Полибий, Всеобща история – кн. 12 – фрагменти

I. СЪБИТИЯТА В АФРИКА

2. За така наречения лотос в Либия1 мегалополитянинът Полибий разказва същото, каквото и Херодот,2 в качеството си на очевидец, в дванадесета книга на своите истории, като казва следното: “Лотосът не е голямо дърво, но грапаво и трънливо, листото му наподобява на черния трън, но е по-дебело и плоско. Плодът в началото и на цвят, и на големина прилича на узрялата бяла мирта,3 но когато порасте, на цвят става червен, а на големина наподобява кръглата маслина и има съвсем малка ядка. Когато узрее го събират и за робите го осоляват с ядката в глинени съдове, а за свободните изваждат ядката и го приготвят по същия начин, и така го ядат. Храната много прилича на смокини и фурми, но с по-хубав аромат. От него става и вино, като се накисне и смачка във вода.4 На вкус е сладко и с добър аромат, прилича на медовина и го пият без вода. Не може обаче да трае повече от десет дни. Затова го правят в малки количества, когато е нужно. От него приготвят и оцет.”

II. ГРЕШКИТЕ НА ТИМЕЙ ЗА АФРИКА И КОРСИКА

3. Всеки един би се възхитил на богатството на страната, но човек би казал, че Тимей не само е бил незапознат с нещата в Либия, но и че е проявил детинщина, бил е съвсем неразсъдлив и се е отдал изцяло на древните мълви, оцелели до наши дни, че цяла Либия е песъчлива, суха и напълно непродуктивна.5 Същото се отнася и за животните. В страната има такова изобилие на коне, говеда и дребен добитък, каквото не знам дали може да се срещне в друга част на света, че повечето от либийските народи не ползват житни храни, но се изхранват от животните и с животните. И кой ли не е разказвал за количеството и силата на слоновете, лъвовете и пантерите, и още – за красотата на биковете и големината на щраусите. С гореспоменатите животни Либия е пълна, докато в Европа те изобщо не съществуват. За тях Тимей въобще не разказва, и сякаш нарочно е наговорил неща, противоположни на истинските факти. Както за Либия, Тимей разказва повърхностни неща и за острова, наречен Кюрнос. Описвайки го във втората си книга, той говори, че на острова се въдят много диви кози, говеда и овце, а още – елени, зайци и вълци, както и някои други животни, и че обитателите му си изкарват целия поминък от лов. Всъщност на споменатия остров не може да се намери не само една единствена дива коза или бик, но там няма нито един вълк, заек или елен, или някакво друго такова животно, освен лисици, земеровни зайчета и диви овце. Земеровното зайче отдалеч прилича на малък заек, но когато човек го хване, то твърде много се различава и на вид, и на вкус. По-голямата част от живота си прекарва под земята.

4. Но всички животни на острова приличат на диви по следната причина. Пастирите не могат да следват добитъка по време на паша, защото островът е обрасъл с гъсти гори, пълен е със стръмнини и канари. Но щом поискат да ги съберат, застават на удобни места и викат животните с тръби, и всяко едно безпогрешно се стича към своята тръба. Прочие, когато странници доплават до острова и видят кози или говеда да пасат свободно, като се опитат да ги хванат, животните не се приближават, понеже не са свикнали с тях, а бягат. Когато пастирът забележи акостиращите и изсвири с тръбата, животните му хукват презглава и се стичат към тръбата. Затова създават впечатление, че са диви. А Тимей, след като е разпитал лошо и повърхностно, е говорил напосоки. Това дето се подчиняват на тръбния сигнал, не е странно. Гледачите на свине из Италия се оправят с тях по същия начин при паша. Свинарите не следват стадата по петите, както е в Елада, но вървят напред на разстояние и подават сигнали с рог, а животните следват отзад и се стичат по звука. И животните така са привикнали на собствения рог, че тези, които чуват това за пръв път, се чудят и не могат да повярват. Поради многобройното работно население и всеобщото изобилие, стадата от свине из Италия са големи, и най-вече при тирените и галатите, тъй щото една свиня-майка ражда по хиляда свине, а понякога и повече. Ето защо ги извеждат от фермите за нощувка по поколение и възраст. И като изведат повече стада на едно и също място, не могат да ги пазят по потекла, но те се смесват било на излизане, било по време на паша или на прибиране. Затова са измислили сигнала с рог, та да ги разделят без труд и мъка. И когато един пастир тръгне в една посока, свирейки с рога си, друг – в друга, стадата се разделят, и следват с такава готовност всяко след своя рог, че не е възможно нито да ги натириш в друга посока, нито по някакъв начин да спреш техния устрем. Докато при елините, когато стадата се смесят из гъсталаците в преследване на плодовете, този, който има повече ръце или по-голям късмет, отвлича със собствените си животни и свине на съседа. Понякога ще се скрие крадец и ще отвлече животно, без водача на стадото да разбере как е изчезнало, защото свинете са се пръснали на голямо разстояние от пастира си, в търсене на жълъди. Но по този въпрос – толкова.

III. ЗА ДРУГИ ГРЕШКИ НА ТИМЕЙ

4а. Полибий, като укорява Тимей многократно, казва: Кой би могъл да извини такива грешки, особено когато те са направени от Тимей, който толкова обича да се заяжда с други за подобни опущения? Например, той обвинява Теопомп затова, че след като заминал от Сицилия за Коринт с военен кораб, Теопомп написал, че е отплавал с търговска гемия. Кори и Ефор в невежество, като казва, че според него Дионисий стари взел властта на двадесет и три години, управлявал четиридесет и две години и умрял на шестдесет и три. Никой не би казал, че това е грешка на писателя, но всички ще се съгласят, че е сбъркал писарят. Или ще трябва да приемем, че Ефор е надминал по глупост Коройбос и Маргит, щом не е могъл да съобрази, че ако към четиридесет и две прибавим двадесет и три, се получават шестдесет и пет. А щом като не можем да допуснем това за Ефор, ясно е, че това е грешка на писаря, и никой не може да одобри страстта и усърдието на Тимей да критикарства.

4б. Отново, в своя разказ за Пир, че римляните все още честват падането на Илион на някакъв ден,6 в който стрелят по боен кон пред града, на т. нар. Кампус, защото падането на Илион било причинено от дървен кон – съвсем детинска работа. Ами така ще трябва да кажем, че всички варвари са потомци на троянците. Почти всички, ако не и всички, когато предстои да започнат война или да влязат в решително сражение, принасят в жертва кон и го разсичат, като гадаят бъдещето по начина, по който пада животното. Като се занимава с тази глупост, Тимей според мен показва не само невежество, но и псевдоученост, предполагайки, че с жертвоприношението на кон те правят това, защото за Троя се говори, че паднала заради кон.

4в. Прочие от всичко това се вижда, че неговите описания на Либия и Сардон, а най-вече на Италия, са неточни, и че като цяло процесът на изследване му е напълно чужд. А това е най-важната част на историята. Защото, след като много събития се случват едновременно по света, и е напълно невъзможно човек по едно и също време да бъде на много места, както и да види с очите си всички места по света и особеностите на всяко място, това, което остава (на историка), е да разпита колкото се може повече очевидци, да повярва на тези разкази, които изглеждат правдоподобни и да бъде добър съдник на всички сведения, стигнали до него.

4г. В това отношение Тимей, който се прави на много точен, ми се струва, че е твърде отдалечен от истината. Той е толкова далече от точното изследване на истината по чужди сведения, че дори за тези места, които сам е видял и посетил, дори и за тях не ни е разказал нищо достоверно. Това ще стане ясно, ако покажем, че и в разказите си за Сицилия той проявява невежество. Защото почти няма да са нужни повече доказателства за лъжовността на неговите разкази, ако е допуснал грешки и твърде се е отдалечил от истината дори за местата, в които се е родил и отраснал. Прочие, той казва, че чешмата Аретуза в Сиракуза извира от реката Алфей в Пелопонес, която минава през Аркадия и Олимпия. Тази река, твърди той, потъвала под земята, и след като пътувала четири хиляди стадия под Сицилийското море, отново се появявала в Сиракуза.7 Това станало ясно, когато някога, по време на Олимпийските игри се излял пороен дъжд и след като реката наводнила светилището, Аретуза изхвърлила изпражнения на жертвените животни от събора и с тях – една златна фиала. Като я разпознали, разбрали, че е довлечена от Олимпийските празници.

IV. ГРЕШКИТЕ НА ТИМЕЙ ЗА ЛОКРИ

5. Много пъти ми се е случвало да посещавам града на локрите и съм им правил важни услуги.8 Наистина благодарение на мен те бяха освободени от участие в Иберийската9 и Далматинската кампании, в двете от които съгласно договора те бяха задължени да пратят на римляните помощ по море. След като бяха облекчени от такива трудности, опасности и разходи, те ми се отплатиха с всевъзможни почести и привилегии. Ето защо аз би трябвало да говоря за локрите по-скоро добри неща, отколкото обратното. Но въпреки това никога не съм се колебал и да говоря, и да пиша, че разказът на Аристотел за основаването на поселничеството е по-достоверен, отколкото казаното от Тимей. Защото знам, че самите граждани на Локри признават, че мълвата, предадена им от предците за поселничеството е същата, която предава Аристотел, а не Тимей. И за това привеждат следните доказателства. Първо, че при тях всички наследствени достойнства произлизат от жените, а не от мъжете, като например при тях за благородници са смятани тези, за които се казва, че са “от стоте къщи”. Това са отличените сто най-първи къщи от локрите, преди да бъде изпратено поселението, от които домове локрите според оракула трябвало с жребий да определят девиците, които да бъдат пратени в Илион. Някои от жените в тези домове тръгнали с поселението и техните наследници и до днес са смятани за благородници и са наричани “от стоте къщи”. Отново, за така наречената при тях фиалофорос традицията е следната. По времето, когато локрите прогонили сицилийците, владеещи тази част на Италия, и на чиито жертвоприношения шествието се водело от едно момче от най- изтъкнатите и благороднически фамилии, самите те, като възприели и много други сицилийски обичаи, понеже си нямали свои наследствени, запазили от тях и този, като променили само това, да не избират помежду си момче за фиалофорос, а девица, защото благородството при тях произлиза от жени.

6. Нито е имало, нито се говори за някакви преговори между тях и локрите в Елада, но всички знаят преданието за договора им със сицилийците. За него разказват, че когато при първото си идване заварили сицилийци, които владеели тази земя, в която сега обитават, сицилийците се изплашили от тяхното пристигане и ги приели от страх, и сключили такова споразумение, че ще бъдат добронамерени с тях и ще владеят общо земята, докато газят тази земя и носят тези глави на раменете си. Когато полагали тези клетви, казват, че локрите носели на стъпалата на обувките си пръст и на раменете си – скрити под дрехите глави чесън. След това изчистили пръстта от обувките си и изхвърлили чесновите глави от раменете си, и не след дълго при удобен случай прогонили сицилийците от страната. Та такива неща се говорят за локрите. (…)

6а. Заключението от всичко това е, че трябва да се разчита повече на Аристотел, отколкото на Тимей. А това, което следва у втория, е съвсем странно. Защото е глупаво да предполагаме, както подчертава той, че е невъзможно робите на тези, които са били съюзници на лакедемоните, да възприемат приятелските чувства на своите господари към приятелите на тези господари. Тези, които са робували, когато неочаквано ги сподели щастлива съдба и мине време, се опитват да подражават не само в чувствата, но и да повтарят приятелствата и роднинските връзки на своите господари, като полагат повече усилия от свързаните с кръвно родство, мъчейки се с това да заличат предишното си унизително положение и недостойно потекло, като желаят да се представят по-скоро за потомци на своите господари, отколкото за освободени роби.

6б. И изглежда, че с локрите се е случило най-вече това. Защото, като са се отдалечили от онези, които са знаели за миналото им, и като са използвали за свой съдружник времето, не са били толкова глупави, та да се държат по такъв начин, че да събудят спомена за своите недостатъци, но са постъпвали така, че да ги прикрият. Ето защо те, естествено, нарекли града си по жените и започнали да извеждат потеклото си от другите локри по женска линия, възстановявайки също така и древните приятелства и съюзничества, които произхождали от жените. По тази причина и фактът, че атиняните опустошили земята им не е доказателство, че Аристотел е изрекъл лъжи. Защото от казаното от мен дотук логично би било, дори да бяха десет пъти роби тези, които са отплавали от Локри и са спрели в Италия, биха избрали приятелството с лакедемоните и е напълно нормално атиняните да са настроени враждебно към всички тях, преценявайки не толкова техния произход, колкото предпочитанията им. Ала наистина, как лакедемоните са върнали мъжете в цветуща възраст в родината за да правят деца, а не са разрешили на локрите да направят същото? Голяма е разликата в тези два случая не само по достоверност, но и в истинност. Защото нито лакедемоните щяха да забранят на локрите да направят това, което те самите правят – би било неуместно – нито пък щеше да е вероятно локрите по заповед на лакедемоните да направят абсолютно същото. Защото при лакедемоните съществуваше традиционен обичай по трима-четирима мъже да притежават една жена, а понякога и повече, когато са братя, и децата им да са общи, и като си добият достатъчно деца, се смяташе за добро и обичайно да дадат жена си на някой от приятелите. Ето защо локрите, които не бяха обвързани нито със същите обети, нито с клетвите, дадени от лакедемоните, че няма да се върнат у дома си, преди да завземат Месена със сила, не пращаха мъжете си наведнъж при жените, а си ходеха поотделно и в рядко, и позволяваха на жените си да бъдат по-интимни с робите, отколкото с изначалните си съпрузи, а още повече – на девойките. Което именно стана причина за преселването. (…)

7. Тимей разказва много лъжи. Струва ми се, че като цяло той не е неосведомен за тези неща, но изглежда умът му е замъглен от честолюбие. И щом веднъж се заеме да хули и да възхвалява някого, забравя всичко и твърде се отдалечава от задълженията си (на историк – б. пр.). Вече казах за Аристотел как и следвайки кои авторитети е съставил разказа си за локрите. Но това, което предстои да кажа за Тимей и за целия му труд, и изобщо за задълженията на тези, които се занимават с история, ще се натъкне на следните възражения. Че и двамата автори са се стремили да съставят достоверни разкази, и че в историята на Аристотел достоверните неща са повече, смятам, че всеки ще се съгласи от това, което вече казах. Но ще ми се възрази, че е невъзможно отведнъж да се определи истинното в тези неща. Добре, нека да приемем, че разказът на Тимей е по-достоверен. Трябва ли поради тази причина по-недостоверните историци да търпят да слушат всякакви думи и звуци, и едва ли не смъртната си присъда? Ни най-малко. Вече казах, че тези, които пишат лъжи от незнание, трябва да ги последваме с грижлива поправка и опрощение, но неумолимо да порицаем ония, които го правят съзнателно.

8. Прочие или трябва да се покаже, че Аристотел е разказал за локрите онова, което вече предадох, за да получи благодарност или изгода, или воден от някакъв личен мотив, или ако не посмеем да твърдим подобно нещо, ще трябва да признаем, че грешат ония, които показват такава омраза и острота към другите, каквато е проявил Тимей към Аристотел. Защото той го нарича безразсъден, лекомислен и прибързан, и освен това, че е имал дързостта да нападне града на локрите, като е казал, че тяхното преселничество е основано от бежанци, роби, прелюбодейци и похитители. И че говорел всичко това така убедително, сякаш бил стратег, току-що победил в сражение персите пред киликийските порти, а не педантичен и ненавистен софист, току-що затворил прескъпото си дюкянче за билки, и освен това – че се бил тътрил във всеки двор и колиба, и че бил гастроном и натрапник, мъкнещ се навсякъде след устата си. Мисля, че подобни обидни слова едва ли биха били търпяни дори и ако бяха казани от някой нахален негодник в съдилището. Надминал е всякаква граница. Един обикновен описвач на обществени дела, още по-малко един изтъкнат историк не би допуснал и в ума си подобни слова, камо ли да ги напише.

9. Но нека сега преценим намеренията на Тимей и сравним с Аристотел описанието, което той дава на заселничеството на локрите, за да разберем кой от двамата заслужава подобно обвинение.

(2) Казва прочие в същата книга, че е изследвал обстоятелствата около поселничеството не ръководейки се от достоверността, но като посетил на място живеещите в Елада локри. Преди всичко те му показали писмен договор, отнасящ се до заложниците, който се пазел и досега, и който започвал със следната фраза: “като родители на деца”. Освен това имало и декрети, че гражданите на единия град са граждани и на другия. Като изслушали Аристотеловото описание на заселничеството, били напълно удивени от безсрамието на писателя. После, като отишъл в италийския Локри, казва, че намерил законите и обичаите им като да не били съставени с лекомислието на роби, а в едно поселение, основано от свободни хора. Със сигурност в техния закон били отредени наказания и за похитители, и за прелюбодейци, и за роби-бегълци. Това не би станало, ако знаеха, че произхождат от подобни хора.

10. Първо, човек би могъл да се чуди, кои от елинските локри е посетил той за изследва тези неща. Ако, както локрите в Италия, елинските живееха в един град, то не бихме се колебали и работата би била лесно проверима. Но след като съществуват две племена на локрите, при кое от двете е отишъл и в кой от двата града, и в кой град е намерил писмените договори? Нищо такова не ни е обяснено. При все че уж това било най-характерно за Тимей, и в него той се надпреварва с другите писатели, и за него го хвалят – а именно демонстрирането на точност при дати и цитиране на надписи, и вниманието му в това отношение – за което, мисля, всички знаем. Ето защо е основателно и удивлението ни, че нито е посочил името на града, където е намерил надписа, нито точното място, където е написан договора, и с кои е разговарял, за да не остане място за колебание, а като е посочено мястото и града, всеки съмняващ се да може да установи точната истина. Това, че е пропуснал всички тези уточнения ясно показва, че е излъгал съзнателно. Това, че ако имаше такава информация, Тимей нямаше да я пропусне, но щеше, както се казва, здраво да я стисне в двете си ръце, е ясно от следното. Авторът, който споменава името на Ехекрат, от когото твърди, че е получил сведението за италийските локри, и който, за да не изглежда източникът му незначителна личност, си прави труда да ни обяснява, че неговият баща е бил удостоен от Дионисий да бъде негов пратеник, ако същият този автор разполагаше с обществен декрет или възпоменателна стела, би ли го премълчал?

11. И това е авторът, който сравнява списъците на ефорите от стари времена с царете на Лакедемон, и списъците на архонтите в Атина и на жреците в Аргос с победителите в олимпийските игри, и разобличава грешките в надписите на градовете, когато разликата е три месеца. Да, Тимей е този, който е открил стели на гърбовете на къщите и списъци на проксени върху стълбовете на храмове. Затова нито можем да повярваме, че ако имаше такова нещо, той щеше да го пренебрегне, нито че ако го беше открил, щеше да го пропусне, нито като е излъгал, можем по някакъв начин да го извиним. След като той самият е станал горчив и неумолим съдник на другите, естествено е и той самият да получи неумолимата присъда на другите. По-нататък, след като явно е излъгал в тези неща, прехвърляйки се при локрите в Италия, най-напред казва, че гражданската уредба и останалите форми на човешки отношения при едните и при другите локри (…) и че Аристотел и Теофраст са изрекли лъжи за града. Ясно ми е, че и вози случай ще ми се наложи да се отклоня от основната си тема, за да очертая ясно и укрепя позицията си. Но тъкмо заради това реших да говоря на едно място за Тимей, за да не ми се налага често да пренебрегвам главната си цел. (…)

Тимей твърди, че най-голямото прегрешение в историята е лъжата. Затова приканва тези автори, които уличи в лъжа в техните писания, да потърсят друго име за своите книги, да ги наричат всякак другояче, но не и история. (…)

12. Тимей казва, че както при правите линии, макар и да са къси и недостатъчно дебели, ако имат присъщото на линията качества, трябва да ги наричаме прави линии, но когато им липсва качеството правост, или поне не наподобяват такова, трябва да ги назоваваме всичко друго, но не и права линия, по същия начин и историческите трудове, у които липсва стил, обработеност или някое друго отделно качество, но се придържат към истината, такива книги могат да носят името история, но когато се отклоняват от истината, не трябва повече да бъдат наричани история. Аз съм съгласен, че в подобни съчинения водеща трябва да бъде истината и в самия този труд съм заявил същото, че както ако от живо тяло се извадят очите, цялото то става безполезно, така и ако от историята се извади истината, това, което остава от нея са безполезни приказки.

Казах, обаче, че съществуват два вида лъжи, едната дължаща се на незнание, а другата – съзнателна, и че трябва да прощаваме на тези, които се отклоняват от истината поради незнание, но не и на ония, които лъжат съзнателно.

След като по този въпрос има единодушие, смятам, че има голяма разлика между лъжата, допускана от незнание и съзнателната лъжа, и първият вид заслужава прошка и внимателна поправка, докато за втория справедливо се полага обвинение. Човек би намерил, че Тимей е най-виновен във втория грях и че е такъв, вече предстои да докажа. (…)

12а. За тези, които нарушават договорите, ние използваме поговорката “Локрите (нарушиха) договора”. Тази поговорка е произлязла, според единодушното мнение и на автори, и на други хора, от това, че при нахлуването на Хераклидите локрите се договорили с пелопонесците да подадат бойни димни сигнали, ако Хераклидите преминат не през прохода Истмос, а през Риос, за да бъдат предупредени навреме и да вземат предпазни мерки срещу тяхното нашествие. Локрите не само че че направили това, но тъкмо обратното, вдигнали приятелски сигнали, когато Хераклидите пристигнали, така че те могли да преминат в безопасност, и пелопонесците, пропускайки да вземат защитни мерки, докато разберат, позволили на враговете си да нахлуят в родината им, предадени от локрите.

12б. (…) Трябва да обвиняваме и да се надсмиваме над суеверието на тези историци, които сънуват и беснеят в съчиненията си. А тези, които сами се увличат в такава глупост, трябва да се радват, че са се отървали от укори, а не самите те да хулят другите. Такъв е случаят с Тимей. Той казва, че Калистен10 е угодник, като е писал такива неща и че твърде много е отдалечен от философията, щом обръща внимание на кордакси и на лудуващи като корибанти жени. Че Александър справедливо го е наказал затова, че си е загубил ума колкото е могъл. Хвали Демостен и другите оратори, които са процъвтявали по онова време, и казва, че те са достойни за Елада, затова, че те са се противопоставили на Александър да бъдат отдадени почести, равни на божество, докато философът, който облякъл един смъртен с егида и гръмотевица, справедливо си получил от божествените сили съдбата, която го сполетяла. (…)

13. Тимей казва, че Демохар11 блудствал с горните части на тялото си и не бил достоен да духа свещения огън, и че със своите нрави е надминал писанията на Ботрюс и Филенид,12 и други безсрамни автори. Подобни ругатни не би си позволил не само един образован човек, но дори и тия, които припечелват с тялото си по бардаците. А тоя, за да изглеждат срамословията му и пълното му безсрамие достоверни, продължава лъжите си срещу Демохар, като мъкне за свидетел някакъв си неизвестен комик. Откъде заключавам това ли? Първо, защото Демохар е с благородно потекло и възпитание, бидейки племенник на Демостен, второ защото той е бил удостоен от атиняните не само с длъжността стратег, но и с други почести, нито една от които не би получил, ако е имал такива поражения в борбата. Ето защо ми се струва, че Тимей обвинява не толкова Демохар, колкото атиняните, затова че са издигнали такъв човек и са поверили в ръцете му своето отечество и личните си съдби. Но нито едно от всичко това не може да бъде вярно. Иначе нямаше единствено комедиографът Архедик13 да е наговорил такива неща за Демохар, но също и много от приятелите на Антипатър, срещу когото Демохар се е осмелил да каже много неща, които могат да оскърбят не само самия Антипатър,14 но и неговите следовници и приятели. Много хули щяха да бъдат произнесени и от политическите противници на Демохар, сред които е и Деметрий Фалернски. Срещу него в своята история Демохар е произнесъл не какви да е обвинения, казвайки, че държавничеството, с което Деметрий се гордее, е било такова, с каквото би се гордял и един прост митничар. Неговите хвалби били свързани с това, че при управлението му пазарът в държавата бил богато снабден и евтин, и царяло изобилие на ежедневни стоки за всички. И че процесиите му се предшествали от змия, придвижвана от механизъм, която плюела слюнка, и че магарета били прекарвани през театъра, за да се покаже, че отечеството е отстъпило на други всичките добрини на Елада и се е подчинила на нарежданията на Касандър, и че след всичко това не се е засрамил. И въпреки това нито Деметрий,15 нито някой друг е казал нещо такова за Демохар.

14. От всичко това, като приемам свидетелството на собствената му родина за по-убедително от омразата на Тимей, смело твърдя, че животът на Демохар е лишен от основания за каквито и да е подобни обвинения. Пък и наистина Демохар да беше виновен в нещо такова, кой конкретен случай или коя постъпка е принудила Тимей да нареди в историята си такива хули по адрес на Демохар? Защото както умните хора, когато обмислят да отмъщават на враговете си, не гледат най-напред какво заслужават да пострадат другите, а какво те самите трябва да направят, така още повече когато укоряваме други, трябва най-напред да обмислим не какво заслужават да чуят противниците, а да смятаме за най-важно да разсъдим какво подобава на нас самите да говорим. А при тези писатели, които измерват всичко със собствените си страсти и зависти, се налага да сме подозрителни към всичко, и да им отказваме доверието си тогава, когато изказванията им са неумерени. Така и в този случай аз мога да смятам, че с основание съм отхвърлил хулите на Тимей срещу Демохар. Докато той няма никакво основание да очаква прошка или доверие от когото и да е, защото в своите клевети очевидно е надхвърлил нормите, поради вродената си злоба.

15. Нито пък мога да приема хулите му срещу Агатокъл,16 дори последният да е бил най-големият нечестивец. Имам пред вид онзи пасаж в края на историята му, където казва, че в младежката си възраст Агатокъл бил общодостъпна проститутка, готов да се отдаде на най-невъздържаните, гарга, мишеловчо, готов да цъфне пред всеки, който го поиска отзад.17 В добавка към това казва, че като умрял жена му, когато го оплаквала, проплакала следното: “Какво ли не ти направих? Какво ли не ми направи?” При такива думи кой не би не само повторил протестите, изказани в случая с Демохар, но не би се и удивил от прекомерността на неговото озлобление. Че Агатокъл трябва да е имал някакви вродени предимства, е ясно от собственото изложение на Тимей. Щом е стигнал в Сиракуза на осемнадесет годишна възраст, бягайки от грънчарското колело, от пушека, от глината, и тръгвайки от такова низше положение, след известно време станал господар на цяла Сицилия, и изправил картагенците пред върховна опасност, и след като остарял в положение на владетел, умрял с царска титла, не трябва ли да е имало нещо велико и удивително у Агатокъл, и не трябвал ли да е бил надарен с голяма духовна сила и власт, за да осъществи делата си?18 Предвид всичко това, не трябва ли писателят да излага пред идните поколения за един владетел не само онези неща, които клеветнически го винят, но и които предизвикват похвала? Защото това е присъщо на историята. Но Тимей, заслепен от собствената си омраза, злобно и преувеличено ни е съобщил за неговите слабости, а напълно е пропуснал да спомене за качествата му, без да си дава сметка, че в историята да се крие това, което е било е не по-малко лошо, отколкото да се пише това, което не е било. Аз самият се въздържах да дам пълен израз на враждебността си към Тимей, без да пропускам нищо, което е съществено за моя труд.

16. В Локри възникнал спор между двама младежи за един роб, който бил при единия дълго време. Другият два дни преди това влязъл в имота на отсъстващия господар и насила отвел роба в къщата си. Като разбрал, първият отишъл в дома му, взел роба и го отвел в управата, и заявил, че той трябва да бъде оставен в негово владение срещу гаранции. Позовал се на закона на Залевк,19 според който при спор върху собственост, докато трае делото трябва да я владее този, от когото е отвлечена. Вторият обаче заявил, че според същия закон отвличането е станало при него, защото робът бил отвлечен от него, за да бъде доведен в управата. Председателстващите управата се затруднили над случая и извикали космополида, като му прехвърлили делото. Той изтълкувал закона в смисъл, че отвличане има винаги оттам, откъдето собствеността е била за последен път в неоспорвано владение у една от спорещите страни. Ако някой силом лиши друг от собственост и я отнесе у дома си, и ако след това предишният собственик я отнесе, това не е отвличане по смисъла на закона. Когато младежът се натъжил и казал, че не това е имал пред вид законодателят, казват, че космополидът го поканил ако желае да си произнесе мнението по закона на Залевк. Това означава, че спорещите говорят пред съвета на хилядата с примки, поставени на шията, като излагат своето тълкуване на закона. За когото от тях се установи, че тълкува закона по-зле, бива обесен в присъствието на хилядата. Когато космополидът предложил това, младежът отговорил, че договорът е неравноправен. На космополидът му оставало още две-три години живот, защото бил почти на деветдесет. А на него самия по всяка вероятност по-голямата част от живота била пред него. Така остроумието на младежа разведрило сериозността на делото, но архонтите решили спора за отвличане на собственост според тълкуването на космополида.

V. ЗА БЕЗСИЛИЕТО НА КАЛИСТЕН ПРИ ОПИСАНИЕ НА ВОЕННИ ДЕЛА

17. За да не изглеждам неубедителен в критиката си към такива автори, ще спомена за една твърде известна битка, която при това станала не толкова отдавна, и най важното – в нея участвал самият Калистен. Имам предвид битката на Александър срещу Дарий в Киликия, в която той казва, че Александър вече преминал и така наречените Киликийски Врати, докато Дарий минал през прохода, наречен Вратите на Аман, и слязъл с войската си в Киликия20. Когато разбрал от местните жители, че Александър се е отправил за Сирия, тръгнал да го преследва, и когато приближил прохода, спрял се на лагер край бреговете на реката Пинар.21 Разстоянието, както казва той, от морето до подножието на планините не е повече от четиринадесет стадия, като реката пресича това пространство, с проломи по бреговете си при спускането си от планините, но течаща през равнината чак до морето между стръмни и трудно проходими хълмове. Давайки такова описание на местността, Калистен казва, че когато Александър се обърнал да го пресрещне, Дарий и неговите военачалници решили да подредят цялата си фаланга в самия лагер, в първоначалната и позиция, като използват за защита реката, понеже тя течала край лагера. След това казва, че построили конницата си край морето, до тях – наемниците покрай реката, и пелтастите до наемниците в редица, стигаща до планините.

18. Трудно е да се разбере как са поставили всички тия войски пред фалангата, щом реката течала покрай самия лагер, особено предвид тяхното количество. Самият Калистен твърди, че били тридесет хиляди конници и тридесет хиляди наемници, и е лесно да се изчисли колко пространство им е било нужно. За да бъде наистина от полза, конницата не може да бъде подредена на повече от осем в дълбочина, и между всяка ила трябва да има разстояние равно на нейния фронт, за да могат лесно да извършват странични маневри. Така един стадий би побрал осемстотин конници, десет стадия – осем хиляди, а четири стадия – три хиляди и двеста, така че единадесет хиляди и двеста конника биха запълнили пространство от четиринадесет стадия. Ако цялата конница е развърната, то само тя би образувала почти три такива части, разположени една зад друга. Тогава къде е могло да се разположи наемническата войска, освен ако наистина те не са били зад конниците. Но той твърди, че не било така, понеже те първи трябвало да посрещнат македонската атака. Следователно, по необходимост трябва да приемем, че конницата е заела половината от пространството, което било най-близо до морето, а другата половина, близо до планините, била заета от наемниците. От това може лесно да се разбере в каква дълбочина е била построена конницата и на какво разстояние е трябвало да отстои реката от лагера. След това казва, че когато противникът приближил, Дарий, който се намирал в центъра на бойния ред22, извикал наемниците от крилото при него. Трудно е да се разбере какво е искал да каже с това. Конницата и наемните части трябва да са се допирали в средата на бойното поле, така че щом Дарий се е намирал при самите наемници, къде, защо и как Дарий ги е извикал да дойдат при него? Накрая казва, че конницата на дясното крило настъпила и нападнала Александровата конница, който ги посрещнал и след контраатака започнала упорита битка с тях. Забравя, че между тях е имало река и то такава, каквато току-що е описал.

19. Подобни са и изявленията му за Александър. Казва, че когато преминал в Азия, той разполагал с четиридесет хиляди пехотинци, четири хиляди и петстотин конника,23 а когато възнамерявал да навлезе в Киликия, към войската му се присъединили други пет хиляди пехотинци и осемстотин конника. Ако човек махне от тях три хиляди пехотинци и триста конника, щедро допускане за броя на войниците, които може да са отсъствали поради специални задачи, все пак биха му останали четиридесет и две хиляди пехотинци и пет хиляди конника. Като приемем тези количества, той казва, че Александър, когато разбрал за пристигането на Дарий в Киликия, той се е намирал на сто стадия от него и вече е бил преминал прохода.24 В следствие на това той се върнал обратно през прохода, с фалангата начело, след нея конницата и накрая обоза. Веднага, щом излязъл на открито поле, веднага престроил войската, издавайки заповед до всички да оформят фаланга,25 най-напред с дълбочина тридесет и две, след това осемнадесет и накрая, когато приближил противника, осем. Тези твърдения са дори по-абсурдни от предишните. Защото като се спазват интервалите между войниците в боен строй в един стадий, когато мъжете са в дълбочина шестнадесет, се събират хиляда и шестстотин, като всеки мъж е на разстояние шест стъпки от следващия. Ясно е, че десет стадия ще побират шестнадесет хиляди мъже, а двадесет – два пъти повече. От това е лесно да се прецени, че когато Александър построил войската в дълбочина шестнадесет, то по необходимост пространството трябва да е било с дължина двадесет стадия и извън него е оставала цялата конница и десет хиляди от пехотинците.

20. След това казва, че Александър повел армията си в развърнат ред, когато бил на разстояние около четиридесет стадия от противника. По-голям абсурд от това е трудно да се измисли. Къде, особено в Киликия, може да се намери такава местност, където фалангата с дългите си копия може да напредва в продължение на четиридесет стадия по фронт дълъг двадесет стадия? Съществуват такива препятствия за подобен ред и придвижване, каквито човек лесно не би могъл да изброи. Само едно от тях, споменато от самия Калистен, е достатъчно за да се убедим в това. Той казва, че пороите, стичащи се от планините, образували в планината толкова много разломи, че в своето бягство мнозина от персите загинали из тези клисури.26 Но наистина, може да се каже, че Александър е искал да бъде подготвен за появата на враговете. Но може ли да има по-лоша подготовка от една фаланга, напредваща в боен ред, но разкъсана и разединена? Колко по-лесно би било развръщането от походен в боен строй, отколкото една разтеглена във фронт войска да се подготви за действие върху един силно хълмист и разкъсан от клисури терен, с разкъсан фронт и многобройни празнини в него? Ето защо много по-добре би било да се построи двойна или четворна фаланга, за която не би било невъзможно да се намери терен за придвижване, и която би могла да се приведе в боен ред достатъчно рано, след като той е бил в състояние чрез наблюдателите си да разбере отдалече за приближаването на противника. Но освен всичко друго, Александър според Калистен дори не е изпратил напред конницата си, когато настъпвал в боен строй из равнината, но я оставил в един ред с пехотинците.

21. А ето я и най-голямата му грешка. Казва, че когато Александър приближил противника, престроил бойния ред с дълбочина осем. Очевидно е, че сега дължината на фронта трябва да е била четиридесет стадия. Дори да са се сгъстили така, че по израза на Омир,27 да са се наблъскали един в друг, все пак фронтът трябва да е надвишавал двадесет стадия. Но той твърди, че пространството е било по-малко от четиринадесет стадия и след като половината от конницата е била поставена до морето, а другата отдясно, оставащото за пехотата пространство се намалява още повече. Добавете към това, че целият боен ред е трябвало да отстои на значително разстояние от планините, за да не бъдат подложени на атака от противниците, които заемали подножията им. Знаем всъщност, че той е извил част от войската си сърповидно, за да се противопостави на последните.28

Да забравим сега за десетте хиляди пехотинци, които му останали в повече. Изводът е, че дължината на бойната линия на фалангата трябва да е била, според самия Калистен, най-много единадесет стадия, в които трябва да са се наблъскали един в друг тридесетте и две хиляди пехотинци в дълбочина тридесет. Той обаче ни казва, че по време на сражението те били в дълбочина осем. Такива грешки не могат да бъдат извинени. Убеждава ни самата невъзможност на нещата. Когато авторът сам определя и разстоянието между мъжете, и размерите на цялата местност, и броя на хората, лъжата става неизвинима.

22. Би било твърде дълго да изброяваме всичките му останали абсурди, но ще бъде достатъчно да посочим няколко. Казва, че когато Александър построил войската си за битка, горял от желание да се срещне в схватка със самия Дарий, и че в началото самият Дарий искал същото, но после променил намерението си. Но нищо не ни казва за това, как са се познавали един – друг, къде на бойната линия са се намирали и къде след това се е преместил Дарий. И как фалангата на тежко въоръжените пехотинци е успяла да прехвърли брега на реката, който бил стръмен и обрасъл с къпинак? Това също е необяснимо. Такъв абсурд не може да бъде приписан на Александър, защото от всички се признава, че още от детството си той е бил добре запознат и обучен във военното изкуство, но по-скоро на писателя, който от невежество дори не може да различи възможното от невъзможното. Впрочем, стига толкова за Ефор и Калистен.

VI. ЗА ИСТОРИКА ТИМЕЙ

23. Макар Тимей да напада Ефор толкова яростно, самият той е виновен за две прегрешения, едното – че така горчиво обвинява другите за неща, за които сам е виновен, и второто – че съвсем е загубил ума си, като е вмъкнал в творбата си такива твърдения и е внушил такива представи на своите читатели. Ако трябва да признаем, че Калистен заслужено е умрял в мъчения, какво тогава трябва да изтърпи Тимей? Защото божественото отмъщение би трябвало да се стовари върху него с още по-голяма справедливост, отколкото върху Калистен. Калистен е искал да обожестви Александър,29 докато Тимей прави Тимолеонт30 по-голям от най-личните богове. Калистен говори за един човек, чийто дух, според всеобщото признание, е надвишавал човешкия, докато тоя – за Тимолеонт, който не само не изглежда да е постигнал нещо величествено, но дори и не е възнамерявал, и в целия си живот е драснал само една буква, която е съвсем незначителна в сравнение с големината на обитаемия свят, и то е да се премести от родината си в Сиракуза.31 Но според мен Тимей е вярвал, че ако Тимолеонт, който е търсил да се прослави в самата Сицилия, като в една тясна чаша, бъде представен като съпоставим с най-прославените герои, то той самият, който се е занимавал само с Италия и Сицилия, естествено ще бъде сравняван с писателите, които са се занимавали с целия свят и с всеобщата история. Вече казах достатъчно в защита на Аристотел, Теофраст и Калистен, а още – Ефор и Демохар, от нападките на Тимей, и за да убедя тези, които в слабостта си да се противопоставят, безрезервно приемат всичко, което този писател е сътворил. (…)

24. Можем да се чудим за склонностите на Тимей. Казва, че поетите и писателите разкривали своята природа, разпростирайки се подробно на определени теми. Омир, казва той, често в поемите си сече мръвки на пиршествата, и уж се разкривал като чревоугодник, Аристотел, понеже често описвал пикантни рецепти в трудовете си, бил кулинар и лакомник. По същия начин тиранинът Дионисий32 разкривал женствената си природа с пристрастието си към креватните украшения, към особеностите и разнообразието на тъканите. Принудени сме да си съставим по същия начин мнение и за Тимей, извличайки неблагоприятни заключения за собствените му наклонности. Макар жесток и дързък хулител на другите, неговите собствени изявления са пълни със сънища, с ужасии и невероятни приказки, и накратко – със долни суеверия и женски чудесии. Както и да е, очевидно е от всичко, което казах сега, че и Тимей е като ония мнозина, които от невежество и липса на способност за преценка понякога и да присъстват, все едно че ги няма, и да гледат, все едно че не виждат. (…)

25. В Акрагант имало един бронзов бик, сътворен от Фаларид. В него той затварял хора, запалвал отдолу огън и подлагал своите поданици на такова мъчение, че когато бронзът почервенеел, човекът умирал целият изпърлен и изпечен, и докато крещял от прекомерната болка, на слушащите наоколо екът наподобявал бичи рев, поради особеното устройство на статуята. По време на картагенското господство този бик бил пренесен от Акрагант в Картаген, и макар вратичката на раменете на бика, през която били вкарвани жертвите да била все още запазена и макар да няма друга някаква причина този бик да е бил направен в Картаген, Тимей обаче се е захванал да прекрои общата мълва и да изкара твърденията на поети и писатели лъжливи, като твърди, че този бик нито е пренесен от Акрагант в Картаген, нито че изобщо е имало такъв бик в Акрагант, навлизайки в твърде дълга дискусия по този въпрос. (…)

Какво име и израз да използваме за Тимей? Струва ми се, че за него са подходящи най-острите фрази, с които той си служи по адрес на другите. че е скандален, лъжлив и дързък мисля, че се показа достатъчно от всичко, което казах. Но от това, което ще добавя, ще стане ясно, че той е един неук и изобщо необразован писател. В двадесет и първата си книга, почти в края, в насърчителното слово на Тимолеонт казва: “Щом земята под космоса е разделена на три части, от които едната се нарича Азия, другата Либия, а третата – Европа”. Никой не би повярвал, че такова нещо би могъл да каже не Тимей, но даже всеизвестният Маргит. Та кой е толкова голям невежа, нямам пред вид тези, които са се наели да пишат история (…)

25а. Полибий от Мегалополис казва за Тимей следното:33 Както е в поговорката, че една капка стига да видим какво има в съда, по същия начин трябва да се отнесем и към обсъждания сега въпрос. Когато в съчинението намерим едно или две лъжливи твърдения, и то направени съзнателно, ясно е, че нищо от онова, което писателят е казал, не може да се смята за вярно и сигурно. Но за да убедим и онези, които са склонни да го защищават, трябва да поговоря и за начина, по който той съставя публичните речи и насърчителните слова, както и обръщенията на посланиците, и въобще всичко от този род, които са един вид сумиране на събитията и скрепяват цялата история. Кой читател не би забелязал, че Тимей е съобщил лъжливо тези речи във възпоминанията си, и че е направил това съзнателно? Той нито е записал произнесеното, нито е предал по смисъл това, което е било произнесено, но след като си е наумил какво е трябвало да се каже, изброява всички слова и това, което съответства на определен тип събития, все едно че се опитва да говори по определена тема в училище по реторика и излага на показ ораторските си способности, без да съобщава онова, което наистина е било произнесено. (…)

25б. Особена функция на историята е в това, първо да открие кои са били истинските произнесени слова, каквито и да са били те, и второ – да установи причината, поради която казаното или стореното е довело до поражение или успех. Защото само споменаването на един факт може и да ни заинтригува, но няма да ни е от полза. Но когато се добави и причината за него, то изучаването на историята става плодотворно. Защото пренасянето на сходни обстоятелства в днешно време ни дава възможност да предвиждаме какво може да се случи, и кога предпазвайки се, кога наподобявайки минали събития, по-смело да се заемем с трудностите, които ни заплашват. Но автор, който премълчава произнесените речи и причините за събитията, и ги подменя с риторични упражнения и пространни слова, отнема на историята нейното особено качество. А Тимей прави най-вече това. И всички знаем, че книгите му са пълни с такива неща.

25в. (1) Впрочем, някой сигурно би се зачудил защо след като той е такъв, какъвто показах, че е, среща такова приемане и доверие у някои. Причината за това е, че при щедрите критики и хули по адрес на други автори в продължение на целия му труд, те не съдят по неговата собствена работа и по собствените му твърдения, но по обвиненията му спрямо другите, в който жанр, струва ми се, той е притежавал забележително усърдие и изключителна дарба. Нещо подобно се е получило и с физика Стратон. И той, когато се захване да разобличава и опровергава мненията на другите, е забележителен. Но когато предлага нещо свое, или излага личните си възгледи, той започва да изглежда на учените по-лекомислен и глупав, отколкото са го мислели. И ми се струва, че в писането се става почти същото, каквото и в живота изобщо: Защото и в живота е лесно да укоряваш другите и трудно – сам да останеш безгрешен, и човек може да забележи, че обикновено тези, които са най-склонни да обвиняват другите, най-много грешат в собствения си живот.

25г. Освен описаните грешки, и нещо друго трябва да бъде отбелязано за Тимей. Понеже е живял в Атина почти петдесет години и е имал достъп до съчиненията на предшестващите го историци, решил, че има преголеми основания да пише история, с което, струва ми се, допуска голяма грешка. След като историята и медицината си приличат в нещо с това, че всяка от тях се състои от три различни части, по същия начин се различават и тия, които се занимават с тях. В медицината едната част е логическата, другата – диететиката, а третата – хирургията и фармацевтиката, (…) Логическата част, която води началото си най-вече от школите на Херофил и Калимах в Александрия, е наистина съставна част от медицината, но в своето самохвалство и себеизтъкване е натоварена с толкова помпозност, че никой от другите дялове не би могъл да ги надмине. Но когато ги накараш да се сблъскат с реалността, като им дадеш в ръцете болен човек, нейните представители се оказват толкова безполезни, колкото и човек, който никога не е чел медицински труд. Немалко болни често са рискували живота си, без да имат нищо сериозно, доверявайки се на такива лекари, силни в словата. Те наистина приличат на книжни кормчии. Но въпреки това такива личности уреждат помпозни обиколки из градовете, и когато съберат тълпите, създават върховни трудности и подлагат на неодобрението на слушателите онези свои колеги, които са доказали на практика качествата си на лечители, като убедителността на тяхното красноречие често превъзхожда доказателствата от самата практика. (…) Третото качество, носещо истинския навик във всяка дейност, е не само рядко, но и често бива засенчвано от бъбривостта и дързостта, поради неспособността на мнозинството от хората да съдят вярно.

25д. По същия начин и систематическата история се състои от три дяла, първият от които се изразява в изучаването на спомени и сравняване на тяхното съдържание, второто е изследването на градовете, местата, реките и заливите, и въобще на особеностите по суша и море и на разстоянията, и третото – преглед на политическите събития. И както в медицината, мнозина се заемат да пишат история поради високото мнение, което съществува за тази наука, но без да разполагат с необходимите качества, освен с небрежност, дързост и лекомислие, проявявайки аптекарско честолюбие и говорейки винаги това, което в дадения случай би се харесало, за да си изкарат по този начин препитанието. За такива не си струва да говорим повече. Някои пък от ония, за които изглежда, че основателно са се заели с история, подобно на лекарите – теоретици, след като са прекарали дълго време из библиотеките и са проучили добре спомени и извори, се самоубеждават, че са достатъчно подготвени, за да се заемат с начинанието, и създават впечатление в очите на неспециалистите, че са допринесли достатъчно за систематичната история, макар според мен такъв принос да е само частичен. Наистина полезно е да се видят чрез възпоминанията какви са били възгледите на старите автори, какви представи са имали хората преди за условията, местата, народите, държавните уредби, делата, а също и да се разберат условията и шансовете на всеки народ в старите времена. Защото отминалите събития добре ни насочват към познание за бъдещето, стига човек истински да изследва всяко минало събитие. Но да си убеден, подобно на Тимей, че разчитайки единствено на силата на древните възпоминания, можеш да пишеш за последвали събития, е съвсем глупаво и е все едно човек, който е видял творбите на стари зографи, да си въобрази, че сам той е зограф и майстор в този занаят.

25ж. Това, което казвам, ще стане по-ясно от примерите, които предстои да посоча. На първо място- от това, което се е получило с Ефор в някои части на неговата история. Струва ми се, че при описването на военни събития той показва известно разбиране в морските битки, но е съвсем неопитен в сраженията по суша. Прочие, когато се вчетем внимателно в описанието му на морските битки при Кипър34 и при Книд,35 които стратезите на персийския цар са водили със Саламинеца Евагор, и след това – сражението им срещу лакедемоните, не можем да се възхитим на мощта на писателя и на неговата опитност, и след този прочит отнасяме много полезни неща за подобни случаи. Но когато описва сражението между тиванците и лакедемоните при Левктра, или битката при Мантинея36 между същите противници, в която битка и загива Епаминонд, ако човек се вгледа в отделните описания на строяванията и престрояванията в хода на самите сражения, то авторът им се оказва смешен, съвсем неопитен и изобщо не виждал подобни сражения. Впрочем, битката при Левктра37 е била елементарна и не е включвала цялата войска, затова не показва ясно невежеството на писателя. Докато описанието на сражението при Мантинея прави впечатление на разнообразно и направено със вещина във военното дело, но всъщност е без здрава основа и битката изобщо не е разбрана от писателя. Това ще се разбере, ако вземем действителните размери на местността и след това преброим маневрите, описани от него. Същото се получава и при Теопомп, и най-вече у Тимей, за когото сега ни е думата. Когато те предават такива неща сбито, грешките им не се забелязват, но там, където пожелаят да се разпрострат и да опишат подробно някой особен момент от сражението, и двамата се оказват същите като Ефор. (…)

25з. Не е възможно нито човек без опит във военните дела да пише добре за военни събития, нито такъв, който няма опит в политическите обрати да разказва за политически събития. Тъй че, щом писаното от книжни учени е лишено от опит и жизненост, то трудът на такива учени е без полза за техните читатели. Ако човек извади от историята онова, което може да ни носи полза, това, което ще остане от нея е съвсем окаяно и безполезно. Още и когато се захванат да пишат подробно за градове и места, без да ги познават от личен опит, ясно е, че по необходимост се получава същото, и пропускат много неща, достойни за упоменаване, като отделят твърде много думи за незначителни подробности. Това се получава най-вече у Тимей, поради неговото незапознатост с местата като очевидец.

25и. В тридесет и четвъртата си книга Тимей казва следното: “Като живях далеч от родината си в Атина близо петдесет години, и като признавам, че съм напълно неопитен във военното дело, нито пък лично съм видял местата.” Прочие, когато се натъкне на такива неща в своята история, той допуска много грешки и лъжи. С това той заприличва на ония зографи, които правят своите скици от напълнени торби. И при тях понякога външната линия се запазва, но на изображението му липсва силата и енергията на истинския живот, нещо, което е присъщо на зографския занаят. Същото се получава с Тимей и изобщо с всички, които подхождат към работата по този книжен начин. При тях липсва живостта на събитията, защото тя е постижима само за писатели с лични преживявания. Тези, които не са преминали през самите събития, не събуждат истински интерес у слушателите си. Затова нашите предшественици са смятали, че в историческите възпоминания трябва да присъства такава живост, че когато става реч за политически събития, читателят да възкликва, че пишещият задължително е с политически опит, а когато става дума за военни дела, пак – че той се е участвал във войни и сражения, и когато се занимава с делничния живот – че е отгледал деца и е живял със съпруга. Същото важи и за всички останали прояви в живота. Подобно качество естествено може да се намери само у ония автори, които сами са преминали през такива неща и са придобили такъв исторически опит. Сигурно е трудно да бъдеш сам участник и деятел във всички видове житейски събития, но е необходимо да имаш личен опит в най-главните и най-характерните от тях.

25к. Затова, че казаното не е неизпълнимо, достатъчен пример да се уверим ни дава поетът (Омир), в чиито произведения се съдържа много от тази живост. От тези съображения мисля всеки би се съгласил, че изучаването на исторически трудове е само една третина от историческата наука, и стои едва на трето място по важност. Колко вярно е това, което току-що казвам, ще се види най-добре в случая с политическите, насърчителните и посланическите речи, които използва Тимей. Малко са случаите, в които могат да се използват всички възможни аргументи, в повечето са уместни само кратки и отделни, и от тях някои са подходящи за сега, други – за миналото, някои вървят за етолите, други – при пелопонесците, а трети – пред атиняните. Но да изреждаш всуе и неуместно при всякакъв повод всички възможни аргументи, както прави Тимей с неговия изобретателен талант, е едно съвсем неистинно, детинско и безделно занимание – на мнозина то е причинявало провал и укори – при всеки повод е необходимо да се изтъкват прилягащите за случая аргументи. Но понеже при всеки повод нуждата от различни по обем и вид речи се променя, то трябва да се прилагат различно рвение и поучение, ако искаме не да вредим, а да бъдем полезни на своите читатели. Трудно е да се определи какво слово е подходящо или не във всички случаи, ала не е невъзможно човек да се доведе до представа за това, извличайки я от собствения си житейски опит. Засега казаното от мен ще се разбере най-добре от следното. Ако писателите, след като ни покажат обстоятелствата, подтиците и позициите на хората, които обсъждат, и след това, като ни предадат автентичните речи, ни разяснят причините, поради които ораторите успяват или се провалят, то ще можем да си създадем известна представа за истинското положение на нещата, и ще можем и да отсъдим, и да пренесем впечатлението си към сходни обстоятелства, и така винаги да посрещаме всяка ситуация с надежда за успех. Ала боя се, че посочването на причините е трудно, и лесно е да се гласят речи с помощта на книгите, и ако на малцина е дадено да произнасят малко думи, но на място, то всеобщо и достъпно за всички е да се говори много и всуе.

25л. За да подкрепя и в това отношение своите обвинения срещу Тимей, както обвиненията си в невежество и преднамерени лъжи, ще приведа кратки откъси от речи, чието авторство му е признато, със съответните имена. От тези, които са управлявали в Сицилия след времето на Гелон Стари,38 винаги сме приемали, че най-способните управители са били Хермократ,39 Тимолеонт и епирота Пир. Най-малко на тях могат да се приписват детински и суетни слова. Но в двадесет и първата си книга Тимей казва, че когато Евримедон40 дошъл в Сицилия да убеждава градовете да се включат във войната срещу Сиракуза, гелоите, измъчени от войната, пратили посланици при камаринеите за примирие. Жителите на Камарина41 радостно се съгласили и двата града се обърнали към съюзниците си да пратят свои доверени хора, които да се съберат в Гела, за да обсъдят мира и общите си интереси. Когато заседателите пристигнали и им бил предложен проект за решение, Тимей представя Хермократ да произнася приблизително следното. След като изказва похвала на гелоите и камаринеите, първо заради сключеното примирие помежду им, второ – че са станали инициатори на мирните преговори, и трето – че са предпочели сключването на мир да се обсъжда не с тълпата, а с най-изтъкнатите граждани, които добре разбират разликата между войната и мира. След това, като привежда две-три прагматични съображения, казва, че заседаващите трябва да изслушат неговите разсъждения, за да научат колко голяма е разликата между войната и мира, след като малко преди това е заявил, че е благодарен на гелоите, затова, че заседанията не се водят пред народа, а в синедриона, който добре е запознат с такива промени. Тук изглежда че Тимей не само се проваля в практическия смисъл, но дори отстъпва от онова, което се учи в упражненията по риторика в училище. Предполагам, че там всички мислят, че трябва да доказват пред слушателите си неща, които или са им неизвестни, или в които не вярват, но да разясняваш неща, които се знаят, е най-напразното и детинско занимание. (…) Освен основната му грешка, дето въвежда пространно слово за неща, за които въобще не си заслужава да се говори, той включва такива аргументи, с каквито никой не би повярвал, че може да си послужи не Хермократ, който воюва в съюз с лакедемоните в морската битка при Егос Потами,42 и плени цялата атинска армия със стратезите й в Сицилия, но даже и едно случайно хлапе.

26. Най-напред той смята за необходимо да напомни на съвета, че при война мъжете се будят от зова на тръбата, а в мир – от кукуригането на петлите. След това им казва, че Херакъл основал Олимпийските игри и примирията, свързани с тях, като пример за истинските си предпочитания, а с които е воювал, на всички тях е навредил по необходимост и по чуждо нареждане, но сам и без причина не е сторил злина на нито един човек. След това съобщава, че Омир е представил Зевс като недоволен от Арес, казвайки:43

“Тебе аз мразя най-силно между боговете безсмъртни.

Винаги много обичаш ти спорове, разпри и битки.”

И че по подобен начин най-мъдрият сред героите му казва:

“А беззаконен, бездомен, напълно безроден е този,

който обича раздора и страшната гражданска битка”.44

Същото мнение като Омир споделял и Еврипид в тези свои стихове:

“О, Мир, затънал във богатства,

ти най-добър от богове блажени,

от теб съм възхитен, докато траеш.

В боязън съм, ще ме обземе старостта,

преди да зърна твоите дни на радост,

и песните на хора красни,

и пиршествата с китните венци.”45

В добавка към това Хермократ, според Тимей, обяснява, че войната приличала на болест, а мирът – на здраве. Вторият вдигал на крака и болните, докато първата убивала и здравите. Обяснява ни се също, че при мира младите погребват старите, както е природно, а при войната е обратното, и че по време на война няма сигурност дори зад стените, а в мир има сигурност чак до границите на страната, и други подобни. Чудя се, с какви други слова и доказателства би си послужило едно дете, току-що пораснало за училище и за изучаване на исторически съчинения, което иска да съчини риторично слово, съдържащо всичко, което да е съзвучно на определени исторически персонажи. Едва ли с други, освен с тези, които Тимей приписва на Хермократ.

26а. А какво да кажем, когато в същата книга Тимолеонт, насърчавайки елините да влязат в сражение с картагенците, когато на тях вече им предстои да се сблъскат с един противник, многократно надвишаващ ги по численост, най-напред ги моли да не гледат числеността на враговете, а тяхната страхливост?46 Защото макар цяла Либия да била гъсто заселена и пълна с хора, когато искаме да подчертаем някаква пустота, използваме поговорката “по-пусто от Либия”, отнасяйки тази реч не към пустотата на земята, а към страхливостта на нейните обитатели. “Изобщо”, казва, “как можем да се боим от хора, които, макар природата да е дала на човеците нещо, което ги отличава от останалите животни, имам пред вид ръцете, те през целия си живот си ги държат скрити в хитоните, без да ги използват. И като връх на всичко, казва, под хитончетата си носят препаски, та да не могат да ги видят враговете, даже когато загиват в битки” (…)

26б. Когато Гелон обещал на елините да им помогне с двадесет хиляди пехотинци и двеста бойни кораба, ако му поверят командването по суша или по море, казват, че елините, които заседавали в Коринт, дали практичен отговор на Гелоновите пратеници.47 Те помолили Гелон да дойде с войската си като помощен съюзник, но обстановката налагала командването да се повери на най-способните мъже. Това в никакъв случай не са думи на хора, които залагат надеждите си на помощта от Сиракуза, но разчитащи на собствените си сили, които канят всеки, който желае, да се включи в състезанието по мъжество и да спечели венеца. Тимей обаче, коментирайки всичко това, се впуска в толкова дълги приказки и проявява такова усърдие да докаже, че нещата в Сицилия са много по-важни от цяла Елада и че събитията в нея са по-значими и благородни от всичко друго, което става по света, и че най-мъдрите сред отличилите се с мъдрост мъже са в Сицилия, и че най-деятелните и божествени водачи са от Сиракуза, че не биха могли да го надминат дори децата в школите по риторика с техните упражнения в парадокси, когато трябва да произнесат похвално слово за Терсит или укоризнена реч срещу Пенелопа,48 или друго от тоя род.

26в. С тази своя прекалена страст към парадоксалните твърдения той не ни оставя да сравним, а прави за смях хората и делата, които иска да изтъкне, и изпада почти в същото положение като ония в Академията, които са се тренирали да произнасят речи за какво ли не. Защото и при тях някои, в стремежа си да объркат словесните си противници в спорове кое е доловимо и кое – недоловимо, си служат с такива парадокси и измислят такива доводи, че се чудят дали тия, които са в Атина могат да доловят миризмата на яйца, които се пекат в Ефес, и се колебаят дали през цялото време, докато разговарят за всичко това в Академията, всъщност не си лежат по домовете и не водят този разговор насън. От това преувеличаване с парадоксите хората до такава степен са отвратени от самата школа, че вече започват да не вярват в съществуването на неща, за които можем основателно да се съмняваме. И освен собствената им безсмисленост, са внушили на младежите такава страст, че те дори не помислят за проблемите на етиката и практическите неща, което наистина носи полза на изучаващите философия, но прекарват живота си в безполезни усилия да съчиняват безсмислени парадокси.

26г. По отношение на историята, в същото положение са изпаднали Тимей и неговите следовници. Отдаден на парадоксите и защищавайки честолюбиво всяко свое изказано твърдение, той оплита повечето читатели със словата си, като ги принуждава да му вярват чрез външно правдоподобие, докато в други случаи ги кани на спор и създава впечатление, че ги убеждава с доказателства. В най-голяма степен е успял да създаде това впечатление, когато говори за заселничества, за основавания на градове и фамилни истории. В подобни случаи той така се самоизтъква чрез акуратното си слово и горчивите упреци към тези автори, които изобличава, че човек може да помисли, че всички останали автори са проспали събитията и са погледнали лекомислено на всичко, което става по света, и че само той е проявил акуратност и е преценил стойността на сведенията в различните исторически съчинения, в които се съдържат много верни неща, но и много лъжи. Но тия, които са отделили много време в четене на първите му книги, в които се съдържат споменатите по-горе изречения, като се предоверят на прекомерните му обещания за точност, и после, когато някой покаже, че Тимей е сам виновен за онези неща, в които горчиво обвинява другите автори, както току-що направих аз в случая с локрите и други, стават свадливи, честолюбиви и трудни за въздействие, и сякаш това е ползата за тези, които са посветили много труд в четенето на неговите съчинения. Тези пък, които започват да се водят по неговите речи и въобще по словоохотливостта му, започват да се държат детински, школски и недостоверно по причините, които изтъкнах.

26д. Впрочем, прагматичната част на неговата история съдържа всичките му грешки, повечето от които показах. Сега обаче ще се занимая с основната причина за неговите грешки, която повечето няма да са склонни да признаят, но тя ще се окаже най-истинското обвинение срещу Тимей. Струва ми се, че той е имал както практически опит, така и навик старателно да изучава изворите, и изобщо е подходил усърдно в писането на история, но за някои неща не познавам други известни автори, които да са били по-неопитни или небрежни. Това ще стане ясно от следното.

27. Природата ни е дала два инструмента, чрез които узнаваме и проучваме всичко [слухът и зрението], и от тях двата много повече може да се разчита, според Хераклит, на зрението – както той казва, “очите са по-точни свидетели от ушите”. В своите изследвания обаче Тимей избира по-сладкия, но по-лошия път. Защото напълно се отказва да вярва на зрението и изцяло залага на слуха. И след като познанието чрез слуха е два вида, единия – писмените съчинения и другия – разказите на очевидци, той, както показах по-горе, предпочита първия. Лесно е да се разбере защо е направил този избор. Изследванията по книги могат да се правят без опасност и страдание, стига човек само да се погрижи да има достъп или до град, богат на документи, или библиотека наблизо. Оттук нататък човек може спокойно да продължава своите изследвания, и да преценява невежеството на предишните писатели без никакви трудности. Личното проучване обаче предполага много труд и средства, но пък е изключително ценно и е най-важната част на историята. Това се вижда от изказвания на самите историци. Ефор49 например казва, че ако можехме лично да присъстваме на всички събития, това знание би било много по-значимо от всяко друго. Според Теопомп,50 най-вещ във военното дело е оня, който е участвал в най-много сражения, най-силен в ораторското изкуство е оня, който е участвал в най-много политически дебати. Същото се отнася и за медицината и за навигацията. Омир се е изказал още по-категорично от тези автори по същия въпрос. В желанието си да ни покаже от какви качества се нуждае човекът, който иска да бъде деятелен, въвеждайки героя си Одисей, той казва:51

Музо, запей ми за този герой многоопитен, който

странствува дълго (…)

И по-нататък:

много поселища хорски видя и позна обичаи.

Много страдания той по морето пустинно понесе, (…)

И още:

(…) в битки с мъжете и там сред вълните стихийни.

28. Струва ми се, че великолепието на историческата наука също изисква такъв човек. Впрочем Платон52 казва, че човешките дела ще тръгнат към добро тогава, когато или философите започнат да царуват, или царете станат философи. И аз бих казал, че нещата в историята ще се подобрят тогава, когато или хората на делото се заемат да пишат история, не повърхностно, както сега, а уверени, че и това е едно от най-необходимите и благородни дела, и отдавайки се на него през целия си живот с неотклонно внимание, или когато тези, които възнамеряват да стават историци, започнат да смятат, че практическият опит е необходим за историческата наука. Преди това невежествата на историографите няма да спрат. За всичко това Тимей изобщо не си е давал сметка, но прекарал целия си живот на едно място като изгнаник, макар почти съзнателно да се е отказал и от активно участие във военни дела, и от политически прояви, и от личен опит, който се натрупва чрез пътувания и наблюдения, не знам как се е сдобил със слава на водещ автор. А че е такъв, доказват го лесно собствените му изявления. Защото в предговора към шестата си книга казва, че според някои ораторското изкуство изисква повече талант, труд и подготовка от историческата наука. Подобни мнения, казва той, преди са се стоварили върху Ефор, но понеже последният не е успял да отговори задоволително не техните поддръжници, то той сам ще се опита да направи съпоставка между декламаторското и историческото писане, извършвайки с това нещо съвсем неуместно, защото преди всичко е излъгал по отношение на въпросния автор. Защото Ефор, възхитителен в целия си труд с фразата си, с подхода си и с оригиналността на своята мисъл, е най-силен в своите отклонения и в личните си разсъждения, и въобще тогава, когато пожелае да се разпростре върху някой въпрос.53 А неговите разсъждения върху разликата между историците и логографите са особено очарователни и убедителни. Но Тимей, за да не изглежда, че подражава на Ефор, освен че казва неверни неща за него, обвинява и всички останали историци. Защото занимавайки се надълго и нашироко, неясно и във всяко отношение по-лошо с неща, които други са разгледали коректно, той си мисли, че никой жив човек няма да забележи това.

28а. Прочие, за да въздигне историята, първо той казва, че разликата между нея и декламаторските речи е такава, каквато е между истинските постройки и това, което виждаме на пейзажи и композиции в живописта. Второ, твърди, че само събирането на материала, необходим за историята, е нещо по-сериозно от целия курс на обучение в декламаторското изкуство. Той самият е изразходвал толкова средства и преживял такива трудности докато събере спомени от кюрните и изучи обичаите на лигийците и келтите, както и на иберийците, че не се надява някой да повярва нито на собствените му свидетелства, нито на признанията на други. Човек би запитал този писател, защо смята, че да седиш в града и да събираш спомени, и да проучваш обичаите на лигийци и келти струва по-големи средства и страдания, отколкото да се опиташ да видиш повечето народи и места със собствените си очи. Дали е по-опасно да разпитваш участници за сражения, обсади и морски битки, или сам да участваш в тези събития и да изпиташ на място опасностите и трудностите на една битка? По мое мнение, разликата между истинските сгради и тези в пейзажите или между историята и декламаторските слова не е толкова голяма, колкото колкото е, във всички трудове, разликата между разказа на участник или очевидец от една страна и описанието, съставено по слух и от чужди разкази. Но Тимей, лишен от опит в първото, естествено е решил, че това, което е най-незначителното и лесното в историческото проучване, е най-важно и трудно, имам предвид събирането на спомени и разпита на очевидци за всяко едно събитие. И даже в тази работа неопитните със сигурност често ще бъдат подвеждани. Защото как можеш да разпиташ добре някого за сражение, обсада или морска битка? Как можеш да схванеш смисъла на разказаното, ако нямаш личен опит във всяко едно от тия неща? Защото питащият допринася за разказа в не по-малка степен, отколкото свидетелите. Защото самите подсещания на тези, които следят разказа, насочват разказвача към всяка подробност. Но в такива работи неопитният нито е в състояние да разпитва участниците, нито пък когато сам присъства, може да разбере какво става, ала ако и да присъства, все едно, че го няма.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ДВАНАДЕСЕТА КНИГА

1Този фрагмент е достигнал до изследователите благодарение на родения в Навкратис, Египет, Атеней (II – III в.), в чието съчинение “Гощавка на мъдреците” са събрани много любопитни неща и събития от предшествениците поети, писатели, етногеографи и историци. [Athen. XIV, 651D].

2Атеней очевидно има предвид текста у Херодот [Hdt. 1, 193,1-4] за плодородието на Ефрат и Тигър, където са описани много екзотични растения включително и лотос.

3Атеней изглежда е познавал трактата на прочутия римски писател и политик Марк Порций Катон “Цензорът” (234-149 г. пр. Хр.) “За Земеделието”, където е отделено специално внимание на бялата мирта [Cato. De Agricult. 133,2].

4Очевиден намек за текстовете у Херодот за полумитичните лотофаги, когато са правели вино от този плод [Hdt, IV, 177, 1-2].

5Очевидно се има предвид старогръцкия прозаик Тимей от Тавроменион, Сицилия (356-260 г. пр. Хр.), написал съчинението “Сицилийски истории”, запазени във фрагментарен вид. Атаката срещу него е, че не познава добре флората и фауната както на северна Африка, така и на Корсика.

6Т.е. на ктомврийските иди, които съответстват в модерния календар на 19 – то число на същия месец.

7Грешката е очевидна, тъй като става дума не за Сиракуза, а за о-в Сицилия. В случая описанието на Диодор е достатъчно ясно и сигурно [Diod. XXI, 16,5].

8Полибий е посещавал града по време на Далматинската кампания през 156/157 г. пр. Хр.

9Цитираната кампания в Лузитания започнала в 154 и завършила през 138/137 г. пр. Хр.

10Калистен от Олинт бил племенник на Аристотел. Той придружавал Александър Велики в похода му на Изток в ролята си на официален писмоносец. След конфликтите с царя за т. нар. проскинеза (падане ничком пред владетеля) бил екзекутиран през 327 г. пр. Хр. Автор на “История на Гърция” от Анталкидовия мир 387 до Фокидската война – 346 г. пр. Хр., както и на “Делата на Александър”.

11Демохар от Левкона (ок. 350 – 271/270 г. пр. Хр.) бил син на сестрата на Демостен. Демохар бил изкусен оратор и привърженик на демокрацията.

12Ботрис от Месена е малко известен и почти изцяло изгубен историк на Сицилия, вероятно живял през V в. пр. Хр., докато за Филенид дори не е ясно къде е бил роден в Левка или на о-в Самос. В късноантичната традиция тези автори са възприемани като еротични и дори порнографски съчинения.

13Почти напълно неизвестен представител на нова комедия.

14Антипатър е стратег на Александър Велики за Европа, т.е. Македония, Тракия и Гърция между 334 и 319 г. пр. Хр.

15Деметрий Фалернски е бил стратег на Касандър в Атина между 317 и 307 г. пр. Хр.

16Агатокъл бил тиранин на Сиракуза от 317 до 289 г. пр. Хр. През 304 г. пр. Хр. заедно с диадохите Антигон Монофталм, Деметрий Полиоркет, Птолемей, Селевк, Лизимах и Касандър се самопровъзгласил за цар.

17Диодор Сицилийски [Diod. XXI, 17,3] във фрагментарно запазената 21 книга на “Историческа библиотека” потвърждава мълвата, пресъздадена от Полибий, което подсказва, че го е използвал като извор.

18Ако се вярва на информацията у Диодор [Diod. XXI, 16,5] Агатокъл бил роден през 360/359 г. пр. Хр., тъй като умрял на 72 годишна възраст т.е. в 289/288 г. пр. Хр.

19Законите на Залевк приблизително се отнасят към средата на V в пр. Хр. и за тях информация е запазена на две места у Диодор [Diod. XII, 17; XI, 20-21] и на едно у Деметрий [Dem. XXIV, 139-142].

20Полибий очевидно има предвид битката при Исос през ноември 333 г. пр. Хр., подробно описана в нтичната традиция чрез сведенията на Ариан [Arr. II, 6-12], Диодор [Diod. XVII, 32,4 – 37,1], Курций [Curt. III, 7-11], Юстин, епитомиста на Помпей Трог, живял през III в. [Iust. XI, 9,1-10] и Плутарх [Plut. Alex. 20,1-5].

21Р. Пинар, спомената и у Ариан [Arr. Anab. II, 7,1] е идентифицирана със съвр. Дели Хан на около 30 км. сверно от гр. Александрета.

22Ариан [Arr. Anab. II, 8,11] изрично отбелязва, че Дарий III бил в средата на бойния строй, тъй като това било според обичая (традицията) на персийските царе.

23Броят на Александровата армия при преминването от Европа в Азия е подробно отразен в писмената традиция, в един запазен фрагмент на Анаксимен [FGrH. 72 F 29] се споменават 43 хиляди пехота и 5500 конница, Птолемей Лаг [FGrH. 138 F 4] пише, че били 30 хиляди пехота, но с 1000 конници по-малко, отколкото Птолемей и т.н. Другите основни извори за похода на Александър като Диодор [Diod. XVII, 17,4] например не се отличават от сигурните извори като Птолемей или Аристобул, като при него броят на конницата е между двата извора, т.е. 4500. Същото може да се каже и за Ариан [Arr. Anab. I, 11,3], който директно следва Птолемей или Ливий [Liv. IX, 15,5], който пък дословно се съобразява с информацията на Аристобул. Несъществено е отклонението за пехотата у Юстин, който пише, че наброявала 32000 [Iust. XI, 6,2].

24100 стадия съответстват на около 18.5 км., което се потвърждава и чрез текстовете у Ариан [Arr. Anab. II, 6,2; II, 7,2].

25Ариан изрично отбелязва, че след като терена позволил това, Александър незабавно развърнал пехотата на широк фронт като подредил един зад друг отредите на хоплитите [Arr. II, 8,2].

26Ариан [Arr. Anab. II, 11,3] практически подкрепя съжденията на Полибий, тъй като обяснява, че в теснините при паническото отстъпление на персийската конница и пехота мнозина били премазани или с наранявали и избивали помежду си.

27Полибий има предвид три стиха у Омир от XIII песен на “Илиада” [Hom. Ilias XIII, 131-133].

28Построяването на Александровата армия преди битката при Исос подробно е описана от Ариан [Arr. Anab. II, 9, 1-2], който изглежда е използвал едни и същи извори с Полибий, особено Птолемей и Аристобул.

29Твърдението на Полибий за целите, които си поставил Калистен се потвърдждава по много убедителен начин от Ариан [Arr. Anab. II, 10,2]. От своя страна Плутарх рисува не много ласкав психологически и нравствено-етичски портрет на Калистен в биографията на Александър [Plut. Alex., 53].

30Много по-реалистичен портрет на Тимолеонт като политически деец в Коринт е пресъздаден у Плутарх [Plut. Timol. 10,4-5; 36,1].

31Събитието е датирано със сигурност през 344 г. пр. Хр.

32Полибий има предвид тиранина на Сиракуза Дионисий I.

33Някои издатели предполагат, че този израз по-скоро е маргинална бележка на преписвачите.

34Полибий има предвид битката между царя на Кипър Евагор и персийския сатрап Тирибазос през 391/390 г. пр. Хр., за която ценна информация е запазена у Диодор [Diod. XIV, 98] и Ксенофонт [Xen. Hell. IV, 8,24].

35В 404 г. пр. Хр. Спарта излязла победител в Пелопонеската война и наложила своята хегемония в Елада. Само едно десетилетие по-късно през 394 г. пр. Хр. в битката при Книд спартанския флот бил разбит от персийския, който бил командван от атинянина Конон. Този вожен за политическата история на Гърция сблъсък е подробно описан в античната писмена традиция чрез Ксенофонт [Xen. Hell. IV, 3,11-12], Диодор [Diod. XIV, 83,4-7], Юстин [Iust. VI, 3], Корнелий Непот в биографията на Конон [Nepos, Conon. 4,4] и Полиен [Polyaen. Strat. II, 48,5].

36Битката е била през лятото на 362 г. пр. Хр.

37Епаминонд разбил спартанците при Левктра през юли 371 г. пр. Хр., за която подробно пишат Ксенофонт [Xen. Hell. VI, 4,3-15], Диодор [Diod. XV, 52-56], Плутарх в биографията на другия тивански политик и стратег Пелопид [Plut. Pelop. 20-23], Павзаний [Paus. IX, 13,3-13] и в една от стратегемите на Полиен [Polyaen. Strat. II, 3,8].

38Полибий очевидно има предвид Гелон Стария, син на Дейномен, който бил тиран на Гелла в 491 г. пр. Хр. и на Сиракуза в 485 г. пр. Хр.

39Хермократ, син на Хермон, бил изтъкнат държавник в Сиракуза в периода 424 – 407 г. пр. Хр.

40Евримедон в ролята си на атински стратег дошъл в Сицилия с цел да привлече съюзници в сблъсъка със Сиракуза през 424 г. пр. Хр. Полибий очевидно добре познава текста у Тукидид [Thuc. IV, 48,6].

41По същото време жителите на дорийския град Камарина приели предложението по думите на Тукидид [Thuc. IV, 58].

42През 405 г. пр. Хр. атинската флота ретърпяла тежко поражение при Егос Потами, което предопределило на практика крайния изход в Пелопонеските войни.

43Точното място у “Илиада” на Омир е [Hom. Il. V, 890].

44Полибий отново цитира Омир [Hom. Il. IX, 63].

45Еврипидовия фрагмент е достигнал до изследвачите [Eurip. Fr. 453, 1-8 (Nauck.)].

46Изглежда Полибий и Диодор [Diod. XVI, 79,2] са използвали един и същ извор.

47Херодот [Hdt. VII, 15,3,1; VII, 157,1; VII, 159-160].

48Точният цитат у Есхин е [Aesch. III, 231].

49Този фрагмент на Ефор за щастие е запазен [FGrH 70 F 110] и показва добрите познания на Полибий.

50Същото може да се каже и за фрагмента на Теопомп [FGrH 115 F 342], което потвърждава убеждението на изследвачите, че Полибий много добре е познавал историците от епохата на Филип II и Александър Велики.

51Точните цитати у Омир са: [Hom. Od. I, 1-2; VIII, 183; Il. XXIV, 8].

52Текстът е от “Държавата” на Платон [Plato, Rep. V, 473 C-E].

53Най-добър пример е друг запазен фрагмент на Ефор [FGrH 70 F 23].

===========================================================================

Към книга единадесета

Към книга тринадесета

Advertisements
Published in: on 15. 11. 2008 at 11:12 am  Коментарите са изключени за Полибий, Всеобща история – кн. 12 – фрагменти  
%d bloggers like this: