Съдържание:
I. ОТ ПРЕДГОВОРА
УСЪРДИЕТО НА РИМ И КАРТАГЕН ПО ВСИЧКИ ФРОНТОВЕ. НЕДОСТАТЪЦИТЕ НА ЧАСТИЧНАТА И ПОЛЗАТА ОТ ВСЕОБЩАТА ИСТОРИЯ (1-2).
I. СЪБИТИЯТА В СИЦИЛИЯ
АНТИСТРАТЕГЪТ АПИЙ КЛАВДИЙ И НАВАРХЪТ МАРК КЛАВДИЙ СРЕЩУ СИРАКУЗА. РАЙОНЪТ НА ХЕКСАПИЛИТЕ. ЗАЩИТНИТЕ СЪОРЪЖЕНИЯ НА АРХИМЕД. ФЛОТАТА НА МАРК КЪМ АХРАДИНЕ. СЪОРЪЖЕНИЯТА „САМБУКИ”. ИЗОБРЕТЕНИЯТА НА АРХИМЕД. ОТБЛЪСКВАНЕТО НА МОРСКАТА АТАКА. НЕУСПЕХЪТ НА АПИЙ ПО СУША. ЩУРМЪТ СЕ ПРЕВРЪЩА В ОБСАДА. КАКВО МОЖЕ ДА НАПРАВИ ГЕНИЯТ НА ЕДИН ЧОВЕК. ОБСАДАТА НА СИРАКУЗА ПО СУША И МОРЕ. МАРК НАПАДА РАЙОНИТЕ В СИЦИЛИЯ, ПОДЧИНИЛИ СЕ НА КАРТАГЕН (3-7).
II. СЪБИТИЯТА В ЕЛАДА
БЕЗЧИНСТВАТА НА ФИЛИП СРЕЩУ МЕСЕНИИТЕ. НЕУМЕСТНАТА ЗАЩИТА НА ЦАРЯ ОТ НЯКОИ ПИСАТЕЛИ. НЕПОСТОЯНСТВОТО И ЗЛОСЛОВИЕТО НА ТЕОПОМП. ТЕОПОМП ЗА ФИЛИП, СИНА НА АМИНТА, И НЕГОВИТЕ ПРИЯТЕЛИ (8-11). ФИЛИП ОТРАВЯ СТАРИЯ АРАТ. КУЛТЪТ КЪМ АРАТ В АХЕЯ СЛЕД СМЪРТТА МУ. ФИЛИП ЗАВЛАДЯВА ЛИССОС В ИЛИРИЯ. РАЗПОЛОЖЕНИЕТО НА ЛИССОС И АКРОЛИССОС. СТРАТАГЕМАТА НА ФИЛИП. ЗАВЗЕМА АКРО-ЛИССОС С ХИТРОСТ И ЛИССОС СЪС ЩУРМ. ПОКОРЯВАНЕТО НА ИЛИРИТЕ.
III. СЪБИТИЯТА В АЗИЯ
СОСИБИЙ ПРАЩА КРИТЯНИНА БОЛИД В САРДИ ДА ОСВОБОДИ АХЕЙ. КАМБИЛ – ВОДАЧ НА КРИТЯНИТЕ В САРДИ. СОСИБИЙ И БОЛИД. НИКОМАХ И МЕЛАНКОМАС. БОЛИД СЕ СВЪРЗВА С КАМБИЛ ЧРЕЗ АРИАН. КРИТСКОТО РЕШЕНИЕ. ДВАМАТА СИ РАЗПРЕДЕЛЯТ РОЛИТЕ В ПРЕДАВАНЕТО НА АХЕЙ НА АНТИОХ. РАДОСТТА НА АНТИОХ. ПРЕДПАЗЛИВОСТТА НА АХЕЙ. СЪПРУГАТА МУ ЛАОДИКЕ. АХЕЙ Е ПЛЕНЕН И ДОВЕДЕН ПРИ АНТИОХ. СЪЖАЛЕНИЕТО КЪМ ПРОТИВНИКА. НАКАЗАНИЕТО. ЗА НЕГОВИЯ РОД И ДОСТОЙНСТВО. АКРАТА НА САРДИ СЕ ПРЕДАВА НА АНТИОХ. СЪДБАТА НА АХЕЙ – ПРИМЕР ЗА ПОТОМЦИТЕ. ДРУГИ ПОДОБНИ ПРЕДАТЕЛСТВА. ГАЛАТЪТ КАВАР ПОКВАРЕН ОТ ЛАСКАТЕЛСТВО. КСЕРКС ПРИЗНАТ ЗА ЦАР НА АРМОСАТА ОТ АНТИОХ (15-23).
IV. СЪБИТИЯТА В ИТАЛИЯ
В СВОЯТА ГОРДЕЛИВОСТ ТАРЕНТИНИТЕ ПОКАНВАТ ПИР. ПРЕНАСИЩАНЕ ОТ СВОБОДАТА. ТАРЕНТ СЕ ПРЕДАВА НА ХАНИБАЛ. ФИЛЕМЕН И НИКОН ДОГОВАРЯНЕТО С ХАНИБАЛ ДА МУ БЪДЕ ПРЕДАДЕН ГРАДА. ГАЙ ЛИВИЙ, НАЧАЛНИК НА РИМСКИЯ ГАРНИ-ЗОН. ПИРЪТ В МУЗЕЙОНА (24). ХАНИБАЛ СИМУЛИРА БОЛЕСТ. ПРИБЛИЖАВА ТАРЕНТ. ПИРЪТ НА РИМЛЯНИТЕ – ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ЗАГОВОРА. ТЕМЕНИДСКИТЕ ПОРТИ. ГРОБНИЦАТА НА ХИАЦИНТ. ТАРЕНТИНИТЕ ПОГРЕБВАТ В СТЕНИТЕ НА ГРАДА. ГРОБЪТ НА ПИТОНИК. СИГНАЛЪТ НА ЗАГОВОРНИЦИТЕ. ИЗМАМАТА НА СТРАЖАТА ПРИ ПОРТИТЕ. ХАНИБАЛ ВЛИЗА В ГРАДА И ГО ЗАВЗЕМА. ЛИВИЙ СЕ СПАСЯВА В АКРАТА. НОВОТО КОВАРСТВО НА ФИЛЕМЕН. ПОРАЖЕНИЕТО НА РИМЛЯНИТЕ ПРИ ТАРЕНТ. ГРАБЕЖЪТ НА РИМСКИТЕ ДОМОВЕ. ОТДЕЛЯНЕТО НА ГРАДА ОТ АКРАТА С ВАЛ И РОВ. ЩУРМЪТ НА АКРАТА. ПРЕХВЪРЛЯНЕТО НА ФЛОТАТА ПРЕЗ ГРАДА (25-34).
V. СЪБИТИЯТА В СИЦИЛИЯ
ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА СИРАКУЗА. ЗАВЗЕМАНЕТО НА ЕПИПОЛИ (37).
VI. СЪБИТИЯТА В ИСПАНИЯ
ТОВАРНИТЕ МАГАРЕТА КАТО ЗАЩИТА (38).
I. ОТ ПРЕДГОВОРА
1 (3). Мисля, че не противоречи на цялостния ми замисъл и на първоначалния ми план да запозная читателите си със стратегията на действията и с усърдието, с които всяка една от двете държави, римската и картагенската, осъществяваха своите цели. Та кой не би се възхитил от факта, че след като се бяха заели с толкова голяма война за Италия и с не по-малка за Иберия, и след като надеждата за благоприятен изход от тези войни беше еднакво твърде несигурна и за двете страни, и състоянието на двете беше еднакво критично, след всичко това те не се задоволяваха с настоящите си начинания, но си оспорваха и притежанието на Сардиния и Сицилия, и се стремяха да обхванат целия свят, не само в надеждите си, но и като отделяха средства и се подготвяха? Това би предизвикало още по-голямо удивление, ако се разгледа в подробности. Римляните имаха две пълни армии за защита на Италия, където сухопътните сили командваше Гней, а флотата – Публий.1 Същото беше положението и с картагенците. Отделно от това, за да следи действията на Филип в района на Елада тръгна флот, първоначално под командването на Марк Валерий,2 а след това – на Публий Солпикий. Едновременно с това Апий със сто пентери и Марк Клавдий със сухопътни сили защищаваха интересите на Рим в Сицилия.3 Същото от страна на Картаген правеше Хамилкар.
2 (4). Мисля, че сега се потвърждава от самите факти това, което в началото на своя труд заявих многократно. Имам предвид твърдението, че от истории, описващи отделни епизоди, не е възможно да се схване цялостният исторически процес. Та как би могъл този, който прочете единствено за събитията в Сицилия и Иберия сами за себе си, да научи и разбере величината на събитията и тяхната същност, по какъв начин и чрез каква държавна уредба съдбата извърши най-удивителното си дело – т.е. да доведе под едно управление и власт всички познати части на обитаемия свят, нещо, което досега не се е случвало. Как римляните завладяха Сиракуза и как окупираха Иберия, не е възможно да се научи и от подобни епизодични трудове. Но как установиха световна империя, какви конкретни трудности срещнаха при осъществяването на тази своя стратегическа цел, и обратно – в кои случаи обстоятелствата ги облагодетелстваха, би било трудно да се разбере без една всеобща история. По същите причини не е лесно да се разбере нито величината на техните успехи, нито силата на тяхното политическо устройство. Сам за себе си, разказът за действията на Рим в Иберия или Сицилия, за техните сухопътни и морски експедиции, не би могъл да предизвика удивление. Но само ако се знае как едновременно с тези действия се извършваха и многобройни други операции от същата тази власт и държава, и като се разбере, че същите тези хора, независимо от тези операции трябваше да водят войни в собствената си страна и да претърпяват многобройни други страдания, въпреки всичко продължаваха да се заемат с всички тези начинания, може ясно да се разберат събитията, единствено по този начин да предизвикат удивлението ни и да им бъде отделено подобаващото им се внимание. Толкова за тия, които смятат, че с изучаването на единични събития може да се добие знание за цялостната и всеобща история.
I. СЪБИТИЯТА В СИЦИЛИЯ
3 (5). Когато Епикид и Хипократ узурпираха властта в Сиракуза4 и отчуждиха себе си и останалите граждани от приятелството с Рим, и още когато научиха за падането на сиракузкия тиранин Хиероним, римляните назначиха за антистратег (лат. пропретор – б. пр.) Апий Клавдий,5 като му повериха сухопътните сили, а на Марк Клавдий дадоха флотата си. Те разположиха войската недалече от града и решиха да нападнат със сухопътните сили в околността на Хексапилите, а с флотата – при т. нар. Скитска стоа в Ахрадине, където крепостната стена допира до самия край на морето. Като приготвиха своите прикрития, метателни оръжия и останалите обсадни съоръжения, бяха обзети от надежда, че поради численото си превъзходство ще могат за пет дни да надвият с подготовката си противника, без да преценят способностите на Архимед,6 нито да предвидят, че в някои случаи геният на един човек може да допринесе повече от численото превъзходство. Но тогава от самите факти се разбра истинността на това твърдение. Силната укрепеност на града се дължи на това, че крепостната стена е разположена в кръг по горните части на прилежащите хълмове, така че никой не би могъл да я приближи, освен по ограничени участъци, дори и да не среща съпротива. Архимед осъществи такива приготовления за защита както в града, така и срещу тези, които щяха да нападнат откъм морето, че защитниците да не стоят в бездействие и да не разчитат на съдбата, а на всяко действие на противника да отговарят с противодействие. Независимо от това, Апий се опита да използва своите прикрития и стълби за атака срещу прилежащата до Хексапилите стена откъм изток.
4 (6). На свой ред Марк с шестдесет пентери заплава към Ахрадине. Всяка от тях беше пълна с войници, въоръжени с лъкове, прашки и леки копия, с помощта на които възнамеряваше да изтласка сражаващите се по брустверите. Освен тях разполагаше с осем пентери, на които бяха махнати греблата, на някои от лявата страна, на други – от дясната. Тези кораби бяха свързани по двойки и се движеха с останалите си гребла. С помощта на тези двойки кораби той приближи до стената така наречените „самбуки”. Устройството на това съоръжение е следното. Прави се стълба с ширина четири стъпки, тъй че оттам, където се постави, да бъде на височина, равна на стената, всяка от двете й страни е снабдена с ограда и отгоре е покрита с високо стърчащи паравани. На горните части на мачтите поставят скрипци с корабни въжета. Когато наближи да се използва, въжетата се връзват на върха на стълбата и стоящи на кърмата моряци започват да теглят въжетата посредством скрипците, други в предната част на корабите поставят подпори, за да осигурят безопасно издигане на съоръжението. След това, с помощта на греблата от двете страни на корабите, ги приближават до сушата и започват да прикрепват въпросното съоръжение към стената. На върха на стълбата има висяща платформа, защитена с ограда от трите си страни, на която се покатерват четирима войници, за да се противопоставят на противника и да се сражават със защитниците от брустверите, които искат да попречат на приближаването на самбуката до стената. Когато тя се нагласи и те се окажат по-високо от стената, събарят оградите на платформата от двете страни и скачат по брустверите или кулите. Останалите ги следват по самбуката, която е здраво подсигурена посредством въжетата, закрепени на двата кораба. Това съоръжение основателно е наречена самбука, защото когато бъде изправено, формата на кораба и на стълбата, взети заедно, наподобяват самбука.
5 (7). Такива бяха съоръженията, с помощта на които римляните възнамеряваха да нападнат кулите. Но Архимед беше приготвил съоръжения, хвърлящи на всякакво разстояние, и като започна да ги обстрелва с по-мощни и по-големи каменохвъргачки и метателни уреди, предизвика объркване и безизходица, а когато започнаха да изправят самбуките, въвеждаше по-леки хвъргачки, винаги съобразно с разстоянието между корабите и стената, и така ги разколеба, че изобщо възпря напора на техния щурм, докато Марк не се ядоса до такава степен, че се принуди тайно да приближи корабите, докато все още беше нощ. Но когато се приближиха на разстояние, попадащо в мъртвото пространство на метателните съоръжения, се оказа, че Архимед е приготвил други средства срещу сражаващите се от корабите. На височина човешки бой беше пробил отвори от стената, с ширина отвън около една длан. Поставяйки зад тях в стената стрелци и малки скорпиони и обстрелвайки през тях, той направи усилията на пехотинците по корабите безполезни. Така че, независимо дали бяха на разстояние или се бяха приближили, той не само правеше начинанията на противника безполезни, но и им нанасяше големи щети. А когато започнаха опитите да се повдигнат самбуките се оказа, че той е приготвил специални съоръжения по цялата стена, които през останалото време бяха невидими, но когато дойде моментът да влязат в употреба, те бяха вдигнати от вътрешността на крепостта над стените и надвиснаха на голямо разстояние над брустверите. С тях започна да хвърля камъни, не по-леки от десет таланта7 и оловни парчета. И когато самбуките се приближаваха, те се завъртаха около оста си с помощта на въжета, минаващи през скрипци, изхвърляха камъните към съоръжението, с което не само го разбиваха, но поставяха пред гибелна опасност и самия кораб, и тези, които се намираха на него. Някои от съоръженията му бяха създадени срещу тия, които се приближаваха под прикритието на огради, с които се предпазваха от метателните оръжия по зъберите на стената. Тези съоръжения, от една страна, хвърляха камъни, достатъчни да накарат сражаващите се на предната част на корабите да избягат, а, от друга страна, спускаха една желязна ръка, вързана с верига, с която управляващият скрипеца можеше да сграбчи кораба и когато го уловеше в предната му част, натискаше обратната страна на механизма, който се намираше вътре в крепостта. Когато вдигнеше предната част и изправеше съда на кърмата му, той закрепваше другата страна на механизма и с помощта на някакво въже и скрипец бързо освобождаваше ръката и веригата. В резултат на това някои кораби падаха на бордовете си, други се преобръщаха, а повечето, след като предните им части падаха отвисоко, се потопяваха и се изпълваха с вода и бъркотия. Марк, отчаян от ответните мерки на Архимед и виждайки, че защитниците на крепостта отблъскваха неговите атаки не само като му нанасяха щети, но и с насмешка, твърде много се разстрои, но въпреки това намери сили да се пошегува със собствения си провал, като каза, че „Архимед си пълни с моите кораби винените чаши с морска вода, а нашият самбуков оркестър позорно изхвърля от пиршеството.”
7 (9). Такъв беше краят на морската обсада. Войската на Апий също изпадна в подобно безсилие и се отказа от начинанието си. Още докато бяха на разстояние понасяха щети, замервани от каменохвъргачките и катапултите, защото подготовката на метателни оръжия беше удивителна както по отношение на количеството, така и на тяхната ефективност. Хиерон беше осигурил средствата за тяхното построяване, а конструктор и творец на всички тези хитроумия беше Архимед. А когато успяваха да се приближат до града, някои, както описах по-горе, биваха наказвани от стрелците по зъберите на стената и атаката им биваше непрекъснато възпирана, а други загиваха, удряни отгоре с камъни и греди, макар да имаха прикрития. Мнозина пострадваха и от железните ръце на съоръженията, които вече описах. Чрез тях войниците биваха повдигани с цялото им въоръжение и след това хвърляни долу. Накрая Апий изтегли войската в лагера и свика събрание на хилиарсите, на което единодушно решиха да се откажат от всякакви други начини да презвемат Сиракуза, освен с обсада, което накрая и предприеха. Осем месеца, разполагайки се около града, не се отказаха от всякакви други хитрини и дръзки нападения, но повече не се осмелиха да го завземат с масиран щурм. Толкова удивително и велико може да бъде делото на един човек и гений, когато е приложено подходящо към някои неща. Римляните, които разполагаха с такава голяма войска и по море, и по суша, имаха основание да се надяват, че начаса ще завладеят града, ако някой беше премахнал един старец от Сиракуза. В негово присъствие не се осмеляваха дори да се опитат да нападнат по начин, при който способностите на Архимед можеха да бъдат използвани в защита. Обратно, преценявайки, че поради големия брой на населението на града ще изпаднат в липса на продоволствие, заложиха надеждите си на това. С корабите си отрязаха възможността да се снабдяват по море, а със сухопътните сили – по суша. И в желанието си да не прекарат цялото време в бездействие, докато щяха да държат Сиракуза в обсада, а да могат едновременно да свършат нещо полезно навън, стратезите си поделиха войската, като Апий с две части от нея остана около града, докато Марк с останалата третина тръгна срещу онези райони на Сицилия, които бяха предпочели хегемонията на Картаген.
IX. СЪБИТИЯТА В ЕЛАДА*
X. Пристигайки в Месена, Филип продължаваше да опустошава земята като враг, воден повече от гнева си, отколкото от разума. Изглежда се е надявал, че докато той самият продължава да нанася щети, пострадалите няма да изпитат негодувание и омраза към него.
Това, което ме накара и сега, и в предишната си книга да представя в по-ясна светлина тези събития, са не само споменатите преди това от мен причини, но и защото някои от писателите изобщо са пропуснали случилото се в Месена, докато други, било поради своето благоразположение към монарсите, или напротив – поради страха си от тях, са ни пояснили, че действията на Филип срещу месениите не само не заслужават осъждане поради нарушаването на божествени и човешки закони, но дори са достойни за похвала, като постижения. Оказва се, че описвачите на делата на Филип са постъпили по такъв начин не само с месенските събития, но и с други подобни. Поради това техните творби и разкази приличат не толкова на истории, колкото на похвални слова. Аз твърдя, че ние сме длъжни нито да ругаем монарсите на лъжливо основание, нито да ги възхваляваме, а винаги да съобразяваме нашата дума с предишните си слова и в съгласие с характера, проявен от всеки от тях. Но вероятно би се оказало, че това е лесно да се заяви и твърде трудно да се осъществи, понеже съществуват много и разнообразни обстоятелства и условия, възпрепятствани от които в своя живот хората не са в състояние да говорят или пишат очевидното. Поради това ние трябва в някои от случаите да оправдаем такива писатели, но в други – не можем.
XI. В това отношение най-голям укор заслужава Теопомп.8 В началото на своя труд за Филип той заявява, че това, което в най-голяма степен го е накарало да се заеме с този труд, е фактът, че никога преди това Европа не е раждала толкова велик човек колкото Филип, сина на Аминта. Веднага след това обаче и в предговора си, и в цялата си история показва, че той бил толкова невъздържан спрямо жени, че е съсипал собствения си дом само заради страстта и наклонността си към този порок. След това го описва като най-несправедлив и злодеятелен в своите действия за осигуряване на приятели и съюзници. След това – като човек, който е поробил и предал много градове с помощта на измама и насилие. И накрая – като човек до такава степен отдаден на пиянство, че често бил виждан пиян посред бял ден в компанията на своите приятели. Всеки, който пожелае да прочете началото на четиридесет и деветата му книга, би се удивил на неуместността на авторовите твърдения. Освен всичко друго, той се е осмелил да заяви и следното: „Ако имаше сред елините или варварите някой със сладострастно или самонадеяно поведение, всички такива се събираха в Македония при Филип и се наричаха хетайри на царя. Филип напълно пренебрегваше хора с добро име и грижливи към собствения си живот, а ценеше и издигаше такива, които живееха в пиянство и хазарт. Той не само ги насърчаваше в техните пороци, но и ги правеше шампиони във всякакви други безчинства и гнусотии. Имаше ли нещо срамно и ужасно, което да не им беше присъщо? Или нещо добро или съвестно, което да правеха? Някои от тях бръснеха телата си и изглаждаха кожата си, при все че бяха мъже, докато други дръзваха да мърсуват помежду си, при все че имаха бради. Водеха по двама-трима любовника със себе си и същевременно предлагаха самите себе си за подобни услуги на другите. Така че човек справедливо може да ги нарече не хетайри, а хетери и не войници, а развратници. Бидейки мъже – убийци по природа, те бяха мъже – проститутки по поведение. С една дума”, казва той, „за да не многословнича, особено след като се разпрострях толкова много по тези неща, смятам, че така наречените приятели и хетайри на Филип бяха такива зверове и по рождение, и по поведение, каквито не са били нито кентаврите, обитавали Пелион, нито лестригоните, живели в леонтинската равнина, нито които и да е други.”
XII. Кой не би възроптал срещу тази острота и невъздържаност в езика на автора? Той заслужава укор не само за това, че говори неща, противоречащи на първоначалното му заявление, но и защото лъжливо е оклеветил царя и неговите приятели, и най-вече – защото представя това свое лъжливо обвинение със срамни и недостойни изрази. Ако беше писал за Сарданапал9 или за някой от неговите приближени, едва ли щеше да се осмели да прояви такова злоезичие; а всички ние знаем за житейските предпочитания и за порочността на този цар от епитафията, изписана на неговата гробница:
„Мое е това, що ядох, позорих,
и сладостта, която в любовта изпих”.
Но за Филип и неговите приятели човек не само би се поколебал да ги обвинява в изнеженост и немъжественост, както и в безсрамие, но дори ако се наеме да държи похвално слово за тях, ще му бъде трудно да подбере подходящи изрази за тяхното мъжество, издръжливост и изобщо за добродетелта на тези мъже; на тези мъже, които безспорно благодарение на своето трудолюбие и храброст превърнаха Македония от едно твърде малко и незначително царство в най-славната и голяма монархия. Освен делата на Филип, извършеното след неговата смърт от Александър изявиха техните качества пред всички по най-безспорен начин. Вероятно голям дял за този успех би трябвало да се признае на самия Александър, водещата фигура, независимо от неговата младост, но не по малко – на неговите сътрудници и приятели, които победиха враговете си в многобройни и удивителни сражения, издържаха на многобройни и необикновени мъки, опасности и трудности, и след като се сдобиха с огромно богатство и с възможности да удовлетворят всяка своя страст, въпреки това нито веднъж не изтощиха физическата си сила по такъв начин, нито веднъж не извършиха нещо незаконно и невъздържано, за да удовлетворят страстите си, а всички, така да се каже, проявиха царствен характер и се отличиха с величие на духа, умереност и храброст, защото живееха редом с Филип и Александър. Не е нужно да споменавам имената им. А след смъртта на Александър, когато започнаха да си оспорват по-голямата част от света, те оставиха толкова славен спомен за себе си в паметта на мнозина, че ако ние можем да извиним историка Тимей за неговата острота, с която описва живота на сицилийския цар Агатокъл, макар да изглежда, че е прекалена, защото той обвинява един враг, порочен човек и тиранин, то остротата на Теопомп е неоснователна. Защото, след като в началото заявява, че ще говори за царя, надарен с най-големи качества, водещи към добродетелта, не е пропуснал нито едно срамно и страшно нещо, което да не каже по негов адрес. Следователно, този историк или в началото на своя труд е лъжец и ласкател, или в честните си твърдения той се проявява като глупак и като човек със съвсем детински разсъждения, ако е мислил, че с нелогични и злонамерени клевети ще изглежда по-достоверен и ще спечели по-голямо доверие за своите похвални слова по адрес на Филип.
Никой не би одобрил също така и общата схема в труда на този автор. След като си поставя задачата да опише историята на Елада от момента, до който свършва историята на Тукидид, веднага щом стига до битката при Левктра и до най-бляскавия период от историята на Елада, той е оставил Елада и нейните усилия, и променя плана си, като решава да описва делата на Филип. Много по-величаво и справедливо щеше да бъде, ако беше включил действията на Филип в историята на Елада, вместо да включва историята на Елада в тази на Филип. Защото дори човек да е впечатлен от властта на царя и да разполага с възможност, не би се поколебал при подходящ момент да прехвърли главната част на своя труд към Елада и да му постави такова заглавие. Започвайки от това и постигайки известен напредък, никой изобщо не би заменил историята на Елада срещу една по-помпозна картина и животопис на монарх. Кое е накарало Теопомп да допусне една толкова голяма несъстоятелност? Кое, ако не това, че в единия случай неговата цел е била да постигне добро качество, а в другия – изгода? Несъмнено за тази своя грешка, затова, че е променил първоначалния си план, той сигурно е имал какво да каже, ако някой го запита. Но не мисля, че е имал с какво да оправдае срамословието по адрес на Филип и че е трябвало да признава, че в голяма степен е надхвърлил границата на допустимото.
XIII. Месениите сега бяха станали врагове на Филип, но той не можеше да им навреди сериозно, макар да се опитваше да нанася щети по тяхната територия. Но прояви най голяма бруталност към най-близките си приятели. Неотдавна, под влиянието на Таврион, неговия наместник в Пелопонес, той отрови стария Арат,10 заради несъгласието му във връзка с действията срещу Месена. От външните хора това не се разбра веднага, защото отровата беше такава, че да не го убие веднага, но действаше в по-продължително време, предизвиквайки телесна слабост. Но самият Арат бе разбрал за престъплението. Това стана ясно така: макар да криеше от всички останали, той не се въздържа да го сподели с един свой слуга поради близостта му. Тоз слуга се грижеше предано за него по време на боледуването му и веднъж, когато вниманието му бе привлечено от едно кърваво петно на стената, Арат му каза: „Това, Кефалоне, е наградата, която получих от Филип за своето приятелство.” Такова голямо качество е умереността, че пострадалият изпитва по-голям срам от извършителя затова, че след като е взимал участие в толкова и такива значителни дела в интерес на Филип, е получил такава отплата за своята добронамереност. Този човек и защото много пъти е оглавявал Ахейския съюз, и заради големия брой и величината на благодеянията, които бе извършил за своя народ, след като почина получи големи почести както от страна на своето отечество, така и от целия Ахейски съюз. Те му устроиха погребение и му въздадоха почести като на Херос и изобщо всичко, което допринася за обезсмъртяването на паметта на човека, така че ако мъртвите можеха да имат чувство, сигурно щеше да изпита удовлетворение от благодарността, която ахеите проявиха към него и от тежките изпитания и опасности, които бе изпитал в живота си (…)
Завладяването на Лиссос в Илирия от Филип
XIV. Вниманието на Филип отдавна бе насочено към Лиссос и Акролиссос.11 В желанието си да завладее тези места, той тръгна натам с войската си. След двудневен преход, минавайки през теснините, той се установи на лагер край реката Ардаксан, недалече от града. Като разбра, че градът е добре защитен и откъм морето, и откъм сушата, както от самата природа, така и с изкуствени съоръжения, и че прилежащият към него Акролиссос както поради своята височина, така и по укрепеността си изобщо има такъв вид, че човек не би могъл да се надява да го превземе, напълно се отказа да го завладява с щурм, без обаче да загуби надежда да го придобие. Забелязвайки, че пространството между града и подножието на Акролиссос е удобно за нападение срещу града, реши да започне престрелки в този участък и да приложи една подходяща за случая военна хитрост. Като даде на македоните еднодневен отдих и след това се обърна към тях с подходяща за случая реч, той скри още през нощта по-голямата и по-ефикасна част от лекото въоръжение в едни гористи клисури над споменатото пространство, навътре в сушата, а на заранта поведе пелтастите и останалата част от войската от другата страна на града покрай морето. Заобиколи града и се озова на споменатото място, като създаде впечатление, че ще напада града от тази посока. Приближаването на Филип бе станало известно и едно значително количество илири се бе събрало в Лиссос. Но доверили се на укрепеността на Акролиссос, те бяха оставили в него незначителен гарнизон. Затова още с приближаването на македоните започнаха да се изливат от града, окуражени от своята многобройност и укрепеността на мястото. Царят спря пелтастите в равнината и заповяда на леката си пехота да напреднат към хълмовете и стремително да нападнат противника. Докато изпълняваха заповедта, за известно време битката беше равностойна. Но след това, огъвайки се пред трудностите на местността и пред количеството на противника, започнаха да отстъпват. Докато те бягаха, за да намерят спасение при пелтастите, противникът от града в своето пренебрежение към тях започна да настъпва и завърза сражение с пелтастите в равнината. Стражата на Акролиссос, виждайки, че Филип постепенно оттегля една по една частите си и мислейки, че той изцяло отстъпва, не разбраха, че са подмамени, доверили се на характера на местността, и на малко отряди започнаха да напускат Акролиссос и се заизливаха по страничните пътечки в равнинните участъци, мислейки, че вече настъпва моментът противникът да побегне и че ще им се удаде да съберат плячка. През това време поставените в засада откъм сушата незабелязано се вдигнаха и нападнаха. Едновременно с тях пелтастите се обърнаха и се противо-поставиха на противника. Като стана това, разбъркани, тия от Лиссос започнаха да се оттеглят и потърсиха спасение в града, докато напусналите Акролиссос бяха отрязани от него, от вдигналите се от засада. Така изненадващо Акролиссос веднага бе завзет без сражение, а в Лиссос влязоха на другия ден след упорити сражения, след като македоните направиха няколко ужасяващи щурма.12 И тъй Филип, след като по един неочакван начин завладя въпросните места, подчини на себе си цялата околна област, понеже повечето илири доброволно му предадоха градовете си. След като тези укрепления бяха завзети, противниците не можеха да разчитат на никаква опора срещу силата на Филип.
XV. СЪБИТИЯТА В АЗИЯ
Пленяването на Ахей
XVI. Имаше един Болид, по произход критянин, който дълго време заемаше висок пост в царския дворец и за когото смятаха, че е умен мъж, че притежава храброст и че е ненадминат във военния опит. За да спечели доверието му, Сосибий13 многократно разговаря с него и като си осигури неговото благоразположение и готовност, повери му делото. каза му, че при сегашните обстоятелства той не би могъл да извърши по-голяма услуга на царя от тази да измисли план за спасяването на Ахей. Като го изслуша, Болид му каза, че ще обмисли въпроса и се оттегли. Като се посъветва, след два или три дни дойде при Сосибий и прие да свърши работата, казвайки му, че е прекарал дълго време в Сарди и е запознат с местността и че вождът на воюващите на страната на Антиох Камбил му е не само съгражданин, но и негов близък и приятел. Случи се така, че на Камбил и подчинените му критяни бе поверена охраната на задната страна на крепостта, която не бе укрепена със стена, а се пазеше от непрекъснатата линия на подредените там хора на Камбил. Сосибий прие плана му и тъй като бе убеден, че или е невъзможно Ахей да бъде измъкнат от това опасно положение, или че ако изобщо е възможно, то никой не би могъл да го направи по-добре от Болид, още повече след като Болид изразяваше такава готовност, веднага приведе плана му в изпълнение. Сосибий веднага предложи необходимата парична сума, така че нищо да не липсва за осъществяването на плана. Обеща много в случай, че той сполучи. Освен това, като описа с големи преувеличения даровете, които щяха да получат от царя и от самия Ахей, когото щяха да спасят, увеличи още повече надеждите на Болид. Същият вече беше готов за предприятието и отплава, без да се бави нито ден, като взе шифровани писма за Никомах в Родос, за когото се смяташе, че проявява към Ахей благоразположение както баща към син, а също така и за Меланком в Ефес. Това бяха хората, чрез които преди това Ахей беше водил преговорите си с Птолемей и цялата си останала външна политика.
XVII. Като пристигна в Родос и след това в Ефес, свърза се със споменатите мъже и като разбра, че те са готови да изпълнят неговите молби, изпрати някой си Ариан, свой подчинен, при Камбил, за да му съобщи, че Болид е пратен от Александрия да събира войски и че желае да се срещне и разговаря с Камбил по някои неотложни работи. Затова мисли, че трябва да определят време и място, на което да могат да се срещнат без никой друг да знае. Ариан бързо се срещна с Камбил и му донесе съобщението, при което оня с готовност прие поканата и като определи ден и познато и на двамата място, в което да се срещнат нощем, отпрати Ариан. Болид, както си беше критянин и по природа хитрец, претегляше всеки вариант и опипваше всяка възможност. Накрая се срещна с Камбил според уреденото от Ариан и му даде писмото. Като го поставиха по средата, започнаха да разсъждават по критски. Защото те не се грижеха нито за спасяването на застрашения човек, нито за верността си към тези, които им бяха поверили задачата, а за собствената си сигурност и изгода. Затова, бидейки и двамата критяни, скоро стигнаха до едно и също решение. А то беше да разделят помежду си предплатените от Сосибий десет таланта, да съобщят на Антиох и се негова помощ да му предадат Ахей, за което да получат сума и да им се обещаят награди, равностойни на важността на предприятието. След като решиха това, Камбил пое грижата да уреди нещата с Антиох, а Болид се нае да изпрати след няколко дена Ариан при Ахей с шифровани писма от Никомах и Меланком, като помоли Камбил да се погрижи за безопасното му влизане и излизане от акрата. Ако Ахей се съгласи да опита и отговори на Никомах и Меланком, Болид ще предприеме начинанието и ще се свърже с Камбил. След като уговориха тази машинация, те се разделиха и всеки започна да осъществява неговата част от плана.
XVIII. Първо Камбил, като намери подходящ случай, донесе на царя. Антиох беше едновременно зарадван и изненадан от предложението, и от една страна, в голямата си радост бе склонен да им обещае всичко, а, от друга, обзет от съмнения, настоя да му опишат в подробности плана и подготовката за неговото осъществяване. Но като се увери след това и като помисли, че планът е възникнал едва ли не по божие вдъхновение, започна да настоява и често да иска от Камбил до го приведе в действие. От своя страна и Болид поддържаше връзка с Никомах и Меланком. Те, повярвали, че работата ще се свърши по най-добрия начин, веднага връчиха на Ариан писмо до Ахей, написано с обичайния им шифър, така щото никой, в чиито ръце попадне писмото, да не може да прочете какво е написано в него и го пратиха с писмото, приканяйки Ахей да се довери на Болид и Камбил. Ариан, като влезе в акрата с помощта на Камбил, тъй като в самото начало бе запознат с плана, подробно отговори на всички негови въпроси, докато той многократно го питаше за най-различни неща, засягащи Сосибий и Болид, Никомах и Меланком, а най-вече – Камбил. Той упорито и мъжествено издържаше на разпита главно поради това, че не бе запознат с най-съществената част от споразумението между Камбил и Болид. Ахей, повярвал след разпита си над Ариан и най-вече на шифрованото писмо на Никомах и Меланком, отговори и веднага отпрати Ариан. След многократна преписка помежду им накрая Ахей се довери на Никомах, защото не разполагаше с никаква друга възможност да се спаси. Нареди да изпратят заедно с Ариан Болид в една безлунна нощ, за да се довери в ръцете им. Ахей възнамеряваше, след като избяга от сегашната опасност, да замине без охрана в Сирия. Разчиташе много, че като се появи там ненадейно сред сирийците, докато Антиох все още е зает с обсадата на Сарди, ще предизвика едно голямо движение и ще бъде приет добре от хората на Антиох и от жителите на Койле-Сирия и на Финикия.
XIX. Ахей, чиято глава бе изпълнена с такива намерения и сметки, зачака пристигането на Болид. Меланком, като прие Ариан и прочете писмото, изпрати Болид, като с много слова го насърчи и много му обеща, в случай, че начинанието му успее. Той пусна пред себе си Ариан и като съобщи на Камбил за своето пристигане, през нощта се появи на уреченото място. Като остана там един ден и уточниха всички подробности, през нощта влязоха в лагера. Планът им беше следният. Ако Ахей излезе от акрата сам или придружен от Болид и Ариан, той нямаше да им създаде никакъв проблем и щеше лесно да попадне в засадата. Но ако излезеше с повече придружители, щеше да затрудни тези, на които се бе доверил, да осъществят заговора си, още повече, че искаха да го хванат жив в плен, с което най-много да зарадват Антиох. Затова трябваше Ариан да изведе Ахей и да води, под предлог, че познава пътеката, тъй като често е влизал и излизал по нея, а Болид да следва най-отзад, така че щом се приближат до мястото, в което Камбил трябваше да скрие своите хора в засада, да може да го хване и задържи, та Ахей нито да успее да се измъкне в нощната бъркотия и гористата околност, нито в отчаянието си да се хвърли в някоя пропаст, а да попадне, според техния замисъл, жив в ръцете на враговете си. След като всичко това бе нагласено още в същата нощ, в която Болид пристигна при Камбил, той го заведе на лична среща с Антиох. Царят го прие радушно, потвърди своите обещания и като насърчи с много слова и двамата да не бавят изпълнението на плана, се оттегли в лагера си, а преди изгрев слънце Болид се заизкачва с Ариан към акрата и още докато беше тъмно пристигна в нея.
XX. Ахей прие Болид с изключителна сърдечност и го заразпитва надълго и нашироко за всичко в подробности. Преценявайки и по външния вид на човека, и по неговото красноречие, че приляга на важността на предприятието, от една страна, бе обзет от радост заради възникналата надежда за спасение, а, от друга, бе твърде възбуден от произтичащите важни последствия. Но понеже не отстъпваше никому по благоразумие и имаше достатъчно опит в подобни неща, въпреки всичко реши да не се довери изцяло на Болид. Затова му съобщи, че засега не му е възможно да излезе, а ще прати трима-четирима от приятелите си и след като те се свържат с Меланком, тогава той ще бъде готов за тръгване. Ахей правеше всичко, което бе по силите му; но не се досещаше, че както гласи поговорката, „прави на критянин критски номера”. Защото нямаше предпазна мярка, която Болид да не бе предвидил. Както и да е, с настъпването на нощта, в която Ахей беше казал, че ще прати приятелите си, като пусна напред Ариан и Болид, каза им да почакат на изхода на акрата докато пристигнат тези, които щяха да тръгнат с тях. Докато изпълняваха нарежданията му, той в последния момент сподели плана с жена си, и понеже за малко не изкара ума на Лаодике с неочакваната вест, изгуби известно време, за да я успокои и да я сдържи, описвайки й възможностите, които му се отварят. След това самият той стана пети, като даде на другите знатно облекло, а сам се облече в проста и обикновена дреха, така че да прилича на човек с ниско положение и тръгна, като нареди на един от приятелите си винаги само той да отговаря на Ариан и да научава от него какво следва да се прави, като му обясни, че останалите са варвари.
XXI. Когато се събраха с Ариан, той ги поведе, поради своята опитност, а Болид остана най-отзад според първоначалния план, объркан и разколебан от станалото; защото макар да беше критянин и готов да проявява всякакво съмнение към другите, не можеше да забележи Ахей в тъмнината – нито кой е, нито дали изобщо е тук. Но спускането беше много трудно и стръмно, а на определени участъци – прекалено хлъзгаво и опасно. Като стигаха до такова място, някои подкрепяха Ахей, други му подаваха ръце, без да могат в случая да преодолеят своя навик. Болид бързо разбра как изглежда и кой от тях е Ахей. Когато стигнаха до определеното от Камбил място и Болид изсвири установения сигнал, поставените в засада се вдигнаха и заловиха останалите, докато самият Болид сграбчи Ахей през химатиона, така че ръцете му останаха вътре, в страха си да не би като разбере, че е предаден, да посегне на живота си, защото носеше със себе си махайра. Заобиколен бързо отвсякъде, той попадна в ръцете на врага и заедно с приятелите си бе отведен при Антиох. Царят, очаквайки изпълнението на плана и в състояние на възбуда, отдавна бе отпратил обичайната си свита и стоеше буден в палатката си, в обкръжението само на двама-трима от своите телохранители. Когато хората на Камбил влязоха при него и поставиха на земята вързания Ахей, Антиох бе до такава степен поразен от изненадата, че дълго време не можа да пророни дума, а накрая се разчувства и заплака. Мисля, че той изпита това чувство, виждайки колко е трудно човек да се предпази и да предвиди това, което става по волята на съдбата. Ахей бе син на Андромах, брата на Лаодике, жената на Селевк и съпруг на Лаодике, дъщерята на царя Митридат,14 и бе станал господар на целия Тавър. И сега, докато неговите и противниковите войски смятаха, че той се намира в най-защитеното място на света, той всъщност бе проснат вързан на земята, пленник на своите врагове, като никой не знаеше какво се бе случило, освен извършителите.
XXII. А на заранта, когато според обичая царските приятели се събраха около палатката му и всички видяха с очите си станалото, всички почувстваха същото, каквото и царя. Удивени, те не вярваха на очите си. Съветът се свика и бяха направени много предложения какво наказание да му изберат. Реши се първо да отрежат ушите и носа на нещастника, а след това да отсекат главата му и след като я увият в магарешка кожа, да разпънат тялото му. Когато това бе сторено и войниците научиха, такъв ентусиазъм и вълнение настана сред цялата войска, че Лаодике, която единствена в акрата знаеше за излизането на мъжа си, разбра какво се е случило, от вълнението и движението из войската. Скоро при нея дойде вестител, който й съобщи за станалото и й донесе нареждане да оправи нещата и се оттегли от акрата. Първоначално това предизвика нескрита скръб и необичайни плачове, дължащи се не толкова на благоразположението, което изпитваха към Ахей, колкото на това, че случилото се изглеждаше на всички изненадващо и невероятно. После сред хората, намиращи се вътре, настъпи объркване и колебание. Антиох, след като ликвидира Ахей, продължи непрестанно да щурмува акрата, убеден, че намиращите се вътре сами ще му предоставят възможност да я завземе и най-вече войниците. И това наистина стана. Те се скараха помежду си и се разделиха на две части, като едните се подчиниха на Арибаз, а другите – на Лаодике. Като стана това и като не си вярваха взаимно, скоро и двете страни се предадоха и отстъпиха акрата.
Така Ахей, макар да постъпи във всяко отношение разумно загина, победен от коварството на хората, на които се бе доверил и се превърна в един небезполезен пример за идните поколения първо, в това, на никого да не се доверяваме лесно и, второ – да не се възгордяваме във времена на успех, а да бъдем готови за всякакви превратности, защото сме хора.
За някои подобни случаи
XXIII. Римският проконсул Тиберий,15 попаднал в засада, загина след героична съпротива заедно с всички свои придружвачи. При подобни случаи никак не е лесно да определим дали трябва да осъдим жертвите или да ги оправдаем, защото повечето от тях са взимали всички разумни предпазни мерки и въпреки това са загивали, заради безскрупулното нарушаване от някои хора на определени човешки закони. Независимо от това, не бива поради тази причина лениво да се отказваме от усилието да преценим, но преценявайки всеки път конкретния случая и съпътстващите го обсто-ятелства, трябва да оправдаем един пълководец или да осъдим друг. Това, което казвам, ще стане ясно от следните примери.
Царят на Лакедемон Архидам, подозирайки Клеомен16 във властолюбие, избяга от Спарта, но скоро след това отново му се довери и му се даде в ръцете. Така, лишен от властта и от живота си едновременно, той не остави на бъдните поколения никакво основание да бъде оправдан. При все че положението бе останало същото и макар Клеомен да бе станал още по-властолюбив и по-силен, давайки се в ръцете на същия този човек, от когото преди това беше избягал по един невероятен начин, как да не се съгласим, че той получи от същия него подобаващото му се наказание? Така и тиванецът Пелопид,17 макар да познаваше беззаконието на тиранина Александър и макар да му бе добре известно, че най-големите врагове за всеки тиранин, това са водачите за свобода, след като самият той убеждаваше Епаминонд да установи демокрация не само в Тива, но и в цяла Елада, и след като бе дошъл като пратеник в Тесалия за премахването на Александровата монархия, се осмели за втори път да отиде като посланик при него. Така, заловен от своите врагове, той не само много навреди на тиванците, но и развали доброто си име, след като се бе доверил наивно и безразсъдно на такива хора, на каквито най-малко можеше да се довери.
Също като тях си изпати и римският стратег Гней18 по време на Сицилийската война, давайки се безразсъдно в ръцете на противника. По подобен начин са пострадали и мнозина други.
XXIV. (2). Затова, ако трябва да осъдим тези, които безразсъдно са се оставили в ръцете на своите врагове, не бива да обвиняваме други, които са го направили, след като са проявили необходимата прозорливост. Понеже е непрактично да не се доверяваме никому, не бива да виним този, който е постъпил разумно, след като е получил съответните гаранции за вярност. Такива гаранции могат да бъдат клетвите, деца и жени, предоставени като заложници, но най-вече – предишния живот на тези, на които се доверяваме. И ако бъдем излъгани и пострадаме с такива средства, това носи вина не за пострадалия, а за извършителите на измяната. Затова трябва преди всичко да търсим такива гаранции, благодарение на които този, комуто се доверяваме, да не може да се отметне. Но понеже рядко може да се намери такова нещо, втората ни грижа би трябвало да бъде да вземем предпазни мерки, та дори и да бъдем подведени от някого, да не се лишим от оправданието на останалите хора. Такъв е бил случаят с мнозина досегашни жертви на измяна. Но най-силен и близък до момента, за който говоря, е примерът с Ахей. Той, макар да бе взел всички мерки срещу измама и за своята сигурност, предвиждайки всичко, доколкото е във възможностите на човешкия разум, бе пленен от враговете си. Този случай предизвика сред останалите хора скръб и оправдание за пострадалия, и порицание и омраза към тия, които извършиха предателството.
Галатският цар Кавар
XXV. Кавар, царят на галатите в Тракия, бил по природа царствен и с величав дух. Той осигурил голяма безопасност за плаващите в Понта търговци и оказал големи услуги на византионите в техните войни с траките и витините.19 Полибий (…) в осмата си книга казва, че този галат, макар във всяко отношение да бил чудесен човек, бил покварен от ласкателя Сострат, халкедонец по произход.
Антиох при Армосата
XXVI. Когато Ксеркс бил цар на града Армосата,20 който лежи близо до т. нар. „Красива равнина”, между Ефрат и Тигър, цар Антиох21 се установил на лагер край този град и се заел с обсадата му. Виждайки приготовленията на царя, Ксеркс първоначално се оттеглил, но след известно време изпитал опасение, че ако неговият дворец бъде завзет от враговете, то и в останалите райони на царството му ще настъпят размирици, поради което изпратил до Антиох да го поканят на преговори. Верните приятели на Антиох го убеждавали, че не трябва да изпуска младежа, след като го е хванал в ръцете си, но да завладее града и да повери властта над него на Митридат, който бил син на родната му сестра. Но царят, без да ги послуша, проводил пратеници до младежа да се прекрати враждата и му простил по-голямата част от сумата, която бащата на Ксеркс му дължал като данък. Веднага получил от него триста таланта, хиляда коня и хиляда мулета с целия им товар, след което възстановил на Ксеркс всичките му владения и го оженил за сестра си Антиохида, с което предизвикал възхищението на всички обитатели на тамошните земи към себе си затова, че е постъпил великодушно и царствено.
XXVII. СЪБИТИЯТА В ИТАЛИЯ
Тарент22
XXVIII. В своята гордост заради благополучието си тарентините повикаха при себе си епирота Пир.23 Защото за всяка свобода, която дълго време е била в сила, е вродено свойството да се пренасища от сегашното си състояние и след това да си търси господар; а като си го намери, скоро отново започва да го мрази, защото изведнъж промяната към по-лошото се оказва голяма. Такова нещо се случи и тогава с жителите на Тарент (…)
Първоначално те тръгнаха от града като на поход, а когато през нощта се приближиха до лагера на картагенците, останалите се скриха в една горичка край пътя и зачакаха там, а Филемен и Никон24 продължиха до лагера. Стражите ги задържаха и отведоха при Ханибал, понеже те не казаха нищо, нито откъде са, нито кои са, а само това, че желаят да се срещнат със стратега. Бързо бяха отведени при Ханибал и заявиха, че искат да говорят с него насаме и лично. Той с голяма готовност прие поканата им и те му изредиха в какво положение се намират, в какво положение е тяхната родина, като отправяха към римляните многобройни и всевъзможни обвинения, за да не изглежда, че без основания са възприели този политически ход. Ханибал ги похвали и прие сърдечно начинанието им, след което ги отпрати, като уговори скоро да се срещнат отново. Засега им нареди, като се отдалечат достатъчно от лагера, да отвлекат първите стада добитък и водачите им и да се оттеглят, без да се боят; той щял да се погрижи за безопасността им. Направи това, първо, за да осигури на себе си възможност да проучи предложението на младежите, а за тях да осигури доверието на съгражданите им, че наистина са излезли на грабителски набег. След като Никон и неговите приятели направиха това, което им бе наредено, Ханибал се зарадва, че най-накрая му се е предоставила възможността да осъществи плана си, а хората на Филемен още повече се окуражиха в намерението си, понеже срещата беше осъществена в безопасност и завариха Ханибал в такава готовност и още повече затова, че благодарение на обилната плячка, която докараха, си осигуриха доверието на съгражданите. Така, като продадоха част от нея и с останалата дадоха угощения, те не само си спечелиха доверието на тарентините, но и си осигуриха немалко привърженици.
XXIX. След това направиха втори излаз, организиран по същия начин. Самите те дадоха уверения на Ханибал, а и той им даде своите гаранции затова, че ще освободи Тарент и че картагенците няма да наложат на неговите жители никакви данъци и други тегоби, а на картагенците ще бъде предоставено, след като завладеят града, да разграбят домовете и резиденциите на римляните.25 Уговориха също така и паролата, при която стражите да ги пускат без спънки всеки път, когато идваха в лагера. Така си осигуриха възможност често да се срещат с Ханибал, като излизаха от града ту под предлог за грабеж, ту че отиват на лов. Като уговориха така бъдещите си действия, повечето зачакаха подходящия момент, а Филемен определиха за водач на лова с кучета. Поради голямата му страст в това занимание той си беше създал име, че не смята нищо друго за по-важно в живота от лова с кучета. Накараха го най-напред да спечели с уловения дивеч коменданта на града Гай Ливий,26 след това – пазачите на кулата зад Теменидските порти. След като му повериха тази задача, той често внасяше дивеч, кога уловен от самия него, кога предварително приготвен му от Ханибал, от който една част даваше на Гай, а друга – на пазачите на кулата. Заради това те на драго сърце му отваряха малката порта. Обикновено влизаше и излизаше от крепостта нощем, уж че се страхува от противника, а всъщност за да подготви условията за замислената акция. След като Филемен навикна стражата при кулата да не се колебаят, а щом се появеше край стените нощем и изсвиреше, веднага да му отварят малката врата и когато разбраха, че римският комендант ще бъде на едно ранно и многолюдно събиране в т. нар. Музейон близо до агората, споразумяха се с Ханибал да извършат конспирацията в този ден.
XXX. Ханибал от доста време насам се преструваше на болен, за да не се чудят римляните, като разберат, че толкова дълго време се е задържал на това място. Но по това време започна да създава впечатление, че болестта му се влошава. Лагерът отстоеше на три дни път от Тарент. Когато дойде подходящият момент, той подбра от войската си най-подвижните и смели конници и пехотинци, на брой около 10 000 и им нареди да вземат провизии за четири дни.27 Тръгвайки на заранта, направи един бърз преход. Определи около осемдесет нумидийски конника, на които нареди да се движат на около тридесет стадия от войската и да се пръскат от двете страни на пътя, за да не може никой да забележи главните сили, а когото срещнеха, да залавят, който пък успееше да избяга, да съобщава в града, че в територията му нахлува нумидийска конница. Когато нумидийците се озоваха на около сто и двадесет стадия от града,28 той спря за вечеря край бреговете на една река, течаща през дефиле и скрита от погледа. Там събра командирите на части, но не им съобщи за плана, а просто ги призова да проявят мъжество, защото наградата за успеха никога не е била по-голяма, второ – да държат всички свои подчинени в строг ред по време на похода и строго да наказват всеки, който се е отделил от строя независимо по какъв повод, и накрая – да изпълняват неговите заповеди и да не вършат самоволно нищо извън това, което е наредено. След като им каза това, освободи командирите и още с настъпването на здрача колоната потегли, като бързаше да се приближи до стената през нощта. За свой водач използваше Филемен. Беше му осигурил един глиган, който той трябваше да използва по уговорения начин.
XXXI. Както бяха предвидили младежите, Гай Ливий още през деня бе започнал да празнува в Музейона и по залез слънце, когато пиенето беше вече в разгара си му съобщиха, че нумидийците нахлуват в територията на града. Той взе мерки само срещу това и като извика неколцина от командирите, нареди половината от конницата му да излезе на заранта и да попречи на противника да нанася щети, без от тези съобщения изобщо да заподозре същината на заговора. Междувременно Никон, Трагиск и останалите им съмишленици с настъпването на тъмнината се събраха в града и зачакаха Ливий да тръгне да се прибира вкъщи. Пиршеството скоро свърши, тъй като беше започнало рано през деня, останалите се спряха на едно място и зачакаха, а неколцина от младежите пресрещнаха Гай и неговата компания, като се правеха на развеселени и си разменяха закачки, уж че и те самите се връщат от пируване. Тъй като главите на Ливиевата свита бяха още по-размътени от пиянството, веднага щом двете групички се срещнаха, присъединиха се една към друга в смях и закачки. Младежите завиха и придружиха Гай до дома му и той си легна пиян, както е обичайно за тия, които са започнали да пият посред бял ден, без и през ума да му мине, че става нещо необичайно и тревожно, но изпълнен с радост и безгрижие. Групата на Никон и Трагиск се присъедини към останалите младежи и те се разделиха на три части. Заеха най-удобните входове за агората, за да не останат в неведение, ако се разбере това, което ставаше извън града или това, което предстоеше да стане вътре. Някои застанаха и около дома на Гай, като знаеха добре, че ако се появи някакво подозрение за това, което щеше да става, първо щяха да донесат на него и всяка мярка, която можеше да се вземе, щеше да бъде по негово нареждане. Когато гостите за вечеря извън къщи се прибраха и повечето от гражданите си бяха легнали, настъпи нощта и нямаше нищо, което можеше да разколебае техните надежди за успех. Тогава младежите се събраха и тръгнаха да изпълнят уговореното.
XXXII. Споразумението между младежите и картагенците беше такова: когато Ханибал приближеше града откъм сушата, от източната страна на града, в посока на Теменидските порти, трябваше да запали огън на могилата, наричана от някои „Гробът на Хиацинт”, а от други – „Гробът на Аполон – Хиацинт”. А хората на Трагиск,29 щом забележат огъня, в отговор и те да запалят огън вътре в града. Като станеше това, Ханибал трябваше да загаси своя огън и бавно да се приближи към портите. Съгласно това споразумение младежите минаха през обитаваната част на града и стигнаха до гробището. То се намира в източната част на Тарент и е пълно с паметни плочи, защото и досега всички починали при тях се погребват вътре в градските стени, според едно древно предсказание. Казват, че богът им предсказал, че ще устроят града си по-добре, ако го направят с мнозинството. Те решили, че ще го устроят най-добре и според предсказанието, ако държат покойниците си отсам стените и затова и досега погребват починалите си отсам градските порти. Та младежите стигнаха до гробницата на Питионик и зачакаха. Когато войската на Ханибал се приближи и направи това, което бе решено, веднага щом видяха огъня, Никон и Трагиск се окуражиха и на свой ред запалиха сигналния огън. Като видяха, че Ханибаловият сигнал изгасна, много бързо се отправиха към портата, в желанието си ако могат бързо да избият поставените там стражи, защото беше решено картагенските войници бавно да напредват към нея. Всичко вървеше добре, стражите бяха изненадани и част от младежите се зае с избиването им, а останалите – с разбиването на мандалата. Портите бяха отворени бързо. Ханибал пристигна в уреченото време, като приближаването му бе съразмерено по такъв начин, че да не бъде забелязано преди да стигне до града.
XXXIII. След като влизането му стана според първоначалния замисъл, безопасно и безшумно, Ханибал реши, че по-голямата част от начинанието му е вече изпълнена и вече окуражен продължи по широката улица към агората, водеща от т. нар. Дълбок път. Но все пак остави извън стената конниците, на брой не по-малко от две хиляди, като резерв за евентуални нападения отвън и при непредвидени обстоятелства, каквито е възможно да се случат при подобни операции. Като се приближи до района на агората, спря войската си в походен строй и зачака действията на Филемен, с опасения дали той ще успее да изпълни своята част от заговора. Защото в момента, в който той запали своя огън и предстоеше да тръгне към портата, изпрати Филемен с глигана, поставен на носилка, и с около хиляда либи до съседната порта, с намерението, както бе планирал първоначално, да не остави изходът на начинанието да зависи само от една възможност, а от повече. Когато той се приближи до стената и изсвири обичайния сигнал, пазачът веднага слезе при вратичката. Той му извика отвън да отвори бързо, защото са уморени – носят глиган. Пазачът се зарадва, като чу това и веднага му отвори, надявайки се да се облагодетелства от ловния успех на Филемен, понеже често беше получавал дял от неговата плячка. Самият той влезе, като държеше носилката отпред и заедно с него – друг, облечен като овчар, все едно че бе човек от полето и след тях – други двама, носещи животното отзад. Когато четиримата влязоха през вратичката, съсякоха и убиха отворилия им пазач, без той изобщо да заподозре опасността, докато опипваше убития звяр. След това лесно и спокойно пропуснаха през вратичката останалите тридесет либи, които ги следваха. Като сториха това, продължиха по-нататък и някои от тях разбиха запорните лостове на портата, други избиха защитниците на кулата, а трети дадоха уречените сигнали на останалите отвън либи. След като и те влязоха в безопасност, стигнаха до агората както им бе заповядано и след като и те се присъединиха, Ханибал много се зарадва, че всичко става според неговите желания и продължи да действа по първоначалния си план. Отдели от келтите две хиляди и като ги раздели на три части, постави при всяка част по двама от младежите, които бяха съставили конспирацията. С тях изпрати и някои от своите командири, като им нареди да заемат най-удобните подстъпи към агората. Като направи това, нареди на тарентските младежи да се пръснат и да спасяват тарентините, които можеха да се срещнат по улиците и да викат на разстояние на тарентините да останат по местата си, защото тяхната безопасност е осигурена, а на картагенските и келтските командири нареди да избиват римляните, които щяха да срещнат. Различните отреди се пръснаха и започнаха да изпълняват неговата заповед.
Веднага щом тарентините разбраха за нахлуването на враговете, градът се изпълни с викове и необичайна суматоха. Гай, когато му бе донесено, че противникът е влязъл в града, разбра, че не е в състояние да предприеме нищо, поради пиянството си, веднага излезе от дома заедно с близките си и стигна до портата, водеща към пристанището и стражата му отвори вратичката. Той излезе през нея и като взе една от закотвените лодки, качи се в нея заедно с близките си и се прехвърли в акрата. В същото време приятелите на Филемен, които бяха приготвили римски тръби и някои от тях се бяха научили да свирят на тях, застанаха в театъра и започнаха да свирят сбор на войската. Тъй като римляните започнаха да се отзовават в оръжие и да се стичат, както бе обичайно, към акрата, нещата се развиваха според замисъла на картагенците. Нахлувайки в широките улици разбъркано и безредно, римляните се натъкваха или на картагенци, или на келти и по такъв начин по-голямата част от тях бяха избити.
С настъпването на деня тарентините останаха спокойни по домовете си, понеже не знаеха какво се е случило. Съдейки по тръбите и по това, че не бе извършено никакво престъпление или разграбване на града те смятаха, че вълнението е предизвикано от самите римляни. Но като видяха огромното количество римляни, избити по главните улици и неколцина келти, които разграбваха тяхното въоръжение, заподозряха, че картагенците са проникнали в града.
XXXIV. Ханибал събра войската си на лагер в района на агората, а римляните се бяха оттеглили в акрата, където преди това бяха поставили свой гарнизон. Когато съвсем се проясни, Ханибал свика всички тарентини да се съберат на агората, а младежите преди това обиколиха града, викайки „Свобода!” и призовавайки гражданите да не се боят, защото картагенците са дошли заради тях. Колкото тарентини бяха приятелски настроени към Рим, като разбраха какво се е случило, се оттеглиха в акрата. останалите се събраха според призива без оръжие и Ханибал се обърна към тях с успокоителни слова.30 Тарентините единодушно изразяваха одобрението си на всяка негова дума, поради неочаквано появилата се надежда за свобода, след което той разпусна народа, като нареди всеки бързо да се прибере у дома си и да напише на вратата си „ТАРЕНТСКА”. Този, който напишеше това върху римска къща, заплаши със смъртно наказание. След това отдели най-подходящите за целта командири и им нареди да ръководят разграбването на римските домове, като им каза да смятат за вражеска собственост всяка ненадписана къща. Другата част от войската остави като резерв на грабителите.
XXXV. От грабежа бе събрано голямо и разнообразно имущество, с което плячката на картагенците оправда техните предвиждания. Нощта прекараха в оръжие, а на следващия ден Ханибал свика общо събрание, включващо и тарентините, и реши да отдели града от акрата със стена, за да не се боят тарентините повече от завзелите акрата римляни. Като първа мярка се зае да вдигне ограда, успоредна на стената на акропола и на рова пред нея. Но като знаеше ясно, че противникът няма да позволи, а ще се постарае да си покаже силата, той постави в бойна готовност част от най-добрите си сили, като смяташе, че нищо по-важно не му предстои от това, първо да вземе страха на римляните и да окуражи тарентините. Веднага, щом започна да вдига първата ограда, римляните дръзко и храбро нападнаха противника, при което Ханибал влезе в кратка схватка с тях и се оттегли, за да ги насърчи да продължат напред. Когато повечето от тях минаха рова, даде знак на своите хора да ги ударят. Завърза се ожесточена битка, тъй като сражението се водеше в тясното пространство между двете стени и накрая римляните бяха надвити и принудени да се оттеглят. Много от тях загинаха по време на схватката, но по-голямата част – блъскани и разбивайки се, загинаха в рова.
XXXVI. След като Ханибал успя в безопасност да вдигне дървената ограда, временно запази спокойствие, понеже планът му се осъществяваше според предвижданията. Като затвори противниците, принуди ги да останат вътре в стената в страх не само за себе си, но да не загубят и акрата, а гражданите окуражи до такава степен, че да повярват, че и без помощта на картагенците ще могат сами да се справят с римляните. Но след това на малко разстояние от оградата откъм града направи ров, успореден на оградата и на стената на акрата. После пръстта от изкопа бе натрупана откъм страната на града и бе издигната втора ограда, с което защитата на града вече беше не по-слаба, отколкото ако имаше стена. След нея, още по-навътре към града, на съответното разстояние, се зае да издига стена, започвайки от улицата на Спасителя и свършвайки до Дълбокия път, така че укрепленията дори без хора да бъдат достатъчни, за да осигурят безопасността на тарентините. Като остави достатъчна и подходяща войскова част за охрана на града и стената и като постави на лагер край него конна сила и резерв, той вдигна своя лагер на около четиридесет стадия от града край реката, която някои наричат Галесос, а други – Еврот, на името на реката Еврот, която тече през Лакедемон. Тарентините имат много такива наименования из областта си и в града, защото съществува единно мнение, че те са заселници и родственици на лакедемоните.31 Стената скоро бе привършена, благодарение на усърдието и готовността на тарентините и съдействието на картагенците. При това Ханибал замисли и план за овладяването на акрата.
XXXVII. Когато беше вече привършил приготовленията си за обсада, в акрата пристигна помощ по море от Метапонта, с което римляните малко си възвърнаха куража и като нападнаха през нощта обсадните работи, разрушиха повечето машини и обсадни съоръжения. Като стана това, Ханибал се отказа да обсажда акрата и понеже строителството на стената вече беше завършило, събра тарентините и им показа, че засега е по-важно да установят контрол над морето. Тъй като акрата командваше входа на пристанището, както казах по-горе, тарентините изобщо не можеха да използват корабите си и да излязат извън залива, докато римляните безопасно получаваха всичко необходимо по море. Докато това ставаше, градът никога нямаше със сигурност да разчита на своята свобода. Разбирайки това, Ханибал обясни на тарентините, че ако защитниците на акрата бъдат лишени от възможността да се снабдяват по море, скоро ще се подчинят доброволно, като изоставят укреплението и предадат целия участък. Тарентините го слушаха внимателно и се съгласиха с думите му. Но не можеха да измислят никакъв начин да го направят, освен ако не се появи флотът от Картаген. Това обаче в момента беше невъзможно. Ето защо не можеха да доловят към какво клони Ханибал, като им говори всичко това. А когато той заяви, че е ясно, че те сами могат да овладеят морето без помощта на Картаген, още повече се изненадаха, като не можеха да схванат какво има предвид. А той беше забелязал, че широката улица от вътрешната страна на стената, минаваща покрай нея, водеше от залива до външното море и можеше лесно да се нагоди за тази цел. Беше намислил по тази улица корабите от залива да се пренесат до южната страна. Затова веднага, щом сподели плана си пред тарентините, те не само тутакси го приеха, но изразиха безкрайното си възхищение към него, като се увериха, че нищо не е в състояние да надмогне неговата разсъдливост и смелост. Бързо построиха платформи на колела, работата бе свършена почти едновременно с речта му, защото не липсваше готовност и голямо количество работна ръка, които да съдействат за изпълнението на плана. По такъв начин тарентините прехвърлиха корабите си във външното море и в безопасност обсадиха защитниците на акрата, лишавайки ги от възможност за снабдяване отвън. Ханибал остави свой гарнизон в града и тръгна с войската си. След три дни се върна в стария си лагер, където остана докато премине зимата.
XXXVIII. СЪБИТИЯТА В СИЦИЛИЯ
Превземането на Сиракуза
XXXIX. (…) След няколко дни един дезертьор му съобщи, че в града вече трети ден празнуват свещения празник на Артемида и че докато ядат малко хляб поради неговата оскъдица, в същото време пият много вино, от което и Епикид, и сиракузците си бяха осигурили големи количества.32 Тогава Марк си припомни своите изчисления за стената, в коя част тя е най-ниска и като си помисли, че е вероятно хората да са пияни поради обилието на вино и липсата на стабилна храна, реши да си опита късмета. Бързо бяха построени две стълби с височина, подходяща за стената и се зае да осъществи плана си, като го сподели с хората, които смяташе за най-подходящи за изкачването и за поемането на първата и най-опасна част от него. Обеща им големи награди в случай на успех. Избра и техните помощници, които трябваше да занесат стълбите, без да им каже нищо, освен да бъдат готови да изпълнят заповедта му. Тя бе изпълнена и като избра подходящия час на нощта, той събуди първите. Изпрати напред носачите на стълбите заедно с една семея и един хилиарх и след като им припомни бъдещите дарове за проявена храброст, събуди цялата войска и отпрати първите отреди, всяка семея на разстояние една от друга. Когато наближиха цифрата хиляда, изчака известно време и ги последва с останалата част от войската. Носачите на стълбите успяха скришом и в безопасност да ги вдигнат до стената, всички се втурнаха да се катерят по стълбите не според първоначално определения ред, а всеки според силите си. Първите покачили се завариха постовете празни. Тия в кулата се бяха събрали заради празника и някои от тях продължаваха да пият, а други, отдавна пияни, бяха заспали. Затова те нападнаха незабелязано и тихо стражите в първата и втората кула, и ги избиха. След това достигнаха така наречените Хексапили и като разтвориха първото им крило, пропуснаха през него стратега и останалата част от войската. Така римляните завладяха Сиракуза.33 (…)
Никой от гражданите не разбра какво става поради разстоянието, тъй като градът е с голяма площ (…)
Римляните много се окуражиха, след като овладяха Епиполите (…)
XL. СЪБИТИЯТА В ИСПАНИЯ
XLI. Той заповяда на пехотата да докарат товарните магарета от тила и да ги разположат отпред. Така си осигуриха по-сигурна защита, отколкото с всякакви прегради.
Бележки към осма книга:
1Става дума за събитията от 217 г. пр. Хр., описани и от Ливий [Liv. XXII,22,1].
2Флотът под командата на Марк Валерий се насочва към Елада в 214 г. пр. Хр.
3Марк Клавдий е бил претор в Лилибеум в 215 г. пр. Хр., а на следната година пропретор в Източна Сицилия.
4Събитията подробно са описани у Ливий [Liv. XXIV,23,5 – 32,9].
5Апий Клавдий е бил пропретор през 214 г. пр. Хр.
6Подробности за дейността на Архимед в Сиракуза има у Плутарх [Plut. Marc. 14-17], Ливий [Liv. XXIV,34,1-16] и в късната историческа традиция в лицето на Зонара [Zon. IX,4] и Цецес [Tzetz., Chil. II,103-128].
7т.е. около 370 кг.
8Теопомп от Хиос е роден през 378 г. пр. Хр. Написал е „История на Филип II” в 58 книги, от които са останали отделни фрагменти.
9Сарданапал е полулегендарен цар на Асирия, за чието богатство съобщава Херодот [Hdt., II,150].
10Арат е бил ахейски стратег през 219/218 г. пр. Хр.
11Лиссос и Акролиссос са на югоизточното крайбрежие на Адриатика на север от Дрин в Албания.
12Събитията са от 213/212 г. пр. Хр.
13Описаните събития в Азия са от 214/213 г. пр. Хр., а царският дворец е на Птолемей IV Филопатор.
14Става дума за царя на Понт Митридат II, чието управление е приблизително между 225 и 220 г. пр. Хр.
15Консул през 215 г. пр. Хр., действувал като проконсул през 214/213 г. в Апулия.
16Полибий има предвид спартанския цар Клеомен II (235 – 222 г. пр. Хр.).
17Пелопид бил един от възстановителите на демокрацията в Тива от и след зимата на 379 г. пр. Хр., много популярен в писмената традиция в лицето на Диодор [Diod. XV, 25-37], Плутарх [Plut. Pelop. 8-12] и Ксенофонт [Xen. Hell. V,4,1-18]. През зимата на 370/369 г. пр. Хр. е беотарх и придружава Епаминонд в Пелопонеската експедиция, описана от Ксенофонт [Xen. Hell. VI,5,23-24], отново у Диодор [Diod. XV,62,4 – 67,1] и Плутарх [Plut. Pelop. 24]. През 369 и 368 г. пр. Хр. предприема поход в Тесалия и имал конфликти с тирана на Фере Александър.
18Гней Корнелий Сципион Азина, консул през 260/259 г. пр. Хр.
19Фрагментът у Полибий се отнася към края на управлението на Кавар, като колебанието в датировката е незначително – 213 или 212 г. пр. Хр.
20Събитията от този фрагмент се отнасят приблизително към 212 г. пр. Хр. Този владетел е известен и с монетосеченето си.
21Това е Антиох III Велики (223-187 г. пр. Хр.).
22Събитията около превзимането на Тарент се отнасят към зимата на 213/212 г. пр. Хр.
23Епирският цар Пир бил повикан на помощ от жителите на града през май 280 г. пр. Хр.
24За тях изрично споменават Ливий [Liv. XXV,8,5] и Апиан [App. Hann. 32].
25Почти същата информация има у Ливий [Liv. XXV,8,8], което подсказва името на неговия основен извор – Полибий.
26Името на коменданта у Ливий [Liv. XXVI,39,1; XXVII,25,3] и Плутарх [Plut. Fab. 23] е Марк Ливий.
27Всъщност 8000 пехота и 2000 конница.
28т.е. около 15 мили.
29В описанието на Ливий [Liv. XXV,9,10] изрично е споменато името на Никон.
30Разказът у Полибий почти напълно съвпада с този у Ливий [Liv. XXV,10,8].
31Според традицията градът бил създаден от Спарта след Първата Месенска война.
32За тържествата в чест на Артемида подробно съобщават Ливий [Liv. XXV,23,14] и Плутарх [Plut. Marc. 18,3].
33Превземането на града се датира в 211 г. пр. Хр.
===================================================================
Антични автори 