заради теснотата на мястото. Беше решил илирите да започнат сражението, когато видят откъм Олимп да се развее ленено знаме; през нощта те бяха успели да се приближат при реката Горгил до основата на върха; по същия начин, когато царят развее пурпурно знаме, щяха да се включат мегалополитаните и конницата.
67. Когато дойде подходящия момент за атака и на илирите бе подаден знак, командирите им ги призоваха да изпълнят своя дълг и всички, показвайки се изведнъж, започнаха щурма на хълма. Но леките пехотинци, поставени до конницата на Клеомен, забелязаха, че подразделенията на ахеите са с незащитен тил, удариха ги отзад и заплашиха атакуващите хълма с пълно поражение, понеже Евклидовата войска им оказваше съпротива отгоре и във фронт, докато наемниците ги заобиколиха в гръб и ги нападаха здраво. В този момент, като разбра какво се е случило и предвиди предстоящото поражение, Филопоймен от Мегалополис най-напред се опита да даде знак на командващите за това; но никой не му обърна внимание, тъй като бе съвсем млад и никога не бе командвал. Затова той, подканвайки съгражданите си, дръзко щурмува противника. Като стана това, наемниците, които бяха нападнали в гръб щурмуващите върха, чувайки виковете и виждайки, че конницата се включва в сражението, се отказаха от намеренията си, върнаха се на позиции и се притекоха на помощ на своята конница. При това положение вече никой не отвличаше вниманието на илирите, македоните и останалата атакуваща склона армия и те с готовност и храброст се втурнаха срещу позициите на врага. От всичко това, и то по-късно се разбра, че заслугата за победата на Евклид се дължи на Филопоймен.
68. Разправят, че по-късно, когато Антигон разпитвал началника на конницата Александър, за да научи защо е започнал атаката преди да му е подаден знак, той отрекъл, като казал, че някакво мегалополитанско хлапе първо започнало, въпреки неговите планове. Тогава Антигон му отвърнал, че това хлапе е постъпило като добър командир, като се е съобразило с положението, докато той (Александър – б. пр.), макар и командир, е постъпил като хлапе.
Както и да е. А войската на Евклид, като гледаше катерещите се подразделения на противника, вече се лиши от възможността да използва предимствата на заетата от нея позиция. Трябваше да пресрещнат и нападнат противника още от разстояние, да разбъркат строя им и да внесат бъркотия в техните отряди и оттегляйки се постепенно, да заемат винаги по-високи и по-сигурни позиции. Защото така щяха да разстроят и обезсилят това особено подреждане и разпределение на силите на противниковата войска и след това лесно да я накарат да се обърне в бяг, поради предимствата на заеманите от тях позиции. Но вместо да направят това, те постъпиха тъкмо обратното, сякаш победата им беше вече осигурена. В началото на боя останаха по височините, като се надяваха, че ще хванат врага на по-високото, тъй като неговото бягство щеше да е твърде мъчно по стръмнината. Но, както обикновено, случи се обратното. Така както не бяха си оставили място за оттегляне, трябваше да се срещнат с неизтощени и подредени отряди и се оказаха в такова затруднение, че се наложи да се сразяват с притискащия ги враг за самите си позиции по върха на хълма. Оттук нататък многократно биваха притискани от тежкото въоръжение и ред на противника. Накрая илирите овладяха положението, докато силите на Евклид започнаха да отстъпват надолу, след като не им беше останало никакво място за редовно оттегляне и прегрупиране. Поради това скоро им се наложи да побягнат бързо и гибелно, защото отстъплението по терена беше дълго, поради непроходимостта и стръмнината.
69. В същото време се сражаваха и двете конници, като цялата ахейска войска воюваше славно и най-вече Филопоймен – нали цялото сражение се водеше за тяхната свобода. Междувременно неговият кон бе тежко ударен, той самият продължи да се бие на нозе и получи тежки рани в двете си бедра. Отначало в схватките около Олимп двамата царе използваха леко въоръжените си части и наемниците, като всеки от тях разполагаше с по около пет хиляди. Те се сблъскваха на отделни участъци или по цялата бойна линия. И двете страни проявиха изключителна боеспособност, още повече, че сражението между тях се водеше пред очите на двамата царе и на техните войски. Състезаваха се в боен дух помежду си и отделните воини и по редици. Но Клеомен, като видя, че воините на брат му са избягали и че на конницата в приравнинните участъци малко Ј оставаше да отстъпи, уплаши се да не го заобиколи врагът отвсякъде и се принуди да унищожи защитните съоръжения и да изведе цялата си войска в линия от едната страна на лагера. Двете страни отзоваха с тръби леките си части от междинния терен и надавайки своите бойни викове и навеждайки своите сариси, двете фаланги се сблъскаха. Завърза се упорито сражение и ту македоните бяха на прага на отстъплението, притиснати до голяма степен от храбростта на спартанците, ту лакедемоните биваха отблъсквани от тежестта на македонския боен ред, докато накрая войската на Антигон, сбирайки на едно сарисите си, благодарение на особената „последователна” фаланга, не настъпи със сила и не отблъсна лакедемоните от техните здрави позиции. Останалата част от армията се втурна в бяг, преследвана и избита. А Клеомен с неколцина конника се добра в безопасност до Спарта. С идването на нощта слезе до Гютион, където за всеки случай всичко му бе приготвено отпреди и се отправи с приятелите си за Александрия.67
70. След като завладя Спарта с щурм, Антигон се отнесе с лакедемоните във всяко отношение великодушно и човеколюбиво. Освен това им възвърна древната форма на управление. Няколко дни по-късно напусна с войската си града, понеже му съобщиха, че илирите са нахлули в Македония и плячкосват страната. Ето по какъв начин съдбата често решава изхода на най-важните събития, противно на разума. И тогава, ако Клеомен беше отложил сражението с няколко дена или ако се беше върнал в града след битката и изчакал известно време, докато се възползва от обстоятелствата, щеше да си запази властта.
Както и да е. Антигон стигна до Тегея, възстанови и там древната форма на управление и след два дни пристигна в Аргос, на самия Немейски празник. На него той получи всички възможни награди, осигуряващи безсмъртна слава и почит, както целокупно от Ахейския съюз, така и от всеки град поотделно, и се отправи бързо за Македония. Завари илирите в страната, нападна ги в редовно сражение и спечели битката, но прекали с виковете на самото сражение, докато ободряваше своите войници и поради нахлуване на кръв в главата или нещо подобно, се разболя и няколко дни след това почина. Антигон вдъхна големи надежди на всички елини, не само заради своята помощ в полевите действия, но в още по-голяма степен – заради своята принципност и благородство. Македонското царство бе наследено от Филип, сина на Деметрий.68
71. Защо припомних по-подробно за тази война? Защото, след като тези събития предхождат времето, историята на което възнамерявам да напиша, реших, че е полезно и по-скоро необходимо, от гледна точка на първоначалния ми замисъл, да направя за всички ясно и разбираемо тогавашното положение на македоните и елините. По същото време почина от болест и Птолемей (Евергет – б. пр.), като царството му бе наследено от Птолемей, наречен Филопатор. Почина и Селевк, синът на Селевк, наречен Калиник или Погон. Управлението на Сирийското царство прие Антиох, негов брат.69 С тези царе се случи същото, каквото и с тия, които след смъртта на Александър унаследиха споменатите царства, имам предвид Селевк, Птолемей и Лизимах. Всички те, както казах по-горе, починаха в сто двадесет и четвъртата олимпиада, а нашите – в сто тридесет и деветата.70
След като съм приключил със своето встъпление и подготвителна част към същинската си История, чрез която показах как и по какви причини римляните, след като овладяха Италия, за пръв път започнаха действия извън нея и за пръв път се осмелиха да оспорят картагенското господство по море; след като едновременно с това разкрих в какво положение се намираха по същото време елините и македоните, както и картагенците, според предварителния ми план ми предстои да опиша станалите след това събития – предстоящата съюзническа война на елините, Ханибаловата война на римляните и войната на азиатските царе за Койле – Сирия. Сега трябва да приключа тази книга, която описа предхождащите тези войни събития и края на тримата най-значителни дотогава владетели.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ВТОРА КНИГА:
1Настъплението на Хамилкар започва през 237 г. пр. Хр. и е отразено и у Апиан (гр. историк от II в.) [App. Hisp. 4-5; App. Hann. 2], Диодор (гр. историк от II в. пр. Хр.) [Diod. XXV, 8-10] и Непот (рим. историк от I в. пр. Хр.) [Nepos, Ham., 2-5].
2Всъщност Хасдубал поема командването на картагенската армия през 230 г. пр. Хр.
3Първата илирийска война се води между 231 г. и 228 г. пр. Хр.
4Агрон контролирал значителни части от южното крайбрежие на Далмация, включително и външни острови като Фарос и Коркира. Един от политическите му центрове бил в района на Шкодра.
5Става дума за сина на Антигон II Гонат (283-240/239 г. пр. Хр.), Деметрий II (240/239-229 г. пр. Хр.), баща на Филип V (221-170 г. пр. Хр.).
6Градът бил разположен в централната част на Акарнания и за пръв път е споменат от великия гръцки историк от V в. пр. Хр. Тукидид [Thuc. III,106,2] под името Медеон.
7Илирийската царица Тевта била широко известна в историописната традиция. За нейните дела съобщава Апиан [App. Ill. 7], Тит Ливий (рим. историк от I в. пр. Хр.) [Liv. XXII, 33-35] и дори Зонара (визант. хронист от XII в.) [Zon. VIII, 19].
8Център на Епирската федерация.
9Някои изследвачи са склонни да видят в лицето на Скердилаид брата на Агрон (бел. 4).
10Събитието се датира през лятото на 230 г. пр. Хр.
11Действията се развиват между лятото и есента на същата 230 г. пр. Хр.
12Полибий се връща към събитията от Първата пуническа война. В случая става дума за военните действия в Сицилия от 262 г. пр. Хр.
13През пролетта на 229 г. пр. Хр. в Илирия пристигат сенатските пратеници (посланици).
14Иса е остров на Далматинското крайбрежие, западно от Фарос, съвременната Лиса.
15Гай Фулвий и Авъл Постумий са консули през 229/228 г. пр. Хр.
16Става дума за град Аполония в Илирия, край река Аоос.
17Съвременното име на града е Арбунк. Птолемей, виден географ от втората половина на II в. [Ptol., Geogr. III,12,20] го нарича Албанополис, което някои изследвачи свързват със съвременното название на Албания.
18Съвременното Ризано в Албания.
19Договорът е сключен през пролетта на 228 г. пр. Хр.
20За построяването на този град съобщава Диодор [Diod. XXV,12] и Зонара [Zon. VIII,19].
21Споразумението за р. Ибер (Ебро) между Рим и Хасдрубал е от есента на 226 или пролетта на 225 г. пр. Хр.
22Полибий напомня за завладяването на Рим от галите през 386 г. пр. Хр.
23Събитието е от 356 г. пр. Хр.
24Настъплението и последвалото бягство на галите е от 344 г. пр. Хр.
25Този набег на келтите (галатите) е през 299 г. пр. Хр.
26Сражението при Септина, в което римляните побеждават самнити, гали и умбри е през 295 г. пр. Хр.
27Събитията със сигурност са датирани през 284 г. пр. Хр.
28Поражението на бои и етруски и сключването на мира с римляните се отнася към 283 и 282 г. пр. Хр.
29Нахлуването на галите (галатите) до Аримин се отнася към 237 г. пр. Хр.
30Разпределението на галатския поземлен фонд от Гай Фламиний е извършено през 232 г. пр. Хр.
31Съответствува на 225 г. пр. Хр.
32Луций (Лукий) Емилий и Гай Атилий са консули през 529 г. от основаването на града = 225/224 г. пр. Хр.
33Пресмятанията показват, че римската армия е разполагала с 49 200 д. пехота и 3 100 конници, т.е. всичко 52 300 бойци. Към тях трябва да се прибавят и силите на съюзниците – 150 000 пехота и 8 000 конници.
34Градът бил разположен на около 100 мили от Рим.
35Битката при Теламон през пролетта на 225 г. пр. Хр. е описана подробно у Орозий (рим. прозаик от IV – V в.) [Oros. IV,13,8] и споменатия вече хронист Зонара [Zon. VIII,20]. По всяка вероятност основния извор на Полибий за тази битка е бил Квинт Фабий Пиктор, прочутият римски историк от III в. пр. Хр., ранен представител на старата аналистика.
36Двамата са консули през 224 г. пр. Хр.
37Консули през следващата 223 г. пр. Хр.
38Победата на Фламиний над инсобрите (инсубрите) през същата 223 г. пр. Хр. е подробно пресъздадена и у по-късния Тит Ливийт [Liv. XXI,63,2; 63,7; 63;12; XXII,3,4; 3,13], както и у Орозий [Oros. IV,13,12-14] и Зонара [Zon. VIII,20].
39т.е. 222 г. пр. Хр.
40Кластидион (дн. Кастежо), южно от р. По.
41Става дума за похода срещу Елада в 490 г. пр. Хр. и за набега на келтите (галатите) в Македония и Елада през 279 г. пр. Хр.
42Убийството е извършено през 221 г. пр. Хр.
43Поемането на властта в Испания от Ханибал е отразено у Диодор [Diod. XXV,19], Евтропий (рим. историк от IV в.) [Eutr. III,7,2] и Зонара [Zon. VIII,21].
44т.н. Съюзническа война започва през пролетта на 220 г. пр. Хр.
45Велика Елада (Magna Graecia) обхваща гръцките градове по Южна Италия от Локри до Тарент, според изричното твърдение на Плиний [Plin. Nat. hist. III,95], докато Страбон (изтъкнат гръцки историк и географ – 64 г. пр. Хр. – 21 г.) [Strab., VI,1,2] включва в нейните предели и гръцките градове в Сицилия.
46Арат от Сикион (271-213 г. пр. Хр.) е основател на Ахейския съюз, а практическия му осъществител и реформатор е Филопоймен (252 – 182 г. пр. Хр.).
47124-та Олимпиада съответствува на 284-280 г. пр. Хр. Птолемей I Лаг умира през 283 или 282 г. пр. Хр., Лизимах пада убит в битката при Курупедион през пролетта на 281 г. пр. Хр., а седем месеца по-късно, през есента на 281 г. е убит при Лизимахия неговият победител Селевк, докато Керавн умира на следната 280 или през 279 г. пр. Хр.
48Легендата за Тисамен и неговата династия е описана у Павзаний [Paus. VII,6,2].
49Победата на тиванците, предвождани от Епаминонд, над спартанците при Левктра е през 371 г. пр. Хр.
50Деметрий Полиоркет има силни позиции в Елада между 307 и 287 г. пр. Хр., Касандър умира през 297 г. пр. Хр., а Антигон Гонат е цар на Македония от 283 г. до 240/239 г. пр. Хр.
51Епирският цар Пир е в Италия между 280 и 275 г. пр. Хр.
52Егион се присъединява към съюза през 275/274 г. пр. Хр.
53през 255/254 г. пр. Хр.
54Събитието е датирано в 251/250 г. пр. Хр.
55Присъединяването на Коринт и Мегара към съюза се отнася към 243/242 г. пр. Хр.
56Деметрий II умира през пролетта на 229 г. пр. Хр.
57Събитията се развиват през 229 г. пр. Хр.
58Цялата сложна политико-дипломатическа мозайка в Елада, включително и преговорите с Антигон Догон са през 225 г. пр. Хр.
59Политиката на Птолемей III Евергет в подкрепа на лакедемоните започва още през зимата на 226/225 г. пр. Хр.
60През същата 226/225 г. пр. Хр.
61Събитията се датират през лятото на 225 г. пр. Хр.
62Най-вероятно през септември 224 г. пр. Хр.
63Цялата поредица от военно-политически събития се отнася към 223 г. пр. Хр.
64Разрушаването на Мегалополис от Клеомен се датира през есента на 223 г. пр. Хр.
65Полибий е критично настроен към този гръцки писател от III в. пр. Хр. Филарх бил автор на „История”, която обхващала периода от смъртта на епирския цар Пир в 272 г. пр. Хр. до смъртта на спартанския цар Клеомен в 220 г. пр. Хр. Авторът основателно атакува Ф. за измислените и неисторични епизоди в неговото повествувание.
66Тази оценка се покрива с информациите у Диодор [Diod. XV,25,1] и великия оратор и политик на IV в. пр. Хр. Демостен [Dem. XXII,44]. За приходите на Втория Атински морски съюз за 378/377 г. пр. Хр.
67Битката при Селлазия е подробно описана у Плутарх [Plut. Cleom. 27-28; Phil. 6]. Повечето учени са склонни да датират сражението през лятото на 222 г. пр. Хр., тъй като победения спартански цар потърсил закрила при Птолемей III Евергет в Египет, който починал през февруари 221 г. пр. Хр.
68Филип V е провъзгласен за цар на Македония през юли или август на 221 г. пр. Хр., когато бил на 17 години.
69Всъщност Антиох III Велики заема престола през 223 г. пр. Хр.
70139 Олимпиада съответствува на 224-220 г. пр. Хр.
==========================================================================
Антични автори 