Полибий, Всеобща история – кн. 5

Съдържание:

ЕПЕРАТ ИЗБРАН ЗА СТРАТЕГ НА АХЕИТЕ. ФИЛИП ВЗИМА СТРАНАТА НА АРАТ. РЕШЕНИЕТО НА АХЕИТЕ. ФИЛИП ПОВЕЖДА ВОЙНА ПО МОРЕ. ЗАГОВОРЪТ НА АПЕЛЕС С ЛЕОНТИЙ И МЕГАЛЕЙ. ФИЛИП С ФЛОТАТА КЪМ КОРИНТ (1-2). ЕЛЕИТЕ УКРЕПЯВАТ КИЛЕНЕ. ФИЛИП ИСКА ДА ПРЕВЗЕМЕ КЕФАЛЕНИЯ. СТИГА ДО ПРОНИ И СПИРА КРАЙ ПАЛУНТ. РАЗПОЛОЖЕНИЕТО НА ОСТРОВА. ФИЛИП СЕ ПРОВАЛЯ В ЩУРМА НА ПАЛУНТ ПОРАДИ ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА ЛЕОНТИЙ (3-4). АКАРНАНИТЕ ПРИКАНВАТ ФИЛИП ДА НАХЛУЕ В ЕТОЛИЯ. МЕСЕНИИТЕ ГО КАНЯТ ДА НАПАДНЕ ВОЙСКАТА НА ЛИКУРГ. ПРИЕМА СЕ СЪВЕТЪТ НА АРАТ. ЦАРЯТ СПИРА КРАЙ ЛИМНЕЯ. АКАРНАНИТЕ СЕ ПРИСЪЕДИНЯВАТ КЪМ НЕГО. МАКЕДОНИТЕ ТРЪГВАТ КЪМ ТЕРМОС В ЕТОЛИЯ (5-6). ЛЕОНТИЙ СЕ ОПИТВА ДА ОСУЕТИ ПЛАНА НА ФИЛИП. ЦАРЯТ ПРЕХВЪРЛЯ АХЕЛОЙ. ЗАВЗЕМА МЕТАПА. СТИГА ДО ТЕРМОС. НЕГОВОТО БОГАТСТВО. МАКЕДОНИТЕ УНИЩОЖАВАТ И ПЛЯЧКОСВАТ ВСИЧКО (7-8). УНИЩОЖАВАТ ХРАМОВЕТЕ. ЕПИГРА-МАТА НА ПОЕТА САМОС. СВЕТОТАТСТВОТО НА ФИЛИП. АНТИГОН ПРЕДИ НЕГО – ПО-УМЕРЕН КЪМ СПАРТАНИТЕ. СЪЩО ФИЛИП, СИНА НА АМИНТА КЪМ АТИНЯНИТЕ И АЛЕКСАНДЪР КЪМ ТИВАНЦИТЕ И ПЕРСИТЕ. ХАРАКТЕРЪТ НА ФИЛИП СЕ ВЛОШАВА С ВЪЗРАСТТА (9-10). ЗАКОНИТЕ НА ВОЙНАТА И УМЕРЕНОСТТА НА ПОБЕДИТЕЛЯ. РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ТИРАНИН И ЦАР. НАЙ-ГОЛЯМАТА ПОБЕДА Е ДА СПЕЧЕЛИШ ПРОТИВНИКА СЪС СВОЯТА СПРАВЕДЛИВОСТ. ДЕМЕТРИЙ ФАРОСКИ – ЛОШ СЪВЕТНИК НА ФИЛИП (11-12). ФИЛИП СЕ ВРЪЩА В ТЕРМОС. ЕТОЛИТЕ НАПАДАТ АРИЕРГАРДА И СА ОТБЛЪСНАТИ. МАКЕДОНИТЕ ОПУСТОШАВАТ ПАМФИЯ И МЕТАПА. АКРИ И КОРОНЕ. ФИЛИП ТРЪГВА КЪМ СТРАТОС. ПРИСТИГА С ВОЙСКАТА СИ ПРИ КОРАБИТЕ В ЛИМНЕЯ. УГОЩЕНИЕ С ВОЕННИТЕ КОМАНДИРИ ЗАРАДИ УСПЕХИТЕ. МЕГАЛЕЙ И ЛЕОНТИЙ СА ОТЧАЯНИ (13-14). ХОРАТА НА ЛЕОНТИЙ НАПАДАТ АРАТ. МЕГАЛЕЙ И КРИНОН АРЕСТУВАНИ. ЦАРЯТ ПОДКРЕПЯ АРАТ. ВРЪЩА СЕ В ЛЕВКАДА. ВРАГОВЕТЕ НА АРАТ ОСЪДЕНИ (15-16). ОПИТИТЕ НА ЛИКУРГ ДА ПРЕВЗЕМЕ МЕСЕНИЯ И ТЕГЕЯ, И НА ЕЛЕИТЕ СРЕЩУ ДЮМЕ. ДОРИМАХ СПРЯН В ТЕСАЛИЯ. ИЗНЕНАДВАЩ МАРШ НА ФИЛИП В ЛАКОНИЯ. СПИРА КРАЙ АМИКЛИ, БЛИЗО ДО СПАРТА. ОПУСТОШАВА ЦЯЛАТА ТЕРИТОРИЯ ДО ТАЙНАР (17-19). МЕСЕНИИТЕ ПРИСТИГАТ КЪСНО В ТЕГЕЯ. ВДИГАТ ЛАГЕР КРАЙ ГЛИМПИ. ЛИКУРГ ЗАВЗЕМА ЛАГЕРА ИМ. МЕСЕНИИТЕ СЕ ОТТЕГЛЯТ. ЛИКУРГ ЗАВЗЕМА МЕНЕЛАОН. ЗА НЕОБХОДИМОСТТА В ИСТОРИЯТА ДА СЕ ОПИСВА ТОЧНО РАЗПОЛОЖЕНИЕТО НА МЕСТАТА (20-21). ОБЛИКЪТ НА СПАРТА. ЛИКУРГ И ЛАКЕДЕМОНИТЕ ГОТОВИ ДА ПРЕСРЕЩНАТ ФИЛИП. ЛАКЕДЕМОНИТЕ РАЗБИТИ. ЛИКУРГ СЕ ПРИБИРА В ЛАКЕДЕМОН. АРАТ ПРИСТИГА В ЛАГЕРА НА ФИЛИП КРАЙ СПАРТА. ФИЛИП ПРИСТИГА В КОРИНТ. ПРАТЕНИЦИ ОТ РОДОС И ХИОС ЗА ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ВОЙНАТА. ФИЛИП ГИ ОТПРАЩА ДА ПРЕГО-ВАРЯТ С ЕТОЛИТЕ (22-24). ЛЕОНТИЙ БУНТУВА МАКЕДОНСКАТА АГЕМА. ЛЕОНТИЙ МОЛИ АПЕЛЕС ЗА ЗАКРИЛА И ГО КАНИ В ХАЛКИДА. АПЕЛЕС ВЛИЗА ПИЩНО В КОРИНТ. НЕ ГО ДОПУСКАТ ПРИ ЦАРЯ. МЕГАЛЕЙ СЕ ГОТВИ ДА ИЗБЯГА. НА ПЪТ ЗА ФОКИДА ЦАРЯТ ВЗИМА АПЕЛЕС СЪС СЕБЕ СИ (25-26). МЕГАЛЕЙ БЯГА В АТИНА И ИЗОСТАВЯ ЛЕОНТИЙ. ФИЛИП ГОСТУВА НА АРАТ В СИКИОН. ЛЕОНТИЙ АРЕСТУВАН И УБИТ. ФИЛИП ПРИЕМА ПРИМИРИЕ С ЕТОЛИЯ. МЕГАЛЕЙ ПОДТИКВА ЕТОЛИТЕ ДА ПРО-ДЪЛЖАТ ВОЙНАТА. АРЕСТУВАН Е ИНИЦИАТОРЪТ АПЕЛЕС. МЕГАЛЕЙ И АПЕЛЕС СЕ САМОУБИВАТ (27-28). ЕТОЛИТЕ ОТКАЗВАТ МИРА. ПТОЛЕМЕЙ ОТ КЛИКАТА НА ЛЕОНТИЙ ЕКЗЕКУТИРАН. СИНХРОННИТЕ СЪБИТИЯ ПО СВЕТА. ЛИКУРГ БЯГА В ЕТОЛИЯ (29). ФИЛИП ЗИМУВА В МАКЕДОНИЯ. ЕПЕРАТ ОБЕКТ НА ПОДИГРАВКИ. ЕТОЛИЕЦЪТ ПИРИЙ ОПУСТОШАВА ЗЕМИТЕ НА ДЮМЕ, ФАРИ И ПАТРИ. АРАТ СТАРШИ ИЗБРАН ЗА СТРАТЕГ. НАЧАЛО НА СИНХРОННО ПОВЕСТВОВАНИЕ (ОЛИМПИАДА 140,3). НАМЕРЕНИЕТО НА АВТОРА. СЪБИТИЯТА В ТАЗИ ОЛИМПИАДА ЩЕ СЕ РАЗКАЗВАТ ПООТДЕЛНО. ПЛАНЪТ НА ВСЕОБЩАТА ИСТОРИЯ. (30-31). НАЧАЛОТО Е ПОЛОВИНАТА НА ЦЯЛОТО. ЕФОР Е ЕДИНСТВЕНИЯТ АВТОР ПРЕДИ ПОЛИБИЙ, ЗАЛАВЯЛ СЕ ДА ПИШЕ ВСЕОБЩА ИСТОРИЯ. ЗА ФРАГМЕНТАРНИТЕ ИСТОРИЦИ (32-33). ВЗИМАНЕТО НА ВЛАСТТА В ЕГИПЕТ ОТ ПТОЛЕМЕЙ ФИЛОПАТОР. БЕЗГРИЖЕН И НЕДОСТЪПЕН ВЛАДЕТЕЛ. ОТЛИКАТА ОТ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИТЕ МУ. СПАРТАНЕЦЪТ КЛЕОМЕН – НЕГОВ ВРАГ. КЛЕОМЕН ИСКА ОТ ПТОЛЕМЕЙ ВОЙСКА ДА СЕ ВЪРНЕ В ЕЛАДА. ПТОЛЕМЕЙ ГО ПРЕНЕБРЕГВА. СОСИБИЙ И ЦАРЕДВОРЦИТЕ РЕШАВАТ ДА ЗАДЪРЖАТ КЛЕОМЕН В ДВОРА. (34-35). СОСИБИЙ ПОДОЗИРА КЛЕОМЕН ЗАРАДИ ВЛИЯНИЕТО МУ СРЕД ВОЙСКАТА. НИКАГОР ОТ МЕСЕНА ПОСРЕДНИК МЕЖДУ АРХИДАМ И КЛЕОМЕН. КЛЕОМЕН УБИВА АРХИДАМ. НИКАГОР ОГОРЧЕН ПРИСТИГА В АЛЕКСАНДРИЯ. КЛЕОМЕН СЕ ПОДИГРАВА С ЦАРЯ. НИКАГОР ДОНАСЯ НА СОСИБИЙ (36-37). ЗАГОВОРЪТ НА СОСИБИЙ. КЛЕОМЕН ЗАТВОРЕН. ИЗБЯГВА ОТ ЗАТВОРА. ОПИТ ЗА ВЪСТАНИЕ В АЛЕКСАНДРИЯ. КЛЕОМЕН СЕ САМОУБИВА (38-39). ЗАГОВОРЪТ НА ТЕОДОТ, УПРАВИТЕЛ НА КОЙЛЕ-СИРИЯ. ТЕОДОТ ПРЕДЛАГА НА АНТИОХ ДА МУ ПРЕДАДЕ СТРАНАТА. АНТИОХ, СИНЪТ НА СЕЛЕВК КАЛИНИК, ПОЕМА ЦАРСТВОТО НА СИРИЯ СЛЕД БРАТ СИ СЕЛЕВК (ОЛИМПИАДА 139,2). САТРАПИТЕ МУ АХЕЙ, МОЛОН И АЛЕКСАНДЪР. ПРЕЗРЕНИЕТО ИМ КЪМ АНТИОХ. ОМРАЗАТА ИМ КЪМ ХЕРМЕАС. НЕГОВАТА ЖЕСТОКОСТ. БУНТЪТ НА МОЛОН. ПЪЛКОВОДЕЦЪТ ЕПИГЕН СЪВЕТВА АНТИОХ ДА ТРЪГНЕ СРЕЩУ МОЛОН (40-41). В ОМРАЗАТА СИ ХЕРМЕАС ГО ОБВИНЯВА. ХЕРМЕАС СЕ БОИ ОТ МОЛОН И ПРЕДПОЧИТА ПТОЛЕМЕЙ ЗА ПРОТИВНИК. ПОДТИКВА АНТИОХ КЪМ ВОЙНА ЗА КОЙЛЕ-СИРИЯ. ФАЛШИВОТО ПИСМО ОТ ПТОЛЕМЕЙ ДО АХЕЙ. ДИОГНЕТ ОТ КАПАДОКИЯ ИДВА ПРИ АНТИОХ В СЕЛЕВКИЯ. ДОВЕЖДА ЛАОДИКЕ, ДЪЩЕРЯТА НА МИТРИДАТ ПОНТИЙСКИ. СВАТБАТА й С АНТИОХ. МОЛОН ПОДГОТВЯ ВОЙСКАТА СИ. ЗАВЛАДЯВА АПОЛОНИЯ (42-43). ПЛО-ДОРОДИЕТО НА МИДИЯ. НЕЙНОТО РАЗПОЛОЖЕНИЕ. МОЛОН ВЛАСТВА НАД МИДИЯ. ОПИТВА ДА ПРЕХВЪРЛИ Р. ТИГЪР И ДА ОБСАДИ СЕЛЕВКИЯ. ОТТЕГЛЯ СЕ ПРИ КТЕЗИФОН. АНТИОХ ГОТОВ ДА ТРЪГНЕ СРЕЩУ НЕГО. ХЕРМЕАС ИЗПРАЩА СРЕЩУ МОЛОН КСЕНЕТАС. СТИГА ДО ЛАОДИКЕЯ И НАВЛИЗА В ДЕФИЛЕТО МАРСИАС (44-45). АНТИОХ СТИГА ДО ГЕРРА. СПИРА ГО ВОЙСКАТА НА ТЕОДОТ. КСЕНЕТАС РАЗГРОМЕН ОТ МОЛОН. НАДМЕННОСТТА НА КСЕНЕТАС. ЛАГЕРЪТ МУ СРЕЩУ Р. ТИГЪР. ПРЕХВЪРЛЯ РЕКАТА. МОЛОН СЕ ОТТЕГЛЯ КЪМ МИДИЯ. КСЕНЕТАС ЗАВЗЕМА ЛАГЕРА МУ. ПИЯНСТВО В СИРИЙСКАТА ВОЙСКА. МОЛОН ГИ НАПАДА ПРИЗОРИ. ВОЙСКАТА НА КСЕНЕТАС ИЗБИТА. МОЛОН ПРЕВЗЕМА СЕЛЕВКИЯ С ЩУРМ. ПОКОРЯВА ГОРНИТЕ САТРАПИИ. ЗАВЛАДЯВА И СУЗА. АНТИОХ СЕ ОТКАЗВА ОТ ВОЙНАТА ЗА КОЙЛЕ-СИРИЯ (46-48). СЪВЕТЪТ НА АНТИОХ ОБСЪЖДА ВОЙНАТА С МОЛОН. ГНЕВЪТ НА ХЕРМЕАС СРЕЩУ ЕПИГЕН. РЕШЕНИЕ ЗА ВОЙНА С МОЛОН. СИРИЙСКАТА ВОЙСКА СЕ СЪБИРА В АПАМЕЯ. БРОЖЕНИЕ СРЕД ВОЙСКАТА И ХИТРИНИТЕ НА ХЕРМЕАС. ЕПИГЕН ОТСТРАНЕН ОТ ВОЙСКАТА ПО НЕГОВО НАСТОЯВАНЕ. ЗАРАДИ ИЗФАБРИКУВАНА УЛИКА ЕПИГЕН Е УБИТ (49-50). АНТИОХ ЗИМУВА В МИГДОНИЯ. СЪВЕЩАНИЕ ЗА ПОХОДА СРЕЩУ МОЛОН. АРГУМЕНТИТЕ НА ЗЕВКСИД СРЕЩУ ХЕРМЕАС. ПРИЕМА СЕ МАРШРУТЪТ НА ЗЕВКСИД. ВОЙСКАТА ПРЕХВЪРЛЯ ТИГЪР. ДУРА ОСВОБОДЕН ОТ ОБСАДА. АНТИОХ В АПОЛОНИЯ. МОЛОН СЕ СТРЕМИ ЗА ЗАЕМЕ АПОЛОНИАТИДА. СРЕЩА НА ДВЕТЕ ВОЙСКИ. ПЛАНЪТ НА МОЛОН ЗА НОЩНА АТАКА ОСУЕТЕН (51-52). БИТКАТА НА АНТИОХ С МОЛОН. ПОБЕДАТА НА АНТИОХ. МОЛОН И БРАТЯТА МУ СЕ САМОУБИВАТ. ЗВЕРСТВАТА НА ХЕРМЕАС В СЕЛЕВКИЯ. НАЗНАЧАВА СТРАТЕЗИ В МИДИЯ, СУЗИАНА И ЕРИТРЕЯ (53-54). ПОХОДЪТ НА АНТИОХ СРЕЩУ АРТАБАЗАН. РАЖДА МУ СЕ СИН. ЦАРСТВОТО НА АРТАБАЗАН. МИРЪТ МЕЖДУ АНТИОХ И АРТАБАЗАН. СЪВЕТЪТ НА ЦАРСКИЯ ЛЕКАР ДА СЕ ЛИКВИДИРА ХЕРМЕАС. ХЕРМЕАС Е УБИТ. АНТИОХ СЕ ВРЪЩА В ОТЕЧЕСТВОТО СИ (55-56). АНТИОХ ОБВИНЯВА АХЕЙ В УЗУРПАЦИЯ. АХЕЙ СИ ПОСТАВЯ ДИАДЕМАТА В ЛАОДИКЕЯ. СТИГА ДО ЛИКАОНИЯ И ОГРАБВА ПИЗИДИКА. АНТИОХ СЕ ГОТВИ ЗА ВОЙНА С ПТОЛЕМЕЙ. СВИКВА СЪВЕТА В АПАМЕЯ. АПОЛОФАН СЪВЕТВА ДА НАПАДНАТ СЕЛЕВКИЯ (57-58). АНТИОХ ОБСАЖДА СЕЛЕВКИЯ ПО СУША И МОРЕ. РАЗПОЛОЖЕНИЕТО НА ГРАДА. РЕКАТА ОРОНТ. АНТИОХ ЩУРМУВА СЕЛЕВКИЯ И ГО ПРЕВЗЕМА. ВЪЗСТАНОВЯВА ПРАВАТА НА БЕЖАНЦИТЕ (59-60). ТЕОДОТ МУ ПРЕДЛАГА КОЙЛЕ-СИРИЯ. АНТИОХ ПОТЕГЛЯ. ПОЛУЧАВА ТИР И ПТОЛЕМАИДА ОТ ТЕОДОТ. ПО-МАЛКИТЕ ГРАДОВЕ МУ СЕ ПОКО-РЯВАТ (61-62). АГАТОКЪЛ И СОСИБИЙ С ПРЕГОВОРИ ЗАДЪРЖАТ АНТИОХ. СЪЩЕВРЕМЕННО ЗАПОЧВАТ ПРИГОТОВЛЕНИЯ ЗА ВОЙНАТА. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА АРМИЯТА. ВОЙСКИТЕ И ПЪЛКОВОДЦИТЕ НА ПТОЛЕМЕЙ (63-65). (ОЛИМПИАДА 140,2). НЕУСПЕШНА ОБСАДА НА ГРАД ДУРА ОТ АНТИОХ. ЧЕТИРИ-МЕСЕЧНО ПРИМИРИЕ. АНТИОХ СЕ ОТТЕГЛЯ В СЕЛЕВКИЯ С НАДЕЖДА ДА СИ ВЪРНЕ КОЙЛЕ-СИРИЯ. СПОРЪТ МУ С ПРАТЕ-НИЦИТЕ НА ПТОЛЕМЕЙ (66-67). ЗАПОЧВА ВОЙНАТА ПО СУША И МОРЕ. НИКОЛАЙ, ГЛАВНОКОМАНДВАЩ ВОЙСКИТЕ НА ПТОЛЕМЕЙ. НАВАРХЪТ ПЕРИГЕН. НИКОЛАЙ ЗАЕМА ПРОХОДА НА ПЛАТАН И ТЕСНИНИТЕ КРАЙ ПОРФИРЕОН. ГРАД АРАДОС СЕ СЪЮЗЯВА С АНТИОХ. НАХЛУВА ВЪВ ФИНИКИЯ ПРЕЗ „БОЖИЯ ЛИК”. ПЪЛКОВОДЦИТЕ МУ НИКАРХ И ТЕОДОТ. НАВАРХЪТ ДИОГНЕТ (68). ПРЕДПЛАНИНИТЕ НА ЛИВАН. ТЕОДОТ ОТБЛЪСКВА ВОЙСКАТА НА НИКОЛАЙ ОТ ПОЗИЦИИТЕ Й. ФИЛОТЕРИЯ И СКИТОПОЛИС (ГРАДА НА СКИТИТЕ) СЕ ПРЕДАВАТ НА АНТИОХ. ЗАВЗЕМА С ХИТРОСТ АТАБИРИОН. КЕРАЙАС И ХИПОЛОХ, НАЕМНИЦИ ПРИ ПТОЛЕМЕЙ, МИНАВАТ НА НЕГОВА СТРАНА (69-70). АРАБСКИТЕ ПЛЕМЕНА СЕ ПРИСЪЕДИНЯВАТ КЪМ АНТИОХ. ЗАВЛАДЯВА АБИЛА В ГАЛАТИДА И ГАДАРА. ПРЕВЗЕМА РАБАТАМАНА С ЩУРМ. ЗИМУВА В ПТОЛЕ-МАИДА (71). СЪБИТИЯТА В МАЛА АЗИЯ. ПЕДНЕЛИСОС В ПИЗИДИЯ ОБСАДЕН ОТ СЕЛГЕИТЕ. АХЕЙ ПРАЩА ПОМОЩ НА ЗАСТРАШЕНИТЕ. ГАРСИЕРИД ЗАВЗЕМА ПРОХОДИТЕ И ПРИКАНВА ВСИЧКИ СЪСЕДИ НА СЪЮЗ СРЕЩУ СЕЛГЕИТЕ (72). ЕТЕНЕИТЕ И АСПЕНДИИТЕ ГО ПОДКРЕПЯТ С ВОЙСКА. НЕУСПЕШЕН ОПИТ ДА СНАБДИ ОБСА-ДЕНИТЕ С ЖИТО. СЕЛГЕИТЕ ПРОГОНЕНИ. ГАРСИЕРИД ОБСАЖДА ГРАДА ИМ. ЛОГБАСИС ГО ПРЕДАВА НА ПЪЛКОВОДЕЦА НА АХЕЙ (73-74). ЧОВЕК ЛЕСНО СЕ ЛЪЖЕ. ЧРЕЗ УДОВОЛСТВИЕ И УМСТВЕНА НАСЛАДА ИСТОРИЯТА НИ УЧИ ОТ ЧУЖДИЯ ОПИТ ДА СЕ ПАЗИМ ОТ ГРЕШКИ. АХЕЙ ВЛИЗА В СЕЛГА. ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА ЛОГ-БАСИС. УБИЙСТВОТО МУ. СЕЛГЕИТЕ СЕ ОСВОБОЖДАВАТ И СКЛЮЧВАТ МИР С АХЕЙ (75-76). АХЕЙ СТАВА ЗАПЛАТА ЗА НАСЕЛЕНИЕТО ОТСАМ ТАВЪР. АТАЛ С ГАЛАТИТЕ ЕГОСАГИ ЗАВЗЕМА ЕОЛИДА И МИЗИЯ. ПО НОВОЛУНИЕ ГАЛАТИТЕ ГО ИЗОСТАВЯТ. АТАЛ ГИ ОСТАВЯ ПРИ ХЕЛЕСПОНТА И СЕ ВРЪЩА В ПЕРГАМ (77-78). (ОЛИМПИАДА 140,3). ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ВОЙНАТА ЗА КОЙЛЕ-СИРИЯ. ПТОЛЕМЕЙ И АНТИОХ СЕ ГОТВЯТ ЗА СРАЖЕНИЕ. АРМИЯТА НА АНТИОХ. ПТОЛЕМЕЙ СЕ СПИРА С ВОЙСКАТА СИ КРАЙ РАФИЯ. АНТИОХ ВДИГА ЛАГЕРА СИ СРЕЩУ НЕГОВИЯ (79-80). ДРЪЗКА АКЦИЯ НА ЕТОЛИЕЦА ТЕОДОТ. ВМЕСТО САМИЯ ЦАР, УБИТ Е ЛЕКАРЯ НА ПТОЛЕМЕЙ (81). БИТКАТА КРАЙ РАФИЯ. БОЙНИЯТ РЕД НА ПТОЛЕМЕЙ И АНТИОХ. НАСЪРЧИТЕЛНИТЕ СЛОВА НА ДВАМАТА ЦАРЕ (82-83). НАЧАЛО НА СРАЖЕНИЕТО. БИТКАТА НА СЛОНОВЕТЕ. ЛЕВИЯТ ФЛАНГ НА ПТОЛЕМЕЙ СЕ ОГЪВА. ДЕСНИЯТ НАДВИВА. БИТКАТА НА ФАЛАНГИТЕ. ФАЛАНГАТА НА АНТИОХ ОТСТЪПВА. ПТОЛЕМЕЙ Е ПОБЕДИТЕЛ. ГРАДОВЕТЕ В КОЙЛЕ-СИРИЯ СЕ ПРЕДАВАТ. АНТИОХ СКЛЮЧВА МИР (84-87). (ОЛИМПИАДА 140,2). РОДОСЦИ СЕ ВЪЗПОЛЗВАТ УМЕЛО ОТ ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО. ДАРОВЕТЕ НА ХИЕРОН И ГЕЛОН, НА ПТОЛЕМЕЙ, АНТИГОН И СЕЛЕВК, НА ДРУГИ ЦАРЕ И ДЪРЖАВИ. СЪВЕТ КЪМ ЦАРЕТЕ ДА БЪДАТ ЩЕДРИ КЪМ ЕЛИНИТЕ (88-90). (ОЛИМПИАДА 140,3). СЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА. ЛИКУРГ СЕ ВРЪЩА ОТ ЕТОЛИЯ В СПАРТА. АРАТ ВЪЗСТАНОВЯВА АХЕЙСКАТА ВОЙСКА. ЛИКУРГ НАХЛУВА В МЕСЕНИЯ. ЕТОЛИЕЦЪТ ПИР НЕ УСПЯВА ДА СЕ ПРИСЪЕДИНИ КЪМ НЕГО (91-92). АРАТ ПРЕМАХВА РАЗНОГЛАСИЯТА В МЕГАЛОПОЛИС. ПЕРИПАТЕТИКЪТ ПРИТАНИД. ЛИКОС ОТ ФАРИ ПОДСТРАТЕГ НА АХЕЙСКИЯ СЪЮЗ. УСПЕШНОТО МУ СРАЖЕНИЕ С ЕТОЛИЕЦА ЕВРИПИД. УСПЕХИТЕ НА АХЕИТЕ ПО МОРЕ (93-94). СКЕРДИЛАИД ОХЛАЖДА ОТНОШЕНИЯТА СИ С ФИЛИП. ТАВРИОН НЕ ИЗПЪЛНЯВА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА СИ. УСПЕХ НА АХЕИТЕ В ЕЛИДА. ВЗАИМНИ НАПАДЕНИЯ НА ЕТОЛИТЕ И АКАРНАНИТЕ. ПРЕДАТЕЛСТВАТА ПРИ ФАНОТЕИ. АГЕТАС ЖЕРТВА НА СЪЩАТА ХИТРИНА, КОЯТО ПРИЛАГА КЪМ ПРОТИВНИКА СИ АЛЕКСАНДЪР (95-96). ФИЛИП ЗАВЗЕМА БЮЛАЗОРА В ПЕОНИЯ И ПРЕМАХВА ДАРДАНСКАТА ОПАСНОСТ. БОТИЕЯ, АМФАКСИТИДА, ЕДЕСА. ПРИ МЕЛИТЕЯ ЩУРМУВА СТЕНИТЕ С ПО-КЪСИ СТЪЛБИ. ЗА НУЖДАТА ОТ ВНИМАНИЕ ПРИ РИСКОВАНИ ОПЕРАЦИИ. НАЧИНЪТ ДА СЕ ПРАВЯТ ТОЧНИ ИЗМЕРВАНИЯ (97-98). ЕТОЛИТЕ ДЪРЖАТ ФТИОТИДА. ФИЛИП СЕ ГОТВИ ДА ГО ПРЕВЗЕМЕ. ВОЙСКАТА ПОДРАВЯ СТЕНИТЕ И ГО ЗАВЛАДЯВА. МАГНЕЗИЯ И ТЕСАЛИЯ ОБЕЗОПАСЕНИ. ПРАТЕНИЦИ НА ХИОС, РОДОС, ВИЗАНТИОН И ПТОЛЕМЕЙ ЗА МИР (99-100). ФИЛИП СЕ ЗАЕМА СЪС СКЕРДИЛАИД. В АРГОС НАУЧАВА ЗА ПОРАЖЕНИЕТО НА РИМЛЯНИТЕ. ДЕМЕТРИЙ ОТ ФАРОС ГО СЪВЕТВА ДА СЕ НАМЕСИ В ИТАЛИЯ (101). СТРЕМЕЖ КЪМ ИЗГОДЕН МИР С ЕТОЛИЯ. ПОСРЕДНИКЪТ КЛЕОНИК ОТ НАВПАКТ. КУЛАТА В ПЕРИПИИ. ПАНОРМ, ПРИСТАНИЩЕТО НА ПЕЛОПОНЕС. ВЪЗ-СТАНОВЯВАНЕ НА РЕДА В ЗАКИНТ (102). ЕТОЛИТЕ ОБСЪЖДАТ МИРА С ФИЛИП И АХЕИТЕ. РЕЧТА НА АГЕЛАЙ ОТ НАВПАКТ. В ПОЛЗА НА МИРА (103-104). МИРЪТ Е СКЛЮЧЕН. СИНХРОННИТЕ СЪБИТИЯ ПО СВЕТА. СЪБИТИЯТА НА ИЗТОК СЕ СВЪРЗВАТ С ТЕЗИ НА ЗАПАД (105). (ОЛИМПИАДА 140,4). АХЕЙСКИЯТ СТРАТЕГ ТИМОКСЕН. СПОКОЙСТВИЕТО В ПЕЛОПОНЕС ВЪЗСТАНОВЕНО. АТИНА СЕ УНИЗЯВА ПРЕД ГОЛЕМИТЕ ЦАРЕ (106). ВОЙНАТА НА ПТОЛЕМЕЙ СРЕЩУ ЕГИПТЯНИТЕ. АНТИОХ ПОДГОТВЯ ВОЙНА СРЕЩУ АХЕЙ. ЕТОЛИТЕ НЕДОВОЛНИ ОТ СКЛЮЧЕНИЯ МИР. АГЕЛАЙ СДЪРЖА НАПОРА ИМ. СКЕРДИЛАИД ОТНЕМА ГРАДОВЕ НА ФИЛИП. ЦАРЯТ ТРЪГВА НА СУХОПЪТНА ВОЙНА СРЕЩУ НЕГО. ВРЪЩА СИ ГРАДОВЕТЕ. ПРИГОТВЯ СТО ЛОДКИ ЗА ДЕСАНТ В ИЛИРИЯ (107-109). ПАНИКАТА СРЕД ВОЙСКАТА МУ. УПЛАШЕН, ФИЛИП СЕ ВРЪЩА (110). ГАЛАТИТЕ, ОБСАДИЛИ ИЛИОН, СА ИЗХВЪРЛЕНИ ОТ ТРОАДА. ПРУЗИЙ ГИ ИЗБИВА. ПРЕХОД КЪМ ШЕСТА КНИГА (111).

1. Годината на стратегията на Арат Младши изтече с изгрева на Плеадите.1 Така по онова време в Ахейския съюз се отчиташе времето. Затова той се оттегли от властта и водачеството на ахеите пое Еперат. Стратег на етолите продължаваше да бъде Доримах. По същото време, в началото на лятото, Ханибал вече бе повел открита война срещу Рим, бе тръгнал от Нови Картаген и след като премина реката Ибер, започна да осъществява своя план и похода към Италия. Римляните изпращаха с войска Тиберий Семпроний в Либия, а Публий Корнелий – в Иберия. Антиох и Птолемей вече се бяха отказали да разрешат спора за Койле-Сирия чрез посланичества и преговори и започваха войната помежду си.

Цар Филип беше закъсал с житото и парите за войската си, затова свика ахеите, чрез техните архонти, на Общо събрание. Когато народът се сбра в Егион, съгласно законите [на съюза], Филип забеляза, че кръгът на Арат не проявява желание да помогне, заради интригите на Апелес срещу него на последните избори, и че Еперат по характер е бездеен и всички имат лошо мнение за него. Преценявайки от тези факти, че Апелес и Леонтий са сбъркали, реши отново да вземе страната на Арат. Убеди архонтите да преместят събранието в Сикион, където лично се срещна със стария и младия Арат. Прехвърли на Апелес вината за всичко, което се бе случило и ги призова да не се отказват от първоначалната си политика. Те с готовност се съгласиха и разчитайки на тяхната подкрепа, той се яви пред ахеите, като успя да получи всичко необходимо за изпълнението на своя план. Ахеите решиха да му дадат петдесет таланта още при първата му операция, да платят тримесечната заплата на войската и да осигурят десет хиляди [медимни] жито; и в бъдеще, докато воюва в съюз с тях в Пелопонес, ахеите да му плащат всеки месец по седемнадесет таланта.

2. Като взеха тези решения, ахеите се разотидоха по градовете си. Когато войските се събраха от зимните си стоянки, царят, на съвет със своите приятели, реши да поведе войната по море. Беше убеден, че само така ще може внезапно да напада противниците от всички страни и че както са разкъсани по места, враговете най-малко ще могат да си помагат взаимно, ако бъде застрашена собствената им сигурност при тайните и внезапни появи на противника по море. Защото той воюваше едновременно с етолите, лакедемоните и елеите. След като взе това решение, събра в Лехеон ахейските и своите кораби и с непрекъснати тренировки обучи фалангитите да гребат, като македоните с готовност изпълняваха неговите нареждания. Проявяващи изключителна доблест в редови сражения по суша, те с голяма готовност се включваха и във временните операции по море, така, както бяха работливи и в прокопаването на ровове, в издигането на палисади и във всяка подобна трудна работа, също както Хезиод представя синовете на Еак:

„Радостни в бран, сякаш на празник”.

И така, царят и македонската войска пребиваваха в Коринт, заети с упражнения и подготовка за морските операции. Но Апелес, който не можеше нито да запази влиянието си над Филип, нито след като бе пренебрегнат да понесе отслабването на своите позиции, устрои заговор с Леонтий и Мегалей, те да останат при царя и в подходящия момент да осуетят действията му, като проявят неохота, а той да се оттегли в Халкида2 и да се погрижи доставките за Филиповите начинания да не идват от никъде. След като сключи това коварно споразумение с двамата, той замина за Халкида, изтъквайки пред царя някакво приемливо извинение. И оставайки там, понеже всички му се подчиняваха заради предишното доверие, на което се радваше в двора, той така добре изпълни клетвата си, че накрая поради липса на пари, царят се принуди да заложи златните съдове от трапезата си, за да може да продължи кампанията.

След като корабите бяха събрани, а македоните – добре обучени в гребане, и след като царят разпредели дажбите жито и им плати, поведе войската и на втория ден слезе на брега край Патри с шест хиляди македони и хиляда и двеста наемници.

3. По същото време Доримах, стратегът на етолите, изпрати при елеите Агелай и Скопас, начело на петстотин неокритяни.3 Елеите се опасяваха да не би Филип да се опита да обсади Килене, затова събираха наемници, подготвяха гражданите и грижливо укрепваха Килене. Съобразявайки се с това, Филип събра и остави в града Дюме ахейските наемници, част от своите критяни, от галатските конници и около две хиляди души отбрана ахейска пехота, едновременно като резерв и защита срещу опасността от Елида. Самият той още преди това бе написал на месениите и епиротите, а също така – и на акарнаните и на Скердилаид, да попълнят екипажите на своите кораби и да го посрещнат в Кефаления, и като отплава от Патри, според споразумението, стигна до Прони на брега на Кефаления.4 Като видя, че това градче е трудно да се превземе и се намира в теснина, мина с флотата покрай него и хвърли котва срещу града на палеите. Разбрал, че тази земя е пълна с жито и може да изхранва войска, той свали силите си на брега и вдигна лагера си близо до града, сбра корабите си един до друг в залива, загради ги с ров и палисада и пусна македоните да събират жито. Самият той обиколи града, за да разгледа как може да се атакуват стените му с обсадни съоръжения и механизми. Имаше желание едновременно да дочака тук съюзниците и да превземе града, за да може най-напред да лиши етолите от най-необходимата им помощ (те използваха корабите на Кефаления, за да се прехвърлят в Пелопонес и да опустошават бреговете на Епир и Акарнания) и второ – за да осигури за себе си и съюзниците си удобна база за нападения срещу вражеската територия. Кефаления лежи в долната част на Коринтския провлак, обърната към Сицилийско море и разположена срещу северозападните части на Пелопонес, и най-вече срещу Елида и югозападните части на Епир, Етолия и Акарнания.

4. Понеже островът беше удобен и за събиране на съюзниците, и за нападения срещу противника, и за защита на приятелските страни, царят бързаше да го овладее. Като видя, че всички останали страни на града са обградени или от море, или от стръмнини и само един къс участък, обърнат към Закинт беше равнинен, реши там да насочи съоръженията и в този участък да съсредоточи всички обсадни действия. С тези приготовления се беше заел царят. Междувременно пристигнаха петнадесет лодки от Скердилаид (той бе възпрепятстван да изпрати по-голямата част от флотата си поради метежите и вълненията, предизвикани от династите на отделните градове из Илирия); дойдоха и заповяданите от Епир, Акарнания и Месения съюзни части. След като градът Фиалея бе паднал, месените повече не се колебаеха да се включат във войната. Когато всичко за обсадата бе приготвено, царят разположи метателните съоръжения и каменохвъргачките на подходящи места, за да отблъскват защитниците, и след като призова македоните, изведе обсадните съоръжения пред стените и под тяхно прикритие започнаха да дълбаят тунели. Поради въодушевлението, с което македоните работеха, скоро стената бе подровена на два плетра. Царят се приближи до стените и подкани защитниците да преговарят с него за мир, а когато отказаха, Филип хвърли огън в подпорите и цялата подровена стена рухна. Като стана това, най-напред пусна пелтастите на Леонтий, подредени по спейри и им заповяда да си пробият път през разрушенията. Но Леонтий, верен на споразумението си с Апелес, след като бе подкупил най-изтъкнатите командири на подразделения, на три пъти върна младежите, вече прехвърлили разрушения участък, за да им попречи да завладеят града, проявявайки всеки път зложелателство и преднамерена ‘боязливост’. Накрая частите му бяха отблъснати от града със значителни загуби, макар да можеха лесно да надвият противника. Виждайки, че водачите му проявяват страх и че много от македонските войници са ранени, царят се отказа от обсадата и събра на съвет приятелите си, за да решат какво да се прави по-нататък.

5. Междувременно Ликург бе тръгнал да завземе Месения, а Доримах с половината от етолийската войска бе нападнал Тесалия, като и двамата бяха убедени, че ще откажат Филип да обсажда Палея. За това дойдоха пратеници при царя от Акарнания и Месения, като акарнаните го приканваха да нахлуе в земята на етолите и да откаже по такъв начин Доримах от навлизане в Македония, и същевременно безпрепятствено да обходи и опустоши цяла Етолия. Месените пък искаха да им се притече на помощ, изтъквайки, че след като вече са се установили годишните ветрове, ще може лесно да стигне от Кефаления до Месения само за един ден. В следствие на това, както твърдеше месенецът Горгос,5 нападението срещу Ликург ще бъде неочаквано и ще му донесе сигурен успех. Леонтий, следвайки своя план, ревностно подкрепи предложението на Горгос, като смяташе, че по такъв начин Филип ще загуби цялото лято в бездействие. Да отплава за Месения беше лесно, но да се върне оттам по море, докато духаха годишните ветрове, бе невъзможно. От това бе ясно, че Филип, затворен с войската си в Месения, щеше да бъде принуден да прекара там бездеен останалата част от лятото, докато етолите щяха да обиколят и оплячкосат цяла Тесалия и Епир, без никой да им попречи. Такива гибелни планове кроеше той и такива съвети даваше, но присъстващият Арат подкрепи другото предложение: каза, че [царят] трябва да отплава за Етолия и да се съсредоточи в тамошните операции. След като етолите начело с Доримах бяха излезли на поход, това беше най-подходящият случай да нахлуе в Етолия и да я опустоши. Царят, който вече нямаше доверие в Леонтий след преднамерено проявената неохота по време на обсадата, и тъй като също усещаше неговото коварство след съвещанието във връзка с Палея, реши да действа според съвета на Арат. Затова написа на ахейския стратег Еперат да се притече с ахеите на помощ на месените. Сам той тръгна от Кефаления и след два дни през нощта достигна с флотата си Левкада. Прочисти канала Диорикт,6 прекара корабите си през него и заплава към Амбракийския залив. Въпросният залив, както казах и преди, се протяга далече от Сицилийско море и стига навътре в сушата на Етолия. Като влезе в него и закотви корабите малко преди зазоряване до така наречената Лимнея, Филип заповяда на войниците да закусят и да оставят по-голямата част от багажа си, за да се облекчат за похода, а сам събра местните водачи, разпита ги и проучи характера на местността и разположението на градовете наоколо.

6. През това време пристигна стратегът Аристофант с цялата акарнанска войска. Досега те бяха претърпели големи страдания от етолите, затова бяха готови по всякакъв начин да си отмъстят и да им навредят. Затова, възползвайки се с радост от пристигането на македоните, дойдоха с оръжието си, и то не само тези, които по закон бяха длъжни да служат във войската, но и някои по-стари. По същите причини не по-слаб бе подтикът и сред епиротите, но поради големината на тяхната територия и внезапното пристигане на македоните, не успяха навреме да съберат войската си. Както вече казах, Доримах беше взел половината етолийски войски и беше оставил другата половина, смятайки, че тя ще бъде достатъчна да охранява градовете и територията при внезапно нападение. Царят остави достатъчно голяма стража на обоза, след което тръгна от Лимнея привечер и като измина около шестдесет стадия, се спря на стан, където войската вечеря, почина си малко и отново тръгна. Напредвайки в продължение на цяла нощ, тъкмо на зазоряване стигна до река Ахелой, между Конопе и Стратос, защото бързаше ненадейно и внезапно да нахлуе в областта на Термос.

7. Леонтий разбра, че Филип е постигнал целта си, поставяйки етолите в невъзможност да се справят с положението, по две причини: първо, бързата и внезапна поява на македоните, и, второ – благодарение на това, че етолите не допускаха Филип изобщо да се осмели да се хвърли в областта на Термос, заради неговата укрепеност, те нямаше да бъдат подготвени за такова непредвидено положение. Имайки това предвид и все още преследвайки своя план, той изрази мнение, че Филип трябва да се установи на лагер край Ахелой и да даде по-дълъг отдих на войската след нощния преход. С това той се стремеше да осигури малка възможност на етолите да организират своята защита. Но Арат, преценявайки, че моментът за операцията е съдбоносен и че Леонтий съвсем явно създава пречки, настоя пред Филип да не пропуска случая и да не се бави. Царят, вече подозирайки Леонтий, му се довери и продължи марша без да спира. Като премина реката Ахелой, напредна в бърз ход навътре в Термос. Преминавайки през откритата земя, я плячкосваше и опустошаваше. От лявата му страна оставаха Стратос, Агринион и Тестии, а отдясно – Конопе, Лизимахия, Трихонион и Фитеон. Като стигна до един град, наречен Метапа, който лежи до самото езеро Трихонид и прохода, минаващ край него, и е отдалечен почти на шестдесет стадия от Термос, той го завзе, понеже бе изоставен от етолите, с помощта на петстотин войника, които му служеха като прикриваща сила при влизането и излизането от прохода. (Цялата област около езерото е планинска и стръмна, обрасла с гори, затова и проходът е тесен и труден). След това постави наемниците начело на цялата колона, след тях – илирите и по-назад – пелтастите и фалангитите, и в такъв строй навлезе в прохода, като за ариергард му служеха критяните, а траките и леките части го предпазваха от дясното крило, като се движеха през участъка успоредно с колоната.7 В протежение на около тридесет стадия отляво го предпазваше езерото.

8. Като премина този проход, стигна до едно село, наречено Памфия, което също защити с гарнизон. След това продължи по посока на Термос по един път не само изключително стръмен и грапав, но и с дълбоки пропасти от двете страни, тъй щото на някои участъци ставаше тесен и опасен. Цялото изкачване беше приблизително тридесет стадия. След като преодоля и този участък за кратко време, благодарение на бързия ход на македоните, пристигна при Термос късно вечерта и като вдигна лагер, изкара войската да оплячкоса околните села и да нападне Термийската равнина, както и да оплячкоса домовете в самия Термос, пълни не само с жито и други провизии, но и с покъщнина по-богата, отколкото където и да е в Етолия. Всяка година там се устройваха великолепни тържища и сборове, както и ежегодните избори на управници, затова всички складираха на това място за посрещането на гости и за подготовка на празниците най-хубавата си стока. Освен нуждата от нея, те се надяваха, че стоката им тук е в най-сигурна безопасност, тъй като никой противник не беше се осмелявал някога да нахлуе в тази земя и нейният облик беше такъв, че играеше роля на акропол за цяла Етолия. И поради мира, който цареше в тази земя от незапомнени времена, домовете около светилището бяха пълни с много блага, както и във всички области наоколо.8 През онази нощ, след като се натовариха с всевъзможна плячка, преспаха там. На заранта подбраха най-скъпоценната покъщнина и най-преносимото, а останалите неща скупчиха пред палатките и ги запалиха. По същия начин отделиха най-хубавите снаряжения, посветени на боговете, които намериха при стоата, а останалите събраха и хвърлиха в огъня. На брой те бяха повече от петнадесет хиляди.

9. Дотук, съгласно законите на войната, всичко беше сторено правилно и справедливо. Но за следващите им постъпки не знам какво да кажа. Защото, помнейки как бяха постъпили етолите с храмовете в Дион и Додона, те подпалиха колонадите и затриха останалата част от посветителните дарове, които бяха с великолепна украса и някои от които бяха изработени с голямо старание и разход на средства. На тези постройки те не само подпалиха покривите, но и ги сринаха до основи. Събориха и статуите, на брой не по-малко от две хиляди. Повечето от тях разбиха, като пожалиха само ония, които бяха с образи на богове и с надписи, посветени на тях. На стената написаха често цитирания стих, съчинен от Самос, сина на Хризогон и доведен син на царя, чийто талант по това време вече се изявяваше:

„Виждаш ли докъде долетя стрелата на бога?”

И при тия действия царят и неговите приятели бяха обзети от голямо заблуждение, че постъпват справедливо и правилно, понеже отмъщават със същото за стореното от етолите светотатство в Дион. Аз обаче съм убеден в противното. Доказателства за своето мнение мога да предложа не от друго, а от примери от същия царски двор.

Когато Антигон победи лакедемонския цар Клеомен в редовно сражение,9 завладя цяла Спарта и бе във властта му да постъпи както пожелае и с града, и с неговите жители, той не само че не навреди на покорените от него, а дори не си отиде, докато не възстанови тяхното традиционно управление и свобода, и не стане виновник за най-големите благодеяния, които получиха лакедемони и лично, и като държава. Заради това не само приживе бе обявен за благодетел, но и когато почина – за спасител, и за тези си постъпки станат обект на безсмъртна почит и слава не само сред лакедемоните, но и сред всички елини.

10. И Филип, първият от тях, който увеличи могъществото на царството и стана основоположник на великолепието на двора, след като победи атиняните при Херонея,10 си спечели такъв успех не толкова благодарение на оръжието, колкото на справедливостта и човеколюбието, които прояви в своите действия. В бран и с оръжие той покори само тия, които срещна на бойното поле, ала със своето благоразумие и умереност покори всички атиняни, заедно с техния град, като не допусна личната му страст към успех да надвиши допустимото, но водеше войната със стръв за победа, само докато му се удаде възможност да изяви своята кротост и добронамереност.11 Върна военнопленниците на атиняните, отдаде погребални почести на техните загинали и нареди на Антипатър да върне костите им, даде дрехи на повечето освободени и благодарение на своята разсъдливост с малко разходи извърши нещо много важно. Като порази чувствата на атиняните с великодушието си, той спечели тяхната готовност да му съдействат във всяко начинание, наместо враждебността им. А Александър? Макар той да беше толкова разгневен на тиванците, макар да пороби гражданите и да срина града до основи, въпреки това той не пренебрегна нито една проява на благочестие към боговете при завземането на града, а отдели най-голямо внимание да не бъде допуснато никакво, дори и случайно прегрешение спрямо храмовете и свещените места изобщо.12 И когато отиде в Азия да отмъщава на персите за тяхното светотатство спрямо елините, въздаде всекиму от хората справедливо наказание според делата им, но не посегна на нито един от свещените дарове на боговете, макар персите да бяха прегрешили в Елада най-вече в това отношение.

И Филип тогава беше длъжен да помни непрекъснато техния пример и да се изяви като наследник и следовник не толкова на тяхната власт, колкото на техните принципи и величие на духа. Вместо това, той проявяваше през целия си живот голямо старание да се покаже като кръвен потомък на Александър и Филип, но и не помисляше да се прояви като техен ревностен последовател. Неслучайно, навлизайки в зрялост, със своите дела, които бяха противоположни на техните, си спечелваше и слава, противоположна на тяхната.

11. Едно от тези деяния беше и тогавашното. Повтаряйки в отговор на етолийската нечестивост техните грешки, като отвръщаше в гнева си на злото със зло, той си мислеше, че не прави нищо грешно. Непрекъснато хулеше Скопас и Доримах за техните безчинства и беззакония, изтъквайки тяхното неблагочестие, проявено към религията, в Дион и Додона, но не съобразяваше, че той самият, постъпвайки по същия начин, си навличаше същата като тяхната слава пред ония, на които говореше. Да превземеш и унищожиш вражеските укрепления, пристанища, градове, мъже, кораби, реколта и други подобни неща, чрез което да направиш противника по-слаб, а своите позиции по-силни и плановете си – по-осъществими, това го налагат законите на войната и е законно да се върши.13 Но когато излишно оскърбяваш храмове, статуи и всякакви подобни произведения, без с това да си осигуряваш никакво предимство в текущата война или отслабване позициите на врага, как да не се нарече такава постъпка дело на обезумял човек, който е във вихъра на безразсъден гняв? Добрите мъже трябва да воюват с престъпниците не за да ги премахнат и унищожат, а за да ги променят и изправят грешките им, и не би трябвало да приравняват невинните с виновните, а заедно с невинните да спасяват и покоряват тези, за които смятат, че са съгрешили.14 Присъщо на тиранина е, като извърши злини чрез страх да господства над останалите пряко тяхната воля, мразен и мразещ своите поданици, а на царя – да прави добрини на всички, обичан заради своята добродетелност и човеколюбие, и да води и управлява народа си, който го приема доброволно.

Човек би могъл най-добре да разбере грешката на Филип, ако си представи какво щеше да бъде отношението на етолите, ако бе направил противоположното: ако не беше разбивал колонадите и статуите и не бе нанесъл щета на свещените дарове. Мисля, че мнението им за него щеше да бъде най-добро и сърдечно, съзнавайки своите престъпления в Дион и Додона и знаейки ясно, че тогава Филип бе във властта си да постъпи както намери за добре и ако беше извършил и най-ужасните неща, щеше да се смята, че е постъпил справедливо, поне що се отнася до тях, но благодарение на своята умереност и великодушие беше предпочел да не постъпва като тях.

12. Очевидно, заради това те щяха да винят себе си и щяха да одобрят и се възхитят на Филип затова, че се е държал царствено и великодушно в своето благочестие към религията и е сдържал гнева си към тях. Безспорно, победата над враговете с добродетелност и справедливост носи по-голяма полза, отколкото бойните успехи. На оръжието победените се подчиняват по необходимост, а на добродетелта – по свой избор. Изправлението в единия случай се постига с цената на големи щети, докато в другия грешащите се обръщат към по-доброто без никаква вреда. И най-главното – в първия случай успехът се дължи най-вече на подчинените, докато във втория – принадлежи единствено на водачите.

Сигурно не би трябвало да приписваме вината за всичко случило се тогава единствено на Филип, поради неговата младост, а повече на неговите приятели, които са били с него и са му съдействали, сред които бяха Арат и Деметрий от Фарос. За тях не е трудно да определим, макар и да не сме присъствали тогава, кой вероятно му е дал такъв съвет. Защото освен цялостното им житейско поведение, в което ние никога не бихме открили Арат да се е проявявал като невъздържан или неразсъдлив, докато за Деметрий може да се каже обратното, ние имаме безспорен пример за принципите на всеки един от тях, проявени при подобни обстоятелства. За това ще кажем необходимото, когато дойде подходящия момент.

13. А Филип (понеже тук се отклонихме), взе всичко, което можеше да води и носи, и тръгна обратно от Термос, по същия път, по който беше дошъл, като пускаше напред плячката и тежкото въоръжение и оставяше в ариергарда акарнаните и наемните части, бързайки колкото може по-скоро да премине през трудния участък, защото предполагаше, че етолите ще се присламчат към ариергарда, разчитайки на здравите си позиции наоколо. Скоро така и стана. Етолите се бяха събрали да защитят страната си, на брой около три хиляди, но докато Филип минаваше по височините не се приближаваха, а стояха на разстояние в скрити укрепени места. Бяха командвани от трихониянина Александър. Но веднага, щом ариергардът тръгна от Термос, нахлуха в града и нападнаха последните колони. Тъй като в ариергарда настъпи смут, етолите започнаха да нападат още по-решително и получиха известно предимство, разчитайки на околната местност. Но Филип, предвидил това, беше скрил при слизането си в подножието на един хълм илирите и най-отбраните пелтасти, при чието излизане от засада и нападение върху противника повечето от останалите етоли се разбягаха без посока и ред, а бяха убити сто и тридесет души и заловени не по-малко от тях. След този успех ариергардът подпали Памфион и бързо, в безопасност, премина през теснините и се съедини с македоните. Филип се беше спрял на лагер край Метапа и там изчака ариергарда. На следващия ден той срина Метапа и продължи, и се спря край града, наречен Акри. На следващия, придвижвайки се, опустошаваше страната и като се спря на лагер край Конопе, един ден остана там. На другия вдигна лагера и тръгна покрай Ахелой към Стратос. Като премина реката, остави войската извън обсега на метателните оръжия и започна да предизвиква противника да го нападне.

14. Беше научил, че в Стратос са събрани етоли – около три хиляди пехотинци, четиристотин конници и около петстотин критяни. След като никой не се осмели да му излезе, отново придвижи предните части и потегли към Лимнея и корабите си. Но веднага, щом ариергардът му мина покрай града, най-напред излезе част от етолийската конница и нападна последната колона; когато всички критяни от града и някои от етолите се присъединиха към своята конница, битката стана още по-решителна и ариергардните части се принудиха да се обърнат с лице към противника и да се сражават с него. В началото сражението беше равностойно. Но илирите се притекоха на помощ на Филиповите наемници, при което етолийските конници и наемници отстъпиха и безредно се разбягаха. Царските войни преследваха голяма част от тях чак до портите и стените на града, като заловиха стотина. След този успех по-нататък защитниците на града запазиха спокойствие, а ариергардът в безопасност се присъедини към войската и корабите.

Филип, който стигна лагера си в ранните часове на деня, отправи благодарствени жертви към боговете заради успеха си в последната операция и покани своите командири на угощение. Смяташе се, че е предприел голям риск, като е влязъл в райони, в които никой дотогава не се е осмелил да влиза с войска. Той не само нахлу с войската си в тях, но и след като стори всичко, което бе намислил, успя в безопасност да се оттегли. Възрадван от всичко това, той се готвеше да отпразнува с командирите си. Мегалей и Леонтий трудно понесоха успеха на царя, защото се бяха подчинили на Апелес да му попречат във всички начинания, а не успяха да го сторят, след като нещата тръгнаха в противоположна посока (…) Но все пак дойдоха на пиршеството.

15. Те веднага предизвикаха подозрението на царя и на останалите с това, че не споделяха всеобщата радост. Но в разгара на пиршеството, когато веселбата и пиянството стигнаха своя връх, принудени да се отпуснат сред останалите, те свалиха маските си. Когато пирът свърши, обхванати от пиянство и безразсъдство, те започнаха да обикалят наоколо и да търсят Арат. Срещайки го да си отива, започнаха да му се подиграват, след което – да го замерват с камъни. Като чу виковете, царят изпрати хора да разберат какво става и да прекратят бъркотията. При тяхното появяване Арат обясни какво се е случило, като им представи свидетели между присъстващите и се оттегли в палатката си. Леонтий се измъкна по загадъчен начин в суматохата. Като научи, царят извика Мегалей и Кринон, и ги наруга остро. Но те дори (…), а станаха още по-нагли, заявявайки, че няма да престанат, докато не отмъстят на Арат. Царят много се ядоса на думите им и веднага, след като им обяви глоба от двадесет таланта, заповяда да ги отведат в ареста.

16. На заранта покани Арат и го окуражи, като му обеща, че въпросът ще бъде решен удовлетворително за него. Като научи какво е станало с Мегалей, Леонтий дойде в палатката на царя с неколцина пелтасти, уверен, че ще го стресне заради младежките му години и ще го накара бързо да промени мнението си. Като се срещна с него, попита кой се е осмелил да постави ръка на Мегалей и кой – да го отведе в ареста. Когато царят хладнокръвно му отговори, че сам е наредил, смутеният Леонтий промърмори нещо и си отиде разгневен. Царят вдигна цялата флота и като премина през залива, много скоро хвърли котва в Левкада. Там нареди на тези, които отговаряха за плячката, да изпълнят задълженията си, без да се бавят, докато сам той събра приятелите си и даде ход на делото Мегалей. Арат, който беше обвинител, изреди престъпленията на Леонтий, разказвайки за клането, на което бяха подложени в Аргос, след оттеглянето на Антигон, за споразумението му с Апелес, за пречките, които създаде в битката за Палея и за всички останали неща, като подкрепяше обвиненията си с доказателства и свидетели. Тъй като съратниците на Мегалей не можеха нищо да отговорят, той бе признат за виновен от приятелите на царя. Кринон остана в ареста, докато Леонтий стана гарант за глобата на Мегалей.

До това доведе заговорът на Апелес и Леонтий, завършвайки обратно на техните очаквания. Те смятаха, че ще уплашат Арат и като изолират Филип, че ще могат да правят това, което сметнат, че е в тяхна полза, но се получи обратното.

17. По същото време Ликург се оттегли от Месения, след като не успя да направи нищо, достойно за упоменаване, и после, тръгвайки отново от Лакедемон, завзе града на тегеатите. Когато гражданите му се оттеглиха в цитаделата, той се опита да я завземе с обсада, но като не можа да постигне нищо, отново се върна в Спарта.

Елеите обходиха територията на Дюме и лесно надвива притеклата се да им се противопостави конница. Изскачайки й от засада, избиха немалко галати, а от гражданите заловиха в плен Полимед от Егион и Агесиполид и Диоклет от Дюме.

Доримах направи първия си набег с етолите, уверен, както казах по-горе, че ще може сам необезпокоявано да обходи Тесалия и да откаже Филип от обсадата на Палея. Но като завари Хризогон и Петрей в Тесалия, готови да се бият, не се осмели да слезе в равнината, а се задържа по склоновете. Когато до него стигна вестта, че македоните са нахлули в Етолия, изостави Тесалия и побърза да се притече на помощ на страната си. Но като разбра, че македоните са се оттеглили от Етолия, и там не успя, и закъсня навсякъде. Царят вдигна котва от Левкада и след като оплячкоса по пътя си земята на Ойантея, закотви корабите си в Лехеон, свали войската и изпрати писма до градовете – съюзници в Пелопонес, в които им съобщи деня, в който всички трябва да се явят с оръжие при Тегея, в часовете преди лягане.

18. След като свърши това, без да се бави в Коринт, нареди на македоните да вдигнат лагера и минавайки през Аргос пристигна на втория ден в Тегея. Като взе събралите се там ахеи, тръгна през планината, стараейки се лакедемоните да не забележат неговото нахлуване в страната. Заобикаляйки през ненаселени области, на четвъртия ден той зае височините срещу града и оставяйки отдясно Менелаона,15 се насочи към самите Амикли.16 Лакедемоните, които гледаха от града приближаващата се войска, бяха стреснати и уплашени и се чудеха какво става. Току-що ги бяха развълнували новините за разрушаването на Термос от Филип и за всичките му дела в Етолия, и се говореше да изпратят Ликург на помощ на етолите. Но нито един от тях дори не можеше да си представи опасността, че би могъл да дойде при тях толкова бързо, от такова разстояние, защото все още го подценяваха поради младостта му. Затова и беше естествено да се уплашат при този неочакван развой. Филип, който се оказваше по-храбър и енергичен, отколкото предполагаше възрастта му, със своите действия обърка и направи безпомощни всички свои противници. Тръгвайки с флотата, както казах, от средата на Етолия и минавайки през нощта през Амбракийския залив, стигна до Левкада. След като се задържа там два дена, отплава на заранта на третия ден и на следващия, след като оплячкоса крайбрежието на Етолия, хвърли котва в Лехеон. След това, продължавайки похода си без прекъсване, на седмия ден зае хълмовете недалече от Менелаона, надвиснали над Спарта, така щото повечето наблюдатели не вярваха на очите си.

19. Лакедемоните бяха изплашени от неочакваната му поява и не знаеха какво да предприемат, докато Филип в първия ден се устрои на лагер край Амикли. Така наречената местност Амикли е с най-хубави дървета и най-плодородната в Лаконската земя и отстои от Лакедемон на около двадесет стадия. Лежи между града и морето. В тази местност се намира свещения участък на Аполон, почти най-известното от светилищата на Лакония. На другия ден Филип, продължавайки да опустошава страната, слезе при така наречения лагер на Пир. След като прекара следващите два дни в обиколки и плячкосване из страната, се спря на лагер край Карнион и тръгвайки оттам се насочи към Азине, който град нападна, но като нема успех, продължи нататък, опустошавайки цялата земя покрай Критско море, чак до Тайнар. Като промени отново посоката, тръгна покрай корабната стоянка на лакедемоните, която се нарича Гютион, има защитен залив и е на около тридесет стадия от града. Оставяйки това място от дясната си страна, се спря на лагер край Хелея, която, преценена в цялост, е най-голямата и най-хубавата земя в Лакония. Изпращайки тук отредите за събиране на фураж, той изпепели цялата местност, унищожи реколтата, която се намираше в нея и стигна с обоза си чак до Акрии и Левки, а също и до земята на боите.

20. Когато месените получиха писмо от Филип, с което им искаше войска, не отстъпиха на останалите съюзници, а организираха поход колкото можеше по-бързо, като изпратиха най-силните си мъже, две хиляди пехотинци и около двеста конника. Но поради голямото разстояние не успяха да заварят Филип в Тегея и отначало се объркаха, като не знаеха какво да сторят. Но понеже се бояха да не бъдат заподозрени, че саботират, поради старите подозрения към тях, бързо се отправиха през Аргос за Лакония, в стремежа си да се присъединят към Филип. Като стигнаха до селото Глюмпи, което лежи на границата между Аргос и Лакония, направиха си до него лагер, проявявайки неопитност и безгрижие. Нито заобиколиха стоянката си с ограда и ров, нито се огледаха за удобна позиция, но разчитайки в своето простодушие на добрата воля на жителите му, се разположиха до самите му стени. Ала Ликург, комуто бе съобщено за приближаването на месените, тръгна с наемниците и неколцина от лакедемоните и като стигна на заранта до мястото, дръзко нападна лагера. Месените, които във всяко отношение бяха постъпили глупаво, и особено в решението си да тръгнат за Тегея с толкова неравностойна сила и без да разчитат на опитни водачи, при самата опасност по време на атаката направиха най-доброто, което случаят им предложи, за да се спасят. Веднага, щом видяха противника, който се носеше срещу тях, изоставиха всичко и бързо се прехвърлиха зад стените на селото. Затова Ликург можа да завладее повечето коне и плячката им, но не плени никого от мъжете и уби само осем конника.

След това премеждие месените се оттеглиха обратно през Аргос и се върнаха в родината си. Ликург се възгордя от успеха и щом се върна в Лакедемон, предприе подготовка и започна да свиква съвети със своите приятели, с цел да не позволи на Филип да се измъкне от страната без сражение и сблъсък. А царят тръгна от Хелея и продължи, опустошавайки едновременно страната и на четвъртия ден по обед отново слезе с цялата войска при Амикли.

21. Ликург, след като даде нареждания във връзка с предстоящата битка на своите командири и приятели, сам излезе от града и зае местността Менелаон, водейки всичко не по-малко от две хиляди войника, като беше наредил на останалите в града да внимават и когато им подаде знак, бързо да изкарат от много места войската и да я подредят с фронт към Еврот, там, където реката е по-близо до града.

Такава беше позицията на Ликург и лакедемоните. За да не се окаже моят разказ безсмислен и кух поради непознаването на местата, би трябвало да опиша техния облик и положение, което всъщност се опитвам да правя в целия си труд, като винаги свързвам и сравнявам непознатите места с такива, които са известни на читателите от лично наблюдение или от описание. След като в сухопътните и морски сражения повечето поражения се дължат на различията в позициите и след като всички искат да знаят не толкова какво е станало, колкото – как е станало, не трябва да пренебрегваме описанието на местата при разказа за което и да е събитие, и особено – при военните действия, нито трябва да се колебаем да обозначаваме заливите, моретата и островите, или пък светилищата, планините, местните имена и най-сетне – различията в климата, щом тези неща са най-разбираеми за всички хора. Това, което казах и преди, е единственият начин да запознаем читателите с неща, които са им непознати.

22. Обликът на местността, за която сега говорим, е следният. Като цяло, формата на Спарта е кръгла и има равнинен характер, а тук-там се срещат различни неравности и хълмисти участъци. Реката, която тече през нея от изток, се нарича Еврот и в по-голямата си част не може да се преминава, поради своята дълбочина. Хълмовете, на които се намира Менелаона, са на отсрещния бряг на реката и са разположени откъм югоизточната страна на града. Те са скалисти, непроходими и доста високи. Упражняват контрол над пространството между града и реката, която тече под самото подножие на планината и цялата площ не е повече от един стадий и половина. През него трябваше да се оттегли Филип, като отляво му оставаше града и готовите и подредени пред него лакедемони, а отдясно – реката и войската на Ликург, заела позиции по хълма. Успяха да преградят реката по-нагоре между града и хълмовете и в образувалата се тиня не можеха да преминат дори пехотинците, да не говорим за конниците. Оставаше им да преминат единствено покрай подножието на хълма, където войската трябваше да напредва в тясна колона и да се изложи на удара на противника, без отделните части да могат да си помогнат.

Съобразявайки се с това, царят, след като се посъветва с приятелите си, реши, че засега най-необходимо е преди всичко да бъде изтласкана войската на Ликург от района на Менелаона. Като преведе наемниците и пелтастите, а след тях и илирите, тръгна, преминавайки реката, към възвишенията. Ликург схвана замисъла на Филип, приготви своите бойци и ги призова за бой, при което даде знак и на войските в града. При това градските военачалници веднага, според заповедта, изведоха войската, поставяйки конницата си на дясното крило.

23. Когато Филип се приближи до Ликург, най-напред въведе в боя наемниците, поради което лакедемоните започнаха битката с по-голям успех, като удобните позиции им предлагаха немалко удобства. Но щом Филип въведе пелтастите като помощна сила в сражението и заобикаляйки врага с илирите атакува по фланговете му, тогава наемниците на Филип, окуражени от помощта на пелтастите и илирите, започнаха да се бият по-силно, докато хората на Ликург, уплашени от настъплението на тежкото въоръжение, заотстъпваха и започнаха да бягат. От тях паднаха около стотина и също толкова количество бяха пленени. Самият Ликург се оттегли през нощта с малцина по хълмовете и се прибра в Лакедемон. Филип зае хълмовете с илирите, а с леката пехота се върна при войската си. През това време Арат, водейки фалангата от Амикли, вече бе наближил града. Царят прехвърли за охрана през реката леката пехота и пелтастите, както и конницата, докато тежкото въоръжение в безопасност премина през трудния участък покрай самите хълмове. Войската от града нападна охраняващата конница, с което започна решителната битка и пелтастите влязоха храбро в сражението. В този момент Филип спечели определен успех и преследва лакедемонската конница чак до вратите, след което прехвърли в безопасност Еврот и се озова в ариергарда на фалангата.

24. Денят беше напреднал и той се принуди да лагерува, като устрои лагера си в края на тесния проход. По една случайност неговите командири бяха избрали място, от което не би могло да се намери по-подходящо за всеки, който би искал да влезе в Лакония покрай самия град. В началото на споменатата теснина, когато човек иска да приближи до Лакедемон откъм Тегея или от която и да е част на вътрешността, има едно място, което отстои от града на най-много два стадия, и лежи до самата река. Страната му, която е обърната към града и реката, е заобиколена от голяма и непристъпна стръмнина. Но на върха му има участък, който е плосък, с почва и снабден с вода, с добро разположение както за влизане, така и за излизане на войската. Така че на този, който се е разположил там на лагер и владее височината над него, му се струва, че лагерът не е в безопасност, поради близостта на града, а всъщност е избрал за лагер най-подходящото място, понеже контролира влизането и преминаването през теснината. Филип междувременно се разположи тук в безопасност и на следващия ден изпрати напред обоза, а войската подреди на равнинния терен, пред очите на тия в града. Почака малко време, след което се огъна откъм крилото и тръгна по посока за Тегея. Като стигна до мястото на сражението между Антигон и Клеомен, вдигна лагера си там.17 На следващия ден, след като огледа местността и принесе на двете височини жертви на боговете, от които едната се нарича Олимп, а другата – Евант, тръгна, след като се погрижи за здравината на ариергарда. Като пристигна в Тегея и продаде цялата плячка, тръгна през Аргос и дойде с войската си в Коринт. Щом пристигнаха пратениците от Родос и Хиос за прекратяване на войната, той ги прие и след като прикри истинските си намерения, им каза, че и преди, и сега е бил готов да спре войната с Етолия. Отпрати ги, като им нареди да говорят с етолите за мирни преговори, а сам слезе в Лехеон и отплава, понеже нямаше важни работи във Фокида.

25. По същото време Леонтий, Мегалей и Птолемей, които все още бяха уверени, че ще могат да стреснат Филип и да се отърват от бремето на собствените си грехове, разпространиха слухове след пелтастите и тази войскова част, която при македоните се нарича „агема”, затова, че са изцяло застрашени, че към тях не се отнасят справедливо и не им осигуряват обичайната печалба.18 Така предизвикаха младежите да се съберат в група, опитаха се да разкъсат палатките на най-близките приближени на царя, да съборят вратите и разбият покрива на царския палат. Когато това стана и целият град бе обхванат от вълнения и бъркотия, царят, щом научи, бързо се върна от Лехеон в града и като събра македоните, укори сурово всички за стореното. Това предизвика смут, някои предлагаха виновниците да бъдат доведени и призовани на съд, а други – да бъдат оправдани и никой да не бъде наказван. Царят се престори, че са го убедили, произнесе насърчителни слова към всички и се оттегли, макар да знаеше добре кои са авторите на това вълнение, но не можеше поради обстоятелствата да стори нищо.

26. След това вълнение плановете на Филип във Фокида19 се натъкнаха на някои пречки; Леонтий, който не можа да изпълни нито едно от намеренията си, загуби надежда и се обърна към Апелес, като му пращаше непрекъснато писма. Оправдаваше се за своето объркване и затруднение с враждата, която царят изпитваше към него и го канеше да дойде от Халкида. По време на своето пребиваване в Халкида Апелес си беше спечелил по-голям авторитет, отколкото му се полагаше, като изтъкваше, че царят е още млад, че повече неща са под негова власт и че царят не може да реши нищо без него, и като поемаше в ръцете си политическото ръководство и висшата власт. Поради това управителите и длъжностните лица от Македония и Тесалия отнасяха всичките си дела до него, а градовете в Елада в своите декрети, дарове и почести малко споменаваха царя, докато Апелес беше за тях всичко. Разбрал това, Филип от доста време бе скръбен и тъжен, особено докато Апелес бе край него и енергично осъществяваше плановете си. Но търпеше това положение и прикриваше пред всички намеренията си и истинското си мнение. Апелес, без да осъзнава положението, уверен, че ако се срещне с Филип, ще реши всичко както сам желае, се отправи за Халкида, за да помогне на Леонтий. При неговото пристигане Леонтий, Птолемей и Мегалей, които командваха пелтастите и останалите най-лични части на войската, се постараха много да подготвят младежите за неговото посрещане. Влизането му в града бе много пищно, поради насъбралите се началници и войници, и той стигна до двореца, без да поиска аудиенция. Докато се канеше да влезе по обичайния си начин, един от пелеките, комуто беше наредено, го спря и му каза, че царят е зает. Изумен и смутен за дълго време от този необичаен отказ, Апелес посрамен се оттегли и всичките му останали сподвижници тутакси явно се отдръпнаха от него, така че накрая той се прибра в палатката си, придружен само от своите роби. Ето какви кратки мигове са в състояние да издигнат или унизят всички хора по света, а най-вече – царедворците. Те са като сметките в счетоводната дъсчица: по волята на сметача от медна монета те могат да добият стойност на талант. Така и придворните се превръщат от облажавани, в съжалявани, според кимването на царя. Когато Мегалей видя, че подкрепата на Апелес има съвсем неочакван резултат, обзе го страх и се зае да урежда бягството си. Апелес беше канен на пиршества и получаваше други подобни почести, но не го допускаха на заседания и във всекидневното царско обкръжение. След няколко дни царят, отплавайки от Лехеон за Фокида, за да си свърши работата, взе със себе си Апелес.

27. След като намеренията му отново се провалиха, тръгна обратно от Елатея, а по същото време Мегалей се оттегли в Атина, оставяйки Леонтий като заложник за своите двадесет таланта. Понеже атинските стратези не го приеха, се премести в Тива. Потегляйки от околностите на Кирра, царят доплава с охраната си до залива на Сикион, оттам влезе в града, но отхвърли поканата на архонтите, а се настани в дома на Арат и прекара цялото време в неговото обкръжение, като на Апелес нареди да отплава за Коринт. Като разбра за Мегалей, изпрати оглавяваните от Леонтий пелтасти начело с Таврион в Трифилия под предлог, че там има за тях някаква спешна задача и веднага щом те заминаха, нареди Леонтий да бъде арестуван. Когато пелтастите научиха от пратеник на Леонтий за станалото, изпратиха до царя своя делегация, с която го призоваваха, ако е арестувал Леонтий за нещо друго, то да не го съди без тяхно присъствие, защото ако го стори, ще смятат, че много ги е пренебрегнал и е проявил неуважение към тях (македоните винаги са проявявали такова волнодумие към своите царе); а ако е заради гаранцията, която беше дал за Мегалей, то те ще я съберат помежду си и ще я платят. Поради честолюбието, проявено от пелтастите, царят още повече се разгневи на Леонтий и го екзекутира по-рано, отколкото възнамеряваше.

28. Пратениците на Родос и Хиос се върнаха от Етолия, където бяха постигнали споразумение за тридесетдневно примирие. Казаха, че етолите са готови за мирни преговори и заявиха, че са им определили ден, в който ще очакват Филип край Рион, като обещават, че етолите ще изпълнят всички условия на мира. Филип прие примирието и написа до своите съюзници, като им поиска да пратят делегации, за да вземат решение относно мира с Етолия. Самият той на втория ден отплава от Лехеон за Патри. По същото време от Фокида му пратиха едни писма, адресирани от Мегалей до етолите. В тях той ги призоваваше да не губят кураж и да продължат войната, защото положението на Филип било критично, тъй като средствата му били на привършване. Освен това в тях се съдържаха някои обвинения към царя и подигравки, пропити с лична омраза. Като ги прочете и прецени, че инициатор на всички неприятности е Апелес, постави последния под охрана и го прати в Коринт заедно със сина му и любовника му. В същото време прати Александър в Тива, за да арестува Мегалей, като му нареди да го изправи пред управата да отговаря за глобата си. Когато Александър изпълни заповедта, Мегалей не дочака делото, а сам посегна на живота си. Почти по същото време се самоуби и Апелес, заедно със сина си и любовника си.

Ето как тия напуснаха живота. Получиха това, което им се полагаше, най-вече заради безчинството си спрямо Арат.

29. Етолите, от една страна, бързаха да сключат мир, притиснати от войната, след като нещата се развиха обратно на очакванията им. (Те се бяха надявали да се възползват от това, че Филип е безпомощно момче, поради неговата младост и неопитност. Но откриха в негово лице завършен мъж – и в плановете, и в действията му – докато самите те се показаха несъобразителни и по детински наивни във всяко начинание поотделно, както и в цялата си политика). Но веднага, щом до тях стигна вестта за вълненията сред пелтастите и за смъртта на Апелес и Леонтий, се обнадеждиха, че в двора е настъпило някакво голямо и трудно преодолимо брожение и започнаха да отсрочват определената за срещата край Рион дата. Филип на драго сърце се възползва от този повод, защото беше сигурен в изхода на войната и тъкмо се канеше да прекрати споразумението. Тогава, като се обърна към посрещналите го представители на съюзниците, им нареди да не се занимават с условията на мира, а с войната, и сам отплава обратно за Коринт. Освободи всички македони да се върнат през Тесалия в родината си, където да прекарат зимата, а сам той отплава от Кенхреи и като слезе край Атика, преплава през Еврип до Деметриада и там осъди пред македонския съд и екзекутира Птолемей, последния от кликата на Леонтий.

По същото време Ханибал беше влязъл в Италия и се бе разположил на лагер срещу римските войски край реката Падос. Антиох, след като бе покорил по-голямата част от Койле – Сирия, се бе оттеглил в зимното си убежище. А лакедемонският цар Ликург бе избягал в Етолия, страхувайки се от ефорите. Защото ефорите, до които беше стигнало лъжливо обвинение за него, че се кани да прави нововъведения в системата на управление, бяха събрали младежи и през нощта ги бяха довели до къщата му; той обаче, предупреден навреме, успя да избяга с близките си.

30. С настъпването на зимата цар Филип се оттегли в Македония, ахейският стратег Еперат20 стана обект на подигравки от страна на гражданските сили, а наемниците изобщо не го признаваха, така че нито някой се подчиняваше на заповедите му, нито някой бе в състояние да защищава отечеството. Като знаеше това Пирий, изпратеният в Елида етолийски стратег, който разполагаше с хиляда и триста етоли, наемници на Елида и заедно с тях – граждански войски, около хиляда пехотинци и около двеста конника, тъй щото цялата му войска наброяваше около три хиляди души, непрекъснато опустошаваше не само земята на Дюме и Фари, но и тази на Патри. Накрая построи лагера си на така наречената Панахейска планина, която се намира над града Патри и оттам подложи на опустошаване цялата земя, по посока на Рион и Егион. Заради това градовете страдаха и не бяха никак склонни да плащат данъците си, щом не получаваха защита, а наемниците, чието заплащане се проточваше и забавяше, също не бяха склонни да защищават градовете. И докато двете страни си отплащаха по този начин, работата отиваше все пҐ на зле, докато накрая наемниците напуснаха. Всичко това стана поради неспособността на градските управници. Такова беше положението в Ахея, а срокът вече бе изтекъл, Еперат се оттегли от властта и в началото на лятото ахеите избраха за свой стратег Арат старши.

Така стояха нещата в Европа. И тъй като стигнах до място, подходящо за разделяне на периоди и на кръга на описваните събития, ще се прехвърля на събитията в Азия, разиграли се през същата Олимпиада, след което отново ще се върна на тия въпроси.

31. Най-напред ще се опитам, според първоначалния си план, да опиша ясно войната за Койле – Сирия между Антиох и Птолемей, като знам добре, че по времето, когато спряхме разказа си за положението в Елада, тази война беше вече решена и приближаваше към своя край. Съзнателно избрах да прекъсна точно тук и да подхвана новия си разказ. Убеден съм, че съм осигурил на читателите си достатъчно информация, за да не бъркат датите на отделните събития, докато споменавам за тях успоредно с всеки период от тази Олимпиада и със събитията, разиграващи се в Елада. Но за да може моят разказ да се следва лесно и да е разбираем, реших, че за тази Олимпиада нищо не е по-необходимо от това, да не се смесват събитията едно с друго, а да ги отделяме и разграничаваме, доколкото е възможно, докато стигнем до следващата Олимпиада, когато ще започнем да ги излагаме хронологично и в последователност. Щом съм се заел да пиша не за отделни събития, а всеобща история и както съм казвал и преди, може почти да се каже, че съм се заловил с един план, който е най-голям от всички мои предшественици в историописа, мое задължение е да обърна изключително голямо внимание и на подреждането, и на организирането на материала, за да може постройката на моя труд да бъде ясна и в подробностите, и в целостта.

32. Затова и сега ще се върна малко назад и като разгледам царуването на Антиох и Птолемей, ще се опитам да уловя за своя предстоящ разказ един първоначален момент, който да е приемлив и познат на всички, нещо, което е изключително необходимо. Защото с поговорката, че „началото е половината от цялото”, древните ни съветват да полагаме най-голямо старание в постигането на едно добро начало. И макар тази поговорка да изглежда преувеличена, на мен ми се струва, че истината я надминава. Човек може спокойно да каже, че началото не само е половина от цялото, но дори стига до края му. Та може ли да се започне добре едно начинание, ако човек предварително не си представя края му и ако не знае с каква цел, във връзка с какво и заради какво се е заловил да го осъществява? Как, от друга страна, ще обобщим едно събитие, ако не отнесем началото му, това кога или как, или защо, към резултата от събитието? Ето защо трябва да смятаме, че началото достига не до средата, а до края на събитията, нещо, на което и писателите, и читателите на всеобщата история трябва да обръщат най-голямо внимание. Нещо, което и аз ще се опитам да направя сега.

33. Впрочем известно ми е, че и много други писатели се хвалят също като мен, че пишат всеобща история и че са се заловили с по-тежка задача от всички свои предшественици. Тях аз, като оставям настрана, разбира се, Ефор, който пръв и единствен действително се е залавял да пише всеобща история, няма да критикувам или да ги споменавам поотделно. Ще кажа само това, че някои от съвременните ми писатели, автори на история, като ми описват войната между Рим и Картаген на три или четири страници твърдят, че са написали всеобща история. Но съществува ли такъв невежа, който да не знае, че много изключително важни събития по това време се случиха в Иберия, Либия, Сицилия и Италия, че войната с Ханибал бе най-забележителната и продължителната след тази за Сицилия, и че всички ние бяхме принудени да я следим непрекъснато, заради голямото й значение, като се опасявахме от резултатите, които щяха да последват? Някои, които се занимават с нея, след като са споменали по-малко от онова, което отделни граждани изписват по стените си като паметни бележки за дадени събития твърдят, че са включили в труда си всички събития, станали в Елада и по варварските земи. Причината за това е, че на думи е изключително лесно да се заловиш с най-важното дело, но осъществяването му става много рядко и се удава на малцина в този живот. Прекаленото самохвалство на тези, които превъзнасят себе си и творбите си ме предизвика да кажа всичко това. А сега ще се върна към началото на своята тема.

34. Веднага, щом баща му почина Птолемей, наречен Филопатор, премахна брат си Магас и неговите поддръжници и взе властта в Египет.21 Реши, че от вътрешни опасности се е отървал сам, а от външна заплаха го е спасила съдбата със смъртта на Антигон22 и Селевк и защото Антиох и Филип, наследниците на техните тронове, бяха млади и почти деца. Придобил от това положение самоувереност, той придаде голяма помпозност на царското си управление, като пред своите придворни и управителите на Египет се показваше като безгрижен и недостъпен владетел. Пренебрегваше и проявяваше безразличие към тези, на които бе поверена външната политика, макар за нея предишните владетели на Египет да бяха проявявали по-голяма грижа, отколкото за положението в страната. Затова те непрекъснато бяха притеснявали царете в Сирия и по суша и по море, бидейки господари на Койле-Сирия и на Кипър. Бяха упражнявали контрол и над царствата в Азия, както и над островите, като господстваха над най-значителните градове, области и заливи по цялото крайбрежие, от Памфилия до Хелеспонт и районите, граничещи с Лизимахия. Владеейки Енос, Маронея и още по-далечни градове, те бях упражнявали свой контрол и над нещата в Тракия и Македония.23 Така, протегнали ръце надалеч и осигурили си подчинението на отдалечени от тях царства, те никога не бяха се бояли за собствената си власт в Египет. Затова с основание отделяха голямо внимание на външната политика. Но този нов цар, пренебрегвайки всичко това, зает със своите срамни любовни истории и с безсмислени и непрекъснати гуляи, както и можеше да се очаква, за много къс срок си създаде не един съперник, заплашващ както собствения му живот, така и трона. Пръв сред тях беше спартанецът Клеомен.

35. Той, докато беше жив Птолемей Евергет, когото подкрепяше и комуто беше верен, пазеше спокойствие в постоянната си вяра, че последният ще му осигури достатъчно помощ да си възвърне полагащия му се по наследство трон. Но след неговата смърт времето минаваше, а обстоятелствата в Елада само дето не зовяха Клеомен по име. След смъртта на Антигон, когато ахеите влязоха във война и лакедемоните споделиха враждата на етолите срещу македоните и ахеите, каквото беше и първоначалното намерение и цел на Клеомен, всичко в още по-голяма степен го караше да бърза и ревностно да се стреми да тръгне от Александрия.24 Затова отначало започна да посещава Птолемей, молейки го да го изпрати с подобаващи средства и войска. Тъй като царят не искаше и да чуе, настоятелно поиска да пусне само него, заедно с близките му; защото обстоятелствата му предлагали достатъчно възможности да възстанови царското управление на своя род. Но царят, който нито го занимаваше всичко, нито, поради гореспоменатите причини, се интересуваше за бъдещето, в своето безгрижие и неразумност продължаваше да не обръща внимание на Клеомен. Сосибий (той по това време беше на върха на управлението) събра своето обкръжение и ето какво решиха за Клеомен. Отхвърлиха възможността да го изпратят с войска и средства, като пренебрегваха външната обстановка след смъртта на Антигон като маловажна и защото смятаха, че за тях това би било напразно пилеене на средства. Освен това се опасяваха да не би след смъртта на Антигон, щом като не е останал никой от неговия ранг, Клеомен без особена трудност да подчини Елада и да стане опасен и сериозен съперник на самите тях. Нали той бе видял с очите си какво е положението в двора, изпитал бе презрение към царя и като разбираше, че много части на царството са слабо свързани и са разкъсани поради своята отдалеченост, щеше да разполага с много възможности за интриги. Имаха твърде много кораби около Самос и голям войскови контингент при Ефес. Тези бяха причините, поради които отхвърлиха възможността да го изпратят със средства за военна експедиция. В същото време смятаха, че никак не е изгодно да пренебрегнат толкова влиятелен мъж и да го отпратят, превръщайки го по този начин в свой отявлен враг и противник. Оставаше да го задържат въпреки волята му. Това всички отхвърлиха от само себе си и без спорове, смятайки, че никак не е безопасно да се държат в една кошара и лъвът, и стадото. С най-много опасения гледаше на това Сосибий, и то по следните причини.25

36. Когато организираха заговора срещу Магас и Беренике, в опасенията си да не се провалят главно заради храбростта на Беренике, те се принудиха да съберат придворните и да им опишат на какво могат да се надяват в случай, че нещата се развият така, както те желаят. Тогава Сосибий, който знаеше, че Клеомен се нуждае от подкрепата на царя и е човек, който умее добре да преценява и има вярно виждане за нещата, му описа на какво може да се надява, като същевременно му сподели всичко за заговора. Като го видя, че е разтревожен и че най-много се бои от чужденците и наемниците, Клеомен му вдъхна кураж. Обеща му, че наемниците с нищо няма да му навредят, дори ще му помогнат. На голямата му изненада от това обещание Клеомен отговори: „Не виждаш ли, че почти три хиляди от тях са пелопонесци, и критяните са около хиляда? Само да им дам знак, и те с готовност ще се притекат на твоя страна. След като те са събрани на едно, от какво се боиш? Може би от сирийците и карите?”26 Тогава Сосибий с удоволствие изслуша думите му и двойно подсигурен, продължи да осъществява заговора срещу Беренике. Но после, наблюдавайки безгрижието на царя, непрекъснато си припомняше тези думи и не изпускаше от очи храбростта на Клеомен и благоразположението на наемниците към него. Ето защо и тогава той най-много настояваше пред царя и приближените му да задържат Клеомен под охрана, преди да е станало късно. За да ускори изпълнението на този план, приложи следната хитрост.

37. Имаше един месенец, Никагор. Той беше приятел на рода на лакедемонския цар Архидам. Преди това връзката им бе незначителна. Но когато Архидам избяга от Спарта, страхувайки се от Клеомен и се премести в Месения, Никагор не само го прие в дома си и с готовност му осигури това, от което се нуждаеше, но и оттогава нататък тяхното приятелство и взаимно благоразположение станаха съвсем интимни. Затова и по-късно, когато Клеомен обнадежди Архидам, че ще му позволи да се върне и ще бъде възстановено положението му, Никагор се посвети да води преговорите и да сключи споразумението. Това обещание бе потвърдено и Архидам се върна в Спарта, доверявайки се на сключения от Никагор договор, но Клеомен, дошъл да го посрещне, уби Архидам, като пощади Никагор и неговите приятели. Външно Никагор се престори, че храни чувство на благодарност към Клеомен затова, че го е спасил, но вътре в себе си бе много огорчен от станалото, защото го смятаха за виновник за смъртта на царя. Наскоро същият този Никагор бе пристигнал по море в Египет с товар коне. Слизайки от кораба, той среща на пристанището Клеомен в компанията на Пантей и Хипитас, които се разхождали на кея.27 Като го вижда, Клеомен го приближава и го прегръща сърдечно, и го пита по каква работа е дошъл. Когато Никагор му отговорил, че е докарал коне, онзи му рекъл: „Да беше докарал кинеди и свирачки на самбука, вместо коне. Това му трябва на сегашния цар”. Тогава Никагор се засмял и си замълчал, но след няколко дена, когато се поопознал със Сосибий покрай сделката с конете, наклеветил Клеомен за казаните думи и като разбрал, че Сосибий с удоволствие го слуша, разказал му всичко за старата си омраза към Клеомен.28

38. Сосибий разбрал, че той е враждебно настроен към Клеомен и го накарал срещу подкуп, като му дал предплата, да напише писмо срещу него, което да запечата и да остави, за да може няколко дена след като Никагор отплава, робът да му донесе писмото, уж че е пратено от Никагор. Никагор направил това. Робът донесъл писмото на Сосибий след като Никагор отплавал и той веднага го завел с писмото в двореца. Момчето заявило, че Никагор е оставил писмото, като му наредил да го занесе на Сосибий, а в писмото се изяснявало, че Клеомен възнамерява, ако не бъде изпратен с подходящо въоръжение и средства, да вдигне въстание срещу царя. Сосибий веднага използвал удобния случай, за да подкани царя и приятелите му да не се бавят, а да задържат и поставят под охрана Клеомен. Това било сторено. Дали му една огромна къща, в която бил настанен да живее, заобиколен от стража, като се различавал от другите затворници по това, че можел да живее в по-голям затвор.29 Виждайки това, Клеомен, с нищожни надежди за бъдещето, решил да получи свободата си на всяка цена. Сторил това не толкова убеден, че ще успее – не разполагал с нищо, което да благоприятствало неговото намерение – но по-скоро в стремежа си да загине славно и да не се преклони пред нищо, което би било недостойно за проявената от него преди това храброст. Допускам също, че в ума му са били известните стихове, и те са го вдъхновили, нещо, което често става с мъжете с величав дух:

„само че няма без смела борба и безславно да падна”

нещо велико ще сторя, та бъдните хора да помнят”.30

39. Изчаквайки деня, в който Птолемей отивал на разходка в Каноб, той разпространил сред палачите си слуха, че царят щял да го освобождава и под този предлог угостил своята прислуга, а на пазачите изпратил месо, венци и вино.31 Когато войниците, без да подозират нищо, се заели с тях и се напили, по пладне той излязъл с приятелите си и личната си свита от роби от къщата, без да бъде забелязан от стражите, с ръкопашно оръжие. Напредвайки, на площада те срещнали Птолемей, който по това време се бил задържал в града. Изплашили неговите прислуги с внезапния си щурм, измъкнали го от колесницата и го затворили, като призовали тълпата на свобода. Но никой не им обърнал внимание и не се съгласил да се присъедини към тяхното въстание, защото планът им заварил всички неподготвени. Затова те се отправили към цитаделата, с намерение да разбият вратите й и да привлекат на своя страна затворените там граждани. Но след като и този план не успял, тъй като началниците на охраната разбрали предварително и подсигурили вратите, те се самоубили, като величави мъже и лакони.32

Така загина Клеомен, един човек деликатен в общението си с хората, добър и енергичен организатор и надарен от природата да бъде водач и цар.

40. Наскоро след това бе следващия заговор – на Теодот, управителя на Койле – Сирия, родом от Етолия. Той презираше царя, от една страна, заради безсрамния му живот и житейското му поведение в цялост, а от друга – защото не се доверяваше на придворните си. Не много преди това, след като бе оказал въобще значителни услуги на царя и най-вече – във връзка с първия опит на Антиох да посегне на Койле – Сирия, Теодот не само не бе получил благодарност за това, но напротив – бе му наредено да се върне в Александрия и едва си бе спасил живота. Ето защо реши да говори с Антиох и да му предаде градовете в Койле-Сирия. Антиох на драго сърце прие предложението и заговорът започна бързо да се организира.

За да мога да опиша събитията в този двор по същия начин, както в Египет, трябва да се върна на поемането на царството от Антиох и от този момент да изредя накратко събитията до началото на войната, за която предстои да говоря.

Антиох беше по-младият син на Селевк Калиник. Когато баща му почина и тронът бе наследен от по-възрастния му брат Селевк, отначало той се оттегли във вътрешността на страната и живееше там. Но когато Селевк прехвърли Тавър с войската си и бе коварно убит, както вече казах, той пое властта и започна да царува, доверявайки властта от тази страна на Тавър на Ахей, а горните сатрапии на царството – на Молон и на брата на Молон Александър, като Молон беше сатрап на Мидия, а брат му – на Персия.

41. Те презираха Антиох заради младостта му33 и се надяваха, че Ахей ще се приобщи към техния заговор, но преди всичко се опасяваха от жестокостта и злодейския характер на Хермеас, по това време върховен управител. Ето защо се заеха да разбунтуват и откъснат от него горните сатрапии. Този Хермеас бе кариец и получи власт от момента, когато Селевк, Антиоховият брат, му бе поверил управлението, тръгвайки на своя поход към Тавър. Залагайки на тази привилегия, той проявяваше ревност към всички заемащи висши длъжности в двора и както бе жесток по характер, някои наказваше, преувеличавайки невинните им грешки до равнището на престъпление, а други – чрез нагласени обвинения, проявявайки се като суров и неумолим съдия. Но човека, с когото желаеше на всяка цена да се разправи, бе Епиген – същият, който доведе обратно оцелялата войска на Селевк, понеже забелязваше, че този човек е способен оратор и деец и се радва на голяма почит сред войската. Категорично бе решил, но очакваше да възникне подходящ повод да го нападне. Когато се свика Съвета във връзка с бунта на Молон, царят заповяда всеки да си каже мнението, какви действия да се предприемат във връзка с бунта. Пръв взе думата Епиген и го посъветва да не се бави, а веднага да се заеме с този въпрос. От първостепенно значение е, каза той, царят да отиде на самото място и да присъства в разгара на събитията. Така или Молон изобщо няма да се осмели да нарушава реда, щом царят се яви пред народа с достатъчно войска, или ако все пак се осмели и държи на своето, той скоро ще бъде задържан от народа и предоставен на царя.

42. Преди да успее да завърши речта си, Хермеас скочи разгневен и извика, че Епиген е стар таен заговорник и предател на царството, но сега хубаво се е разкрил със съвета, който дава, понеже планът му бил царят в обкръжението на малобройна войска да бъде оставен в ръцете на бунтовниците. Тогава само възбуди клеветата и престана да се занимава с Епиген, като създаде впечатлението, че по-скоро е проявил неуместен гняв, отколкото че храни враждебност. Причините за мнението, което той изрази бяха в това, че не бе склонен да води една експедиция срещу Молон, страхувайки се от риска, тъй като бе неопитен във военното дело, а се стремеше да воюва с Птолемей, убеден, че тази война ще бъде безопасна, поради нехайството на този цар. Но тогава, като сплаши всички в съвета, изпрати с войска срещу Молон стратезите Ксенон и Теодот, по прякор Хемиолий, и продължи да насъсква Антиох да посегне на Койле-Сирия.34 Смяташе, че само така, като ангажира младия цар с войни от всички страни, той самият нито ще бъде съден за предишните си прегрешения, нито ще му бъде ограничена властта, която имаше в момента, поради тежкото положение и непрекъснатите сражения и опасности, пред които ще бъде изправен царят. Накрая със същата цел изфабрикува едно писмо, което уж било изпратено до Ахей и го занесе на царя. От него излизаше, че Птолемей го кани да вземе управлението и му обещава, че ще му осигури средства и кораби за всички негови операции, ако получи диадема и заяви пред всички, че взима властта, която всъщност и сега притежава, но само от скрупули не приема титлата и отхвърля короната, която самата Съдба му предоставя.

Повярвал на това писмо, царят бе готов и нетърпелив да поведе война за Койле – Сирия.

43. Сега той бе близо до Селевкия, при Моста. Там дойде Диогнет, навархът от Кападокия Понтийска, като водеше Лаодике, дъщерята на цар Митридат, девица, нарочена за жена на царя. Митридат пък се хвалеше, че бил потомък на един от седмината перси, които убили мага, и бил наследил властта над Евксинския Понт от своите предци.35 Тя им била подарена от Дарий. Антиох посрещна девицата с цялата подобаваща пищност и веднага отпразнува своя брак с царствено великолепие. След като сватбеното празненство свърши, слезе в Антиохия, където обяви Лаодике за царица и сетне започна приготовления за войната.

По същото време Молон бе подготвил войската в своята сатрапия да е готова за всичко, като вдъхна надежди за голяма плячка. Същевременно внуши страхове сред командирите чрез изфабрикувани писма, изпълнени със заплахи, които уж били от царя. В лицето на своя брат Александър имаше готов съдружник. Като си осигури и поддръжката на съседните сатрапии, спечелил благоволението на техните управители с помощта на подкупи, излезе с войската си срещу царските стратези. Уплашени от неговото приближаване, Ксенон и Теодот се оттеглиха в градовете. Молон завладя земята на Аполония и по този начин си осигури изобилие от средства. Той и преди беше опасен заради големината на сатрапията, която бе управлявал.

44. Всички конни стада на царството са в ръцете на мидийците и те притежават също така неизброими количества жито и добитък.36 Човек дори не може да намери подходящи слова, за да опише силата и големината на тази страна. Мидия лежи в централна Азия и погледната в цялост, надминава всички останали области на Азия по големина и по височината на планинските върхове. Също така тя доминира над страната с най- храбри и най-многобройни племена. Откъм източната й граница се намира пустинната равнина, която разделя Персия от Партия. Упражнява контрол и владее така наречените Каспийски порти. Достига до планините Тапири, които не са много далече от Хирканско море. На юг достига до Месопотамия и земята на Аполония, граничи с Персия, защитена от нея чрез Загрос. Склонът на тази планина е около сто стадия, тя има много разклонения, събиращи се в различни точки и между тях – котловини и дълбоки теснини, обитавани от косеите, корбрените,37 кархите и други варварски племена, известни със своите отлични бойни качества. На запад се свързва с така наречените Сатрапии. Те не са много далече от племената, обитаващи земите покрай Евксинския Понт. На север е заобиколена от елюмеите, аниараките,38 кадусиите и матианите и лежи над тези части на Понта, които се свързват с Меотида. Самата Мидия е обрамчена от много планини, които я прекосяват от изток и на запад и между които лежат равнини, пълни с градове и села.

45. Властвайки именно над тази царствена земя, Молон и по-рано беше страшен, както казах по-горе, заради своята изключителна власт. Но сега, когато се смяташе, че и стратезите са отстъпили на бойното поле пред него, войските му бяха преизпълнени с боен дух, тъй като засега първоначалните му надежди се сбъдваха, а той изглеждаше на всички обитатели на Азия изключително страшен и несъкрушим. Затова най-напред се опита да мине Тигър и да обсади Селевкия. Но след като преминаването на реката бе осуетено от това, че Зевксид му бе отмъкнал речните лодки, той се оттегли в своя лагер при Ктезифон39 и започна подготовка за настаняване на войската по зимни стоянки.40

Когато царят чу за напредването на Молон и затова, че неговите стратези са отстъпили, беше готов отново да се откаже от кампанията си срещу Птолемей и да тръгне срещу Молон, за да не пропусне момента за действие. Но Хермеас, преследвайки изначалния си план, изпрати с войска срещу Молон ахееца Ксенетас да оглави командването. Каза, че срещу бунтовници трябва да воюват стратези, докато самият цар трябва да планира операциите срещу царе и да ръководи лично войската само при решителни сражения. И сам, държейки в свое подчинение младежа заради възрастта му, продължи, събра войските в Апамея и тръгвайки оттам, стигна до Лаодикея. Оттам царят настъпи с цялата си войска, премина пустинята и навлезе в дефилето, наречено Марсиас, което лежи между предпланините на Ливан и Антиливан, и осигурява един тесен проход между споменатите планини. В тази си част, където е най-тясно, дефилето е запълнено с блата и езера, където се сече благоуханна тръстика.

46. Тук то се контролира от едната страна от укрепено място, наречено Брохи, а от другата – от Герра, като проходът между тях остава много тесен. Преминавайки през това дефиле в продължение на много дни, Антиох подчиняваше прилежащите му градове и стигна до Герра.41 Когато разбра, че етолиецът Теодот е заел преди него Герра и Брохи и е укрепил тесния проход покрай езерото с ровове и палисада, и е оставил охрана на удобни позиции, отначало се опита да упражни натиск, но след като претърпя повече загуби отколкото той сам нанесе, поради здравината на позициите, и тъй като Теодот не се помръдна, се отказа от намерението си. Поради това, оказал се в толкова трудно положение, когато до него стигна вестта, че Ксенетас е претърпял разгром и Молон е овладял всички планински области, се отказа от тази операция и побърза да защити собствените си владения.

Ксенетас, назначен за автократор, както казах по-горе, се оказа, че притежава по-голяма власт, отколкото бе очаквал. Затова започна да се държи със собствените си приятели по-надменно от обичайното и в действията си срещу противника взе да проявява по-голяма дързост, отколкото бе нормално. Както и да е, достигайки Селевкия, той изпрати да повикат Диоген, управителя на Сузиана и Питиад, управителя на крайбрежието на Еритрейско море, след което изведе войската си и вдигна лагер срещу противника, с река Тигър във фронт. При него доплуваха много дезертьори от лагера на на Молон и му съобщиха, че ако прехвърли реката, цялата войска на Молон ще премине на негова страна (защото войниците хранеха омраза към Молон и добри чувства към царя). Окуражен от тези съобщения, Ксенетас се залови да прехвърли Тигър. Даде вид, че възнамерява да вдигне мост над реката, там, където се образуваше един остров. Същевременно обаче не приготвяше необходимия за тази цел материал, поради което Молон се отнесе с пренебрежение към неговите ‘привидни дейности’. Но Ксенетас през това време изцяло се зае с приготвяне и събиране на лодки и в това отношение прояви изключителна грижа. Като събра от цялата войска най-храбрите конници и пехотинци, оставяйки в лагера Зевксид и Питиад, се отдалечи покрай реката на около осемдесет стадия по-долу от лагера на Молон. След като прехвърли в безопасност войската с лодките, още през нощта се установи на лагер на изгодна позиция, заграден в по-голямата си част от реката, а в останалата – от блата и тресавища.

47. Молон, разбрал какво е станало, изпрати конница, като смяташе, че ще може лесно да попречи на прехвърлящите се през реката части и да разбие вече прехвърлилата се войска. Приближили се до лагера на Ксенетас, от непознаване на местността те дори не се нуждаеха от намесата на противниците, а сами, увлечени в своя устрем, падаха във водата и се давеха в тресавищата, ставайки съвсем безполезни. Немалко от тях загинаха. Ксенетас, уверен, че ако се приближи, войската на Молон ще премине на негова страна, мина покрай реката и като доближи противника, се спря на лагер срещу него. През това време Молон, било от хитрост, било поради недоверие към собствената си войска, да не би да се сбъдне очакваното от Ксенетас, тръгна през нощта, оставяйки багажа си в лагера и бързо се отправи по посока за Мидия. Ксенетас помисли, че Молон бяга, уплашен от неговото настъпление и защото не се доверява на собствената си войска. Затова първо нападна и завзе противниковия лагер, а след това прехвърли при себе си от лагера на Зевксид своята конница и обоза. След това свика събрание на войската и призова войниците към кураж и да хранят надежда за щастлив край на войната, понеже Молон е побягнал. След като каза това, им нареди да се погрижат за себе си и да се ободрят, защото възнамеряваше рано сутринта да се впусне в преследване на противника.

48. Окуражената войнишка тълпа разполагаше с всякакви припаси и се отдаде на удоволствия, пиянство и произтичащото от всичко това безгрижие. Но Молон, след като се отдалечи на достатъчно разстояние и даде вечеря на войската си се върна и като разбра, че всички от царската войска са се напили и натръшкали, призори нападна противниковия лагер. Свитата на Ксенетас, изплашени от случилото се поради ненадейността, не можеха да разбудят пияната войска, сами неразумно се хвърлиха срещу връхлитащия враг и загинаха. Повечето заспали войници бяха избити в леговищата си, а останалите се хвърляха в реката и се опитваха да се доберат до отсрещния лагер. Но и от тях повечето загинаха. В лагера настъпи невъобразима суматоха и паника. Всички бяха стреснати и ужасени и тъй като отсрещният лагер беше пред очите им, в желанието си да се спасят през нея, те забравиха опасното течение на реката и загубили разум в своя сляп устрем към спасението, се хвърляха в реката, като блъскаха и животните, заедно с товарите на гърба им, да влязат в нея, сякаш тя по някакво провидение щеше да им помогне и да ги откара при отсрещния лагер. Така че гледката, която представяше течението, носещо заедно с плуващите коне, добитък, оръжие, трупове и всякакво снаряжение, беше трагична и необичайна. Молон, след като завладя лагера на Ксенетас, прехвърли реката без рискове, защото нямаше кой да му попречи – Зевксид беше избягал при неговото настъпление – с което завладя и отсрещния лагер. Като свърши това, стигна с войската си до Селевкия. Завладя я с щурм, понеже Зевксид и Диомедонт, началникът на охраната на града, бяха избягали. След това, напредвайки с лекота, покори и горните Сатрапии. Като стана господар на Вавилония и на областта около Еритрейско море, стигна до Суза. И този град завладя с щурм, но атаките, които предприе срещу акрата, бяха неуспешни, тъй като стратегът Диоген се беше скрил в нея преди пристигането му. Затова се отказа от намерението си и като остави войската да поддържа обсадата, бързо потегли и с останалата част от войската се върна при Селевкия на Тигър. Там положи големи грижи за възстановяване на войската и след като произнесе слово пред бойците, продължи своите действия, като завладя Парапотамия чак до града Европ и Месопотамия до Дура.42

Когато вестите стигнаха до него, Антиох, както казах по-горе, изостави надеждите си да завладее Койле-Сирия и насочи цялото си внимание в тази посока.

49. Съветът бе свикан отново и царят нареди всеки да изкаже мнението си, какви мерки да се предприемат срещу Молон. Епиген отново пръв заговори за положението, затова, че отдавна е трябвало да не се бавят, както бе посъветвал първоначално и да оставят противника да си осигури толкова предимства, но независимо от това и сега царят трябваше лично да се заеме с въпроса. При това Хермеас отново изпадна в безпричинен гняв и започна да хули говорещия, започна по един неприличен начин да се хвали и в същото време да хвърля неоснователни и лъжливи обвинения срещу Епиген, като настояваше пред царя да не пренебрегва така неразумно и да не отхвърля възможността да завладее Койле – Сирия, с което предизвика негодуванието на повечето членове на съвета, разочарова самия Антиох и едва с мъка беше принуден да се откаже от препирнята, след като царят положи големи усилия да ги разтърве. Мнозинството прие, че съветите на Епиген са по-наложителни и полезни и съветът взе решение царят да воюва срещу Молон и да поеме тази работа в ръцете си. Хермеас веднага се престори, че е променил мнението си, като заяви, че всички трябва да изпълнят решението без колебание. Сам той даде вид, че е преизпълнен с готовност и че е изключително активен в приготовленията.

50. Когато войската се събра в Апамея, сред войнишката тълпа настъпи брожение заради неполучените заплати. Като видя, че царят е смутен и се бои от появилото се вълнение в един толкова опасен момент, Хермеас пое задължението да им изплати цялата заплата, ако царят се съгласи с него и махне от войската Епиген. Поради враждата и противоречията между тях не било възможно да се оправи положението във войската. Царят остана много недоволен от това настояване и щеше обезателно да го отхвърли, защото държеше на всяка цена Епиген да го придружава в кампанията, заради военния му опит. Но заобиколен поради нечистите машинации на Хермеас от дворцов етикет, от охрана и слуги, не беше господар на себе си. Затова се предаде и склони на молбата му. Съгласно неговото нареждане, Епиген се върна към химатиона… членовете на съвета се изплашиха от зло-намереността, проявена от Хермеас, а войската, напротив – беше добре разположена към виновника за получаването на заплатите, тъй като нейните искания бяха изпълнени – с изключение на киррестите.43 Те, на брой почти шест хиляди, се разбунтуваха, отдръпнаха се и дълго време създаваха на царя много тревоги. Накрая бяха надвити в сражение от един царски стратег и повечето загинаха, а останалите се предадоха на царската милост. Подчинил царската свита със страх и войските със своето благодеяние, Хермеас тръгна с царя напред. Срещу Епиген стъкми следния заговор, използвайки за съдружник акрофилакта на Апамея Алексис. Изфабрикува едно писмо, уж пратено от Молон до Епиген и накара един от неговите роби, срещу обещание за парична награда, да смеси това писмо с други писма на Епиген. Когато това бе сторено, веднага Алексис пристигна и попита Епиген да не би да е получавал някакво писмо от Молон. Той категорично отказа и Алексис настоя да претърси, влезе бързо и намери писмото. Възползвайки се от този предлог, начаса уби Епиген. С това царят бе убеден, че Епиген си е получил заслуженото, а останалите в двора хранеха подозрения, ала мълчаха от страх.

51. Като стигна Ефрат, Антиох даде почивка на войската, след което продължи и като пристигна в Антиохия в Мигдония по време на зимното слънцестоене остана там, искайки да изчака, докато отмине най-трудната част от зимата.44 Прекара тук четиридесет дни и отиде до Либба. Свикан бе съвет да се реши в коя посока е най-добре да се върви срещу Молон и откъде ще се осигуряват провизии за похода. (Молон по това време се намираше в околностите на Вавилон.) Хермеас предложи да вървят покрай Тигър, защото по такъв начин флангът им ще бъде прикриван от тази река, както и от реките Ликос и Капрос. Зевксид, имайки предвид съдбата на Епиген, се боеше да изкаже собственото си мнение, но тъй като съветът на Хермеас беше очевидно погрешен, макар с мъка се осмели да посъветва царя да преминат Тигър. Изтъкна в своя подкрепа трудността на един поход покрай реката и факта, че ще трябва след като са преминали през едно значително пространство, да вървят през пустиня в продължение на шест дни, преди да стигнат до Царския канал.45 Понеже той беше под контрола на противника, щеше да се окаже невъзможно да се премине и обратният преход през пустинята щеше да е свързан с изключителни рискове, преди всичко заради недостига на провизии, пред който ще се изправят. Но ако се прехвърлеха през Тигър, посочи му той, населението на Аполония щеше да промени отношението си и да премине отново на страната на царя, понеже и сега те изпълняваха нарежданията на Молон не от предпочитание към него, а по необходимост и от страх. Изобилието от продоволствие за войската също бе явно, заради плодородието на земята. Но най-важният аргумент се заключаваше в това, че пътищата за връщане на Молон в Мидия щяха да се пресекат и неговите канали за продоволствие да се отрежат, с което той щеше да се принуди да приеме сражение, или ако се откажеше, неговите войски щяха скоро да преминат на страната на царя.

52. Мнението на Зевксид бе одобрено и като разделиха войската на три части, бързо я прехвърлиха оттатък реката, заедно с обоза, на три участъка. След това, потегляйки към Дура, който град бе обсаден от един от стратезите на Молон, премахнаха обсадата още с първия щурм. Напредвайки оттам в непрекъснат марш в продължение на осем дни, прехвърлиха планината, наречена Орейкон и слязоха в Аполония.

Междувременно Молон научи за идването на царя. Той не можеше да се довери на жителите на Сузиана и Вавилония, понеже тяхното завземане бе скорошно и внезапно. Опасяваше се също да не му бъде отрязан пътя за Мидия. Затова реши да вдигне мост над Тигър и да прехвърли войската, като бързаше ако може да заеме стръмнините на Аполониатида. Разчиташе на количеството свои прашкари, известни като киртии. След като прехвърли реката, продължи в непрекъснат и бърз ход. Той приближаваше въпросната област по същото време, когато царят се бе изтеглил от Аполония с цялата си войска. Така изпратената напред от двете колони лека пехота се срещна при някакви проходи. Отначало се сблъскаха и започна сражение, но с приближаването на основните войски се разделиха. Временно двете войски се оттеглиха в собствените си лагери, на разстояние един от друг четиридесет стадия. Но с настъпването на нощта Молон прецени, че една открита атака на въстаниците през деня срещу техния цар би било нещо трудно и опасно, и реши да нападне Антиох нощем. Като подбра най-опитните и храбри воини от цялата войска, преведе ги по обходен път през едни места с намерение да нападне отвисоко. Но като научи, че по време на похода десет войници групово са дезертирали на страната на царя, се отказа от това намерение. Бързо се оттегли и потегли назад, и когато на зазоряване се появи в лагера, хвърли цялата войска в паника и смут. Войниците в лагера, вдигнати от сън от тропота на приближаващата войска, само дето не изхвърчаха от лагера. Молон, доколкото му беше възможно, прекрати възникналата паника.

53. Царят, готов за сражение, още с изгрева придвижи цялата войска извън лагера. На десния фланг постави своите копиеносци – конници, под командването на Ардюс, мъж с доказани качества във военното дело.46 След тях подреди съюзниците – критяни, и след тях – галатите ригосаги. След тях постави наемниците от Елада и най-накрая – фалангата. Левият фланг повери на така наречените „хетайри”, които бяха конници. Слоновете си, десет на брой, разположи на разстояние пред войската. Своите резерви, състоящи се от пехота и конница, разпредели по крилата, със задача да заобиколят противника, когато започне сражението. След това направи преглед на войската и я насърчи с кратко подходящо слово. Лявото крило предостави на Хермеас и Зевксид, а дясното пое сам. Молон с мъка успя да изведе войската си от лагера и я подреди в боен ред сред големи бъркотии, предизвикани от неоснователната паника, настъпила през нощта. Въпреки това, съобразявайки се с бойния ред на противника, той раздели конницата си на двете крила и постави щитоносците, галатите и изобщо тежкото въоръжение между конните части. Освен това стрелците, прашкарите и въобще леките части постави пред конницата от двете крила, а сърпоносните колесници разположи на интервали пред войската. Лявото крило повери на Неолай, брат си, а дясното остави под свое командване.

54. Когато войските тръгнаха една срещу друга, дясното крило на Молон остана вярно и се сражаваше бойко с войската на Зевксид, но лявото, веднага щом се приближиха и видяха царя, минаха на страната на противника. При това положение войниците на Молон загубиха дух, докато тези на царя се окуражиха двойно. Когато Молон забеляза станалото и вече бе обкръжен отвсякъде, си представи на какви мъчения ще бъде подложен, ако бъде заловен и пленен, и затова посегна на живота си. По същия начин всички участници в заговора избягаха в родните си места и сложиха край на живота си. Неолай, избягал от полесражението, отиде в Персия при Александър, брата на Молон, където закла майката на Молон, децата му, след което умъртви себе си, като преди това накара и Александър да стори същото. Царят, след като разграби вражеския лагер, заповяда да разпънат тялото на Молон на най-видно място в Мидия. Тези, на които беше наредено, го направиха веднага. Занесоха го в Калонитис и го разпънаха в самото подножие на планината Загрос. След като произнесе една дълга назидателна реч пред въстаналите войски, царят им подаде десница за опрощение и им назначи командири, които да ги заведат в Мидия и да въведат там ред. Сам той слезе в Селевкия и възстанови реда в съседните сатрапии, като се отнесе към всички кротко и разумно. Но Хермеас, верен на своя характер, предяви обвинения към гражданите на Селевкия, глоби града с хиляда таланта, изгони така наречените адейгани и погуби много селевкийци с осакатявания, мъчения и убийства. С голяма мъка царят, след разговори с Хермеас и след като взе работата в свои ръце, успя да успокои града и да възстанови реда в него, като им наложи глоба само от сто и петдесет таланта – наказание за нанесената обида. След като уреди всичко това, остави Диоген за стратег на Мидия, а Аполодор – на Сузиана. Главният секретар на армията Тихон изпрати за стратег на областите край Еритрейско море.

Така беше уредено и възстановено положението в горните сатрапии след въстанието на Молон и предизвиканото от него вълнение.

55. Постигнатият успех повдигна самочувствието на Антиох. Желаейки да постави в покорство и да сплаши варварските династии, прилежащи към и граничещи с неговите сатрапии, за да не смеят да снабдяват с припаси или да оказват военна помощ срещу него, царят се залови да воюва срещу тях. Преди всичко с Артабазан,47 смятан за най-значителния и действен от царете наоколо и който управляваше така наречените Сатрапии и племената, обитаващи около тях. Но Хермеас в този момент заради риска се боеше от един поход навътре в страната и настояваше за кампания срещу Птолемей, според първоначалния си замисъл. Когато обаче стана известно, че на царя се е родил син, той прецени, че Антиох би могъл да пострада от варварите в похода си навътре в страната и сам да създаде възможност за собствената си гибел. Затова се съгласи с похода, уверен, че ако Антиох загине, самият той ще поеме в ръцете си властта, като стане опекун на детето. След като се взе решение за тази операция, прехвърлиха реката Загрос и навлязоха в страната на Артабазан. Тя граничи с Мидия и е разделена от нея с планинска верига. Над нея е разположена тази част от Понта, която се спуска към реката Фасис. Стига до Хирканско море, има многобройно и войнствено население, най-вече конно, и си осигурява сама всякакви други бойни снаряжения. Тази страна все още е под управлението на Персия, след като е била пренебрегната по времето на Александър. Уплашен от настъплението на царя, най-вече заради възрастта си (беше вече твърде стар), Артабазан отстъпи пред обстоятелствата и сключи удовлетворителен за Антиох мир.

56. След като този договор бе узаконен, Аполофан, лекарят и най-големият приятел на царя, виждайки, че Хермеас вече злоупотребява с пълномощията си се уплаши за царя, но най-вече го обзеха подозрения и страхове за личната му безопасност. Затова, намирайки удобен случай, поговори с царя. Призова го да не бъде безгрижен и да не си затваря очите пред дързостта на Хермеас и да не чака, докато го сполети същото нещастие, каквото брат му. Каза му, че опасността не е много далече и го помоли да внимава и да се погрижи за своята и на приятелите си безопасност. Антиох му призна, че и на него не му се нрави Хермеас и че се бои от него. Увери го, че е много благодарен затова, че се е осмелил да му каже толкова грижливо своите опасения. Аполофан се окуражи като разбра, че не се е излъгал в предпочитанията и възгледите на царя, докато Антиох му поиска да съдейства не само на думи, но и с дела за неговото и на приятелите му спасение. Той му заяви, че е готов да направи всичко и съставиха план. Под предлог, че царят има виене на свят, освободиха неговата прислуга и обичайната му ежедневна свита, като запазиха възможността приятелите, които желаеха, да го посещават лично, уж във връзка с лечението. През това време подготвиха приятелите за изпълнение на делото. Всички им се подчиниха от омраза към Хермеас и се заеха с осъществяването на плана. Лекарите предписаха на Антиох ранни разходки на студено. Хермеас дойде в определеното време, а с него и царските приятели, посветени в заговора. Останалите вървяха след тях, докато царят правеше разходката си в час, по-ранен от обикновеното. Така измъкнаха Хермеас от лагера на едно пусто място и когато царят се отклони за малко, уж по нужда, го промушиха. Ето така умря Хермеас, без да получи подобаващо за престъпленията, които бе извършил, наказание. Отървал се от страха и голямото затруднение, царят тръгна обратно за дома си. Всички в страната одобряваха неговите действия и начинания и при преминаването му най-много го възхваляваха заради премахването на Хермеас. По същото време в Апамея жените пребиха с камъни съпругата на Хермеас, а децата – синовете му.

57. Връщайки се вкъщи, Антиох освободи войската за зимуване48 и изпрати посланичество до Ахей, с което го упрекна и изрази протеста си първо за това, че се е осмелил да си постави диадема и да се представя за цар. Второ – като заяви, че не е тайна неговият съюз с Птолемей и че изобщо е станал по-деен от допустимото. (Защото докато царят бе тръгнал на поход срещу Артабазан, Ахей потегли с цялата си войска от Лидия. Уверен беше, че Антиох най-вероятно ще пострада и дори ще загине. Вярваше, че при тези обстоятелства ще успее да завладее Сирия с помощта на киррестите, които бяха въстанали срещу царя, и че бързо ще завладее царството). Пристигайки в Лаодикея във Фригия,49 си постави диадемата. Тогава за пръв път се осмели да приеме титлата цар и да се подписва като цар в писмата си до градовете, най-вече под давление на беглеца Гарсиерид. Оттам продължи да напредва. Беше стигнал почти до Ликаония, когато войските се разбунтуваха, недоволни от това, че, както се оказваше, походът се насочва срещу техния естествен и изначален цар. Разбрал тяхното недоволство, Ахей се отказа от първоначалното си намерение, като се стремеше да накара войниците да повярват, че от самото начало не е смятал да нахлува в Сирия. Като се обърна, подложи на грабеж Пизидика, осигурявайки богата плячка на войската си. След като си спечели симпатията и верността на всички, се върна обратно в своята родина.

58. Царят бе добре запознат с всичко това, поради което продължи да изпраща посланици да изразят неговия протест, както казах по-горе, като през същото време изцяло се отдаде на подготовка за война с Птолемей. С настъпването на пролетта събра войските си в Апамея и свика дворцовия съвет, за да се вземе решение как да проведе операцията за Койле-Сирия. Мнозина взимаха думата и се изказваха за облика на местността, за подготовката и за подкрепата на морските сили. След това Аполофан, за когото споменахме по-горе, който бе селевкиец по произход, отхвърли всичките им предложения. Заяви, че е глупаво да се увличат по Койле-Сирия и да окупират тази страна, а да пренебрегват Селевкия,50 която се владее от Птолемей и която е главно седалище и така да се каже свято огнище на тяхното царство. Освен срама, нанесен на царството, след като тя се контролира от гарнизон на египетския цар, тя и от практическа гледна точка има най-големи и най-добри предимства. Докато се владее от противника, тя им създава най-големи пречки при всяко начинание. Накъдето и да решат да тръгнат, трябва да проявяват не по-малка грижа за охраната на собствената си страна, поради страх от вражеско нападение оттам. Каза, че ако бъде овладяна, не само родната страна ще бъде в безопасност, но поради своето благоприятно разположение тя ще им осигури големи улеснения при всякакви други техни планове и начинания както по суша, така и по море. Думите му убедиха всички и се реши най-напред да бъде завладян този град. В Селевкия бе настанен гарнизон на Египетското царство още по времето на Птолемей с прякор Евергет.51 Това стана, когато той, разгневен заради гибелта на Беренике, нахлу в Сирия и завладя този град.

59. След като взе това решение, Антиох нареди на своя наварх Диогнет да отплава за Селевкия, а той самият тръгна със сухопътните сили от Апамея и се разположи на стан в хиподрома, на около пет стадия от града. Теодот Хемиолий изпрати с подходяща сила към Койле – Сирия, за да заеме теснините и да ги охранява от тази страна. Разположението на Селевкия и обликът на заобикалящите я области са следните. Тя лежи на морето, между Киликия и Финикия, като над нея се издига огромна планина, наричана Корифеон. Западната страна на тази планина се мие от вълните на края на морето, което разделя Кипър от Финикия, а откъм източните си страни се възвисява над земите на Антиох и Селевкия. Селевкия лежи при южния й склон, като е разделена от нея посредством една стръмна и непроходима долина. Градът се спуска по начупени тераси към морето и е заобиколен в повечето си части със стръмни брегове и отвесни скали. На равните участъци под склона, който се спуска към морето, са разположени тържищата на града и предградието, защитено с много здрава стена. По същия начин и цялата главна част на града е защитена със скъпи крепостни съоръжения и е украсена великолепно с храмове и жилищни постройки. Устието на така наречената река Оронт се намира недалече от града, нейните извори се намират в околностите на Ливан и Антиливан. Тя пресича така наречената равнина на Амике, оттам навлиза в Антиохия и минавайки през нея, отнася със силата на течението си всички канални нечистотии на града и накрая се влива в споменатото море недалече от Селевкия.

60. Антиох най-напред изпрати посланици до управителите на града, като им предложи пари и им обеща много награди, ако предадат Селевкия без бой. Но след като не можа да убеди върховните градоначалници, подкупи някои от водачите с по-нисък ранг и като разчиташе на тях, подготви войската с намерение да нападне града откъм морето с флотата, а от континента – със сухопътните сили. Раздели войската на три части и като се обърна към тях с думи, подходящи за случая и обеща както на обикновените воини, така и на вождовете големи дарове и венци за храброст, повери на Зевксид и неговата част участъка при вратата, водеща за Антиохия, на Хермоген – участъка под Диоскуриона, на Ардюс и Диогнет – пристанището и предградието. Беше сключил споразумение с привържениците си в града, ако успее да завладее с щурм предградието, градът да му бъде предаден. Когато сигнала бе подаден, всички нападнаха устремно и напористо, едновременно и отвсякъде. Но най-дръзко атакуваха воините на Ардюс и Диогнет. По другите участъци щурмът с помощта на стълбите бе невъзможен, освен ако нападателите не нападаха, пъплейки на четири крака, докато на пристанището и предградието стълбите можеха в безопасност да бъдат доближени, поставени и издигнати на стените. Поради това воините от флотата и хората на Ардюс при предградието по един и същи начин вдигнаха стълбите и атакуваха напористо. Защитниците не можеха да получат помощ от града, понеже той самият бе нападнат от всички страни и скоро отредите на Ардюс овладяха предградието. Когато то падна, подкупените низши командири нахлуха при Леонтий – главнокомандващия – и заявиха, че трябва да изпрати парламентьори и да сключи примирие с Антиох, преди градът да бъде завладян с щурм. Бидейки в неведение за тяхното предателство, Леонтий се стресна от това, че са загубили кураж, затова прати хора до Антиох да осигурят безопасността на всички, намиращи се в града. Царят ги прие и даде гаранция, че ще осигури безопасността на всички свободни граждани. Те бяха около шест хиляди. Когато завзе града, не само пощади свободните граждани, но и върна бегълците от Селевкия, като им възстанови гражданските права и имота. Постави гарнизони на пристанището и в акрата.

61. Още докато осъществяваше тази операция, получи писмо от Теодот, с което той го канеше да дойде колкото се може по-бързо, за да му предаде Койле – Сирия. Това писмо предизвика у него голямо объркване и смут, защото не знаеше как да постъпи и по какъв начин да се отнесе към съобщението. Теодот бе родом от Етолия и бе оказал големи услуги на царството на Птолемей, както казах по-горе. Срещу това не бе получил дори и благодарност, а дори животът му бе застрашен по времето, когато Антиох води своята кампания срещу Молон. Тогава, отвратен от царя и загубил доверието си към двора, завзе сам Птолемаида, а чрез Панеотол – Тир и покани спешно Антиох да дойде. Прекъсвайки действията срещу Ахей и поставяйки всичко останало на второ място по важност, царят тръгна с войската си, минавайки по същия път, по който бе тръгнал и преди. Прекоси дефилето, наречено Марсиас и се разположи на стан край теснината близо до Герра, до езерото, лежащо по средата. Научи, че Птолемеевият стратег Николай е пред Птолемаида, обсаждайки Теодот. Затова остави тежкото въоръжение, като нареди на вождовете да обсадят Брохи, укрепление, намиращо се на езерото и командващо прохода, а сам той поведе леката пехота, с намерение да вдигне обсадата. Николай вече бе научил за приближаването на царя и се бе оттеглил сам, но изпрати критянина Лагорас и етолиеца Доримен със задача да завземат прохода край Берит. Царят щурмува техните позиции, прогони ги и сам се разположи на стан край прохода.

62. Тук той изчака пристигането на останалата си войска, след което тръгна с цялата сила, вече обнадежден и уверен, че надеждите му ще се сбъднат. Теодот, Панеотол и техните приятели го посрещнаха, а той ги прие радушно. След това завзе Тир, Птолемаида и прибра въоръжението, намиращо се там, включващо четиридесет кораба.52 Двадесет от тях бяха палубни, с изключително добро оборудване, като между тях нямаше по-малки от тетрери, а останалите – триери, двувеслени и келети. Тях предаде на наварха Диогнет. Научи, че Птолемей е дошъл в Мемфис, че всичките му войски са събрани в Пелузион, където отварят рововете и запушват кладенците за вода. Затова се отказа да напада Пелузион и минавайки през градовете, се постара да ги накара да минат на негова страна, къде насила, къде с убеждение. Малките градове се уплашиха от неговото настъпление и му се подчиниха, но тези, които разчитаха на своите припаси и на укрепените си позиции, се държаха. Това го принуди да си загуби времето, оставайки край тях и налагайки им обсада.

Птолемей трябваше веднага да се притече на помощ на своите владения, както бе редно, след като бяха нападнати в такова очебийно нарушение на договорите, но бе твърде слаб да се заеме с такова начинание. До такава степен в неговия двор бяха пренебрегвани военните приготовления.

63. В края на краищата Агатокъл и Сосибий, тогавашните главни управители на царството, свикаха съвет и решиха да постъпят по единствения възможен начин. Решиха да се започнат приготовленията за война, като междувременно се водят преговори с Антиох, с цел да се сдържи неговата активност, като се стараят да утвърдят у него мнението, което си беше създал за Птолемей. То беше, че Птолемей няма да се осмели да воюва, а посредством разговори и чрез приятели ще се опитва да го вразумява и да го накара да освободи Койле – Сирия. След като се взе това решение, Агатокъл и Сосибий, натоварени с тази задача, започнаха да водят преговори с Антиох. Същевременно чрез посланици от Родос, Византион, Кизик и Етолия поканиха тези градове да пратят делегации, за да потвърдят договора. След като те пристигнаха, докато посредничеха между двамата царе, осигуриха големи възможности на египтяните да спечелят време и спокойно да се подготвят за война. Установявайки се в Мемфис, те посрещаха посланичествата, както и собствените пратеници на Антиох, като им оказваха гостоприемни посрещания. Междувременно призоваваха и събираха в Александрия свои наемници, изпълняващи задачи в чуждестранни градове, изпращаха събирачи на набор и приготвяха запаси храна за наличната войска и за тази, която щеше да се събере. Също така се грижеха и за цялата останала подготовка, като периодично посещаваха Александрия, за да следят да не липсва нищо от необходимите за бъдещите им планове припаси. Приготвянето на оръжие, събирането и подбора на войниците възложиха на тесалиеца Ехекрат и на Фоксид от Мелитея, заедно с тях – на Еврилох от Магнезия и на беотиеца Сократ. С тях беше и алариотът Кнопиас. Твърде добре използваха услугите на тези мъже, които бяха служили в армията на Деметрий и Антигон и имаха известна представа за реалностите на войната и изобщо за полевите действия. Приемайки набора, те го организираха както подобава, по военному.

64. Най-напред ги разделиха по народност и по възраст и им раздадоха подходящо въоръжение, без да се съобразяват със старото им снаряжение. След това ги организираха според сегашните нужди, като премахнаха стария им строй и списъци за плащане на заплатите. После ги подложиха на тренировка, така че да свикнат не само с командите, но и да боравят добре с оръжията. Устройваха им сборове в оръжие с насърчителни слова. В тях най-много разчитаха на Андромах от Аспенд и Поликрат от Аргос. И двамата току-що бяха пристигнали от Елада. У тях все още беше пресен елинския боен плам и усета за всички неща. Освен това бяха популярни със своя произход и богатство, но най-вече Поликрат, с древния си род и славата на баща му Мнасиад като атлет. Те, обръщайки се към войниците и в частни разговори, и на събрания, вдъхваха у хората ентусиазъм и нетърпение за бъдещите битки.

65. Всеки от споменатите мъже заемаше длъжност във войската, отговаряща на личния му опит. Еврилох от Магнезия командваше част от около три хиляди човека, наречена „царската охрана”. На беотиеца Сократ бяха подчинени две хиляди. Ахеецът Фоксид и Птолемей, синът на Трасеос, и заедно с тях – Андромах от Аспенд, упражняваха заедно в едно тяло фалангата и наемниците – елини, начело на фалангата – Андромах и Птолемей, а на наемниците – Фоксид. Фалангата наброяваше около двадесет и пет хиляди, а наемниците – около осем хиляди. Поликрат ръководеше подготовката на царската конница, около седемстотин, и заедно с тях – либите и местна конница. Той беше началник на всички тях, които наброяваха общо около три хиляди. Тесалиецът Ехекрат упражняваше великолепно елинската и цялата наемна конница и от него имаше най-голяма полза по време на самото сражение. В своето старание да подготви поверената му войска не отстъпваше никому и Кнопиас от Алария, който командваше всички критяни, на брой около три хиляди, заедно с тях – хиляда неокритяни, начело на които бе назначил Фирон от Кносос. Въоръжиха по македонски и около три хиляди либи, начело на които бе Амоний от Барке. Египетската войска наброяваше около двадесет хиляди фалангити, подчинени на Сосибий. Събрана бе войска и от траки и галати, около четири хиляди от преселниците и тяхното поколение, новосъбрани – около две хиляди, под водачеството на трака Дионисий.

Такава бе по брой и такъв бе обликът на подготвяната от Птолемей армия.53

66. Междувременно Антиох бе поставил обсада около град Дура,54 но нямаше напредък, поради укрепеността на района и помощта, която градът получаваше от Николай. Тъй като зимата55 настъпваше, споразумя се с Птолемеевите пратеници за примирие в продължение на четири месеца и целия спор да се реши по най-миролюбив начин. Това обаче бе твърде далече от истинските му намерения. Той просто се безпокоеше да не остане отдалечен от родината си за толкова дълго време и бързаше да разквартирова войската си за зимата в Селевкия, тъй като Ахей очевидно заговорничеше срещу него и бе в пълно единодействие с Птолемей. След като сключиха това споразумение, Антиох отпрати посланиците, като им заръча да го намерят в Селевкия и да му съобщят колкото може по-бързо какво е решил Птолемей. Постави по места подходящи гарнизони и предаде на Теодот грижата за всичко, след което се оттегли. Като пристигна в Селевкия, освободи войската за зимуване. Оттук нататък той вече изобщо не се грижеше за обучението на войската. Бе уверен, че няма да се наложи да воюва, тъй като вече владееше някои части от Сирия и от Финикия. Надяваше се, че ще присвои и останалите, доброволно и с преговори, и че Птолемей изобщо няма да се осмели да рискува в едно решително сражение. Такова впечатление си бяха създали и посланиците му, защото Сосибий им устройваше в Мемфис гостоприемни посрещания и не даваше възможност на своите пратеници до Антиох да бъдат свидетели на приготовленията в Александрия.

67. В края на краищата, когато пратениците се върнаха при Сосибий, те го завариха готов за всичко, докато Антиох се стараеше да докаже на пратениците от Александрия, че има пълно превъзходство както по оръжие, така и в справедливите основания на своите цели. Така още с пристигането на посланиците в Селевкия, след като се съгласиха, според указанията на Сосибий, да разговарят за подробностите относно мира, царят показа, че не смята за сериозно нарушение на правото тяхната скорошна загуба, след явно неправомерното завладяване на областите в Койле – Сирия от тяхна страна и че изобщо не брои това свое действие за правонарушение. Настоя, че просто се е опитал да възстанови своето право на собственост. Заяви, че най-главното и справедливо основание за това, че Койле – Сирия е негово владение, а не Птолемеево, е че тя първоначално била завладяна от Антигон Едноокия56 и е принадлежала към царството на Селевк. Защото Птолемей, заяви той, воювал с Антигон, за да възстанови над тези райони не своето, а на Селевк господство. Най-много наблегна на споразумението между царете, сключено на обща среща между Касандър, Лизимах и Селевк, след победата им над Антигон, според което цяла Сирия ще принадлежи на Селевк.57 Но пратениците на Птолемей поддържаха противното становище. Преу-величаваха извършеното тогава правонарушение и настояваха, че случилото се е много сериозно. Обявяваха предателството на Теодот и нахлуването на Антиох за грубо нарушение на техните права. Изтъкваха като аргумент военните придобивки на Птолемей, сина на Лагос, като твърдяха, че Птолемей е воювал на страната на Селевк, при условие че той ще осигури на Селевк господството над цяла Азия, а за самия него ще остане да владее Койле – Сирия и Финикия. Тези и подобни аргументи се изтъкваха непрекъснато от двете страни по време на преговорите и срещите. Не можеше да се стигне до никакъв резултат, тъй като спорът се водеше от общи приятели на двете страни и нямаше такъв, който да застане между тях и да ги възпре, като попречи на стремежа да се разрушат основите на правото. Но най-голяма трудност и на двете страни създаваше положението на Ахей. Птолемей настояваше да включат в преговорите и него, докато Антиох не даваше и дума да се спомене за това, смятайки за ужасен факта, че Птолемей покровителства бунтовници и че изобщо си позволява да споменава за подобни личности.

68. От всичко това преговарящите страни се умориха и вече не съществуваха никакви изгледи за сключване на договор. Междувременно настъпи пролетта58 и Антиох събра войската си с намерение да нападне и по суша и по море и да овладее останалите части на Койле – Сирия, докато Птолемей, поверявайки на Николай цялостното ръководене на военните операции, му изпрати в Газа изобилни запаси от продоволствие, както и нова пеша и морска сила. Като ги получи, Николай уверено предприе военни действия със съдействието на наварха Периген, който с готовност изпълняваше нарежданията му и който бе изпратен от Птолемей начело на флотата, състояща се от тридесет палубни кораба и повече от четиристотин транспортни. Николай бе родом от Етолия и никой от Птолемеевите командири не го превъзхождаше по боен опит и смелост. С една част от войската си зае прохода на Платан, а с останалата войска, ръководена лично от него, теснините край града Порфиреон, където изчакваше нападението на царя. Близо до него бе хвърлила котва и флотата, готова да го подкрепи. Антиох пристигна при Маратос59 и когато при него дойде народа на Арадос,60 за да му предложи съюза си, той не само прие бойния им съюз, но и прекрати разногласията помежду им, като помири арадиите, които живееха на острова с тези, които бяха на континента. След това слезе по така наречения „Божи лик” и стигна до Берит, като завзе с щурм Ботрис61 и подпали Триере и Калам. Оттам изпрати напред Никарх и Теодот със заповед да заемат предварително трудните проходи при така наречената река Ликос. Сам той вдигна войската, продължи напред и се разположи на стан край реката Дамура,62 като успоредно с него плаваше и наварха Диогнет. Оттам отново взе леката пехота под командването на Теодот и Никарх и отиде да разгледа проходите, заети от Николай. След като се запозна с особеностите на местността, се оттегли в лагера и на следващия ден, оставяйки тежкото си въоръжение под командването на Никарх, тръгна с останалата войска, за да овладее прохода.

69. Предпланините на Ливан заключват тукашното крайбрежие в един тесен и къс участък и същият участък е заграден от стръмна и непроходима верига, която оставя само един тесен и труден проход покрай морето. При него Николай беше вдигнал стана си и бе заел района с многобройна войска, и укрепил някои позиции с изкуствени съоръжения. Така той се надяваше, че с лекота ще осуети марша на Антиох. Царят на свой ред раздели войската на три части. Едната повери на Теодот, като му заповяда да влезе в бой и да упражни натиск покрай самото подножие на Ливан, втората – на Менедем, като му даде подробни указания как да нападне в самия център на прохода. Третата част определи за действия покрай морето, като назначи за неин командващ стратега Диоклет от Парапотамия. Самият той, заедно с царската гвардия, зае центъра, с намерение да наблюдава едновременно целия театър на бойни действия и да се притече на помощ там, където се наложеше. Едновременно с тях се подготвяха за морско сражение флотите на Диогнет и Периген, като се постараха доколкото е възможно да се доближат до брега и да свържат в единен фронт пешото и морското сражение. Когато сигналът за атака бе подаден, едновременно по цялата линия, битката по море тръгна равностойно, понеже и двете флоти бяха с приблизително еднакво количество кораби и с еднаква подготовка, докато на сушата първоначално надмощие получи войската на Николай, възползвайки се от укрепеността на своите позиции. Но когато Теодот ги отблъсна при подножието и оттам насетне продължи да напада от по-горни позиции, цялата войска на Николай се обърна и побягна неудържимо. При бягството загинаха две хиляди души и не по-малко бяха пленени. Всички останали се оттеглиха в Сидон.63 Периген хранеше добри надежди за победа в морската битка, но като видя поражението на пехотата, загуби кураж и оттегли на същото място в безопасност флотата си.

70. Антиох вдигна войската си, доведе я до Сидон и се спря там на лагер. Отказа се обаче да го напада, поради изобилието от запаси, с които градът разполагаше и поради голямото количество жители и спасили се там войници. Затова поведе войската си към Филотерия, като нареди на Диогнет, своя наварх, да върне флотата при Тир. Филотерия лежи край самото езеро, в което се влива реката Йордан. След него тя продължава да тече, прекосявайки равнините около така наречения град на скитите. След като завладя тези два града, сключвайки споразумения с тях, доби увереност в успеха на бъдещите си операции, понеже подчинената на тези градове област можеше лесно да осигурява на войската му изобилно продоволствие за кампанията. След като подсигури двата града с гарнизони, прехвърли планинската местност и стигна до Атабирион, който лежи на един конусовиден хълм, чийто склон е дълъг повече от петнадесет стадия. Използвайки в случая засада и хитрост, успя да завладее и този град. С помощта на престрелки предизвика защитниците на града да последват оттеглящата се негова част, привличайки ги на значително разстояние надолу по склона, след което бягащите се обърнаха и започнаха да ги заобикалят, докато в същото време скритите в засада се вдигнаха и врагът бе нападнат от всички страни. Повечето от тях загинаха и накрая, преследвайки ги и хвърляйки ги в паника, завладя с щурм и този град. По това време на негова страна премина Керайас, един от Птолемеевите командири. Проявявайки щедрост към него, той успя да промени отношението и на много други противникови вождове. Скоро след това на негова страна премина и тесалиецът Хиполох, начело на четиристотин конника, подчинени на Птолемей. След като остави гарнизон и в Атабирион, продължавайки, завзе Пела, Камус и Гефрус.64

71. В резултат на тези негови успехи съседните арабски племена, приканвайки се едни-други, единодушно минаха на негова страна. Увеличавайки своите изгледи за успех благодарение на тяхната поддръжка, слезе в Галатида и овладя Абила и дошлите там на помощ войски, които водеше Никий, близък и роднина на Менеас. Незавзет още оставаше Гадара, който се смяташе за най-добре укрепения град в този район. Вдигна лагера си пред него и като съсредоточи обсадните съоръжения, скоро успя да изплаши неговите защитници и да принуди града да се предаде. След това научи, че при Рабатамана в Арабия са се събрали много противници, с намерение да обходят и опустошат земята на арабите затова, че са преминали на негова страна. Остави всичко друго и се отправи натам. Разположи се под хълма, на който се намираше градът. Като обиколи хълма и установи, че той има подстъп само на две места, избра тези участъци, приближи се до тях и там насочи обсадните си съоръжения. Грижата за обсадните действия повери на Никарх и Теодот, като сам той се зае да контролира и да ги наставлява в тяхното състезание. И двамата проявяваха голямо усърдие и непрекъснато си съперничеха кой пръв ще успее да събори стената, намираща се пред неговата част, при което стената бързо се поддаде на двата участъка, преди очаквания момент. Като стана това, те продължиха да щурмуват денем и нощем, без да изпускат нито един удобен случай. Но независимо от непрекъснатите им опити, не успяваха да изпълнят целта си поради голямото количество събрали се в града мъже, докато един от пленниците не им показа тайния проход, през който защитниците излизаха, за да се снабдяват с вода. Него те разрушиха и запълниха с дървета, камъни и всякакъв подобен материал. Тогава и градът, лишен от вода, бе принуден да се предаде. След като стана това, овладявайки Рабатамана, остави в него Никарх, начело на подходящ гарнизон. Отцепниците Хиполох и Керайас изпрати в района на Самария, начело на пет хиляди пехотинци, като им нареди да охраняват завзетата територия и да осигуряват закрилата на цялата му войска, която бе оставил там, докато сам той тръгна с армията си за Птолемаида, където бе решил да прекара зимата.

72. През същото време народът на Педнелисос, обсаден и застрашен от селгеите, поиска помощ от Ахей. Той с готовност се съгласи и те продължиха мъжествено да удържат обсадата, окуражени от надеждата за идващата помощ. Ахей постави Гарсиерид начело на шестхилядна пехота и петстотин конника и го изпрати да се притече на помощ на жителите на Педнелисос. Селгеите, научили за приближаването на помощта, заеха теснините край така наречената „Стълба”, с по-голямата част от войската си, като държаха входа за Сапорда и развалиха всички проходи и подстъпи. Влизайки в Милиада65 и разполагайки се на лагер край така наречения „Критски град”, Гарсиерид разбра, че тъй като областта е завзета, придвижването му напред е невъзможно и измисли ето каква хитрост. Вдигна войската и тръгна назад, създавайки впечатление, че се е отказал да оказва помощ, понеже проходът е завзет от противника. Селгеите веднага повярваха, че Гарсиерид се е отказал да идва на помощ, при което някои се оттеглиха в лагера, а други – в родния си град, тъй като бе дошло време за жътва. Гарсиерид обаче се обърна и бързо потегли за проходите и като ги завари празни, осигури ги с гарнизон, начело на който постави Фаулос, а сам начело на войската слезе в Перге и оттам изпрати посланици до останалите, които обитаваха Пизидика, и до Памфилия. Обръщаше им внимание на нарастващата мощ на селгеите, като приканяше всички на съюз с Ахей и на помощ на педнелисеите.

73. През това време селгеите изпратиха един стратег с войска, като се надяваха, че ще изненадат Фаулос благодарение на това, че познават местността и ще го отблъснат от неговите укрепления. Но след като не успяха да изпълнят намерението си, а загубиха много от войниците си по време на атаките, се отказаха от тази си надежда и се заловиха с обсадните операции още по-настойчиво, отколкото преди. Етенеите, които обитават планинските области на Пизидика над Сиде, изпратиха на Гарсиерид осем хиляди хоплити, а жителите на Аспенд – половината от това количество. Народът на Сиде, отчасти защото се стремеше към благоразположението на Антиох,66 отчасти поради омразата си към аспендиите, не се включиха в помощта. Повеждайки дошлите на помощ заедно със своята войска, Гарсиерид стигна до Педнелисос, уверен, че ще премине обсадата още с първия щурм. Но тъй като селгеите не показаха признаци на уплаха, се устрои на лагер на известно разстояние от тях. Тъй като педнелисеите бяха притеснени от глада, а Гарсиерид гореше от нетърпение да им помогне според силите си, той подготви две хиляди мъже и като даде всекиму по един медимн жито, изпрати ги през нощта към Педнелисос. Но селгеите забелязаха това, нападнаха ги и избиха повечето носачи на жито. Цялата пратка попадна в ръцете им. Въодушевени от този успех, те се заловиха да обсадят не само града, но и лагера на Гарсиерид. Селгеите винаги са проявявали рискована дързост във война. Затова и тогава, като оставиха необходимата охрана в лагера, с останалите си сили заобиколиха вражия лагер и дръзко го нападнаха, едновременно от много страни. Нападнат изненадващо отвсякъде, и тъй като оградата на някои места започна да се поддава, Гарсиерид се обезкуражи, виждайки накъде отиват нещата, и изпрати конницата на едно незащитено място. Селгеите сметнаха, че те са се изплашили и ще бягат, затова не им обърнаха внимание, а направо ги пренебрегнаха. Ала конниците ги обходиха в тил и ги нападнаха, като ги притиснаха здраво. При това пехотата на Гарсиерид се окуражи и макар да бяха започнали да отстъпват, обърнаха се отново с лице срещу врага и продължиха да се защищават. Така, ударени отвсякъде, накрая селгеите се спуснаха да бягат. Едновременно с това педнелисеите излязоха, нападнаха лагера на селгеите и прогониха оставената там охрана. Бягството продължи на едно голямо пространство, при което загинаха не по-малко от десет хиляди, като от оцелелите всички техни съюзници се прибраха в родните си градове, докато селгеите прехвърлиха планинските вериги и побягнаха към отечеството си.

74. Гарсиерид се вдигна от лагера си и се спусна да преследва бегълците. Бързаше да премине проходите и да се доближи до техния град, преди бегълците да са се добрали до него и да са успели да вземат някакво решение във връзка с неговото пристигане. Той се приближи с войската си до града. Селгеите не можеха да разчитат на съюзниците си, след общото нещастие, и отчаяни духом заради сполетялото ги поражение, бяха изпаднали в голям страх както за живота си, така и за съдбата на своята родина. Затова свикаха събрание, на което решиха да изпратят за парламентьор един гражданин – Логбасис, който бе отдавнашен приятел на оня Антиох, дето загина в Тракия и който, когато му беше поверена Лаодике, бъдещата жена на Ахей, да я закриля, се грижеше за нея като за родна дъщеря и бе проявил изключителна обич. По тези причини селгеите го смятаха за най-подходящия човек за преговори в момента. Но в личната си среща с Гарсиерид той беше толкова далече от намерението да помага на родния си град, че напротив – настоя Гарсиерид бързо да повика Ахей, като обеща, че той сам лично ще им предаде града. Гарсиерид с удоволствие прие тази предложена възможност и след като прати вестител до Ахей, за да го повика и да му съобщи какво е направил, започна да води преговори със селгеите, като протакаше сключването на договора, предизвиквайки непрекъснати спорове и противоречия за дреболии, за да осигури възможност на Ахей да пристигне, а на Логбасис – да се срещне със своите приятели и да се подготви за изпълнението на заговора.

75. През това време, докато двете страни често се срещаха да преговарят, стана обичайно войници от лагера да влизат в града, за да се снабдяват с жито. За мнозина такава практика често се е оказвала фатална. Струва ми се, че човекът, който се смята за най-хитрото от всички животни, всъщност може най-лесно да бъде излъган. Наистина, колко лагери и крепости, колко и какви големи градове са били предавани по този начин! И не знам как, след като това се случва непрекъснато, и то пред очите на всички, винаги се оказваме толкова неподготвени и проявяваме такава детинска наивност пред подобни коварства. Причината е в това, че ние не сме в състояние да се ползваме от горчивия опит на други, които са претърпели злополучия. Запасяваме се срещу изненади с големи количества жито, пари, съоръжаваме се със стени и метателни оръжия с цената на големи усилия и разходи. Но това, което е най-лесно да се предвиди и което е от най-голяма полза в критични ситуации, напълно го пренебрегваме, макар да можем да си осигурим този опит чрез историческото познание и изследване – при това, изпитвайки удоволствието на блажената почивка и осигурявайки наслада за своя ум.

Прочие, Ахей пристигна в уречения час и селгеите, посрещайки го, бяха обзети от голямата надежда, че ще получат от него най-справедливия във всяко отношение мир. Междувременно Логбасис бе събрал малко по малко в своя дом влезлите в града войници от лагера, като продължаваше да увещава гражданите да не изпускат случая, а предвид показаното от Ахей доброжелателство да предприемат действия за приключване на преговорите и обяви общо събрание, на което да се обсъди положението. Събранието бързо бе свикано и започнаха да се съвещават. На него извикаха и всички, които бяха на пост, за да могат да решат наведнъж и окончателно всичко.

76. Логбасис междувременно даде сигнал на противниците, че е дошъл моментът, подготви събраните у дома му, като едновременно с това снаряжи и въоръжи себе си и синовете си за битка. От страна на враговете Ахей потегли с половината от войската към самия град, а Гарсиерид с останалата част – към така наречения Кесбедион. Това е храм на Зевс и има благоприятно местоположение спрямо града. Наподобява акра. Ала един от козарите случайно забеляза придвижването и съобщи за това на събранието, при което една част се отправиха бързо към Кесбедиона, а другата – към стражевите постове, докато тълпата в своя гняв тръгна към къщата на Логбасис. Разбрали за неговото предателство, някои от тях се качиха по покрива, други събориха оградата и избиха самия Логбасис, синовете му и всички останали, които се намираха в къщата. След това обявиха свобода на своите роби и като се разделиха, отидоха да защитят уязвимите участъци на града. Като видя, че Кесбедион е зает, Гарсиерид се отказа от намерението си. Докато Ахей се опитваше да влезе през вратите, селгеите излязоха с щурм и избиха осемстотин мизи, а останалите се отказаха да нападат. След тази акция Ахей и Гарсиерид се оттеглиха в лагера си, докато селгеите, опасявайки се да не възникнат междуособици в града, страхувайки се също така и от вражеската обсада, изпратиха стареите да се молят за мир и след като сключиха примирие, освободиха града си при следните условия: трябваше веднага да платят четиристотин таланта и да върнат педне-лисейските пленници, и след известно време – да платят още триста таланта.

Така селгеите, поради нечестивото предателство на Логбасис за малко да загубят своя град, а благодарение на храбростта си го запазиха, като не посрамиха свободата си и своя лакедемонски произход.

77. Ахей, след като покори Милиада и по-голямата част от Памфилия, си замина. И като стигна при Сарди, продължи да воюва с Атал,67 започна да заплашва Прусий68 и се превърна в сериозна заплаха за всички, които живеят от тази страна на Тавър.

Докато Ахей бе зает с похода си срещу селгеите, Атал обиколи заедно с галатското племе егосаги градовете из Еолида и по нейните граници, които преди това се бяха предали на Ахей от страх. Повечето от тях доброволно и с радост минаха на негова страна, а другите бяха принудени със сила. Тези, които тогава първи минаха на негова страна, бяха Кюме, Смирна и Фокея. След тях се предадоха егиите и темнитите поради страх да не ги нападне. Дойдоха пратеници и на теиите и на колофониите, за да му предадат себе си и градовете си. Приемайки ги под свое покровителство при същите условия, каквито и преди, и като взе заложници, най-голямо добро-желателство прояви към пратениците на Смирна, понеже този град в най-голяма степен беше запазил верността си към него. Продължавайки без прекъсване напред, премина реката Ликос и стигна до мизийските поселения. След като се оправи с тях, стигна до Карсеи. Като изплаши жителите му, както и защитниците на Дидимските стени, завладя и тези места. Темистокъл, оставен от Ахей за стратег на тези места, му ги предаде. Продължавайки оттам, след като опустоши равнината на Апия, той прехвърли планината Пелекант и се спря на стан край реката Мегистос.

78. Докато беше там, се появи еклипса на луната.69 Галатите, които отдавна се бяха намъчили от трудностите на похода, понеже пътуваха с жените и децата си, следващи ги в покрити каруци, решиха, че това е лошо предзнаменование и заявиха, че не желаят да продължат по-нататък. Царят Атал, който нямаше особена полза от тях, като видя, че се отцепват от колоната, правят си лагер и изобщо не проявяват склонност да се подчиняват, а са склонни да решават нещата си сами, изпадна в немалко затруднение. Едновременно се опасяваше, че могат да минат на страната на Ахей и да започнат да действат срещу самия него, а си даваше и сметка каква представа би създал за себе си, ако заповяда на войниците си да избият всички тези хора, за които се смяташе, че са преминали в Азия, разчитайки на неговите уверения за вярност. Затова, като използва повода, съобщи им, че засега ще ги върне на мястото, където се бяха прехвърлили в Азия, че там ще им даде удобно място за заселване и след това ще им съдейства и ще изпълнява всички техни искания, стига те да са разумни и основателни.

След това Атал върна егосагите при Хелеспонт и като има приятелски срещи с представители на Александрова Троада, Лампсак и Илион, понеже те бяха запазили верността си към него, се върна с войската си в Пергам.

79. В началото на пролетта Антиох и Птолемей бяха привършили своите военни приготовления и бяха готови да решат с генерално сражение съдбата на сирийската експедиция. Птолемей тръгна от Александрия с войска от седемдесет хиляди пехотинци, пет хиляди конника и седемдесет и три слона. Като научи за неговото настъпление, Антиох съсредоточи своите войски. Те се състояха най-напред от даи, кармании и килики, снаряжени с леко въоръжение, на брой около пет хиляди. Грижата за тях и командването им бяха поверени на македона Бютак. Под командването на предателя Теодот от Етолия се намираха избрано от цялото царство войнство, на брой десет хиляди, въоръжени по македонски. Повечето от тях носеха сребърни щитове. Количеството на фалангата беше двадесет хиляди, под командването на Никарх и Теодот Хемиолий. След тях – агриани и перси, стрелци и прашкари, на брой две хиляди. След тях – хиляда траки, под водачеството на Менедем от Алабанди. Мидиецът Аспазиан имаше на свое подчинение около пет хиляди души – мидийци, киссии, кадусии и кармании. Арабската сила, която включваше и техните съседи, наброяваше десет хиляди, подчинени на Забдибел. Тесалиецът Хиполох беше командир на наемниците от Елада, които наброяваха около пет хиляди. Антиох разполагаше също така с хиляда и петстотин критяни под командата на Еврилох и хиляда неокритяни, подчинени на Зелис от Гортюна. Заедно с тях – петстотин лидийски стрелци и хиляда кардаки, под командата на галата Лизимах. Цялото количество на конницата му наброяваше около шест хиляди. Антипатър, племенникът на царя, командваше четири хиляди от тях, а другите две хиляди бяха поверени на Темизон. Цялата войска на Антиох се състоеше от шестдесет и две хиляди пехотинци, шест хиляди конници и сто и два слона.

80. Отправяйки се към Пелузион, Птолемей най-напред се спря край този град и като изчака обоза си и разпредели дажбите жито на войската продължи, минавайки през пустинята, покрай Касион и така наречените Баратра. На петия ден стигна до мястото, което си беше определил и се разположи на лагер на петдесет стадия от Рафия. След Риноколура той е първият град в Сирийската Койле, откъм страната на Египет.70 През това време Антиох също се приближи и като стигна до Газа, даде там почивка на войската си и по-нататък продължи бавно. Минавайки покрай споменатия град, през нощта вдигна лагера си на разстояние десет стадия от противника. Отначало двете армии продължаваха да стоят на това разстояние една от друга, но след няколко дни Антиох, в желанието си едновременно да намери по-удобно място за лагер и да окуражи своята войска, се приближи със стана си толкова близо до Птолемей, че разстоянието между двата лагера стана не повече от пет стадия. По това време често се случваха сблъсъци между отреди от двете войски, излезли за вода и фураж, ставаха и чести престрелки между двата лагера, понякога между конниците, а други пъти и от страна на пехотата.

81. Междувременно Теодот осъществи една дръзка акция, която макар и в типично етолийски маниер, не беше лишена от мъжество. Тъй като от предишната си близост с Птолемей бе запознат с неговите предпочитания и навици, той рано призори проникна с още двамина във вражеския лагер. В тъмнината не можеше да бъде разпознат по лице, а и нищо в облеклото и външния му вид не можеше да привлече вниманието, понеже и тяхната армия беше пъстра. В предишните дни бе забелязал къде се намира палатката на царя, понеже единичните стълкновения се водеха съвсем близо до лагерите и се отправи смело към нея. Мина, без да бъде забелязан през всички първи постове и като нахлу в палатката, в която царят обикновено работеше и обядваше, затърси навсякъде, но не можа да намери царя, тъй като Птолемей спеше не в главната си работна палатка. След като рани двамина от неговите приближени и уби царския лекар Андреас, се оттегли в безопасност в собствения си лагер, малко разтревожен, докато напускаше вражеския, след като бе проявил нужната за такова начинание храброст, но сбъркал в сметките си, защото не бе разузнал добре къде почива царят.

82. След като останаха пет дена на стан един срещу друг, и двамата решиха да заложат крайния изход в едно решително сражение. Веднага щом Птолемей започна да придвижва войската си от лагера, последва го и Антиох. Двамата поставиха фалангите си и отбраните си войници, въоръжени по македонски, едни срещу други в центъра. Двете крила на Птолемей бяха построени по следния начин. Поликрат със своята конница държеше края на лявото крило. Между него и фалангата стояха критяните, редом до тях – конницата, след тях – царската гвардия, до тях – пелтастите на Сократ, допиращи се до либите, които бяха въоръжени по македонски. На дясното крило беше тесалиецът Ехекрат със своята конница. Вляво от него застанаха галатите и траките. След тях – Фоксид със наемниците от Елада, допирайки се до египетските фалангити. Четиридесет от слоновете бяха поставени отляво, където щеше да се сражава самият Птолемей, а другите тридесет и три – на дясното крило, пред наемническата конница. Антиох постави петдесет от своите слонове, под командата на своя доведен брат Филип на дясното крило, където той самият щеше да се сражава срещу Птолемей. След тях постави двете хиляди конника на Антипатър и още две хиляди косо спрямо тях. След конниците, застанали във фронт, подреди критяните. Непосредствено до тях постави наемниците от Елада. До тях – тези пет хиляди, облечени и въоръжени по македонски, начело с македона Бютак. Най-накрая на лявото крило постави две хиляди конника под командата на Темизон, до тях – копиехвъргачите кардаки и лиди, след тях – киссиите, мидийците и карманиите, до тях – арабите и техните съседи, допиращи се до фалангата. Останалите слонове подреди на лявото крило под командата на Мюискос, един младеж, роден в царския двор.

83. След като войските бяха подредени по този начин, двамата царе обиколиха бойния си ред, съпроводени от своите командири и приятели, за да произнесат насърчителните си речи. Тъй като и двамата разчитаха най-много на фалангите си, и двамата проявиха най-голямо усърдие да насърчат техния строй, Птолемей придружен от Андромах, Сосибий и своята сестра Арсиное, а Антиох – от Теодот и Никарх, понеже това бяха командирите на фалангите от всяка страна. Съдържанието на речите им беше почти едно и също. Тъй като никой от двамата не можеше да приведе някое славно и известно свое дело, понеже наскоро бяха взели властта, постараха се да възбудят смелостта и високия дух на своите фалангити, като им припомняха славата на техните предци и делата им. Най-много наблегнаха на наградите, които ще получат, поискаха и призоваха и командирите поотделно, и тези, които щяха да се сражават вкупом, да проявят мъжество и благородство в предстоящата битка. Като казаха такива и подобни неща, някои сами, някои – чрез своите преводачи, обиколиха цялата войска.

84. Когато в обиколката си Птолемей и сестра му стигнаха до най-левия край на своя боен ред, а Антиох със своя царски отряд – до десния си фланг, подадоха знак и вкараха в действие първо слоновете. Само няколко Птолемееви слона се осмелиха да се приближат до противниковите. Воините в кулите, поставени на гърбовете на животните, започнаха хубава битка, като се замерваха с пиките си отблизо и се нараняваха, а още по-добре се биеха самите животни, блъскайки се и връхлитайки един срещу друг лице с лице. Слоновете се сражават по следния начин. Сплитайки бивни, те се блъскат с цялата си мощ, като се мъчат да се съборят на земята, докато единият, който се окаже по-силен, успее да събори другия на земята и щом оня падне и му обърне страната си, го мушка с бивните си, както биковете с рогата си. Повечето от Птолемеевите слонове се уплашиха от битката, нещо обичайно за африканските слонове. Те не могат да издържат на миризмата и звуците, които индийските слонове издават и уплашени също така, както ми се струва, от тяхната големина и сила, обръщат им гръб още преди да се доближат съвсем. Същото стана и тогава. Когато те се разбъркаха и отстъпиха от своите позиции, гвардията на Птолемей започна да отстъпва под натиска на слоновете, като междувременно Антиох със своята конница, следвайки слоновете, удари Поликратовата конница. Едновременно с това от другата страна на слоновете елинските наемници, намиращи се до фалангата, удариха пелтастите на Птолемей и ги отблъснаха назад, след като вече бяха се разбъркали поради атаката на слоновете. Притиснато по такъв начин, цялото ляво крило на Птолемей заотстъпва.

85. През това време Ехекрат на дясното крило първоначално изчакваше за резултата от стълкновението между другите крила, но като видя, че пушилката се приближава към неговите позиции и че неговите слонове не се осмеляват да се приближат до противниковите, заповяда на Фоксид с неговите наемници от Елада да нападне стоящите срещу него във фронт противникови части, а сам той, извеждайки флангово конниците и тези, които бяха подредени зад слоновете, избягна атаката на слоновете и удряйки противниковата конница в тил и във фланг, бързо я накара да побегне. Същото постигнаха Фоксид и неговите воини. Удряйки арабите и мидийците, накараха ги да побягнат презглава. По такъв начин дясното крило на Антиох удържа победа, докато лявото претърпя поражение. В същото време фалангитите, оголени от двете си крила, оставаха в средата на равнината незасегнати, обзети ту от надежда, ту от страх. През това време Антиох продължаваше да се бори за своя окончателен успех на лявото си крило, докато Птолемей, след като се изтегли зад фалангата, излезе напред по средата на строя, с което изплаши противника и вдъхна смелост и решителност у своите. Снишавайки своите македонски копия, фалангата на Андромах и Сосибий тръгна напред. Сирийските отбрани воини за кратко време упорстваха, но тези под командата на Никарх веднага се огънаха и отстъпиха. Антиох със своята неопитност и младост си въобразяваше поради личния си успех, че и останалата част от армията му побеждава във всички участъци на сражението и продължаваше да преследва тези, които бягаха пред него. Но по-късно един от по-възрастните командири го спря и му показа, че пушекът при фалангата се носи към неговия лагер. Тогава той схвана какво се е случило, обърна се с царската си гвардия и се спусна към бойния ред. Но като разбра, че неговите части бягат навсякъде, се оттегли в Рафия, убеден, че що се отнася до него, победата е негова, но е загубил сражението като цяло, поради слабия кураж и страхливостта на останалите.

86. Птолемей, след като реши с фалангата изхода на битката в своя полза и след като изби много вражи войници с помощта на конницата и наемниците от дясното си крило, се оттегли да пренощува през настъпващата нощ в своя лагер, а на заранта събра и погреба своите мъртви, свали бойните одежди на противниковите, след което вдигна лагера си и потегли към Рафия.71 След бягството Антиох възнамеряваше веднага да вдигне лагер извън града, като събере разпръсналите се на групи бегълци. Но тъй като повечето се бяха оттеглили в града, принуди се и той самият да влезе в него. На заранта, извеждайки оцелялата част от войската си, потегли за Газа и вдигайки лагера си там, помоли за примирие, за да може да събере своите мъртви, които под защитата на това примирие можа да погребе. Жертвите от страна на Антиох наброяваха почти десет хиляди пехотинци и повече от триста конника. В плен бяха заловени над четири хиляди. Три слона загинаха веднага, а два други – от раните си. От страна на Птолемей загинаха хиляда и петстотин пехотинци и седемстотин конника. Шестнадесет от слоновете му загинаха и повечето от останалите бяха пленени.

Така край Рафия завърши сражението между двамата царе за Койле – Сирия. След като отдаде последна почит на своите мъртви, Антиох се оттегли с войската си в своята родина, докато Птолемей превзе в марш Рафия и останалите градове, като всички градове се стараеха да изпреварят своите съседи, предавайки се и преминавайки на негова страна. Вероятно всички хора в подобно положение се стараят да се нагодят към условията на деня, но местните обитатели в тия райони са особено склонни да се приспособяват към всяка промяна на обстоятелствата. Ала тогава действията им бяха твърде основателни, заради старите им предпочитания към Александрийското царство. Народите в Койле-Сирия винаги са предпочитали повече този двор, отколкото Селевкидите. Затова когато започнаха да удостояват Птолемей с венци, жертви и олтари, и да го почитат с всевъзможни подобни неща, тяхното възхищение не изглеждаше преувеличено.

87. Пристигайки в града, наречен на негово име, Антиох веднага изпрати своя племенник Антипатър и Теодот Хемиолий при Птолемей, за да сключат мир, понеже се опасяваше от вражеско нашествие. Не можеше да се довери на войнишките тълпи след претърпяното поражение, страхуваше се, че и Ахей ще се възползва от създалото се положение. Птолемей не бе преценил тези две обстоятелства, но бе твърде зарадван от сполетелия го успех, дошъл така неочаквано и изобщо след като по такъв изненадващ начин си бе спечелил Койле-Сирия. При това идеята за мир не му бе чужда и дори бе твърде склонен към неговото сключване, теглен от своето обичайно житейско безгрижие и немара. Затова при пристигането на Антипатър и неговия спътник показа малко гняв, като порица стореното от Антиох, след което се съгласи на едногодишен мир. И като изпрати с тях Сосибий за узаконяване на договора, самият той прекара три месеца в Сирия и Финикия, възстановявайки реда в тамошните градове. После остави Андромах от Аспенд за стратег на всички тамошни области и се прибра със сестра си и приятелите си в Александрия, след като по един изненадващ за неговите поданици начин, предвид цялостното му дотогавашно поведение, сложи край на войната. След като сключи договора със Сосибий, Антиох се зае с подготовка за първоначалното си намерение – да се справи с Ахей.

88. Такова беше положението в Азия. По същото време родосците се възползваха от земетресението, което стана при тях малко преди това и при което рухна големият им Колос и повечето от стените и корабо-строителниците им, и така разумно и практично използваха бедствието, че сполетялото ги нещастие стана причина не за щети, а по-скоро за тяхното въздигане. Толкова голяма е разликата между неразумността и безгрижието, от една страна, и грижата и разсъдливостта, от друга, както в личния живот, така и в политиката, че първите носят нещастия дори и при добра съдба, а последните превръщат дори и нещастията в повод за облагодетелстване. Във всеки случай родосците тогава се захванаха да оправят положението си. Подчертаваха величината на сполетялото ги нещастие и неговия ужасен характер. Държаха се със сериозност и достойнство на публичните аудиенции и частните срещи, с което доведоха градовете и най-вече царете до такова положение, че не само получаваха щедри дарове, но самите дарители се чувстваха благодарни за оказаната им чест. Хиерон и Гелон не само им подариха седемдесет и пет таланта сребро за осигуряване на масло в гимназиона, част от които веднага, а останалата – малко по-късно, но дори им поставиха сребърни урни заедно с базите и съдове за вода, и освен това – десет таланта за жертвоприношения и други десет – за увеличаване броя на гражданите, така че целият дар възлезе на сто сребърни таланта. Освободиха от мито плаващите край тях родоски кораби и ги снабдиха с петдесет катапулта, дълги по три лакти. И накрая, след като им дадоха толкова дарове, като че ли им дължаха благодарност, издигнаха в родоската Дейгма скулптури, представящи как народът на Родос бива увенчан от народа на Сиракуза.

89. Птолемей72 също така им обеща триста таланта сребро, един милион артаби жито, дървен материал за построяването на десет пентери и десет триери, четиридесет хиляди мерни лакти четириъгълни борови дъски, хиляда таланта медни монети, три хиляди корабни платна от лен, три хиляди таланта (бронз – б. пр.) за възстановяването на Колоса, сто майстори – строители и триста и петдесет техни чираци, и за заплащането им ежегодно по четиринадесет таланта, освен това – за състезания и жертвоприношения двадесет хиляди артаби жито и двадесет хиляди артаби за изхранването на екипажите на десет триери. Повечето от тези неща и една трета от парите им даде веднага. По същия начин Антигон73 им даде десет хиляди дървета за греди, дълги от осем до шестнадесет лакти, пет хиляди греди по седем лакти, освен това им обеща сто таланта сребро, докато жена му Хризеида им подари сто хиляди медимни жито и три хиляди таланта олово. Селевк, бащата на Антиох,74 освен дето освободи от мито корабите им, плаващи до неговото царство, освен десетте пентери, които им оборудва, им даде двеста хиляди медимни жито, десет хиляди лакти дървен материал и хиляда таланта смола и козина.

90. Подобни дарове получиха от Прусий и Митридат, и от тогавашните династи в Азия, имам предвид Лизаний, Олимпих и Лимней. Не би било лесно да изброя даровете, които получиха и от градовете, всеки според възможностите си. Така че, ако човек вземе предвид скорошната дата на основаването на града, твърде много ще се зачуди как за такова късо време до такава степен е нараснал доходът им, както личният, така и общественият. Но ако вземе предвид благоприятното му разположение и прихода отвън на всички неща, допринасящи за тяхното благосъстояние, не само че няма да се чуди, но дори ще реши, че не им достига от това, което би било редно да притежават.

Разказах това най-напред заради великолепието, с което родосците водят своята политика, защото в това отношение те са достойни за похвала и подражание, и, второ – заради нищожния размер на даровете, които получават сега народите и градовете. Тъй че нито царете, които днес подаряват по четири-пет таланта да не смятат, че са направили нещо значително и да очакват, че към тях елините ще проявяват същото благоразположение и почит, каквото към царете, за които казах, нито градовете, като преценяват величието на даровете, които са получавали преди, да не се забравят заради разни дреболии, които им се дават сега и заради тях да пилеят най-високите си почести, но да се придържат към принципа всяко нещо да бъде оценявано според неговата стойност, принцип, който отличава в най-голяма степен елините от останалите народи.

91. С настъпването на лятото в годината, когато Агетас стана стратег на етолите, а Арат получи стратегството в Ахейския съюз (защото тук прекъснах своя разказ за съюзническата война), спартанецът Ликург се върна от Етолия. Ефорите, след като установиха, че обвинението, заради което той бе избягал, е лъжливо, изпратиха за него и помолиха Ликург да се върне. Той започна приготовления за нахлуване в Месения заедно с етолиеца Пир, който по това време беше стратег на елеите. Арат завари наемната войска на ахеите разстроена, докато градовете не бяха склонни да плащат вноска за техните заплати, поради лошата и неразумна политика на неговия предходник, стратега Еперат, както казах по-горе. Независимо от това, той призова ахейските градове и след като се прие решение по този въпрос, предприе подготовка за война. Решението на Ахейския съюз беше следното. Трябваше да издържат осем хилядна пехота наемници и петстотин конници, и да отберат от ахеите три хиляди пехотинци и триста конника и от тях мегалополитаните да дадат петстотин пехотинци с медни щитове и петдесет конника, и аргосци – същото количество. Реши се да се пуснат по море и кораби, три от които да плават покрай Акте и Арголидския залив, други три – в района на Патри, Дюме и тамошното море.

92. Това правеше Арат и с тези приготовления беше зает. Ликург и Пир, които поддържаха връзка помежду си, за да тръгнат едновременно, потеглиха за Месения. Научавайки за техния план, Арат пристигна в Мегалополис с наемническата част и с някои от набраните ахейски войници, за да се притече на помощ на месените. Ликург, излизайки от Лакония, превзе с коварство Калами, едно укрепено място в Месения, след което побърза да се съедини с етолите. Но Пир, който беше тръгнал със съвсем малка войска от Елида и който още с влизането си в Месения се натъкна на препятствие в лицето на кипарисеите, се върна. Поради това Ликург, който нито можеше да се присъедини към етолийската войска, нито беше достатъчно силен, за да се бори с Арат, направи няколко опита за щурм на Андания и след като не постигна нищо, се оттегли в Спарта. Арат, след като осуети плана на противника, предприе уместна стъпка, предвид бъдещия развой на събитията, като се споразумя с Таврион и месените да въоръжат и изпратят по петстотин пехотинци и петдесет конника, за да може чрез тази войска да охраняват земята на Месения, Мегалополис и Тегея, а също така и на Аргос (тези земи граничат с Лакония и са най-изложени за нападение от страна на лакедемони от всички останали области в Пелопонес), а със своята набрана ахейска войска и наемници да брани тази част от територията на Ахея, която е обърната към Елида и Етолия.

93. След като уреди това, той премахна вътрешните разногласия в Мегалополис, чрез едно всеобщо решение на Ахейския съюз. Наскоро Клеомен ги беше изгонил от отечеството им и те бяха, както се казва, изтръгнати от корена си, в недостиг на много неща и в пълна оскъдица. Действително запазиха висок дух; но липсата на приходи, лични и обществени, ставаше причина за тяхната немощ. Вследствие на това сред тях възникнаха разногласия, съперничество и крамоли, нещо, което става обикновено и в обществения, пък и в домашния живот, когато не достигат средства, за да се осъществят намеренията на всеки. Най-напред започна спор за укрепването на града със стена. Някои настояваха, че трябва да намалят размерите й, което ще позволи да я завършат, стига веднъж да я започнат, и ще може да ги защити, когато се наложи. Сега ги беше погубил нейната големина и разредеността на жителите й вътре. Освен това казваха, че земевладелците ще трябва да отстъпят на градската управа по една трета от владенията си, за да се запълни броят на необходимите жители, които щяха да се привлекат. Другите не бяха склонни нито да се намаляват размерите на града, нито да дадат една трета от именията си, но най-голям беше спорът във връзка със законите, които им беше написал Пританид – законодателят, един от най-изтъкнатите представители на Перипа-тетическата школа, когото им изпрати Антигон. При тези разногласия Арат положи всевъзможни усилия, докато не помири двете съперничещи си фракции. Стигнаха до споразумение за своите разногласия, което написаха на стела и поставиха при олтара на Хестия в Хомариона.

94. След като ги помири, самият той замина за ахейското събрание, като остави наемниците под командата на Ликос от Фари, неговия тогавашен подстратег на съюза.75 Недоволни от Пирий, елеите си взеха от етолите за стратег Еврипид, който изчака да започне Ахейското събрание и потегли с петдесет конника и две хиляди пехотинци. Минавайки през територията на Фари, Еврипид обходи страната чак до Егиада и след като събра голямо количество плячка, тръгна обратно за Леонтион. Като разбра за станалото, Ликос бързо се притече на помощ и като настигна врага, влезе в бой с него, атакувайки го, при което изби около четиристотин души и плени около двеста, сред които бяха и някои изтъкнати личности – Фисий, Антанор, Клеарх, Андролох, Еванорид, Аристогитон, Никасип и Аспазий. Също така плени цялото им оръжие и обоз. По същото време ахейският наварх дебаркира при Моликрия и се върна с около стотина пленника – роби на борда. След това отново отплава за Халкея и когато противникът дойде на помощ, залови два големи кораба, заедно с екипажите им, а при Рион плени и една етолийска бързоходна ладия с екипажа й. Събраха толкова плячка по едно и също време и по суша, и по море, че да има достатъчно и за приход, и за плащания. Войниците се окуражиха, че ще могат да получат заплатата си, а градовете – че няма да бъдат натоварвани с бремето на военните данъци.

95. Докато ставаха тези неща Скердилаид, който смяташе, че е онеправдан от царя, тъй като беше останало да получава известна част от сумата, която беше определена по договора между него и Филип, изпрати петнадесет съда, с намерение с хитрост да си получи въпросната сума. Те доплаваха до Левкада, където всички ги приеха като приятели заради единодействието по време на войната. Там нито свариха, нито можаха да нанесат някаква друга щета освен тази, че измамиха коринтяните Агатин и Касандър, които доплаваха с кораби на Таврион и хвърлиха котва в същия залив, като ги смятаха за приятели. Заловиха ги с корабите и ги предадоха на Скердилаид. След това отплаваха от Левкада и плавайки за Малеа, пиратстваха и пленяваха търговците.

Наближаваше времето за жътва и тъй като Таврион пренебрегваше задачата си да охранява споменатите градове, Арат с избраната си ахейска войска отиде да осигури охраната за събирането на жътвата в Арголида, докато Еврипид с етолите излезе с намерение да ограби земята на тритеите. Ликос и ахейският хипарх Демодок щом научиха, че етолите са излезли от Елида, събраха наборите от Дюме, Патри и Фари, и присъединявайки ги към наемниците, нахлуха в Елида. Пристигайки при Фиксион, те пуснаха леката пехота и конницата да обходят областта, а тежкото въоръжение скриха при споменатото място. Елеите се притекоха с цялата си войска на помощ, за да прогонят плячкаджиите и ги преследваха, докато тежката пехота на Ликос не излезе от засадата и не нападна първите им отреди. Елеите не дочакаха нападението им, а побягнаха още при тяхната поява, при което загинаха двеста души от тях, а в плен попаднаха осемдесет, като изнесоха в безопасност цялата плячка, която бяха събрали. През това време ахейският наварх извърши многократни набези при Калидония и Навпактия, като ограби страната и на два пъти обърна в бягство дошлата на помощ противникова флота. Залови и навпактиеца Клеоник, който бидейки проксен на ахеите, не бе продаден веднага в робство и след известно време бе освободен без откуп.

96. По същото време етолийският стратег Агетас с цялата гражданска войска на етолите ограби земята на акарнаните и оплячкоса безнаказано цял Епир. След като стори това, се прибра и освободи етолите да се приберат в градовете си. Акарнаните направиха контранападение при Стратос, но бяха обърнати в паника и се върнаха позорно ала без загуби, защото защитниците на Стратос не ги преследваха, боейки се, че имитират бягство и им подготвят засада.

Ето как при Фанотеи76 едно предателство бе последвано от друго. Назначеният от Филип за комендант на Фокида Александър устрои заговор срещу етолите с помощта на някой си Язон, който беше назначен от него за началник на охраната на Фанотеи. Той изпрати послание до етолийския стратег Агетас, в което му предлагаше да му предаде крепостта на Фанотеи, като му даде клетва и сключи договор. Когато дойде определения ден, Агетас пристигна през нощта при Фанотеи със своите етоли и като скри останалите си войници на разстояние зачака, изпращайки в акрата сто избрани войници. Язон беше приготвил Александър с неговата войска в града и като прие младежите в града според дадената клетва, вкара ги всичките в акрата. Александър веднага изскочи и плени всички отбрани етоли, докато Агетас, разбрал на следния ден какво бе станало, отведе войската си, ставайки жертва на същата хитрина, каквато той самият често беше прилагал на други.

97. По същото време цар Филип завзе Бюлазора,77 най-големия град в Пеония и най-благоприятно разположен за набези от Дардания и Македония, така че с това си дело напълно ликвидира опасността за нападения откъм Дардания. Повече нямаше да е лесно дарданите да нахлуват в Македония, след като Филип чрез този град владееше прохода. След като подсигури това място, изпрати Хризогон78 да свика колкото може по-бързо набор в горна Македония, докато той самият с войските от Ботия и Амфакситида пристигна в Едеса.79 Като дочака там македоните, доведени от Хризогон, тръгна с цялата си войска и на шестия ден пристигна в Лариса. Придвижвайки се енергично през нощта без да спира, на зазоряване стигна до Мелитея и като вдигна стълбите, опита се да превземе града. До такава степен беше изплашил мелитеатите с внезапната си поява, че щеше лесно да ги завладее, ако стълбите му не бяха се оказали по-къси от необходимото, поради което щурмът се провали.

98. В това отношение военачалниците заслужават най-сурово порицание. Та кой не би ги упрекнал затова, че са дошли до някакъв град с очакването да го завладеят начаса, без да са събрали предварителни сведения, без да са измерили височината и да са се съобразили с други подобни неща, чрез които възнамеряват да нападнат града? Кой не би ги упрекнал, ако макар и да са изчислили всичко това, са поверили построяването на стълби и други подобни съоръжения на случайни хора по един безотговорен начин, след като тези работи изискват малко усилие, но от тяхната ефективност зависи толкова много? Защото при подобни операции въпросът не е в това да успееш или ако не успееш да се измъкнеш без поражение, но неуспехът в такива случаи влече след себе си всевъзможни загуби. Първо по време на самата акция, когато най-храбрите войни са най-много изложени на опасност. И още повече – при оттеглянето, когато е предизвикано презрението на противника. За такива последствия има твърде много примери. Защото можем да установим, че много повече са случаите, когато неуспелите в подобни акции са претърпявали пълно поражение или са били изправяни пред гибелна опасност, отколкото такива, при които са се измъквали без щети. Освен това подобни военачалници по всеобщо съгласие си спечелват недоверчивост и омраза към тях самите и карат всички да се пазят от тях. Това, което става, някак си служи като предупреждение не само за пострадалите, но и за всички, които са чули за него, да внимават и да се пазят. Затова военачалниците не бива в никакъв случай да подхождат лекомислено при подобни начинания. Начинът на изчисление и на съоръжаване на подобни уреди е прост и безгрешен, стига да се прилага според науката. Сега обаче трябва да се върнем на своя разказ. На този проблем ще се спра отново при подходящ случай в своя труд и ще се опитам да опиша кои са най-добрите начини за избягване на грешки при подобни операции.

99. След като акцията на Филип излезе неуспешна, той се разположи на лагер край река Енипей и докара от Лариса и останалите градове обсадните съоръжения, които бе приготвил през зимата. Крайната цел на неговия поход беше да завладее Тива във Фтиотида. Самият град лежи недалече от морето, като отстои на триста стадия от Лариса и има командна позиция над Магнезия и Тесалия, особено над магнезийската територия на Деметриада и тесалийските на Фарсал и Фере. Тогава той се владееше от етолите и от него те непрекъснато устройваха набези, причинявайки сериозни щети на жителите на Деметриада, Фарсал и Лариса. Често техните набези стигаха чак до така наречената равнина Амюрис. Поради това Филип смяташе този въпрос за немаловажен и проявяваше голямо усърдие да завладее града. След като събра сто и петдесет катапулта и двадесет и пет каменохвъргачки, приближи се до Тива и като раздели войската на три, зае позиции около града. Едната част постави на стан около Скопиона, другата – при така наречения Хелиотропион, а третата – на планината, надвиснала над града. Участъците между трите лагера укрепи с ров и двойна ограда, а също така и с дървени кули, поставени на равни интервали от един плетър. След тези приготовления събра на едно цялото си въоръжение и започна да придвижва обсадните съоръжения по посока на акрата.

100. В първите три дни не можа да постигне никакъв напредък със своите съоръжения поради това, че защитниците се сражаваха храбро. Но когато след непрекъснатите обстрели и голямото количество метателни оръжия някои от тях паднаха убити, а другите получиха наранявания, съпротивата поотслабна и македоните можаха да започнат пробивните действия. С непрестанни усилия, пренебрегвайки трудностите на местността, едва след девет дни успяха да стигнат до стената. След това, работейки на смени непрекъснато денем и нощем, за три дни успяха да подровят и разрушат стената на участък от два плетра. Основите не можаха да издържат тежестта и се поддадоха, така че стената рухна преди македоните да я подпалят. Те бързо разчистиха развалините, готови да нахлуят и вече бяха на път да ударят, когато тиванците изплашени се предадоха. С този успех Филип успя да обезопаси Магнезия и Тесалия, като лиши етолите от най-важните им източници на плячка и същевременно доказа на войската, че с право бе екзекутирал Леонтий, тъй като пропадането на обсадата на Пали се дължеше да неговото предателство. Завладявайки Тива, той продаде в робство оцелелите граждани, засели в него македони и му даде името Филипи.

Тъкмо когато беше приключил обсадата на Тива, при него дойдоха за преговори пратеници на Хиос, Родос и Византион, а също така и на цар Птолемей. Като им отговори по същия начин, както и на предишните делегации, заяви им, че няма нищо против мира и ги прати да видят какво е мнението и на етолите. Самият той обаче нямаше никакво намерение да сключва мир, а продължаваше да осъществява своите операции.

101. Затова като научи, че лодки на Скердилаид пиратстват около Малеа и третират всички търговци като врагове, и че с предателство е пленил при Левкада няколко негови кораба, оборудва дванадесет палубни кораба, осем безпалубни и тринадесет хемиолии, и отплава през Еврип. Бързаше да хване илирите, като хранеше и голяма надежда за успех във войната с етолите, понеже не знаеше нищо за събитията в Италия. А по времето, когато Филип обсаждаше Тива, римляните бяха претърпели поражение от Ханибал в Тирения,80 но мълвата за събитието още не бе стигнала до Елада. Филип изтърва илирийските лодки и хвърляйки котва при Кенхреи изпрати палубните с нареждане да отплават покрай нос Малеа по посока на Егион и Патри. Всички останали прекара през Истъм със заповед да хвърлят котва край Лехеон. Сам той побърза да отиде с приятелите си на Немейския събор в Аргос. Още докато заемаше мястото си да гледа гимнастическото състезание, пристигна писмоносец от Македония, който му донесе, че римляните са загубили в голямо сражение и че цялата открита земя се владее от Ханибал. Той веднага показа писмото само на Деметрий от Фарос, като му нареди да пази мълчание. Използвайки тази новина като предлог, последният започна да го убеждава, че трябва колкото се може по-скоро да се отърве от Етолийската война и да се заеме с покоряването на Илирия и с експедиция до Италия. Каза му, че без друго и сега цяла Елада изпълнява неговите разпоредби, и ще ги изпълнява и в бъдеще, защото ахеите драговолно са благоразположени към него, а етолите също ще се покоряват, сплашени от претърпените нещастия в сегашната си война с него. Каза му, че Италия и експедицията в нея ще бъде началото на завладяването на целия свят, нещо, което не подхожда на никого по-добре, отколкото на него. И че моментът е сега, след разгрома на римските армии.

102. С такива приказки не му беше трудно да възбуди неговите амбиции, както, струва ми се, можеше да се очаква, като се има предвид младостта на царя, успехите, които бе пожънал, всеобщото мнение, което беше създал за своята храброст и не на последно място – факта, че произхождаше от един царски двор, комуто повече от всеки друг винаги е била присъща идеята за световно господство.

Та Филип, както вече казах, тогава сподели само с Деметрий пристигналото писмено известие, след което събра приятелите си и проведе съвет по въпроса за примирието с етолите. Тъй като и Арат не беше чужд на идеята за едно примирие, като смяташе, че ще могат да сключат един изгоден мир – войната напоследък вървеше благоприятно за тях – царят, без да дочака общите пратеници, които посредничеха в името на мира, изпрати Клеоник от Навпакт при етолите (беше го намерил още да чака в числото на пленниците за свикване на Ахейското събрание), а сам той взе корабите си и войската от Коринт и пристигна с тях при Егион. Като напредна към Ласион и завзе кулата в Перипии, даде вид, че възнамерява да нахлуе в Елида, за да не изглежда, че е съвсем склонен да прекратява войната. После, след като Клеоник ходи и се връща два или три пъти и етолите заявиха, че желаят да разговарят лично с него, той се съгласи и прекратявайки всякакви военни действия, изпрати свои представители в съвета, за да участват във воденето на преговорите. Прекоси с войската си и се разположи на стан край Панорм, пристанище на Пелопонес, лежащо точно срещу града Навпакт. Там зачака съюзническите пратеници. През времето, в което те трябваше да се съберат, отплава до Закинт и възстанови реда там, след което се върна обратно в Панорм.

103. Когато делегатите се събраха, изпрати при етолите Арат и Таврион, и още неколцина, които да оформят свитата. Те се срещнаха с етолите, събрали се с цялата си войска в Навпакт и размениха кратки разговори. Разбраха, че те са нетърпеливи да се сключи мирът и отново отплаваха при Филип, за да му съобщят това. В стремежа си да прекратят войната, етолите изпратиха с тях свои посланици при Филип, като го канеха да дойде с войската си при тях, за да бъдат в близки общения и да стигнат до едно задоволително решение. Приемайки поканата им, царят отплава с войската си до така наречените „Кухини” край Навпакт, отстоящи на около двадесет стадия от града. Вдигна лагер там, обгради корабите и стоянката с ограда и зачака деня на срещата. Етолите дойдоха целокупно без оръжие. Разположиха се на два стадия от лагера на Филип и започнаха да изпращат парламентьори, които да обсъждат условията. Най-напред царят изпрати всички съюзнически посланици, като им каза да съобщят на етолите, че неговите условия са всеки да притежава това, което е имал преди войната. Етолите на драго сърце приеха това предложение, след което последваха непрекъснати размени на представители, които да уточнят подробностите. Тях аз ще пропусна, тъй като няма нищо, което заслужава да се спомене, но ще предам речта на Агелай от Навпакт, произнесена пред царя и присъстващите съюзници по време на първата среща.

104. Тя гласеше следното: „Преди всичко елините не трябва никога да воюват помежду си, а да бъдат безкрайно благодарни на боговете, ако стане така, че всички започнат да говорят едно и също, и сплитайки ръцете си като мъже, преодоляващи река, да могат да отблъскват варварските нашествия и да опазват себе си и градовете си. И макар това изобщо да не е възможно, съветвам ви сега да се споразумеете и да вземете предпазни мерки, предвид тежестта на струпаното въоръжение и големите мащаби на войната, която сега се води на Запад. Защото видно е за всеки, който поне малко си дава сметка за положението в света, че независимо кой ще победи във войната, картагенците римляните или римляните – картагенците, победителите във никакъв случай няма да се задоволят с господството си в Италия и Сицилия, победителите ще дойдат и тук, и ще разширят своите амбиции, пряко международните норми. Затова настоявам всички да вземат предпазни мерки срещу опасността и особено Филип. За Филип най-голямата сигурност се състои в това, да се откаже да затрива елините и да ги превръща в лесна плячка за нашествениците, но напротив, да мисли за тях като за собственото си тяло и да се погрижи за безопасността на всяка област на Елада, като за част от неговото царство. Защото ако поведе такава политика, всички елини ще бъдат благоразположени към него и ще бъдат негови сигурни сътрудници в начинанията му, докато чужденците ще бъдат по-малко склонни да кроят унищожителни планове срещу неговото царство, впечатлени от верността на елините към него. Ако ти, царю, се нуждаеш от поле за действие, обърни взора си към Запад и следи хода на войната в Италия, та като използваш подходящия момент, да влезеш в състезанието за господство над света. Настоящето съвсем не изключва една такава възможност. А сега остави споровете си с елините и насочи усилията си най-вече в тази посока, та да имаш възможност по свое желание да воюваш с тях и да сключваш мир. Защото ако почакаш надвисналите сега над запад облаци да се понесат и към Елада, много се опасявам, че всички тези наши преговори, войнички и изобщо залъгалки ще бъдат прекъснати така грубо, че ще молим боговете да имаме отново възможността да воюваме и да се помиряваме помежду си тогава, когато на нас ни се прище, и въобще да решаваме сами своите спорове”.

105. Произнасяйки тази реч, Агелай накара всички съюзници да бъдат склонни към мир и най-вече Филип. Думите от това слово добре се съгласуваха с личните му намерения, след като Деметрий вече го беше подготвил със съветите си. Затова, след като решиха всички подробности, узакониха договора и всички се върнаха по домовете си, отнасяйки със себе си в родината мир вместо война.

Всичко това се случи в третата година на сто и четиридесетата олимпиада, имам предвид сражението на римляните в Тирения, битката на Антиох за Койле-Сирия и примирието на ахеите и Филип с етолите.

В този момент и на тази среща за пръв път събитията в Елада, Италия и Либия се преплетоха помежду си. Филип и елинските държавници от този момент нататък спряха да воюват и да сключват мир помежду си, но всички вече насочиха вниманието си към съобщенията от Италия. Скоро така тръгнаха нещата и за островите, и за жителите на Азия. Тези, които не бяха доволни от Филип и някои, които имаха спорове с Атал, вече не се обръщаха към Антиох и Птолемей на юг и на изток, но от този момент гледаха на запад, като пращаха посланиците си било до Картаген, било до римляните. Също така и Рим изпращаше посланичества в Елада, страхувайки се от смелостта на Филип и предпазвайки се да не ги нападне в този момент, когато бяха най-затруднени. След като показах, според първоначалното си обещание ясно, струва ми се, кога, как и по какви причини събитията в Елада се смесиха с тези в Италия и Либия, аз ще продължа своя разказ за Елинската история до момента на битката при Кана, където римляните претърпяха поражение – онова решително събитие, с което аз прекратявам излагането на войната в Италия и ще приключа тази книга до същата дата.

106. Веднага щом смъкнаха бремето на войната, ахеите си избраха за стратег Тимоксен81 и връщайки се към своите обичаи и начин на живот, се заеха, както и останалите градове из Пелопонес, да възстановяват личните си имоти, да лекуват земята от сполетелите я щети, да възстановяват традиционните си богослужения и събори и всички свои местни ритуали. При повечето от тях тези неща бяха почти потънали в забрава, заради непрекъснатото състояние на война. Така или иначе пелопонесците, които от всички хора са най-разположени към един спокоен и човечен живот, най-малко са вкусвали от него в предишната си история, бидейки по-скоро, по израза на Еврипид, „винаги в труд изтерзани, никога с копие в отдих.82” Но мисля, че с основание изпитват тази неволя. Защото всички те, бидейки по природа властолюбиви и свободолюбиви, воюват непрекъснато помежду си, не желаейки да си отстъпят първенството.

Атиняните на свой ред, отървали се от страха си от Македония, смятаха, че вече са си осигурили свободата и подчинявайки се на управлението на Евриклид и Микион, не взимаха никакво участие в събитията в останалата част на Елада, а следвайки предпочитанията и подтиците на своите управители, правеха възлияния на всички царе и най-вече на Птолемей, и приемаха всякакъв род унизителни решения и възвания, без да преценяват последствията, поради безразсъдството на своите водачи.

107. Що се отнася до Птолемей, стана така, че веднага след тези събития той поведе своята война срещу египтяните. Този цар, въоръжавайки египтяните за война срещу Антиох, взе едно полезно за момента решение, но погрешно за бъдещето. Защото войниците добиха самочувствие след победата при Рафия и не бяха склонни повече да му се подчиняват, но започнаха да си търсят вожд и авторитетна фигура, смятайки, че могат да останат като независима сила. Нещо, което не след дълго време в края на краищата и сториха.

Антиох, след като извърши мащабни приготовления през зимния период, в началото на лятото прехвърли Тавър и като се споразумя с царя Атал, уреди съвместна военна операция срещу Ахей.83

Етолите първоначално бяха удовлетворени от сключения с ахеите мир, тъй като войната беше тръгнала в посока, противна на техните очаквания (поради което и избраха за стратег Агелай от Навпакт. Смятаха го за човека, който най-много е допринесъл за сключването на мира). Почти веднага след това обаче започнаха да недоволстват и да укоряват Агелай, че им е отрязал всички външни източници за плячка и че ги е лишил от бъдещите им надежди, понеже е сключил мир не с отделни, а с всички елини. Агелай обаче устояваше на неразумните им упреци и сдържаше техния напор. Поради това те, въпреки нрава си, бяха принудени да запазят спокойствие.

108. Цар Филип, след като сключи мира, се върна по море в Македония. Там разбра, че Скердилаид, под същия предлог за дължащите му се пари, под който ограбваше и корабите около Левкада, и сега бе оплячкосал едно градче в Пелагония,84 наречено Писеон. Беше също така завладял с измама някои градове в Дасаретида и с обещания – някои във Фиботида, а именно: Антипатрия, Хризондион и Герунт. Беше направил и дълбоки набези в граничещите с тях територии на Македония. Филип веднага се отправи с войската, за да си възвърне колкото може по-скоро откъсналите се градове. Реши да поведе война със Скердилаид по всички фронтове, като смяташе, че е от изключителна важност за осъществяването на неговите проекти и най-вече – за нахлуването му в Италия, да уреди положението в Илирия по задоволителен за него начин. Деметрий непрекъснато подклаждаше надеждата и амбицията на царя, тъй щото Филип и в сънищата си сънуваше това и беше изцяло погълнат от тези проекти. Деметрий правеше това не заради Филип (вероятно каузата на Филип е била от третостепенно значение за него), но по-скоро поради собствената си омраза към римляните и заради собствените си намерения. Той беше уверен, че това е единственият начин да си възвърне господството над Фарос. Прочие Филип, напредвайки с войската, си възвърна въпросните градове и освен това завладя Креонион и Герунт85 в Дасаретида, Енхелане, Сатион и Бои в областта на езерото Лихнида, Бантия в земята на калойкините и още Оргес при така наречените Пизантини. След като стори това, освободи войските по зимните им квартири. Това бе същата зима, в която Ханибал, след като оплячкоса най-богатите области на Италия, възнамеряваше да прекара зимата в Герунион и Дауния. Тогава римляните си избраха за стратези Гай Теренций и Лукий Емилий.

109. През зимата86 Филип прецени, че за да осъществи своето намерение, ще му бъдат необходими кораби и екипажи, и то не за морско сражение (защото той изобщо не се надяваше, че ще бъде в състояние да се сражава с римляните по море), но по-скоро за да може да прехвърли войниците си, да дебаркира колкото се може по-бързо там, където пожелаеше и да изненада противниците си. Поради това, като предположи, че за тази цел най-добра е корабостроителната практика на илирите, зае се да приготви сто лодки, бидейки в това отношение почти първият македонски цар. Когато ги екипира, събра в началото на лятото войската и след като упражни малко македоните в гребане, потегли. Точно по времето, когато Антиох прекосяваше Тавър, Филип, плавайки покрай Еврип и нос Малеа, стигна до Кефаления и района на Левкада, където хвърли котва и зачака с нетърпение вест за римската флота.87 Когато научи, че тя е отплавала за Лилибеон, се окуражи и потегли, насочвайки курса си към Аполония.

110. Когато вече се приближаваше до устието на реката Аоос, която тече покрай града Аполония, войската му бе обзета от паника, каквато е присъща за пехотинци. Някои от плаващите в ариергарда лодки, които бяха на котва край така наречения остров Сасон, лежащ при входа на Йонийско море, дойдоха през нощта при Филип и му съобщиха, че при тях са хвърлили котва някакви лодки, доплавали от Сицилийския проток и са им казали, че са оставили в Регион римски пентери, плаващи към Аполония на помощ на Скердилаид. Филип помисли, че ще се натъкне на флотата в най-скоро време. Обзе го страх, затова бързо вдигна котва и заповяда обратен курс. Вдигайки флотата и потегляйки без никакъв ред, на втория ден той стигна до Кефаления, плавайки непрекъснато ден и нощ. Възвръщайки си малко от смелостта, той остана там под предлог, че се е върнал за да уреди някои свои работи в Пелопонес. Както се оказа, цялата тревога била лъжлива. Скердилаид като чул, че през зимата Филип приготвя много лодки и като очаквал, че той ще дойде по море, изпратил посланик до римляните да им съобщи това и да ги прикани да му помогнат, а римляните изпратили отделение от десет кораба от флотата си при Лилибеон, което било видяно в Регион. Ако Филип не беше се уплашил неоснователно и избягал от този отряд, това щеше да е най-голямата възможност за него да покори Илирия, тъй като римляните бяха насочили цялото си внимание и средства срещу Ханибал и към положението, създало се след битката при Кана и най-вероятно щеше също така за плени тези кораби. Но сега, объркан от това съобщение, се оттегли в Македония, без да е понесъл загуби, но с накърнен престиж.

111. По същото време и Прусий направи нещо достойно за споменаване. Галатите, които цар Атал бе прехвърлил от Европа в Азия за войната си срещу Ахей, поради славата на храбреци, която си бяха спечелили, се откъснаха от въпросния цар заради подозренията, за които казах по-горе. Плячкосваха с голяма необузданост и насилие градовете покрай Хелеспонт и накрая се заеха с обсада на Илион,88 при което жителите на Александрова Троада проявиха изключително мъжество. Те изпратиха Темист начело на четири хиляди воини и премахнаха обсадата на Илион, като при това изтласкаха галатите извън цяла Троада, лишавайки ги от припаси и осуетявайки намеренията им. Галатите заеха така наречената Арисба89 в областта на Абидос о оттук нататък притесняваха основаните по тия места градове, кога с коварства, кога с открити набези. Прусий изведе срещу тях войска и изби в ръкопашния бой в самото сражение всички мъже. При това изкла почти всичките им деца и жени в лагера и позволи на войниците си, които бяха взели участие в сражението, да разграбят обоза им. С това си дело той освободи от страх и опасност градовете по Хелеспонт и даде добър пример на варварите от Европа да не преминават така лекомислено в Азия.

Такъв бе ходът на събитията в Елада и Азия, докато в Италия след битката при Кана90 по-голямата част от територията премина на страната на картагенците, както казах по-горе. На този момент ще прекъсна своя разказ, след като описах събитията, разиграли се в Азия и Елада през 140 – тата олимпиада. В следващата си книга, след като припомня накратко за последните събития във встъпителната част, ще се заема, според първоначалното си обещание, с описанието на римското политическо устройство.

Бележки към пета книга:

1Специалистите са установили, че става дума за 22 май 219 г. пр. Хр.

2По това време Халкида в Евбея бил един от центровете на македонското влияние в Елада.

3Същият термин е употребен и от Тит Ливий [Liv. XXXVII,40,8; XXXVII,40,13], което е доказателство, че негов извор отново е бил Полибий.

4За остров Кефаления и съответните градове, където формата на името Прони и Пронесос вж. подробното описание на Страбон [Strabo, X,2,13].

5Горгос бил един от най-известните месенци и дори имало издигната статуя в негова чест. За него подробно пише Павзаний [Paus., VI,14,11].

6За преминаването на флот през Левкадския провлак пише още Тукидид [Thuc., III,81,1; IV,8,2]. Подробно описание на острова, включително провлака и канала има също у Страбон [Strabo, X,2,8-9], Плиний [Plin., Nat. Hist. IV,10] и известния ретор и историк от втората половина на I в. пр. Хр. Дионисий от Халикарнас [Dion. Hal. I,50].

7Очевидно става дума за наемници в македонската армия на Филип V.

8Термос е бил един от главните центрове на етолийския съюз и в неговите околности било светилището на Аполон Термиос.

9Става дума за битката при Селасия през 222 г. пр. Хр.

10Филип II побеждава в битката при Херонея през лятото на 338 г. пр. Хр.

11Павзаний [Paus., I,9,4] споменава, че атиняните поставили статуя на Филип II на агората.

12Александър Велики разрушава Тива през есента на 335 г. пр. Хр.

13т. нар. закони на войната са описани подробно и у Тит Ливий [Liv. XXXI,30,2-3], който е заимствал от Полибий.

14Тези философски концепции за държавника и политика са разработени подробно още у великия Платон 427-347 г. пр. Хр., и по-точно в „Държавата” [Plat. Rep. V,471A].

15Павзаний обяснява, че имало храм на Менелай, където той и Елена били погребани [Paus. III,19,9].

16Разположени на около 3 мили южно от Спарта; в близост имало светилище на Аполон.

17Историкът има предвид вече споменатата битка при Селасия.

18Агемата от пелтастите в армията на Филип V, съответствува на агемата от хипасписти в тази на Александър Велики.

19Павзаний [Paus. X,34,3] изрично описва политиката на Филип V във Фокида, включително и подкупването с подаръци на влиятелни личности.

20Стратегът Еперат е избран през 218/217 г. пр. Хр.

21Птолемей IV Филопатор заема престола през февруари 221 г. пр. Хр.

22Става дума за смъртта на Антигон III Дозон и Селевк III Сотер, наследени съответно от Филип V в 221 г. пр. Хр. и Антиох III Велики в 223 г. пр. Хр.

23Става дума за военно-политическата операция на Птолемей III между 245 и 241 г. пр. Хр.

24Събитията се отнасят към пролетта и лятото на 221 г. пр. Хр.

25Значителна част от сведенията на Полибий са използвани впоследствие от Плутарх в неговата биография на Клеомен, особено в частта за неговото изгнание [Plut. Cleom. 33-39].

26По подобен начин случаят е описан у Плутарх [Plut. Cleom. 33,4].

27Плутарх отново е заимствал от Полибий [Plut. Cleom. 37,3-7].

28Тази роля на Никагор изрично е посочена и у Плутарх [Plut. Cleom. 35,2].

29Събитията са предадени по различен начин у Плутарх, който изглежда в случая е използвал друг извор вместо Полибий [Plut. Cleom. 36,8].

30Стиховете са от „Илиада” [Hom. Il. XXII,304-305].

31Тук Плутарх почти буквално следва Полибий [Plut. Cleom. 37,1].

32Има значителни разлики в описанията на събитията между Полибий и Плутарх [Plut. Cleom. 37,3-7].

33През лятото на 222 г. пр. Хр. Антигон III Велики е бил на 20 години, тъй като е роден в 242 г. според информацията на Диодор, който пише, че през 192 г. пр. Хр. бил навършил петдесетилетие. [Diod. XXIX,2].

34Събитията се датират през зимата на 222/221 г. пр. Хр.

35Става дума за убийството на Мага Гаумата, син на Кир и брат на Камбиз, в 521 г. пр. Хр. Тогава престолът на Ахеменидите бил зает от Дарий I, сина на Хистасп. Тези събития подробно са описани у Херодот [Hdt. III,67-88]. Полибий пише за Митридат I, цар на Понта от 302/301 г. пр. Хр., който е споменат в биографията на Деметрий Полиоркет у Плутарх [Plut. Demetr. 4], в описанието на политическите събития по това време у Диодор [Diod. XX,111,4] и биографията на Митридат у Апиан [App. Mithr. 9].

36Първото описание на мидите като номади е у Херодот [Hdt. III,106,2].

37Косеите и корбрените били планински племена, които се занимавали с разбойничество и са описани като много войнствени у Страбон [Strabo, XVI,1,18].

38Елюмеите и аниараките са еламски племена на север от Мидия, за които има информация у големия географ Клавдий Птолемей, творил по времето на император Марк Аврелий (161-180 г.) [Ptol. Geog. VI,2,6].

39Ктезифон е бил голям град на брега на река Тигър и столица на партите.

40Става дума за зимата на 222/221 г. пр. Хр.

41Събитията са датирани през пролетта на 221 г. пр. Хр.

42Това е големият градски център на р. Ефрат Дура-Европус, изрично споменат у Плиний [Plin. Nat. Hist. VI,117]. За Страбон [Strabo, XVI,2,11] Парапотамия е област на запад от Ефрат. На друго място Плиний изрично отбелязва: „proxima Tigri regio Parapotamia appellatur” (най-близката до Тигър област се нарича Парапотамия) [Plin. Nat. Hist. VI,131].

43Киррестите са обитавали района на северна Сирия.

44Става дума за зимата на 221/220 г. пр. Хр.

45Плиний [Plin. Nat. Hist. VI,120] го нарича „regium flumen”.

46Достойнствата на Ардюс са описани и у Ливий [Liv. XXXIII,19,9], който очевидно е заимствал от Полибий.

47Артабазан бил сатрап на Атропатене.

48т.е. през зимата на 220/219 г. пр. Хр.

49Според изричното твърдение на Плиний [Plin. Nat. Hist. V,105] градът бил основан от Антиох II Теос (261-246 г. пр. Хр.).

50Селевкия на Оронт е била основана от Селевк I Никатор (311-281 г. пр. Хр.).

51Събитията се отнасят към Третата сирийска война (246-241 г. пр. Хр.) между Птолемей III Евергет (246-222 г. пр. Хр.) и Селевк II Калиник (246-225 г. пр. Хр.).

52Събитията се отнасят към пролетта на 219 г. пр. Хр.

53Птолемеевата армия е наброявала 25 300 пехота и 5000 конници.

54Съответства на съвременния град Дора в Израел.

55т.е. зимата на 219/218 г. пр. Хр.

56Антигон I Едноокия установява контрол над Сирия през 315 г. пр. Хр. [Diod. XIX,57-59].

57Става дума за победата на съюзените диадохи над Антигон I в битката при Ипсос през 301 г. пр. Хр., описана у Диодор [Diod. XXI,1] и Плутарховата биография на Деметрий Полиоркет [Plut. Demetr. 28-29].

58Пролетта на 218 г. пр. Хр.

59Маратос е било на северното Финикийско крайбрежие.

60От същия регион.

61Ботрис е локализиран като финикийско селище на 12 мили северно от Библос.

62Дамура е съвременната Нахр Дамур, известна на Страбон [Strabo, XVI,2,22] под името Тамирас.

63Прочутият финикийски град Сидон бил достигнат от Александър Велики след битката при Иссос в 333 г. пр. Хр. [Arr. Anab. II,15,6]. След Ипсос I (301 г. пр. Хр.) градът временно останал в ръцете на Деметрий Полиоркет, а след това бил поне до 275 г. пр. Хр. под контрола на Птолемей II Филаделф. След 262/261 г. пр. Хр. градът е управляван от местния владетел Филокъл.

64Тези градове са били разположени по течението на съвременната река Йордан.

65Градът Милиада е регистриран у Страбон [Strabo, XIII,4,17], който изрично отбелязва, че бил в граничната зона между Писидия и Ликия в близост до крайбрежието срещу о-в Родос. За този град накратко съобщават също така Клавдий Птолемей [Ptol. Geogr. V,3,4] и Плиний [Plin. Nat. Hist. V,147].

66Това е Антиох Хиеракс, малкия син на Селевк II Калиник (246-225 г. пр. Хр.), независим владетел в Мала Азия северно от планината Таурус.

67Събитията са от пролетта на 218 г. пр. Хр., а войната е с Атал I Сотер, цар на Пергам (241-197 г. пр. Хр.).

68Прусий I (ок. 230 – ок. 182 г. пр. Хр.) е един от най-известните царе на Витиния.

69В случая точната дата е 1 септември 218 г. пр. Хр.

70Рафия е съвременния Телл Рафах на границата между Израел и Египет.

71Битката е датирана с голяма точност – 22 юни 217 г. пр. Хр.

72т.е. Птолемей III Евергет (246-222 г. пр. Хр.).

73т.е. Антигон III Дозон (229-221 г. пр. Хр.).

74т.е. Селевк II Калиник (246-225 г. пр. Хр.).

75Събитието се датира в края на май или началото на юни 217 г. пр. Хр.

76Страбон [Strabo, IX,3,14] познава града под името Панопей в долината на Кефисос във Фокида.

77Бюлазора е до съвременния град Велес на брега на Вардар.

78Страбон [Strabo, VII,7,8] изброява като области на горна Македония Люикон, Пелагония, Орестиада и Елимея.

79Едеса носи старото име Еге, първата столица на древна Македония.

80В битката при Тразимен през юни 217 г. пр. Хр.

81Повечето коментатори на Полибий предполагат, че Тимоксен е бил избран за стратег през 216/215 г. пр. Хр.

82За съжаление цитирания от Полибий израз на Еврипид не е сред запазените му произведения и е подреден в списъка на фрагментите от Nauck.

83Военната операция на Антиох срещу Ахей със сигурност е датирана през лятото на 216 г. пр. Хр.

84Пелагония включва територията между реката Еригон и горното течение на Вардар (Аксиос).

85Градът е споменат у Тит Ливий под формата Gerunium във връзка с военно-политически събития от лятото на 200 г. пр. Хр. [Liv. XXXI,27,2].

86Става дума за зимата на 217/216 г. пр. Хр.

87Събитието се датира през лятото на 216 г. пр. Хр., а Ливий [Liv. XXII,37,13] изрично отбелязва, че римската флота наброявала 75 кораба.

88Страбон [Strabo, XIII,1,26] и Ливий [Liv. XXXVII,37,2] допълват Полибий и изрично отбелязват освен грижите на Александър Велики за града и строителството на Лизимах, който построил храм и издигнал нови крепостни стени с дължина 40 стадии.

89Арисба е известна още на Омир [Hom. Il. II,836; VI,13; XXI,43], и се споменава в „Енеида” на Вергилий [Verg. Aen. IX,264]. Страбон [Strabo, XIV,1,6] изрично отбелязва, че Арисба бил милетска колония, докато късния лексикограф от VI в. Стефан Византийски я смята за митиленска. След преминаването на Хелеспонта армията на Александър Велики преминала през Арисба според „Анабазис”-а на старогръцкия историк Ариан (95-175 г.).

90През 216 г. пр. Хр.

===================================================================

Към книга четвърта

Към книга шеста

Advertisements
Published in: on 15. 11. 2008 at 11:22 am  Коментарите са изключени за Полибий, Всеобща история – кн. 5  
%d bloggers like this: