Полибий, Всеобща история – кн. 3

Съдържание:

НАЧАЛО НА СЪЩИНСКАТА ИСТОРИЯ. СЪЩИНАТА НА ПОЛИБИЕВИЯ ТРУД (1). СЪДЪРЖАНИЕ НА ВТОРАТА ЧАСТ НА ИСТОРИЯТА (2-4). СЪДЪРЖАНИЕ НА ТРЕТАТА ЧАСТ НА ИСТОРИЯТА (5). ПРИЧИНИ ЗА ВТОРАТА ПУНИЧЕСКА ВОЙНА. ЗА РАЗЛИКАТА МЕЖДУ НАЧАЛЕН МОМЕНТ, ПРИЧИНА И ПОВОД. ПРИМЕР С ВОЙНАТА НА АЛЕКСАНДЪР С ПЕРСИТЕ. ПРИЧИНА, ПОВОД И НАЧАЛО НА ВОЙНАТА НА РИМ С АНТИОХ (6-7). ТВЪРДЕНИЯТА НА ФАБИЙ ПО ПРИЧИНИТЕ ЗА ВТОРАТА ПУНИЧЕСКА ВОЙНА. ДОСТОВЕРНОСТТА НА ПИСАТЕЛЯ СЕ ОЦЕНЯВА ПО ФАКТИТЕ. ПЪРВАТА, ВТОРАТА И ТРЕТАТА ПРИЧИНА ЗА ВТОРАТА ПУНИЧЕСКА ВОЙНА (8-10). КЛЕТВАТА НА ХАНИБАЛ. ПО ВРЕМЕ НА МИРА КАРТАГЕНЦИТЕ НЕ ИЗОСТАВЯТ ОМРАЗАТА СИ КЪМ РИМ (11-12). НАЧАЛО НА ХАНИБАЛОВАТА ВОЙНА. ПОКОРЯВАНЕТО НА ИБЕРИЙСКИ ПЛЕМЕНА И ГРАДОВЕ (13-14). ПРАТЕНИЦИТЕ НА ЗАКАНТ В РИМ. РИМСКОТО ПРАТЕНИЧЕСТВО ПРИ ХАНИБАЛ. НОВ КАРТАГЕН. РИМСКИТЕ ПРАТЕНИЦИ В КАРТАГЕН (15). СЪБИТИЯТА В ИЛИРИЯ. ДЕМЕТРИЙ ФАРОСКИ ПРЕДПРИЕМА ДЕЙСТВИЯ СРЕЩУ РИМ. ЛУКИЙ ЕМИЛИЙ В ИЛИРИЯ (16). РАЗПОЛОЖЕНИЕТО НА ГРАДА ЗАКАНТ. ОБСАДАТА И ЗАВЗЕМАНЕТО МУ ОТ ХАНИБАЛ (17). ИЛИРИЙСКАТА ВОЙНА СРЕЩУ ДЕМЕТРИЙ ФАРОСКИ. ТАКТИКАТА НА ЕМИЛИЙ. ДЕМЕТРИЙ ИЗБЯГВА ПРИ ФИЛИП. ЗАВЗЕМАНЕТО НА ФАРОС. ТРИУМФЪТ НА ЕМИЛИЙ (18-19). ДЕЙСТВИЯТА НА РИМЛЯНИТЕ СЛЕД ЗАВЗЕМАНЕТО НА ЗАКАНТ. РИМСКОТО ПРАТЕНИЧЕСТВО В КАРТАГЕН (20). ДОГОВОРИТЕ МЕЖДУ РИМ И КАРТАГЕН (21-29). НЕСПРАВЕДЛИВИТЕ И СПРАВЕДЛИВИ ОСНОВАНИЯ НА КАРТАГЕНЦИТЕ ЗА ВТОРАТА ПУНИЧЕСКА ВОЙНА (30). С КАКВО ПОЗНАНИЕТО ЗА МИНАЛИ СЪБИТИЯ ПОМАГА В ДНЕШНОТО НИ ПОВЕДЕНИЕ. В ИСТОРИЯТА ТРЯБВА ДА СЕ ИЗЛАГАТ ВРЪЗКИТЕ И ПОСЛЕ-ДОВАТЕЛНОСТТА МЕЖДУ ПРИЧИНИТЕ. ЗА ПОЛЗАТА ОТ УНИВЕРСАЛНАТА ИСТОРИЯ (31-32). РИМ ПРЕДОСТАВЯ НА КАРТАГЕН ДА ИЗБЕРЕ МИР ИЛИ ВОЙНА. ПОДГОТОВКАТА НА ХАНИБАЛ ЗА ЕКСПЕДИЦИЯТА В ИТАЛИЯ. УКРЕПВА ИБЕРИЙСКИТЕ ВОЙСКИ В ЛИБИЯ И ЛИБИЙСКИТЕ ЧАСТИ В ИБЕРИЯ. БРОНЗОВИТЕ ТАБЛИЧКИ НА ХАНИБАЛ В ЛАКИНИОН (33-35). ЗА ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ГЕОГРАФИЯТА И ИСТОРИЯТА. ЧЕТИРИТЕ ПОСОКИ НА СВЕТА И ТРИТЕ НЕГОВИ ЧАСТИ – АЗИЯ, АФРИКА И ЕВРОПА (36-37). ДЪЛЖИНАТА НА КАРТАГЕНСКИТЕ ВЛАДЕНИЯ В АФРИКА. ДЪЛЖИНАТА НА ПЪТЯ НА ХАНИБАЛ ОТ ИБЕРИЯ ДО ИТАЛИЯ (39). КОНСУЛИТЕ П. КОРНЕЛИЙ И Т. СЕМПРОНИЙ. ПЛАКЕНТИЯ И КРЕМОНА. ВЪСТАНИЕТО НА БОИТЕ И ИНСОБРИТЕ. ОБСАДАТА НА МУТИНА. ПОРАЖЕНИЕТО НА Л. МАНЛИЙ (40). МОРСКАТА ЕКСПЕДИЦИЯ НА СКИПИОН В ИБЕРИЯ. ХАНИБАЛ ПРИ РЕКАТА РОДАН. СКИПИОН И ХАНИБАЛОВИТЕ НУМИДИЙЦИ. ПРЕМИНАВАНЕТО НА РЕКАТА ОТ ХАНИБАЛ. ПРЕХВЪРЛЯНЕТО НА СЛОНОВЕТЕ (41-46). ПОХОДЪТ НА ХАНИБАЛ. ГАЛАТИТЕ АРДЮИ. ИЗМИСЛИЦИТЕ НА НЯКОИ АВТОРИ ЗА ПОХОДА. ПРОТИВОРЕЧИЯ И ГРЕШКИ (47-48). СКИПИОН СЕ ВРЪЩА В ИТАЛИЯ. ПРЕМИНАВАНЕТО НА АЛПИТЕ. ХАНИБАЛ И МЕСТНИТЕ ПЛЕМЕНА. ТРУДНОСТИТЕ НА ПОХОДА (49-55). ХАНИБАЛ СЛИЗА В ИТАЛИЯ. СКИПИОН ПРИСТИГА В РАВНИНАТА ПАДОС (56). ЗА НУЖДАТА ОТ ОПИСАНИЕ НА ПРИРОДНИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ В ИСТОРИЧЕСКИЯ ТРУД. ПОЛИБИЙ ПРАВИ ТОВА ПО ПОДХОДЯЩ ПОВОД. НЕТОЧНИТЕ РАЗКАЗИ НА СТАРИТЕ АВТОРИ И ПРИЧИНИТЕ ЗА ТОВА. ОПИСАНИЯТА НА ПОЛИБИЙ СА ПЛОД НА ЛИЧНИ НАБЛЮДЕНИЯ (57-59). ХАНИБАЛ ВЪЗСТАНОВЯВА СИЛИТЕ НА ВОЙСКАТА СИ. ИЗНЕНАДА И СМУТ В РИМ. ТИТ СЕМПРОНИЙ Е ИЗВИКАН ОТ СИЦИЛИЯ. ХАНИБАЛОВИЯТ ПРИМЕР С ПЛЕНЕНИТЕ МЛАДЕЖИ. НАСЪРЧИТЕЛНИТЕ СЛОВА НА ДВАМАТА СТРАТЕЗИ ПРЕД ВОЙСКИТЕ. КОННОТО СРАЖЕНИЕ КРАЙ ПАДОС. ПОРАЖЕНИЕТО НА СКИПИОН (60-66). ГАЛАТИТЕ И БОИТЕ МИНАВАТ НА СТРАНАТА НА ХАНИБАЛ. СЦИПИОН СЕ ВРЪЩА ПРИ Р. ТРЕБИЯ. ХАНИБАЛ ГО ПРЕСЛЕДВА. СЦИПИОН ПРЕХВЪРЛЯ ТРЕБИЯ. СЕМПРОНИЙ СЕ ПРИСЪЕДИНЯВА КЪМ НЕГО (67-68). ХАНИБАЛ ЗАВЛАДЯВА КЛАСТИДИУМ С ПРЕДАТЕЛСТВО. КЕЛТИТЕ ТЪРСЯТ РИМСКА ПОМОЩ. СЪМНИТЕЛНИЯ УСПЕХ НА СЕМПРОНИЙ. ВЪПРЕКИ СЦИПИОН, ТИТ Е ЖАДЕН ЗА РЕШИТЕЛНО СРАЖЕНИЕ. ХАНИБАЛ СЪЩО СЕ СТРЕМИ КЪМ НЕГО (69-70). ХАНИБАЛ ПОСТАВЯ МАГОН В ЗАСАДА И ПРЕДИЗВИКВА СЕМПРОНИЙ НА БИТКА. ТИТ ИЗВЕЖДА ВОЙСКАТА В ПЪРВИЯ ДЕН НА ЗИМАТА. ТРУДНОТО ПРЕМИНАВАНЕ НА ТРЕБИЯ. БОЙНИЯТ РЕД НА ХАНИБАЛ. ТАКТИКАТА НА НУМИДИЙСКАТА КОННИЦА (71-72). БИТКАТА ПРИ ТРЕБИЯ. РИМСКОТО ПОРАЖЕНИЕ. ЧАСТ ОТ ВОЙСКАТА СЕ СПАСЯВА В ПЛАКЕНТИЯ. СЕМПРОНИЙ КРИЕ ПОРАЖЕНИЕТО. ИЗБРАНИ СА НОВИТЕ КОНСУЛИ ГНЕЙ СЕРВИЛИЙ И ГАЙ ФЛАМИНИЙ. ЦАР ХИЕРОН ИЗПРАЩА ПОМОЩ НА РИМ (73-75). ГНЕЙ КОРНЕЛИЙ СЦИПИОН ПОКОРЯВА ИБЕРИЯ ДО Р. ИБЕР, ПЛЕНЯВА ХАНОН И АНДОБАЛ. ОСТАВА ДА ПРЕЗИМУВА В ТАРАКОН. ХАНИБАЛ ЗИМУВА В ЦИЗАЛПИНСКА ГАЛАТИДА. СПЕЧЕЛВА СИ БЛАГОРАЗПОЛОЖЕНИЕТО НА РИМСКИТЕ СЪЮЗНИЦИ (76-77). ИЗКУСТВЕНИТЕ КОСИ НА ХАНИБАЛ. ПЪТЯТ ПРЕЗ ТРЕСАВИЩАТА ЗА ТИРЕНИЯ. ХАНИБАЛ НАХЛУВА В ТИРЕНИЯ И ПРЕДИЗВИКВА ФЛАМИНИЙ НА СРАЖЕНИЕ (78-80). ЗА ПОЛЗАТА ДА СЕ ЗНАЯТ СЛАБОСТИТЕ НА ПРОТИВНИКА. ПОРОЦИТЕ НА ПЪЛКОВОДЦИТЕ ПРОВАЛЯТ ОБЩЕСТВЕНИТЕ ДЕЛА (81). ХАНИБАЛ ОПУСТОШАВА ЗЕМЯТА НА ФАЙСОЛА. ФЛАМИНИЙ НЕ СЕ ВСЛУШВА В СЪВЕТИТЕ НА КОМАНДИРИТЕ СИ И СЕ ПОДДАВА НА ВЪЗМУЩЕНИЕТО. КОРТЮНИОН. ЕЗЕРОТО ТАРСИМЕНЕ. ТЯХНОТО РАЗПО-ЛОЖЕНИЕ. ЗАСАДИТЕ НА ХАНИБАЛ (82-83). БИТКАТА КРАЙ ЕЗ. ТАРСИМЕНЕ. ФЛАМИНИЙ ЗАГИВА. ПОЗОРНО ПОРАЖЕНИЕ НА РИМЛЯНИТЕ. ШЕСТ ХИЛЯДИ СЕ ПРЕДАВАТ НА МААРБА (84). ХАНИБАЛ ОСВОБОЖДАВА ПЛЕНЕНИТЕ РИМСКИ СЪЮЗНИЦИ. ПОКРУСА В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ СЕНАТОРИТЕ ЗАПАЗВАТ САМООБЛАДАНИЕ. СЕРВИЛИЙ ПРАЩА ПОМОЩ НА ФЛАМИНИЙ. НОВО ПОРАЖЕНИЕ НА ГАЙ КЕНТЕНИЙ. ХАНИБАЛ СТИГА ДО АДРИАТИКА ПРЕЗ УМБРИЯ И ПИКЕНУМ (85-86). ХАНИБАЛ ВЪЗСТАНОВЯВА ВОЙСКАТА СИ. ЛИБИТЕ СЕ ВЪОРЪЖАВАТ С РИМСКО ОРЪЖИЕ. ХАНИБАЛ ПРАЩА ВЕСТИТЕЛ В КАРТАГЕН. КВИНТ ФАБИЙ МАКСИМ ИЗБРАН ЗА ДИКТАТОР НА РИМ. ОТЛИЧИЯТА И ПРАВАТА НА ДИКТАТОРА. МАРК МИНУКИЙ НАЗНАЧЕН ЗА ХИПАРХ (87). ХАНИБАЛ ЛЕКУВА РАНИТЕ НА КОНЕТЕ СИ СЪС СТАРИ ВИНА. ТРИТЕ ЧАСТИ НА АПУЛИЯ. ФАБИЙ НАЗНАЧАВА СЕРВИЛИЙ ЗА НАВАРХ. ФАБИЙ И ХАНИБАЛ ПРИ АЙКИ (88). РАЗУМНОТО И СДЪРЖАНО ПОВЕДЕНИЕ НА ФАБИЙ. В КАКВО Е СИЛАТА НА РИМ. КАРТА-ГЕНЦИТЕ НАХЛУВАТ В ЗЕМЯТА НА САМНИТИТЕ. СТРЕМЕЖА НА ХАНИБАЛ ДА ОВЛАДЕЕ ПОЛЕТАТА НА КАМПАНИЯ. ТЯХНОТО БОГАТСТВО И ПЛОДОРОДИЕ. ЗАЩО СА НАРЕЧЕНИ ФЛЕГРЕЙСКИ (89-91). ХАНИБАЛ ОПУСТОШАВА КАМПАНИЯ БЕЗ ДА СРЕЩНЕ СЪПРО-ТИВА. ВРЪЩАНЕТО МУ ПРЕЗ ТЕСНИНИТЕ НА САМНИТИДА. ЗАСАДАТА НА ФАБИЙ. ХАНИБАЛ СЕ ИЗМЪКВА С ХИТРОСТ: ФАКЛИТЕ, ЗАВЪРЗАНИ ЗА РОГАТА НА ВОЛОВЕТЕ. ФАБИЙ ТРЪГВА ЗА РИМ, СЪВЕТВАЙКИ НАПРАЗНО ОСТАВАЩИЯ МИНУКИЙ ДА НЕ ВЛИЗА В СРАЖЕНИЕ (92-94). СЪБИТИЯТА В ИБЕРИЯ. АСДРУБАЛ. ХАМИЛКАР СТАВА НАВАРХ. ГНЕЙ СЦИПИОН. РИМСКИТЕ СЪЮЗ-НИЦИ МАСАЛИОТИТЕ. ГНЕЙ ПОБЕЖДАВА КАРТАГЕНЦИТЕ В МОРСКА БИТКА. КАРТАГЕНСКАТА ФЛОТА КРАЙ САРДИНИЯ. ПУБЛИЙ СЦИПИОН ТРЪГВА С НОВА ФЛОТА ЗА ИБЕРИЯ. СЪЕДИ-НЕНИЕТО НА ВОЙСКИТЕ НА ГНЕЙ И ПУБЛИЙ. ДВАМАТА ПРЕХВЪР-ЛЯТ Р. ИБЕР (95-97). ВЗЕТИТЕ ОТ ХАНИБАЛ ИБЕРИЙСКИ ЗАЛОЖНИ-ЦИ В ЗАКАНТ. ИБЕРИЕЦЪТ АБИЛИКС СЪСТАВЯ ПЛАН ЗА СПАСЕНИ-ЕТО ИМ В ПОЛЗА НА РИМ. КАРТАГЕНСКИЯТ ВОЖД БОСТОР. АБИЛИКС ПРЕДАВА ЗАЛОЖНИЦИТЕ НА РИМЛЯНИТЕ И ТЕ ГИ ОСВОБОЖДАВАТ (98-99). ХАНИБАЛ ПРЕВЗЕМА ГЕРУНИОН, ПРЕВРЪ-ЩА ГО В СКЛАД ЗА ПРИПАСИ И ГО УКРЕПЯВА. СЪБИРА ПРОДОВОЛСТВИЕ. МАРК МИНУКИЙ СЛИЗА В РАВНИНАТА. ОБСАЖДА ЛАГЕРА НА ХАНИБАЛ И ИЗБИВА СЪБИРАЧИТЕ НА ФУРАЖ. ХАСДРУБАЛ СЕ ПРИТИЧВА НА ПОМОЩ. РИМЛЯНИТЕ СА ОКУРА-ЖЕНИ ОТ УСПЕХА (100-102). ВСИЧКИ В РИМ ПРИВЕТСТВАТ МАРК И УКОРЯВАТ ФАБИЙ. МИНУКИЙ СЪЩО Е ИЗБРАН ЗА ДИКТАТОР. ДВАМАТА С ФАБИЙ СИ РАЗДЕЛЯТ ВОЙСКАТА. ХАНИБАЛ СЕ ВЪЗПОЛЗВА ОТ РАЗДОРА НА РИМСКИТЕ СТРАТЕЗИ И ИМПУЛСИВНОСТТА НА МАРК. ПОДГОТВЯ КЛОПКА ЗА МИНУКИЙ (103-104). ВОЙСКАТА НА МИНУКИЙ СПАСЕНА ОТ ПОРАЖЕНИЕ С НАМЕСАТА НА ФАБИЙ. РИМЛЯНИТЕ ИЗБИРАТ ЗА СТРАТЕЗИ Л. ЕМИЛИЙ И Г. ТЕРЕНЦИЙ И ДИКТАТОРИТЕ ОТСТЪПВАТ УПРАВЛЕНИЕТО. Г. СЕРВИЛИЙ И МАРК РЕГУЛ АНТИ-СТРАТЕЗИ. Л. ПОСТУМИЙ В ГАЛАТИЯ ДА ВЪЗСТАНОВИ ПРИЯТЕЛСТВОТО С КЕЛТИТЕ. ПРЕЗИ-МУВАНЕ НА ДВЕТЕ ПРОТИВНИКОВИ ВОЙСКИ (105-106). ПОДГОТОВКАТА И БИТКАТА ПРИ КАНА. Л. ЕМИЛИЙ, РЕГУЛ И СЕРВИЛИЙ ЗАГИВАТ В СРАЖЕНИЕТО. ТЕРЕНЦИЙ ОСТАВА ЖИВ. ПОРАЖЕНИЕТО НА РИМ. ЗАГИВАТ 70 000 РИМЛЯНИ, 10 000 СА ПЛЕНЕНИ (107-117). РЕЗУЛТАТЪТ ОТ БИТКАТА ПРИ КАНА. ЗАСТРАШЕНО Е СЪЩЕСТ-ВУВАНЕТО НА РИМ. ЗАГИВА С ВОЙСКАТА СИ И РИМСКИЯТ ПРЕТОР В ЦИЗАЛПИНСКА ГАЛАТИДА. СЕНАТЪТ И РИМСКАТА ДЪРЖАВА ВЪПРЕКИ ТОВА ЗАПАЗВАТ ПРИСЪСТВИЕ НА ДУХА (118).

1. В първата си книга или в третата – ако се брои оттук назад – обясних, че съм приел за начало на своя труд съюзническата война, Ханибаловата и войната за Койле – Сирия. Също така пак там изтъкнах и причините за съставянето на първите две книги, в които се занимах с предхождащите ги събития. Сега ще се опитам да известя с доказателства за тези войни, за техните причини и защо те се разраснаха толкова. Но най-напред ще поговоря накратко за същината на своя труд.

Това, което съм се заловил да описвам – как, кога и защо всички известни части на културния свят попаднаха под властта на Рим – е събитие и зрелище, което се възприема като едно цяло. Затова реших, че е полезно да припомня и да направя кратък преглед на най-главните му части, разполагащи се между неговото начало и край. Мисля, че така най-добре ще осигуря на любознателните една съответна представа за цялостното ми намерение. След като умът получава едно голямо предимство в запознаването си с частите на нещата чрез цялото и също в научаването на цялото – чрез неговите части, сметнах, че най-добрата позиция за наблюдение е тази, която произлиза от двете и в съответствие с тях ще направя встъплението към своя труд. Вече показах кое е основното му ударение и кои са очертанията му. Начало на събитията, разиграли се последователно в тези очертания, това са споменатите войни, а обратът и краят – премахването на Македонското царство. Времето между началото и края е петдесет и три години. В това време се случиха такива и толкова значителни неща, каквито нито един предишен период с подобна дължина не е съдържал. Ще пристъпим към тяхното изложение, като започнем от сто и четиридесетата Олимпиада.

2. Като посоча какви причини предизвикаха споменатата война между Картаген и Рим, наричана още Ханибалова, ще разкажа как картагенците нахлуха в Италия, премахнаха римската власт и хвърлиха в страх римляните за тяхната собствена безопасност и за основите на тяхното отечество, докато самите те бяха обзети от неочакваната надежда, че ще завладеят с пристъп дори самия Рим. По-нататък ще се опитам да разясня как по същото време Филип (V – б. пр.) Македонски приключи войната си с етолите и след това се залови да помага на Картаген в осъществяването на неговите намерения. За това, как Антиох и Птолемей Филопатор най-напред се скараха, а после – поведоха война помежду си за Койле – Сирия, докато родосци и Прусий подеха война с Византион и го принудиха да се откаже от данъка, плащан от плаващите за Понта. Като прекъсна разказа за тези събития, ще опиша държавната уредба на римляните. С това ще покажа последователно как особеният характер на тяхното политическо устройство допринесе за това да установят своята власт не само над италийци и сицилийци, и да сложат под свой контрол иберите и келтите, но най-накрая, след като победиха във войната картагенците – и да възникне в ума им идеята за световно господство. Междувременно като отклонение ще разясня и за премахването на царството на Хиерон в Сиракуза. С тези събития ще свържа и вълненията из Египет, и как след смъртта на цар Птолемей Антиох и Филип, в заговор за подялба на владенията на наследилия го невръстен син, започнаха незаконни действия и посегнаха – Филип – на Егея, Кария и Самос, а Антиох – на Койле – Сирия и на Финикия.

3. След това, като обобщя действията на римляните и картагенците в Иберия, Либия и Сицилия, ще прехвърля разказа си изцяло по територията на Елада, едновременно с прехвърлянето на военните действия там. Ще опиша морските сражения на Атал и родосците срещу Филип, а също и войната между Рим и Филип, нейния ход, причините и резултата. По-нататък, като свържа с това, ще упомена за гнева на етолите, в който увлякоха Антиох и подпалиха от Азия войната срещу ахеите и римляните. След като изясним нейните причини и опишем прехвърлянето на Антиох в Европа, ще покажем: първо – как той бе прогонен от Елада; второ – как, след като получи големи поражения, опразни цяла Азия до Тавър, и трето – по какъв начин римляните, след като премахнаха галатската наглост, си осигуриха неоспорима власт над Азия и освободиха жителите на земите до Тавър от варварския ужас и галатското беззаконие. След това ще обрисувам трагедията на етолите и кефалените и ще се заловя с войните на Евмен срещу Прусий и галатите, както и с войната му с Ариарат срещу Фарнак. След това ще упомена за обединяването на пелопонесците и умиротворяването помежду им, както и за въздигането на родоската държава, и ще обобщя целия разказ и всички събития, като накрая на всичко опиша похода на Антиох Епифан в Египет, Персийската война и премахването на царството в Македония. Чрез всичко това ще може да се види как римляните се намесваха във всяко едно военно-политическо събитие, докато не покориха целия свят.

4. Ако се приемеше, че от самите успехи или поражения би могло да се състави една съответстваща представа за хората или държавите, дали заслужават порицание или похвала, то аз би трябвало тук вече да спра и да приключа своя разказ и своя труд с последните факти, описани от мен според предварителния ми план. Защото тук свършва петдесет и три годишният период, стига до своята окончателна цел нарастването и напредъка на Римската власт.1 След тези събития вече единодушно по необходимост се приемаше от всички, че от сега нататък ще слушат римляните и ще се подчиняват на техните заповеди. Но едни преценки както за победителите, така и за победените, направени изключително върху постиженията, не са достатъчни. Това, което обикновено се смята за най-голямо постижение за мнозина, ако не могат да се възползват от него както трябва, то се превръща в най-голямо нещастие, докато често за немалко хора, ако успеят мъжествено да ги понесат, най-страшните бедствия се превръщат в една щастлива участ. Щом е така, би трябвало като се опишат тези събития, да се разсъди каква беше политиката на победителите, след това – каква система на световно управление наложиха, какви мнения и възгледи имаха покорените за своите властници. Освен това трябва да се разкаже и за целите и стремежите на всеки от победените народи, надделяващи и обземащи ги както в частния, така и в обществения им живот. Очевидно по този начин съвременниците ни ще разберат дали трябва да се страхуват от римското управление или напротив – да го предпочетат, а бъдещите поколения – дали тяхната власт заслужава похвала или охулване. Най-вече в това ще се изрази ползата на моя исторически труд както сега, така и в бъдеще. Нито водачите, нито техните историци могат да мислят, че крайната цел на политическата им дейност е била да победят всички и да установят световно господство. Никой разумен човек не воюва със съседите си само за да се пребори с противника, нито пък плава през морето само за да го прекоси. Също така и никой не се залавя да натрупа опит и умение само заради познанието. Всички хора извършват своите всевъзможни дела заради произлизащите от тях наслади, облаги и ползи. Заради това и крайната цел на този труд ще бъде да се покаже положението на всеки един народ, след като всички бяха разбити и се оказаха на разположението на Рим, чак до произтеклите отново след това смутове и вълнения. За последното, поради значимостта на действията и необичайността на събитията, и най-вече поради това, че в повечето от тях аз бях не само свидетел, но и участник, започнах да пиша все едно, че започвам нов труд.

5. Споменатият период на вълнения бе този, в който римляните водиха война с келтиберите и ваккеите, а картагенците – срещу либийския цар Масанаса; в Азия пък воюваха помежду си Атал и Прусий, докато през това време кападокийският цар Ариарат, свален от власт от Ороферн с помощта на цар Деметрий, отново възвърна унаследеното си царство чрез Атал.2 А Деметрий, синът на Селевк, господар на Сирийското царство в продължение на дванадесет години, бе лишен и от живот, и от власт, поради обединените действия на останалите царе.3 В това време и римляните върнаха в родината им онези елини, които бяха обвинени в съучастие в Персийската война, като ги освободиха от предявените им обвинения. Самите римляни скоро след това се заеха с картагенците с намерението в началото да ги ограничат, а по-късно и съвсем да ги унищожат, по причини, които ще изложа по-нататък. Веднага след това – оттеглянето на македоните от съюза им с римляните и на лакедемоните – от Ахейския съюз, което бе едновременно и началото, и краят на всеобщия разгром за цяла Елада.

Такива са ми намеренията; ала имам нужда и от късмет, за да ме споходи с живот, докато ги осъществя до края. Но съм убеден, че и да ме сполети нещо човешко, това предначертание няма да остане безплодно и няма да му липсват достойни хора. Защото има много други, които ще поемат отговорността и ще положат усилия, за да го доведат до края.

След като изброих накратко най-забележителните събития, в желанието си да разясня на своите читатели съдържанието на целия си труд изцяло и в подробности време е, като помня за намерението си, да се върна към отправната точка на своя план.

6. Някои от авторите, които са писали за Ханибал и събитията по негово време, в желанието си да покажа причините, поради които избухна споменатата война между Рим и Картаген, изтъкват като първа картагенската обсада на Закант,4 а като втора – преминаването на Ханибал в нарушение на договора на реката, наричана от местните обитатели Ибер. Аз бих казал, че това са началните моменти на войната, но в никакъв случай не мога да се съглася, че са причини. Твърде далече е от истината, освен ако човек не каже, че преминаването на Александър в Азия е причина за войната му срещу персите и че дебаркирането на Антиох в Деметриада е причина за войната му с римляните.5 Нито едно от двете е разумно или вярно. Та кой би приел за причина това, за което Александър предварително, пък и Филип още приживе бяха свършили и подготвили немалко неща, също както и етолите за действията си срещу Рим, още преди появата на Антиох? За такива ги приемат само хората, които не са разбрали по какво се различава и в каква степен отстои началният момент от причината или повода, и че причината е това, от което всичко започва, докато началото е всъщност накрая. Изобщо под „начала” аз разбирам нашите първи опити и начинания, след като вече нещо сме решили, докато под „причини” – стоящите преди тях решения и намерения; имам пред вид нашите разбирания и възгледи, преценките ни въз основа на тях, от които зависят решенията и плановете ни. Характерът на тези неща е явен от по-горните случаи. За всеки е лесно да види истинските причини и произхода на войната срещу персите. Първата от тях бе походът на елините с Ксенофонт през сатрапиите, в който, преминавайки през цяла Азия,6 враждебна към тях, никой от варварите не посмя да им се противопостави. Втората – това беше експедицията на лакедемонския цар Агесилай в Азия.7 Той, след като не срещна никакъв сериозен съперник в своите начинания, се върна, без да постигне нищо, само заради настъпилите на територията на Елада безредици. От тези факти Филип разбра и прецени, че персите са едновременно страхливи и че проявяват безгрижие. Съпостави ги със собствената си и с тази на своите македони добра подготовка за война и като си представи величината на придобивките, които ще произтекат от тази война веднага, след като си осигури единодушната подкрепа на елините, се възползва от предлога, че трябва скоро да отмъсти за персийското беззаконие спрямо елините. Обзет бе от готовност и реши да воюва, като насочи в това направление цялата си подготовка. Ето защо първите два споменати факта трябва да се смятат за причини за Персийската война, докато второто е повод, а нахлуването на Александър в Азия е началото на войната.

7. Очевидно е и че причината за войната между Антиох и Рим трябва да се смята гнева на етолите. Те, както вече споменах по-горе, решиха, че до голяма степен са ощетени от римляните във връзка с участието им в прекратяването на войната с Филип. Не само привлякоха за свой водач Антиох, но бяха готови да извършат и да претърпят всичко, заради този свой предишен гняв. Като повод пък за войната трябва да се приеме освобождението на елините, което те, обикаляйки с Антиох през всички градове, обявяваха неразумно и лъжливо, докато началото на войната беше дебаркирането на Антиох в Деметриада.

Ако се спрях толкова подробно на този въпрос, то е не за да подлагам на преоценка другите писатели, а за да изправя представите на любознателните си читатели. Каква полза имат болните от един лекар, който не знае причините за състоянието на тялото? Каква е и ползата от един политик, който не е в състояние да прецени как, защо и откъде започва всяко едно събитие? Без такова познаване нито лекарят би бил в състояние да предпише нужното лечение за тялото, нито политикът – да се ориентира по подходящ начин в обстоятелствата. При това от нищо друго не трябва така да се предпазваме и толкова грижливо да изследваме, както причините за всяко едно явление. Защото често най-значителните събития произтичат от случайни обстоятелства и най-лесно от всичко е да се излекуват първоначалните стремежи и импулси.

8. Римският писател Фабий8 твърди, че заедно с престъплението към Закантиите причина за войната с Ханибал е била и Хасдрубаловата алчност и властолюбие. Той се сподобил със силна власт в районите на Иберия, след което се върнал в Либия и се опитал да премахне картагенските закони и да замени управлението с монархическо. Първите мъже на държавата схванали неговите намерения, обединили се и му се противопоставили. Хасдрубал заподозрял техния заговор и се оттеглил от Либия, като остатъка от живота си прекарал в Иберия, където управлявал така, както му хрумнело, без да се съобразява с картагенския сенат. Ханибал още като дете споделял и ревностно поддържал неговата политика, а когато бил назначен на негово място за главнокомандващ в Иберия, продължил същата линия на поведение като Хасдрубаловата. Поради това и сега той повел войната срещу римляните по своя инициатива и въпреки желанието на картагенците. Нито един от авторитетните мъже в Картаген не одобрил неговите действия във връзка със Закант. След като заявява това, авторът твърди, че след падането на града римляните се намесили и заявили, че Картаген трябва или да им предаде Ханибал, или да приеме война. Но ако някой запита този писател коя възможност би била по-приемлива за картагенците или коя постъпка по-справедлива и полезна, след като, по неговото твърдение, те още от самото начало не са одобрявали действията на Ханибал? Коя от това да се подчинят в този момент на искането на Рим, да им предадат виновника за закононарушенията и по този начин леко да се отърват чрез чужда помощ от един свой противник? Да осигурят безопасността на своята страна и да се отърват от заплашващата ги война, като същевременно осъществят своето наказание само чрез едно решение? Какво би отговорил той на всичко това? Явно е, че нищо. Напротив, те не само че не направиха нищо такова, но водиха войната в продължение на седемнадесет години според решенията на Ханибал и не я прекратиха преди да изчерпят всичките си възможни ресурси, докато накрая самата им родина и самите те не бяха заплашени от гибел.

9. Защо споменах за Фабий и неговите писания? Не заради убеди-телността на неговите твърдения и от страх да не би някой да им повярва. И без аз да я показвам, безразсъдността, която се съдържа в тях може да се види сама по себе си от читателите. По-скоро за да напомня на тези, които биха се заловили с неговата книга, да обръщат внимание не на заглавието, а на фактите. Защото някои се съобразяват не с казаното, а с това кой го казва и като имат пред вид, че авторът е бил свидетел на тези събития и член на Римския сенат, веднага приемат, че всичко, което той говори, е вярно. Аз пък мисля, че без да проявяват недоверие към автора, читателите не бива да разчитат изключително на него, а да правят собствените си изводи по-скоро въз основа на самите факти.

Както и да е. Що се отнася до самата война между римляните и картагенците, понеже оттам направихме своето отклонение, за нейна първопричина трябва да се смята гнева на Хамилкар, наречен Барка, действителният баща на Ханибал. Той, чийто дух не бе отчаян след Сицилийската война, защото смяташе, че е запазил ненакърнена своята войска за въжделенията, които сам хранеше, се примири да сключи мир едва след щетите, нанесени на Картаген в морското сражение, но остана с надеждите си, изчаквайки удобния момент за удар. Ако не беше избухнал наемническият бунт край Картаген, той щеше, доколкото зависеше от него, по-рано да осигури средствата и да започне действията. Но вълненията на съюзниците го възпрепятстваха и той загуби цялото си време и внимание около тези събития.

10. Едва що Картаген потуши споменатото вълнение и Рим му обяви война. В началото започнаха да оспорват всички искания, като мислеха, че заради справедливостта победата ще е на тяхна страна. Това разясних в предишните книги, без прегледа на които не ще е възможно да се разбере нито сегашното, нито това, което ще съобщя в бъдеще. Но след като римляните не отстъпиха, трябваше да се подчинят на обстоятелствата и макар и да им тежеше, нямаше какво да сторят. Отстъпиха Сардиния, като се съгласиха също така да плащат още хиляда и двеста таланта към определените преди, само за да не бъдат въвлечени във война в настоящия момент. Това следва да се смята за втората, и то най-голямата причина за избухналата след това война. Защото Хамилкар, който усети гнева на своите съотечественици и го прибави към собственото си възмущение, по най-бърз начин разби въстаналите наемници, с което осигури безопасността на своята родина и веднага насочи усилията си към завладяването на Иберия, като чрез нея се постара да си осигури средства за войната срещу Рим. Това, т.е успеха на картагенската акция в Иберия, следва да се смята за третата причина, защото след като можеха да разчитат на такова засилване на позициите си, те имаха куража да предприемат споменатата война.

Много доказателства могат да се намерят в подкрепа на това, че Хамилкар най-много допринесе за избухването на втората война въпреки, че почина десет години преди нейното начало.9 Но случаят, който смятам да разкажа, е достатъчен, за да го потвърди.

11. По времето, когато Ханибал бе окончателно разбит от римляните и накрая напусна своята родина10 и отиде да живее при Антиох, римляните, усещайки плановете на етолите, изпратиха посланици при Антиох, в желанието си да разберат какви са намеренията на царя. Посланиците видяха, че Антиох се вслушва в етолите и е готов да воюва с римляните, и започнаха да ухажват Ханибал, за да всеят подозрения у Антиох. Целта им се изпълни. С течение на времето недоверчивостта на царя към Ханибал нарастваше, докато дойде един подходящ случай да си поговорят за тайно растящото отчуждение помежду им. След като Ханибал приведе редица факти в своя защита, накрая другите му аргументи не помогнаха и той стигна до следното. Разказа, че когато баща му се канел да започне с войската си похода в Иберия, той самият, едва деветгодишен, стоял край олтара, докато баща му принасял жертва на Зевс.11 След като жертвоприношението минало успешно и Хамилкар направил възлияние на боговете и всички други обичайни свещенодействия, поканил останалите, които стояли край жертво-приношението, да се оттеглят за малко и като го повикал, попитал го кротко, дали иска да го придружи в похода. Ханибал с радост се съгласил и дори по детски му се замолил, при което баща му го хванал за ръката, завел го до олтара и го накарал да протегне ръка към жертвата и да се закълне, че никога няма да бъде приятел с римляните. После помолил Антиох, след като знае това, докато собствените му намерения спрямо римляните са враждебни, да не се бои, а да вярва, че ще има в негово лице един най-искрен съюзник. Но сключи ли мир или приятелство с тях, то нека да не чака обвиненията му, а да не му вярва повече и да се пази, защото той е способен да направи каквото и да е срещу тях.

12. Като го чул, Антиох решил, че той говори с искрено чувство и изцяло отхвърлил предишните си подозрения. Ние трябва да приемем този случай като доказателство за враждебността на Хамилкар и за цялостното му намерение. Това се потвърждава от самите факти. Той направи от зет си Хасдрубал и сина си Ханибал такива врагове на Рим, че никой да не може да ги надмине в омерзението им. Хасдрубал умря преждевременно, без да успее да разкрие изцяло намеренията си.12 Но обстоятелствата дадоха възможност на Ханибал да покаже прекалено добре наследствената си омраза към Рим. Следователно държавниците трябва най-много от всичко да се грижат за това, от тях да не останат скрити действителните причини за премахването на враждата и за сключването на съюз – дали с тях сключват мир, притиснати от обстоятелствата, или защото са обезкуражени. Така те ще могат винаги да се пазят от съюзници, станали такива по силата на обстоятелствата. Ще се доверяват на други, като на свои искрени подчинени и приятели и ще могат без да се колебаят да изискват от тях всякаква услуга.

И така, като причини за Ханибаловата война трябва да се приемат казаните вече от мен, докато нейните начални моменти са следните.

13. Картагенците с мъка понесоха загубата си в Сицилия и към гнева им се прибави, както казах по-горе, загубата на Сардиния и изключително голямата сума, която бяха принудени да плащат в добавка. Затова, веднага след като покориха по-голямата част от Иберия, бяха готови да предприемат каквото и да е предложено им действие, което да е насочено срещу римляните. Когато Хасдрубал, на когото след смъртта на Хамилкар бе поверено управлението на Иберия, почина, картагенците се вгледаха с очакване в желанията на войската. Щом от лагерите пристигна вестта, че войските единодушно са избрали за свой стратег Ханибал, начаса свикаха народното събрание, което единогласно узакони избора на войската. Веднага с взимането на властта Ханибал се зае да покори племето на олкадите. Пристигна при Алтея, техния най-мощен град и там се установи на лагер. След това, с помощта на енергични и застрашителни нападения, бързо го овладя. Щом стана това, останалите се уплашиха и сами се предадоха на картагенците. Обложи (покорените – б. пр.) градове с парични данъци и като се сдоби с голяма сума, оттегли се да презимува в Новия град.13 Благодарение на това, че прояви благородство пред своите подчинени и че им плати част от възнаграждението, а друга им обеща, той успя да укрепи благоразположението и големите надежди, които войските му хранеха към него.

14. На следващото лято се насочи към ваккеите и града Хелмантика завладя с щурмове от движение, но Абрукале, поради големината на града, както и храбростта на неговите жители, успя да завладее след големи усилия, с обсада.14 Но после, при своето връщане, неочаквано изпадна в голямо затруднение, когато срещу него се сбраха карпесиите, племе, което е почти най-силното по онези места. Заедно с тях се бяха събрали и техни съседи, подтикнати най-вече от бегълците олкади, възбудени и от спасилите се жители на Хелмантика. Ако картагенците бяха принудени да се сразят в боен ред, без съмнение щяха да бъдат надвити. Но всъщност Ханибал постъпи опитно и разумно. Той отстъпи и осигури пред себе си тъй наречената река Таг. Зае се със защитата на брода на реката, като използва както нейната помощ, така и на своите слонове, на брой около петдесет. Поради това всичко се разви според неговите изчисления така, както не би могъл да очаква. Варварите се опитаха на много места да упражнят натиск и да преминат реката, но повечето от тях загинаха при прехвърлянето, защото слоновете се нахвърляха по тях на брега всеки път, когато излизаха на него. Мнозина пък загинаха в самата река от конницата, защото конете издържаха по-добре на течението, а конниците биеха от по-високо пешаците. Накрая воините на Ханибал на свой ред преминаха15 реката, нападнаха варварите и избиха повече от сто хиляди врагове. След тяхното поражение никой от другата страна на реката Ибер не се осмели да им се противопостави, освен жителите на Закант. Ханибал, след като беше осигурил позициите си над всички останали части в страната, следвайки завета и съветите на своя баща Хамилкар, се постара да не посегне със сила на този град, за да не даде на римляните повод за война.

15. Но гражданите на Закант непрекъснато пращаха вестители до Рим, понеже бяха уплашени за сигурността си. Те предвиждаха какво ги очаква и същевременно желаеха за Рим да не остане скрито какви големи успехи жънат картагенците в Иберия. На свой ред римляните, които дотогава често бяха пренебрегвали техните съобщения, този път изпратиха посланици, за да видят какво става. По същото време Ханибал, покорил според намеренията си всички племена, се оттегли да презимува с войските в Новия град, който беше като украса и опора на картагенската власт в земите на Иберия. Там той завари римското пратеничество, даде им прием и изслуша сегашните им позиции. Римляните изразиха недоволството си от това, че заплашва Закант, който е под тяхно покровителство и му заявиха, че няма право да преминава реката Ибер според договора, сключен по времето на Хасдрубал.16 Ханибал в своята младост, изпълнен с войнствен дух, въодушевен от успехите си и подтикван от отдавнашната си омраза към римляните, под претекст, че защищава закантиите, обвини римляните затова, че преди немного време, когато между жителите на града възникнали междуособици римляните, в качеството си на арбитри за примирието, незаконно убили някои от първенците; той не можел да пренебрегне измамените, защото стар обичай за картагенците било да не пренебрегват несправедливо онеправданите. Затова той поискал съвет от Картаген как да постъпи, след като гражданите на Закант, разчитайки на своя съюз с Рим, онеправдават някои от своите съграждани, симпатизиращи на Картаген. Бе изпълнен с безразсъдство и заканителност; затова и не изтъкна истинските причини, а прибягна до неоснователни доводи, както обикновено се случва на хора, обладани от страстта да пренебрегват това, което е уместно. Защото колко по-добре щеше да бъде да поиска Рим да им върне Сардиния и наложените едновременно с това данъци, които, възползвайки се от обстоятелствата, те несправедливо взеха от Картаген. А ако не, да заяви, че ще започне война. А сега, като премълча истинската причина и съчини една недействителна, във връзка със Закант, той създаде впечатление, че започва една не само неоснователна, но и несправедлива война. Римските пратеници, след като се увериха, че предстои война, отплаваха за Картаген, за да изложат и пред магистратите своя протест. Дори и не мислеха, че войната ще се води в Италия, а не в Иберия, и се надяваха, че Закант ще им послужи за база.

16. С това свое предположение римският сенат съгласува и подгот-вителните действия. Реши да укрепи позициите си в Илирия, като предвиждаше, че войната ще бъде голяма, продължителна и ще се води далече от родината им. По същото време Деметрий Фароски, забравил за подкрепата, която бе получил от Рим преди, предприе враждебни на Рим действия, когато градът беше изложен на опасност най-напред от страна на галатите, а сега – и от страна на картагенците. Като разчиташе изключително на македонския двор, заради помощта, която бе оказал на Антигон в сраженията срещу Клеомен, започна да ограбва и разрушава илирийските градове, подвластни на Рим. И като преплава в нарушение на договорите покрай Лиссос с петдесет лодки, опустоши много от Кикладските острови. Римляните, които виждаха това и отчитаха цветущото състояние на Македонското царство, побързаха да си подсигурят позициите на изток от Италия, убедени, че ще успеят навреме да изправят невежеството на илирите, да отмъстят на Деметрий и да го накажат за неговата неблагодарност и наглост. Но се излъгаха в преценките си. Ханибал ги изпревари и завзе града Закант. Ето защо войната предстоеше да се води не в Иберия, а по цялата територия на Италия. Независимо от това, водейки се по своите изчисления, римляните изпратиха преди настъпването на лятото, в първата година на сто и четиридесетата олимпиада, войска за уреждане на нещата в Илирия, под командването на Лукий Емилий.17

17. В същото време Ханибал излезе с войската си от новия град и се насочи към Закант. Този град лежи на спускащото се към морето подножие на планинската верига, която разделя Иберия от Келтиберия и отстои от морето на около седем стадия. Неговите жители владеят земя, която ражда всичко и е най-плодородната в цяла Иберия. Ханибал устрои лагера си край града и енергично се зае с обсадата му, като преценяваше, че ако успее да го завладее, ще получи много големи предимства. Мислеше, че преди всичко ще лиши римляните от всякаква надежда да прехвърлят военните действия в Иберия. На второ място – след този успех ще предизвика страх у всички и тези племена, които вече са му подчинени, ще станат още по-послушни на неговите заповеди, а ония, които са все още независими, ще проявяват повече предпазливост. И най-важното – ще може да напредва в безопасност, без да има някакъв противник зад гърба си. А освен това той разбираше, че така ще си осигури продоволствие за бъдещите си акции, ще повдигне духа на войската, след като всеки получи част от бъдещата плячка и ще предизвика одобрението на съгражданите си, като им изпрати част от придобитото. Воден от тези съображения, той се зае дейно с обсадата, като сам даваше пример на войската, споделяйки мъчнотиите при обсадните съоръжения, окуражаваше войниците си и сам се излагаше на риск по време на сраженията. Издържа всички трудности и несгоди и накрая, след осем месеца, завзе крепостта с щурм.18 Стана притежател на много пари, роби и веществено имущество. Парите задели за бъдещите си нужди, както предварително бе решил, робите подели сред войската, според ранга, а цялото имущество наведнъж изпрати в Картаген. С това той не се излъга в преценките си и осъществи първоначалния си план. Войниците му станаха още по-жадни за битки, гражданите накара да изпълняват неговите желания с още по-голяма готовност, а сам той, благодарение на средствата, които задели, можеше да покрива разходите, които му предстояха.

18. По същото време Деметрий, противопоставяйки се на римското настъпление, изпрати значителен гарнизон в Димале, като му осигури достатъчно продоволствие. В останалите градове прогони своите противници и постави начело на управлението приятели. Самият той, като избра шест хиляди – най- храбрите измежду своите войници – ги настани във Фарос. Стратегът на Рим, като пристигна с войската си в Илирия разбра, че противникът в своя кураж разчита на естествената укрепеност на Димале, на сторените приготовления за неговата защита и на убеждението, че градът е непревзимаем.19 Затова реши да овладее най-напред него, за да всее страх сред враговете. Даде нарежданията си на командирите на части, постави обсадни машини на много места и се зае с обсадата. Завладя го само за седем дни, с което начаса разби бойния дух на всички свои врагове. Затова от всички градове наведнъж при него се стекоха да се предадат и покорят под властта на Рим. Той прие всички, наложи им приемливи условия и се насочи към Фарос, срещу самия Деметрий. Лукий разбра, че градът е добре укрепен, че в него са събрани изключителни воини, осигурени с продоволствие и всякакви други средства и усети, че обсадата би била трудна и продължителна. След като прецени всичко това, при тия обстоятелства стратегът приложи една особена военна хитрост. През нощта доплава до острова с цялата войска. По-голямата част остави в една гориста и хлътнала местност, а с настъпването на деня с двадесет кораба открито заплава към намиращия се близо до града залив. Деметрий забеляза корабите и с презрение към малкия им брой излезе от града към залива, за да попречи на врага да дебаркира.

19. Но схватката ставаше все по-ожесточена и от града слизаха непрекъснато нови части на помощ. Накрая всички защитници на града се включиха в сражението. А римляните, които през нощта бяха слезли на сушата, през това време се приближиха, преминавайки през скришни места. Заеха един стръмен хълм, разположен между града и пристанището и по този начин отрязаха стеклите се на помощ защитници от крепостта. Като разбра какво се е случило, Деметрий се отказа да се противопоставя на десанта, стегна редиците на войската си и ги насърчи, с намерение да се насочи срещу тия на върха и да ги срази в една редовна битка. Римляните, като видяха действеното и подредено настъпление на илирите, на свой ред стегнаха своите ужасяващи кохорти. Същевременно тия, които слизаха на брега, виждайки какво става, започнаха да нападат противника откъм тила. Така, нападайки ги от всички страни, предизвикаха сред илирите голям смут и бъркотия. Нападани и във фронт, и в тил, войските на Деметрий започнаха да отстъпват; някои от тях избягаха в града, а другите се пръснаха безразборно из острова. Самият Деметрий си беше осигурил няколко закотвени съда в едно усамотено място и се оттегли натам. С настъпването на нощта се качи на тях и ненадейно се озова при царя Филип, при когото прекара остатъка от живота си. Той беше храбър и дързък човек, но дързостта му – неразумна и съвсем необмислена. Затова и самата му гибел подхождаше на целия му живот. В глупавия си и безразсъден опит да завладее града Месене, със съгласието на Филип, той сам загина в битката, за което ще разкажа по-късно, като стигнем до този момент. Римският стратег Емилий веднага завзе Фарос със щурм и го разруши до основи, след което покори останалата част от Илирия. Устрои нещата там според собствените си разбирания и вече в края на лятото се върна в Рим и влезе в града с триумф, под горещите акламации на всички граждани. Смяташе се, че при изпълнението на операцията е проявил не само способност, но и висок боен дух.

20. Що се отнася до римляните, когато при тях достигнала вестта за падането на Закант, те ни най-малко не са водили спорове по въпроса за войната, както някои автори твърдят, като при това привеждат речите, произнесени от двете спорещи страни – което пък е съвсем неуместно. Та нима е възможно, след като на предната година римляните бяха обявили на Картаген, че ако навлязат в територията на Закант, това ще бъде начало на война, сега, след като градът е завзет, да спорят помежду си дали да воюват или не? Как става така, че, от една страна, рисуват удивителна картина на покрусения сенат, а, от друга, казват, че бащите водели в сената своите деца от дванадесетгодишна възраст нагоре, които, участвайки в дебатите, не издавали тайните, които били предмет на обсъждане, дори и на близките си? Това нито е вероятно, нито изобщо е истина, освен, бога ми, ако съдбата не е дарила римляните наред с другите дарби и с тази, да бъдат разсъдливи още от рождението си. Не е нужно да говоря повече за такива съчинения, като тези на Хереас и Сосил.20 Струва ми се, че те имат място и тежест не на историческо съчинение, а на едно обикновено бръснарско дърдорене.

Римляните, веднага щом научиха за нещастието, сполетяло Закант, избраха посланици и бързо ги пратиха към Картаген, с две предложения, от които първото, ако картагенците го приемеха, щеше да им донесе позор и вреда, а второто предвещаваше начало на големи трудности и опасности. Или трябваше да предадат на Рим Ханибал и членовете на неговия Съвет, или щеше да им бъде обявена война. Когато римляните пристигнаха, влязоха в сената и съобщиха това, картагенците с възмущение изслушаха предлагания им избор. Но въпреки това с помощта на своя най-добър оратор започнаха да защищават своите права.

21. Премълчаха за споразумения с Хасдрубал, все едно че изобщо не ги е имало, а ако ги е имало, че не са били сключени с тях, тъй като били сключени без тяхно знание. Приведоха обаче прецедента, даден от самите римляни. Посочиха договора, сключен от Лутаций във войната за Сицилия, договор, който макар и да беше подписан от Лутаций, след това не бе одобрен от народното събрание в Рим, понеже не бе сключен с негово знание. В името на пълната справедливост наблегнаха и настояха на последния договор, сключен в Сицилийската война. Казваха, че в него не е включено нищо във връзка с Иберия, но че там е определено съюзниците на двете страни да не бъдат нападани от другата. Подчертаха, че по това време закантии не са били съюзници на римляните и в подкрепа на това прочетоха много пасажи от договора. Римляните на свой ред категорично отказаха да обсъждат техните призиви за справедливост, като заявиха, че докато градът Закант беше засегнат, все още можеше да се обсъжда въпросът за правата и би могло да се постигне споразумение относно спорните въпроси. Но след като договорът е нарушен, трябва или да им предадат виновниците, с което ще стане ясно на всички, че нямат участие в това престъпление, но че това деяние е извършено без тяхно знание, или, след като не искат да направят това и така се признават за съучастници в престъплението, ще трябва да приемат войната.

Този въпрос беше разискван някак си общо. Но на мен ми се струва необходимо да не оставя тази страна необсъдена, за да не може нито този, който държи и за когото е важно да знае как стоят точно нещата, да бъде отклонен от истината за един толкова критичен спор, нито любознателните да си създадат погрешна представа, подведени от невежеството или пристрастието на историците, но да се създаде приемлива за всички представа за сключваните между Рим и Картаген от самото начало споразумения, та чак до периода, с който сега се занимаваме.

22. Първите договори между Рим и Картаген се сключват по времето на Лукий Юний Брут и Марк Хораций, първите избрани консули след премахването на царската власт по време на които е издигнат и храмът на Зевс Капитолийски.21 Това става двадесет и осем години преди нахлуването на Ксеркс в Елада. Този договор представям дотолкова точно, доколкото е в моите възможности. Разликата между стария език на римляните и сегашния е толкова голяма, че това може да се направи само до известна степен, и то от най-вещи хора. Договорът гласи приблизително така: „Да бъде приятелство между римляните и техните съюзници и картагенците и техните съюзници. Римляните и техните съюзници да не плават с големи кораби отвъд Хубавия нос, освен ако не са принудени от буря или от врагове. Този, който е докаран дотам насила, няма право да купува или взема на борда си повече, отколкото му е нужно за поддържането на самия кораб и за свещени жертви и да остава за повече от пет дни. Тези, които са дошли за търговия, да нямат право да я извършват, без присъствието на глашатай или чиновник на града. Ако това става в тяхното присъствие, цената ще бъде гарантирана за продавача от държавата, когато търговията се извършва в Либия или Сардиния. Ако някой римлянин пристигне в Сицилия, където управляват картагенците, да има равни права. Картаген се задължава да не онеправдава народите на Ардея, Антий, Ларент, Киркеити, Тарракинитите, нито на никой друг латински град, подвластен на Рим. Няма да посягат на никой град, ако той не е под римската власт. Ако завземат такъв, ще го предадат незасегнат на римляните. Нямат право да строят укрепление на територията на Латинската земя. Ако войската им влезе в нечия територия, да не остава в нея за нощуване.”

23. Хубавият нос е този, който е разположен северно от Картаген. По мое мнение картагенците забраняват на римляните да плават с големи кораби на юг от този нос, от западната му страна, за да не могат да опознаят нито Бюзатис, нито местата около малък Сиртис, заради плодородието на тази земя. Ако някой бъде принуден поради буря или гонен от враговете си да поиска каквото му е необходимо за продоволствие или за жертви, му се разрешава, но не повече и тези, които са стигнали там, трябва да напуснат в срок от пет дни. А в самия Картаген от източната страна на Хубавия нос и цяла Либия, Сардиния и Сицилия, подвластни на Картаген, на римляните се разрешава да плават за търговия и картагенците обещават да гарантират цените с посредничеството на държавата. От тази част на договора се вижда, че те смятат Сардиния и Либия за своя територия. За Сицилия се изразяват съвсем по друг начин, включвайки в договора само тези райони на Сицилия, които са под властта на Картаген. По подобен начин римляните включват в договора само латинската земя, но не споменават за останалата част от Италия, тъй като по това време тя все още не е завладяна от тях.

24. По-късно двете страни сключват втори договор, в който картагенците включват Тир и Утика.22 Към Хубавия нос прибавят и Мастия и Тарсейон, отвъд които римляните нямат право нито да извършват грабителски действия, нито да строят градове. Договорът гласи приблизително така: „Да бъде мир между римляните и съюзниците на римляните и картагенците, гражданите на Турии, народа на Утика и техните съюзници. Римляните да не ограбват, търгуват или строят град оттатък Хубавия нос, Мастия и Тарсейон. Ако картагенците завладеят град в Латинската земя, който не е подвластен на Рим, могат да присвояват богатствата и хората му, но да оставят града. Ако картагенците заловят някои, които имат сключен мирен договор с римляните, но не са им подчинени, да не ги отвеждат в римските заливи; ако някой бъде отведен и задържан от римлянин, да бъде освобождаван. Римляните да не правят същото. Ако римлянин вземе вода или провизии от земя, която е подчинена на Картаген, да не ги използва във вреда на тогова, който е в мир и приятелство с Картаген. И картагенците да не правят същото. Ако се случи, да не си отмъщава като частно лице. Но ако някой стори това, неговото престъпление да се смята за обществено. В Сардиния и Либия никой римлянин няма право нито да търгува, нито да основава град, … освен колкото за да си осигури провизии или да поправи кораба си. Ако е доведен от буря, да напусне в срок от пет дни. В Сицилия, която е под властта на Картаген и в Картаген, което е позволено на гражданин, всичко да може да се прави и продава. Същото важи и за картагенците в Рим.”

В този договор те отново подчертават Либия и Сардиния като техни лични владения и ограничават всякакви влизания на римляни в тях, но за Сицилия говорят обратното, като споменават тази част от нея, която им е подвластна. По подобен начин и римляните за Латинската земя. Те забраняват на картагенците да вредят на Ардея, Антий, Киркеити и на тарракинитите. Това са градове по брега на латинската земя, която е включена в договора.

25. Римляните сключват още един договор след нахлуването на Пир, преди картагенците да поведат войната за Сицилия.23 В него те потвърждават всичко от предишните споразумения, като прибавят в текста следното: „Ако сключат съюз с Пир, двете страни да се уведомят писмено, за да бъдат в състояние двете страни да си помогнат в земята, която е нападната. Независимо кой се нуждае от помощ, картагенците да осигурят кораби както за транспорт, така и за нападение, но разходите да бъдат за сметка на съответната страна. Картагенците се задължават да окажат помощ на Рим, ако това е необходимо. Но никой да няма право да принуждава екипажите да слизат на суша против тяхното желание.”

Клетвите, които трябваше да положат, бяха следните. При първия договор, картагенците трябваше да се закълнат пред бащините си богове, а римляните – пред Зевс – камък, според древния им обичай и освен това – пред Арес и Енюалион. Клетвата пред Зевс – камък се полага по следния начин: Този, който в договора взема в ръката си камък и след като се закълне в името на държавата, казва следното: „ Ако спазя договора, нека ме сполети добро. Но ако помисля или сторя нещо друго, нека всички други хора да живеят мирно в своята родина, със собствените си закони, в собствените си домове, при собствените си храмове, гробници, а само аз да бъда отхвърлен така, както този камък сега.” И като произнесе това, хвърля камъка от ръката си.

26. След като договорите са такива и техният текст се пази на бронзовите таблички в хазната на агораномите в храма на Зевс Капитолийски, кой с основание не би се учудил на историка Филин? При това не защото не ги познава; това впрочем не е чудно, след като по наше време дори и най-възрастните и любознателните по отношение на обществените дела римляни и картагенци не ги знаят. Но откъде и как е дръзнал да пише точно противоположното, че римляните и картагенците са имали договори, според които римляните нямали право да пристъпват на територията на цяла Сицилия, а картагенците – на Италия, и че римляните са нарушили договорите и клетвите, когато за пръв път нахлули в Сицилия, след като нито е имало, нито изобщо съществува такъв документ? Защото той твърди това подробно във втората си книга. Аз споменах това във въведението си на своя труд, но оставих неговото подробно разглеждане за този момент, понеже мнозина са подведени, след като са повярвали на писаното на Филин. Действително, във връзка с тяхното нахлуване в Сицилия, ако някой вини римляните за това, че те изобщо са сключили приятелски отношения с мамертините, и след това са им помогнали, след като те са нарушили споразумението не само в Месена, но и с Регион, човек с право би опровергал Филин. Но ако мисли, че те са осъществили свое нахлуване противно на договорите, той явно се заблуждава.

27. След приключването на войната за Сицилия те сключват друг договор, който гласи следното:24 „Картагенците трябва да опразнят цялата Сицилия и всички острови, разположени между Италия и Сицилия. Сигурността на съюзниците на двете страни ще бъде гарантирана. Нито една от двете страни няма право да налага данъци за обществени строежи или за набор на войска в териториите, подвластни на другата, нито да включва в съюз съюзниците на другата. Картаген да заплати в продължение на десет години две хиляди и двеста таланта, а веднага да даде две хиляди. Картаген трябва да върне на Рим всички пленници без откуп.” По-късно, след края на Либийската война, когато Рим заплаши Картаген с обявяване на война, включиха към договора, както казах по-горе, следната клауза: „Картаген да опразни Сардиния и да заплати още хиляда и двеста таланта.” Накрая към споменатите дотук се прибавят следните споразумения, сключени с Хасдрубал в Иберия: „Картаген да не преминава с войска реката Ибер.” Това са правните положения между Рим и Картаген – от началото до времето на Ханибал.

28. Така, както за влизането на римляните в Сицилия виждаме, че не е станало в нарушение на клетвите, така и за втората война, в резултат на която беше сключен договорът за Сардиния, човек не би могъл да намери разумен предлог или причина, но всеки ще се съгласи, че картагенците бяха принудени поради обстоятелствата, въпреки правото, да опразнят Сардиния и да доплатят сумата, която споменах. Предявеното от римляните към тях обвинение, че по време на Либийската война са нападали екипажите на кораби, плаващи от Рим, бе премахнато в момента, когато, след като бяха освободени всички, стигнали до Картаген, от благодарност римляните им освободиха всички намиращи се при тях военнопленници, без откуп. За това подробно разказах в предишната си книга.

След като фактите за техните взаимоотношения са такива, остава да отсъдим коя от двете страни е виновна за Ханибаловата война.

29. Вече разкрихме изявленията на картагенците тогава, сега ще кажем какво говорят по този въпрос римляните. Наистина този отговор не бил даден тогава, поради гнева, от който били обхванати представителите на Рим заради загубата на Закант; но за това се говори често и от мнозина техни граждани. Първо, споразумението с Хасдрубал не можело да се отхвърля, както тогава картагенците дръзнали да заявят; защото в договора не било вмъкнато условие, като в този, сключен от Лутаций: „Този договор ще бъде в сила, ако се одобри от Римския народ.” Но Хасдрубал сключил един безусловен договор, в който се казвало: „Картаген няма да преминава с войска през реката Ибер.” А и в договора за Сицилия било написано, както и картагенците признават: „Гарантира се сигурността на съюзниците на двете страни”, не само на ония, които тогава са били съюзници, както го тълкуват картагенците; защото ако беше така, щеше да има допълнително условие – или да не се приемат нови съюзници към досегашните, или по-късните съюзници да не се ползват от клаузите на този договор. Но след като нито едно от двете условия не било написано, явно е, че гаранциите за сигурност били валидни за всички съюзници на договарящите се страни, както тогавашните, така и евентуалните по-късни. Наистина, това е едно съвсем разумно мнение. Естествено е, че те не биха сключили такъв договор, който би им попречил да привличат от време на време приятели и съюзници, които биха им били от полза, нито пък ако привлекат, биха пренебрегвали факта, че някой напада техните съюзници. Но главният смисъл на този договор за двете страни е в това, че що се отнася до настоящите съюзници, те няма да ги нападат и че в никакъв случай няма да привличат на своя страна съюзници на другата страна, а що се отнася до бъдещите съюзници – единствено това, че няма да наемат войници и да облагат с данъци в съответните си подопечни територии или в страни, които са съюзни на другата и че изобщо на всички съюзници на съответната страна ще бъде гарантирана сигурност от страна на другата.

30. След като това е така, всепризнат факт е, че жителите на Закант още много години преди времето на Ханибал се бяха поставили под закрилата на Рим. Най-голямо доказателство за това е признанието на самите картагенци, че по време на междуособиците в Закант, неговите жители се обърнали не към картагенците, макар и да били близо и вече да извършвали своите операции в Иберия, но към римляните, и чрез тях успели да възстановят управлението на своя град. Затова ако се приеме, че разрушаването на Закант е причина за войната, то тогава трябва да се съгласим, че тя е избухнала по вина на Картаген както от гледна точка на Лутациевия договор, според който всяка една страна трябва да пази сигурността на съюзниците на другата, така и съгласно договора на Хасдрубал, според който Картаген нямал право да преминава с войска реката Ибер. Но ако причина за войната е загубата на Сардиния и платените едновременно с това контрибуции, то трябва напълно да се съгласим, че картагенците справедливо са започнали Ханибаловата война. След като били принудени да се подчинят поради обстоятелствата, сега те се възползвали от обстоятелствата, за да отмъстят на тези, които ги ощетили.

31. Някои, които не са склонни да преценяват тези неща, биха казали, че не е било необходимо да се разпростирам върху тях толкова подробно. Аз пък бих отговорил, че ако някой смята за себе си, че е в състояние сам да се справи при всяко премеждие, за такъв човек историческото познание е хубаво нещо, но не и необходимо. Но тъй като никой човек не би могъл да каже подобно нещо нито за частния си живот, нито за обществените дела, защото, ако и някому нещата сега да вървят добре, никой разумен човек не може да храни надежда, че със сигурност, понеже сега има успех, и в бъдеще ще бъде същото, още повече е (не само приятно, но и) необходимо историческото познание. Защото как, ако той сам или родината му е онеправдана, ще си намери защитници и съюзници? Как, ако пожелае да спечели или да предприеме нещо, би подтикнал своите съдружници да го подкрепят в неговите начинания? Как, ако е доволен от настоящето си положение, би могъл справедливо да убеди тези, които ще подкрепят неговото мнение и ще поддържат сегашното положение, ако не знае нищо за миналото на всеки от тях? Всички винаги се приспособяват към настоящето, държат се, говорят и постъпват така, както моментът го изисква, така че е трудно да се разберат намеренията на всеки и истината се установява едва след много време. Но предишните дела, когато се извлича преценка от самите факти, разкриват истинските намерения и възгледи на всеки един и показват на кого какво дължим – дали благодарност, благодеяние и подкрепа, или напротив. По този начин често и при много случаи ще намерим тези, които споделят нашата скръб, нашия гняв, да застават на наша страна, когато съдим своите противници. Това е от най-голяма полза в човешкия живот както в обществените, така и в личните дела. Заради това не бива да се държи толкова на самото изложение на събитията както от страна на авторите, така и на читателите, колкото на това, кое действие стои в началото, кое го съпътства и кое го следва. Защото ако се отнемат от историята въпросите защо, как и откъде започва дадено събитие и дали неговият край е основателен, това, което остава от нея е упражнение, но не и урок и изобщо не може да бъде от полза за бъдещето.25

32. Поради това смятам, че са в грешка тези, които смятат моя труд за недостъпен и трудно читаем, поради количеството и големината на книгите, които той съдържа. Защото колко по-лесно би било да се вземат и прочетат четиридесет книги, свързани като с една нишка и да се проследят ясно събитията в Италия, Сицилия и Либия, от времето на Пир до завземането на Картаген и тези в останалата част на света, последователно от бягството на спартанеца Клеомен до битката между ахеите и римляните при реката Истъм, вместо да вземеш и прочетеш трудовете на писатели, които са се занимавали с тези събития поотделно?26 Освен дето те (като цяло) са много по-големи от нашия труд, читателите не биха могли да разберат от тях нищо със сигурност, първо, защото всеки автор пише за едни и същи събития по различен начин, второ, защото пренебрегват съпътстващите ги събития. А от сравнителното разглеждане и преценката им би се добила една представа за нещата, твърде различна от тази, когато историческите събития се разглеждат разпокъсано. Защото те изобщо не са в състояние да се докоснат до най-същественото. Аз настоявам, че най-съществената част от историята – това е да се покажат преките и далечните следствия от събитията, както и техните причини. Така аз смятам, че войната на Антиох избухва в резултат от Филиповата война, Филиповата – вследствие на Ханибаловата, а Ханибаловата – от Сицилийската, като многобройните и пъстри събития, разиграли се между тях клонят към една и съща крайна цел. Всичко това би могло да се разбере и научи от една всеобща история, но от историите на отделните войни, например Персийската или Филиповата, е невъзможно, освен ако някой, прочел за самите сражения от техните описвачи, не мисли, че е добил точна представа за организирането и воденето на войната в нейната цялост. Това съвсем не е така и аз мисля, че моята история се отличава по своите предимства от тези, които се занимават с отделни епизоди, така както се различава ученето от слушането.

33. А римските пратеници, понеже направих отклонението си от този момент, след като изслушаха становището на Картаген, не казаха нищо друго, само най-възрастният от тях посочи сгъвката на тогата си на членовете на картагенския сенат и каза, че там за тях има или мир, или война. И той ще изтърси от нея и ще им остави това, което те сами поискат. Картагенският цар ги покани да оставят това, което сами решат. Когато римлянинът им заяви, че им оставя войната, повечето членове на сената едновременно завикаха, че приемат. При тези условия пратениците и сенатът се разделиха.

Ханибал, който зимуваше в Новия град, разпрати иберите в техните си градове, в желанието си да ги направи благосклонни и готови за съдействие в бъдеще, а брат си Хасдрубал упъти как да организира управлението в Иберия и как да се приготви да окаже съпротива на римляните в случай, че той самият отсъства и на трето място – взе предохранителни мерки, за да осигури безопасността в Либия. В това отношение направи много опитен и умен разчет, като прехвърли войници от Либия в Иберия и от Иберия – в Либия. С тази политика свърза във взаимна вярност двете (подвластни на Картаген земи – б. пр.). В Либия бяха прехвърлени терситите, мастианите, освен тях – оретите, иберите, олкадите, като цялата конница от тези племена наброяваше хиляда и двеста души, пехотинци – тринадесет хиляди осемстотин и петдесет. Освен тях – балиарите, осемстотин и седемдесет, които с право се наричат прашкари, заради умението им да хвърлят с прашка и така наричат племето им и острова. Повечето от тях установи в Метагония в Либия, а някои – в самия Картаген. От така наречените Метагонийски градове изпрати в Картаген други четири хиляди пехотинци, едновременно като заложници и като подкрепление. В Иберия остави на брат си Хасдрубал петдесет пентери, две тетрери и пет триери, като от тях тридесет и две пентери и петте триери бяха напълно оборудвани. Остави му също така либийско-финикийски и либийски конници, на брой четиристотин и петдесет, триста лергети, нумидийци, масилии, масесили, маккои и маврузии, от тия, които живеят покрай океана, хиляда и осемстотин, а пехотинци – либи – единадесет хиляди осемстотин и петдесет, лигистини триста, балиари петстотин, двадесет и един слона.

Читателят не бива да се учудва на изчерпателността на това мое описание на подготвителните мерки, предприети от Ханибал в Иберия, нещо, което с трудност би могъл да опише дори оня, който сам организира подобни мерки. Не бива и да бъда обвиняван, че подобно на някои писатели, които лъжат, така се стремя да създам впечатление за достоверност. Всъщност аз намерих при нос Лакинион този опис, направен върху бронзови таблички от самия Ханибал по времето, когато той бил в Италия и прецених, че това е възможно най-достоверният документ. Затова и реших да го следвам.27

34. Ханибал, след като взе всички предохранителни мерки за безопасността на Либия и Иберия, зачака с нетърпение изпратените от него посланици при келтите. Той беше добре осведомен както за плодородието на земята в подножието на Алпите и около реката Падос28 и за гъстотата на нейното население, така и за храбростта на мъжете Ј във война, а също и за голямата им омраза към римляните поради предишната война с тях. За нея аз разказах в предходната си книга, та да улесня читателите си в това, което ми предстои да разкажа. Ето защо той разчиташе много на тях и се постара да изпрати посланици при келтските владетели, които да им обещаят всичко – както на живеещите от тази страна на Алпите, така и на самите планинци. Мислеше, че войната би могла да се прехвърли на територията на Италия само по такъв начин – ако успее въпреки трудностите да премине Алпите, да пристигне в споменатите места и да се възползва в своята акция от съдействието и сътрудничеството на келтите. Пратениците пристигнаха и му съобщиха, че келтите желаят да му съдействат и го очакват, и същевременно му съобщават, че прехвърлянето на планината е много трудно и мъчително, но не и невъзможно. Тогава, в началото на пролетта, той изведе войските от зимния лагер.29 До него бе стигнала и вестта за обстановката в Картаген и изпълнен с висок дух и вяра в благоразположението на своите съграждани, призова войските си, вече съвсем открито, на война срещу римляните, като при това им съобщи как римляните са поискали да им бъде предаден той и всички войскови командири. Същевременно им посочи богатството на земята, в която щяха да пристигнат, както и приятелските чувства на келтите към тях и готовността им да станат техни съюзници. След като войниците посрещнаха с голяма радост думите му, похвали ги за тяхната храброст, определи деня, в който трябваше да бъдат готови за тръгване и напусна събранието.

35. След като изпълни всичко това, за което разказах и осигури достатъчна безопасност за Либия и за картагенското присъствие в Иберия, с настъпването на определения ден потегли, с деветдесет хиляди пехотинци и около дванадесет хиляди конника. Премина реката Ибер и покори племето на илургетите, на баргузиите, на айренозиите и андозините, чак до така наречената Пирене. Като подчини всички тях и превзе някои градове с щурм, наистина в кратък срок и твърде ненадейно, ала след упорити сражения и с голяма загуба на сили, постави Ханон за управител на цялата територия от тази страна на реката и за господар на баргузиите. На тях най-малко се доверяваше, поради приятелските им чувства към Рим. На Ханон остави от войската си десет хиляди пехотинци и хиляда конника, заедно с цялата тежка екипировка на войската, която щеше да продължи с него. Същото количество иберийски войници остави в родината им, за да разполага тук с приятелски настроени хора и за да покаже както на тия, които щяха да воюват с него, така и на оставащите по домовете си, че има надежда за завръщане у дома, та да могат с готовност да се притекат, ако му се наложеше да се ползва от тяхна подкрепа. С останалата, облекчена от товар войска, около петдесет хиляди пехотинци и девет хиляди конника, стигна през така наречените Пиренейски планини до брода на реката Родан, разполагайки с една войска, не толкова многочислена, колкото полезна и изключително добре подготвена, след непрекъснатите военни действия в Иберия.

36. За да не бъде разказа ми неясен поради непознаването на местата, ще трябва да обясня откъде тръгна Ханибал, през какви земи премина и в коя част на Италия се озова. Не е достатъчно само да се споменат имената на местностите, реките и градовете, както правят някои писатели, мислейки си, че това е напълно достатъчно, за да се разбере и да стане ясно. Знам, че за познатите земи изброяването на имената им е от не малко значение, за да си ги припомним, но за непознатите изреждането на имената им е толкова от значение, колкото ако изреждаме неразбираеми и безсмислени думи. В такъв случай умът няма на какво да се облегне и с какво познато да свърже чутите думи, поради което разказът става неподреден и безсмислен. Поради това трябва да се приложи един начин на описание, чрез който ще бъде възможно като говорим на хора, които не са запознати, те да добият една колкото се може по-вярна и понятна представа.

Първото и най-важно познание, при това всеобщо за всички хора, това е разпределението и подреждането на частите на небето, чрез което всички ние, дори и тези, за които това е от най-малка полза, разпознаваме Изток, Запад, Юг и Север. Вторият етап е този, чрез който, като отнесем частите на земята към по-горните, да можем винаги да си представим казаното, съотнасяйки го към познатите вече и обичайни представи и така да можем да имаме и представа за земи, които не са ни познати и не сме ги виждали.

37. След като това се установи за цялата земя, би трябвало аз да направя същото разпределение за своите читатели и на тази част от света, която на нас ни е позната. Тя е разделена на три части, всяка със свое име, едната част е Азия, другата Либия, третата се нарича Европа. Техни граници са реката Танаис, реката Нил и прохода при Херакловите стълбове. Азия се намира между Нил и Танаис и е под тази част на небето, която е между североизток и юг. Либия е разположена между Нил и Херакловите стълбове и тя попада под юга, продължавайки до югозапад, чак до запад, чиято последна точка са Херакловите стълбове. Погледнати в цялост, тези две земи се разпростират в южната част на Нашето море, от изток до запад. Европа се намира срещу тях на север и се простира от изток на запад, като най-цялостната й и дълбока част е между север и реките Танаис и Нарбон, която отстои недалече западно от Масалия и устията на реката Родан, чрез които въпросната река се влива в Сардинско море.30 Областта около Нарбон и оттатък нея, чак до Пиренеите, обитават келтите, като Пиренейските планини държат една непрекъсната линия от Нашето море до Външното. Останалата част на Европа отвъд споменатите планини до запад и до Херакловите стълбове,31 се простира между Нашето и Външното море и тази нейна част, която е между Херакловите стълбове и Нашето море се нарича Иберия, а останалата, която наричат голяма, покрай Външното море, няма общоприето име, тъй като е позната едва наскоро, но е обитавана от многобройни варварски племена, за които ще разкажа подробно при подходящ случай.

38. Така както за Азия и Либия, там където те се срещат край Етиопия, никой не може до ден днешен да каже със сигурност дали в южната си част се свързват от море, така и областта между Танаис и Нарбон на север е засега непозната за нас, освен ако в бъдеще не я усвоим и опишем. Трябва да заявим, че тези, които говорят или пишат за тези места, не ги знаят и съчиняват приказки.

Казах всичко това, за да не бъде разказът ми за местата несъпоставим с нещо познато за тези читатели, които не ги познават, но за да могат да съпоставят и отнасят казваното към цялостното географско разграничаване, установено от представата за отделните части на небето. Така както при гледане сме свикнали да обръщаме поглед към този обект, който ни показват, така трябва и умствено да се обръщаме и съсредоточаваме винаги към местата, които ни се посочват в хода на разказа.

39. Но като оставим това, ще се обърнем към продължението на своя разказ.

По това време картагенците владееха цялата част от Либия, която е обърната към Вътрешното море и се простира между олтарите на Филен, които се намират в голям Сиртис, чак до Херакловите стълбове. Дължината на тази брегова ивица е над шестнадесет хиляди стадия. Преминавайки през протока при Херакловите стълбове, по същия начин те бяха завладели цяла Иберия, чак до разбоя на вълните до Нашето море при края на Пиренеите, които разделят келтите от иберите. Това място е отдалечено от устието на морето при Херакловите стълбове и Новия Картаген, откъдето потегли Ханибал за Италия, е три хиляди стадия. (Новият град някои наричат Нов Картаген.) Оттам до реката Ибер са две хиляди и шестстотин стадия, от града – Емпорион до Нарбон са около шестстотин, а оттам до брода на реката Родан – около хиляда и шестстотин. Този път римляните днес грижливо са измерили и означили на всеки осем стадия. От преминаването на Родан за тези, които вървят край самата река към изворите Ј, до прохода в Италия през Алпите е хиляда и четиристотин стадия. Самият преход през Алпите, който смяташе да направи Ханибал, за да се добере до равнината около реката Падос в Италия е около хиляда и двеста стадия. Така че цялото разстояние, което той смяташе да преодолее, от Новия град, възлизаше на около девет хиляди стадия. От тези места, изчислено в разстояние, той вече бе изминал почти половината, но от гледна точка на трудността – все още му оставаше по-голямата част от пътя.

40. Ханибал полагаше усилия да премине Пиренейските планини, като се страхуваше от келтите, поради естествената укрепеност на местата. По същото време римляните изслушаха разказа на пратениците в Картаген за говореното и решеното там и разбраха, че Ханибал е прекосил с войската си Ибер по-рано от техните очаквания. Затова решиха да изпратят с войска в Иберия Публий Корнелий, а в Либия – Тиберий Семпроний.32

Докато набираха войската и извършваха всички други приготовления, те се разбързаха да осъществят предишния си план да създадат свои колонии в Галатия. Енергично укрепиха двата града. Наредиха на своите заселници, на брой по около шест хиляди във всеки от тях, в срок от тридесет дни да се заселят в градовете. Единият град построиха от тази страна на Падос, като го нарекоха Плакентия, а другият – от другата Ј страна, и му дадоха името Кремона. Едва що колониите бяха заселени и галатите – бои, които отдавна чакаха да отхвърлят приятелството си с Рим, но досега не бяха имали удобен случай, се окуражиха, повярвали на донесените от техните съгледвачи новини за приближаването на картагенците и се откъснаха от римляните, изоставяйки заложниците, които бяха предали в края на последната война, за която вече разказах в предишната си книга. Поканиха за съюзници инсобрите, които ги подкрепиха заради яда си от предишната война, плячкосаха усвояваната от римските колонисти земя и, преследвайки бегълците до Мотина, римска колония, ги обградиха там. Между обсадените бяха и трима изтъкнати римски граждани, които бяха изпратени във връзка с подялбата на земите. От тях единият бе Гай Лутаций – бивш консул, а другите двама – претори. Когато тези поискаха да проведат разговор с тях, боите се съгласиха. Но щом тримата пристигнаха, боите ги задържаха, в нарушение на клетвите, с надеждата да освободят срещу тях заложниците си. Преторът Лукий Манлий, който по същото време се намираше наблизо с войската си, като научи за станалото, побърза да се притече на помощ. Боите на свой ред разбраха за идването му, поставиха засади в някакви дъбови гори и още с приближаването на римската войска я нападнаха изведнъж от всички страни в гористата местност и избиха много римляни. Оцелелите отначало се втурнаха да бягат. Но когато се добраха до височините, успяха да се организират дотолкова, че поне оттеглянето им да бъде в ред. Боите ги преследваха и обсадиха и тях в селото, наречено Танет. Когато в Рим стигна вестта, че четвърти легион е заобиколен от боите и е в положение на обсада, изпратиха бързо на помощ определените за Публий легиони, поставяйки им начело един претор, а на него самия наредиха да събере и включи войска от съюзниците.

41. Положението при келтите от началото до идването на Ханибал беше такова и се развиваше така, както го описах тук и в предишната си книга. А двамата римски стратези, след като извършиха нужните приготовления за техните собствени операции, с идването на лятото отплаваха, за да изпълнят определените им задачи. Публий – в Иберия с шестдесет кораба, а Тиберий Семпроний – към Либия със сто и шестдесет пентери. С тях неговата експедиция беше толкова страховита и приготовленията му край Лилибеон – толкова впечатляващи със събирането на всевъзможни сили отвсякъде, че сякаш се канеше да обсажда самия Картаген. А Публий, който плаваше покрай бреговете на Лигистина, на петия ден стигна от Пиза до земите на Масалия и, като хвърли котва при първото устие на Родан, наречено Масалийско, разтовари войските, чувайки, че Ханибал вече преминава Пиренеите, но уверен, че онзи все още се намира на голямо разстояние, поради трудния терен и големия брой келти, живеещи помежду им. Ала след като подкупи някои от келтите, а към други упражни сила, Ханибал ненадейно достигна до брода на Родан, като от дясната му страна се намираше Сардинското море. На Публий му бе донесено за приближаването на противника. Отчасти поради недоверие, отчасти за да разбере истината, като остави войската си да се съвземе след плаването и докато се съвещаваше с хилиарсите си какви позиции да избере и как да посрещне противника, изпрати триста от най-храбрите си конници, давайки им за водачи и съюзници някакви келти, които служеха като наемни войници на масалиотите.

42. Ханибал достигна бреговете на Родан и бързо се зае да организира преминаването на реката там, където ръкавът бе само един, на четири дни езда от морето. Осигури си с всякакви средства приятелството на тамошните жители и успя да изкупи всички техни еднодръвки и лодки, които бяха достатъчно на брой, тъй като населението около реката Родан се занимава с морска търговия. Освен това се снабди и с дървен материал за направа на еднодръвки. Така само за два дни си осигури безчетно количество транспортни съдове, понеже всеки от войниците се стараеше да не зависи от ближния си, а да разчита на себе си в надеждата да премине реката. Междувременно на отсрещния бряг се събра голяма варварска тълпа, за да попречи на Ханибал при прехвърлянето му. Като ги видя, Ханибал прецени, че при такова положение нито би било възможно да премине силом реката, поради голямата вражеска маса, която му се бе изпречила, нито бе допустимо да остане, защото беше застрашен да го обградят отвсякъде. Затова на третата нощ от пристигането си изпрати една част от войската, като им даде за водачи местни хора и начело им постави Ханон, сина на царя Бодмилк. Те потеглиха нагоре по течението на реката и спряха на около двеста стадия, където реката се разделяше на два ръкава, оформящи между себе си остров и там спряха. Сковаха и навързаха дърветата, които взеха от близката гора и за късо време приготвиха много понтони, които бяха достатъчни да им свършат работа в момента. На тях се прехвърлиха, без да срещнат никаква съпротива. Заеха едно естествено укрепено място и през този ден останаха там, за да си починат след тежкия труд и едновременно да се приготвят за следващата акция, която им предстоеше според заповедта. Със същите приготовления се бе заел и Ханибал с останалата при него част от войската. Най-големи трудности му създаваше прехвърлянето на слоновете. Те бяха тридесет и седем на брой.

43. Ала на петата нощ тези, които се бяха прехвърлили на другия бряг, преди разсъмване започнаха да напредват покрай самата река срещу варварите, които се намираха там. Ханибал с войниците си, в пълна готовност, изчакваше подходящия момент за преминаването. Беше натоварил лодките с конници – пелтофори, а еднодръвките – с най-лекоподвижните войници. Големите лодки бяха подредени нагоре по течението и под тях – останалите съдове, за да може лодките да поемат върху себе си по-голямата част от силата на течението, а еднодръвките да преминават реката в по-голяма безопасност. Решиха на кърмата на лодките да привържат конете, които ще плават и от всяка страна на кърмата по един човек да направлява за поводите по три-четири коня така, че повечето коне да могат да се прехвърлят още с първото преминаване. А варварите, като схванаха намеренията на противника, се изсипаха безредно и пръснато от палатките си, убедени, че ще могат лесно да попречат на картагенския десант. Ханибал, като видя, че неговите войници на отсрещния бряг се приближават, понеже те подаваха според уговорката пушечни сигнали, заповяда на всички, които се бяха подредили в транспортните лодки да тръгнат едновременно пряко течението. Заповедта му веднага бе приведена в изпълнение, лодките започнаха да се надпреварват една с друга сред викове, бореха се с течението на реката, двете му войски стояха на самите брегове на реката, картагенците напредваха с лодките, а срещу тях варварите пееха бойни химни и призоваваха към битка и цялата гледка бе ужасяваща и вълнуваща. В този момент, тъй като варварите бяха изоставили палатките си, картагенците отсреща ги нападнаха отведнъж и внезапно, като част от тях подпалиха лагера, а повечето се втурнаха срещу защитниците на брода. Варварите, изненадани по такъв начин, се втурнаха – кои да защитят лагера си, кои – да влязат в схватка с нападателите. Когато Ханибал се увери, че всичко се развива според собствения му план, вдигна първите, които се бяха добрали до отсрещния бряг и ги поведе на бой с противника. Келтите, поради безредието, в което бяха изпаднали и поради неочаквания развой на нещата, скоро се обърнаха и втурнаха да бягат.

44. Картагенският пълководец, след като по този начин бе овладял брода и надвил противника, се зае да прехвърли останалата част от войската, която беше останала на отсрещния бряг. Бързо успя да прехвърли цялата си войска и през тази нощ се установи на стан край реката. Когато на другата сутрин научи, че римската флота е хвърлила котва при устието на Родан, изпрати петстотин нумидийски конника да разузнаят къде се намира противника, каква е неговата численост и с каква цел е дошъл. Същевременно изпрати хора, които да се погрижат за прехвърлянето на слоновете. Самият той събра войската и представи Магил и дошлите с него царчета. Те бяха пристигнали при него от равнината на Падос. С помощта на преводач съобщи на войската какво бяха решили техните племена. Това, което най-много окуражи войнишкото множество беше: първо, действителното присъствие на тези галати, които ги приканваха и заявяваха, че ще им сътрудничат във войната срещу Рим, второ – убедителността на тяхното съобщение, че ще ги преведат без никакви лишения по най-бързия начин до Италия. Освен това – плодородието на земята, в която ще пристигнат, нейната големина, както и готовността на нейните жители, заедно с които щяха да воюват срещу силите на Рим. Келтите, след като съобщиха тези неща, се оттеглиха. След това излезе самият Ханибал и най-напред припомни на войските за техните предишни бойни подвизи. Каза им, че макар да бяха участвали в многобройни и рисковани бойни операции, те не бяха претърпели неуспех в нито една от тях, защото следваха неговите планове и съвети. Сетне ги призова да имат кураж щом виждат, че са изпълнили най-трудната част от начинанието, след като са преодолели прехода на реката и сами са се уверили в благоразположението на своите съюзници. Да не мислят за подробностите, които били негова грижа, а да се подчиняват на заповедите и да се държат като храбри мъже, достойни за предишните си дела. Войнишката тълпа изрази своята подкрепа с голямо въодушевление и висок дух. Той ги похвали, отправи молитва към боговете от името на всички и преди да се оттегли, им нареди да се погрижат за себе си и бързо да се приготвят, понеже на другия ден ще потеглят в поход.

45. След като събранието бе разтурено, пристигнаха изпратените на разузнаване нумидийски конници. По-голямата част от тях бе избита, а останалите се бяха добрали след дълъг бяг. Недалече от собствения си лагер те се бяха натъкнали на римската конница, изпратена от Публий със същата задача и в завързалата се схватка двете страни показали такава ревност за победа, че римляните и келтите загубиха около сто и четиридесет конника, а нумидийците – над двеста. След като стана това, римляните се приближиха в преследването си почти до лагера на картагенците, видяха го и веднага се втурнаха обратно, за да съобщят на стратега за идването на враговете. С пристигането си в стана докладваха. Публий веднага натовари снаряжението на корабите и потегли с цялата си войска нагоре по течението на реката, бързайки да влезе в стълкновение с врага.

В деня на събранието Ханибал изпрати в посока към морето цялата конница, за да послужи като прикриваща част, а пешата сила изведе от лагера и я отпрати на поход. Самият той остана да изчака прехвърлянето на слоновете и оставените с тях хора. Прехвърлянето на животните стана ето така.

46. Сковаха здраво много понтони, два от които свързаха стегнато с друг на сушата при влизането в реката, като общата им ширина беше петдесет стъпки. Към тях свързаха по ред други от външната страна, протягайки през течението цялата верига от понтони. Страната откъм течението осигуриха с помощта на дебело въже, спуснато от двата бряга и завързано за дървета, за да стои цялото съоръжение на място и да не бъде отнесено от реката. Когато цялата връзка от понтони достигна дължина от два плетра, поставиха от външните страни два изключително здрави и големи понтона, свързани един за друг здраво, а с останалите – така, че връзката да бъде лесно отрязана. Към тях закрепиха няколко теглитни въжета, с които лодките щяха да ги теглят и да не позволяват на реката да ги отнесе, а със сила да преодолеят течението и да пренесат върху тях слоновете. След това насипаха пръст по цялата линия на понтоните, докато цялото съоръжение не придоби същия вид като пътя, който водеше до водата и беше на неговото ниво. Слоновете бяха свикнали да се подчиняват на своите гледачи – индуси, когато ги водеха до водата, но в самата вода изобщо не се осмеляваха да пристъпят. Преведоха ги по насипаната земя, като пред тях пуснаха две женски, които останалите животни послушно последваха. Когато ги доведоха до последните два сала, отрязаха въжетата, чрез които ги бяха свързали с останалите, лодките ги повлякоха пряко на течението и скоро животните бяха откъснати, заедно с понтоните под тях, от насипаната пръст. От това животните изпаднаха в паника и се затичаха насам-натам. Но, обградени отвсякъде с течаща вода, те се уплашиха и се принудиха да стоят на едно място. По този начин, привързвайки последователно по два сала, успяха да прекарат върху тях повечето животни. Някои по средата на пътя от страх се хвърлиха във водата. Техните индуси се издавиха, ала животните оцеляха. Поради своята големина и дължината на хоботите си те ги вдигнаха над водата, дишаха с тях и издишваха погълнатата вода, издържаха, като повечето от тях сами преминаха през реката.

47. След като слоновете бяха прехвърлени, Ханибал, заедно с тях и своята лична конница, поставени като ариергард, потегли покрай реката, отдалечавайки се от морето на изток, сякаш към центъра на Европа. Родан извира северозападно от най-вътрешната част на Адриатика и покрай северните склонове на Алпите, тече в югоизточна посока и се влива в Сардинско море. В по-голямата си част минава през цялото дефиле, от север на което живеят келтите ардюи, а цялата му южна страна е ограничена от северните склонове на Алпите. От дефилето на реката Падос, която по-горе подробно описах, го разделят върхарите на споменатите планини, които започват от Масалия и свършват при вътрешната част на Адриатика. Тази планинска верига сега Ханибал прекосяваше, за да влезе от реката Родан в Италия.

Някои автори, които са описали това преминаване, в желанието си да впечатлят своите читатели с чудесата на тази планина, не забелязват как изпадат в две грешки, чужди на историята като цяло. Принуждават се едновременно да лъжат и да пишат неща, които взаимно си противоречат. Представяйки Ханибал като неподражаем по храброст и ум стратег, те същевременно единодушно го показват като безкрайно неразумен. И като не могат да намерят поврат и изход от лъжата, те въвеждат богове и деца на богове в действителния ход на събитията. Те предполагат, че Алпите са толкова стръмни и диви, че не само коне и войска, при това със слонове, но дори и леко снаряжени пехотинци не биха могли да я преминат лесно. И като описват областта така пустинна по своя облик, че ако Ханибал не би срещнал някой бог или херос, който да му покаже пътя, неговата войска би се изгубила и загинала, те безспорно изпадат в двете споменати вече грешки.

48. Най-напред, можем ли да си представим по-безразсъден стратег и по-неумел вожд от Ханибал, ако той, водейки със себе си такава военна сила и залагайки на нея най-големи надежди за цялостния изход на войната не би знаел, както те твърдят, изобщо нито пътищата, нито местата, нито накъде е тръгнал, нито срещу какви сили? Това, с което не биха се наели и стратези, претърпели пълен провал и окончателно обезнадеждени – да тръгнат с войската си през непознати места, това писателите приписват на Ханибал, чиито големи надежди за успешния изход на начинанието му (до този момент – б. пр.) с нищо не са накърнени. Също така явна е и лъжата им във връзка с пустинността на тази област, с нейния стръмен терен и непроходимост. Без да са се осведомили, че келтите, живеещи край реката Родан, неведнъж и дваж преди появата на Ханибал, и то не отдавна, а съвсем наскоро, са преминавали Алпите с големи войски, воювали са с римляните и са се сражавали с келтите, обитаващи долината на Падос, както разкрих в предишната си книга и освен това без да знаят, че едно значително по брой население обитава самите Алпи, невежи за всички тези факти твърдят, че се бил появил някакъв си херос, който да им покаже пътя. По такъв начин те естествено изпадат в положение, подобно на трагическите поети. Защото и при тях обратите в драмите им се нуждаят допълнително от „теос ек махина”, когато разберат, че първоначално съчиненото от тях съдържание е лъжливо и нелогично. И историците са принудени да претърпят подобно нещо и да постъпват по този начин, като измислят появата на богове и хероси, колчем се усети, че първоначалните им твърдения са недостоверни и лъжливи. Та как е възможно на едно нелогично начало да се постави логичен край? Разбира се, в този случай Ханибал е осъществил своето начинание съвсем практично, а не както пишат тия. Поради това той изучил много внимателно богатството на земята, в която му предстояло да се озове, както и враждебните чувства на нейното население към Рим. А за да преодолее трудностите по пътя, той се възползвал от спътници и водачи, които му били близки и които щели да споделят неговите надежди. Самият аз мога с увереност да опиша всичко това, тъй като съм проучил старателно спомените на участниците в събитията, изследвал съм тези земи и сам съм преминал през Алпите, за да ги изуча и видя.

49. Прочие Публий, римският стратег, на третия ден след заминаването на картагенците пристигна при брода на реката. Като разбра, че противникът е потеглил, безкрайно много се изненада, понеже беше убеден, че те никога не биха се осмелили да тръгнат към Италия, поради гъстотата и неблагонадеждността на живеещите там варвари. Но като разбра, че те са се осмелили, веднага се отправи назад към корабите и като пристигна, натовари войската. Изпрати брат си да води операциите в Иберия, а самият той се върна обратно към Италия, бързайки да изпревари противника през Тирения при изхода на прохода през Алпите.33

А Ханибал, който продължаваше неотстъпно своя марш от брода, на четвъртия ден стигна до една област, наречена „Островът” поради самото си разположение, гъсто населена и даваща богата житна реколта. Очертават я реките Родан и Исар, които текат от двете Ј страни и на това място се сливат. По форма и големина е подобна на т.нар. Делта в Египет, само че последната е оградена от едната страна от морето, а от другите две – от ръкавите на реката, докато (едната страна – б. пр.) на тази – от планини труднопроходими и преодолими, и така да се каже, почти недостъпни. Като пристигна в нея, завари там двама братя, които спореха за царската власт и се бяха опълчили един срещу друг с войски. По-големият го помоли и покани да му съдейства и помогне да си възвърне властта и той се съгласи, след като беше почти сигурно, че в момента ще има полза от него. След като се съюзи и му помогна да прогони другия, получи от победителя големи услуги. Не само че го подсигури с жито и с изобилие от всякакви други припаси, но и подмени остарялото и износено оръжие на войската, а освен това и набави топли дрехи и обувки за по-голямата част от войниците, с което му оказа огромна помощ за преминаването през планината. Но, което беше най-важно, тъй като картагенците хранеха опасения при преминаването си през територията на келтите алобриги, той осигури тила им със собствената си войска и им даде възможност в безопасност да достигнат до подножието на прохода през Алпите.

50. На десетия ден, след като бе преминал около осемстотин стадия по брега на реката (Исар – б. пр.), Ханибал стигна до подножието на Алпите. Оттук нататък трябваше да претърпи големи трудности. Докато се движеше по равнинен терен, всички местни владетели на алобригите го отбягваха, като се бояха било от конницата му, било от придружаващите го варвари. Но когато последните се върнаха в родината си, а картагенците сами започнаха да се промъкват през труднопроходимата местност, тогава вождовете на алобригите събраха значителна по численост войска и заеха удобни позиции, през които Ханибал по необходимост трябваше да си проправя път. Ако бяха изпълнили скришом своя план, картагенската войска щеше да бъде напълно унищожена. Но в действителност, понеже бяха разкрити, те, макар и да нанесоха немалки щети на Ханибал, повече навредиха на себе си. Когато картагенският стратег научи, че варварите заемат удобните места, сам се установи на лагер в подножието на планината, напред пусна неколцина от своите водачи-галати, за да разузнаят плановете и цялостното поведение на противниците. Заповедта му бе изпълнена и стратегът научи, че през деня враговете стоят твърдо на поста си и пазят позициите, но през нощта се събират в един град, отстоящ недалече. Така той пригоди към това обстоятелство своите ходове и направи следното. Вдигна войската и потегли открито, но като се доближи до трудната местност, се спря на стан недалече от противника. Когато настъпи нощта, нареди да се запалят огньове и остави там по-голямата част от войската, а най-подходящите, с облекчено въоръжение, прекара по тесния път в нощта и зае изоставените от противника позиции, тъй като варварите, както обикновено, се бяха прибрали в града.

51. Когато на заранта варварите разбраха какво се е случило, отначало се отказаха от намерението си. Но като гледаха множеството от впрегатни животни и проточилата се верига от коне, и с какви усилия се точеше тази верига, това ги подтикна да осуетят техния преход. Това стана и варварите нападнаха от много места, от което картагенците претърпяха немалки загуби, главно коне и впрегатен добитък, не толкова поради хората, колкото заради местността. Пътят през прохода беше не само тесен и неравен, но и стръмен, и при всяко раздвижване и разбъркване едновременно много животни падаха от стръмнините заедно с товарите си. Най-много бъркотия създаваха ранените коне. Те предизвикаха страшна суматоха, като някои от тях, уплашени от ударите, се обръщаха и блъскаха впряговете, а други тичаха напред и изтласкваха всичко, което им се изпречваше по тясната пътека. Ханибал, който виждаше това и преценяваше, че дори и за измъкналите се от сражението не ще има спасение, ако загубят обоза, събра тия, които бяха заели височините през нощта и се спусна да окаже помощ в челото на колоната. Успя да унищожи много противници, понеже атаката му бе от високо, но тази схватка причини не по-малко щети и на собствената му войска. Виковете и стълкновенията от двете страни на пътя увеличиха бъркотията сред колоната. Но след като изби повечето алобриги, а останалите обърна и принуди да побегнат към дома си, едва тогава и останалата част от обоза можа да продължи пътя си, бавно и с големи усилия. А той събра колкото можеше повече войска след сражението и се втурна към града, накъдето се бяха отправили враговете. Завари го почти празен, тъй като почти всичките му обитатели го бяха напуснали, подтикнати от жаждата за плячка, и го завладя. Това му донесе голяма облага както за настоящия момент, така и за сетне. Начаса се снабди с голямо количество коне и впрегатни животни, както и с хората, заловени заедно с тях, а също така си осигури запас от жито и месо, достатъчни за два – три дни. При това предизвика страх сред останалите племена, така щото никой от тези, които се намираха в съседство с прохода, да не дръзват лесно да го нападат.

52. Временно се установи там на лагер, задържа се един ден и отново потегли. В следващите дни водеше войската си донякъде в безопасност. Но на четвъртия ден отново бе изправен пред голям риск. Жителите около прохода се бяха наговорили да го посрещнат с измама, с маслинови клонки и венци в ръцете; почти у всички варвари това е знак за мир, както при нас, елините, те са знак на вестители. Предпазлив спрямо една такава проява на „приятелство”, Ханибал много внимателно проучи техните намерения и цялостния им замисъл. Когато му казаха, че знаят добре за завладяването на града и за избиването на тези, които се бяха опитали да му напакостят, обясниха му, че затова са дошли при него, понеже не желаят нито да сторят същото, нито да претърпят подобна участ и му обещаха да му дадат заложници. Той дълго време се колеба, недоверчив към думите им. Но като прецени, че ако приеме предложеното от тях, може би ще ги направи по-внимателни и кротки, а ако не приеме, ще ги превърне в свои явни врагове, съгласи се с техните предложения и даде вид, че приема мира с тях. След като варварите му предадоха заложниците и го снабдиха с изобилно количество от добитък за храна и изцяло и безрезервно се предадоха в неговите ръце, Ханибал дотолкова им се довери, че ги използваше за водачи в по-нататъшния преход през теснините. Ала след двудневен ход същите тези варвари се събраха и следвайки колоната, нападнаха я, докато тя с мъка преодоляваше една непроходима и стръмна пропаст.

53. В този момент цялата войска на Ханибал щеше напълно да погине, ако той не бе проявил известна предпазливост, и предвидил какво може да се случи, не бе поставил обоза и конницата в челото на колоната, а тежката пехота – в ариергарда. Тъй като те служеха за прикриваща сила, пораженията бяха по-малки. Именно те посрещнаха атаката на варварите. Но макар и да премина и тази опасност, голямо количество войска, товари и коне бяха унищожени. Враговете нападаха отвисоко, спускаха се по склоновете, събаряха скали или хвърляха камъни с ръце, с което предизвикаха такова пълно объркване и го изправиха пред такъв риск, че Ханибал бе принуден да спре за нощта с половината от войската си в една защитена със скали местност, отделен от конете и обоза си, чието идване зачака, докато през цялата нощ те с мъка успяха да преодолеят дефилето. На другия ден враговете си отидоха и той, свързал се с конницата и обоза, продължи по прохода до най-високата част на Алпите, без повече да се натъква на масирани нападения от страна на варварите. Само от време на на време беше обезпокояван от тях. Някои го нападаха откъм гърба, други в челото, и отвличаха част от товарите. Но най-голяма полза той има от слоновете. Там, където по време на похода се намираха те, враговете не посмяваха да нападнат, плашени от необикновения вид на животните. На деветия ден стигна най-високата част от прохода и там се спря на лагер, с намерение да даде възможност на оцелялата войска да си почине и да изчака изостаналите. През това време голяма част от загубилите се коне и от впрегатните животни, които бяха изхвърлили товара си, успяха неочаквано да се доберат до лагера, следвайки следите от похода. По върховете вече се натрупваше сняг, тъй като вече наближаваше залеза на Плеадите.

54. Като усети, че войската е обзета от отчаяние, поради претърпените страдания и поради очакваните трудности, Ханибал ги събра и се опита да ги окуражи, използвайки като едничко средство видимия пейзаж на Италия. Тя лежи под тия планини така, че ако се гледат двете, създава се впечатление, че Алпите са акропола на цяла Италия. Затова, посочвайки им равнината на Падос, припомняйки за благоразположението на живеещите там галати и в същото време – като им показа къде се намира самият Рим, успя донякъде да повдигне духа им. На следващия ден вдигна стана и започна спускането. При спускането си изобщо не се натъкна на противник, освен единични злосторници, действащи скришом. Но щетите, които понесе поради трудния характер на местността и поради зимата, бяха не по-малки, отколкото при изкачването.

55. Пътят на спускане беше тесен и стръмен, заради снега никой не можеше да разбере къде стъпва и всичко, което се оказваше встрани от пътя, пропадаше по стръмнините. Но и на това мъчение издържаха, защото вече бяха свикнали с подобни трудности. Ала когато стигнаха до едно такова място, през което не можеха да минат нито животните, нито впряговете, защото някакво ланшно срутване бе отнело стадий и половина от ширината на прохода, а наскоро бе станало ново срутване, войската отново се разколеба и отчая. Най-напред картагенският стратег се опита да обходи трудния участък. Но когато заваля сняг и този обход стана невъзможен, той се отказа от намерението си.

Ситуацията стана особена и необичайна. Върху стария, останал от миналогодишната зима сняг, новият беше лесен за преминаване, мек и не особено дълбок. Но щом потънеха в него и стъпеха върху стария, който не се пробиваше лесно, те не потъваха, а се плъзгаха по него с двата крака, както се случва на хора, които стъпват върху кал. Но това, което последва, бе още по-изтощително. Хората, които не можеха да пробият вкоравения долен сняг, се мъчеха да се изправят с помощта на коленете и ръцете си, и при това, опрени на четири опори, се плъзгаха още по-силно, поради голямата стръмнина. Но животните, като падаха, пробиваха кората на долния сняг, когато се опитваха да се изправят, и оставаха на едно място с товара си, сякаш замръзнал върху тях, от тежестта и вледенения сняг. Отказвайки се от тези си намерения, Ханибал вдигна стан на хребета, като го очисти от снега и след това прати войската да проправи пътека по стръмнината, с цената на огромни усилия. За един ден направи достатъчно широк проход за впряговете и конете. Веднага ги преведе и спря да лагерува на места, оголени от сняг, като пусна животните по пасища, а нумидийците прати на части да проправят пъртина. Едва след три дни с голяма мъка преведе и слоновете. Но и те бяха в окаяно положение, заради глада. Върховете на Алпите и прилежащите им склонове са изцяло обезлесени от непрекъснатия сняг, който пада там зиме и лете. Но склоновете от двете страни на планината, от средата надолу, са покрити обилно с трева и лесове и са изцяло обитаеми.

56. Ханибал, след като събра цялата войска, продължи спускането и на третия ден след описаната стръмнина стигна до равнинен терен, след като бе загубил много войници в сражения и преминавания на реки по време на целия поход, а стръмнините и трудностите из Алпите му струваха не само много войници, но още повече коне и впрегатен добитък. Накрая, след като извърши целия поход от Новия град за пет месеца, докато прехвърлянето на Алпите стана за петнадесет дни, дръзко се спусна в равнината на Падос и в земята на племето инсобри. Оцелялата му част от либийската войска наброяваше дванадесет хиляди пехотинци, а от иберите – около осем хиляди, а цялата му конница нямаше повече от шест хиляди, както сам показва в надписа, намиращ се в Лакинион и който засяга числеността на войската му.34

По същото време, както казах по-горе, Публий, оставяйки войската на брат си Гней, с указание да оправи нещата в Иберия и да воюва ожесточено с Хасдрубал, отплава с една незначителна войскова част за Пиза. Премина през Тирения и като пое от преторите предните легиони, които воюваха с боите, достигна до равнината на Падос. Устрои си стан и зачака противника, нетърпелив да влезе в сражение.

57. След като доведох своя разказ, двамата вождове и самата война в Италия, преди да започна със сраженията, ще ми се да кажа накратко какво е присъщо за избрания от мен метод на изложение. Сигурно някои ще се запитат защо, след като по-голямата част от моя разказ засяга Либия и Иберия, не съм описал с повече подробности Херакловите стълбове, Външното море, не съм споменал нищо за Британските острови, нито как се добива калай там, нито за добива на сребро и злато в самата Иберия, за които неща писателите, надпреварвайки се един-друг, разказват твърде подробно. Аз съм пропуснал тези подробности не защото ги смятам за чужди на моята история, но първо, защото не желая постоянно да прекъсвам разказа си и да отклонявам читателите си от хода на събитията, и второ, защото не смятам да споменавам за тези неща откъслечно и мимоходом, но като определя подходящо за тях място и случай, да ги опиша според силите си колкото се може по-достоверно. Затова никой не трябва да се чуди по-нататък, че достигайки до такива места, пропускам подобни детайли, поради споменатите вече причини. Но ако някои държат да слушат за подобни неща при всяко споменато място и във всяка част на изложението, то те сигурно не знаят, че се държат като лакомниците по време на угощение. Защото и ония, докато опитват от всички предложени им блюда, не успяват нито в момента истински да се насладят на ястията, нито след това, като смелят погълнатото, да се почувстват заситени, а тъкмо напротив. Така и тези, които правят същото по време на четене, нито по време на самото четене постигат наслада, нито получават някаква полза за в бъдеще.

58. Доказателството, че ако изобщо някой дял на историята, то най-вече този се нуждае от по-достоверно слово и изправяне, е следното. Почти всички ако не, то повечето писатели, които са се опитали да разкажат за особеностите и разположението на онези места, които се намират в окрайнините на познатия ни свят, са допуснали много грешки. Затова аз нямам право да пренебрегвам тези неща, но съм длъжен да разкажа за тях не мимоходом и разпокъсано, а много внимателно. Трябва да разкажа за тях без да укорявам и хуля старите писатели, а да ги похваля и поправя тяхното незнание, като знам, че ако самите те имаха възможността да живеят в наше време, биха поправили и променили много от своите твърдения. В старо време човек рядко би намерил някой елин, който да се е опитал да изследва външната част на света, заради самата невъзможност да се пътува. Много и безчислени са били по онова време опасностите по море, но още повече – по суша. Но и да е достигал някой окрайнините на обитаемия свят, било по принуда, било по собствена воля, той не е могъл да изпълни намеренията си. Трудно е било човек да види много неща с очите си, защото някои от земите били пълни с варвари, а други – съвсем безлюдни. А още по-трудно е било да ти разкажат за видяното и да научиш, поради разликата в езика. а ако някой и да е научавал, още по-трудно е било той да се ограничи само до видяното и като презре парадоксите и измислицата в разказа, да предпочете за себе си истината и да не ни разкаже нищо извън нея.

59. И щом като по тези причини достоверният разказ за онова време е бил не само труден, но почти невъзможен, ако писателите са пропуснали или сбъркали нещо, не е редно да ги виним, а трябва с право да ги похвалим и да им се възхитим затова, че според възможностите на времето са се добрали до нещо вярно и са придвижили познанието напред. Но в наше време почти всички места – в Азия поради Александровата империя, а в останалите части на света – поради римската власт – са станали достижими по море и суша. Затова влиятелните ни мъже, освободени от стремежа да се проявят в политическа и военна дейност, са получили много и големи възможности да се занимават с местата, за които говорим и да ги изследват. Ето защо би трябвало да познаваме по-добре и по-истински тези райони, които по-рано са били непознати. Това и ще се опитам да направя в хода на своя труд, като използвам за тези подробности подходящо място. Ще поискам любопитните към такива описания да следят моя разказ с пълно внимание, след като предприех рисковете и мъките на пътуванията през Либия, Иберия и Галатия и през морето, което се разполага от външната им страна, повече заради това, да поправя незнанието на предишните автори и да станат тези части на света също така познати на елините.

А сега, връщайки се към мястото, откъдето бях прекъснал разказа си, ще се опитам да опиша редовните сражения, които се водиха в Италия между римляните и картагенците.

60. Вече посочих количеството войска, с която Ханибал навлезе в Италия. След като пристигна там, се устрои на лагер в самото подножие на Алпите, за да възстанови войската си. Цялата му войска не само изстрада от изкачванията, спусканията и трудностите на проходите, но си изпати зле и заради липсата на провизии и немарата към собственото си здраве. Мнозина бяха напълно изтощени от глада и непрекъснатите усилия. Не можеха да понесат провизии за толкова хиляди войници през такива стръмнини, а това, което бяха осигурили, повечето от него пропадна, заедно с гибелта на впрегатния добитък. Затова, след като бе тръгнал от брода на река Родан с тридесет и осем хиляди пехотинци и повече от осем хиляди конника, той изгуби по време на прехода, както казах по-горе, почти половината от тази войска. А пък оцелелите и по външен вид, и в общото си състояние, заради вече описаните непрестанни трудности, всички бяха сякаш подивели. Ханибал отдели голямо внимание на това, да се положат грижи за тях и да се възстановят телата и духовете им, така както и състоянието на конете. След това, щом силите на войската му отново укрепнаха, когато таврините, живеещи в предпланините, се бяха разбунтували срещу инсобрите и проявяваха недоверие към картагенците, Ханибал първоначално ги прикани към приятелство и съюз. Но след като те не се подчиниха, той обкръжи най-големия им град и след тридневна обсада го покори. Като съсече всички, които му бяха излезли насреща, той предизвика такъв страх сред съседните племена, че всички начаса дойдоха и му дадоха клетва за вярност. Останалото мнозинство келти, живеещи в равнините, нямаха търпение да помогнат на картагенците при воденето на военните операции, в съгласие с първоначалното си намерение. Но тъй като римската войска вече бе минала покрай повечето от тях и ги бе обкръжавала, пазеха спокойствие. Някои дори били принудени да воюват на страната на Рим. Щом разбра това, Ханибал реши да не чака, а да тръгне напред и да стори нещо, та да окуражи тия, които искаха да го подкрепят в начинанията му.

61. Такова беше намерението му, когато чу, че Публий вече е преминал реката Падос и е наблизо. Най-напред Ханибал не повярва, понеже си спомняше, че го бе оставил само преди няколко дни при брода на реката Родан и преценяваше, че плаването от Масалия до Тирения е дълго и трудно, а и бе научил, че преходът от Тиренско море през Италия до Алпите е дълъг и неподходящ за войска. Но след като все повече вестители му донасяха непрекъснато и все по-ясно, той се удиви и бе поразен от цялостния замисъл на стратега и от начина, по който го осъществяваше. Подобни чувства изпитваше и Публий. Първоначално той изобщо не допускаше, че Ханибал ще се наеме да прекоси Алпите с чужда войска. Той смяташе, че ако и да се опита, със сигурност ще загине. Затова, с тия свои преценки, когато разбра, че не само се е спасил, но и е обсадил вече няколко града в Италия, бе поразен от дързостта и смелостта на този човек. Същото изпитаха и намиращите се в Рим. Току-що бе уталожена последната мълва за завземането на Закант от картагенците и бяха предприети мерки във връзка с това, като един от стратезите беше изпратен в Либия, за да обсади самия Картаген, а втория – в Иберия, за да воюва там с Ханибал, появи се вест, че Ханибал е тук с войската си и вече обсажда някои градове в Италия. Затова, въпреки че съобщението им изглеждаше невероятно, настъпи вълнение и начаса изпратиха до Тиберий в Лилибеон, като му съобщаваха за появата на враговете и искаха от него да изостави първоначалните планове и бързо да се върне, за да защити собственото си отечество. А Тиберий веднага събра екипажите на флота и ги прати, като им нареди да плават към родината. Сухопътната си войска закле чрез хилиарсите да бъдат в Аримин в уречен ден, преди лягане. Това е един град на Адриатическото крайбрежие, в най-южната част на равнината на Падос. Тъй като навсякъде настъпваше раздвижване и пристигаха неочаквани новини, явно бе, че и двете страни не можеха с лека ръка да гледат на бъдещето.

62. През това време Ханибал и Публий, докато се приближаваха един към друг, се заеха да насърчат собствените си войски, като всеки от тях използва подходящите за случая аргументи. Ето как Ханибал започна да окуражава своите войници. Като сбра войнишката тълпа, показа им младежи от пленниците, които бе заловил докато му създаваха неприятности през теснините на Алпите. С тях се бе отнасял зле, подготвяйки ги за предстоящото (зрелище – б. пр.). Носеха тежки вериги, бяха измъчени от глад, а и телата им бяха измъчени от ударите. Постави ги в средата, нареди да ги облекат в пълно галатско въоръжение, както се снаряжаваха техните царе преди да излязат на двубой. Към това добави и коне, бяха донесени и скъпи плащове. След това попита младежите кои от тях искат да излязат на двубой помежду си, при което победителят ще получи представеното снаряжение, а победеният ще се отърве от сегашните си страдания, като умре. Всички завикаха и показаха, че искат да излязат на двубой и той нареди да изтеглят жребий, а изтеглилите двама – да се въоръжат и да се сразят помежду си. Веднага щом младежите чуха това, вдигнаха ръцете си и замолиха боговете, всеки от тях – нетърпелив да се окаже един от щастливците. Когато резултатът бе обявен, изтеглилите жребия бяха безмерно радостни, докато останалите – покрусени. След като двубоят завърши, останалите пленници облазяваха в не по-малка степен загиналия, отколкото победителя, защото се е отървал от многобройни и големи злини, които за тях оставаха в изобилие. Чувствата и на повечето картагенци бяха сходни. Като наблюдаваха нещастната съдба на отвежданите живи пленници и я сравняваха, всички съжаляваха тях и облазяваха загиналия.

63. Ханибал, предизвикал сред войската си това разположение на духа, излезе сам пред тях и заяви, че им е показал пленниците, за да могат, като виждат ясно случилото се, чрез чуждото нещастие по-добре да преценят собственото си положение. Защото в подобно положение и схватка съдбата е вкарала тях и им предлага сходна на днешната награда. Те трябва или да победят, или да загинат, или да останат живи, покорени от враговете си. За тях наградата при една победа ще се изрази не в коне и снаряжение, а в завистта на всички хора по целия свят, че са завладели богатствата на римляните, докато наградата при гибел ще бъде в това, да напуснат живота, сражавайки се до последен дъх с най-хубавата надежда, по правилата на двубоя, без да изпитат никакво страдание. Но тези, които бъдат победени и от желание да оцелеят предпочетат да побегнат или бъдат заловени по някакъв друг начин, тях ги очаква живот, изпълнен със страдание и унижение. Не ще се намери сред тях толкова неразумен или безгрижен, че като помни дългия път, изминат от родината, като помни броя на враговете, с които са заобиколени, като знае колко големи бяха реките, които премина, да се надява, че би могъл с бягство да се върне в родината. Затова им заяви, че трябва, като отхвърлят напълно подобна надежда, да погледнат на собственото си положение по същия начин, както току-що бяха възприели положението на другите. Така, както по еднакъв начин завидяха и на победителя, и на победения от пленниците и съжалиха тия, които останаха живи, по същия начин трябва да помислят и за себе си и да тръгнат всички на битка, готови да победят, а ако това се окаже невъзможно, да загинат. Поиска от тях по никакъв начин да не хранят в ума си надежда, че ще живеят, ако бъдат победени. Ясно е, че за тях ще последва и победа, и спасение, ако така преценят обстоятелствата и такава цел си поставят. Защото никой, който си е поставял подобна цел, било по избор, било по необходимост, не се е излъгвал (в надеждата си – б. пр.), че ще покори своя противник. След като наистина противникът разчита точно на обратното, както е сега с римляните, след като спасението на повечето, които биха избягали от бойното поле е сигурно, защото техните родни домове са наблизо, очевидно е, че дързостта на тия, на които е отнета всякаква надежда, може да остане непреодолима. Войската възприе примера и словото, обзе я въодушевление и кураж, какъвто ораторът целеше, при което той ги похвали и се оттегли. Нареди им да бъдат готови за тръгване на следващата сутрин, при изгрев слънце.

64. Приблизително по същото време Публий, който вече бе прекосил Падос и възнамеряваше да преминава река Тикин,35 течаща пред него, нареди на съответните части да се заемат с построяването на моста, а останалата част от войската събра и произнесе пред нея реч. По-голямата част от словото му се отнасяше до славата на отечеството, делата на предците им, а това, което се отнасяше до настоящето, бе следното. Каза им, че дори и да нямат някакъв скорошен опит по отношение на противника, само заради това, че знаеха, че ще се бият с картагенците, би трябвало да хранят сигурна вяра в победата. Трябва да мислят, че ако картагенците се осмелят да нападнат римляните, това би било съвсем дръзко и безразсъдно, щом като толкова често са били побеждавани от тях, щом като са им плащали толкова големи данъци и са им били почти роби в продължение на толкова време. „Но след като, да оставим казаното, имаме известен опит с тези мъже, затова, че не смеят да ни видят в лицето, какво мнение следва да си съставят за предстоящите сражения тези, които умеят да преценяват правилно? Всъщност тяхната конница, след като се сблъска с нашата край реката Родан, не можа да се оттегли в ред, а след като загуби толкова много конници, позорно избяга чак до собствения си лагер. А техният стратег и цялата им войска, щом разбраха за приближаването на нашите воини, направиха оттегляне, приличащо на бягство и противно на собствените им планове. Поради своя страх избраха пътя през Алпите.” „И сега Ханибал е дошъл”, каза той, „след като е загубил по-голямата част от войската си, а тази, която му е останала, е неспособна и безполезна, поради трудностите; по същия начин той е загубил и повечето си коне, а тези, които са му останали, са неизползваеми, заради дългия и труден път.” Опита се да им докаже, че поради всичко това е достатъчно само да се покажат пред противника. Най-вече поиска да се сдобият с кураж от неговото собствено присъствие. Защото той не би оставил флотата и операциите в Иберия и не би дошъл тук с такава бързина, ако неговата преценка не е, че това действие е изключително необходимо за отечеството и че победата в този случай ще бъде сигурна. След като всички, поради доверието, което вдъхваше ораторът и истината на това, което казваше, показаха готовност да влязат в бой, той ги похвали за изразеното въодушевление и ги освободи, като им нареди да са готови да изпълнят неговата заповед.

65. На следващия ден двете войски потеглиха покрай реката, по брега, който е откъм Алпите, като течението се падаше отляво на римляните и отдясно на картагенците. Когато на втория ден разбраха чрез предните си отряди, че са близо един до друг, се спряха временно на стан там, където се намираха. Но на другата сутрин и двамата стратези вдигнаха цялата си конница, а Публий – своите пешаци-стрелци, и я поведоха през равнината, за да си огледат взаимно силите. Щом се приближиха и видяха вдигнатия прах, веднага се подредиха за битка. Публий, като пусна напред стрелците и заедно с тях – галатската конница, и постави останалите във фронт, запристъпва напред. Ханибал на свой ред подреди в челото оседланата конница и най-устойчивата Ј част и посрещна противника, а нумидийската конница постави в двете крила срещу противника, готова да го обкръжи. Двамата водачи и тяхната конница очакваха с нетърпение сблъсъка, така че в началото стрелците не успяха да направят първото хвърляне, а побягнаха и се напъхаха между редиците на собствените си войски, ужасени от атаката и изплашени да не ги изпотъпчат връхлитащите коне. След като двете сили се сблъскаха в челото, дълго време битката беше равностойна. Биеха се едновременно и на коне, и спешени, поради големия брой воини, които бяха свалени от конете в разгара на сражението. Но когато нумидийците заобиколиха и нападнаха в гръб, спешените стрелци, които в началото избягаха от атаката на конниците, сега бяха изпотъпкани от натиска на многото нумидийци. Конницата, която в началото на боя се сражаваше с лице към картагенците, загубвайки мнозина свои, но унищожавайки още повече врагове, сега, нападната в гръб от нумидийците, побягна, повечето разпръснато, а неколцина – сбрани около вожда.36

66. Публий вдигна лагера и се придвижи през равнината към моста на Падос, като бързаше да успее да прехвърли войската. Преценявайки, че земята е равнинна, а противникът го превъзхожда и той сам е обременен от раните, реши, че трябва да прехвърли войската на безопасно място. Ханибал за известно време мислеше, че римляните ще рискуват да приемат пехотно сражение. Но като видя, че са се придвижили от лагера си, ги преследва до първата река и моста на нея. Разбрал, че по-голямата част от неговото скеле е разбито, а пазачите на моста все още стоят край реката, взе ги в плен, на брой около шестстотин. След като чу, че останалите вече много са се отдалечили, начаса се прехвърли от другата страна и потегли срещу течението, бързайки да достигне до място при Падос, удобно за вдигане на мост. На втория ден се спря, направи мост с помощта на речни съдове и като остави Хасдрубал да се погрижи за прехвърлянето на войската, сам той премина, за да изслуша надошлите от съседните области пратеници. Защото веднага след неговия успех обитаващите наоколо келти побързаха, според предварителното си намерение, да се сприятелят с него, да му предложат услугите си и да му станат бойни съюзници. Той ги прие сърдечно и след като получи и техните сили от другата страна на реката, потегли покрай нея, в посока, противоположна на предишната. Сега той слизаше надолу по течението, бързайки да се сблъска с противника. А Публий, след като прехвърли Падос и се установи на лагер край град Плакентия, който беше колония на римляните, запази спокойствие, грижейки се за своите ранени и считайки едновременно с това, че неговата войска се намира в безопасност. Ханибал, след като на втория ден от прехвърлянето се приближи до противника, на третия ден придвижи в боен ред войската си така, че да го видят противниците. Понеже от тяхна страна никой не му излезе насреща, се разположи на лагер на разстояние от около петдесет стадия между двете войски.

67. Келтските части в римската армия, щом видяха, че картагенците имат добри изгледи за успех, се споразумяха помежду си и зачакаха удобния момент да нападнат римляните, оставайки в палатките си. Когато всички в лагера се нахраниха и легнаха да спят, келтите оставиха по-голямата част от нощта да отмине, към зазоряване грабнаха оръжие и нападнаха тези римски части, които лагеруваха близо до тях. Много от тях убиха, а немалко раниха; накрая отрязаха главите на убитите и отидоха при картагенците, на брой две хиляди пехотинци и почти двеста конници. Ханибал ги посрещна радостно и след като ги насърчи и им обеща подходящи дарове, ги отпрати към градовете им, за да съобщят за стореното на съгражданите си и да ги приканят да станат негови бойни съюзници. Знаеше, че всички по необходимост ще се включат в неговите действия, като научат как техните съграждани са нарушили договора с римляните. Когато междувременно при него дойдоха и боите, предоставяйки му тримата римски мъже, изпратени за подялбата на земята им сред римляни, които бяха заловили още в началото на войната, с измама, както описах по-горе, Ханибал прие тяхното благоразположение и чрез посланиците сключи с тях дружба и съюзничество, а мъжете им върна, като им каза да ги пазят, за да могат чрез тях да върнат собствените си заложници, съгласно първоначалното им намерение.

Публий беше отчаян от стореното клетвонарушение и като прецени, че келтите и по-рано проявяваха отчужденост към тях, а сега, след случилото се, ще остане така, че всички галати наоколо ще преминат на страната на картагенците, реши да вземе предпазни мерки за в бъдеще. Затова, щом нощта премина, вдигна лагера призори и се отправи за реката Требия и хълмовете до нея, доверявайки се на естествената укрепеност на тамошната местност и на съюза с нейните обитатели.

68. Когато Ханибал разбра за неговото оттегляне, веднага изпрати нумидийската конница, а скоро след това и останалата и непосредствено след тях тръгна с войската. Нумидийците нахлуха в опразнения лагер и го подпалиха. Това се оказа от голяма полза за римляните, защото ако ги бяха последвали и докопали техния обоз, повечето от тях щяха да бъдат избити от конницата в равнинната земя. А сега повечето успяха да се прехвърлят през реката Требия. Изостаналите в края на колоната бяха избити, а живите бяха пленени от картагенците.

Публий, след като прехвърли споменатата река, се установи край първите хълмове, които достигна, укрепи лагера с ров и палисада и зачака идването на Тиберий и неговата войска. Положи грижи и за собственото си лечение, тъй като желаеше, ако има възможност, да се включи в предстоящото сражение. А Ханибал се спря на лагер на около четиридесет стадия от противника. Келтският народ, обитаващ равнината, се присъедини към картагенското дело и снабдяваше обилно лагера му с провизии. Същевременно беше готов да вземе участие във всякакви начинания или бойни действия на Ханибал.

Когато новините за конната битка пристигнаха, гражданите на Рим се изненадаха, че нещата не са се развили според очакванията им, но не им липсваха оправдания, за да не мислят, че това е поражение. Някои обвиняваха стратега, други – престъпния нрав на келтите, като стигаха до този извод заради последния им бунт. След като пехотата им беше съвсем незасегната, смятаха, че надеждата им за успех е също така ненакърнена. А когато Тиберий и неговите легиони се появиха и преминаха през Рим, мислеха, че изходът на битката ще се реши само с тяхната поява. След като войниците се събраха, според клетвата, на Аримин, стратегът ги оглави и ги поведе, за да се присъедини към Публий. Събра се с неговата войска, разположи на стан собствените си сили и даде възможност на войската да се възстанови, след непрекъснатия преход в продължение на четиридесет дни, докато стигнат от Лилибеон в Аримин. Същевременно взе всички подготвителни мерки за предстоящата битка и проведе многократни разговори с Публий, за да разбере какво се е случило и да обсъди с него положението в момента.

69. Междувременно Ханибал успя с измама да завземе града Кластидион.37 Предаде му го един мъж от Брентезион, комуто римляните се бяха доверили. Овладя гарнизона и склада с жито, което използва за насъщните нужди на войската си, а войниците отведе със себе си, без да им причини никаква вреда, в желанието си да покаже, че тези, които по стечение на обстоятелствата попаднат в ръцете му, не бива да се боят и да се отказват от надеждата, че ще си запазят живота. Предателят бе удостоен с високи почести, с което Ханибал искаше да окуражи влиятелните мъже, които заставаха на страната на Картаген.

След това, като научи, че някои келти, живеещи между реките Падос и Требия, които вече бяха сключили приятелство с него, преговарят и с римляните, убедени, че по такъв начин ще си осигурят безопасност и от двете враждуващи страни, прати две хиляди пехотинци и около хиляда келтски и нумидийски конника със задача да подложат страната им на грабеж. След като заповедта му бе изпълнена и бе донасяна голяма плячка, келтите начаса се явиха в лагера на римляните, за да им поискат помощ. Тиберий отдавна чакаше удобен повод да започне активни действия и като го използва, прати по-голямата част от конницата и около хиляда спешени стрелци. След като се сразиха с тях за плячката, келтите и нумидийците се обърнаха и се оттеглиха към своя лагер. Веднага щом разбраха за станалото, командирите на предните постове изпратиха подкрепления на тия, които бяха притиснати. Тогава римляните на свой ред се обърнаха и побягнаха към своя лагер. Щом видя това, Тиберий изпрати цялата конница и всичките си стрелци. А картагенският пълководец, неподготвен за решителна битка, и убеден, че решителните сражения не бива да се правят без определена цел и при всякакъв повод, нещо, което трябва да кажем, е присъщо на един добър стратег, задържа тия, които бяха около него в лагера и нареди тези, които отстъпваха, да застанат на място.38 Забрани да преследват врага и да влизат в бой с него, като съобщи решението си чрез офицерите и тръбачите. Римляните почакаха известно време и си отидоха, като загубиха малка част от своите, а много повече картагенци унищожиха.

70. Тиберий, въодушевен и извънредно радостен от успеха, прояви ревностно желание да се реши изходът на войната колкото се може по-скоро. В момента можеше да го стори и на собствена глава, поради лошото състояние на Публий. Но понеже желаеше да се съобрази и с мнението на своя състратег, поговори с него. Публий преценяваше положението съвсем иначе. Смяташе, че легионите им ще станат по-силни, ако презимуват и че келтите, поради своето непостоянство, ще отхвърлят верността си към картагенците, ако те бъдат принудени да стоят в бездействие и да пазят спокойствие. Ще започнат отново да им нанасят щети. Освен това надяваше се, че като оздравее от раната, ще може да допринесе истинска полза за общото дело. С тези съображения той помоли Тиберий да остави нещата такива, каквито са. Тиберий разбираше верността и сериозността на казаното, но подтикнат от славолюбие и в проява на неразумна самоувереност, бързаше да реши крайния изход в своя полза. Не желаеше Публий да вземе участие в битката, нито новоизбраните консули да успеят да пристигнат и да оглавят командването. Защото беше дошло времето за това. Ето защо определи момента за битката не съобразно с обстановката, а според собствените си амбиции. Естествено неговите действия щяха да бъдат погрешни.

Ханибал преценяваше положението също като Публий. Бързаше да влезе в сражение с противника, защото желаеше, първо, да се възползва от все още свежото въодушевление на келтите и, второ – да се бие с римските легиони, докато все още бяха новосформирани и необучени. Трето – защото Публий все още не можеше да участва в сражението и най-вече за да върши нещо, а да не допусне времето да тече без полза. Защото вкара ли един пълководец войската си в чужда земя, заеме ли се с рисковано начинание, той има само един начин да се спаси – като подновява непрекъснато надеждите на своите съюзници.

Такъв бе стремежът на Ханибал, който знаеше, че Тиберий ще бъде нападателно настроен.

71. Той отдавна бе забелязал една местност между двата лагера, равнинна и незалесена, но удобна за засада, тъй като през нея тече вода, оградена с хълмисти брегове и навсякъде обрасла с храсти и тръни. На това място реши да надхитри противника. Щеше лесно да се прикрие. Римляните проявяваха подозрителност към гористите места, тъй като келтите винаги устройваха засадите си в подобни местности и не обръщаха внимание на равнинни и оголени места. Не знаеха, че такива места са по-удобни от гористите както да се скрият участниците в засадата, така и да не пострадат. Там те могат да следят отдалече всичко наоколо, а пък за прикритие в повечето случаи има достатъчно средства. Един такъв поток с отсечени брегове, с тръстика, папрат или някакви храсти, може да скрие не само пехота, но понякога и конница, ако човек прояви малко внимание да положи отличаващите се със знаците си щитове възнак на земята, а под тях – шлемовете. Картагенският стратег обсъди своя план с брат си Магон и с останалите членове на военния съвет. Всички го одобриха. Щом войската се нахрани, той извика брат си Магон, още млад, но изпълнен с боен дух и обучен във военното дело. Предостави му сто конника и още толкова пехотинци. Още през деня той бе наредил на най-отличилите се и храбри войници от войската да дойдат в палатката му след вечеря. След като се обърна към тях с насърчителни слова и повдигна бойния им дух, нареди всеки от тях да избере по десет от най-мъжествените войници от своите части и да ги доведе на едно място в лагера, което им беше известно. Нареждането му бе изпълнено и той изпрати събралите се хиляда конника и още толкова пехотинци през нощта към мястото на засадата. Осигури им водачи и определи на брат си момента за започване на атаката. На зазоряване събра нумидийската конница, изключително издръжливи мъже, призова ги и като обеща подходящи награди за тези, които проявят най-много войнска добродетел, им нареди да се приближат до лагера на противника и като прекосят бързо реката, да го обстрелват и да го предизвикат да излезе. Искаше да хване римляните преди да са закусили и да са се подготвили за предстоящото сражение. След това събра и останалите командири, призова ги по същия начин за бой и нареди цялата войска да закуси и да се погрижат за конете и оръжието.39

72. Веднага щом видя приближаването на нумидийската конница, Тиберий нареди на своята да излезе и да срещне противника. Освен тях изпрати и около шест хиляди спешени стрелци. После изведе от лагера и останалата част от войската, убеден, че със самата им поява ще се реши всичко. Тази негова самоувереност произтичаше от големия брой на войската и от успеха на неговата конница на предния ден. Времето се обръщаше на зима, денят бе снеговит и изключително студен, а хората и конете му бяха почти всички ненахранени, когато потеглиха. В началото войската се крепеше от ентусиазма и въодушевлението. Но когато дойде ред да се преминава реката Требия, чието корито се беше напълнило поради падналия през нощта нагоре от лагера дъжд, пехотинците потъваха почти до гърдите, докато преминаваха. Поради това войската започна да се измъчва от студа и глада, тъй като денят вече напредваше. Картагенците, напротив, нахранени, пийнали и положили грижи за конете си, се бяха събрали всички около огньовете и се снаряжаваха. Ханибал, в очакване на сгодния момент, като видя, че римляните вече са преминали реката, изпрати напред за прикритие своите копиеносци и прашкари, на брой около осем хиляди и след тях изведе армията си. След като я отдалечи на осем стадия от лагера, построи пехотата в една линия, на брой около двадесет хиляди, ибери, келти и либи, а конницата раздели и постави на двете крила, на брой – повече от десет хиляди, заедно с келтските съюзници и като раздели и слоновете пред двете крила, нападна от двете страни. През това време Тиберий нареди на конницата да се върне, понеже разбра, че те няма да могат да сторят нищо на противника – нумидийците се оттегляха леко и разпръснато и след това отново нападаха дръзко и храбро; това е характерно за нумидийската бойна тактика. Подреди пехотата в характерния римски боен ред, тя наброяваше около шестнадесет хиляди римляни и около двадесет хиляди съюзници. Такъв е броят на цялата им войска в моменти на решителни сражения, стига консулите да съумеят да се съберат.40 След това постави конницата на двете крила, на брой четири хиляди, и тръгна надменно срещу противника, като настъпваше бавно и в ред.

73. Когато двете войски се приближиха, най-напред се сблъскаха леко въоръжените части. Когато това стана, римляните загубиха много, докато картагенците получиха голямо надмощие, тъй като спешените стрелци на римската войска бяха пострадали още от сутринта, повечето си метателни оръжия бяха вече изразходвали при сблъсъка с нумидийците, а тези, които им бяха останали, бяха станали неизползваеми, поради непрекъснатия валеж. Същото се случи и с конницата и с цялата им войска. Положението на картагенците бе тъкмо обратното. Подредени, в цветуща форма и свежи, на тях им беше леко да окажат подкрепа навсякъде, където беше необходимо. Поради това, веднага щом първите части се оттеглиха между редиците на своите и тежко въоръжените пехотинци се сблъскаха, конните части на Картаген притиснаха своя противник от двете крила, понеже го превъзхождаха по численост, тяхното състояние и това на конете им беше добро, поради това, че както казах, бяха влезли в сражението свежи. Когато римската конница се оттегли и оголи крилата на своята фаланга, картагенските копиеносци и нумидийската маса, заобикаляйки своята тежка пехота, подредена пред тях, удариха римляните в крилата, като им причиниха много щети и им попречиха да се бият фронтално. Първите редове на тежката пехота от двете страни, намиращи се в центъра на целия боен ред, дълго време се сражаваха упорито, без нито една от страните да получи предимство.

74. Но в това време поставените в засада нумидийци изскочиха и удариха центъра на противника в гръб, с което предизвикаха голяма суматоха и паника сред римската войска. Накрая, когато фланговете на Тиберий бяха притиснати от слоновете и нападнати от всички страни от леките стрелци, се обърнаха и бяха прогонени от преследвачите си до споменатата река. Когато това стана, централната част на римската войска, тези, които бяха отзад, пострадаха и загинаха от стоящите в засада, а първите редици, принудени да напредват, надвиха келтите и една част от либите и след като избиха много от тях, пробиха картагенския ред. Но като видяха, че двете им крила са отблъснати, се отказаха да се притекат на помощ или да се оттеглят към своя лагер, защото се страхуваха от числеността на вражата конница и бягаха от реката и обилния дъжд, който се изливаше върху главите им. Събраха се и без да нарушават реда, се оттеглиха в безопасност в Плакентия, на брой не по-малко от десет хиляди. Повечето от останалите бяха избити от слоновете и конниците край реката, но спасилите се пехотинци и по-голямата част от конницата се оттеглиха към споменатата част и се добраха, заедно с тях, до Плакентия. Картагенската войска преследваше противника до реката, но поради бурята не можа да продължи по-далече и се оттегли в лагера. Всички бяха възрадвани от битката, като смятаха, че са удържали победа. Бяха загинали малцина ибери и либи, като повечето щети бяха за сметка на келтите. Но поради дъжда, преминал по-късно в сняг, си изпатиха доста, измряха всичките им слонове, освен един, а от студа погинаха много хора и коне.

75. Тиберий, макар и да си даваше сметка за случилото се, искаше според силите си да скрие от римляните какво е станало и съобщи чрез вестители, че е имало сражение, но бурята му е попречила да удържи победа. В началото римляните повярваха на съобщението, но скоро, когато научиха, че картагенците стоят невредими в своя лагер и всички келти са преминали на тяхна страна, докато техните сили са изоставили лагера си и след като са се оттеглили от сражението, са се сбрали в градовете и се снабдяват с провизии от морето, по реката Падос, разбраха съвсем ясно какъв е бил изходът от битката. Затова, макар и да бяха изненадани, положиха изключителни грижи за подготовка на по-сетнешните операции, за охрана на изложените на опасност райони. Пратиха легиони в Сардиния и Сицилия, гарнизони в Тарент и други удобни места.41 Съоръжиха и флота от шестдесет пентери. Гней Сервилий и Гай Фламиний, новоизбраните консули, сплотяваха съюзниците и набираха войници за своите легиони.42 Изпращаха и припаси в Аримин и Тирения, тъй като смятаха да използват тези райони за база в своите действия. Помолиха за помощ и Хиерон, който им изпрати хиляда и петстотин критски пелтофори. Навсякъде и във всяко отношение извършваха действени приготовления. Защото римляните са най-страшни както в обществените, така и в личните си начинания, когато са изправени пред истинска опасност.

76. През това време Гней Корнелий, който както казах по-горе, бе оставен от брат си Публий за стратег на флотата, потегли с цялата флота от устието на Родан и стигна до Иберия в мястото, наречено Емпорион. Оттам започна своите прехвърляния, завладявайки с обсада тези крайбрежни градове до реката Ибер, които не се подчиняваха, а към ония, които го приемаха, проявяваше приятелски чувства и полагаше грижи за тяхната сигурност. Като обезопаси всички крайморски градове, които преминаха на негова страна, нахлу навътре в сушата с цялата си войска. Със себе си водеше и едно значително количество иберийски съюзници. Настъпвайки напред, той разби защитата на някои градове, други му се покориха. Когато картагенците, оставени да охраняват тези земи под командването на Ханон, се установиха на лагер срещу тях край един град, наречен Кисса,43 Гней ги победи в редовно сражение и спечели голяма плячка, тъй като целият обоз на войската, тръгнала за Италия, беше оставен при тях. Всички до реката Ибер станаха негови съюзници и приятели. Залови в плен картагенския стратег Ханон и ибериеца Андобал.44 Последният беше тиранин на цялата централна област в Иберия и заклет привърженик на картагенците. Хасдрубал скоро научи за станалото и се притече на помощ, като премина реката Ибер. Разбра, че екипажите на римската флота са оставени назад и че те проявяват безгрижие и прекомерна самоувереност поради успеха на пешите сили. Взе от своята войска осем хиляди пехотинци [и около хиляда конника] и като научи, че екипажите са се пръснали из страната, изби мнозина от тях, а останалите принуди да избягат на корабите си. Тогава се оттегли, прехвърли отново реката Ибер и се зае с подготовка и подсигуряване защитата на областите отвъд реката. Зимата прекара в Новия град. Когато Гней се прибра при флотата, наказа според римските закони виновните за случилото се. След това събра на едно място пешите сили и флотата и остана да зимува в Таракон. Раздели плячката поравно между войниците и по този начин осигури тяхното благоразположение и готовност да се изявят в бъдеще.

77. Така се развиваха събитията в Иберия. С настъпването на пролетта45 Гай Фламиний премина с войската си през Тирения и се спря на лагер пред град Аретий, а Гней Сервилий отиде чак до Аримин, за да се противопостави там на настъплението на неприятеля. В зимния си лагер в Келтика Ханибал държеше заловените след битката римски войници, като им даваше толкова, колкото да не гладуват, докато към пленниците от съюзните му племена се отнасяше с изключителна човещина. След това ги събра и им обясни, че е дошъл не за да воюва с тях, а с римляните, в техен интерес. Каза им, че затова те, ако са умни, трябва да приемат неговото приятелство. Той е дошъл преди всичко за да възвърне свободата на италийците. Също така – и за да спаси градовете и земята, от които римляните са ги лишили. След като им каза това, ги пусна да се приберат по родните си места, без откуп, понеже искаше по такъв начин едновременно да настрои италийските племена към себе си и да ги отчужди от благоразположението, проявявано към римляните, и още – да разбунтува тези, които смятаха, че са ощетени от римската власт, която им е отнела градове и пристанища.

78. По време на зимуването си той приложи и една характерна финикийска хитрина.46 Тъй като се страхуваше от непостоянството на келтите и от евентуални опити за покушение срещу него, съзнаваше, че приятелството му с тях е съвсем отскоро, си осигури изкуствени коси, направени така, че да съответстват на хора на различни възрасти и си ги сменяше непрекъснато. Едновременно с това си сменяше и облеклото, така, че винаги да съответства на прическата. Благодарение на това той бе неузнаваем не само за тия, които го виждаха за пръв път, но дори и за близкия му кръг.

Като забеляза, че келтите са недоволни от забавянето на войната на тяхна територия и че с нетърпение очакват да нахлуят в земята на противника, уж заради гнева си към римляните, но по-скоро – от жажда за плячка – (Ханибал – б. пр.) взе решение да потегли колкото може по-скоро и да изпълни желанието на войската.47 Веднага, щом времето започна да се променя, разпита тези, които най-добре познаваха страната и научи, че другите пътища към вражеската територия са дълги и явни за неприятеля, докато пътят през тресавищата за Тирения е труден, но къс и Фламиний ще бъде изненадан. Понеже Ханибал по природа бе склонен на такива хитрости, реши да тръгне по този път. Когато слухът, че вождът се кани да ги поведе през някакви си мочурища се разпространи из войската, всеки изпита неприязън, защото си представяха пропади и блата.

79. Но Ханибал внимателно проучи маршрута, който се оказа, че е с плитка вода и устойчиво дъно и потегляйки, постави в челото либите, иберите и най-ефективната част от своята войска, като размеси сред тях и обоза, за да могат за момента да са осигурени с храна. Не изпитваше никаква тревога за съдбата на обоза, защото преценяваше, че като стигне вражеската земя, ако бъде победен, няма да му бъдат необходими припаси, а ако се наложи в откритата територия, няма да изпитва недостиг на провизии. След споменатите части постави келтите и най-накрая – конницата. За надзираващ ариергарда постави брат си Магон по много причини, но най-вече – заради мекушавостта на келтите и тяхната склонност да бягат от трудностите, та да може, ако те тръгнат изнурени обратно, да им попречи, като ги нападне с конницата. Иберите и либите преминаха реката без особени усилия, понеже при тяхното преминаване блатата бяха все още непокътнати, пък и защото самите те бяха издръжливи и свикнали на такива трудности. Но келтите напредваха с голяма мъка, тъй като блатата бяха вече размътени и дъното бе паднало на по-голяма дълбочина, а и бяха изтощени и отчаяни от трудността на задачата, тъй като изобщо не бяха навикнали на такава мъка. Но конницата, стояща отзад, им пречеше да тръгнат обратно. Всички страдаха, най-вече от безсънието, защото вече в четири дни и три нощи вървяха непрекъснато през водата. Но най-много от всички се мъчеха и най-много жертви дадоха келтите. Повечето впрегатни животни затъваха в тинята и изгинаха, а ползата от тях беше само една: хората, измъквайки се от водата, лягаха върху гърбовете им и багажа и така успяваха да подремнат малко през нощта. Амуницията на немалко коне пропадна, заради непрекъснатото газене в тинята. Ханибал едва се спаси върху оцелелия слон, с големи мъки, защото изпитваше остра болка от атакуващата го офталмия. Заради нея накрая загуби едното си око – нямаше време да спре, нито можеше при тия обстоятелства да се лекува.

80. След като премина така ненадейно през блатистите райони, в Тирения разбра, че лагерът на Фламиний е край град Аретий.48 Устрои лагера си в края на блатата, за да даде възможност на войската да си почине, а сам той да разузнае за неприятеля и за земята, лежаща пред него. Научи, че областта е пълна с плячка и че Фламиний е един угодник на тълпата и пълен демагог, но не достатъчно опитен в истинската военна практика и освен това – самоуверен в действията си. Прецени, че ако мине покрай стануващите римляни и нахлуе навътре в страната, римският стратег ще се страхува от подигравките на тълпата, ако остане в бездействие, докато страната бива опустошавана. От друга страна, ще бъде толкова оскърбен, че ще е готов да го последва навсякъде, нетърпелив да спечели битката сам и да не дочака идването на неговия съратник. От това стигна до извода, че Фламиний ще му даде много възможности да го нападне. Всички негови преценки бяха разумни и уместни.

81. Наистина няма съмнение, ако някой заяви, че във военното дело има нещо по-важно от това знаеш принципите на действие и характера на противниковия стратег, то той е невежа и глупак. Защото, така както в единични двубои или в бойни редици този, който смята да победи трябва да види как може да стигне до целта си и каква оголена или незащитена част на съперника се открива, така и оня, който решава нещата в цялост, трябва да види не оголената част на цялото, а слабите места в характера на противниковия командир. Мнозина от безгрижие и пълна леност провалят не само обществените дела, но прахосват напразно и собствения си живот. Мнозина други, поради страст към виното не могат да заспят, преди да загубят ума си в пиянство, а някои в стремежа си към любовни удоволствия и силната си страст към тях не само погубват градове и имоти, но завършват в позор и собствения си живот. Страхът и глупостта в личния живот носят хули за тия, които ги проявят, но когато се окажат присъщи за един върховен водач, те се превръщат в най-голямото обществено зло. Те не само правят войската му безполезна, но често носят най-големи поражения на тия, които са му се доверили. А пък припряността, неуместната дързост и гнева, и освен тях – празната суета за слава и фалшът са в изгода на враговете и крайно опасни за приятелите. Такъв пълководец може да стане жертва на всякакви заговори, засади и измами. Затова, ако човек може да разбере недостатъците на противника и предприеме спрямо неприятелите такива действия, чрез които най-вече ще предизвика слабостта на противниковия стратег, то той ще спечели победата по най-бърз начин. Защото, както ако премахнеш кормчията на един кораб, то целият му екипаж става плячка в ръцете на противника, така ако успееш да подчиниш на своите планове и решения командващия вражеската армия, ще можеш да завладееш и цялата му войска.

И в този случай Ханибал, който предвиди и пресметна поведението на противниковия вожд, не се излъга в плановете си.

82. Колкото може по-бързо тръгна от областта до Файсола49 и като мина близо до римския лагер, навлезе в страната, простряна пред него. Фламиний начаса се възмути и разгневи, решил, че врагът му се подиграва. След това, когато страната бе подложена на грабеж и пушеци от всички посоки носеха вестта за нейната гибел, гневът му се усили, защото смяташе всичко това за непоносимо. Затова, макар някои командири да мислеха, че не бива да тръгва след врага, нито да предприема бой, а трябва да се пази и да изчака идването на другия консул и да дадат сражение с цялата си войска отведнъж, той не само не слушаше какво му се говори, но не можеше да понася тия, които му го казваха. Призоваваше да си помислят какво ще кажат съотечествениците, когато земята се опустошава почти до самия Рим, а те стоят на лагер в Тирения, зад гърба на неприятеля. Накрая, като каза това, потегли с войската, без да търси подходящ момент и място, а бързайки единствено да се сблъска с врага, сякаш победата му бе явно гарантирана. И до такава степен вдъхваше надежди сред тълпата, че цивилната маса, която го следваше, бе по-многобройна от въоръжените, заради плячката и носеха със себе си вериги, пранги и други подобни.

Междувременно Ханибал настъпваше към Рим през Тирения, като оставяше от лявата си страна града Кюртинион50 и прилежащите му планини, а отдясно – езерото, наречено Тарсимене. Откъдето минеше, той продължаваше да пали и опустошава страната, за да предизвика гнева на противника. Като видя, че Фламиний вече се приближава и същевременно забеляза място, удобно за битка, предприе приготовления.

83. По пътя имаше една равна теснина, оградена от двете страни с непрекъсната редица от стръмни хълмове, а в ширина пред нея лежеше стръмно и непроходимо възвишение, а отзад – езеро, което стесняваше прохода в дефилето покрай хълмистата редица. Като премина край езерото и през дефилето, Ханибал сам зае предното възвишение, като си направи пред него стан, заедно с иберите и либите; прашкарите и копиехвъргачите подреди в редица при прохода откъм дясната редица хълмове, ограждащи дефилето. По същия начин подреди конниците и келтите по протежение на лявата редица хълмове, като последните стигаха до входа на дефилето, между хълмистата редица и езерото.

Ханибал, подготвил се така през нощта и оградил дефилето със засади, запази спокойствие. А Фламиний го приближаваше по петите, бързайки да се срещне с противника. В късните часове на нощта той се бе спрял близо до самото езеро, а с настъпването на деня, още на зазоряване, поведе челото на колоната си покрай езерото в споменатото дефиле, за да се добере до противника.

84. Беше паднала изключително гъста утринна мъгла и Ханибал, веднага щом по-голямата част на колоната бе вече нахлула в дефилето и нейния авангард стигна до него, даде сигнал за битка. Съобщи и на стоящите в засада и се спусна върху противника от всички страни едновременно. Внезапната им поява изненада армията на Фламиний и понеже от мъглата видимостта беше лоша, а враговете се спускаха и нападаха от много места и от по-високо, римските таксиарси и хилиарси не само не можеха да сторят каквото бе нужно, но дори и не разбираха какво става. Нападаха ги едновременно в челото, в тила и отстрани, от което повечето бяха съсечени още в походен строй, без да могат да се защитят, все едно че бяха предадени от несъобразителността на своя стратег. Още докато обмисляха какво да предприемат, биваха избивани ненадейно. Междувременно самият Фламиний, напълно загубил надежда и отчаян, бе нападнат от неколцина келти и убит. Така в дефилето загинаха почти петнадесет хиляди римляни, които не можаха нито да се пригодят към условията, нито да направят нещо друго, освен да държат на това, към което бяха привикнали – да не бягат и да не напускат редовете си. Тези пък, които бяха обкръжени в теснините между езерото и хълма, загинаха по още по-срамен и жалък начин. Притиснати в езерото, някои от тях загубиха разума си, опитаха се да плават със снаряжението и се издавиха, а по-голямата маса навлязоха в езерото докъдето можеше и застанаха на място, като главите им стърчаха над водата. Когато конниците ги приближиха и гибелта застана пред очите им, те задигаха ръцете си, викаха и молеха да бъдат взети в плен, докато накрая биваха съсичани или от конниците, или след като помолеха своите да направят това. Около шест хиляди от дефилето надвиха противника, нападнал ги във фронт, но не бяха в състояние да помогнат на своите и да ударят неприятеля в тил, защото не можеха да видят какво става, макар да биха допринесли много за крайния изход на битката. Вместо това те натискаха непрекъснато напред и напредваха с надеждата, че ще срещнат някого, докато не се видяха излезли на височините. Застанаха на върха на хълма и когато мъглата се вдигна, разбраха погрома, който ги бе сполетял. Като не можеха да направят нищо повече, тъй като противникът вече бе напълно овладял положението и държеше под контрол цялата околност, стегнаха се и се оттеглиха в едно тиренско село. След като битката свърши,51 стратегът изпрати след тях Маарба с иберите и копиеносците, които ограбиха селото. Напълно объркани, те оставиха оръжието и се предадоха под гаранция, че ще им бъде пощаден живота.

Така завърши решителната битка между римляните и картагенците в Тирения.

85. Ханибал, когато при него бяха доведени предалите се под гаранция, както и останалите пленници, събра всичките – на брой повече от петнадесет хиляди. Най-напред им обясни, че Маарба не е имал право да гарантира живота им без негово съгласие, след което обвини римляните. После остави тези от пленниците, които бяха римски граждани и ги разпредели сред войската, за да ги пазят. Съюзниците им пусна без откуп да си отидат по домовете, като повтори предишното си слово, че е дошъл да воюва не срещу италийците, а срещу римляните, за свободата на италийците. После остави войската да си отдъхне и погреба с големи почести своите загинали с по-високи рангове, на брой около тридесет. Всички негови убити наброяваха около хиляда и петстотин, като повечето от тях бяха келти. Като направи това, вече уверен в крайния изход, се посъветва с брат си и приятелите си къде и как да нападне.

Когато в Рим достигна вестта за поражението, управниците не бяха в състояние да разкрасят или омаловажат случилото се, поради големината на нещастието и се принудиха да съобщят фактите пред народа, като свикаха Народното събрание. Затова думите на стратега пред рострата: „Победени сме в голяма битка” предизвикаха такъв смут, че на присъстващите и на двете места им се стори, че в този момент поражението е по-голямо, отколкото в истинското сражение. И това беше съвсем естествено. От много време те не познаваха тази дума, нито на практика бяха изпитали такова поражение, което да бъде единодушно признато, така че не можаха да го понесат сдържано и достойнство. Това, разбира се, не се отнасяше за сената, който запази самообладание и се замисли за бъдещето – как и какво трябва да се направи от всеки гражданин.

86. По време на битката Гней Сервилий, назначен за консул на областта Аримин, намираща се по крайбрежието на Адриатическо море, където галатската равнина се свързва с останалата част на Италия, недалече от устието на Падос, научи, че Ханибал е нахлул в Тирения и се е установил на лагер срещу Фламиний. Реши да се присъедини към последния с цялата си войска. Но войската му бе тежка и това се оказа невъзможно, затова бързо изпрати напред Гай Кентений52 с четири хиляди конника, за да може, ако потрябва, да пристигне на помощ преди него. Но когато след битката съобщиха на Ханибал за идващата помощ, той изпрати срещу тях Маарба с копиеносците и част от конницата. Когато те се сблъскаха с войската на Гай, още в първото сражение избиха почти половината от нея, а на другия ден, след като ги преследваха до един хълм, заловиха останалите в плен. Три дена след вестта за поражението в голямата битка, когато из града, така да се каже, се разгоряха страстите, в Рим пристигна вестта и за това поражение. В смут изпадна не само народът, но вече и сенаторите. Затова изоставиха едногодишната система на управление и избор на архонти и решиха при създалото се положение да постъпят по-решително, преценявайки, че ходът на войната и сегашните обстоятелства налагат нуждата от единовластен пълководец.

Ханибал, вече придобил пълна самоувереност, временно се отказа да приближава към Рим. Тръгна из страната, като необезпокоявано я опустошаваше и настъпваше към Адриатика. Като мина през така наречената земя на умбрите и тази на пикентите, на десетия ден стигна до Адриатика, натрупал огромна плячка, която войската му повече не можеше да вози или носи и избил по време на своя поход огромна маса от хора. Беше дал заповед при завладяването на градовете с щурм да бъдат избивани всички граждани в зряла възраст. Това той правеше заради старата си вродена омраза към римляните.

87. Сега той се устрои на лагер край бреговете на Адриатика, в една земя, която се отличаваше с разнообразието от плодове, които ражда. Положи голямо усърдие войската му, а също така и конете, да отпочинат и да се излекуват. Поради студа, който изтърпяха, зимувайки в Галатия, и невъзможността да се трият със зехтин, а след това и при преминаването през блатата и мъчнотиите, на които се натъкнаха там, почти всички коне, както и хората заболяха от така наречения скорбут с произтичащите от тази болест страдания. Затова, след като завладя тази богата земя, той възстанови крепкостта на конете и укрепи телата и духа на своите войници. Преоблече своите либи с подбрано римско снаряжение, каквото сега имаше в изобилие. По същото време изпрати по море и вестители да донесат в Картаген за неговите победи. Откакто бе преминал в Италия, за пръв път тогава се докосваше до морето. Като чуха за това, картагенците изпитаха огромно въодушевление и побързаха да съдействат по всякакъв начин за развоя на акциите в Италия и Иберия.

Римляните пък избраха за диктатор Квинт Фабий,53 мъж, отличаващ се със своята разумност и с вродените си качества. Все още и по мое време потомците на неговия дом носят прозвището „Максими”, т.е. – най-големите, заради величината на неговите успехи и подвизи. Диктаторът се отличава от консулите в следното: Консулите са съпровождани от по дванадесет пелеки (лат. ликтори – б. пр.), докато той – от двадесет и четири, и докато те при изпълнението на много свои начинания са зависими от сената, той е самовластен пълководец. При избирането му се премахват всички магистратури в Рим, с изключение на демарсите (лат. трибуни – б. пр.). Но всичко това ще опиша по-подробно на друго място. Наред с диктатора избраха за началник на конницата Марк Минукий.54 Той е подчинен на автократора и става нещо като негов наместник в управлението, когато последният е зает с други неща.

88. Ханибал, след като за кратко време укрепи своя лагер, започна да обикаля из земята около адриатическото крайбрежие и къпеше конете със стари вина, с които разполагаше в изобилие. Така излекува тяхната слаботелесност и краста. По подобен начин излекува ранените си войници, а останалите укрепиха телосложението си и бяха готови да изпълнят предстоящите си задължения. Премина и опустоши Прететианската и Адрианската, а още Марукинската и Френтанската земи, след което тръгна към Япигия. Тя е разделена на три имена, едното племе се нарича даунии, другото – певкетии, и третото – месапии. Най-напред нападна дауниите. Като започна от Лукария,55 римска колония, оплячкоса страната. След това се установи край Ойбонион,56 премина през Аргюрипане и необезпокоявано разграби цялата Дауния.

По това време Фабий, след като бе избран, принесе жертва на боговете и тръгна със своя съархонт и свиканите през това време четири легиона. Съедини се с дошлите на помощ от Аримин войски край Нарния, освободи консула Гней от длъжността стратег на сухопътните сили и го изпрати в Рим, като му нареди да предприеме според обстоятелствата мерки, ако картагенците се раздвижат по море, а сам той със своя заместник и войските се установи на лагер срещу картагенците, край така нареченият Айки, на разстояние около петдесет стадия от противника.

89. Когато Ханибал разбра за пристигането на Фабий, реши да изплаши врага с удар, изведе войската си и като се приближи до римския лагер, построи я в боен ред. Почака известно време, но никой не излезе насреща му и той се върна обратно в своя стан. Фабий беше решил да не влиза в сражение и да не рискува. Първата му и главна цел беше да осигури безопасността на своите войници и към това се придържаше твърдо. В началото по негов адрес започнаха да се сипят упреци, че е страхливец и се бои да излезе на бой, но с времето принуди всички да стигнат до единодушие и да признаят, че при подобни обстоятелства никой не можеше да постъпи по-разумно и по-разсъдливо от него. Скоро самите факти станаха свидетели в полза на неговите решения. Войските на противника се бяха упражнявали във военното дело непрекъснато от ранна възраст, имаха вожд, отгледан сред тях и обучен още от дете в полеви сражения, бяха спечелили много битки в Иберия, два пъти бяха съкрушили римляните и техните съюзници, и най-важното – бяха отхвърлили всякаква надежда за спасение освен една – като победят. Положението при римската войска беше напълно противоположно. Затова той не бе склонен да рискува в едно решително сражение – поражението в него щеше да бъде сигурно. В своите замисли заложи на собствените си преимущества, залегна над тях и чрез тях поведе действията на Рим в хода на войната.

90. Преимуществото на римляните се изразяваше в неизтощимите ресурси и големия брой хора. Затова в следващия период той вървеше успоредно след противника и заемаше онези позиции, които от собствен опит знаеше, че са изгодни. Понеже имаше зад гърба си изобилие от припаси, не позволяваше на войниците си да излизат от лагера за реквизиция на храна или по какъвто и да било повод, а ги държеше събрани и стегнати в една маса и гледаше да се възползва от подходящото място и случай. Така залавяше и избиваше много противници, които се отдалечаваха от своя лагер, за да грабят храна и проявяваха пренебрежение към него. Правеше това с намерение едновременно да намалява непрекъснато ограничения брой на неприятелите и да възстанови духа на бойците си, спаднал след голямото поражение, чрез частични успехи. Но да приеме предизвикателствата на противника и да се срещне с него в решително сражение съвсем не беше склонен. Всичко това никак не се харесваше на съархонта му Марк. Превръщайки се в съмишленик на тълпата, той започна преди всички да дърдори срещу Фабий, че се държал недостойно и водел операциите мудно, докато самият той бил готов да поеме риска на едно решително сражение.

Картагенците, след като опустошиха споменатите вече райони, прехвърлиха Апенин и слязоха в Самнитската земя, плодородна и неопустошавана от войни от дълго време, където разполагаха с такова изобилие от хранителни припаси, че не можеха смогнат нито да използват плячката, нито да я унищожат. Преминаха и през Веневентана,57 римска колония. Завзеха и град Телезия, неукрепен със стени и пълен с всякакво имущество. Римляните ги следваха неотстъпно на разстояние един-два дни преход, но отбягваха да се приближат до тях и да влязат в битка. Затова Ханибал, като разбра, че Фабий явно се бои да влезе в открито сражение, но не желае изобщо да изостави откритата земя, дръзко нахлу в равнината на Капуа, по-точно в района на Фалерн, с цел да постигне едно от двете: или да принуди противника да влезе в сражение, или да покаже на всички, че владее изцяло положението и че римляните му отстъпват земята. Надяваше се, че с това ще изплаши градовете и ще ги подтикне да се откажат от съюзничеството си с Рим. Дотогава, макар римляните да бяха победени вече в две сражения, нито един град в Италия не премина на страната на картагенците, но всички съхраняваха своята вярност, макар някои да бяха пострадали лошо. Това показва какъв страх и уважение внушава римската държава на своите съюзници.

91. Наистина Ханибал с основание взе тези свои решения. Равнината на Капуа е най-известната в Италия със своето плодородие и хубост затова, че лежи до морето и използва тия пристанища, в които спират пътуващите почти от целия свят за Италия. В нея се намират най-известните и красиви градове на Италия. По крайбрежието Ј лежат (градовете на – б. пр.) сенуесаните, кюмеите, дикеархитите, след тях – неаполитаните, и най-накрая – народът на нукерините. Навътре на север са калените и тианитите, а на изток и юг – дауниите и ноланите. В средата на равнината е разположен някога най-богатият от всички градове, Капуа. Разказът на митографите за тази равнина съдържа много основания; и тя се нарича Флегрейска, както и други прочути равнини. Твърде вероятно е боговете наистина да са спорели за тях, поради хубостта и плодородието им. Наред с тези си качества, равнината е защитена и труднодостъпна. От едната си страна е оградена от морето, а в по-голямата си част – от високи и непрекъснати планински вериги, през които има само три прохода за равнината, тесни и мъчно-проходими – един от Самнитската земя, един – от латинската и последният – от Хирпинските места. Затова картагенците възнамеряваха като се устроят в нея на лагер, като на театър, да потресат с неочакваната си поява всички, да представят (като на сцена – б. пр.) как враговете им се боят да се бият с тях и да стане явно, че те са безспорните господари на полето.

92. С това свое намерение Ханибал премина прохода от Самнитида покрай възвишението Ерибианос58 и се устрои на лагер край реката Атирн, разделяща въпросната равнина на две почти равни части.59 Лагера си построи от тази страна на реката, която беше откъм Рим и за да събере фураж, кръстоса и ограби равнината необезпокоявано. Фабий бе поразен от удара и от дързостта на неприятеля, но толкова повече продължи да държи на своето решение. Неговият съархонт Марк и всички хилиарси във войската му, като смятаха, че са заловили престъпника на подходящо място, настояваха, че трябва да се бърза, да се влезе в равнината и да не се позволи най-хубавата част на страната да бъде опустошавана. Фабий също така бързаше да влезе в равнината и споделяше чувствата на тези, които проявяваха готовност и желание за битка. Но когато приближи Фалерн, започна да се движи успоредно по височините, за да не се създаде впечатление сред съюзниците, че изоставя полето, ала не свали войската в равнината. Пазеше се от решаващо сражение заради споменатите вече причини, а и затова, че неприятелят явно го превъзхождаше с конницата си.

След като успя да предизвика противника, Ханибал ограби цялата равнина, събра огромно количество плячка и се зае да организира оттеглянето си. Не искаше да унищожава плячката, но да я складира на такова място, в което ще може да презимува, така че войската му да бъде подсигурена с провизии не само в момента, но и да разполага постоянно с достатъчно храна. Щом разбра, че неговото намерение бе да се оттегли през същия проход, през който беше влязъл в равнината, Фабий прецени, че проходът е тесен и извънредно удобен за нападение отвисоко. Остави на самия проход четири хиляди войника, като ги призова да проявят своя боен дух в нужния момент и да използват удобството на местността. Сам той, с по-голямата част от войската, зае височините на един хълм, разположен пред теснината.

93. Когато картагенците дойдоха и вдигнаха стана си в подножието на самото възвишение, Фабий се обнадежди, че ще може поне да им отнеме плячката, без да окажат съпротива и евентуално – да реши и крайния изход на войната, поради предимствата, които му осигуряваше местността. Започна да обмисля всевъзможни начини, откъде и как да използва местността, кои и откъде първи да нападнат противника. Докато неприятелите се занимаваха с тези приготовления през целия ден, Ханибал, съобразявайки, че те ще правят това, не им даде време и възможност да изпълнят плановете си. Извика Хасдрубал, командирът на помощните войски и му нареди бързо да се стъкмят колкото може повече факли от сухи дървета и всякаква гора и да доведе пред стана около две хиляди от най-силните работни волове от цялата плячка. Когато това беше готово, извика помощните войски и им показа една височина, лежаща между лагера и прохода, през който смяташе да премине. Нареди им когато получат сигнал да подкарат към нея бързо и със сила воловете, докато стигнат върха. След това войската се нахрани и получи рано заповед за почивка. Когато клонеше третата част на нощта, веднага изведе обслужващите части и им нареди да вържат факлите за рогата на воловете. Това се изпълни бързо, поради големия брой хора и той заповяда да се запалят всички факли и да поведат воловете към височините. Копиеносците постави зад тях и им нареди до известно разстояние да им помагат в карането на животните, но веднага щом животните се засилят, да изтичат от двете страни и да ги пазят да вървят неразпръснато, като същевременно държат височините, за да могат да се притекат на помощ и да сразят противника, ако той ги нападне. Самият той постави най-отпред тежката пехота, след това конницата, после обоза с плячката и най-накрая – иберите и келтите и тръгна през теснините на прохода.

94. А римляните – тези, които пазеха прохода, щом видяха катерещите се по склоновете светлини, помислиха, че Ханибал щурмува от тази посока и като оставиха теснината, се притекоха да го посрещнат по височините. Щом се приближиха до воловете, светлините ги объркаха и те си помислиха, че е нещо по-голямо и по-страшно, отколкото бе наистина. Когато копиеносците приближиха, за кратко време се обстрелваха взаимно, но воловете се втурнаха между тях и те останаха разделени по височините, изчаквайки настъпването на деня, тъй като не можеха да разберат какво става. Фабий от една страна бе разколебан от случилото се и както е казал поетът, „предугади той хитрост”, а, от друга – според първоначалното си решение не искаше в никакъв случай да рискува и да влезе в решителна битка, затова запази спокойствие в лагера си и зачака деня. През това време Ханибал, чийто план протичаше успешно, преведе безопасно през теснините войската и плячката, защото пазачите на прохода бяха напуснали позициите си. На зазоряване, като видя, че последните са застанали по височините срещу неговите копиеносци, прати натам малка част ибери. Те влязоха в схватка с римляните и избиха около хиляда. По този начин лесно осигуриха измъкването на своята лека пехота.60

Така Ханибал успя да се измъкне от Фалерн. По-нататък остана в безопасност на лагер и започна да обмисля къде и как да се устрои за зимуване, след като предизвика голям страх и объркване в градовете и сред населението на Италия. Фабий, макар мнозинството да го винеше, че малодушно е допуснал врага да се оттегли, все пак не изостави своя първоначален план за действие. След няколко дни трябваше да се върне в Рим, за да участва в някакви жертвоприношения и предаде на своя съархонт армията. Отивайки си, настоя пред него да не гледа толкова да навреди на противника, колкото да пази себе си от поражение. Още докато той говореше, Марк изобщо не слушаше думите му, защото беше изцяло погълнат от желанието да се срази в една решителна битка.

95. Такова беше положението в Италия. По време на описаните вече събития Хасдрубал, който беше оставен за стратег на Иберия, през зимата стъкми тридесетте оставени от брат му кораба, построи и други десет и с идването на лятото потегли от Новия град с четиридесет палубни кораба, като назначи за наварх на флотата Хамилкар.61 Същевременно събра и пехотата от зимните й местостоянки и излезе на полето. Корабите му заплаваха покрай сушата, а войската тръгна покрай брега, понеже стремежът му беше с двете сили едновременно да стигне до реката Ибер. Когато Гней разбра за намеренията на картагенците, отначало възнамеряваше да напусне зимните стоянки и да пресрещне неприятеля и по суша, и по море. Но като научи колко значителни са силите им и каква голяма подготовка са хвърлили, отказа се да ги пресреща по суша. Екипира тридесет и пет кораба, взе най-отбраните войници от пехотата, подходящи за абордажни действия и потегли. На втория ден, тръгвайки от Таракон, стигна до района на река Ибер. Хвърли котва на отстояние около седемдесет стадия от противника и изпрати напред за разузнаване два бързоходни масалийски кораба. Те винаги бързаха напред, първи влизаха в битка и нямаше задача, която да не можеха да изпълнят. От всички народи най-голямо благородство в защита на римската кауза са проявявали масалиотите, често и след това, но най-вече – по времето на Ханибаловата война. Когато изпратените на разузнаване му донесоха, че вражеската флота е хвърлиха котва при устието на реката, бързо потегли, с намерение да ги нападне изневиделица.

96. Изпратените надалеч съгледвачи донесоха на Хасдрубал, че противникът се приближава по море. Той подреди пехотата покрай брега, а на екипажите нареди да се качат по корабите. Когато римляните приближиха, даде сигнал за битка, решил да приеме морското сражение. След като се сблъскаха с противника, за кратко време оспорваха победата, но много скоро започнаха да отстъпват. Подкрепата на пехотинците, подредили се с храбро изражение на брега, не толкова им помагаше, колкото вредеше, защото им осигуряваше сигурна надежда за спасение. След като изгубиха два кораба с целия екипаж и още четири – с гребците и моряците, побягнаха към брега. Римляните ги преследваха настървено, те изоставяха корабите си по плажа, скачаха от тях и търсеха спасение при подредените край брега пехотинци. Римляните храбро се приближиха до сушата. Отмъкнаха тези кораби, които можеха да потеглят и отплаваха, преизпълнение с радост затова, че са победили с първия щурм противника, овладели са морето и са пленили двадесет и пет вражи кораба.62

Тази победа засили изгледите на римляните за успех в Иберия. А картагенците, когато научиха за претърпяното поражение, веднага съоръжиха и изпратиха седемдесет кораба, защото прецениха, че за да осъществят своите начинания им е необходимо господство по море. Най-напред те стигнаха до Сардиния, след това минаха покрай Пиза в Италия, понеже екипажите бяха уверени, че ще се свържат с войската на Ханибал. Но веднага щом научиха, че римляните са изпратили срещу тях от самия Рим сто и двадесет пентери, се оттеглиха най-напред за Сардиния, а след това – обратно в Картаген. Гней Сервилий, който водеше въпросната флота, известно време преследваше картагенците, вярвайки, че ще ги настигне, но след като изостана много след тях, се отказа. Най-напред отиде до Лилибеон63 в Сицилия. След това доплава до остров Керкина в Либия и като взе оттам пари, за да не разграбва земята, си отиде. На връщане овладя остров Косирос,64 остави в градчето му гарнизон и се върна в Лилибеон. И след това, като остави на котва флотата в тамошния пристан, не след дълго замина да се присъедини към сухопътните сили.

97. Римският сенат, когато узна за успеха на Гней по море и реши, че е полезно, а още повече – необходимо да не се изоставят операциите в Иберия, а да се притискат картагенците и да се разрастват военните действия, приготви двадесет кораба, за началник на които според първоначалното решение постави Публий Скипион. Бързо го изпрати при брат му Гней, за да води заедно с него операциите в Иберия. Сенаторите твърде много се безпокояха да не би картагенците да овладеят тази страна и като съберат достатъчно средства и войници, да направят по-решителен опит да овладеят морето и да подпомогнат нахлуването си в Италия, като изпратят на Ханибал войници и пари. Поради това, считайки и тази война за важна, изпратиха корабите и Публий. Той, пристигайки в Иберия и свързвайки се с брат си, допринесе много в общите им начинания. Защото, ако по-рано римляните не смееха да преминат реката Ибер, а се задоволяваха да поддържат приятелството и съюзничеството с племената, живеещи оттатък нея (северно – б. пр.), тогава я преминаха и за пръв път (тогава) се осмелиха да оспорват позициите от другата страна. Впоследствие това много помогна за укрепване на положението им.

След като изплашиха племената, живеещи близо до брода на река Ибер, стигнаха до града на закантиите и се установиха на четиридесет стадия от града, край храма на Афродита. Заеха позиция, удобна за защита от враговете и за снабдяване по море. Защото и флотата им успя да доплава при тях. Ето какъв обрат на нещата се получи тук.

98. Когато Ханибал тръгна за Италия, взе за заложници синовете на най-изтъкнатите граждани от тия градове в Иберия, към които хранеше недоверие. Всички тях остави в Закант, заради неговата здравина и понеже се доверяваше на останалите там хора. Сред тях имаше един ибериец, на име Абиликс,65 който не отстъпваше никому в Иберия по богатство и положение и който беше известен като най-верен на картагенците от всички. Като прецени развоя на събитията и разсъди, че изгледите на римляните за успех са много добри, взе едно решение спрямо заложниците, типично иберийско и варварско. Уверен, че ако направи временна услуга на римляните и им покаже своята вярност, ще се сдобие с голямо влияние пред тях, се нае да изиграе ролята, уж че предава картагенците и предоставя техните заложници на Рим. Виждаше, че картагенският стратег Бостор, изпратен от Хасдрубал да попречи на римляните да прехвърлят реката, не смее да направи това, а се бе оттеглил и установил на лагер между Закант и морето. Знаеше, че тоя не е лош човек и е с разбран характер. Проведе разговор с Бостор по въпроса за заложниците. Обясни му, че ако римляните прехвърлят реката, то картагенците няма да могат да държат под страх иберите и че обстоятелствата изискват благоразположението на техните подчинени. И сега, след като римляните са се доближили, установили са се близо до Закант и градът е под заплаха. Ако изведе заложниците и ги върне на техните родители и на градовете, ще отнеме тази чест на римляните. Това преди всичко и те мислят да направят, в случай, че пленят заложниците. Така ще настроят всички ибери в благоразположение към Картаген, като покаже, че умее да предвижда бъдещето и се грижи предварително за сигурността на заложниците. Каза, че този акт на благодеяние ще се извърши още по-успешно, ако му позволи на него да го осъществи. Защото ако върне децата в градовете им, не само ще спечели благоразположението на родителите им към Бостор, но и това на мнозинството, като покаже пред очите им чрез този акт, че картагенците се отнасят към своите съюзници с обич и човеколюбие. Каза, че се надява да му осигури и многобройни дарове от самите родители, които ще получат децата си. Защото, щом те получат обратно най-скъпото, което имат, ще започнат да се надпреварват да изразят благодарността си към извършителя на този акт. Като му наговори тези неща и много други в същия дух, успя да убеди Бостор.

99. И тогава си отиде, като определи деня, в който с придружители ще трябва да върне децата. А през нощта отиде в лагера на римляните и като се свърза с иберите, които бяха в съюз с тях, бе допуснат да разговаря със стратезите. Като им обясни надълго и нашироко как иберите, щом получат своите заложници, въодушевено ще преминат на тяхна страна, им предложи да предаде децата. Публий, за когото това предложение беше добре дошло, му обеща голяма награда и тогава той си отиде у дома, определяйки деня, часа и мястото, където заложниците ще трябва да го чакат. След това взе най-добрите си приятели, отиде при Бостор и след като децата от Закант му бяха предадени, излезе през нощта, уж за да се скрие. Мина край лагера на противника, пристигна в уречения час на определеното място и предаде заложниците на римските военачалници. Публий отдаде високи почести на Абиликс и го използва при връщането на заложниците в техните родни градове, като му остави за придружители неговите приятели. Като минаваше през градовете, изтъкваше чрез връщането на децата разликата между римската човечност и великодушие и картагенската недоверчивост и жестокост. Към това прибавяше и промяната на собственото си отношение. Така той склони много ибери да станат приятели на Рим. За Бостор се преценяваше, че с предоставянето на заложниците на противника той е постъпил по-скоро като дете, отколкото като зрял човек. Това създаде сериозна опасност за живота му. И тъй като времето вече напредваше, двете войски бяха освободени, за да изкарат зимата. Благодарение на този случай с децата римляните си бяха спечелили достатъчни предимства за осъществяването на своите замисли.

100. Такова беше положението в Иберия. А стратегът Ханибал, откъдето го оставихме, научи от своите съгледвачи, че най-снабдена с жито е земята около Герунион и Лукария и че Герунион е най-подходящ за събиране на припаси.66 Реши да се устрои за зимата там и отиде в тази област, като премина през планината Либурнон. Когато стигна до Герунион, намиращ се на двадесет стадия от Лукария, отначало се зае да прикани с думи жителите му да приемат неговото приятелство, давайки на своите пратеници да занесат доказателства за верността му. Но след като никой не го прие, зае се с обсада. Бързо завладя града и изби жителите му, но стените и повечето домове запази, за да ги използва като хамбари за житото. Лагерът на войската вдигна край града и го укрепи с ров и палисада. Две части от войската изпрати да събират храна. Заповяда им всеки ден да донасят определеното от предварително съставена комисия по продоволствието количество, необходимо за изхранване на едно подразделение – свръх това, което е за лична употреба. С третата част пазеше лагера и прикриваше събиращите по полето продоволствие. Понеже по-голямата част от областта беше проходима и равнинна, запасите от продоволствие така да се каже – неизчислими, а и времето беше подходящо за жътва, всеки ден войската събираше огромно количество провизии.

101. Марк, след като пое от Фабий управлението на войската, отначало следваше картагенците по височините, очаквайки непрекъснато да ги нападне, щом преминат. Но като научи, че Ханибал вече е завладял Герунион, събира жито от областта и се е укрепил на лагер пред града, слезе от височините по хребета, спускащ се към равнината. Като стигна до една височина, която лежи в земята Ларинас и се нарича Калене, установи се на лагер там, готов на всяка цена да се срази с противника. Но Ханибал, забелязал, че противникът се приближава, остави една трета от войската да събира припаси, а с другите две трети се отдалечи от града по посока на неприятеля, на разстояние петнадесет стадия от града и се установи на един хълм, за да може едновременно да срази противника и да осигури безопасността на събирачите на жито.67 Между двата лагера имаше хълмче, близо и добре разположено над лагера на противника. Ханибал изпрати през нощта около две хиляди копиеносци да го заемат. Когато на другия ден Марк разбра за случилото се, изведе лековъоръжената си пехота и атакува хълма. След бърза престрелка накрая победиха римляните и след това прехвърлиха на това място целия си лагер. За известно време, поради близостта на противниковия лагер, Ханибал държеше цялата си войска вътре в стана. Но като минаха повече дни, принуди се да отдели една част за паша на животните, а друга – за събиране на храна. Според първоначалния си план полагаше усилия да не затрие плячкосания добитък и да събере колкото може повече храна, за да има през зимата достатъчно припаси за хората, добитъка и конете. Защото от цялата си войска най-много надежди възлагаше на конницата.

102. Тогава Марк, щом видя, че една голяма част от противниковата войска се е пръснала из страната, в изпълнение на горните задачи, в подходящо време на деня изведе войската си и като се приближи до лагера на картагенците, подреди тежката пехота, а леките части конницата раздели на две части и ги прати срещу тия, които пасяха добитъка със заповед да не взимат пленници. Като стана това, Ханибал изпадна в голямо затруднение. Нито имаше сили да излезе срещу бойния ред на противника, нито можеше да се притече на помощ на пръсналите се из страната. Изпратените срещу събирачите на фураж римляни избиха мнозина от тях. А тежката им пехота имаше такъв предизвикателен дух, че за малко да събори оградата и да завземе лагера. Ханибал изпадна в беда, но макар и уплашен, продължаваше да отблъсква нападателите и с мъка да удържа лагера, докато Хасдрубал с избягалите от откритата местност в лагера при Герунион, на брой около четири хиляди, не се притече на помощ. Тогава Ханибал малко си възвърна куража и като излезе надалече пред лагера, едва успя да премахне надвисналата гибел. Марк, след като изби в схватката край лагера много противници и още повече – из страната, се оттегли с големи надежди за бъдещето. На следващия ден, когато картагенците напуснаха укрепленията, той зае техния лагер. Ханибал се бе уплашил да не би римляните да разберат през нощта, че лагерът при Герунион е опразнен и да овладеят неговия обоз и складовете. Затова реши да се оттегли и отново да се устрои на лагер там. От този момент картагенците станаха по-внимателни при събирането на фураж, а римляните напротив – по-дръзки и нападателни.

103. Римският народ, когато до него стигнаха преувеличени новините за станалото, се зарадва. Тази промяна на нещата към по-добро намаляваше общото отчаяние, а освен това им се струваше, че предишното бездействие и обезкураженост на войската не се дължаха на уплахата на войниците, а на прекалената предпазливост на техния военачалник. Затова всички виняха и упрекваха Фабий, че при подходящи случаи не е действал смело и започнаха да ценят Марк заради случилото се дотолкова, че стана нещо небивало. Назначиха и него за диктатор, убедени, че бързо ще доведе войната до успешен край.68 Така за едно и също нещо се оказаха назначени двама диктатори, нещо, което досега при римляните не беше се случвало. Когато на Марк бе донесено за благоразположението на тълпата към него и за това, че Народното събрание му е възложило власт, стана още по-нетърпелив да предприема дръзки акции срещу противника и да го срази. И Фабий дойде сред войската, без ни най-малко да е променил възгледите си след станалото, а още по-твърд в първоначалните си намерения. Разбирайки, че Марк неправилно е избран, че съперничи в управлението и че се стреми към риск, предложи му да избере – или да командват периодично, или да си поделят войската на две и всеки да действа както намери за добре. Тъй като последният прие на драго сърце второто, разделиха войската и си направиха отделни лагери, на отстояние дванадесет стадия.

104. Ханибал, отчасти от чутото от заловените пленници, отчасти като виждаше действията на римляните, знаеше за съперничеството между двамата неприятелски водачи и за импулсивността и славолюбието на Марк. Прецени, че раздорът между двамата му противници не е срещу него, а в негова полза и обърна цялото си внимание към Марк, като бързаше да ликвидира дързостта и да предвари напора му. Между неговия лагер и този на Марк имаше една височина, която можеше еднакво да навреди на двете войски и Ханибал се зае да я овладее. Тъй като знаеше добре, че поради предишния си успех Марк веднага ще се противопостави на неговия опит, измисли следната тактика. Теренът около височината беше стръмен, но изпълнен с всякакви кривини и кухини, затова през нощта изпрати по най-удобните за засада места по двеста – триста души в група, общо петстотин конника и леко въоръжение и пехота – около пет хиляди. За да не бъдат видени от тия, които излизаха да събират фураж, още при изгрев слънце завзе хълма с лекото си въоръжение. Марк реши, че моментът е удобен и веднага изпрати лекото си въоръжение със заповед да срещнат противника и да се бият за хълма, а след това – и конницата. Накрая, най-отзад тръгна и самият той със стегнатия боен ред на тежката си пехота като преди – действаше по същия начин, както в предишното сражение. Денят току-що започваше, умът и взорът на всички бяха съсредоточени в битката на хълма и никой не подозираше, че е поставена засада.

105. Ханибал непрекъснато изпращаше подкрепления на хълма и скоро след това отиде и самият той с конницата и тежката си пехота. Двете конници веднага влязоха в бой. Когато това стана, леката пехота на римляните беше притисната от броя на вражите конници. Бягайки, те объркаха редиците на тежката пехота. По даден сигнал поставените в засада изскочиха и ги нападнаха отвсякъде, при което се оказаха застрашени не само леката пехота, но дори цялата римска войска. В този момент Фабий, видял какво става и уплашен да не получат пълно поражение, изведе войските си и бързо се притече на помощ на римляните. С неговото приближаване римляните отново се окуражиха и макар да бяха разстроили редиците си, се сбраха около щандартите си, отстъпиха и избягаха под прикритието на Фабиевата войска, след като загубиха много от лековъоръжените си пехотинци и още повече – от най-добрите си мъже в тежката пехота. Ханибал, изплашен от пресните сили и здравия ред на дошлата на помощ войска, се отказа от преследването и прекрати битката. За участниците в сражението стана ясно, че заради дързостта на Марк загубиха всичко, докато предпазливостта на Фабий ги бе спасила – както преди, така и сега. А за тези в Рим тогава несъмнено беше ясно, колко се различава със своята устойчивост и разумност предвидливостта и разсъдливостта на стратега от войнишката припряност и щестлавие. Но римляните, получили от този опит урок, направиха едно укрепление и двете войски се събраха в един лагер. Оттук нататък вече всички слушаха Фабий и изпълняваха неговите нареждания. А картагенците укрепиха с ров пространството между хълма и собствения им лагер, на върха на хълма направиха укрепление и поставиха в него стража. Оттук нататък останаха да прекарат зимата необезпокоявани.

106. Беше наближило времето за избори и римляните избраха за стратези Лукий Емилий и Гай Теренций.69 С тяхното назначаване диктаторите им отстъпиха управлението. Предишните консули, Гней Сервилий и Марк Регул, избрани след смъртта на Фламиний, бяха назначени за антистратези от Емилий и като поеха командването в откритите райони, използваха войската по собствено усмотрение. След като се посъветва със сената, Емилий свика набор, за да попълни цялото предвидено за операциите количество войници и нареди на Гней в никакъв случай да не рискува в решително сражение, а да провежда периодични, оживени и чести престрелки, за да упражнява новобранците и да им вдъхва смелост за предстоящите решителни сражения. Смяташе се, че предишните поражения до голяма степен се дължаха на новите набори и на недостатъчната тренираност на легионите. Самите консули дадоха един легион на претора Лукий Постумий и го пратиха в Галатия, за да обърне на тяхна страна келтите, които бяха съюзници на Ханибал. Положиха грижи за завръщането на зимуващата в Лилибеон флота и изпратиха на стратезите в Иберия всички припаси, от които те имаха нужда. Старателно се заеха да осъществят тези и по-сетнешните приготовления. Гней, след като получи заповедите на консулите, изпълняваше частичните операции според указанията им. Поради тези заповеди и обстоятелствата почти нищо достойно за упоменаване не бе направено, освен единични престрелки и многобройните дребни схватки. В тях римските началници се ползваха с добро име. Смяташе се, че всеки от тях постъпва храбро и разумно.

107. През зимата и пролетта останаха в лагерите си, разположени един срещу друг. Едва когато дойде време да се събира продоволствие, Ханибал изведе войската си извън лагера при Герунион. Като отсъди, че е в негова полза да предизвика на всяка цена противника за сражение, той зае акропола на така наречения град Кана.70 В него римляните бяха събрали житото и останалите припаси от областта на Канизион. Оттам периодично си доставяха в лагера храна за ежедневни нужди. Този град и преди беше завземан. Но сегашното овладяването на хранителните запаси и укреплението предизвика немалко вълнение сред римската войска. Превземането на мястото ги поставяше в затруднено положение не само заради продоволствието, но и защото градът имаше командни позиции спрямо цялата област. Многократно изпращаха вестители в Рим и питаха какво да направят, защото ако се приближеха до противника, нямаше да могат да избягнат сражението. Областта се плячкосва, а настроението на съюзниците е променливо. В Рим решиха да се воюва и да се влезе в схватка с противника, но на Гней наредиха да изчака, а самите те изпратиха консулите. Всички обърнаха взора си към Емилий и на него заложиха най-големите си надежди, заради величието на досегашния му живот и затова, че наскоро, както се смяташе, бе довел докрай една мъжествена и същевременно изгодна война срещу илирите. Решиха да включат в сражението осем легиона, нещо, което по-рано никога не беше се случвало на римляните, като всеки легион наброяваше около пет хиляди воина, без да се броят съюзниците. Римляните, както казахме по-горе, винаги въоръжават четири легиона. Легионът се състои от около четири хиляди пехотинци и двеста конника. Когато се появи изключителна нужда, увеличават броя на пехотинците на пет хиляди, а конницата – на триста. Числеността на съюзническата пехота я правят равностойна на римските легиони, но на конницата – три пъти повече. Половината от тази съюзническа войска и два легиона дават на всеки един от консулите и ги изпращат на операции. Повечето сражения решават с единия консул, двата легиона и споменатата вече численост на съюзническата войска и много рядко използват цялата си сила едновременно и в една битка. Но в този момент бяха толкова разтревожени и уплашени за бъдещето, че решиха да воюват не с четири, а с осем римски легиона едновременно.

108. Затова, след като окуражиха Емилий, показаха пред очите му значимостта на резултатите от бъдещата битка, каквито и да са те и го изпратиха, като му заръчаха да реши крайния изход според обстоятелствата и да го направи мъжествено и достойно за своето отечество. Като пристигна при войската, той събра войниците и им съобщи за решението на сената, като съ обърна към тях със слова, подобаващи за случая и извиращи от душата на Лукий. По-голямата част от словото му насочваше вниманието към неотдавнашните поражения. Защото най-вече впечатлението от тях предизвикваше смута и страха сред войската. Затова той се постара да им докаже, че биха могли да се намерят не една и не две, а много причини за пораженията в досегашните битки, но сега не остава никаква причина, ако са мъже, да не победят враговете. Дотогава нито двамата военачалници бяха воювали обединено с легионите си, нито бяха използвани тренирани войски, а новосъбрани, които не бяха и виждали опасността пред очите си. И най-вече, тогава те дотолкова не познаваха противника, че се случваше да влизат в решителни сражения, без почти да са виждали своите съперници на бойното поле. Тези, които бяха разбити при реката Требия, бяха пристигнали на предния ден от Сицилия и на следващия ден още на зазоряване влязоха в сражение. Тези, които се сражаваха в Тирения, не само преди, но дори по време на самото сражение не успяха да видят противниците си, поради това, че нещастието стана при мъгла. Но сега всички обстоятелства бяха противоположни на тогавашните.

109. „Преди всичко, сега при вас сме не само ние самите (двамата консули – б. пр.), за да участваме заедно в сраженията, но на драго сърце ви предоставихме и предишните консули, за да вземат участие в самите битки. А вие самите не само сте видели въоръжението, бойния ред и количеството на противника, но дори вече втора година се сражавате с него почти всеки ден. След като всички обстоятелства поотделно сега са противоположни на тези в предишните години, редно е и краят на сегашното сражение да бъде обратен на предишните. Неуместно е и по-скоро да го наречем – невъзможно, след като в частичните схватки при равностойни сили спечелвахте в повечето случаи, то сега, като се подредите всички, бидейки повече от два пъти по-многобройни от противника, да бъдете победени. При това, мъже, след като всичко е приготвено за вас по такъв начин, че да победите, остава само едно – вашият стремеж и вашата готовност, за което не мисля, че е необходимо повече да ви подтиквам. За такива, които се сражават у други срещу възнаграждение, или възнамеряват да участват в битка като съюзници на своите съседи, най-страшният момент е този на самата битка, докато резултатът от битката няма никакво значение за тях и за тях е необходимо да бъдат подтиквани. Но за такива, в каквото положение сте сега вие, на които им предстои да се бият не заради други, а заради себе си, за своята родина, за жените си и децата си, и за които резултатите, които ще последват, са с много по-голямо значение, отколкото настоящата опасност, на такива трябва само да се напомни, а не е необходимо да бъдат окуражавани. Та кой не би пожелал да победи, сражавайки се, или ако това е невъзможно, по-скоро да загине на първия боен ред, нежели да остане жив и да гледа оскърблението и разрухата на всичко това, за което споменах? Затова, мъже, дори и без моите слова, сами преценете разликата между възможността за победа и поражението и това, което ще последва след тях. Пригответе се за битка така, все едно, че родината рискува не само своите легиони, но и пълното си поражение. Тя няма вече средства, които да противопостави на противника, ако сега нещата се решат неблагоприятно. Цялата си готовност и сила е вложила във вас и цялата Ј надежда за спасение е във вас. Затова гледайте да не я измамите, но отдайте на отечеството си дължимата благодарност и покажете пред всички хора, че предишните поражения станаха не защото римляните са по-слаби мъже от картагенците, но заради неопитността на тези, които тогава воюваха и заради неблагоприятни обстоятелства.” След като се обърна към войската с такива и толкова значителни думи, Лукий я освободи.

110. На следващия ден (консулите – б. пр.) вдигнаха лагера и отведоха войската натам, където бяха чули, че се намира противникът. На втория ден, когато го приближиха, спряха се на бивак, отдалечен на петдесет стадия от врага. Лукий, след като разгледа местността, която беше равнинна и гола, изрази мнение, че не бива тук да приемат сражението, защото противникът ги превъзхождаше с конница, а трябва да го привлекат и отведат на такива места, където битката ще се реши от пехотата. Тъй като Гай поради неопитност мислеше друго, между вождовете настъпи спор и разногласие, което е най-пагубното нещо. На следващия ден командването се полагаше на Гай – според обичая консулите трябваше да си разменят командването ежедневно – и той излезе от лагера и поведе войската, в желанието си да доближи противника, въпреки настояването на Лукий и усилието да му попречи. Ханибал го пресрещна с леката си пехота и конницата. Нападайки го още докато беше беше в ход, предизвика сред римляните голямо объркване. Римляните обаче удържаха на първото нападение, като пуснаха напред част от тежкото си въоръжение. След това, включвайки леките си стрелци и конницата, като цяло овладяха овладяха бойното поле, защото картагенците нямаха подкрепа, докато при римляните редом с леката пехота се сражаваха и някои части от тежката. Тогава, с настъпването на нощта, се отдръпнаха едни от други, след като нападението на картагенците не оправда надеждите им. На заранта Лукий, който нито смяташе за правилно да се влиза в сражение, нито можеше вече да оттегли в безопасност войската, се спря на лагер с две трети от армията край така наречената река Ауфид, която единствена пресичаше Апенин.71 Това е една непрекъсната планинска верига, която разделя всички потоци в Италия, едните към Тиренско море, а другите – към Адриатическото. Ауфид, която тече през нея, извира в тази част на Италия, която е наклонена към Тиренско море, а се влива в Адриатическото. Третата част устрои на позиция далече, на изток от брода, на около десет стадия от същинския лагер, а от противника – на малко повече. По този начин искаше да осигури закрилата на излизащите за фураж от лагера от другата страна на реката и същевременно да възпрепятства при подобни дейности противника.

111. Междувременно Ханибал прецени, че обстановката налага да поведе сражение и да се сблъска с противника. Тъй като внимаваше да не би скорошният неуспех да обезкуражи войниците му, реши, че е необходимо да произнесе насърчителни слова и свика войската на събрание. Когато се сбраха, заповяда им да огледат местата наоколо. Попита ги, ако биха имали възможност, за какво повече биха помолили боговете сега, в случай на решително сражение, след като в тази местност превъзхождат прекомерно противника с конницата си. След като всички одобриха думите му заради неговата очевидност, той каза: „В такъв случай, най-напред благодарете на боговете за това. Защото те, за да осигурят нашата победа, доведоха противника в тази местност. А след това и на мен, затова, че принудих противника да се бие и вече не може да го избегне, и да се бие явно в наша изгода. Струва ми се, че е съвсем ненужно да ви призовавам повече към храброст и готовност за риск. Когато вие бяхте неопитни за битка с римляните, трябваше да го правя и изрекох пред вас много слова, привеждайки примери. Но сега, след като непрекъснато, в продължение на три толкова значителни сражения безспорно победихте римляните, какво слово би укрепило вашата храброст повече от собствените ви дела? След предишните сражения овладяхте земята и нейните богатства, според моите обещания, без нито едно от тях да се оказа лъжливо. Предстоящата битка ще бъде за градовете и богатствата в тях. Спечелите ли нея, начаса ще станете господари на цяла Италия, ще се освободите от сегашните трудности, ще станете собственици на цялото богатство на Рим, след тази битка ще станете водачи и господари на целия свят. Затова повече няма нужда от думи, а от дела. Ако и боговете го желаят, убеден съм, че ще изпълня своите обещания.” Като произнесе такива и подобни на тях слова и след като войската с одобрителен възторг прие речта му, той благодари и похвали тяхната готовност. Веднага устрои лагера си, поставяйки укрепленията на същия бряг на реката, срещу главния лагер на противника.

112. На следващия ден той нареди всички да се погрижат за снаряжението си и за себе си. На другия подреди войската край реката и беше очевидно, че бърза да се срази с противника. Лукий, комуто терена не се харесваше, като разбираше, че картагенците скоро ще променят стана си, за да могат да се снабдяват с продукти, запази спокойствие. Подсили с укрепления двете си позиции. Ханибал, след като изчака достатъчно време и никой не излезе срещу него, прибра в укреплението останалата част от войската си, а нумидийците изпрати срещу носачите на вода от по-малкия лагер. Когато нумидийците приближиха до самото укрепително съоръжение и затрудниха снабдяването с вода, от това Гай се наостри още повече, а и самата войска се настърви за сражение и трудно издържаше по-нататъшното отлагане. За всички хора най-тежко е времето, когато се изчаква едно предстоящо действие; но когато е взето общо решение, трябва да се издържи дори и това, което всички смятат за най-тежкото страдание.

Щом в Рим достигна вестта, че двете войски са на стан една срещу друга и че между предните позиции стават почти ежедневни схватки, в града настъпи възбуда и страх. Повечето граждани се бояха от бъдещето, поради честите досегашни загуби, като предвиждаха и си представяха пълно поражение. Всякакви предсказания се предаваха от уста на уста, всеки храм и къща бяха изпълнени със знамения и поличби и целият град беше обхванат от молитви, жертвоприношения и молебствени шествия. В моменти на опасност римляните се отдават изцяло на умилостивяването както на богове, така и на хора и в такива времена не съществува нито един ритуал, който да се смята за недостоен или неблагороден.

113. На другия ден Гай, веднага щом пое командването, още с появата на слънцето, задвижи войската едновременно от двата лагера. Тези, които бяха в по-големия, веднага след като прехвърлиха реката, подреди в боен ред, а частите от другия допря до първите, като ги постави в същата линия, така че целият му фронт гледаше на юг. Римската конница постави край самата река, на десния фланг, а пехотинците подреди до тях в непрекъсната линия, като сгъсти интервала между семеите и направи дълбочината на подразделенията по-голяма, отколкото техния фронт; съюзническата конница постави на левия фланг. Пред цялата войска постави леко въоръжените части. Заедно със съюзниците наброяваха около осемдесет хиляди пехотинци и конници – малко повече от шест хиляди. През това време Ханибал прехвърли през реката своите балиари и копиеносци, в авангарда на войската, а останалите изведе от лагерите. Прекоси реката на две места и ги подреди срещу противника. До самата река, на лявото си крило, постави иберийските и келтските си конници, срещу римската конница, непосредствено до тях – половината от тежко въоръжената си либийска пехота, след тях – иберийската и келтската пехота. По-нататък до тях постави останалата част от либите и на дясното крило подреди нумидийската конница. Когато цялата му войска се подреди в една линия, тръгна напред със средния ред ибери и келти, а другите – свързани с тях, но като изкриви бойния ред във формата на сърп, изтънявайки фронта на двете си крила. Възнамеряваше да използва либите като резерв в сражението, а първи да влязат в стълкновение иберите и келтите.

114. Въоръжението на либите беше римско, всички тях Ханибал беше снаряжил с подбрано пленено оръжие от предишните битки. Щитовете на иберите и келтите си приличаха, но мечовете им бяха от различен вид; пробивът на иберийския меч беше не по-малко поразяващ от неговия удар, докато галатската махайра можеше да се използва само за удар, и то при размах. Техните подразделения бяха поставени размесено, келтите бяха голи, а иберите – облечени в своите ленени къси хитони с пурпурна ивица, според родния им обичай, и това представляваше удивителна и едновременно – ужасяваща гледка. Цялата конница на картагенците наброяваше около десет хиляди, а пехотата, заедно с келтите, не надвишаваше четиридесет хиляди. Дясното крило на римляните командваше Емилий, лявото – Гай, а центъра – стратезите от предишната година, Марк и Гней. Лявото крило на картагенците държеше Хасдрубал, дясното – Ханон. В центъра се намираше самият Ханибал, заедно с брат си Магон. Тъй като римляните, както казах по-горе, гледаха на юг, а картагенците на север, изгревът на слънцето не пречеше на нито една от страните.

115. В началото, когато се разрази първата схватка между двата авангарда, между леката пехота, битката беше равностойна. Но когато иберийските и келтските конници на лявото крило се сблъскаха с римската конница, битката стана истинска и варварска; сражението не се водеше според правилата, с нападения и оттегляния, но веднага, щом като налетяха едни срещу други, се смесиха и започна ръкопашна схватка поединично, като мъжете наскачаха от конете. След като картагенците взеха надмощие и избиха мнозина в създалата се мешавица, макар римляните да се сражаваха изключително храбро и мъжествено, картагенците изтласкаха останалите към реката, като ги избиваха и сечаха безмилостно. Тогава тежките пехоти се срещнаха една с друга, заемайки мястото на леките части. За кратко време иберите и келтите държаха редиците си и се сражаваха мъжествено с римляните; но след това, притиснати от тяхната тежест, се наклониха и започнаха да отстъпват, разчупвайки сърпа. Римските подразделения ги последваха настървено и лесно пробиха реда на противника, понеже келтите бяха подредени в тънък ред, докато римляните се сбиваха откъм крилата си към центъра и мястото, където се водеше сражението. Крилата и центърът не влязоха в сражението едновременно, а най-напред центърът, защото центърът на картагенците, чиито боен ред беше с формата на сърп, изпревари много крилата им, като изпъкналостта на сърпа бе обърната към противника. Но римляните, докато ги преследваха и удряха в центъра и в онези участъци, където противникът им отстъпваше, дотолкова напреднаха, че тежковъоръжената пехота на либите се оказа в техните флангове. Тези от десния фланг, отстъпвайки откъм щитовете (отляво – б. пр.) и нападайки откъм копията (отдясно – б. пр.), застанаха с фронт срещу фланга на противника, а тези от левия фланг отстъпиха към копието и нападнаха откъм щита, като самата ситуация им подсказа какво трябва да направят. То това, според замисъла на Ханибал, се получи така, че центърът на римляните, натискайки келтите, се оказа заобиколен от либите. И те вече не по фаланги, а поединично и по подразделения се обръщаха и се биеха с нападащите ги от фланговете противници.

116. Лукий, макар първоначално да беше на дясното крило и да беше взел известно участие в конното сражение, се държеше жив и здрав. Но в желанието си да постъпи така, както беше заявил в своята реч пред войската и да бъде там, където се водеше битката, и като разбра, че нейният изход ще се реши там, където се сражава пехотата, той обиколи с коня си бойния ред и стигна до центъра, където сам се хвърли в боя и влезе в ръкопашна схватка. Така окуражаваше и настървяваше бойците наоколо. Същото правеше и Ханибал. Той самият се намираше в този участък на боя още от самото начало.

Нумидийците на дясното крило, които нападаха вражата конница, нямаха особен успех, но и не претърпяваха загуби, поради особения характер на бойната си тактика. Пречеха на противниковите части да влязат в сражението, като ги отвличаха и нападаха отвсякъде. Когато Хасдрубал, след като изби почти цялата конница край реката, се притече отляво на помощ на нумидийците, римските съюзници, съзирайки неговото нападение, отстъпиха и се отдалечиха. Изглежда, че в този момент Хасдрубал постъпи практично и разумно. Като знаеше, че нумидийците са многобройни и са много действени и страшни за тия, които веднъж са отстъпили, предостави бягащите на нумидийците, а самият той се насочи към бойното поле на пехотата, бързайки да подкрепи либите. Удряйки римските легиони в гръб и извършвайки набезите си периодично с конните си отреди и на много участъци, той едновременно засилваше храбростта на либите и обезсърчаваше и ужасяваше душите на римляните. В този час Лукий Емилий загуби живота си в разгара на битката, след като получи тежки рани и ако имаше някой, който да е изпълнил своя дълг към родината си през целия си живот и до последния си час, то това беше той. Римляните се държаха, докато можеха да се сражават, обръщайки се с лице срещу заграждащите ги врагове, но след като предните редици непрекъснато падаха и за късо време бяха заградени, накрая загинаха на местата си всички, сред тях Марк и Гней, консулите от предната година, които по време на битката се показаха добри мъже, достойни за Рим.72 Докато това избиване в ръкопашния бой продължаваше, нумидийците, преследвайки бягащата конница, избиха повечето от тях, а някои свалиха от конете. Едва неколцина успяха да избягат във Венузия, сред които беше и римският стратег Гай Теренций, един мъж, чието бягство бе срамно и чието командване бе най-безполезно за собствената му родина.

117. Такъв беше краят на битката при Кана между римляните и картагенците, една битка, в която и победителите и победените проявиха изключително мъжество. Това е очевидно от самите факти. От шестте хиляди конника само седемдесет, заедно с Гай, избягаха във Венузия и около триста разпръснати съюзници се спасиха в отделни градове. В сражение бяха пленени около десет хиляди пехотинци, но не по време на същинската битка. По време на самото сражение избягаха в близките градове може би едва три хиляди войника. Всички останали, на брой около седемдесет хиляди, загинаха храбро, след като най-много допринесе за победата на картагенците, както преди, така и тогава, превъзходството на тяхната конница. И оттогава стана явно, че е по-добре по време на война да имаш наполовина по-малко пехота от тази на противника, но да го превъзхождаш с конницата, отколкото да се сражаваш с абсолютно равностойни сили. От страна на Ханибал паднаха около четири хиляди келти, ибери и либи – около хиляда и петстотин, и около двеста конника.

Пленените римляни се намираха извън сражението по следните причини. Лукий беше оставил десет хиляди пехотинци в лагера си, за да може, ако Ханибал прояви пренебрежение към (охраната на – б. пр.) своя лагер, те да проникнат в него по време на сражението и да завладеят обоза на противника; а ако предвиди опасността и остави стража, по такъв начин да се намали общият брой на противниковата войска за самия бой. Ето как бяха заловени. Ханибал беше оставил необходимата стража в лагера и когато битката започна, римляните, според предварително даденото им нареждане, излязоха и обкръжиха останалите в картагенския лагер. Първоначално защитниците удържаха; но когато бяха притиснати, Ханибал, вече приключил сражението във всички негови участъци, им се притече на помощ и като заобиколи римляните, обкръжи ги в собствения си лагер. Изби две хиляди от тях, а всички останали осем хиляди плени. Също така нумидийците обсадиха и завзеха всички укрепени места из областта, които бяха приютили бегълци. Доведоха около две хиляди избягали конника.

118. След като изхода на битката се реши по описания начин, остава да преценим последствията от нея за двете страни. След тази операция картагенците завладяха почти цялата останала част от крайбрежието. Тарентините веднага се предадоха, а жителите на Аргюрипане и някои градове в Кампания поканиха Ханибал и всички останали вече обърнаха погледа си към картагенците. Последните хранеха големи надежди да завладеят в марш и самия Рим. Римляните пък след това поражение веднага се отказаха от господството си над италийците и изпаднаха в голям страх за собствената си сигурност и за тази на отечеството си, очаквайки Ханибал да се появи всеки момент. И сякаш самата съдба прибавяше още към страха, завладял града и увеличаваше техните страдания, когато след няколко дни изпратеният в Галатия стратег попадна в засада и неочаквано бе разбит с войската си от келтите. Въпреки това сенатът не пренебрегна нито една необходима мярка, а насърчаваше народа, укрепваше защитата на града и мъжествено провеждаше своите заседания при създалата се обстановка. Това пролича от последвалите събития. След като по всеобщо признание тогава римляните бяха надвити и им бе отнета бойната слава, поради особения характер на своето държавно устройство и поради способността да вземат правилни решения, не само възстановиха властта си над Италия и по-късно победиха картагенците, но и скоро станаха господари на целия обитаем свят.

Затова ще приключим тази книга с тия събития, след като описахме какво стана в Иберия и в Италия през сто и четиридесетата олимпиада.73 Когато опиша и елинските събития до същата олимпиада, ще спра на този момент и тогава ще направя едно самостоятелно описание на римското държавно устройство. Смятам, че това не само ще подобава на историческото ми повествувание, но и че ще бъде от голяма полза за усъвършенстването на държавните уредби и конституции, за любознателните и за мъжете – политици.

БЕлежки към трета книга:

1Полибий има предвид периода между 220 и 168 г. пр. Хр.

2Войната на Рим с келтиберите и ваккеите е между 153 и 151 г. пр. Хр., картагенците се сблъскват с Масиниса в 151/150 г. пр. Хр., а Атал и Прусий са в конфликт през 156-154 г. пр. Хр., докато Ариарат възвръща царството си през 156 г. пр. Хр. Създава се впечатлението, че Полибий пресъздава събитията едва ли не в обратен или поне объркан хронологически порядък.

3Деметрий I е цар между 162 и 150 г. пр. Хр.

4Закант или Сагунт е обсаден и превзет от Ханибал през ноември 219 г. пр. Хр.

5Александър Велики преминава Хелеспонта между Сест и Абидос и навлиза в Азия през пролетта на 334 г. пр. Хр. Антиох III Велики преминава от Азия и нахлува в Тесалия през есента на 192 г. пр. Хр.

6Походът на 10 хил. наемници, в които участвува и Ксенофонт, като стратег в подкрепа на Кир Млади срещу Артаксеркс е през 401 г. пр. Хр.

7През 396 и 395 г. пр. Хр. спартанският цар Агезилай начело на 8000 отряд воюва с персийските сатрапи Тисаферн и Фарнабаз.

8В цялата 8 и първата половина на 9 глава, Полибий изразява критичното си отношение към най-известния представител на старата аналистика Квинт Фабий Пиктор (III в. пр. Хр.).

9Всъщност Хамилкар умира в 230 г. пр. Хр., т.е. 12 години преди началото на Втората пуническа война.

10Ханибал се оттегля в изгнание през 195 г. пр. Хр. Според информацията на Ливий [Liv. XXXIII,47,7] от своя страна Апиан [App. Syr. 4] и Непот [Nepos, Hann. 7,6] датират събитието в предходната 196 г. пр. Хр.

11Вероятно става дума за картагенското божество Балсамем.

12Хасдрубал умира през 221 г. пр. Хр.

13Операциите на Ханибал в Испания са през 221/220 г. пр. Хр.

14Според информацията у Ливий [Liv. XVI,5-6] кампанията на картагенците е била през 220 г. пр. Хр.

15Битката при р. Таг (Тагус) подробно е описана у Ливий [Liv. XXI,5,8-16], който очевидно е заимствувал от Полибий.

16Описаните събития са през зимата на 220/219 г. пр. Хр.

17Лукий (Луций) Емилий е консул през 535 г. от основаването на града = 219 г. пр. Хр.

18Обсадата на Закант (Сагунт) започва през пролетта и завършва в късната есен (ноември) на 219 г. пр. Хр. Тя подробно е описана у Ливий [Liv. XXI,7,4 – 9,2; XXI,11,3 – 15,2]. Кратки сведения за нея има у Диодор [Diod. XXV,15], Апиан [App. Hisp. 10-12] и Зонара [Zon. VIII,21].

19Градът Димале бил разположен близо до Дирахиум (Дурацу).

20За съжаление от критикуваните автори са оцелели само два фрагмента. От втория става ясно, че Сосил е от Лакедемон.

21т.е. в 245 г. от основаването на града = 509 г. пр. Хр. Твърдението на Полибий относно хронологията на договора търпи сериозна критика, въпреки че тя остава традиционна. Всъщност, ако се следва текста на Диодор [Diod. XVI,69,1] този първи договор бил сключен в 347 или вероятно в 344/343 г. пр. Хр. според неустановената хронография на историка. От своя страна Ливий [Liv. VII,27,2] поставя договора в 348 г. пр. Хр.

22Ако се следва разказа у Ливий [Liv., IX,43,26] договорът трябва да се датира в 306 г. пр. Хр. По този начин той е отразен и в специализираната книжнина.

23Този договор е споменат и у Диодор [Diod. XXII,7,5] и е датиран в 279/278 г. пр. Хр.

24Става дума за договора, който фиксира условията след края на Първата пуническа война в 241 г. пр. Хр.

25Още навремето големият историк Ед. Майер направи паралел между тази фраза и мнението на Тукидид в началото на неговата „История на Пелопонеската война”. [Thuc., 1,22,4]. В превод мисълта на Тукидид изглежда по следния начин: „Може би моето изложение, лишено от легенди, ще се стори на някои не много интересно за слушане, но за мен ще бъде достатъчно, ако тия, които искат ясно да вникнат в събитията, които някога в бъдеще могат в същия вид или подобно на тях да се повторят, което е свойствено на човешката природа, сметнат, че то е полезно. И тъй, този мой труд е създаден като достояние завинаги, а не като показно произведение за временна аудитория.

26т.е. за събитията между 222 и 146 г. пр. Хр.

27Нос Лакинион (Лациниум) е на 6 мили от Кротон, южното крайбрежие на Италия. Там имало храм на Хера Лациния, където Ханибал поставил бронзовите плочки на пунически и гръцки през лятото на 205 г. пр. Хр. За това съобщава и Ливий [Liv. XXVIII, 46,16].

28Падос, дн. р. По.

29Става дума за пролетта на 218 г. пр. Хр.

30р. Танаис е Дон, а Родан е дн. Рона.

31В древността Херакловите стълбове съответстват на съвременния пролив при Гибралтар.

32Публий Корнелий Сципион и Тиберий Семпроний Лонгин са консули през 536 г. от основаването на града = 218 г. пр. Хр.

33Завръщането на Публий Сципион в Италия е пресъздадено и у Ливий [Liv. XXI,32,1-5], който очевидно е заимствувал от Полибий.

34Очевидно Ливий в значителна степен е заимствувал от Полибий описанието за преминаването на Алпите от армията на Ханибал, което добре личи от неговия разказ [Liv. XXI,32,9-37,6].

35р. Тикин (Тицин) е съвр. р. Тичино. Влива се в ез. Лаго Маджоре. За това придвижване на Публий Сципион съобщава и Ливий [Liv. XXI,45,1], който има за извор Полибий.

36Битката при Тицин е през ноември или декември 218 г. пр. Хр. Сблъсъкът подробно е описан в историописната традиция в лицето на Тит Ливий (по Полибий) [Liv. XXI,46,3-10], Апиан [App. Hann. 5], Корнелий Непот [Nepos. Hann. 4,1], Валерий Максим [Val. Max. 5,4,2], Флор (рим. историк, ретор и поет от I – II в.) [Flor. I,22,12] и византийския хронист Зонара [Zon., VIII,23].

37Събитията са пресъздадени у Ливий [Liv. XXI,48,9-10], който следва традицията чрез Полибий.

38Кратко описание на тези стратегически маневри има у Тит Ливий [Liv. XXI,52].

39Издателите на Полибий предполагат, че основен извор за битката при р. Требия е бил про-картагенски настроен гръцки аналист. от своя страна Ливий [Liv. XXI,54-56], който в детайли пресъздава сражението без съмнение е заимствувал от Полибий.

40Сигурен белег, че Ливий [Liv. XXI,55,2] е заимствувал от Полибий е описанието на боря и разположението на двете армии преди сблъсъка.

41Съвсем накратко стратегическите размествания и изпращането на легиона в Сардиния и Сицилия са споменати и у Апиан [App. Hann. 8], който има за основен извор Полибий.

42Гней Сервилий и Гай Фламиний са избрани за консули през 217 г. пр. Хр.

43Кисса е град разположен до Таракона. У Ливий [Liv. XXI,60,7] формата е Cissis, а Плиний [Plin. Nat. Hist. III,21] пише, че мястото е в regio Cessetiana. Битката при Кисса е описана и в стратегема на Фронтин (рим. писател от втората половина на I в.) [Front. Strat. II,3,1].

44Латинската форма на името е Indibilis и се среща у Ливий [Liv. XXII,21,2; XXIX,1,19].

45Става дума за пролетта на 217 г. пр. Хр.

46Финикийските хитрини (стратегеми) са били популярни в латинската поезия и проза. За тях споменават Ливий [Liv. XXI,4,9; XXII,6,12], Салустий (прочут рим. историк от I в. пр. Хр.) [Sall. Iug. 108,3], Хораций (един от великите рим. поети от I в. пр. Хр.) [Hor. Odes. IV,4,49] и Вергилий (не по-малко известен и прочут рим. поет от I в. пр. Хр.) [Virg. Aen. I, 661].

47Хитрата политическа игра на Ханибал с келтите е описана по същия начин от Ливий [Liv. XXII,1,2-4], който заимствува от предшественика си Полибий и в сбита форма у византийския хронист Зонара [Zon. VIII,24].

48Латинското название на града е Arretium. Той е споменат у Ливий [Liv. XXII,3,1] във връзка със споменатото придвижване на Ханибал.

49У Ливий [Liv. XXII,3,6] името на града е Faessulas.

50Кортиния (Кортона) е на 28 км южно от Арециум.

51Битката при езерото Тразимен е през май 217 г. пр. Хр. Сражението е описано у Ливий [Liv. XXII,4,2-7], който е заимствувал от Полибий, както и у биографията на Ханибал у Апиан [App. Hann. 9-10] и Зонара [Zon. VIII,25].

52Ливий [Liv. XXII,8] пише, че Гай Кентений е propraetore. Събитията са описани накратко у Апиан [App. Hann. 10] и Зонара [Zon. VIII,23], където е удостоен с военно-административната длъжност стратег.

53Квинт Фабий Максим е бил консул през 233 и 228 г. пр. Хр. и цензор в 230 г. пр. Хр. Неговата дейност е описана освен у Ливий [Liv. XXII,8,6], биографията на Фабий от Плутарх [Plut. Fab. 4-5] и на Ханибал у Апиан [App. Hann. 11].

54Марк Минуций Руф е бил консул през 221 г. пр. Хр.

55Лукария (Луцерия) е съвременният град Лукера.

56Ойбонион (Вибинум) е съвременният Бовино.

57Веневентана (Беневентум) е споменат у Плиний [Plin. Nat. Hist. III,105] и Евтропий [Eutrop. II,16].

58Самнитида е по пътя от Самниум в Кампания, а възвишението Ерибианос е част от mons Callicula у Ливий [Liv. XXII,15,3; XXII,16,5].

59Всъщност р. Атирн разделя Кампания на две почти равни части, ако се следва текстът у Ливий [Liv. XXII,14,1], който следва Полибий.

60Стратегическите маневри и сблъсъци между двете армии са описани освен у Ливий [Liv. XXII,16-18] и в биографията на Фабий от Плутарх [Plut. Fab. 6-7] и тази на Ханибал у Апиан [App. Han. 14-15].

61Ливий [Liv. XXII,19,3] предпочита формата Himilco.

62Морската победа на римляните при устието на р. Ибер (Ебро) е през пролетта на 217 г. пр. Хр.

63Събитието е описано и у Ливий [Liv. XXII,31,1].

64о-в Керкина е съвременният Керкинах, а Косирос е сегашната Пантелерия.

65Описанието на събитията е и у Ливий [Liv. XXII,22,6-21], който очевидно следва Полибий. Накратко за това съобщава и Зонара [Zon. IX,1].

66За богатата реколта в Апулия и в частност Геруниум и Луцерия на два пъти съобщава и Ливий [Liv. XXII,18,7; XXII,39,16].

67Тук отново Ливий [Liv. XXII,24,5] следва своя знаменит предшественик Полибий.

68Тази промяна в настроението на римляните и възвърнатото им самочувствие на добри войници е широко отразено в писмената традиция. Освен Ливий [Liv. XXII,25-26], за това споменават Плутарх в биографията на Фабий Максим [Plut. Fab. 8], Апиан в тази на Ханибал [App. Han. 12], Валерий Максим (рим. прозаик от I в.) [Val. Max. III,8,2; V,2,4] и късният Зонара [Zon. VIII,26].

69Луций Емилий и Гай Теренций са избрани за консули през 538 г. от основаването на града, т.е. 216 г. пр. Хр. и по-точно след 15 март, поради шестмесечното диктаторство на Фабий Максим.

70Днешният град Монте ди Кане в Апулия.

71р. Ауфид извира от планините между Самниум и Лукания и се влива в морето близо до Салерно.

72Тежкото военно поражение на Рим при Кана през лятото на 216 г. пр. Хр. съвсем естествено е намерило широк отзвук в античната историописна традиция. Най-близко до първоизточника е Тит Ливий, който изглежда използвал и неизвестни извори от незапазената картагенска писмена историческа проза. [Liv. XXII,40,5-49,14]. Вторият тип описание на битката е този в биографиите на Плутарх [Plut. Fab. 15-16], Апиан [App. Hann. 19-25], и Корнелий Непот [Nepos, Hann. 4,4]. Третият е свързан с описанието на тактическите построения и маневри на двете армии отразено в т. нар. Стратегеми на Фронтин [Front. Strat. II,2,7; II,3,7; IV,5,5-7] и Полиен (известен ретор и писател от II в.) [Polyaen. Strat. VI,38,3-4]. Условно съществува и една четвърта група на по-късните историци и писатели, които в съкратен или видоизменен вид са пресъздали този гигантски за времето си сблъсък между римската и картагенската армии. В тази група влизат автори като Флор, който е роден в Африка, но почти целия си съзнателен живот прекарва в Рим и много добре познава книгите на Ливий, Салустий и Цезар [Flor. I,22,15-18]. Валерий Максим [Val. Max. III,2,11; V,6,4; VII,4,2] по-скоро е съвестен компилатор, Павел Орозий е на очакваното си равнище [Oros. IV,16,1-5], Евтропий [Eutrop. III,10] и Зонара са понятно лаконични [Zon. IX,1].

73 140 Олимпиада съответствува на периода 220-216 г. пр. Хр.

=========================================================================

Kъм книга втора

Към книга четвърта

Advertisements
Published in: on 15. 11. 2008 at 11:25 am  Коментарите са изключени за Полибий, Всеобща история – кн. 3  
%d bloggers like this: