Полибий, Всеобща история – кн. 4

Съдържание:

ВРЪЗКА С ПРЕДИШНАТА КНИГА. СЪДЪРЖАНИЕТО НА КНИГАТА. СЪБИТИЯТА В ЕЛАДА (140 ОЛИМПИАДА) (1). ЗАЩО ПОЛИБИЙ ЗАПОЧВА ИСТОРИЯТА СИ ОТ ТАЗИ ОЛИМПИАДА. ВОЙНАТА НА ФИЛИП И АХЕИТЕ С ЕТОЛИТЕ И ЛАКЕДЕМОНИТЕ (2). ПРИЧИНА И ПОВОД ЗА ВОЙНАТА. ДОРИМАХ ОТ ТРИХОНИОН. РАЗБОЙНИЧЕСКИ НАПАДЕНИЯ В ЗЕМИТЕ НА МЕСЕНИИТЕ. МЕСЕНИИТЕ УНИЗЕНИ ОТ ДОРИМАХ (3). РАЗБОЙНИЦИТЕ ПРЕВЗЕМАТ ХИРОНОВОТО ИМЕНИЕ. УКОРИТЕ НА СКИРОН И ГНЕВА НА ДОРИМАХ. (4). АРИСТОН, СТРАТЕГ НА ЕТОЛИТЕ, ПРЕДОСТАВЯ НА СКОПАС КОМАНДВАНЕТО ПОРАДИ ТЕЛЕСЕН НЕДЪГ. ДОРИМАХ УБЕЖДАВА СКОПАС ЗА ВОЙНА СРЕЩУ МЕСЕНА. ЕТОЛИЯ ОБЯВЯВА ВОЙНА НА МЕСЕНИЯ, ЕПИР, АХЕЯ, АКАРНАНИЯ И МАКЕДОНИЯ (5). ЕТОЛИЙСКИТЕ ПИРАТИ ПЛЕНЯВАТ МАКЕДОНСКИ КОРАБ И ПЛЯЧКОСВАТ ЕПИРСКОТО КРАЙБРЕЖИЕ. ДЕСАНТ В ЗЕМЯТА НА МЕГАЛОПОЛИС. АХЕЙСКИЯТ СТРАТЕГ ТИМОКСЕН И ПРЕДСТАВИТЕЛЯ НА АНТИОХ ТАВРИОН. ЕТОЛИТЕ НАХЛУВАТ В МЕСЕНСКАТА ЗЕМЯ (6). АХЕЙСКИЯТ СЪБОР В ЕГИОН. ЖИТЕЛИТЕ НА ПАТРИ И ФАРИ СЕ ОПЛАКВАТ ОТ ЕТОЛИЙСКИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ. МЕСЕНИИТЕ ИСКАТ ПОМОЩ. ПРЕЖДЕВРЕМЕННО ИЗБРАН ЗА СТРАТЕГ, АХЕЙ СВИКВА НАБОРА В МЕГАЛОПОЛИС (7). КАЧЕСТВАТА НА АРАТ КАТО ВОЕНЕН И ПОЛИТИК. НЕГОВАТА НЕРЕШИТЕЛНОСТ ПРИ ПОЛЕВИ ДЕЙСТВИЯ. МНОГООБРАЗИЕТО НА ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА (8). МЕСЕНИИТЕ ИСКАТ ДА СЕ ВКЛЮЧАТ В СЪЮЗА. БЕЗ СЪГЛАСИЕТО НА ФИЛИП, АХЕИТЕ ИМ ОТКАЗВАТ. СЪЮЗНИЦИТЕ – ЛАКЕДЕМОНИ В ПОЛОЖЕНИЕТО НА НАБЛЮДАТЕЛИ. УЛТИМАТУМ НА АРАТ ДО ЕТОЛИТЕ. СКОПАС И ДОРИМАХ СЕ ОТТЕГЛЯТ С ПЛЯЧКА В ЕЛИДА (9). АРАТ ОСВОБОЖДАВА ЧАСТ ОТ ВОЙСКАТА И ПРЕСЛЕДВА ЕТОЛИТЕ. ДОРИМАХ ГО ПРЕСРЕЩА И СПИРА В МЕТИДРИОН КРАЙ МЕГАЛОПОЛИС. БИТКАТА КРАЙ Р. КАФИЯ. ПОГРЕШНАТА ТАКТИКА НА АРАТ. АХЕИТЕ ОБЪРКВАТ СТРОЯ СИ И СЕ СПАСЯВАТ В ГРАДОВЕТЕ ОРХОМЕН И КАФИЯ. ЗАКЪСНЯЛАТА ПОМОЩ НА МЕГАЛОПОЛИТАНИТЕ. ЕТОЛИТЕ ПЕЧЕЛЯТ СРАЖЕНИЕТО САМО С ЛЕКАТА ПЕХОТА И КОННИЦАТА СИ. СЪЮЗНИЧЕСКОТО СЪБРАНИЕ В КОРИНТ ПОТВЪРЖДАВА ВОЙНАТА С ЕТОЛИЯ (10-13). ЧЕТИРИТЕ ГРЕШКИ, В КОИТО АХЕИТЕ ОБВИНЯВАТ АРАТ. УБЕДИТЕЛНАТА МУ ЗАЩИТА ПРОМЕНЯ НАСТРОЕНИЕТО НА ТЪЛПАТА. РЕШЕНИЕТО НА СЪЮЗА. АХЕИТЕ РЕШАВАТ ДА НЕ ИЗОСТАВЯТ МЕСЕНИИТЕ И СВОЯТА КАУЗА. ПРАЩАТ ПОСЛАНИЦИ ПРИ СЪЮЗНИЦИТЕ В ЕПИР, БЕОТИЯ, ФОКИДА, АКАРНАНИЯ, ПРИ ФИЛИП И В ЛАКЕДЕМОН. НА СЪБОРА СИ ЕТОЛИТЕ ВЗИМАТ НЕРАЗУМНИ РЕШЕНИЯ (14-15). ЕПИРОТИТЕ И ФИЛИП ПРИЕМАТ МЕСЕНИИТЕ В СЪЮЗА, НО НЕ ВЛИЗАТ ВЪВ ВОЙНА С ЕТОЛИТЕ. ЛАКЕДЕМОНИТЕ СКЛЮЧВАТ С ТЯХ ТАЕН ДОГОВОР. ДЕМЕТРИЙ ОТ ФАРОС НАРУШАВА ДОГОВОРА С РИМЛЯНИТЕ. СКЕРДИЛАИД СКЛЮЧВА СПОРАЗУМЕНИЕ С ЕТОЛИТЕ ДА НАХЛУЕ В АХЕЯ. АГЕЛАЙ, ДОРИМАХ И СКОПАС МУ ПРЕДАВАТ КИНЕТА. ЕТОЛИТЕ И ИЛИРИТЕ НАХЛУВАТ В АХЕЯ (16). ЕТОЛИЙСКИЯТ СТРАТЕГ АРИСТОН ПРИВИДНО ПОДДЪРЖА МИРА. ДОРИМАХ ПРЕД КИНЕТА. МЕЖДУОСОБИЦИТЕ В ГРАДА. НАДМОЩИЕТО НА ПРОАХЕЙСКАТА ФРАКЦИЯ С ПОМОЩТА НА АХЕЙСКИ ГАРНИЗОН. ПО МОЛБА НА ИЗГНАНИЦИТЕ АХЕИТЕ ВДИГАТ ГАРНИЗОНА, ЗА ДА ПРЕКРАТЯТ ВРАЖДИТЕ. ЗАГОВОРЪТ В ПОЛЗА НА ЕТОЛИТЕ. ЕТОЛИТЕ ЗАВЛА-ДЯВАТ ГРАДА. ЗАСТРАШЕН Е ХРАМЪТ НА АРТЕМИДА МЕЖДУ КЛЕЙТОР И КИНЕТА. ЛУСИАТИТЕ БЛАГОРАЗУМНО ОТСТЪПВАТ ЧАСТ ОТ ХРАМОВОТО ИМУЩЕСТВО. ЕТОЛИТЕ НА ЛАГЕР КРАЙ КЛЕЙТОР (17-18). АРАТ МОЛИ ФИЛИП ЗА ПОМОЩ. ЕТОЛИТЕ НЕ УСПЯВАТ ДА ПРЕВЗЕМАТ КЛЕЙТОР И ОГРАБВАТ ХРАМА НА АРТЕМИДА. ЕВРИПИД КОМАНДВАЩ ЕТОЛИЙСКИЯ ГАРНИЗОН В КИНЕТА. ТАВРИОН ПОКАНВА ДЕМЕТРИЙ ФАРОСКИ ДА ПОМОГНЕ НА АХЕИТЕ. ДЕМЕТРИЙ ПЛЯЧКОСВА ЕТОЛИЙСКОТО КРАЙБРЕЖИЕ. ЛАКЕДЕМОНИТЕ ИЗПРАЩАТ СИМВО-ЛИЧЕН КОНТИНГЕНТ В СЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙСКА. ЗАСЛУЖЕНОТО НЕЩАСТИЕ НА КИНЕТЯНИТЕ. ТЯХНОТО БЕЗЗАКОНИЕ. ЗА РОЛЯТА НА ВЪЗПИТАНИЕТО И МУЗИКАТА В СМЕКЧАВАНЕТО НА АРКАДСКИЯ НРАВ. (19-21) ЕТОЛИТЕ СЕ ВРЪЩАТ БЕЗ-ПРЕПЯТСТВЕНО. КЪСНОТО ПРИСТИГАНЕ НА ФИЛИП В КОРИНТ. МЕТЕЖЪТ В ЛАКЕДЕМОН. УБИЙСТВОТО НА АДЕЙМАНТ И ДРУГИ СПАРТАНСКИ БЛАГОРОДНИЦИ. ПРАТЕНИЦИ НА МЕТЕЖНИЦИТЕ ЕФОРИ УВЕРЯВАТ ФИЛИП В ЛОЯЛНОСТ. ЦАРЯТ СЕ УСТАНОВЯВА В ТЕГЕЯ. ВОДАЧЪТ НА СПАРТАНСКИТЕ ПРАТЕНИЦИ ОМИАС ОБВИНЯВА АДЕЙМАНТ В ПРЕДАТЕЛСТВО. СЪВЕТИТЕ КЪМ ФИЛИП. НЕГОВИЯТ ОТГОВОР, ВНУШЕН ОТ АРАТ. ЛАКЕДЕМОНИТЕ ПРИКАНЕНИ ДА ЗАПАЗЯТ ВЕРНОСТТА КЪМ СЪЮЗА. ФИЛИП ДАВА ПРИМЕР ЗА БЪДЕЩАТА СИ ПОЛИТИКА (22-24). СЪЮЗНИЧЕСКИЯТ СЪВЕТ В КОРИНТ ЗА ДЕЙСТВИЯ СПРЯМО ЕТОЛИТЕ. ОБВИНЕНИЯТА КЪМ ТЯХ. ПРИЕТО РЕШЕНИЕ ЗА ВОЙНА И ДЕКЛАРАЦИЯ КЪМ СЪЮЗНИЦИ И ПОКОРЕНИ ОТ ЕТОЛИТЕ. НАЧАЛО НА СЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА. ФИЛИП ПРАЩА ПОСЛАНИЕ ДО ЕТОЛИТЕ. ЕТОЛИТЕ ОПРЕДЕЛЯТ СРЕЩА С НЕГО В РИОН. ОТЛАГАТ Я СЛЕД СВИКВАНЕТО НА ЕТОЛИЙСКОТО СЪБРАНИЕ. ФИЛИП В ЕГИОН НА АХЕЙСКИЯ СЪБОР. ВОЙНАТА С ЕТОЛИЯ РАТИФИЦИРАНА И СЪЮЗЪТ С МАКЕДОНИЯ ПОТВЪРДЕН (25-26). ЕТОЛИТЕ ИЗБИРАТ ЗА СТРАТЕГ СКОПАС, ВИНОВНИК ЗА ВСИЧКИ ТЕХНИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ. БЕЗСКРУПУЛНОСТ В ПОЛИТИКАТА НА ЛАКЕДЕМОН И ЕТОЛИЯ. ФИЛИП СЕ ВРЪЩА В МАКЕДОНИЯ (27). ГОРНИТЕ СЪБИТИЯ СЪВПАДАТ С ЩУРМА НА ХАНИБАЛ СРЕЩУ ЗАКАНТ. НЕЗАВИСИМИТЕ НАЧАЛНИ МОМЕНТИ НА ВОЙНИТЕ В ИТАЛИЯ, ЕЛАДА И АЗИЯ И ТЯХНОТО НЕЗАВИСИМО ПОВЕСТВОВАНИЕ ДО СЛИВАНЕТО ИМ. СЪБИТИЯТА СЕ СВЪРЗВАТ СЛЕД КРАЯ НА СЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА, В ТРЕТАТА ГОДИНА НА 140 ОЛИМПИАДА (28). ФИЛИП УКРЕПВА ГРАНИЦИТЕ СИ С ВАРВАРИТЕ. УГОВАРЯ СКЕРДИЛАИД ЗА СЪЮЗ. ПРАТЕНИЦИТЕ МУ В АКАРНАНИЯ. АКАРНАНИЯ ДОБЛЕСТНО СЕ ВКЛЮЧВА ВЪВ ВОЙНАТА ВЪПРЕКИ СКРОМНИТЕ СИ ВЪЗМОЖНОСТИ. ДВУЛИЧИЕТО НА ЕПИРОТИТЕ. УСЛОВИЯТА НА МЕСЕНИИТЕ. (30-31). МИРЪТ, ПРЕДПОЧИТАН ОТ ОЛИГАРСИТЕ НА МЕСЕНА, ПРИЧИНЯВА СТРАДАНИЯ НА ГРАЖДАНИТЕ. СЪВЕТЪТ НА ПОЛИБИЙ КЪМ МЕСЕНИИТЕ И МЕГАЛОПОЛИТЯНИТЕ. БЛАГОДЕЯНИЕТО НА АРКАДИТЕ КЪМ МЕСЕНИИТЕ СЛЕД ИЗГНАНИЕТО ИМ ПО ВРЕМЕ НА АРИСТО-МЕНОВАТА ВОЙНА. СЛЕД БИТКАТА ПРИ МАНТИНЕЯ ЛАКЕДЕМОНИТЕ ИМ ОТКАЗВАТ ВКЛЮЧВАНЕ В ДОГОВОРА. ПРИЕТИ ПО НАСТОЯВАНЕ НА МЕГАЛОПОЛИТЯНИТЕ. АРКАДИ И МЕСЕНИ ТРЯБВА ДА ПАЗЯТ ВЗАИМНАТА СИ ВЯРНОСТ (32-33). ЛАКЕ-ДЕМОНИТЕ ОТПРАЩАТ АХЕЙСКИТЕ ПОСЛАНИЦИ БЕЗ ОТГОВОР. ПРИЕМАТ ПРЕГОВОРИ С ЕТОЛИЕЦА МАХАТ. ПУБЛИЧНОТО МУ ИЗКАЗВАНЕ. РЕШЕНИЕТО ДА ПРОДЪЛЖАТ СЪЮЗА С ФИЛИП. МАХАТ СЕ ВРЪЩА БЕЗ РЕЗУЛТАТ (34). ЗАГОВОРЪТ НА ЛИКУРГ В СПАРТА. МАХАТ СЕ ВРЪЩА В СПАРТА И УБЕЖДАВА НЕЙНИТЕ УПРАВНИЦИ ДА МИНАТ НА СТРАНАТА НА ЕТОЛИТЕ. ЛИКУРГ НАХЛУВА В АРГОЛИДА. ЕТОЛИТЕ СЕ ВКЛЮЧВАТ ВЪВ ВОЙНАТА (35-36). АХЕЙ МЛАДШИ ПОЕМА СТРАТЕГСТВОТО ОТ БАЩА СИ. НАЧАЛО НА АКТИВНИ ДЕЙСТВИЯ НАВСЯКЪДЕ. ХАНИБАЛ ОБСАЖДА ЗАКАНТ. ЕМИЛИЙ В ИЛИРИЯ. АНТИОХ III ЗАПОЧВА ВОЙНАТА ЗА КОЙЛЕ-СИРИЯ. ЛИКУРГ ОБСАЖДА МЕГАЛОПОЛИС. ФИЛИП ТРЪГВА С ВОЙСКАТА СИ ОТ МАКЕДОНИЯ (37). НАЧАЛО НА ВОЙНАТА МЕЖДУ РОДОС И ВИЗАНТИОН. РАЗПОЛОЖЕНИЕ И ЗНАЧЕНИЕ НА ВИЗАНТИОН ЗА ЦЯЛА ЕЛАДА. КОНТРОЛЪТ НА ВИЗАНТИОНИТЕ КЪМ ПОНТА. ВНОСЪТ И ИЗНОСЪТ ОТ ПОНТИЙСКИЯ РЕГИОН. ПРИСЪСТВИЕТО НА ВИЗАНТИОНИТЕ ГАРАНТИРА ТЪРГОВСКИЯ ТРАФИК ОТ ВАРВАРИТЕ – ГАЛАТИ И ТРАКИ. ОПИСАНИЕ НА РАЙОНА И ПРИЧИНИТЕ ЗА ПРОЦЪВТЯВАНЕТО НА ВИЗАНТИОН. ПОНТЪТ – РАЗПОЛОЖЕНИЕ, ГОЛЕМИНА, ПРИЧИНИ ЗА ОТТИЧАНЕТО МУ (38-39). С ВРЕМЕТО МЕОТИДА И ПОНТЪТ ЩЕ СЕ ЗАПЪЛНЯТ С НАНОСИ. ДНЕШНАТА МЕОТИДА Е ПЛИТКО И СЛАДКОВОДНО ЕЗЕРО. ИСТРОС И ДРУГИТЕ ГОЛЕМИ РЕКИ ЗАПЪЛВАТ ПОНТА С НАНОСИ И ЩЕ ГО ПРЕВЪРНАТ В ПЛИТЧИНА (40-42). УСТИЕТО МЕЖДУ ПОНТА И ПРОПОНТИДА. ВИЗАНТИОН РАЗПОЛОЖЕН ОТКЪМ ПРОПОНТИДА. ТЕЧЕНИЕТО МЕЖДУ ХЕСТИИТЕ И КРАВАТА. ПО-БЛАГОПРИЯТНОТО РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА ВИЗАНТИОН СПРЯМО КАЛХЕДОН. УДОБ-СТВАТА МУ ЗА ПЛАВАЩИТЕ ПО МОРЕ (43-44). НЕУДОБСТВАТА ОТКЪМ СУШАТА. НЕПРЕКЪСНАТИТЕ ВОЙНИ МЕЖДУ ВИЗАН-ТИОНИТЕ И ЗАОБИКАЛЯЩИТЕ ГИ ТРАКИ. РЕКОЛТАТА ИМ Е ОГРАБВАНА ОТ ВАРВАРИТЕ. ГАЛАТИТЕ НА КОМОНТОРИЙ ГИ ИЗПРАВЯТ ПРЕД СМЪРТНА ОПАСНОСТ. СЛЕД ПОРАЖЕНИЕТО ПРИ ДЕЛФИ ТЕ СЕ ЗАСЕЛВАТ В ХЕЛЕСПОНТ. НАДДЕЛЯВАТ НАД ТРАКИТЕ И СЪЗДАВАТ ЦАРСТВО СЪС СТОЛИЦА ТЮЛИС. ДАНЪКЪТ НА ВИЗАНТИОН КЪМ ЦАРСТВОТО НА КОМОНТОРИЙ. ГАЛАТИТЕ ИЗТРЕБЕНИ ОТ ТРАКИТЕ ПО ВРЕМЕТО НА ЦАРЯ ИМ КАВАР. ВИЗАНТИОН ПРИНУДЕН ДА УВЕЛИЧИ МИТНИЧЕСКИЯ НАЛОГ (45-46). ТЪРГОВЦИТЕ ТЪРПЯТ ЗАГУБИ. ОПЛАКВАТ СЕ НА РОДОСЦИТЕ. НЕУСПЕШНО ПРАТЕНИЧЕСТВО НА РОДОС ВЪВ ВИЗАНТИОН. РОДОСЦИТЕ КАНЯТ ПРУЗИЙ ДА СЕ ВКЛЮЧИ ВЪВ ВОЙНАТА. ВИЗАНТИОН ТЪРСИ ПОМОЩ ОТ АТАЛ И АХЕЙ. АХЕЙ ИМ ОБЕЩАВА ПОДКРЕПА. ПРИЧИНИТЕ ЗА НЕГОВОТО ВЪЗЦАРЯВАНЕ (47-48). ПРИЧИНИТЕ ЗА ГНЕВА НА ПРУЗИЙ КЪМ ВИЗАНТИОН. СПОРАЗУМЕНИЕТО МУ С РОДОСКИТЕ ПРАТЕНИЦИ. ДЕЙСТВИЯТА НА РОДОС ПО МОРЕ. ВИЗАНТИОНИТЕ ТЪРСЯТ ПОМОЩ И ОТ ТИБОЙТ. КСЕНОФАНТ НАВАРХ НА РОДОСКИЯ ФЛОТ. РОДОСЦИ МОЛЯТ ПТОЛЕМЕЙ ДА ОСВОБОДИ БАЩАТА НА АХЕЙ АНДРОМАХ И ПРЕДОТВРАТЯВАТ НЕГОВАТА НАМЕСА. ДЕЙСТВИЯТА НА ПРУЗИЙ ПО СУША В АЗИЯ И НА НЕГОВИТЕ СЪЮЗНИЦИ – ТРАКИ В ЕВРОПА СРЕЩУ ВИЗАНТИОН. СМЪРТТА НА ТИБОЙТ. ВОЙНАТА ПРЕКРАТЕНА С ПОСРЕДНИЧЕСТВОТО НА КАВАР (49-52). КНОСОСЦИТЕ ТЪРСЯТ ПОМОЩ ОТ РОДОС. ПОЛОЖЕНИЕТО В КРИТ. МЕТЕЖЪТ В ГОРТЮНА. ГИБЕЛТА НА ЛЮТОС. СЪЮЗЪТ НА КНОСОС С ЕТОЛИЯ И НА ПРОТИВНИЦИТЕ МУ С ФИЛИП И АХЕИТЕ (53-55). ВОЙНАТА НА МИТРИДАТ СРЕЩУ СИНОПЕ. РОДОС ОКАЗВА ПОМОЩ НА СИНОПЕИТЕ. РАЗПОЛОЖЕНИЕТО НА СИНОПЕ. ЖИТЕЛИТЕ МУ УКРЕПВАТ ПОЛУОСТРОВА (56). МАРШ НА ФИЛИП КЪМ ТЕСАЛИЯ И ЕПИР. ЕТОЛИТЕ НАПАДАТ ЕГЕЙРА. РАЗПОЛОЖЕНИЕТО НА ГРАДА. ЕГЕЙРАТИТЕ ПОБЕЖДАВАТ НАПАДАТЕЛИТЕ. АЛЕКСАНДЪР И АРХИДАМ ЗАГИВАТ. ЕВРИПИД СЕ ОТТЕГЛЯ КЪМ ЕЛИДА. МИКОС ОТ ДЮМЕ ГО НАПАДА И ПОПАДА В ЗАСАДА. ЕВРИПИД ЗАВЗЕМА АРАКС. ДЮМЕ И ФАРИ ТЪРСЯТ ПОМОЩ ОТ АРАТ. НЕГОВАТА КОЛЕБЛИВОСТ. ГРАДОВЕТЕ САМИ НАЕМАТ ВОЙСКА ДА ГИ ПАЗИ. ЛИКУРГ ЗАВЗЕМА АТЕНЕОНА НА МЕГАЛОПОЛИС, А ЕВРИПИД – ГОРТЮНА (58-60). ФИЛИП КРАЙ АМБРАК ПО НАСТОЯВАНЕ НА ЕПИРОТИТЕ. ЕТОЛИТЕ СЕ ОРГАНИЗИРАТ ЗА ПРЕДСТОЯЩИТЕ СРАЖЕНИЯ. СКОПАС НАХЛУВА В МАКЕДОНИЯ. ОПУСТОШАВА СВЕТИЛИЩЕТО В ДИОН. ФИЛИП ЗАВЗЕМА АМБРАК И ФОЙТИЯ В ЕТОЛИЯ. ИЗБИВА В ЗАСАДА ПРИТЕКЛИТЕ СЕ ЕТОЛИ. СПИРА КРАЙ Р. АХЕЛОЙ ПРИ СТРАТОС (61-63). АХЕИТЕ МОЛЯТ ФИЛИП ЗА ПОМОЩ. МАКЕДОНИТЕ ПОДПАЛВАТ МЕТРОПОЛИС. ФИЛИП ОВЛАДЯВА УКРЕПЕНАТА ИТОРИЯ. ПРЕВ-ЗЕМА ПЕАНИОН. С ТУХЛИТЕ И КАМЪНИТЕ ОТ ГРАДА УКРЕПВА ОЙНИАДИ (64-65). ДАРДАНИТЕ СЕ ГОТВЯТ ДА НАХЛУЯТ В МАКЕ-ДОНИЯ. ДЕМЕТРИЙ ФАРОСКИ СЕ ПРИСЪЕДИНЯВА КЪМ ФИЛИП. ДАРДАНИТЕ СЕ ОТКАЗВАТ. ФИЛИП ОСТАВА В ЛАРИСА. ТРИУМФ НА ЕМИЛИЙ В РИМ НА ВРЪЩАНЕ ОТ ИЛИРИЯ. ЕДНОВРЕМЕННИТЕ СЪБИТИЯ В ИБЕРИЯ. ИЗБОРИ В ЕТОЛИЯ. ДОРИМАХ ИЗБРАН ЗА СТРАТЕГ. УНИЩОЖАВА СВЕТИЛИЩЕТО В ДОДОНА. ФИЛИП В КОРИНТ. ЦАРЯТ СВИКВА АХЕИТЕ В ОРЪЖИЕ И СПИРА ВЪВ ФЛИАСИЯ (66-67). ЕВРИПИД КРАЙ ЛАГЕРА НА ФИЛИП. РАЗБИВА ВОЙСКАТА НА ЕВРИПИД. В КАФИЯ ПРИСЪ-ЕДИНЯВА КЪМ СЕБЕ СИ АХЕИТЕ НА АТАЛ МЛАДШИ. ПРЕВЗЕМА ПСОФИС (68-72). ФИЛИП ЗАВЗЕМА ЛАСИОН И СТРАТОС, ИЗОСТАВЕНИ ОТ ЕЛЕИТЕ. ПРЕМЕСТВА СЕ В ДИОСКУРИОН. СВЕЩЕНИЯТ ЖИВОТ НА ЕЛЕИТЕ. ОТКАЗЪТ ОТ НЕГО ИМ НОСИ СТРАДАНИЯ. ФИЛИП ЗАВЗЕМА ТАЛАМИ С БЕГЪЛЦИТЕ И ПЛЯЧКАТА (73-75). РАЗДОРЪТ С АХЕИТЕ, ИНСПИРИРАН ОТ АПЕЛЕС. АВТОРИТЕТЪТ НА ФИЛИП. ДОРИМАХ ПРИСТИГА В ЕЛИДА. РАЗПОЛОЖЕНИЕТО НА ТРИФИЛИЯ. ФИЛИП ПРИ АЛИФЕЙРА. МЕДНАТА СТАТУЯ НА АТИНА. ЦАРЯТ ОВЛАДЯВА ГРАДА И ЦИТАДЕЛАТА (76-79). ЕТОЛИЕЦЪТ ФИЛИД ОПРАЗВА ЛЕПРЕЯ ПО ИСКАНЕ НА ГРАЖДАНИТЕ И СЕ ОТТЕГЛЯ В САМИКОН. ФИЛИП ЗАВЗЕМА САМИКОС, НАЗНАЧАВА ЛАДИК ОТ АКАРНАНИЯ ЗА УПРАВИТЕЛ НА ТРИФИЛИЯ И СЕ ОТТЕГЛЯ ДА ЗИМУВА В МЕГА-ЛОПОЛИС. МЕТЕЖЪТ НА ХЕЙЛОН В СПАРТА. ЛАКЕДЕМОНИТЕ ОПРАЗВАТ АТЕНЕОНА НА МЕГАЛОПОЛИС (80-81). ФИЛИП В АРГОС. ИНТРИГИТЕ НА АПЕЛЕС СРЕЩУ АРАТ. ЕПЕРАТ – АХЕЙСКИ СТРАТЕГ. ФИЛИП ЗАВЗЕМА „СТЕНАТА” И Я ВРЪЩА НА ДЮМЕИТЕ. АПЕЛЕС ЗЛЕПОСТАВЯ АРАТ ПРЕД ЦАРЯ (82-85). АМФИДАМ СВИДЕТЕЛСТВА ПРЕД ФИЛИП ЗА АРАТ. ИНТРИГИТЕ НА АПЕЛЕС СРЕЩУ ТАВРИОН, УПРАВИТЕЛЯ НА ПЕЛОПОНЕС. АЛЕКСАНДЪР, ИНТРИГАНТЪТ В ДВОРА НА АНТИГОН. ЗАВЕЩАНИЕТО НА АНТИГОН. ФИЛИП СЕ ВРЪЩА ДА ПРЕЗИМУВА В АРГОС (86-87).

1. В предишната си книга посочих причините за втората война между римляните и картагенците, описах и нахлуването на Ханибал в Италия, а след това разказах за всички сражения между тях, чак до битката при реката Ауфид и града Кана. Сега ще разкажа за събитията в Елада, разиграли се по същото време, от сто и четиридесетата олимпиада насам. Но преди това ще припомня накратко на читателите на моя труд за описанието на политическото положение в Елада, което направих във втората си книга, и преди всичко на Ахейския съюз, защото това политическо образувание имаше неочакван възход преди и по мое време. Започнах с Тисамен, един от синовете на Орест и обясних, че от него насам те се управляваха от наследствени царе до Огиг, след което започнаха да използват една твърде демократична форма на управление. И най-напред бяха раздробени от царете на Македония на градове и села. След това се заех да разкажа как отново започнаха да се обединяват, кога и кои бяха първите градове, които се съюзиха. После разкрих по какъв начин и водени от какъв принцип се заловиха да привлекат всички пелопонесци под своето име и политическа уредба. След като дадох една обща картина на тяхното начинание, изредих поотделно всички дела, засягайки ги в тяхната последователност, до свалянето на лакедемонския цар Клеомен. След като предадох накратко събитията, разгледани в моята встъпителна част до смъртта на Антигон, Селевк и Птолемей,1 тъй като те починаха почти едновременно, по-нататък заявих, че ще започна същинската си история с онези събития, които следват след този момент.

2. Смятам, че това е най-доброто изходно начало, първо, защото трудът на Арат завършва до това време, а аз бях решил да изложа в после-дователност събитията в Елада, като ги свържа с момента, където завършва неговата история.2 Второ – защото събитията, които следват и които ще бъдат описани в историята ми, са съвременни на мен и на поколението преди мен, така че съм бил свидетел на някои от тях, а за други съм чул от очевидци. Струва ми се, че едно залавяне с предишни събития, тяхното описване, след като са чути от втора ръка, поставя под съмнение както разказите, така и изводите. Но най-вече започнах от това време, защото съдбата сякаш от този момент промени цялото положение по света. Филип, родният син на Деметрий, още в детска възраст, току-що бе поел властта над македоните. Ахей, династ на Азия от тази страна на Тавър, пое не само управлението, но и царска власт. Антиох, наречен още „Велики”, заемайки малко по-рано мястото на своя брат Селевк, още съвсем млад наследи царството в Сирия. Едновременно с тях Ариарат пое властта над кападокийците. По същото време Птолемей Филопатор стана господар на Египет.3 Скоро след това Ликург бе избран за цар на лакедемоните. Съвсем наскоро картагенците бяха избрали Ханибал за стратег в описаните по-горе операции.4 Така, след като във всички царства станаха промени, предстоеше едно начало на промени и в политическите действия. Това беше естествено и така става обикновено. Защото римляните и картагенците започнаха гореописаната война, едновременно с тях – Антиох и Птолемей – за Койле – Сирия, докато ахеите и Филип предприеха войната срещу етолите и лакедемоните, причините за която бяха следните:5

3. Етолите отдавна бяха недоволни от мира и от разходите, които се налагаше да водят за своя сметка, защото бяха свикнали да живеят за сметка на съседите си. Нуждаеха се от много средства поради вродената им алчност, робувайки на която поддържаха един живот на алчни зверове и никога доброжелателен, като смятаха всички за свои врагове. Но независимо от това преди, докато Антигон беше жив, пазеха спокойствие, защото се страхуваха от македоните. Но когато той почина и остави сина си Филип, те го пренебрегнаха и започнаха да търсят основания и поводи да се намесят в Пелопонес, водени от стария си навик да дирят плячка от тази страна, като същевременно смятаха, че си струва да поведат една война срещу самите ахеи. И тъй като имаха такова намерение, скоро самите обстоятелства им помогнаха. Като повод за нахлуване използваха следното:

Доримах от Трихонион бе син на онзи Никострат, който наруши тържествените договорни клетви, положени на Панбеотийския събор. Той бе млад и изпълнен с етолийската стръв и алчност. Изпратен бе с обществена мисия в града Фигалея,6 намиращ се в Пелопонес, лежащ до границите на месениите и който по това време членуваше в етолийския съюз. На думи той бе пратен, за да закриля земята и града на фигалеитите, но всъщност – като съгледвач, за да следи хода на събитията в Пелопонес. Беше се събрала една банда разбойници, които дойдоха при него във Фигалея. На тях той не можеше законно да осигури помощ, тъй като до този момент беше в сила всеобщият мир сред елините, наложен от Антигон. Накрая, след като се затрудни, отпрати разбойниците да плячкосват добитъка на месениите, приятели и съюзници на Етолия. Отначало те грабеха стада, намиращи се до границата, но после взеха да стават все по-нагли и да нахлуват в селските домове, появявайки се неочаквано през нощта. Възмущението на месениите и техните оплаквания, донасяни от посланици, отначало минаваха покрай ушите на Доримах, който гледаше да помогне на подчинените си и едновременно да се облагодетелства, получавайки част от плячката. А когато пратеничествата зачестиха, поради непрекъснатите правонарушения, той заяви, че ще отиде в Месена, за да въздаде правосъдие срещу тези, които обвиняват етолите. Когато се появи и онеправданите го посрещнаха, той унизи някои от тях с подигравките си, други заплаши, а трети смути с насмешките си.

4. Още докато стоеше в Месена, през нощта разбойниците се приближиха до града и с помощта на стълби нахлуха в имението, наречено Хироново, избиха защитниците му, а останалите роби вързаха и отмъкнаха заедно с добитъка. Ефорите на Месена негодуваха още заради старите престъпления и заради застояването на Доримах, но тогава решиха, че това е допълнително оскърбление спрямо тях и го повикаха пред своята колегия. В този момент Скирон, който тогава беше един от месенските ефори, а през целия си живот бе смятан за един от видните граждани, посъветва да не пускат Доримах, преди той да е възстановил щетите, нанесени на месениите и да е предоставил на съд тези, които бяха виновни в убийства. Когато всички похвалиха Скирон за справедливата му дума, Доримах се разгневи и заяви, че те са глупаци, ако си мислят, че се противопоставят на него, а не на Етолийския съюз. Каза, че смятал техния акт за изключително сериозен и че щели да получат наказание от общността, каквото действително заслужавали. По това време в Месена се подвизаваше един нечистоплътен човек, който по никакъв начин не можеше да се свърже с представата за мъж, на име Бабирт. Ако някой му нахлузеше капелата и хламидата на Доримах, не би могъл да ги различи един от друг, толкова много си приличаха гласовете и външността им. Това бе известно на Доримах. Тогава, докато той продължаваше да говори и да се пъчи така надменно пред месениите, Скирон избухна и му викна: „Нима мислиш, Бабирт, че ни е грижа за теб и твоите заплахи?” Като получи такъв отговор, Доримах начаса се подчини на обстоятелствата и се съгласи да възстанови всички загуби от сторените престъпления спрямо месениите, но прибирайки се в Етолия бе толкова разсърден и обиден от казаното, че без да има никаква друга причина, а само заради това, подпали война срещу месениите.

5. По това време стратег на етолите беше Аристон.7 Поради някакъв свой телесен недъг той не бе в състояние да се занимава с военно дело и бидейки близък на Доримах и Скопас, до известна степен бе предоставил на последния цялото командване. Доримах не се осмеляваше публично да подкани етолите към война с Месена, тъй като нямаше никаква достойна за упоменаване причина, на всеки бе известно, че неговата войнственост се дължи на собственото му беззаконие и обидата от подигравката, която бе получил. Но отказвайки се от този план се зае лично да спечели Скопас към своето намерение срещу месениите, като му изтъкна безопасността от страна на македоните (тогава Филип нямаше повече от седемнадесет години).8 Прибави враждебността на лакедемоните спрямо Месена и припомни за благоразположението на елеите към етолите и съюза им с тях. От всичко това той заключаваше, че тяхното нахлуване в Месения ще се окаже лесно. И това, което беше най-убедителният аргумент за етолиеца: описа му каква плячка ще спечелят от земята на месениите, единствената страна в Пелопонес, която остана ненападана и незасегната от Клеоменовата война. Но над всичко той постави и благоразположението, което те двамата щяха да си спечелят сред етолийската тълпа. Ако им попречат при прохода, ахеите биха могли да ги обвинят, че им се противопоставят със сила, а ако запазят спокойствие, не биха им попречили да нахлуят. Необходимият повод за война не би могъл да ги затрудни; те отдавна са извършили престъпление спрямо етолите, когато са предлагали на ахеите и македоните да им станат съюзници. След като му наговори това и други неща в този дух, внуши у Скопас и неговите приятели такава стръв, че без да дочакат общото събрание на етоли, без да са привлекли на своя страна съвета, без да предприемат каквато и да е от необходимите стъпки, а действайки единствено на основата на собствената си войнственост и решения, обявиха война едновременно на месениите, епиротите, ахеите, акарнаните и македоните.

6. Веднага изпратиха по море пирати, които се натъкнаха на един кораб от македонския царски флот, близо до Китера. Докараха го в Етолия заедно с екипажа и там продадоха командирите, екипажа и самия кораб. След това плячкосаха крайбрежието на Епир, подкрепени в това си престъпление от корабите на кефалените. Опитаха да завземат Тюрион в Акарнания. Едновременно с това скришом изпратиха през Пелопонес една малка част, която завзе едно укрепление, наречено Кларион,9 в средата на земята на Мегалополис. От него се отправяха на грабежи и го използваха за пазар, където продаваха плячката си. Него обаче само за няколко дни успя да завземе с обсада Тимоксен,10 ахейският стратег, с помощта на Таврион, когото Антигон беше оставил да пази царските интереси в Пелопонес. Царят Антигон беше задържал Коринт със съгласието на ахеите по време на Клеоменовата война, но когато завзе със щурм Орхомен, не го върна на ахеите, а го присвои и задържа, с намерение, както ми се струва, не само да упражнява контрол над проходите към Пелопонес, но и за да може да пази самата вътрешна територия посредством гарнизона и военната техника в Орхомен. Доримах и Скопас изчакаха момента, в който на Тимоксен му оставаше малко, за да предаде командването, а Арат,11 който беше избран за стратег от ахеите за следващата година, още не бе поел командването. И като събраха всички етолийски сили при Рион, съоръжиха десантни кораби и приспособиха кефаленските съдове. Извършиха десант на войските в Пелопонес и настъпиха към Месения. Минавайки през Патри, Фари и Тритеи, те се престориха, че уж не желаят да нанасят щети на ахеи, но понеже не можеха да удържат войниците от набези срещу земята, поради тяхната страст към плячкосване, преминаха през нея вършейки злини и грабейки, докато стигнаха до Фигалея. Тогава нападайки внезапно и дръзко, те нахлуха в месенската земя, пренебрегвайки отдавнашното приятелство и съюз с месениите, както и международното право, поставяйки всичко това по-долу от своята алчност и я разграбиха, необезпокоявани, без месениите изобщо да се осмелят да излязат насреща им.

7. Ахеите, понеже беше дошло времето, определено от закона, за свикване на общото им събрание, дойдоха в Егион.12 Когато събранието се откри, жителите на Патри и Фари представиха оплакванията за извършените в техните територии престъпления при преминаването на етолите, а дошлите от Месена пратеници поискаха да им се помогне срещу тези, които ги бяха онеправдали, нарушавайки договорите си. След като изслушаха техните слова, споделиха възмущението на патриите и фареите, изразявайки съчувствие и към нещастието на месениите. Но най-вече смятаха, че е ужасно това, че етолите дръзват да преминат през Ахея с войската си в нарушение на договорите, без никой да е дал съгласието си за тяхното преминаване и без изобщо да са се опитали да го оправдаят. Настроени от всичко това, решиха да се притекат на помощ на месениите, стратегът да свика ахеите под оръжие и каквото реши военният съвет, то да бъде в сила. Тимоксен, който по това време все още беше стратег, понеже предстоеше скоро да изтече срокът на назначението му и понеже не разчиташе на ахеите, които напоследък бяха изоставили военното обучение, се отказа да излиза на полето и изобщо да събира набор. Защото след падането на спартанския цар Клеомен, измъчени от предишните войни и предоверили се на сегашното положение, всички пелопонесци бяха изоставили военната подготовка.13 Но Арат, ядосан и настроен от дързостта на етолите, се залови с тази работа с по-голяма готовност, още повече, че отдавна изпитваше враждебни чувства спрямо тях. Поради това бързаше да призове ахеите на оръжие и да излезе срещу етолите. Накрая, пет дни преди определеното време, получи държавния печат, предаден от Тимоксен, написа до градовете и свика в Мегалополис всички, които бяха годни да носят оръжие. Струва ми се, че е редно да разкажа накратко за особеностите на неговия характер.

8. Изобщо Арат беше един съвършен мъж за военно-политическа дейност. Беше способен оратор, мислеше разумно и държеше на решенията си. Не отстъпваше никому в способността си да понесе спокойно политическите разногласия, да привлича приятели и да спечелва нови съюзници. Притежаваше изключителна дарба да изобретява лъжливи ходове и хитрини спрямо противниците и да ги осъществява, проявявайки лична издръжливост и храброст. За това са налице явни доказателства, но най-очевидни са подробно описаните завладявания на Сикион и Мантинея, изхвърлянето на етолите от Пелопонес и най-главното – неговите действия във връзка с Акрокоринт. Но когато същият той трябваше да извършва полеви операции, проявяваше мудност при обмислянето, липса на кураж при осъществяването и страх да погледне опасността в очите. Поради това той изпълни Пелопонес с триумфи в чест на негови поражения и в това отношение противниците му го превъзхождаха.14 Така човешката природа е многообразна не само във външния, телесен облик, но още повече по отношение на духа, тъй щото един и същ човек може да се прояви не само в един вид дейности като надарен, а в други обратно, но дори и в сходни неща веднъж човек да е съобразителен, а друг път – неумел, а също така много смел или много страхлив. Това не е парадоксално, а обичайно и познато за тези, които са добри наблюдатели. Защото някои проявяват храброст в схватки с диви зверове по време на лов, но във въоръжена битка с противник се държат унизително. Във военното дело, в двубоите, когато действат сами, са ловки и действени, но когато са заедно в бойния ред, са неспособни. Тесалийските конници са непреодолими, когато се бият по отделения и фаланги, но когато са пръснати и се сражават поединично са объркани и мудни. Обратен е случаят с етолите. Критяните са ненадминати по суша и море в засадите, разбойническите нападения, в коварството спрямо враговете си, в нощните нападения и във всички поединични операции, свързани с хитрост, но са боязливи и с уплашен дух, когато им предстои да нападат заедно, в открита битка в боен строй. Ахеите и македоните пък – обратно. Казвам всичко това, за да предотвратя недоверието на своите читатели, когато се случи за едни и същи хора да правя различни изявления във връзка със сходни дейности.

9. Когато мъжете на военна възраст се събраха в Мегалополис според ахейското решение (защото от този момент прекъснахме), месениите отново се представиха пред народа и поискаха да не ги пренебрегват, след като срещу тях е извършено такова нарушение на договора. Пожелаха самите те да се включат в общия съюз и да бъдат вписани в числото на техните съюзници. Ахейските управители отказаха да ги включат в съюза, като им обясниха, че не могат да приемат никого, без да са се посъветвали с Филип и съюзниците си, (защото все още беше в сила клетвата, наложена след Клеоменовата война от Антигон, от ахеите, епиротите, фокидците, македоните, беотите, акарнаните и тесалийците), но се съгласиха да отидат и да им се притекат на помощ, ако пратениците им предоставят своите синове за заложници в Лакедемон, за да не водят преговори с етолите, без съгласието на ахеите. На военен лагер излязоха и лакедемоните, съгласно съюзническия договор, край границата с Мегалополис, заемайки положение по-скоро на наблюдатели, отколкото на съюзници. След като постъпи по този начин във връзка с месениите, Арат изпрати послание до етолите, в което им съобщаваше решенията и им нареждаше да се оттеглят от земята на Месена и да не стъпват в Ахея; ако не, ще счита тези, които преминат, за противници. Когато Скопас и Доримах чуха това послание и научиха, че ахеите са се събрали, решиха, че в тяхна полза е засега да се съгласят с нарежданията. Веднага изпратиха преносители на писмо в Килене,15 до етолийския стратег Аристон, като му поискаха начаса да им осигури транспорт до така наречения остров Фейада при Елида.16 Самите те след два дни се оттеглиха, натоварени с плячка и се отправиха за Елида. Етолите винаги са поддържали приятелство с елеите, за да се приближават (чрез тях – б. пр.) за грабежи и плячкосване в Пелопонес.

10. Арат изчака два дни и след като повярва глупаво, че ще се оттеглят по пътя, който бяха посочили, освободи останалите ахеи и лакедемони, като остави три хиляди пехотинци, триста конника и войниците на Таврион, с намерение да върви покрай етолите. Когато Доримах разбра, че Арат върви покрай него и задържа войска, бе едновременно уплашен да не би да ги нападнат, докато се качват на корабите и нетърпелив да предизвика война. Изпрати плячката към корабите, като я повери на достатъчен брой подготвени за преместването хора и нареди на тези, които бяха изпратени за корабите, да се явят при Рион, понеже възнамеряваше да се качи там. Най-напред той самият ги придружи, за да охранява плячката при нейното закарване, а след това се върна и се насочи към Олимпия. Когато чу, че Таврион заедно със споменатата по-горе войска се намира при Клейтория и като прецени, че качването му от Рион няма да мине без риск и сблъсък, реши, че е по-изгодно за него да влезе в бой колкото се може по-бързо с армията на Арат, която беше останала съвсем малочислена, и понеже Арат не подозираше за предстоящите му действия. Помисли си, че ако го победи, ще може, след като подложи земята на грабеж, да тръгне в безопасност от Рион, докато (Арат – б. пр. ) полага усилия да събере отново ахеите. А ако той се уплаши, избегне сражението и не пожелае да излезе насреща му, ще може без риск да тръгне натам, накъдето реши, че му е изгодно. Воден от тези съображения той тръгна и се установи в Метидрион,17 в земята на Мегалополис.

11. Когато ахейските вождове разбраха за приближаването на етолите, така объркаха нещата, че никой не би ги могъл да ги надмине по глупост. Връщайки се от Клейтория, те се установиха край Кафия и когато етолите тръгнаха от Метидрион покрай Орхомен, изведоха ахеите и ги вкараха в равнината на Кафия, като оставиха пред себе си течащата през нея река.18 Етолите, като се бояха от трудностите в участъка, лежащ между двете войски (защото пред реката имаше трудно преодолими ровове), и от готовността за сражение, която ахеите проявяваха, се уплашиха да нападнат противника, каквото намерение имаха в началото, и в много добър ред продължиха марша си към височините на Олигирт.19 Смятаха, че ще бъдат щастливи, ако някой не ги нападне и не ги принуди да се сражават. Арат, когато челото на етолийската колона вече се катереше към височините, а конницата, оставена в тила, минаваше през равнината и приближаваше до склоновете на хълма, наречен Пропус, изпрати своята конница и леката пехота под командването на акарнанеца Епистрат, със заповед да се приближат до тила и да нападнат противника. Впрочем, ако трябваше да влиза в сражение, не биваше да напада тила, след като противните части се бяха изкатерили по височините, а челото, още докато минаваха през равнината. Така сражението щеше да се проведе изключително при равнинни условия и из равнината, където етолите са съвсем безпомощни, поради тяхното въоръжение и цялостната им тактика, докато ахеите, тъкмо обратното, са твърде ефикасни и енергични. Но сега, отказвайки се от подходящото за тях място и време, предоставиха всички предимства на противника. При такова начало на сражението последва и логичният му край.

12. Когато леката пехота се добра до тях, етолийските конници се оттеглиха в добър ред към склоновете на хълма, в стремежа си да се присъединят към своята пехота, Арат, който нито виждаше какво става, нито можеше да прецени какво ще последва, веднага, след като видя, че конницата се оттегля, се обнадежди, че бяга. Изпрати снаряжените с ризници части от крилата си със заповед да се притекат на помощ и да се присъединят към своите леки части, докато сам той, престроявайки войската в колона, тръгна в бърз марш. Но конницата на етолите, след като прекосиха цялата равнина и се съединиха с пехотата, самите те под покрова на хълма, започнаха да събират пехотинците към крилата, които с готовност се стичаха при виковете и от движение се хвърляха на помощ. Когато разбраха, че са се събрали достатъчно на брой, за да се бият, се стегнаха и се спуснаха върху предните отряди на ахейската конница и лека пехота. Бидейки по-многобройни и понеже нападаха отгоре, дълго време се сражаваха, докато накараха противниците да се обърнат в бяг. Когато те, отстъпвайки, побягнаха, облечените в ризници, които идваха на помощ без ред и разпръснато, някои от тях – в неведение какво става, други – омесили се с бягащите, се принудиха да се обърнат и да сторят същото. В резултат на това пострадалите в схватката не наброяваха повече от петстотин души, докато тези, които побягнаха, станаха повече от две хиляди. Самата обстановка учеше етолите какво трябва да правят и те ги следваха отзад със силни и непрекъснати крясъци. Понеже ахеите се оттегляха по посока на тежката си пехота, която те се надяваха, че ще остане в първоначалния си ред, защото е в безопасност, отначало изглеждаше, че бягството им е правилно и спасително. Но като видяха, че и те са изоставили безопасните си позиции и са тръгнали далече напред, изоставили бойния ред, някои от тях се разсипаха безредно и се оттеглиха към прилежащите градове, а тези, които се натъкнаха на собствените си, носещи се напред фалангити, без да се нуждаят от противник, сами изпаднаха в паника, като принудиха и другарите си да се обърнат в бяг. В бяг, както казахме, се оттеглиха към градовете. Орхомен и Кафия, които са наблизо, дадоха закрила на мнозина. Ако това не беше станало, всички рискуваха да пострадат безсмислено.

13. Така завърши битката при Кафия. Когато мегалополитаните научиха, че етолите са на лагер край Метидрион, събраха с бойна тръба цялата си сила и на следния ден след сражението се притекоха на помощ, но бяха принудени да погребват сразени от неприятеля тези, с които живи се надяваха да се сражават рамо до рамо. Изкопаха гроб в Кафийската равнина и като събраха мъртвите, погребаха нещастниците с всички дължими почести.

А етолите, след като по такъв начин спечелиха битката само с помощта на своята конница и лека пехота, продължиха безпрепятствено да напредват към вътрешността на Пелопонес. През това време, след като си опитаха силите при Пелене и оплячкосаха земята на Сикион, накрая се оттеглиха към Истъм.

Това беше причината и от това започна съюзническта война. Началото й произлезе от решението на всички съюзници, които, събрани в Коринт, я потвърдиха, под председателството на цар Филип.20

14. Когато ахеите се събраха след няколко дена на своя редовен събор, като цяло и поотделно бяха зле настроени спрямо Арат, понеже всички единодушно го смятаха за виновен за сполетялото ги нещастие.21 Затова, когато политическите му противници го обвиниха и представиха доказателства за неговата вина, мнозинството прояви още по-голямо недоволство и се настрои още по-зле към него. Смяташе се, че първото му явно прегрешение е това, че без да е дошло определеното време за неговото постъпване в длъжност, я е поел през мандата на другия стратег, за да се залови с неща, в които сам знаеше, че се е провалял често. Втората и по-голяма грешка – че е разпуснал ахеите, когато етолите все още са се намирали в средата на Пелопонес, особено след като му е било ясно, че Скопас и Доримах бързат да нарушат постановените (от договорите – б. пр.) положения и да предизвикат война. Третата, че се е сблъскал с противника с толкова малка войска, без да е имало никаква необходимост, след като е могъл безпрепятствено да се оттегли в прилежащите врагове, да събере ахеите и тогава да се срази с неприятелите, ако изобщо е смятал, че това ще бъде от полза. Но последната и най-голямата му грешка – че след като е решил да започне сражение, е постъпил толкова необмислено и непредвидливо, че след като пред него е била равнината и е имал на разположение хоплити, е започнал сражение само с леката пехота по хълмове с етолите, за които не съществуват по-привични и изгодни условия от тия. Но независимо от това, когато Арат излезе и припомни за предишните си политически заслуги и дела и се защити срещу обвиненията, че не е виновен за случилото се, помоли да го извинят, ако нещо не е догледал при станалото сражение и каза, че изобщо трябва да преценят нещата не с горчивина, а по човешки, така бързо и във великодушие промени настроението на тълпата, че тя прояви голямо недоволство към присъединилите се към обвиненията негови противници и решиха всички бъдещи действия да се осъществяват според възгледите на Арат.

Всичко това попада в предишната олимпиада, а това, което следва, е в сто и четиридесетата олимпиада.

15. Решението на ахеите гласеше така: да изпратят посланици в Епир, Беотия, Фокида, Акарнания и при Филип и да разяснят как етолите, в нарушение на договорите, вече два пъти нахлуват с оръжие в Ахея. Да ги призоват на помощ съгласно споразумението и да се приеме за съюзник и Месена. Ахейският стратег да събере пет хиляди пехотинци и петстотин конника и да се притече на помощ на месениите в случай, че етолите нахлуят в тяхната земя. Да определят с лакедемоните и месениите колко пехота и конница ще трябва да осигурят двата града за общите нужди. Взимайки тези решения, ахеите понесоха с благородство случилото се и нито изоставиха месениите, нито се отказаха от собствената си кауза. Изпратените при съюзниците посланици изпълниха своите поръчения, а стратегът събра в Ахея определеното число хора и уговори с Лакедемон и Месена последните да изпратят по две хиляди и петстотин пехотинци и петдесет конника, така че цялата войска за бъдещата кампания да наброява десет хиляди пехотинеца и хиляда конника.

Етолите, когато дойде определеното време за техния събор, се събраха и решиха да поддържат мир с Лакедемон, Месена и всички други, с коварното намерение да разложат и съблазнят съюзниците на Ахея. По отношение на самите ахеи решиха да поддържат с тях мир, ако се откажат от съюзничество с месениите, а ако не – да воюват с тях, едно крайно безразсъдно решение. Защото, след като бяха самите те съюзници и на ахеите, и на месениите, обявиха война на ахеите, ако между тях е налице взаимно приятелство и съюзничество, а ако последните предпочетяха да са във враждебни отношения с месениите, щяха да поддържат мир с тях поотделно, така че тяхната престъпност нямаше никакво разумно обяснение. Толкова необичайни бяха техните намерения.

16. Епиротите и цар Филип, като изслушаха посланиците, приеха месениите в съюза и веднага изразиха възмущението си от действията на етолите, без обаче да се изненадат много, понеже тия не бяха сторили нещо, което да им е неприсъщо. Поради това не се ядосаха много и решиха да поддържат мира с тях. Така честите прояви на престъпност се изявяват по-лесно, отколкото една рядка и неочаквана лоша постъпка. Етолите впрочем, които се държаха по такъв начин, често плячкосваха Елада и водеха многобройни необявени войни, не само не смятаха за необходимо да се оправдават пред своите обвинители, но дори се надсмиваха над тези, които ги призоваваха да дадат обяснение за сторени, пък дори и за възнамерявани прегрешения. Лакедемоните пък, макар да бяха се освободили благодарение на Антигон и на силния боен дух на ахеите, и да не трябваше да престъпват срещу македоните и Филип, изпратиха скришом посланици при етолите и сключиха таен съюзнически договор с тях.

Когато ахейските новобранци бяха вече събрани и с лакедемоните и месениите беше сключено споразумението да изпратят своето подкрепление, Скердилаид, заедно с Деметрий от Фарос преплаваха с деветдесет лодки от Илирия отвъд Лиссос, въпреки договора с римляните. Най-напред се допряха до Пилос и го атакуваха неколкократно, но безуспешно. След това Деметрий с петдесет от лодките тръгна към островите и минавайки покрай Кикладите, някои от тях изнуди за пари, други ограби, докато Скердилаид, на връщане към дома, се добра до Навпакт с четиридесет от лодките по покана на царя на атаманите Аминас, който му се падаше роднина по брак, и като сключи споразумение чрез Агелай с етолите за подялба на плячката, обеща да нахлуе в Ахея заедно с етолите.

Агелай, Доримах и Скопас се споразумяха със Скердилаид да му предадат града Кинета22 и като се събраха целокупно, етолите нахлуха в Ахея заедно с илирите.

17. Междувременно Аристон, етолийският стратег, се преструваше, че не знае какво става, а пазеше спокойствие в Етолия, като твърдеше, че не е във война с ахеите и поддържа мира. Той постъпваше глупаво и детински. Явно е, че този, който си въобразява, че с думите ще скрие очевидните факти, е глупав и празноглав човек. А Доримах, преминавайки през Ахея, внезапно се озова пред Кинета. Жителите на Кинета, които бяха аркади, от дълго време се намираха в непрестанни и големи междуособици, двете фракции бяха извършили помежду си многобройни кланета и гонения, грабежи и присвоявания на земи, докато накрая беше взела надмощие проахейската партия и държаха града с помощта на ахейски гарнизон, който да пази крепостта, и военен управител на града. Такова беше положението там, когато няколко дни преди идването на етолите, изгнаниците изпратиха послание до тези, които бяха в града, с искане да прекратят враждите и да бъдат приети в родината. Тези, които държаха града, се съгласиха, но пратиха посланици до Ахейския съюз, за да може помирението да стане при тяхното знание. Ахеите с готовност се съгласиха, знаейки, че по такъв начин ще спечелят добрата воля и на двете фракции, понеже тия, които държаха града, отдавна разчитаха на ахеите, а тия, които щяха да се върнат, щяха да дължат своето спасение на съгласието на Ахейския съюз. Така те вдигнаха гарнизона и военния управител и освободиха от контрола си Кинета, позволявайки на изгнаниците да се приберат, на брой около триста души, като получиха от тях такива клетви за вярност, каквито се считат от хората за най-сигурни. Ала завърналите се, без да е възникнала някаква причина или повод да се смята, че отношението към тях се е променило, а напротив, още след завръщането си, веднага започнаха да заговорничат срещу родината си и срещу тези, които ги бяха спасили. И на мен ми се струва, че още когато са давали взаимни клетви за вярност пред жертвените съдове, бяха намислили своето неблагочестие спрямо божественото и спрямо тия, които им бяха повярвали. Защото веднага, щом бяха приети в управата, започнаха да се свързват с етолите и бързаха да погубят съвсем тези, които ги бяха спасили и града, който ги беше откърмил.

18. Своето дело осъществиха със следната дързост и по следния начин. Някои от върналите се изгнаници поеха длъжността на полемарси. Изпълняващите тази длъжност заключват вратите на града и през времето между две отваряния пазят ключовете, като целия ден прекарват при вратите. Снаряжени, с готови стълби, етолите зачакаха определения момент. Полемарсите-изгнаници, след като изклаха своите колеги при вратите, отвориха една от тях. Като стана това, част от етолите нахлу през нея, а друга част, като поставиха стълбите по стените, овладяха крепостта със сила. Всички в града изпаднаха в ужас при станалото и стояха объркани и безпомощни. Нито можеха да се притекат на помощ срещу връхлитащите през вратата, поради набезите върху стените, нито можеха да защитават стените, поради натиска на тия, които нахлуваха през вратата. Етолите успяха по тия причини бързо да завладеят града и след многото си безчинства извършиха нещо изключително справедливо. Първо изклаха тези, които ги бяха вкарали и им бяха предали града, и им разграбиха имуществото. По същия начин постъпиха с всички останали. Накрая се разположиха по домовете, разграбиха покъщнината и подложиха на изтезание ония, в които се съмняваха, че укриват пари, покъщнина или някакви други ценности.

След като проявиха такова безчинство към жителите на Кинета, заминаха, като оставиха в крепостта гарнизон и тръгнаха към Луси. Като стигнаха до храма на Артемида, който лежи между Клейтор и Кинета и се смята за неприкосновен сред елините, се захванаха да грабят добитъка, принадлежащ на богинята и други неща, които се намираха около храма. Но лусиатите благоразумно ги спряха да извършат нечестиво дело спрямо богинята и да не подлагат самите себе си на разруха, като им предложиха част от обзавеждането на храма. Те приеха и веднага се оттеглиха, като се спряха на лагер при града Клейтор.

19. През това време ахейският стратег Арат помоли Филип за помощ, събра набора и изпрати послание до месениите и лакедемоните да изпратят частите, за които се бяха споразумели. Етолите най-напред приканиха жителите на Клейтор да се откажат от ахеите и да станат техни съюзници, но след като клейториите просто отказаха да ги слушат, предприеха нападения и се опитаха да завладеят града, като хвърляха стълби по стените. Но понеже защитниците на крепостта я бранеха мъжествено и храбро, нападателите се подчиниха на обстоятелствата и се оттеглиха. Връщайки се отново към Кинета, все пак отвлякоха добитъка на богинята, въпреки даденото обещание. Най-напред предадоха Кинета на елеите. Но след като елеите отказаха, решиха да задържат града за себе си и за стратег назначиха Еврипид. След това, уплашени от известието, че приближава помощ от Македония, подпалиха града и се оттеглиха, като тръгнаха отново за Рион, където бяха решили да пресекат. Таврион, който научи за нахлуването на етолите и за извършеното от тях в Кинета и виждайки, че Деметрий от Фарос се връща по море от островите към Кенхреи, го покани да помогне на ахеите и като прехвърли лодките през Истъм, да се противопостави на преминаването на етолите през прохода. Деметрий, чието връщане от островите беше изгодно, но не особено блестящо поради това, че родосците плаваха след него с намерение да го нападнат, на драго сърце прие предложението на Таврион, след като той му предложи да плати разходите по транспортирането на лодките. Но след като прекоси прохода и изтърва с два дни преминаването на етолите, плячкоса някои райони по крайбрежието на Етолия и се върна към Коринт. Лакедемоните се провиниха, като не изпратиха договорените сили, а предоставиха твърде незначителен брой пехота и конница, само колкото да се представят. Арат със своите ахеи постъпи при дадените обстоятелства по-скоро като политик, отколкото като пълководец. Запази спокойствие поради това, че с опасения си спомняше за предишното нещастие. Междувременно Скопас и Доримах, след като направиха всичко, което пожелаха, се оттеглиха в родината си, макар и да минаха през места, които бяха твърде изгодни за евентуални нападатели и толкова тесни, че само една бойна тръба щеше да бъде достатъчна.

За гражданите на Кинета, макар да бяха претърпели огромни жертви и да бяха изпаднали в голямо нещастие по вина на етолите, всички хора решиха, че са пострадали заслужено.

20. След като народът на Аркадия се ползва с обща слава сред елините заради своята добродетелност, не само поради гостоприемството и човеколюбието, което проявяват в своите нрави и начин на живот, но най-вече заради тяхната благочестивост спрямо боговете, струва си за малко да се отклоня, за да обясня дивотията на жителите на Кинета и как, след като единодушно са смятани за аркади, толкова много се отличаваха сред всички елини в своята жестокост и беззаконие. Струва ми се, че те бяха единственият народ от Аркадия, който първи се отказа от добре замисления и природно уместен ред, създаден от прадедите. Защото музиката, ала истинската музика, е полезна за всички хора, а за аркадите тя е необходимост. Не бива да се смята, както твърди Ефор23 в предговора към целия си труд, хвърляйки едно изявление, което съвсем на му подхожда, че музиката е въведена сред хората за тяхна развала и измама. Не бива да се мисли, че древните критяни и спартанци са въвели във военното изкуство флейтата и ритъма вместо бойната тръба случайно, нито че ранните аркади без разумно основание са включили музиката в цялостния си обществен живот до такава степен, че са задължени да я изучават непрекъснато не само докато са деца, но и като младежи, докато навършат тридесет години, макар и във всичко останало начинът им на живот да е бил твърде суров. Известен и познат на всички е фактът, че почти единствено при аркадите най-напред децата, още от съвсем малки, привикват към мелодията на химните и пеаните. С тях всички възпяват по родните си места местните герои и богове; по-късно, изучавайки законите на Филоксен и Тимотей, с голяма състезателна страст пеят в хоровете на ежегодните Дионисиеви празници в театрите, под съпровод на флейтисти, децата – в детски състезания, а младежите – в така наречени състезания за мъже. Също така през целия си живот, когато се събират на общи трапези, слушат не толкова платени певци, колкото едни-други, като се карат да пеят един след друг. И ако не се срамуват да пренебрегват изучаването на някоя друга образователна дисциплина, то пеенето нито могат да пренебрегнат, тъй като по задължение го изучават всички, нито ако се откажат да се занимават с него, могат да получат извинение, защото такова нещо при тях се смята за срамно. Упражняват се в бойни маршове под звуците на флейта и освен това се усъвършенстват в танци под наблюдението на управата и на обществени разноски. Младежите в театъра ежегодно се представят пред всички граждани.

21. Струва ми се, че древните са учредили тези традиции не заради лукса и от излишество, но като са имали предвид това, че всеки сам работи за прехраната си и изобщо мъките и усилията на живота. Те са имали пред вид суровостта на нравите, произлизаща от студеното и мрачно време, което е характерно за тези райони най-вече, условия, към които ние, хората, трябва да се приспособяваме само с принуда. Защото не поради друга, а тъкмо поради тая причина ние толкова много различаваме хората по народи и по раздалеченост в техните нрави, вид, цвят и в повечето им занимания. В желанието си да смекчат и укротят тяхната природна жестокост и суровост, те са въвели всички тези неща, за които споменах, и освен тях са привикнали както мъжете, така и жените към всеобщи празници и многобройни жертвоприношения, към девически и детски танци, и изобщо са измислили всякакви средства, с помощта на които да облагородят и смекчат, чрез изпълняването на обичаите вродената си суровост на характера. Жителите на Кинета, като се отказаха изцяло от тях, въпреки, че те най-много се нуждаят от такива обичаи, тъй като техният район и климат е най-суровия в цяла Аркадия, се заеха с взаимните си грижи и раздори и накрая до такава степен подивяха, че в нито един град на Елада не бяха извършвани толкова големи и чести безчинства. Като пример за нещастното положение на кинетяните в това отношение и за неприязънта на останалите аркади към тяхното поведение мога да посоча следния случай: след голямото клане кинетяните изпратиха посланици в Спарта и в аркадските градове, в които минаха по пътя си. Останалите ги изгониха чрез глашатай, а мантинеитите дори след тяхното заминаване направиха очищение и разнесоха свещените жертви в кръг, през целия град и територията му.

Казах всичко това, за да не пострада общият нрав на аркадите само заради един град, също така, за да не помислят някои от обитателите на Аркадия, че заниманията с музика са нещо излишно и за това да започнат да пренебрегват тази своя традиция, а още – заради кинетяните, за да разберат, че ако някога бог ги надари с добра съдба, то те ще опитомят себе си, като се върнат към възпитанието и най-вече към музиката; само така те биха могли да ликвидират тази своя дивотия, която ги беше обхванала по това време. А ние, след като разказахме за всичко, ще се върнем отново там, откъдето се бяхме отклонили.

22. Етолите, след като натвориха всички тези неща из Пелопонес, се завърнаха в родината си безпрепятствено. Филип, който тръгна с войската си да помогне на ахеите, пристигна в Коринт и понеже беше закъснял, изпрати куриери до всички съюзници да изпратят бързо хора в Коринт, с които да вземе решение относно бъдещите действия, засягащи общите интереси. Сам той потегли за Тегея, понеже беше научил, че лакедемоните са започнали метежи и взаимни кланета. Лакедемоните, които бяха свикнали да бъдат управлявани от цар и изцяло да се подчиняват на своите първенци, освободени съвсем наскоро по времето на Антигон и като нямаха цар, се разделиха на фракции, като всички смятаха, че трябва да имат равно участие в управлението. Отначало двама от ефорите не взеха нито една страна, а останалите трима предпочетоха свързване с етолите, понеже бяха убедени, че Филип, поради незрялата си възраст, не ще може да контролира политическата обстановка в Пелопонес. Но когато етолите, въпреки техните очаквания, скоро се оттеглиха от Пелопонес, а Филип още по-бързо се зададе от Македония, тримата заподозряха един от останалите двама, Адеймант, понеже знаеше всички техни планове и не одобряваше съвсем техните намерения. Опасяваха се да не би с пристигането на царя всичко да му бъде донесено за техните дела. Затова, като поговориха с някои от младежите, призоваха всички да се съберат с оръжие в храма на Атина при бронзовия дом, понеже македоните приближават към града. След като бързо се събраха при тази странна заповед, Адеймант, който не одобри станалото, се опита, като излезе напред, да се обърне към народа и да ги поучи, че трябва по-късно да се издават такива призиви и да се организират такива събирания с оръжие, когато чуем, че етолите като врагове са се доближили до нашите граници, а не сега, когато сме разбрали, че македоните, наши благодетели и спасители се приближават, начело със своя цар. Още докато той отблъскваше тълпата по този начин, изскочиха определените предварително младежи и го промушиха, а заедно с него – Стенелай, Алкамен, Тиест, Бионид и мнозина други от гражданите. Полифонт и неколцина около него, предвиждайки благоразумно какво можеше да се случи, избягаха при Филип.

23. След като сториха това, завзелите властта ефори веднага изпратиха посланици при Филип, които да обвинят техните жертви за станалото, да го накарат да отложи идването си в града, докато градът се успокои след станалите размирици и да го известят, че тяхното намерение е да изпълнят всички свои задължения и да запазят приятелското си отношение към македоните. Тези пратеници срещнаха царя край планината Партенион и разговаряха с него съгласно дадените им указания.24 След като ги изслуша, той ги накара веднага да се върнат в родината си и да съобщят на ефорите, че ще продължи похода си и ще се установи на лагер в Тегея. Там той смята, че трябва да изпратят колкото се може по-бързо изтъкнати граждани, с които да може да обсъди създалото се положение.

Пратениците изпълниха нарежданията му и когато управителите на Лакедемон изслушаха исканията на царя, изпратиха при Филип десет мъже, които дойдоха в Тегея и като излязоха пред съвета, начело с Омиас, техния водач, прехвърлиха вината за останалите вълнения върху Адеймант и обещаха да изпълнят всички задължения, произтичащи от съюза им с Филип и да не отстъпят никому от тях, които са смятани за истински негови приятели, в своето благоразположение към него. След като тези и подобни на тях неща, лакедемоните си заминаха, а между членовете на съвета възникнаха разногласия. Някои, които знаеха за лошото разположение на управниците в Спарта и бяха убедени, че Адеймант и гражданите около него бяха загинали заради своето благоразположение към тях и че спартанците смятат да се съюзят с етолите, посъветваха Филип да използва Лакедемон като пример и да постъпи с този град по същия начин, по който Александър постъпи с Тива веднага, щом взе властта.25 Но други измежду по-възрастните заявиха, че един такъв гняв е по-тежък от стореното и че Филип трябва да отмъсти на виновниците и като ги свали от от власт, да връчи управлението и длъжностите в ръцете на свои приятели.

24. След всички се изказа царят, ако трябва да смятаме, че изразеното от него мнение е негово. Не е вероятно едно седемнадесет годишно момче да може да съди за толкова важни неща.26 Но за нас, писателите, приляга да приписваме на водещите тези мнения, които са се утвърдили на съветите. Слушателите, обаче, би трябвало да имат предвид, че тези мнения и аргументи, които прилягат към тях, е по-вероятно да принадлежат на неговите съветници и преди всичко на тия, които принадлежат към най-близкия му кръг. Сред тях човек с най-голяма вероятност може да припише на Арат произнесените тогава като царско мнение думи. Филип заяви, че по отношение на лични прегрешения, извършени сред неговите съюзници, нему подхожда да ги изправя и да изкаже преценката си устно или писмено. Само тези, които се отнасят до общия съюз, само те трябва да получават ответни мерки и да бъдат поправяни с общите действия на всички. След като е ясно, че лакедемоните не са извършили никакво прегрешение спрямо общия съюз, но са съобщили, че ще изпълнят по справедливост всички свои задължения спрямо него, не е правилно да се взимат неумолими решения по техен адрес. И впрочем неуместно е, след като неговият баща, когато те му бяха врагове и ги победи, не им направи нищо лошо, той, заради такива малки провинения да бъде съветван за такива крайни мерки. След като се узакони мнението, че трябва да не обръщат внимание на случилото се, царят веднага изпрати Петрей, един от своите приятели, заедно с Омиас, да приканят народа на Лакедемон да поддържа своето благоразположение към македоните и към него лично, и да разменят клетви за съюзническа вярност. Сам той, като вдигна войската, потегли обратно към Коринт, давайки на съюзниците си чрез своето решение във връзка с лакедемоните добър пример за това, каква политика възнамеряваше да провежда.

25. Като разбра, че съюзническите заседатели са се събрали в Коринт, свика Съвета и обсъди с тях какво трябва да се направи и какви действия трябва да се предприемат спрямо етолите. Беотите ги обвиниха, че са ограбили храма на Атина в Итония, и то в мирно време. Фокидците – че са дошли с войска пред Амбрисос и Даулион и са се опитали да завладеят тези два града. Епиротите – че са оплячкосали тяхната земя, акарнаните показаха как коварно са постъпили спрямо Тюрион и са дръзнали да го нападнат през нощта. След тях ахеите се оплакаха как са заели Кларион на територията на Мегалополис, как минавайки през територията на Ахея са ограбили земята на Патри и Фари, как са разграбили Кинета, опустошили храма на Артемида в Луси, как са обсаждали Клейтор, как са направили опит да нападнат по море Пилос, а по суша – Мегалополис, който съвсем наскоро беше създаден, в стремежа си да го унищожат с помощта на илирите. Съюзническите заседатели, след като изслушаха тези неща, всички единодушно решиха да се поведе война с етолите. След като представиха тези причини в началото на решението си, приеха декларация, че ще спасят за съюзниците всяка тяхна земя или град, завладяна от етолите след смъртта на Деметрий, бащата на Филип. И също така по отношение на тези, които принудени от обстоятелствата са станали съюзници на етолите, въпреки своето желание, че ще възстановят на всички тях древната им форма на гражданско управление, че ще им запазят техните земи и градове и ще ги освободят от гарнизони и данъци, и ще се ползват от бащините си форми на управление и закони. Записаха и че ще възстановят древните закони на Амфиктионите, и ще му върнат властта над светилището, което сега етолите им бяха отнели, възнамерявайки те самите да упражняват контрол над нещата, свързани с храма.

26. Това решение се узакони в първата година на сто и четиридесетата олимпиада и постави началото на така наречената съюзническа война, една справедлива война, отговаряща на описаните вече престъпления.27 Съветниците веднага изпратиха пратеници до съюзните градове, за да може след узаконяването на решението от народното събрание на всеки град поотделно, всички заедно да поведат в определената дата война с етолите. Самият Филип изпрати до етолите писмо, в което им казваше, че ако имат с какво да се оправдаят във връзка с обвиненията, все още има възможност да дойдат и да разрешат въпросите чрез разговор. Но ако са си въобразили, че като са разбойничили и плячкосвали всички, без да са обявили, то онеправданите няма да се защитят, и ако се защитят, че те ще са отговорни за войната, то те са твърде глупави. Когато етолийските архонти получиха писмото, най-напред, надявайки се, че Филип няма да дойде, определиха ден, в който да се срещнат с него в Рион. Но като разбраха, че е пристигнал, изпратиха куриер, чрез който му известиха, че не ще могат на своя глава да обсъждат общи неща преди да се е състоял събора на Етолийския съюз. На своя редовен събор ахеите единодушно потвърдиха решението и обявиха дължимата от етолите плячка. Когато самият цар дойде на тяхното събрание в Егион и направи едно дълго изказване, те приеха неговите слова с голяма симпатия и подновиха със самия Филип старите приятелски отношения от времето на неговите деди.

27. По това време етолите, когато дойде времето за ежегодния избор на архонти, избраха за стратег същия Скопас, виновника за всички упоменати по-горе престъпления. Не знам какво трябва да се каже за това. След като са заявили чрез общо решение, че няма да воюват, да излизат на бойни походи с цялата си войска и да ограбват съседите си, да не наказват никой от виновниците и на всичко отгоре – да избират и удостояват с почести стратези, които са били ръководители на такива престъпни дела, струва ми се, че това превишава границите на всякакво злодеяние. Как другояче можем да назовем едни такива постъпки? Това, което твърдя, се вижда от следните факти. Когато лакедемоните завладяха Кадмея поради предателството на Фебид, те наказаха виновния, но не изтеглиха гарнизона си, като че ли с наказанието на извършителя се премахваше самото престъпление, макар че можеха да направят обратното; тиванците се интересуваха за гарнизона, а не за виновника. Отново, по времето на Анталкидовия мир, разгласиха, че оставят градовете свободни и независими, но не оттеглиха хармостите от градовете. Когато прогониха мантинеитите от домовете им, макар да бяха техни съюзници и приятели, заявиха, че не са извършили престъпление, макар да ги преселиха от един град в много градове. Проявяваха своето безразсъдство и злонамереност, смятайки очевидно, че ако човек си затвори очите, то и неговите съседи не го виждат. Тази безскрупулност в политиката причини на двете държави най-големи нещастия. За тези, които умеят да вземат правилни решения, в никакъв случай политиката им не може да бъде предмет на подражание.

Цар Филип, след като си свърши работата при ахеите, се оттегли с войската си за Македония, бързайки да извърши приготовления за войната, като вдъхна чрез споменатото по-горе решение не само на съюзниците, но и на всички елини добри надежди за своята умереност и за великодушието, подобаващо на един цар.

28. Всичко това стана по времето, когато Ханибал, завладял цялата област южно от река Ибер, предприе атаката си срещу Закант28. Ако първоначалните действия на Ханибал се съчетаваха със събитията в Елада от самото си начало, явно е, че аз щях да разказвам за последните под ред, съпоставяйки ги по време с хода на събитията в Иберия. Но тъй като войните в Италия, в Елада и в Азия имаха начала, независимо едно от друго и в края си започнаха да се обединяват в едно, реших и разказа си за тях да водя поотделно, докато стигнем до момента, в който тези събития започнаха да се съчетават едно с друго и да клонят към един край (така разказът за началото на всяко едно от тях ще бъде ясен и тяхното сливане – разбираемо, както споменахме в началото – след като покажем кога и как и по какви причини е станало така), и като стигнем до този момент, ще обединим трите войни в един общ исторически разказ. Свързването на събитията започна да се осъществява към края на Съюзническата война, в третата година на сто и четиридесетата олимпиада.29 Поради това от този момент нататък разказът ще се води обединено, в хронологичен ред, но до него – поотделно като припомняме само това, което е разказано в предишните книги за същия период от време, за да може разказът не само да се следи добре в неговата последователност, но и да впечатлява читателите.

29. Прекарвайки зимата в Македония, Филип грижливо набра войска за предстоящата кампания и защити границите си от прилежащите до Македония варвари. След това се срещна със Скердилаид и като му се остави безстрашно в ръцете, му заговори за приятелство и съюзничество, като едновременно му обеща, че ще го подкрепи да постави под своя власт Илирия. Обвини етолите, което не беше трудно, и лесно го убеди да приеме неговите предложения. Проявата на несправедливост в личните отношения не се различава по нищо от тази в обществените, освен по броя и величината на резултатите. В ежедневния живот кликата от мошеници и крадци се проваля най-вече по този начин, като започнат да се обвиняват едни-други в проявена несправедливост и въобще в беззаконие. Същото стана тогава и с етолите. След като се бяха съгласили да дадат на Скердилаид част от плячката, ако нападне заедно с тях Ахея, и след като той се съгласи и стори това, когато ограбиха Кинета и отмъкнаха много роби и добитък, не дадоха на Скердилаид никакъв пай. Понеже заради това той изпитваше голям гняв, достатъчно беше Филип накъсо да му припомни и той веднага се съгласи да се включи в общия съюз, при условие, че му се плащат по двадесет таланта годишно, като задължението му беше да нападне етолите по море с тридесет лодки.

30. Докато Филип беше зает с това, неговите пратеници стигнаха първо в Акарнания. Акарнаните твърдо подкрепиха решението и обявиха от своя страна война на етолите, макар че те, както и някои други, справедливо можеха да бъдат извинени, ако проявяха колебливост или въобще страх да поведат война със съседите си, понеже се намираха съвсем близко до етолийската земя. Още повече – заради собствената си слабост, но най-много заради това, че бяха претърпели големи щети съвсем наскоро, поради своята вражда с етолите. Струва ми се, обаче, че решителните мъже както в личния, така и в обществения живот не поставят нищо друго пред своя дълг. Оказва се, че акарнаните са постъпвали в повечето случаи не по-малко решително от които и да е елини, въпреки че силите им бяха скромни. Така че в кризисни моменти никой не трябва да се колебае да ги спечели за съюзници, напротив, трябва да бърза да ги приеме повече, отколкото някои други елини. Защото и в частния си живот и в обществения, те показват своето постоянство и свободолюбие. Епиротите, напротив, когато изслушаха пратениците, по същия начин потвърдиха решението и гласуваха, че ще се включат във войната, щом цар Филип се намеси, но в отговора си на етолийските пратеници заявиха, че народното събрание на Епир е взело решение да поддържат с тях мир, постъпвайки по този начин неблагородно и двулично. Бяха изпратени посланици до цар Птолемей,30 които да го помолят да не изпраща средства на етолите, нито да ги снабдява с каквото и да било срещу Филип и неговите съюзници.

31. А месениите, заради които започна войната, отговориха на дошлите при тях посланици, че тъй като до техните граници се намира Фигалея, подчинена на етолите, то те няма да приемат войната, преди този град да бъде иззет от етолите. Този отговор в никакъв случай не е бил одобрен от здравомислещото мнозинство, а от ефорите Ойнис и Никип и някои други от олигархичната партия, които по мое мнение са постъпили неразумно и са предприели стъпка, твърде далечна от необходимата. Съгласен съм, че войната е нещо страшно, но не по-страшно, отколкото да издържиш на всичко, за да не приемаш войната. Защо ние всички се осмеляваме да държим на нашето право на равенство и на правото на слово и на всичко, което разбираме под думата свобода, щом като нищо не е по изгодно от мира? Защото ние не хвалим тиванците, които по време на войната с Персия изоставиха Елада и застанаха на страната на персите поради страх.31 Нима хвалим Пиндар, който ги убеждаваше да пазят спокойствие със следните стихове:

Тоз, който задържи в спокойствие общото благо на града,

ще съзерцава лъчистата светлина на гордия мир.

Защото макар за момента този съвет да е изглеждал похвален, много скоро той се оказа най-срамният и вреден за всички. Защото мирът, когато е съчетан със справедливостта и честта, е най-хубавата и полезна придобивка, но когато е продиктуван от низост и позорна страхливост, от него няма нищо по-срамно и вредно.

32. Тогавашните управители на Месена, бидейки олигарси и стремящи се към собственото си облагодетелстване, държаха за мира с по-голяма страст от необходимото. Поради това, макар често да изпадаха в критични положения и често да биваха заплашвани, винаги успяваха да се измъкнат. Но сметката за бедите, причинени от тяхната политика продължаваше да се натрупва и накрая тяхната родина трябваше да се бори срещу най-големите нещастия. Според мен причината за това е, че бидейки съседи на двата най-големи народа в Пелопонес и дори в цяла Елада, имам предвид аркадите и лаконите и бидейки непрекъснато врагове на последните, още от заселването си, докато първите им бяха приятели и покровители, не проявяваха открито своята враждебност към лакедемоните, нито своето приятелско чувство към аркадите. Вследствие на това, когато тези се биеха помежду си или с други врагове, месениите оставаха незасегнати и ставаше това, което им беше нужно: наслаждаваха се на мира, понеже се смятаха, че са извън театъра на военните действия. Но когато лакедемоните оставаха в бездействие, разсейваха погледа си и започваха да им вредят, нито можеха сами да им се противопоставят, поради силата на Лакедемон, нито си бяха осигурили приятели, които да застават на тяхна страна при всички обстоятелства и се принуждаваха или да робуват и да играят роля на носачите на лакедемоните, или избягвайки робството, да се преселват и да сменят земята си заедно с деца и жени, нещо, което им се беше случвало да претърпят многократно, за къс период от време. Дано по такъв начин да продължи сегашното спокойствие на пелопонесците, та да не се налага да се съобразяват със съвета, който предстои да им дам: но ако някога започнат вълнения и метежи, аз виждам само една надежда за месениите и мегалополитани да опазят своята страна за повече време – ако приемат съвета на Епаминонд, да стигнат до единно мнение и при всички обстоятелства и събития да се придържат към истинско взаимодействие.

33. Този съвет намира своето потвърждение и в по-отдавнашни събития. Защото наред с други неща месениите, по времето на Аристомен, занесли пред олтара на Зевс Ликейски32 една стрела, както твърди Калистен,33 на която било написано следното:

Времето винаги създава съд над несправедливия цар.

Лесно и Месена откри предателя, с помощта на Зевс.

Трудно е богът да не види човека, нарушил клетвата.

Бъди здрав, царю Зевс, и спаси Аркадия.

Те поставиха този надпис, в който се молят на боговете да спасят Аркадия, когато бяха лишени от земята си и тя им стана като втора родина. И с основание го направиха. Защото аркадите не само ги приеха, след като бяха изгнани от собствената си родина, по време на Аристоменовата война, но и ги поканиха в домовете си, направиха ги граждани и взеха решение да омъжат дъщерите си за пълнолетните месении. Освен това разследваха предателството на царя Аристократ в така наречената битка за Тафрос, след което екзекутираха него и целия му род. Но дори и без примерите от древността, последвалите събития след скорошното основаване на Мегалополис и Месена предлагат доказателства за верността на моите думи. Защото по времето, когато победата при битката за Мантинея беше спорна за елините поради смъртта на Епаминонд, лакедемоните отказаха месениите да бъдат включени в договора, понеже все още се надяваха да си присвоят Месения. Тогава мегалополитаните проявиха такава ревност заедно с приобщилите се към съюза с тях аркади, че месениите бяха приети в този съюз и бяха допуснати и участваха в полагането на клетвите и сключването на примирието и само лакедемоните бяха изключени от договора между елините.34 Като има предвид всичко това, кой бъдещ човек не би се съгласил, че каквото казах малко по-преди, е вярно?

Разказах всичко това за аркадите и месениите, за да могат те, след като си припомнят колко много нещастия са изтърпели по вина на лакедемоните, да поддържат наистина благоразположение и вярност едни към други и без да се страхуват от последствията, нито понеже се стремят към мир, да се изоставят едни-други по време на всеобщи кризи.

34. Да продължа своя разказ. Лакедемоните постъпиха така, както беше обичайно за тях. Накрая отпратиха съюзническите посланици, без да им дадат отговор. До такава степен бяха неспособни да вземат решение в своята неразумност и порочност. Струва ми се, че е вярно твърдението, че прекалената храброст обикновено води до безумие и безрезултатност. Впрочем след това, при избора на нови ефори тези, които първоначално бяха предизвикали смутовете и бяха виновни за описаното клане, изпратиха послание до етолите, за да ги поканят на преговори. Те на драго сърце приеха и скоро за преговори пристигна Махат. Той веднага се яви пред ефорите (придружен от тия, които го бяха поканили) , които искаха да се даде пред Махат възможност да държи слово пред народа, да бъдат избрани царе, според древния закон и да не позволяват повече да остава празен трона на Хераклидите, противно на закона. Ефорите никак не одобряваха развоя на нещата, но не можеха да се противопоставят на натиска и се страхуваха от младежкото сборище. Поради това заявиха, че ще решат въпроса за царете по-късно. Съгласиха се да се даде възможност на Махат за публично изказване. Когато народът се събра, Махат излезе и ги призова с едно пространно слово да предпочетат съюза с етолите, обвинявайки напосоки и дръзко македоните и възхвалявайки етолите чрез нелогични и лъжливи аргументи. Когато той се оттегли, възникна оживен спор. Някои се изказваха в полза на етолите и одобряваха едно съюзяване с тях, а други им се противопоставяха. Но когато някои от по-възрастните припомниха на народа за благодеянията, които им беше оказал Антигон и македоните и за щетите, които им бяха причинили Хариксен и Тимей, когато етолите с цялата си войска нахлуха в страната и я опустошиха, отведоха в робство периеките и замисляха с коварство да завладеят Спарта, като насила върнаха изгнаниците, преобладаващото мнение се промени и накрая се убедиха, че трябва да се поддържа съюза с Филип и македоните. Като стана това, Махат се върна в родината си, без да е постигнал резултат.

35. Тези, които бяха първоначалните виновници за вълненията нямаха никакво намерение да се предават и замислиха да извършат най-нечестивото престъпление, подкупвайки за тая цел част от младежите. По време на едно установено от древните закони жертвоприношение всички пълнолетни граждани трябваше да минат с оръжие в процесия до храма на Атина в Бронзовия дом, докато ефорите оставаха в светилището, за да извършват жертвения церемониал. В този момент неколцина от вървящите напред с оръжие младежи нападнаха извършващите свещенодействия ефори и ги изклаха. И това при условие, че светилището осигурява безопасност за всеки, който се е укрил в него, дори ако някой е осъден на смърт!

Но тогава храмът бе до такава степен унизен поради одързостилите се да извършат тази жестокост, че всички ефори бяха заклани пред самия олтар и свещената маса на богинята. Довършвайки своето дело, те убиха и Гюрид, един от стареите, прогониха всички, които се бяха изказали против етолите, избраха ефори от своите среди и сключиха съюз с етолите. Главната причина за техните деяния, за омразата им към ахеите и за неблагодарността им към македоните, и за изцяло неразумното им поведение спрямо всички, беше тяхната обич към Клеомен, тъй като не престанаха да се надяват, че той ще се върне здрав и читав. Така тези, които могат умело да общуват с околните, не само докато са тук, но дори и когато са далече, оставят в тях една силна искра на любов. Тези хора, освен всички останали съображения, тогава бяха управлявали в продължение на почти три години, без да помислят да поставят друг на трона на Спарта; но когато дойде вестта за смъртта на Клеомен, веднага призоваха тълпата и управляващите ефори да бъдат избрани царе. И ефорите, принадлежащи към фракцията на бунтовниците, които сключиха и съюз с етолите, и за които-току що разказах, избраха за един от тях, законно и основателно Агесиполид, още дете, син на Агесиполид, сина на Клеомброт.35 Той беше поставен на трона, когато от власт бе свален Леонид, понеже принадлежеше към царствения род. За настойник на детето избраха Клеомен, син на Клеомброт и брат на Агесиполид. Но от другия дом, макар Архидам да имаше от дъщерята на Хипомедонт двама сина, като сам той беше син на Евдамид и макар да беше жив самият Хипомедонт, който беше син на Агесилай и внук на Евдамид, и макар да имаше мнозина други от този дом, по-далечни от тях, но от същата кръв, всички тях пренебрегнаха, а избраха за цар Ликург, при все че нито един от неговите предци не е бил цар; давайки на всички от ефорите по един талант, той се превърна в потомък на Херакъл и цар на Спарта. Толкова евтини станаха отличията навсякъде.

Впрочем не на децата на техните деца, а на самите тия, които избраха наемниците, им предстоеше да пострадат от своята неразумност.

36. Когато Махат разбра за станалото при лакедемоните, се върна отново в Спарта и прикани ефорите и царете да обявят война на ахеите. Заяви, че само по този начин ще могат да прекратят стремежа на лакедемоните на всяка страна да развалят съюза с етолите, както и на ония етоли, които вършат същото. След като ефорите и царете се съгласиха, Махат си отиде, постигнал целта си, благодарение на невежеството на тия, които го поддържаха, а Ликург, начело на редовната войска и някои от гражданите, нахлу в Арголида, докато аргосци бяха съвсем изоставили своята защита, поради досегашния мир. С внезапна атака завзеха Полихна, Прасие, Левки, Кифанта, но атаката им беше отблъсната при Глюмпи и Заракс. След като извършиха това, спартанците узакониха правото си на плячка срещу ахеите. Махат успя да убеди елеите със същите аргументи, с които лакедемоните, да обявят война на Ахея.

След като нещата се развиха толкова благоприятно за тях, неочаквано и въпреки опасенията им, етолите се включиха смело във войната, докато ахеите – напротив. Филип, на когото разчитаха, още не беше привършил приготовленията, епиротите отлагаха войната, месениите пазеха спокойствие, докато етолите, използвайки невежеството на елеите и лакедемоните, ги заграждаха отвсякъде с война.

37. По това време на Арат му предстоеше да отстъпи властта, а на избрания Арат, негов син, предстоеше да поеме стратегията от ахеите. Скопас продължаваше да бъде стратег на етолите, неговото време беше изтекло наполовина. Етолите провеждаха своите избори по време на есенното равноденствие, докато ахеите – при изгрева на Плеядата. Вече в разгара на лятото, когато младият Арат пое стратегията, навсякъде започнаха да се предприемат активни действия. По това време Ханибал се зае с обсадата на Закант. Римляните изпратиха Лукий Емилий в Илирия, срещу Деметрий от Фарос. За тях аз разказвах в предишната си книга. Антиох, след като Теодот му предаде Птолемаида и Тир, започна военни операции срещу Койле – Сирия. Птолемей започна приготовленията за войната с Антиох. Ликург, в стремежа си да надмине Клеомен, построи лагера си пред Атенеона на Мегалополис и предприе обсада. Ахеите събираха наемници-конници и пехота, за предстоящата война. Филип тръгна от Македония с войската си, разполагайки с македонската фаланга от петнадесет хиляди пелтасти и заедно с тях осем хиляди конника.

Такива бяха проектите и приготовленията по всички места. По същото време родосците обявиха война на жителите на Византион поради следните причини.36

38. Византионите обитават един район, който спрямо морето е твърде удобен от гледна точка на безопасност и материално благоденствие в сравнение с всички други места по света, но по отношение на сушата е най-неблагоприятен и за двете. По отношение на морето така здраво са прилепнали към устието на Понта, че нито търговците, които влизат в него, нито тия, които излизат, могат да го направят без тяхно разрешение. Понеже Понтът осигурява за другите хора много неща, необходими за тяхното ежедневие, над всичко това византионите упражняват контрол. Що се отнася до стоките за ежедневие, всички са съгласни, че областите около Понта ни снабдяват най-обилно и от най-добро качество с добитък и роби, а за луксозните продукти – те ни осигуряват в изобилие мед, восък и сушена риба. От излишната продукция от нашите земи те купуват маслини и всякакви сортове вина. Що се отнася до житото, за него между нас има размяна – понякога те своевременно ни доставят, а понякога – получават от нас. На елините щеше или изцяло да им се попречи да извършват тази размяна, или тя щеше да бъде изключително неизгодна за тях, ако византионите биха пожелали да им навредят, свързвайки се по-рано с галатите, а напоследък – особено с траките, или ако изобщо не обитаваха тези места.37 Защото поради теснината на пролива и поради многобройните варвари, живеещи наоколо, за нас без съмнение Понтът щеше да бъде неплаваем. Възможно е те да извличат големи имотни облаги поради особения характер на района, който контролират. Те могат наведнъж да изнесат цялото си излишно производство и да внесат всичко, което не им достига, при голяма изгода, без каквато и да е щета и риск. Но при все това, което казах, тяхното присъствие е много изгодно и за останалите. За това, понеже са общи благодетели за всички, редно е те да получат не само благодарност, но да разчитат на обща поддръжка от елините, когато са застрашени от варварите.

Понеже повечето не познават особения характер на този район и неговите преимущества, тъй като той лежи малко извън частите на обитавания свят, които обикновено биват посещавани, а всички искаме да ги знаем, ней-вече като посетим тези особени и интересни места, а ако това не е възможно – да си създадем впечатление и представа за тях, колкото се може по-близки до действителността, мисля, че е необходимо да разкажа какво е положението там, да обясня причините за процъвтяването на този град и величината на това процъвтяване.38

39. Така нареченият Понт обхваща периметър от близо 22000 стадия и на двете си противоположни страни има устия, едното от които го свързва с Пропонтида, а другото – с Меотидското езеро, което само по себе си покрива площ от осем хиляди стадия. В тези два басейна се вливат много и големи реки от Азия, а още повече и по-големи – от Европа, поради което Меотида, напълнена от тях, изтича през устието си в Понта, а Понтът – през своето устие – в Пропонтида. Устието на Меотида се нарича Кимерийски Боспор, той има ширина около тридесет стадия и дължина около шестдесет, и целият е плитък; по същия начин устието на Понта се нарича Тракийски Боспор; дължината му е около сто и двадесет стадия, но ширината му не навсякъде е еднаква. Началото му откъм Пропонтида е междината между Калхедон и Византион, с ширина четиринадесет стадия, от страна на Понта тя започва с така наречения Хиероон, където, както казват, Язон, завръщайки се от Колхида, за пръв път принесъл жертви на дванадесетте бога. Той лежи на азиатския бряг и отстои на двадесет стадия от разположения срещу него в Тракия храм на Сарапис. Две са причините за оттичането на Меотида и на Понта. Едната е очевидна отведнъж и за всички, че като се вливат многобройни водни източници в басейни с ограничена повърхност, водата непрекъснато се събира все повече и повече, и ако нямаше къде да се оттече, нивото щеше непрекъснато да се повишава и басейнът да заема все по-голямо пространство, но след като има оттоци, насъбралата се в повече вода изтича и отнася през съществуващите устия. А втората е, че след проливни дъждове реките отнасят в тези басейни много и всевъзможна тиня, водата се изтласква от образуващите се наноси, нивото на басейните се покачва и по същия начин се отнася по наличните устия. Понеже наносът и притокът на вода не спират и са непрекъснати, то по необходимост и оттичането е неспирно и непрекъснато.

Това са истинските причини за оттичането на Понта, тяхната достоверност не зависи от разказите на търговци, а произтича от анализа на естеството, от което по-сигурен метод е трудно да се намери.39

40. Но след като сме се спрели на този предмет, не бива да го оставим недовършен, след като само сме го споменали, както са свикнали да правят повечето писатели, а трябва да съпроводя разказа си с доказателства, за да не останат съмнения в умовете на читателите. Характерно за нашето време, в което всички части на света могат да бъдат посетени по море или по суша, е че вече не подобава за места, които не познаваме, да прибягваме до свидетели, поети и митографи, както в повечето случаи са постъпвали писатели преди нас, предлагайки недостоверни доказателства за несигурни факти, по думите на Хераклит, но ще се опитаме разказът ни сам за себе си да вдъхва доверие на своите читатели.40

Твърдя, че от древността до наши дни Понтът се запълва с наноси и с времето Меотида и Понтът съвсем ще се напълнят, стига географските условия да се запазят и да продължат да действат виновниците за тези наноси. Щом като времето е безкрайно и обемът на тези басейни съвсем ограничен, очевидно е, че дори и ако наносите бяха незначителни, това ще се случи с времето. Защото съгласно природния закон, ако едно тяло с ограничен обем непрекъснато се запълва в безкрайното време, или се изпразва, дори ако това става в малко количество (сега приемаме това), по необходимост процесът ще стигне до своя предел. Но след като се донася не незначително, а огромно количество нанос, очевидно е, че това, за което говорим, ще се случи не след дълго време, а твърде скоро. Всъщност то и сега става. Самата Меотида вече се е запълнила. По-голямата част от езерото има дълбочина седем или пет оргии, поради което големи кораби не могат да плават в нея без помощта на лоцман.41 Ако в началото то е било непрекъснато море с Понта, както твърдят единодушно древните автори, сега е сладко езеро, понеже морската вода е изтласкана от наноса и надделяващия приток от реките. Същото ще се случи и с Понта, нещо, което, става и сега. Но това не е съвсем ясно за повечето, поради големината на басейна. Но за тези, които следят малко по-внимателно е ясно, че това става и сега.

41. Там, където Истрос се влива с няколкото си устия от Европа в Понта, на разстояние почти хиляда стадия се простира ивица (която се е образувала напоследък), отстояща на един ден път от сушата, получена от довлечената от устията тиня. Някои кораби, плаващи в Понта, още когато са в открито море, понякога не забелязват през нощта и засядат в тях; моряците ги наричат „гърдите”.42 Като причина за това, наносът да не се струпва покрай самата суша, а далече навътре, трябва да се смята следното. Доколкото течението на реките поради своята сила преодолява морската вода и нахлува навътре в морето, дотолкова и земята и всичко, което то носи, по необходимост трябва да бъде отнесено навътре и да не се спира изобщо. Но когато поради дълбочината и морската маса теченията започнат да отслабват, тогава е редно според естествения закон това, което се носи да пропада надолу и наносът да се натрупва. Поради това наносите от силни и големи реки се струпват на голямо разстояние от устието, а участъкът близо до брега е дълбок, а на тези, които са по-малки и спокойни, при тях плажовете се образуват при самите устия. Това се вижда съвсем ясно по време на проливни дъждове. Тогава малките потоци, като преодолеят морския талаз при устието си, изтласкват своя нанос толкова навътре в морето, че това разстояние е пропорционално на силата на вливащите се потоци. Затова не можем да не вярваме на големината на ивицата, за която казахме и изобщо на голямата маса довлечени камъни, дървета и земя от реката, и би било глупаво да не вярваме, след като виждаме със собствените си очи как някое малко поточе за кратко време излиза от бреговете си и се врязва по стръмнините, носейки със себе си дървета, земя и камък и причинявайки такива наноси, че понякога променя облика на местността и я прави неузнаваема.

42. И нямаме основания да се чудим как такива големи реки, които текат непрекъснато, правят всичко, което описахме и в края на краищата изпълват Понта. Ако разсъждаваме правилно, ще приемем, че това е не само вероятно, но и необходимо да стане. Знак за това, което предстои да се случи, е следното. Смята се, че с колкото сега Меотида е по-сладка от Понта, с толкова Понтът е по-сладък от нашето море (Средиземно – б. пр.). От това се вижда, че когато измине периодът от време, необходим за запълването на Меотида, като той може да се изчисли според пропорцията на по-големия басейн спрямо по-малкия, тогава самият Понт ще се превърне, подобно на Меотида сега, в плитко сладководно езеро. И трябва да предполагаме, че това ще се случи по-бързо, доколкото теченията на вливащите се в него реки са по-големи и по-многобройни.

Казах всичко това заради тия, които проявяват недоверие, че Понтът днес се запълва и ще се запълни, и че такова голямо море ще се превърне в езеро и плитчина. Казах го още повече и заради лъжливите разкази за чудеса на мореплаватели, за да не се принуждаваме поради незнание детински да възприемаме всичко, което ни се разказва, но като следваме дирята на истината, до известна степен да можем сами да отсъдим дали това, което ни се разказва, е вярно, или не. А сега се връщам на въпроса за особено благоприятното разположение на Византион.

43. Устието, което свързва Понта с Пропонтида, както казах по-горе, е с дължина сто и двадесет стадия. Откъм Понта го ограничава Хиероонът, а откъм Пропонтида – теснината на Византион. Между тях се намира, в Европа, на един нос, вдаден напред в устието, Хермейонът, който отстои на пет стадия от Азиатския бряг. Тук е най-тясното място на цялото устие. Казват, че точно тук Дарий свързал пролива с понтонен мост, когато предприел похода си срещу скитите. Откъм Понта дотук силата на течението е равномерна, поради еднаквия облик на двата бряга на устието, но когато стига до Хермейона на Европейския бряг, където, както казахме, е най-тесният участък, носещото се от Понта и насъбрало се течение удря със сила и точно там се обръща и насочва към носовете, наречени Хестии в Европа. Оттам отново се насочва към местността, наречена Кравата, в Азия. Там, както разказва легендата, Йо пресичайки, за първи път стъпила на суша. И накрая, тръгвайки от Кравата, течението се понася към самия Византион, близо до града се раздвоява и по-малкият му клон се влива в залива, наречен Рогът, докато по-големият отново се отклонява. Но вече няма достатъчно сила, за да достигне отсрещния бряг, където се намира Калхедон. След като е правило толкова завои и понеже там вече проливът е широк, течението не се завърта към отсрещния бряг вече под остър ъгъл, а по-скоро – под тъп, и пропускайки Калхедон, се отнася по пролива.

44. В това, което сега разказах, се състои именно предимството на Византион и неблагоприятното разположение на Калхедон. Макар, че ако ги гледаш, ще ти се стори, че и двата града са разположени еднакво благоприятно. Но в Калхедон не е лесно да доплаваш, дори и при желание, докато във Византион ще те доведе самото течение, даже и да не искаш, както казах току-що. Доказателство за това: тези, които искат да отидат от Калхедон във Византион, не могат да плават напряко, поради течението, а заобикалят покрай Кравата и така наречения Хризопол, който някога атиняните завзеха по препоръка на Алкивиад, когато за пръв път се заеха да вкарат корабите си в Понта.43 Оттам се пускат по течението, от което по необходимост биват отнесени във Византион. Също така удобно е достигането до Византион и от другата страна на пролива. Тръгне ли човек от Хелеспонта с южните ветрове, или пък от Понта за Хелеспонт с годишните ветрове, плаването от Европа към Византион е в права линия и лесно, до теснините на Пропонтида при Абидос и Сест. Същото е в обратна посока, към Византион, но плаването от Калхедон покрай азиатския бряг е точно обратно – маршрутът зигзагообразен, а и земята на Кизик се протяга много навътре. Не е лесно и този, който плава от Хелеспонта за Калхедон, да използува маршрута покрай Европа и като наближи Византион, да завие към Калхедон, поради течението и описаните вече трудности. Също така е съвсем невъзможно, излизайки от Калхедон, да се стигне по права линия до брега на Тракия, поради течението между двата бряга и поради ветровете, които възпрепятстват и двете маневри, след като южният вятър те вкарва в Понта, а бореят те изкарва. Така че и в двата пътя човек по необходимост трябва да се съобразява с тези два вятъра.

В това се състоят удобствата на Византион по отношение на морето. А сега сега ще разкажа за недостатъците в неговото разположение спрямо сушата.

45. Понеже Тракия обгражда неговата територия в кръг така, че се простира от едното море до другото, жителите му са в непрекъсната и мъчителна война с нейните обитатели. Нямат възможност да се отърват от войната отведнъж, като се подготвят добре и ги победят, поради многобройността на населението и на неговите династи. Ако победят един, други трима още по-силни династи нахлуват в тяхната земя. Нито пък могат да сторят нещо повече, ако отстъпят и сключат договор да плащат данък. Ако постигнат някакво споразумение с един, поради това си създават пет пъти повече врагове. Именно затова живеят в непрекъсната и изнурителна война.44 Та какво може да бъде по-опасно от една война със съсед-варварин? Какво по-страшно? Наистина, като живеят отдавна при тези изключително неблагоприятни по суша условия, освен всички останали при една война беди, те претърпяват и една, както казва поетът, танталова мъка. Те разполагат с изключително плодородна земя и след като са се трудили над нея и очакват изключително богата реколта, варварите нахлуват и унищожават част от нея, а другата – събират и отнасят. И в този момент, освен труда и разходите, като гледат унищожаването на такъв хубав урожай, изпадат в отчаяние и безсилен гняв.

Но независимо от всичко, продължавайки да носят бремето на непрекъснатата война с траките, те оставаха верни на своите исконни задължения спрямо елините. Но когато срещу тях връхлетяха галатите на Комонторий, те се оказаха пред смъртна опасност.

46. Тия галати бяха напуснали своята родина заедно с галатите на Брен и след като се измъкнаха от поражение при Делфи, стигнаха до Хелеспонт и без да се прехвърлят в Азия, останаха тук, понеже земите на Византион им се харесаха.45 Когато надделяха над траките и създадоха своя царска резиденция в Тюлис те поставиха византийците пред гибел.46 Отначало, след техните нахлувания, под командването на Комонторий, първият им цар, византийците продължават да плащат всеки път по три, по пет, дори и по десет хиляди жълтици, за да не опустошат земята им. Накрая бяха принудени да се съгласят да плащат ежегоден данък по осемдесет таланта, чак до управлението на Кавар, когато тяхното царство пропадна и племето им беше напълно изтребено от траките. По това време, притиснати от данъците, жителите на Византион за пръв път се обърнаха с посланици до елините, като ги помолиха да да им помогнат и да им изпратят помощи при така създалото се положение. Но тъй като повечето не им обърнаха внимание, се принудиха да започнат да облагат плаващите в Понта с мито.

47. Тъй като данъка, който византийци налагаха над изнасяните от Понта стоки, причини големи щети и загуба на печалби, търговците започнаха да недоволстват и се обърнаха към родосците, които бяха считани за властници в морските дела.47 От това произлезе и войната, за която сега възнамерявам да разкажа.

Родосците бяха подтикнати към действие както поради загубите, които те претърпяха, така и поради щетите, причинени на техните съседи, най-напред заедно със своите съюзници пратиха посланичество до Византион, за да поискат премахване на митото. Византионите изобщо не бяха склонни да се съгласят, считайки се за прави, което бе отразено в отговора на Хекатодор и Олимпиадор до родоските пратеници – по това време те бяха управители на Византион. Тогава родосците си отидоха, без да са постигнали нищо и като се прибраха, беше обявена война на византийци по споменатите вече причини. Веднага родосците изпратиха посланици до Прусий, като поканиха и него да се включи във войната.48 Знаеха, че Прусий по известни причини е в лоши отношения с византионите.

48. Същото направиха и византионите. Изпратиха посланици да Атал49 и Ахей, с молба да им се помогне. Атал изрази готовност да помогне, но имаше малко затруднение, тъй като Ахей го беше ограничил в рамките на наследеното от него владение. Но Ахей, който беше господар на цялата територия от тази страна на Тавър и скоро беше получил царска титла, заяви, че ще помогне, нещо, което увеличи до голяма степен надеждите на византионите, и напротив – уплаши родосците и Прусий. Ахей беше роднина на Антиох, който бе заел престола в Сирия и бе станал господар на споменатото царство по следните причини. Когато почина Селевк,50 бащата на споменатия Антиох, царството наследи по-възрастният му син – Селевк и заедно с него, поради това, че му беше роднина, (Ахей – б. пр.) прехвърли Тавър, около две години преди времето, за което сега говорим. Веднага, щом младият Селевк зае трона, разбра, че Атал си присвоява цялата част от царството от тази страна на Тавър и побърза да защити своите интереси, прехвърляйки Тавър начело на голяма войска, но беше убит с измама от галата Апатурий и от Никанор. Поради това, че му беше роднина, Ахей веднага отмъсти за убийството му, като уби Никанор и Апатурий и поведе едно разумно и великодушно ръководство над армията и над цялата политика. Макар обстоятелствата да бяха благоприятни за него и тълпата да го подтикваше да поеме диадемата, той предпочете да не го направи, а да запази трона за по-малкия син Антиох. Заради това напредна енергично и установи контрол над цялата околност от тази страна на Тавър. Но когато постигна неочаквани успехи, като затвори Атал в самия Пергам и завладя цялата останала територия, възгордял се от успехите си, той веднага изкриви своята политика, пое диадемата и като се обяви за цар, превърна се в най-силният и страшен между царете и династите от тази страна на Тавър. На него тогава най-много разчитаха византионите, когато приеха войната срещу родосците и Прусий.

49. Прусий се беше разсърдил на византионите най-напред за това, че след като им беше посветил няколко свои статуи, те не ги издигнаха, а ги оставиха захвърлени и забравени, а още повече им се сърдеше за това, че проявяват изключително усърдие, за да премахнат враждата и войната между Ахей и Атал, като считаше, че едно приятелство между тях би било неизгодно за него. Сърдеше им се и затова, че както се смяташе, византионите са изпратили свои представители, които да принесат жертви на празниците в чест на Атина, докато при него не бяха пратили никого за участие в празниците Сотерия. И понеже неговият гняв се подхранваше от всичко това, той с радост прие изтъкнатите от родосците поводи и се споразумя с техните пратеници те да воюват по море, докато той самият смяташе, че ще причини не по-малко щети на Византион по суша.

50. Такива бяха причините и така започна войната на родосците срещу византионите.51 Отначало византионите воюваха напористо, като вярваха, че Ахей ще им се притече на помощ и изтеглиха Тибойт52 от Македония, за да предизвика страх и създаде опасност за самия Прусий. Воден от споменатите чувства, той им бе отнел така наречения Хиероон, при устието, който византионите съвсем наскоро бяха откупили срещу голяма сума, с намерение да не оставят никаква възможност на когото и да било да напада влизащите в Понта търговци, нито да се намесва в търговията с роби и в риболова. Отнел им бе и тяхната територия в Азия, една част от Мизия, която притежаваха отдавна. Родосците пък снаряжиха шест кораба и с още четири, които взеха от съюзниците си, като назначиха за наварх Ксенофант, отплаваха за Хелеспонта с десетте кораба. С останалите, поставени на котва край Сест, Ксенофант блокира входа за Понта, а един изпрати, за да провери да не би византионите да са променили своето становище, уплашени от войната. Но след като не го удостоиха с внимание, той се обърна и като вдигна и останалите кораби, върна се в Родос. Византионите продължиха да изпращат посланици до Ахей с молба за помощ, изпратиха и до Тибойт да го извикат от Македония. Смяташе се, че Тибойт имаше не по-малко право на власт във Витиния от Прусий, понеже беше брат на бащата на Прусий. Преценявайки упорството на византионите, родосците замислиха един план за постигането на своята цел.

51. Като разбираха, че твърдостта на византионите във войната се основаваше на тяхната надежда, че Ахей ще им се притече на помощ и като преценяваха, че бащата на Ахей е пленник в Александрия и че Ахей държи да спаси баща си, те решиха да изпратят посланици до Птолемей53 и да поискат освобождаването на Андромах, нещо, което бяха правили и преди, но без да държат на искането си. Тогава обаче поставиха въпроса много сериозно, за да могат, след като направят такава услуга на Ахей, да го задължат да изпълни всички техни желания. Приемайки пратениците, Птолемей не беше склонен да освободи Андромах, понеже се надяваше, че ще може да го използва при подходящ случай, тъй като спорът му с Антиох не беше още решен, а Ахей, който току-що се беше обявил за цар, щеше да упражни влияние върху някои важни неща, Андромах беше баща на Ахей и брат на Лаодике, жената на Селевк. Но независимо от това Птолемей се подчини на молбата на родосците, тъй като симпатиите му бяха на тяхна страна и се съгласи да им даде Андромах да го върнат обратно на неговия син. Като направиха това и в добавка удостоиха Ахей с някои почести, родосците лишиха византионите от всякакви надежди. Междувременно и другото очакване на византионите не се сбъдна. На връщане от Македония Тибойт осуети техните надежди, като почина. Когато това стана, византионите прекратиха своите усилия, докато Прусий, подсилен в своите надежди във войната, ги нападаше с всички сили на територията на Азия, като същевременно с помощта на наети от него траки не позволяваше на византионите да излязат от вратите на града, на територията на Европа. Византионите, излъгани в надеждите си и измъчвани от война от всички посоки, търсеха някакъв достоен изход от положението.

52. Когато галатският цар Кавар дойде във Византион и прояви усилия да прекрати войната и да раздели биещите се противници, неговите призиви бяха приети както от византионите, така и от Прусий.54 Когато родосците научиха за старанието на Кавар и за склонността на Прусий, в стремежа си да постигнат и своята цел, избраха за посланик във Византион Аридик, като същевременно отпратиха и Полемокъл начело на три триери, желаейки, както се казва, да изпратят на византионите едновременно и копие и бяло знаме. Когато те дойдоха, се сключи примирие, в годината на Котон, сина на Калигейтон, хиеромнемон на Византион, с родосците, просто по съдържание: византионите да не налагат мито на тия, които плават за Понта, а родосците и техните съюзници да бъдат в мир с Византион. С Прусий сключиха договор с приблизително следното съдържание: между Прусий и Византион се установява вечен мир, византионите няма да воюват срещу Прусий по никакъв начин, нито Прусий срещу тях. Прусий ще върне на Византион техните земи, укрепления, население и военнопленници без данък, освен това – заловените в началото на военните действия кораби и метателните оръжия в укрепленията, а също така – дървения, каменния и керамичния материал от укреплението на Хиероона (защото Прусий, страхувайки се от връщането на Тибойт, беше иззел всичкия материал, който смяташе за подходящ за укрепителни съоръжения). Освен това, Прусий да задължи всички витини, които живееха в мизийската земя, владяна от византионите, да върнат земята на земеделците.55

53. Така започна и така завърши войната на родосците и Прусий срещу Византион. По същото време кнососците56 изпратиха посланици до родосците, с молба да им изпратят флотата на Полемокъл с още три безпалубни кораба. Като стана това и корабите пристигнаха в Крит, народът на Елевтерни57 заподозря Полемокъл, че е убил техния гражданин Тимарх, за да удовлетвори кнососците. Тогава за пръв път поискаха възмездие от родосците и след това им обявиха война.

Наскоро преди това жителите на Лютос претърпяха една неизлечима беда.58 Общото положение в Крит по това време беше следното. Кнососците, в съюз с жителите на Гортюна59 подчиниха целия Крит, с изключение на града на лютините и понеже само той не пожела да се покори, поведоха война с него, с намерение да го премахнат и да го използват като пример, с който да изплашат останалите критяни. Отначало всички критяни се включиха във войната срещу Лютос; но между тях възникна ревност заради някои дреболии, нещо обичайно за критяните. Разбунтуваха се помежду си, като полирениите, кераитите и лаппеите, а след тях и хориите, заедно с аркадите единодушно се отделиха от приятелството си с кнососците и решиха да съюзят с Лютос, докато по-възрастните жители на Гортюна предпочетоха кнососците, а по-младите съюза с Лютос и между тях възникнаха междуособици. Кнососците на свой ред, изненадани от разногласията сред техните съюзници, получиха помощ от Етолия, в размер на хиляда воини, според договора за съюзничество. Като стана това, по-възрастните жители на Гортюна веднага завзеха акропола, вкараха кнососците и етолите в града, изгониха част от партията на младите, а други избиха и предоставиха града в ръцете на кнососците.

54. Междувременно лютините бяха излезли с цялата си войска на поход във вражеската територия и кнососците, като разбраха това, завзеха града, лишен от защитници. Отведоха децата и жените в Кносос и след като подпалиха, разбиха и унищожиха във всяко отношение града, си отидоха. Когато лютините се върнаха в града си след похода и видяха какво се бе случило, душите им се обзеха от такава скръб, че никой не посмя да влезе в родния си град. Всички обиколиха в кръг около него, като ридаеха и оплакваха съдбата на родината си и своята собствена, след което се обърнаха и оттеглиха в града на лаппеите. Жителите на Лаппа ги посрещнаха човеколюбиво и с изключителна сърдечност и те, превърнати само за един ден от граждани в хора, лишени от гражданство и в странници, продължиха войната с Кносос, заедно със своите съюзници. Лютос, който беше поселение и роднински град на Лакедемон, най-стар от градовете в Крит, който винаги беше отглеждал мъже, признати от всички за най-големите храбреци в Крит, така изведнаж и неочаквано беше унищожен.60

55. Жителите на Полирен, Лаппа и всички техни съюзници, като виждаха, че кнососците канят за съюзни действия етолите и като знаеха, че етолите са врагове на царя Филип и на ахеите, изпратиха посланици при царя и ахеите за помощ и съюз.61 Ахеите и Филип ги приеха в общия съюз и им изпратиха на помощ четиристотин илири под командването на Платор, двеста ахеи, сто фокидци, чието пристигане осигури големи предимства на полирениите и на техните съюзници. Защото съвсем за кратко време затвориха в крепостните стени жителите на Елевтерни, кюдониатите и аптереите и ги принудиха да се откажат от съюза си с кнососците и да споделят тяхната кауза. След като това стана, полирениите и техните съюзници изпратиха на Филип и ахеите петстотин критяни, като малко преди това кнососците бяха изпратили на етолите хиляда; същите продължиха да воюват помежду си в настоящата война.62 Бежанците от Гортюна завладяха залива на Фестос; също така храбро продължаваха да държат и Гортюнския и от тези две места продължаваха военните действия срещу тия в града.

56. Такова беше положението в Крит. По същото време и Митридат обяви война на Синопе, което се оказа началото и първия повод за нещастията, сполетели неговите жители.63 През тази война техните посланици в Родос поискаха помощ и събранието на Родос реши да назначи трима мъже. С предоставените им 140 000 драхми те трябваше да осигурят всички необходими за Синопе средства. Назначените приготвиха десет хиляди керамия с вино, тридесет таланта обработена козина, сто таланта обработени жили, хиляда бройки пълно тежко въоръжение, три хиляди златни монети и четири каменохвъргачки, заедно с техните отделения. Като получиха всичко това, пратениците на Синопе си отидоха. Синопеите се опасяваха, че Митридат ще предприеме обсада на града по суша и море. Затова и приготовленията им бяха в тази насока. Синопе лежи на десния бряг на Понта, край пътя за Фасис и е изграден на един полуостров, вдаден навътре в морето. Шийката му, свързваща го с Азия, която не е по-широка от два стадия, е изцяло затворена от разположения там град. Останалата част на полуострова е вдадена навътре в морето, тя е плоска и предоставя лесен достъп до града, но в кръг откъм морето е стръмна, при нея трудно се хвърля котва и към брега има съвсем малко подстъпи. Затова синопеите, които се опасяваха, че Митридат ще постави обсадните си съоръжения откъм страната на Азия и същевременно ще извърши десант от другата страна, откъм морето, като завземе равнинните места, обкръжаващи града и че ще се заеме с обсадата им, се заловиха да укрепят в кръг тази част от полуострова, която се миеше от морето, заграждайки подстъпите с огради от колове и ровове, като поставяха метателни съоръжения и войскови стражи на удобни позиции. Полуостровът не е много голям и може лесно да се защитава с умерено количество войска.

57. Такова беше положението на Синопе, когато цар Филип тръгна с войската си от Македония (на това място прекъснахме разказа си за съюзническата война) и се отправи към Тесалия и Епир, с намерение оттам да нахлуе в Етолия. През това време Александър и Доримах крояха да изненадат града Егейра. Събраха около хиляда и двеста етоли в Ойантея в Етолия, която лежи срещу споменатия град и осигурили превоз, зачакаха подходящо време да отплават в атака.64 Някакъв етолийски дезертьор, живял дълго време в Егейра, беше забелязал, че пазачите на вратата на града пиянстват и не пазят особено грижливо вратата. На няколко пъти бе прескачал рисковано до Доримах и го посъветвал да атакува, знаейки, че подобни начинания са напълно в неговия стил. Егейра е разположен в Пелопонес, на Коринтския залив, между Егея и Сикион, лежи на стръмни и недостъпни височини, гледа към Парнас и тази страна на отсрещния бряг и е отдалечен от морето на около седем стадия. Използвайки подходящото време, Доримах доплава и хвърли котва през нощта, при устието на реката, течаща край града. Кръгът на Александър и Доримах и с тях и Архидам, синът на Панталеонт, взеха основната част от етолийската войска и подходиха към града по пътя, който излизаше от Егион. А дезертьорът с двадесетина от най-опитните войници мина напряко по стръмнините, изпреварвайки останалите поради това, че познаваше местността и влизайки през някакъв акведукт, хвана пазачите на портата още докато спяха. Като ги изкла, още докато бяха в леглата си и изби мандалата с брадви, разтвори вратите за етолите. След такова великолепно влизане те постъпиха безразсъдно. Това осигури спасението на егейратите и тяхното унищожение. Въобразявайки си, че влизането през портата е равносилно на пълното завладяване на чужд град, те и постъпиха по съответния начин.

58. След като се задържаха на куп за много кратко време близо до агората, поддадоха се на своята страст да плячкосват, пръснаха се и нахлуха в къщите, като започнаха да грабят имуществото вече на дневна светлина. Тези егейрати, които бяха нападнати от враговете по къщите си и за които ходът на нещата беше ненадеен и изненадващ, всички стреснати и изплашени, побягнаха извън града, мислейки, че той вече сигурно е овладян от противника. Но тия, чиито къщи не бяха нападнати, които се втурнаха на помощ, призовани от виковете, всички се събраха на цитаделата на града. Те се събираха все повече и повече и ставаха все по-окуражени, докато силата на етолите все повече намаляваше и сред тях бъркотията нарастваше, поради казаните причини. Когато Доримах схвана надвисващата опасност, събра своите хора и нападна защитниците на цитаделата, като мислеше, че с едно храбро и дръзко нападение ще изплаши събралите се за помощ.

Но егейратите, окуражавайки се един-друг, упорстваха и храбро се противопоставяха не етолите. Тъй като цитаделата беше без стени, сражението се водеше ръкопашно, в единични схватки. Първоначално никоя страна нямаше превес, както може да се очаква, когато едната страна се сражава за своята родина и деца, а другата – за живота си. Но накрая нападателите етоли заотстъпваха. Егейратите, възползвайки се от предимството на своята позиция, удариха враговете си толкова енергично и страшно, че предизвикаха ужас сред тях и повечето етоли загинаха, стъпквайки се един друг край портата. Александър загина в самото сражение, а Архидам издъхна при натиска и стълпотворението край портата. Основната маса етоли погина, а останалите си строшиха главите, хвърляйки се да бягат надолу по стръмнините, по които нямаше пътеки. Тази част от тях, които успяха да се доберат до корабите, захвърляйки позорно оръжието си, отплаваха, без да са се надявали на спасение.

Така егейратите, които загубиха града си поради своето невнимание, по един изненадващ начин успяха да го спасят отново, благодарение на своята храброст и мъжество.

59. По същото време Еврипид, който беше изпратен от етолите за стратег на елеите, след като навлезе в територията на Дюме, Фари и Тритеи и събра една изобилна плячка, потегли обратно за Елида. Но Микос от Дюме, който по същото време беше подстратег на Ахейския съюз, се притече с цялата си войска от Дюме, Фари и Тритеи, и нападна оттеглящия се противник. Нападайки твърде напористо, той попадна на засада, беше разбит и загуби значителна част от силите си; четиридесет души бяха убити, а около двеста пехотинци бяха взети в плен. След този успех самочувствието на Еврипид се повиши. Само след няколко дни отново се върна и завзе едно укрепление с изгодно положение при Аракс, принадлежащо на Дюме, което се нарича стената и за което легендите разправят, че още в древността било построено от Херакъл, когато той воювал срещу елеите, с намерение да го използва за база срещу тях.

60. Жителите на Дюме, Фари и Тритеи, които бяха загубили, когато нападнаха нашествениците и се опасяваха от това, което можеше да последва след завземане на укреплението, най-напред изпратиха вестители до стратега на ахеите, които да му съобщят за случилото се и да му поискат помощ, след което изпратиха посланичество със същите искания. Но Арат не беше в състояние да наеме войска, тъй като след Клеоменовата война бяха останали за доплащане някакви суми на наемниците, пък и изобщо в своите планове и в своята дейност като пълководец постъпваше боязливо и колебливо. Вследствие на това Ликург завзе Атенеона на Мегалополис, а Еврипид, след победата, за която разказахме – Гортюна, на територията на Телфуза. Дюме, Фари и Тритеи престанаха да се надяват на помощ от страна на стратега и съвместно решиха да не внасят повече в общата хазна на Ахейския съюз, а да наемат войска на собствени разноски: триста пехотинци и петдесет конника и с тяхна помощ да пазят територията си. Смяташе се, че с това свое начинание те постъпиха правилно спрямо собствените си интереси, но неправилно по отношение на общите интереси на съюза. Смяташе се, че са станали инициатори и водачи в един лош прецедент и повод, от който би могъл да се възползва всеки народ, който би искал да се освободи от съюза. Човек справедливо би могъл да припише вината за тази постъпка на стратега, заради неговото пренебрежение, отлагането и непрекъснато проявяваната липса на внимание към съюзниците, които се нуждаеха от съдействие. Защото всеки, който се намира в опасност, докато разчита на своите съседи и съюзници, отговаря на това със своето приятелство, но когато в отчаянието си се откаже от тази надежда, тогава се принуждава да помогне сам на себе си, според своите сили. Поради това ние не можем да обвиняваме тритеите, фареите и дюмеите затова, че след като ахейския стратег се е забавил с помощта, те са наели войска на свои разноски, но трябва да ги укорим за това, че отказаха да внасят в общата хазна. Не биваше да пренебрегват своите интереси, особено след като разполагаха с достатъчно средства и беше във възможностите им, но да поддържат общата съюзническа политика, още повече, след като съгласно съюзническия договор, им беше гарантирана компенсация; и най вече, след като бяха основатели на Ахейското обединение.

61. Такова беше положението в Пелопонес, а цар Филип, след като мина през Тесалия, се намираше в Епир. Повеждайки със своите македони цялата епирска войска, присъединилите се към него триста ахейски прашкари, а така също и изпратените му от полирениите петстотин критяни, потегли и като мина през Епир, се озова в земята на амбракиотите. Ако беше нахлул с непрекъснат марш в земята на Етолия, нападайки с тежката си войска внезапно и неочаквано, той бързо щеше да сложи край на цялата война. Но след като послуша епиротите най-напред да обсади Амбрак,65 той даде възможност на етолите да се съберат, да вземат предохранителни мерки и да се подготвят за предстоящите битки. Епиротите, поставяйки своята изгода пред общите интереси на съюзниците и в стремежа си да придобият Амбрак, поискаха от Филип да обсади това място и най-напред да завладее него, като смятаха, че е от изключителна важност да отнемат Амбракия от етолите и се надяваха, че това ще стане единствено, ако превземат този укрепен пункт и от него атакуват града. Амбрак е добре укрепен с фортификации и стена, лежи в езера, има само един тесен, издигнат с насип път към земята и е разположен удобно както спрямо околната територия, така и спрямо самия град.

62. Прочие, като послуша епиротите, Филип се разположи на стан край Амбрак и се зае с подготовка за обсада. През това време Скопас, повеждайки цялата етолийска войска, мина през Тесалия, нахлу в Македония, унищожи житната реколта из Пиерия66 и като събра голяма плячка се оттегли, насочвайки се към Дион. Обитателите бяха напуснали мястото и той с влизането разруши стените, домовете и гимназиона, освен това подпали колонадите около светилището, разби и другите паметници, стоящи за украса и за религиозни служби от страна на дошлите по време на събори; разби и всички статуи на царе. По такъв начин, обявил още от самото начало и първото си действие война не само на хората, но и на боговете, той се върна и когато се озова в Етолия, стана обект на почит и възхищение, сякаш не бе извършил нещо нечестиво, а беше се проявил като доблестен мъж в обществените дела, изпълвайки етолите с празни надежди и неразумна горделивост. От това те си въобразиха, че не само никой на ще се осмели да се приближи до Етолия, но и че самите те ще ограбват безпрепятствено не само Пелопонес, както бяха привикнали, но и Тесалия и Македония.

63. Филип, като чу за станалото в Македония и вкуси веднага плодовете на епирското невежество и честолюбие, обсади Амбрак. Придвижвайки енергично насипите и другите обсадни съоръжения, той успя скоро да изплаши защитниците и за четиридесет дни завладя укреплението. Освободи неговия гарнизон, наброяващ около петстотин етоли срещу клетва, изпълни и желанието на епиротите, като им предаде Амбрак, а сам той поведе войската и тръгна покрай Харадра,67 бързайки да достигне така наречения залив на Амбракия, там където е най-тесен, при акарнанския храм, наречен Актион.68 Споменатият залив навлиза от Сицилийското море между Епир и Акарнания с едно много тясно устие, по-малко от пет стадия ширина, но нахлувайки във вътрешността на сушата се разпростира на ширина до сто стадия, отдалечавайки се от морето на дължина до триста стадия. Разделя Епир от Акарнания, като оставя Епир северно, а Акарнания – южно. Като прехвърли през споменатото устие войската и мина през Акарнания, стигна до Етолия при така наречения град Фойтия,69 получил от акарнаните две хиляди пехотинци и двеста конника. Установи се край въпросния град и като извърши действени и застрашителни нападения в продължение на два дни, завзе града със споразумение, като освободи под клетва намиращите се вътре етоли. На следващата нощ, мислейки, че градът все още не е паднал, дойдоха за помощ петстотин етоли. Царят, научавайки предварително за тяхното приближаване, устрои засади на някои удобни места, изби повечето от тях, а останалите взе в плен, с изключение на малцина. След това, като разпредели сред войската жито за тридесет дни, от плячкосаното жито (оказа се, че е събрано голямо количество във Фойтия), продължи похода си, в земята на Стратос.70 Като спря на разстояние около десет стадия от града, се установи край реката Ахелой, и отправяйки се оттам, подлагаше областта на безнаказани набези, след като никой от противниците не се осмеляваше да му излезе насреща.

64. През това време ахеите, притиснати от войната и научили, че царят е наблизо, изпратиха посланици да го помолят за помощ. Срещайки се с Филип, когато той все още се намираше край Стратос, те му предадоха това, което им беше възложено, като му посочиха и плячката, която войската ще спечели, ако нахлуе във вражата територия. Опитаха се да го убедят да мине при Рион и да нахлуе в Елида. След като ги изслуша, царят задържа пратениците при себе си, казвайки им, че ще размисли върху техните молби и като вдигна лагера си, потегли в марш към Метрополис и Конопе.71 Етолите се укрепиха в акропола на Метрополис и изоставиха града. След като подпали Метрополис, Филип продължи в непрекъснат марш за Конопе. Когато една част от етолийската конница се събра и се осмели да го посрещне при брода на реката, която отстои на двадесет стадия пред града, уверени, че или изобщо ще попречат на македоните да преминат, или ще им нанесат големи щети при тяхното преминаване, царят, разбирайки техните намерения, нареди на пелтастите първи да преминат реката и да застанат на другия бряг сбрани в подразделения и щит до щит. Те изпълниха заповедта му. Когато първото подразделение се прехвърли, етолийските конници веднага ги нападнаха. Но те останаха твърдо на мястото си със сбрани щитове, докато междувременно второто и третото подразделение се прехвърли и присъедини към тях. Етолите, чиито атаки бяха безрезултатни и виждайки, че изпадат в затруднение, се оттеглиха към града. Оттук нататък етолийската надменност, избягала в града, пазеше спокойствие, а Филип, като прехвърли реката с войската си и като опустоши безпрепятствено и тази територия, стигна до Итория. Това е място, което здраво контролира пътя и се отличава с естествената си укрепеност, както и с изкуствените си фортификации. Но с приближаването му защитниците се изплашиха и напуснаха укрепения пункт. Когато го овладя, царят го срина до основи. Нареди на предните отряди да съборят и останалите кули из областта.

65. Като мина през теснината, по-нататък продължи похода си бавно и спокойно, давайки възможност на войската да се снабдява с плячка от областта. След като войската се подсигури с всички необходими провизии, стигна до Ойниади. Установявайки се край Пеанион, реши най напред да завладее него; щурмувайки го непрекъснато, той го завладя със сила, един град, който на ширина не е голям (с по малко от седем стадия площ), но който не отстъпва никому в цялостната си подредба на сгради, стени и кули. Стената му срина до основи, а камъните и тухлите на къщите натовари на салове по реката и пренесе внимателно до Ойниади. Етолите най-напред се опитаха да задържат акропола на Ойниади, чувствайки се сигурни зад стените и другите отбранителни съоръжения; но с приближаването на Филип се уплашиха и оттеглиха. Царят, след като завзе и този град, продължи от него и се установи пред едно укрепление в Калидония. То се нарича Елаос72 и е изключително подсигурено със стени и други фортификации, укрепването му беше извършил Атал заради етолите. След като македоните овладяха и него и опустошиха цяла Калидония, се оттеглиха в Ойниади.73 Филип оцени благоприятното разположение на мястото както за други операции, така и най-вече за нахлувания в Пелопонес. Зае се да укрепи със стени града. Ойниади лежи край морето, на границата на Акарнания с Етолия, в самото начало на Коринтския залив. Частта на Пелопонес, срещу която е разположен градът, това е крайбрежната територия на Дюме, като най-близо са предпланините на Аракс; градът отстои от тях на не повече от сто стадия. Имайки предвид всичко това, той отделно укрепи цитаделата и обграждайки пристана корабостроителницата със стена, се залови да ги свърже с акропола, използвайки за строеж донесения от Пеанион материал.

66. Докато царят беше зает с това, от Македония пристигна вестител да му съобщи, че дарданите, научили, че неговата войска е предприела кампания в Пелопонес, събират войски и извършват големи приготовления, решени да нахлуят в Македония. Като чу това и реши, че е необходимо да се притече на помощ на Македония колкото може по-бързо, изпрати ахейските посланици, давайки им отговор, че след като извърши това, което следваше от донесената му вест, първата му грижа ще бъде да им помогне според силите си. Сам той вдигна лагера и бързо потегли в обратна посока, по същия път, по който беше дошъл. Когато на път от Акарнания за Епир възнамеряваше да прекоси залива на Амбракия, при него дойде на лодка Деметрий от Фарос, който беше отблъснат от римляните в Илирия;74 за това аз разказах в предишната си книга. Филип го прие сърдечно и му нареди да отплава за Коринт и оттам да пристигне през Тесалия в Македония, докато той сам прекоси Епир и продължи в непрекъснат марш. Когато стигна до Пела в Македония, дарданите научиха за приближаването на Филип от някакви траки-дезертьори и изплашени, веднага се отказаха от похода си, макар да бяха вече близо до Македония. Като узна, че дарданите са се отказали от своето намерение, Филип изпрати цялата си македонска войска да приберат житната реколта, а сам той отиде в Тесалия и прекара цялото лято в Лариса.

По същото време Емилий на връщане от Илирия устрои бляскав триумф в Рим. Ханибал беше завзел Закант с щурм и беше разквартирувал войските си за зимата, а римляните, когато разбраха за падането на Закант, бяха изпратили посланиците си до Картаген, за да искат да им бъде предаден Ханибал, като същевременно се подготвяха за война, избирайки за консули Публий Корнелий и Тиберий Семпроний. За всичко това разказахме поотделно в предишната книга. Сега само ги припомних, съгласно първоначалното си изявление, за да се знае последователността на събитията.

67. И тъй, минаваше първата година от тази олимпиада, при етолите дойде вече времето за избори и за стратег беше назначен Доримах, който веднага щом пое властта, събра етолите на оръжие и нахлу в горните райони на Епир, като опустоши страната, проявявайки в разрушенията отмъстителен гняв. Всичко, което предприе, целеше не толкова да му осигури плячка, колкото да нанесе вреда на епироти. Стигайки до храма на Додона,75 подпали портиците, унищожи повечето от посветените дарове, разруши и самата сграда на светилището, така щото [можем да кажем, че] за етолите не съществува никаква задръжка нито в мир, нито във война, но и в двата случая те осъществяват своите планове противно на човешките обичаи и закони.

След тези и подобни действия той се върна обратно в родината си. Зимата вече наближаваше и никой не се надяваше Филип да се появи поради студа. Тогава царят начело на три хиляди хоплити с медни щитове, две хиляди пелтасти и триста критяни и към тях – около четиристотин конника от неговата свита, тръгна от Лариса. Като ги прекара от Тесалия в Евбея, оттам пристигна през Беотия и Мегара в Коринт, по време на зимното слънцестоене,76 осъществявайки похода си енергично и скришом, тъй щото никой в Пелопонес да не подозре какво бе станало. Като заключи вратите на Коринт и постави стражи по пътищата, начаса изпрати да извикат при него стария Арат от Сикион. Прати и писма до стратега на ахеите и до градовете, в които им съобщаваше кога и къде иска да се срещне с всички тях в оръжие. След тези приготовления потегли и като напредна, спря се на лагер при храма на Диоскурите във Флиасия.

68. По същото време Еврипид, с две лохи от елеите и с неговите пирати и наемници, така че цялата му войска да наброява около две хиляди и двеста души и към тях – сто конника, тръгна от Псофис,77 мина през Фойнике и Стимфалия, без да знае нищо за идването на Филип и с намерение да ограби земите на Сикион. През нощта, в която Филип се спря на стан край Диоскуриона, той мина покрай лагера на царя и рано на сутринта беше готов да нахлуе в територията на Сикион. Някои от критяните на Филип, отделили се от бойния строй и пръснали се да търсят плячка, се натъкнаха на отредите на Еврипид. Той ги разпита и щом разбра за пристигането на македонския цар, без изобщо да му е ясно положението, обърна войската си и тръгна по същия път, по който беше дошъл, като се стремеше и едновременно с това – надяваше, че ще изпревари македоните, ще пристигне в Стимфалия преди тях и ще овладее намиращите се там труднодостъпни височини. Царят, който сам нищо не знаеше за близостта на противника, следвайки своя план, на сутринта вдигна лагера си и потегли, с намерение да мине покрай същия Стимфал, по посока за Кафия. Беше написал на ахеите там да се съберат на оръжие.

69. Когато предните отряди на македоните се приближиха до хълма, в местността, наречена Апелаврон, която отстои от града на стимфалите на около десет стадия, стана така, че едновременно и предните отряди на елеите приближиха до същия хълм. Еврипид разбра от съгледвачите какво се бе случило, избяга от опасността с неколцина от конниците си и се оттегли в Псофис. Останалото мнозинство елеи, изоставени от военачалника си и уплашени от това, което се бе случило, продължиха в походна колона, в неведение какво трябва да правят и накъде да тръгнат. Отначало техните командири помислиха, че срещу тях са се озовали някакви ахейски части. Преди всичко ги подведоха хоплитите, въоръжени с медни щитове. Помислиха, че това са мегалополитани, понеже те бяха използвали такова въоръжение в битката срещу Клеомен при Селлазия, когато цар Антигон ги беше въоръжил така за случая. Поради това се оттеглиха, спазвайки походния ред, към по-високи места, без да губят надежда за спасение. Но когато разбраха истината, че към тях са се приближили македоните, всички се втурнаха в бяг, захвърляйки оръжията си. Около хиляда и двеста от тях попаднаха в плен, останалата тълпа загина, кои избити от македоните, кои в пропастите. Успяха да избягат не повече от стотина. Филип отпрати оръжието и пленниците в Коринт и продължи похода си. Случилото се изненада всички пелопонесци. Едновременно научиха за приближаването и за победата на царя.

70. Минавайки през Аркадия и като понесе виелиците и многобройните трудности по височините на Олигирт, на третия ден през нощта пристигна в Кафия. Като възстанови войската си в продължение на два дни и като присъедини към себе си младия Арат и събралите се ахеи, тъй щото цялата му войска достигна числото десет хиляди, премина през територията на Клейтор, по посока на Псофис, събирайки от градовете, през които минаваше, метателни оръжия и стълби. Псофис е безспорно една древна колония на аркадите в областта на Адзанида, лежи във вътрешността на целия Пелопонес, но в западните си граници се допира до самата Аркадия и съседства в най-външната си област със западната част на Ахея. Този град има командно положение в земята на елеите, с които тогава беше политически свързан. На три дни от Кафия Филип стигна до него и се установи на лагер по височините, разположени срещу града, от които може безопасно да се наблюдава целият град и местността около него. Преценявайки здравината на града, царят се затрудни какво да предприеме. От западната му страна се стича един силно буен поток, който в по-голямата част от зимата не може да се премине и осигурява непристъпност на града, поради дълбочината на басейна си, който постепенно си е издълбал, спускайки се от височините. От източната си страна има Еримант, голяма и буйна река, за която са разказани многобройни приказки от много автори. Потокът се влива в Еримант откъм южната част на града, тъй че от трите си страни той е защитен от реки по описания начин. На останалата страна, към север, лежи стръмен хълм укрепен със стена, служейки като една ефикасна, естествена крепост. Разполага и със стена, отличаваща се със своята големина и съоръжения. Освен това той беше току-що получил подкрепление от елеите, а и Еврипид след бягството си се беше спасил в него.

71. Наблюдавайки и преценявайки всичко това, Филип, от една страна, беше склонен да се откаже от решението си да напада или обсажда града, а от друга, изпитваше такова желание, съзирайки благоприятното му разположение. Така както в момента той представляваше заплаха за ахеите и аркадите, и осигуряваше сигурно убежище за войската на елеите, ако на свой ред той го завземеше, щеше да предлага защита на аркадите и да представлява удобна изходна точка за нападенията на съюзниците срещу елеите. Накрая това съображение се наложи и той заповяда на всички македони да закусят още с настъпването на деня, да се подготвят и да бъдат в готовност. След това мина по моста през Еримант, където никой не му се противопостави, поради неочакваността на неговата акция и стигна до самия град енергично и застрашително. Еврипид и останалите в града се объркаха от ставащото, понеже бяха убедени, че враговете няма да се осмелят нито да нападнат с щурм един толкова укрепен град, нито ще предприемат продължителна обсада, поради непригодността на сезона. Поради това убеждение започнаха да се подозират едни-други, страхувайки се да не би Филип да се е наговорил с някои от гражданите да му предадат града. Но когато видяха, че сред тях не е станало нищо такова, повечето се притекоха да помагат при стените, а елейските наемници излязоха през една от портите, за да се покатерят на височината и оттам да атакуват противника. Царят разпредели носачите на стълби на три места на стената и по същия начин разпредели останалите македони. След това по даден с тръба знак започнаха щурма едновременно отвсякъде. Първоначално защитниците на града се отбраняваха мъжествено и изхвърлиха мнозина нападатели от стълбите. Но когато запасите от метателни оръжия и други средства за защита започнаха да се изчерпват, тъй като приготовленията им бяха направени съвсем набързо, а македоните не показваха признаци на уплаха, мястото на изхвърления от стълбата веднага се заемаше от следващия го, накрая тези в града се обърнаха и побягнаха към акропола, а царските македони се качиха по стените докато критяните, нападайки наемниците, които бяха излезли през портата откъм височината, ги принудиха да побягнат безредно, захвърляйки щитовете си. Като ги следваха по петите и ги сечаха, те стигнаха заедно с тях до портата. И стана така, че градът бе завзет едновременно отвсякъде. Псофидите с децата и жените си се оттеглиха в акропола, с тях и Еврипид и останалите, които бяха оцелели.

72. Влизайки в града, македоните веднага разграбиха цялото домашно имущество и след това се настаниха в къщите, владеейки града. Избягалите в акропола, тъй като не разполагаха с никакви запаси, предвиждайки какво ги очаква, решиха да се предадат на Филип. Изпратиха вестител до царя и щом като получиха съгласие за пратеничество, пратиха най-личните граждани и заедно с тях Еврипид. Постигнаха споразумение и сигурността както на гражданите, така и на чужденците беше гарантирана. Те веднага се върнаха откъдето бяха дошли, като получиха нареждане да останат там временно, докато войската се оттегли, за да не би някой войник да не се подчини на заповедта и да ги ограби. Поради снеговалежа царят се принуди да остане в града за няколко дни, през които събра присъстващите при него ахеи и най-напред им показа укрепеността и благоприятното разположение на града за настоящата война, а след това, като изрази своята симпатия и благоразположение спрямо народа им и най-сетне заяви, че им преотстъпва и подарява града, каза, че неговата цел винаги е била да им оказва услуга и според силите си да изпълнява всяко тяхно желание. За всичко това Арат и ахейската войска му изказаха своята благодарност и той след като закри събранието, поведе войската си от града към Ласион, докато псофидите излязоха от акропола и получиха обратно своите домове, а частта на Еврипид се оттегли към Коринт и оттам – за Етолия. Присъстващите ахейски архонти поставиха за комендант на акропола Пролай от Сикион, начело на съответен гарнизон, а на града – Питий от Пелене.

73. Така завърши битката за Псофис. Елейските защитници на Ласион, щом научиха за приближаването на македоните и бяха узнали за случилото се с Псофис, веднага напуснах града. Веднага със своето пристигане царят го завзе с щурм. И като още по-голямо доказателство за разположението, което хранеше към ахейския народ, предаде и Ласион на ахеите. По същия начин предаде и Стратос, изоставен от елеите, на жителите на Телфуза. Като извърши това, на петия ден стигна в Олимпия. След като принесе жертви на бога, даде угощения за своите командири, а също така – тридневна почивка на цялата войска, след което отново вдигна стана и потегли. Като навлезе в Елида, изпрати отряди да съберат провизии из страната, а сам той се устрои на лагер край така наречения Артемизион. Там дочака плячката и се премести отново в Диоскурион.

Когато страната бе оплячкосана, събра се голямо количество пленници, а още повече избягаха в прилежащите села и стръмнини. Земята на Елида е най-гъсто населена и има най-много роби и домашен добитък в целия Пелопонес. Някои от тях толкова обичат живота сред полето, че в продължение на две-три поколения, макар да разполагат с достатъчно имоти, изобщо не са пристъпвали в народното събрание. Това става, защото управниците на града проявяват голямо старание и грижа по отношение на тия, които живеят на полето, за да може да им се осигурява правосъдие на място и да не бъдат лишени от нищо необходимо за живеене. По мое мнение, всичко това те са решили и постановили още в стари времена, поради голямата си територия, но най-вече поради това, че някога те са живеели свещен живот, когато, получили съгласието на всички елини, заради олимпийските игри, са обитавали една свещена и ненападана Елида, без да познават страха и без изобщо да са били заплашвани с война.

74. Но по-късно, поради пратениците на аркадите за Ласион и на цялата територия на Пиза, те били принудени да защитават своята страна и да променят своя начин на живот. След това те не са се опитвали повече да си възвърнат от елините своята древна ненакърнимост на отечеството си и не разчитаха повече на грижа от страна на останалите, а продължиха да живеят по този начин без, по мое мнение, да преценят правилно своето бъдеще. Ако всички ние се молим на боговете и винаги мечтаем да го притежаваме и от всички неща, които се считат за добро, хората се стремят най-вече към него, имам предвид мира, при това положение има народ, който след като може да го придобие за вечни времена чрез право и с чест, като го получи от елините, го пренебрегва и счита нещо друго за по-важно от него, нима този народ единодушно не би се считал за неразумен в действията си? Наистина, те могат да се оплачат, че такъв начин на живот би ги изложил на опасност от войни и нарушения на клетвите. Но това става рядко и ако се случи, би предизвикало всеобщата закрила от страна на елините. За да се защитят от единични прояви на несправедливост, след като биха разполагали с големи средства, в следствие на непрекъснатия живот в условия на мир, те не биха страдали от липса на чужди наемници, които да ги охраняват на отделни места, при съответните случаи. А сега, от страх от редки и неочаквани нападения излагат страната и имотите си на непрекъснати войни и ограбване.

Нека това се смята за казано, с цел да припомним на елеите, че обстоятелствата никога не са им предоставяли по-добра възможност от сегашната да осигурят своята ненакърнимост чрез едно всеобщо споразумение. Но страната им, както по-горе казах, в следствие на това, че някои искрици на техните древни обичаи все още са останали, е гъсто заселена.

75. Поради това и при идването на Филип броят на пленниците беше голям, но още по-голям – броят на избягалите. Най голямо количество имот и най-голяма тълпа роби и добитък се беше събрала в местността, наречена Талами, тъй като местността наоколо е стръмна и непристъпна, а самото укрепление – затворено и недостъпно.78 Царят, като чу за голяма тълпа бегълци в това място, реши да не остави нищо неопитано или наполовина свършено, зае с наемниците високите позиции на околността, а сам той, оставяйки в лагера обоза и по-голямата част от войската, с пелтастите и лекото въоръжение мина през стръмнините и без никой да му попречи, стигна до укреплението. Бегълците, изплашени от щурма, а също така неопитни и неподготвени за сражение, понеже се беше събрала една сбирщина, бързо се предадоха. Сред тях бяха и двеста смесени наемници, които беше довел Амфидам, стратегът на Елида. Филип, придобил огромно количество имот, роби – повече от пет хиляди, освен това – неизчислима плячка добитък, се върна в лагера и след това, тъй като войската му, натоварена с всевъзможна плячка, бе неспособна да води бой, се оттегли отново в Олимпия.

76. Но Апелес, един от опекуните на сина, оставен от Антигон, който по това време имаше най-голямо влияние над царя, бе пожелал да доведе ахеите до състояние, подобно на това на тесалийците и се зае да направи нещо безчестно. Макар да се смяташе, че тесалийците се управляват законно и в това отношение се отличават много от македоните, изобщо не се различаваха от тях, но изпитваха същите страдания като македоните и изпълняваха всички нареждания на царските управници. И осъществявайки своя план, той се опита да провери характера на бойните съюзници. Най-напред започна да позволява на македоните да изхвърлят от техните местостоянки ахеите, които си бяха осигурили подслон; след това – да ги лишава от плячка. След това започнаха лични саморазправи, с помощта на негови подчинени по незначителни поводи и сам наказваше с камшик всеки, който си позволеше да изрази възмущение или да защити онеправданите, убеден, че по този начин постепенно и незабелязано ще ги привикне, тъй щото никой да не счита за страшно, ако нещо пострада от царя. И това след като неотдавна беше воювал заедно с Антигон и беше видял, че ахеите бяха готови да издържат на всякакво изпитание, само да не се подчинят на Клеомен. Но неколцина от младежите-ахеи се събраха и се обърнаха към Арат, като му съобщиха за намеренията на Апелес, поради което Арат отиде при Филип, отсъждайки, че е редно още от самото начало да се противопостави на това, а не да се бави. Когато царят беше запознат с нещата, след като той се срещна с него, прикани младежите да не се боят, понеже такива неща с тях вече няма да се случват, а на Апелес нареди да не издава никакви заповеди на ахеите без знанието на техния стратег.

77. Филип, поради общението си с неговите подчинени в лагера, поради своите военни успехи и храброст, си спечели уважението не само на тия, които воюваха с него, но и на всички пелопонесци. Защото не е лесно да се намери цар, така богато надарен с природни заложби за придобиване на власт. Отличаваше се с бързия си ум, добрата си памет и обаянието си, с царствената осанка и сила, и най-вече – с воинска способност и храброст. Не е лесно накратко да се обясни кои са тези неща, които развалят всички тези преимущества и превръщат царя в един див тиранин. Затова разглеждането и обсъждането на този въпрос ще оставим за друг, по-подходящ от настоящия, случай. Филип, тръгвайки от Олимпия по пътя за Фари, стигна в Телфуза и оттам – в Херея. Тук той продаде плячката и възстанови моста над Алфей, с намерение по него да нахлуе в Трифилия.79 По същото време Доримах, етолийският стратег, след като елеите, чиято земя беше опустошена, го помолиха за помощ, изпрати шестстотин етоли начело със стратега Филид. Пристигайки в Елида, той взе със себе си елейските наемници, на брой около петстотин и хиляда граждани, и заедно с тях – и тарентините,80 и отиде да помогне на Трифилия, която област носи името си от Трифил, един от синовете на Аркад и лежи на крайбрежието на Пелопонес, между Елида и Месения. Обърната е към Либийско море и оформя най-външната югозападна частна Аркадия. В нея се намират следните градове: Самикон, Лепреон, Хипана, Типанея, Пиргос, Айпион, Стилангион и Фрикса. Не много преди елеите ги бяха завладели и прибавиха към тях града на алифейреите, който отначало беше подчинен на Аркадия и Мегалополис, но им беше отстъпен от мегалополитанина Лидиад, по време на неговата тирания, като ответен дар за някакви лични услуги, които му бяха направили.

78. А сега Филид изпрати елеите в Лепреон и наемниците в Алифейра, а сам той остана с етолите в Типанея, да види какво ще стане. Царят, като се отърва от тежкия си багаж, премина през моста реката Алфей, която тече през самия град Херея и стигна до Алифейра, която лежи на един хълм, защитен със стръмнини отвсякъде, склонът на който е дълъг повече от десет стадия и на самия връх на целия хълм има цитадела и медна статуя на Атина, отличаваща се със своята хубост и големина. Причината за нейното въздигане, по какъв повод и на чии разноски е била изградена, е въпрос, който е обект на спорове между самите жители (защото нищо не може да покаже кога е вдигната, кой я е посветил и защо), но всички са единодушни за великолепието на нейната изработка, защото е едно от най-красивите и превъзходни произведения на Хекатодор и Сострат.81

Настъпващият ден бе светъл и безоблачен. Още на зазоряване царят разпредели на различни места носачите на стълби, поддържани от наемници пред тях и като раздели своите македони, постави ги зад всяка група. На изгрев слънце им заповяда да тръгнат едновременно по хълма. Докато македоните се приближаваха храбро и застрашително при техния напор, алифейреите притичваха от едно място на друго, видеха ли, че оттам идваха македоните. През това време царят с избрана част от своята войска скришом се приближи по стръмнините към предното укрепление на цитаделата. Беше подаден сигналът, при който всички едновременно хвърлиха стълби към стената. Пръв царят завладя предното укрепление на цитаделата, намирайки го празно. Когато то пламна, защитниците на крепостта, предвиждайки какво ги очаква и уплашени, че като им бъде отнета цитаделата, ще се лишат и от последна надежда за спасение, се втурнаха да бягат към акропола, изоставяйки стената. Като стана това, македоните веднага превзеха стените и овладяха града. След това скрилите се в цитаделата изпратиха парламентьори и след като той им обеща, че ще им пощади живота, завзе и нея по споразумение.

79. Изплашени от случилото се, всички обитатели на Трифилия се замислиха как да опазят живота си и родните си градове. Самият Филид, изоставяйки Типанея, след като ограби няколко дома, се оттегли в Лепреон. Такава беше отплатата, която по това време често получаваха съюзниците на етолите. Не само че биваха явно изоставяни в най-необходимите моменти, но биваха ограбвани и предавани от собствените си съюзници, нещо, което победените би трябвало да очакват от своите врагове. Жителите на Типанея предадоха града на Филип. Същото направиха и жителите на Хипана. Едновременно с тях фигалеитите, чули за събитията в Трифилия и недоволни от съюза с етолите, завзеха с оръжие квартала на сградата на полемарха. Етолийските разбойници, пребиваващи в този град, за да могат оттук да плячкосват в Месения най-напред бяха склонни да се противопоставят и да атакуват фигалеитите, но виждайки, че гражданите единни се събират на помощ на въстаниците, се отказаха от намерението си и след като сключиха споразумение, напуснаха града, изоставяйки багажа си. При това фигалеитите изпратиха посланици при Филип и му предадоха града и себе си.

80. Докато ставаше всичко това, лепреатите, завзели един участък на града, поискаха цитаделата и града да бъдат освободени от присъствието на елеите и етолите, а също така и на лакедемоните; защото и оттам им беше дошла помощ. Отначало хората на Филид не им обърнаха внимание, но останаха, като смятаха, че ще уплашат гражданите. Но когато царят, изпратил Таврион с част от войниците към Фигалея, сам тръгна към Лепреон и бе вече близо до града, Филид загуби своята увереност, докато лепреатите бяха подкрепени в тяхното решение. Това беше една добра постъпка от страна на лепреатите, след като вътре се намираха хиляда елеи, хиляда етоли, заедно с морските разбойници, петстотин наемници и двеста лакедемони, и освен тях разполагаха с цитаделата да предпочетат да предадат града и да не се откажат от надеждата. Когато Филид видя, че лепреатите се държат храбро и македоните приближават, опразни града заедно с елеите и лакедемонската част. Изпратените от спартанците критяни се върнаха в родината си през Месения, докато Филид се оттегли по посока на Самикон. След като народът на лепреатите стана господар на отечеството си, изпратиха посланици, като предоставиха града на Филип. Като чу за станалото, царят изпрати останалата войска в Лепреон, а сам той поведе пелтастите и леката пехота, бързайки да се срещне с Филид. Добирайки се до него, завладя целия му обоз, но Филид и хората му успяха да се приберат в Самикон навреме. Като направи стана си пред укреплението и привлече останалата войска от Лепреон, Филип създаде сред защитниците на укреплението впечатление, че възнамерява да го обсажда. Етолите, заедно с елеите, които нямаха нищо подготвено за обсада, освен собствената си сила, се уплашиха от надвисващата опасност и поведоха преговори с Филип за своята безопасност. Като получиха разрешението му да се оттеглят с оръжието си, те се отправиха към Елида. Така царят веднага завладя Самикон и след като при него дойдоха посланици с молба за милост, спечели Фрикса, Стилангион, Айпион, Болакс, Пиргос и Епиталион. След като извърши това, се оттегли обратно в Лепреон, покорил цяла Трифилия за шест дни. Обърна се към лепреатите с подходящо за случая слово, след което тръгна с войските си за Херея, оставяйки за управител на Трифилия акарнанеца Ладикос. Като стигна в споменатия град, раздели цялата плячка и като вдигна обоза си от Херея, пристигна по средата на зимата в Мегалополис.82

81. По същото време, докато Филип действаше в Трифилия, лаке-демонецът Хейлон, смятайки, че нему по рождение се пада царската власт и огорчен, че ефорите са го пренебрегнали, като са избрали Ликург за цар, се зае да предизвика метеж. Смятайки, че като следва пътя на Клеомен и вдъхне надежда сред тълпата, ще направи подялба и преразпределение на земята и мнозинството скоро ще го последва, се зае с това начинание. След като си осигури съгласието на приятелите си за това и си спечели съобщници на брой около двеста души, той започна да осъществява своя план. Преценявайки, че най-голямата пречка за осъществяването на неговия заговор представляваха самият Ликург и ефорите, които му бяха предоставили царската власт, той насочи атаките си най-напред срещу тях. Залавяйки ефорите на вечеря, изкла всички, като по този начин съдбата им въздаде заслужено наказание; защото ако човек прецени заради кого и в чия полза тях ги сполетя смъртта, би казал, че справедливо ги е сполетяла. Хейлон, след като се разправи така с тях, нахлу в къщата на Ликург и го намери вътре, но не успя да го залови, защото той бе отмъкнат от неколцина свои слуги и съседи, и се скри. Същият се оттегли през страната в така наречената Пелене,83 в Триполис. Хейлон, който се провали в най-важната точка от своя заговор, се обезкуражи, но въпреки това бе принуден да продължи начинанието си по-нататък. Затова като нахлу в агората и уби противниците си, призова близки и приятели, а на останалите обеща вече това, което казах. Но тъй като никой не го послуша, а напротив, срещу него се събра тълпа от враждебно настроени хора, разбирайки накъде вървят нещата, се оттегли скришом и минавайки през цялата страна, отиде в Ахея, сам и изгнаник. Лакедемоните, уплашени от приближаването на Филип, оттеглиха обоза от страната и опразниха Атенеона на Мегалополис, след като го сринаха до основи.

Лакедемоните, които до узаконяването властта на Ликург се ползваха от най-добрата форма на държавно управление и бяха най-силни до битката при Левктра, след като съдбата се обърна срещу тях, и тяхната система на управление започна да се влошава, докато накрая притежаваха най-богат опит във всевъзможни мъки и граждански метежи, държавата им в най-голяма степен биваше обезсилвана от изгонване на граждани и конфискация на имуществото и изпитаха най-тежкото робство при тиранията на Набид,84 макар по-рано да не можеха да понасят леко самата дума тирания. Но древната история на Лакедемон и повечето неща, свързани с нейния възход и падение, са разказвани от мнозина автори, като най-силен израз на последното е окончателното премахване на древната гражданска уредба от Клеомен. И аз ще разказвам за това винаги при подходящи случаи.

82. Филип напусна Мегалополис и минавайки през Тегея, се озова в Аргос. Там прекара останалата част от зимата, след като си беше спечелил възхищение, надвишаващо възрастта му, заради своето поведение и заради успехите в описаните експедиции. Апелес обаче не беше отказал от своето намерение, но се стремеше постепенно да вкара ахеите в робския ярем. Виждайки, че най-голяма пречка за неговото намерение представляват двамата Аратовци и че Филип се съобразява с тях и най-вече със стария Арат, заради неговото предишно приятелство с Антигон, заради влиянието, което имаше сред ахеите, и най-вече – заради неговата разумност и разсъдливост, реши да навреди на техния авторитет и да ги злепостави по следния начин. Проучвайки кои са политическите противници на Арат, извика ги всички от градовете им и като ги събра, съблазни ги и ги призова към приятелство, с него, представи ги и на Филип, като освен това му показа, в присъствието на всеки от тях поотделно, че ако се съобразява с Арат, ще трябва да се отнася с ахеите според написания договор за съюзничество, но ако послуша него и си спечели тия за приятели, ще се отнася с всички пелопонесци така, както собственото му желание продиктува. Веднага започна да се подготвя за изборите, с намерение да направи стратег един от тях и да изхвърли Арат и привържениците му от управлението. По същата причина накара и Филип да присъства на изборите на ахеите в Егион, под претекст, че оттам ще тръгва за Елида. След като царят го изслуша и присъства на събитието, къде с убеждаване, къде със заплаха, постигна, макар и трудно, да наложи за стратег Еперат от Фари, като предложеният от Арат Тимоксен – пропадна.

83. След това царят потегли и минавайки през Патри и Дюме, стигна до едно укрепление, което се нарича Стената и защищава територията на Дюме. Малко преди това, както казах по-горе, го беше завладял Еврипид. Бързайки по всякакъв начин да го върне на жителите на Дюме, той се разположи на стан с цялата си войска. Уплашени, защитниците – елеи предадоха укреплението на Филип, неголям обект, но изключително добре укрепен. Обиколката му не надвишава три полустадия, но височината на стената му не е никъде по-малка от тридесет лакти. След като го предаде на Дюме, продължи, опустошавайки територията на Елида. След като я ограби и събра голямо количество плячка, се оттегли с войската си в Дюме.

84. Апелес, който смяташе, че в голяма степен е успял в плана си, след като е наложил свой човек за стратег на ахеите, поднови своите атаки срещу Арат, с намерение изцяло да откъсне Филип от приятелството му с него. Измисли следното коварство, за да предизвика лъжливо обвинение срещу него. Елейският стратег Амфидам, който беше пленен заедно с избягалите в Талами, както разказах за това по-горе, и беше доведен заедно с останалите пленници в Олимпия, беше нетърпелив заедно с други неколцина да говори с Филип. Когато получи възможност, заяви, че е в състояние да убеди елеите да сключат приятелство и съюз с Филип. Той му повярва и изпрати Амфидам без откуп, като му нареди да съобщи на елеите, че ако приемат неговото приятелство, ще им върне пленниците без откуп, както и заловения добитък, ще гарантира сам сигурността на тяхната територия от бъдещи нападения отвън, и освен това ще ги остави свободни, без да поставя окупационен гарнизон, без да им налага данъци и с възможността да упражняват собствената си форма на управление. Колкото и да бяха привлекателни и значителни тези предложения, елеите не им обърнаха внимание. Извеждайки от това своето лъжливо обвинение, Апелес представи пред Филип нещата по такъв начин, че уж Арат не е искрен в своето приятелство към македоните и че в действителност не е искрено привързан към царя; и че сега той е виновен за отчуждеността на елеите, защото когато Амфидам бил изпратен от Олимпия в Елида той се срещнал лично с него и разубедил човека, като му е казал, че не е в интерес на пелопонесците Филип да завладее Елида. Поради това елеите пренебрегнали предложенията му и останали във война с Македония, запазвайки съюза си с етолите.

85. Отначало Филип прие словата му, нареди да извикат Арат и заповяда на Апелес да изкаже своите обвинения. Когато той дойде, Апелес каза всичко това дръзко и застрашително и докато царят все още мълчеше, добави: „След като царят, Арате, те намира за толкова неблагодарен и намира, че толкова малко се съобразяваш с него, той решава да свика събор на ахеите и след като разясни пред тях всичко това, да се прибере в Македония”. Прекъсвайки го, старият Арат призова царя изобщо да не приема никога остри по съдържание изказвания и никога да не вярва, преди да е проверил, особено ако му се говори нещо против негов приятел или съюзник, а да разследва внимателно едно обвинение, преди да го приеме. Това би подхождало на цар и би било от полза за всички. Поради това и сега го моли да извикат този, който е донесъл това на Апелес и да не изостави нищо, което е възможно, за научаването на истината, преди да разкрие пред ахеите нещо такова.

86. Когато царят прие словата му и каза, че няма да ги пренебрегне, а ще разследва, те се разделиха и през следващите дни Апелес не можа да намери никакви доказателства за своите обвинения, докато не се случи нещо, което беше изключително от полза на Арат. Елеите по времето, когато Филип опустошаваше страната им, заподозряха Амфидам и замислиха да го хванат, да го вържат и изпратят на етолите. Но той предварително разбра намеренията им и отначало се опита да избяга в Олимпия, а след това, като научи, че Филип се занимава с плячката в Дюме, побърза да иде при него. Когато Арат чу, че Амфидам е избягал от Елида и е тук, се зарадва, понеже той не знаеше за нищо такова, отиде при царя и го помоли да призове Амфидам; защото той би трябвало да знае най-добре нещата, в които Арат беше обвинен и ще разкрие истината, след като е избягал от дома си при Филип и сега разчита за спасението си на него. Царят се съгласи и след като извика Амфидам установи, че обвинението е лъжливо. Поради тази причина от тоя ден нататък той продължи още по-често да приема и зачита Арат, а стана по-подозрителен спрямо Апелес. Но понеже беше изцяло покорен от своята всеотдайност към него, принуждаваше се да не обръща внимание на някои негови грешки.

87. Но Апелес изобщо не се отказа от своя план, а най-напред започна да плете козни срещу Таврион, назначен да отговаря за делата в Пелопонес, като не го хулеше, а го хвалеше, твърдейки, че той е подходящият човек, който трябва да прекарва в лагера с царя, като желаеше под негово собствено влияние да бъде поставен друг човек на тази длъжност. Наистина това е един нов вид коварство, като не хулиш, а хвалиш някого, да засегнеш негови колеги. Тази форма на лукавство, злепоставяне и мошеничество се среща най-вече и преди всичко сред придворните среди и е плод на тяхната взаимна завист и амбиции. Също така злепоставяше и Александър, началника на личната охрана, когато му се удадеше случай, като се стремеше и охраната на царската особа да се окаже под негово влияние и по този начин изцяло да промени разпоредбите на Антигон. Защото Антигон не само приживе надзираваше добре царството и своя син, но и когато умираше, предначерта всяко нещо за в бъдеще. Напускайки живота, написа за македоните отчет за своето управление. Също така се разпореди и за бъдещето, как да се ръководи всяка държавна дейност и от кого, понеже искаше да не остави никаква възможност за съперничество и интриги между придворните. От своята бойна свита назначи Апелес за настойник на престолонаследника, Таврион да отговаря за делата в Пелопонес, Леонтий за началник на пелтастите, Мегалей – за главен секретар, Александър – за началник на гвардията. Леонтий и Мегалей бяха изцяло подчинени на Апелес и целта му беше да изтласка Александър и Таврион от управлението и така да поеме техните постове и всичко останало в своите ръце и тези на приятелите си. Това той щеше да осъществи лесно, ако не бе превърнал Арат в свой противник. Но сега бързо изпита последствията от своето недомислие и амбициозност. Защото това, което сам замисляше срещу своите колеги, скоро изпита сам. Как и по какъв начин се случи да стане това, засега няма да обсъждам и ще приключа тази книга, а в следващата ще се постарая ясно да съобщя за всяко едно от тия неща. Филип, след като уреди работите, за които казах, се върна в Аргос и там прекара остатъка от зимата сред приятели, а войските освободи да се приберат в Македония.

Бележки към четвърта книга:

1Антигон управлява между 229 и 221 г. пр. Хр., Селевк III Сотер е цар от 225 до 223 г. пр. Хр., а Птолемей III Евергет властва в Египет двадесет и четири години (246 – 222 г. пр. Хр.).

2По този начин Полибий официално се обявява за последовател и най-вече продължител на Арат, което вече е написано още в началото на неговата „Всеобща История”. [I,3,2].

3Антиох III Велики е роден през 242 или 241 г. пр. Хр. и заема престола в 223 г., като управлява до 187 г. пр. Хр. Ариарат IV Благочестиви царува в Кападокия между 220 и 162 г. пр. Хр., а Птолемей IV Филопатор е господар на Египет между 222 и 205 г. пр. Хр.

4Ликург от рода на Еврипонтидите е цар на Спарта между 219 и 212 г. пр. Хр., а Ханибал е избран за главнокомандващ на картагенската армия в Испания през 221 г. пр. Хр.

5Съюзническата война започва през 220 г. пр. Хр., а четвъртата Сирийска война между Селевкиди и Лагиди (Антиох III срещу Птолемей IV) избухва на следната 219 г. пр. Хр.

6Фигалея (съвременната Павлица) се намира в Западен Пелопонес, северно от Месена. Градът се споменава и от Павзаний [Paus. VIII,39,5].

7Аристон е стратег на етолите за 221/220 г. пр. Хр.

8Интронизацията на Филип V е през 221 г. пр. Хр.

9Вероятно Кларион е бил в близост до Фигалея и Мегалополис.

10Тимоксен е ахейски стратег за 221/220 г. пр. Хр.

11Арат е избран за стратег през следващата 220/219 г. пр. Хр.

12Общото събрание (synodos) е било свикано между средата на април и средата на май 220 г. пр. Хр.

13Полибий припомня за поражението на спартанския цар Клеомен от македонската армия предвождана от Антигон III Дозон при Селазия в 222 г. пр. Хр.

14От своя страна Плутарх [Plut. Arat. 29,7-8] дава нови щрихи от портрета на този знаменит държавник.

15Пристанище на Западното крайбрежие на Елида.

16Подробно описание на острова и пристанището, което някои древни учени смятали за начало на Писатида и в близост до Олимпия (на около 120 стадия) е у Страбон [Strab. VIII,3,12].

17Метидрион е селище на около 3 мили южно от съвременната Витина. В района има и река със същото име.

18Клейтория е разположена северно от Мегалополис, докато Кафия е съвременната Котусса.

19Олигирт е на североизток от Кафия и се отъждествява със съвременния връх Скипиеза.

20Напомням, че т. нар. съюзническа война е започнала в 220 г. пр. Хр.

21Събранието (синода) е било свикано в края на юли или началото на август на 220 г. пр. Хр.

22Кинета е град в Аркадия в района на съвременната Калаврита.

23Полибий е критичен към един от изворите си в лицето на Ефор от Куме в Етолия (405 – 330 г. пр. Хр.), автор на „История” в 30 книги, от която са останали малки фрагменти. Той е един от първите, който пише история на гръцките градове и колонии, вдъхновен от идеите на Исократ, а не само на отделните полиси, както е било у неговите предшественици.

24Планината Партенион е между Тегеа и Аргос и съответства на съвременна Елиас.

25Полибий напомня за разрушаването на Тива от Александър Велики през есента на 335 г. пр. Хр., за което подробно съобщава Флавий Ариан от Никомедия (95 – 175 г.) в неговия „Поход на Александър”. [Arr. Anab. 1,7-9].

26Събитията са от есента или зимата на 221 г. пр. Хр.

27Първата година на 140 Олимпиада съответства на 220 г. пр. Хр.

28Операциите на Ханибал южно от р. Ибер и обсадата на Закант (Сагунт) са през есента на 219 г. пр. Хр.

29Сиреч през 218 г. пр. Хр.

30Става дума за египетския владетел Птолемей IV Филопатор.

31Полибий има пред вид похода на персите срещу Елада през 480 г. пр. Хр. при царуването на Ксеркс (486 – 464 г. пр. Хр.).

32Олтара на Зевс Ликейски подробно е описан у Павзаний [Paus. VIII,38,6-7] и се локализира в близост до съвременното селище Диафорти в Аркадия.

33Полибий цитира Калистен (370 – 327 г. пр. Хр.) от Олинт, един от историците на Александър Велики, придружавал го в походите му в Азия като официален летописец. Впоследствие е осъден на смърт и екзекутиран по заповед на царя през 327 г. пр. Хр. От многобройните му съчинения са останали отделни фрагменти.

34Става дума за договора след победата на Тива в битката при Мантинея в 362 г. пр. Хр., където загива големият им стратег Епаминонд. Договорът, за който съобщава Полибий е сключен през 362/361 г. пр. Хр. и подробно е описан от Диодор [Diod. XV,89,1-2] и Ксенофонт [Xen. Hell. VII,5,26-27].

35Изборът е през 219/218 г. пр. Хр.

36Всичките изложени по-горе събития са от пролетта и лятото на 219 г. пр. Хр.

37Някои изследвачи на Полибий предполагат, че историкът е използвал анонимни хронисти от Бизантион, сред които бил и Деметрий, творил няколко десетилетия по-рано. За съжаление от съчинението на Деметрий в 13 книги, където е описано и преминаването на келтите (галатите) от Европа в Азия е останало само заглавието.

38Повечето от изследвачите и издателите на Полибий смятат, че последното изречение е доказателство за авторовото посещение на града, от чиито архиви също е почерпил ценни сведения.

39Полибий изглежда е използвал познанията на известния учен и философ Стратон от Лампсак, ученик и приемник на Теофраст в Перипатетическата школа от края на IV и началото на III в. пр. Хр. От друга страна историкът е критичен към разказите на търговци и мореплаватели в Понта.

40В това изречение личи критичният подход на Полибий към някои недостоверни или несигурни сведения на предходниците си писатели, поети и митографи, без да ги споменава поименно.

41Тук Полибий отново демонстрира критичност, като възприема за достоверни някои от разказите на търговците и мореплавателите в Понта.

42Тази информация за устието на Истрос (р. Дунав) за пръв път се среща у Полибий и впоследствие се възприема в историко-географската книжнина, ако се съди по сведенията у Страбон [Strab., 1,3,4].

43Става дума за победата на атинската флота, предвождана от Алкивиад над спартанската при Кизик в 410 г. пр. Хр., за което подробно съобщава Ксенофонт [Xen. Anab. VI,6,38]. От своя страна Страбон [Strab. XII,4,1] изрично отбелязва, че Византион и Халкедон са при входа, през който се влиза в Понта.

44В случая Полибий очевидно има предвид системните нападения на тракийските племена в съседство с Византион. Историкът дори говори за трайно състояние на военни сблъсъци с тракийските племена, предвождани от техните династи. Историкът добре познава например нападението на тракийските племена кени, корпили, асти и мадуатени над римската войска под командата на консула Манлий Вулзон при Кипсела през 188 г. пр. Хр. Полибий познава и други тракийски племена, сред които най-известни и мощни са били одриси, беси, одоманти и дентелети.

45По всяка вероятност извор на Полибий за келтите (галатите) на Комонторий и образуването на държавата им със столица Тюле (Тиле) е бил Нимфис от Хераклея, съвременник на събитията от 279 – 277 г. пр. Хр. и запазен чрез хрониката за същия град на Мемнон, съвременник на Юлий Цезар.

46В научната литература съществува дискусия за локализирането на столицата на галатите Тюле. Въпреки ясното указание на Полибий, че тилитите са край Византион много изследователи търсиха столицата по езиковедски път и я локализираха при Тулово. Прочее изворните данни, например тези между Полибий и Стефан Византийски не си противоречат, тъй като твърдението на лексикографа, че градът бил край Хемус не е никаква пречка. В античната историко-географска книжнина Странджа планина се е възприемала като част от Хемус. Оттук следва, че галатите (тилитите) трябва да се търсят в територията между Странджа и Византион.

47Дейността на родосците, включително и тяхното господство по море и борбата им с пиратството подробно е описана у Страбон [Strab. XIV,2,5].

48Прусий I (Прусий) е бил цар на Витиния между 230/229 и 182 г. пр. Хр.

49Става дума за пергамския цар Атал I Сотер (241 – 197 г. пр. Хр.

50Става дума за Селевк III Сотер (225 – 223 г. пр. Хр.).

51Конфликтът избухва през 220 г. пр. Хр.

52Тибойт принадлежи към Битинския царски род и изглежда е син на Никомед I (280 – 242 г. пр. Хр.) и полу-брат на Прусий I.

53т.е. египетския владетел Птолемей IV Филопатор (222 – 205 г. пр. Хр.).

54В посредническата мисия на галатския владетел Кавар са се криели и финансови облаги от регулярното постъпване на мита и данъци.

55Договорът с Родос и Прусий I вероятно е сключен през късната есен на 220 г. пр. Хр. Биксерман отнася войната и договора в 219 г. пр. Хр. Вж. Биксерман, Э. Хронология древнего мира, Москва, 1975, с. 263.

56За Кносос, разположен на 8 км от съвременното селище Кандия на о-в Крит историко-географската традиция след Полибий дава ценна информация чрез Страбон [Strab. X,4,6].

57Елевтерни е разположен западно от Кносос, в близост до съвременното селище Принес.

58Градът бил полуразрушен и плячкосан в края на 221 или пролетта на 220 г. пр. Хр.

59Гортюна е разположен в южната част на централен Крит и се локализира при модерната Месара, в долинатана р. Геропотамос. За града ценна информация дава и Страбон [Strab. X,4,17], който цитира Ефор за свой извор.

60Исторически реминисценции за града и връзките му с Лакедемон има и у Павзаний [Paus. IV,19,4].

61Приемането им в съюза станало през лятото на 220 г. пр. Хр.

62Събитията се отнасят към края на същата 220 г. пр. Хр.

63Става дума за понтийския владетел Митридат II, който започва война със Синопе (съвременен Синуб) през същата 220 г. пр. Хр. Ценни сведения за географското разположение на град Синопе и неговата история са систематизирани у Страбон [Strab., XII,3,11].

64Атаката на град Егейра е през лятото на 219 г. пр. Хр.

65Останките от тази крепост са намерени на о-в Фидокастро западно от устието на р. Ахелой.

66Пиерия е част от Македония на североизток и изток от Олимп, между реките Пеней и Халиакмон.

67Харадра е разположена в северната част на залива Амбракия при съвременната Зилагора.

68Става дума за храм на Аполон наречен Актион според изричната, точна и подробна информация на Страбон [Strab., 7,7,6].

69Фойтия изглежда е споменатия още у Тукидид град Фютиа [Thuc. III,106,2] в Акарнания.

70Стратос е съвременното Суровигли. Същият град е споменат у Тукидид [Thuc. II,102,1], когато описва събитията от зимата на 429 г. пр. Хр. по време на Пелопонеската война в Акарнания.

71Конопе съответствува на съвременното Ангелокастро между Месолонги и Агринион. Страбон [Strab., X,2,22] изрично обяснява, че селището Конопе било преобразувано в град Арсиноя, на името на съпругата и сестрата на цар Птолемей II. Този град удачно бил разположен в близост до р. Ахелой.

72Укрепеният пункт Елаос повечето изследвачи от Киперт насетне търсят в района на Месолонги.

73Разположен в района на Коринтския провлак.

74Бягството на Деметрий от Фарос при Филип V е датирано в 219 г. пр. Хр.

75Става дума за прочутия храм на Зевс в Додона, известен още на Херодот [Hdt., II,52].

76т.е. 22 декември 219 г. пр. Хр.

77Псофида с нейната генеалогия и ранна история е описана подробно у Павзаний [Paus., VIII,24,1].

78За укрепената местност Талами съобщава и Ксенофонт [Xen., Hell. VII,4,26].

79Страбон [Strab., VIII,3,3], който цитира Омир, дава допълнителна информация за областта Трифилия. Той обяснява, че тя получила името си от трите племена, които я обитавали. Първоначално я населявали енеите, а по-късно към тях се присъединили миниите. Най-накрая дошли елеите, които впоследствие станали господари на страната.

80За тарентините съобщава Тит Ливий [Liv., XXXVII,40,13], който очевидно следва своя първоизточник Полибий.

81За град Алифейра много важни подробности има у Павзаний [Paus., VIII,26,6], който допълва информацията на Полибий. Така например Павзаний обяснява, че в района на града имало храмове на Асклепий и Атина, която била родена именно тук от главата на Зевс. Поради това там имало и жертвеник на върховния бог в същността му на Лехеат (родител). Историкът твърди, че великолепната медна статуя на Атина била творение на Хипатодор.

82Според издателите и коментаторите на Полибий събитията се отнасят към края на януари 218 г. пр. Хр.

83Подробности за града и неговите околности има у Страбон [Strab., VIII,7,5] и особено у Павзаний [Paus. III,21,2], който твърди, че там живял легендарният Тиндарей, бащата на Тиндаридите, Кастор и Клитемнестра, когато бил прогонен от Хипокоон и неговите синове.

84Според традицията тиранията на Набид приблизително съвпада с първото изгнание на Пизистрат от Атина около 556 г. пр. Хр.

=========================================================================

Към книга трета

Към книга пета

Advertisements
Published in: on 15. 11. 2008 at 11:24 am  Коментарите са изключени за Полибий, Всеобща история – кн. 4  
%d bloggers like this: