Полибий, Всеобща история – кн. 15 – фрагменти

I. СЪБИТИЯТА В ИТАЛИЯ И АФРИКА

1. Понеже картагенците бяха пленили римските транспортни кораби1 и големи количества припаси, Публий беше много притеснен. Не само защото той самият бе лишен от своите припаси, но защото противникът си бе осигурил изобилие от провизии. Но това, което го наскърби най-много беше, че картагенците бяха нарушили клетвеното примирие и войната трябваше да започне отначало.2 Ето защо веднага назначи за посланици Лукий Сергий, Лукий Бебий и Лукий Фабий, като ги прати да разговарят с картагенците за случилото се и същевременно да им съобщят, че Народното Събрание на Рим е ратифицирало договора. Защото току-що бе получил писмо, потвърждаващо казаното.3 Когато те пристигнаха в Картаген, най-напред бяха представени в Сената, а после – и пред Общото Събрание, където съвсем свободно се изказаха за създалото се положение. Отначало припомниха, че когато картагенските пратеници пристигнаха в римския лагер при Тунис и се явиха пред Съвета, не само прегърнаха боговете и коленопреклонно целунаха земята, както е обичайно и за други хора, но дори се проснаха ничком и унизително прегръщаха нозете на членовете на Съвета, и после, като се изправиха, обвиняваха себе си в това, че са нарушили първоначалното споразумение между Рим и Картаген.4 Ето защо, бяха казали те, им е ясно, че римляните справедливо биха могли да ги подложат на всякакво наказание, но в името на бъдещето на хората ги умоляваха да не прибягват до крайности. И нека тяхното собствено безразсъдство се превърне в доказателство за човеколюбието на римляните. Самият стратег, казаха пратениците, и онези, които тогава присъстваха на Съвета, припомняйки си всичко това, са удивени, и се питат от какво сега картагенците са добили самоувереност, че да пренебрегнат всичко, което говореха тогава и да дръзнат да нарушат последното клетвено примирие. Почти очевидно е, че са се осмелили да постъпят така, разчитайки на Ханибал и неговите войски, но зле са си направили сметката. Защото всички добре знаят, че хората на Ханибал, вече втора година, след като бяха изтласкани от цяла Италия и избягаха в земите на Лакинион, са затворени там и само дето не са подложени на обсада, и едва наскоро успяха да се спасят и да тръгнат за насам. Но дори и да бяха дошли като победители от Италия, и да трябваше да воюват с нас, които вече на два пъти ви победихме,5 очакванията ви за успех пак биха били несигурни и трябваше да помислите не само за възможната победа, но и за поредното поражение. И ако това се случи, кои богове ще призовете? С какви молби ще измолвате от победителите милост срещу вашата жестокост? Не Ви ли лишава вашето вероломство и безразсъдство от всякаква надежда за милост от страна и на богове, и на хора?”

2. Като казаха това, пратениците си заминаха. Малцина от картагенците одобриха спазването на споразумението, докато повечето граждани и сенатори не приемаха тежките клаузи на мирния договор и едвам изтърпяха смелия език на посланиците. Освен това, никак не бяха склонни да върнат пленените кораби и хранителните запаси в тях. Освен всичко други надеждите им за победа с помощта на Ханибал съвсем не бяха малки, а твърде големи. Така мнозинството реши пратениците да бъдат върнати без отговор. Но тези политици, които си бяха наумили на всяка цена отново да предизвикат война, се събраха и намислиха следния план. Заявиха, че трябва да се прояви грижа за посланиците да пристигнат в безопасност в соя лагер. Веднага приготвиха две триери да ги ескортират. Същевременно проводиха до Хасдрубал6 с молба да приготви кораби недалече от римския лагер, така че когато ескортиращите кораби оставят римляните, да ги посрещнат и да потопят посланиците. Защото по това време флотата им бе на котва край брега на Итюка. След като дадоха тези указания на Хасдрубал, отпратиха римляните, като наредиха на началниците на триерите като стигнат р. Макар,7 да оставят посланиците да влязат в залива и да се върнат. От това място вече можеше да се види вражеския лагер. Изпълнявайки тяхната заповед ескортът, след като достигнаха устието на реката, поздрави римските пратеници и отплава обратно. Хората на Лукий не подозираха някаква опасност, но бяха малко раздразнени, защото мислеха, че ескортът поради небрежност ги е изоставил толкова рано. Но докато продължава пътя си сами, три картагенски триреми се спуснаха срещу тях, както им беше наредено. Когато се приближиха до римската пентера, не можаха да я разбият, защото тя отбягваше ударите им, нито пък да я превземат на абордаж, поради храбрата защита на екипажа. Но като караха успоредно и обикаляха около нея, продължаваха да обстрелват хората на борда и избиха мнозина от тях, докато римляните, виждайки, че хората от техния лагер, които събираха фураж по брега, тичат към плажа да им помогнат, не успяха да изкарат кораба на брега. Мнозина от екипажа на борда загинаха, но самите пратеници по чудо се спасиха.8

3. Резултатът от това беше, че войната започна наново, по-сериозна и по-враждебна отпреди. Римляните, смятайки, че са нападнати предателски, честолюбиво се стремяха да надделеят над картагенците, докато последните, съзнавайки вината си, бяха готови на всичко, само да не попаднат в ръцете на противника. След като и двете страни бяха обзети от такава възбуда, бе очевидно, че въпросът ще се реши с генерално сражение. Поради това не само населението на Италия и Либия, но също така на Иберия, Сицилия и Сардон, беше развълнувано и изпаднало в смут, очаквайки изхода.

По това време Ханибал, чиято конница бе недостатъчна, проводи пратеници до един нумидиец, Тюхайон,9 който бе роднина на Софакс и за когото се смяташе, че има най-войнствените конници в Либия. Помоли го да помогне и да се присъедини да спасят положението, защото знаеше добре, че ако картагенците победят, ще може да запази властта си, но ако римляните излязат победители, ще рискува и живота си поради властолюбието на Масаниса. Убеден от неговите призиви, той дойде и се присъедини към Ханибал с две хиляди конника.

4. Публий, след като подсигури флотата си, остави за свой заместник Бебий, а сам се отправи към градовете, като вече не приемаше подчинението на тези, които сами му предлагаха да се предадат, но ги завземаше силом и отпращаше населението им в робство, показвайки явно гнева си към противниците, причинен от вероломството на картагенците. Често пращаше посланици до Масаниса, като му разясняваше как картагенците са нарушили мирния договор и го приканваше да събере колкото може по-голяма войска и бързо да се присъедини към него. Защото Масаниса, веднага след сключването на договора, както казах преди, се оттегли със своите войски, взимайки със себе си десет римски семеи конница и пехота, както и пратеници на стратега, с цел да си върне не само бащиното царство, но под закрилата на Рим да добави към него и това на Софакс. Което и стана.

Горе-долу по същото време и пратениците от Рим пристигнаха в римския морски лагер. Бебий веднага изпрати римските посланици при Публий, но картагенските задържа. Изобщо те бяха подтиснати и мислеха, че са в голяма опасност. След като научиха, че картагенците са постъпили нечестиво с римските пратеници, смятаха, че е ясно, че и тях ще ги сполети равностойно наказание. Но Публий, като разбра от пристигналите, че и Сенатът, и Народното събрание с готовност са приели сключения от него мир с картагенците, и че са готови да изпълнят всички негови искания, много се зарадва на това и нареди на Бебий да изпрати картагенците най-човеколюбиво у дома им, постъпвайки, според мен, по този начин съвсем благородно и разумно. Съзнавайки, че неговата родина отдава най-голямо значение на верността при пратеничествата, той взе под внимание не толкова дължимото на картагенците наказание, колкото начина, по който трябваше да постъпват римляните. Затова, сдържайки своя гняв и огорчението от случилото се, се постара да съхрани, както е в поговорката, “благородните дела на отците”. Така той унизи целия народ на Картаген и самия Ханибал, надминавайки със своето благородство тяхната неразумност.

5. Като виждаха как градовете им се опустошават, картагенците проводиха до Ханибал с искане да не се бави, а да приближи врага и да реши нещата с битка. Като ги изслуша, Ханибал им рече да се погрижат за другите неща, а за това да не берат грижа. Той сам ще избере подходящия момент. След няколко дена се вдигна от околностите на Адрюметон,10 напредна и се установи на лагер край Зама.11 Това е град, отстоящ на пет дни път западно от Картаген. Оттам изпрати трима съгледвачи в желанието си да научи как римският стратег е устроил лагера си и как е разположил частите си в него. Когато заловените съгледвачи бяха доведени при него, Публий не само не ги наказа, както е обичайно, но нареди на един от хилиарсите да им покаже ясно всичко из лагера. След като стана това, попита ги дали офицерът им е показал всичко достатъчно откровено. Когато те потвърдиха, даде им провизии и охрана и ги отпрати, като им нареди грижливо да донесат на Ханибал какво им се е случило. Когато те пристигнаха, Ханибал се възхити на великодушието и храбростта на този човек, и не знам как, обзе го желание да се срещне на разговор с Публий. Като реши това, прати вестител, заявявайки, че желае да си поговори с него за всичко. Публий, като получи съобщението чрез вестителя, прие поканата и каза, че ще му прати съобщение, като определи мястото и часа за разговора. Като чу това, вестителят се върна в своя лагер. На другата сутрин пристигна Масаниса с около шест хиляди пехотинци и близо четири хиляди конника. Публий го прие сърдечно, като го поздрави за това, че е поставил под своя власт всичките предишни поданици на Софакс. След това се вдигна и като приближи града Нарагара, установи се на лагер там, заемайки място удобно във всяко друго отношение, а и снабдено с вода на един хвърлей разстояние. Тогава проводи до картагенския стратег, като каза, че е готов да се срещне с него на разговор.

6. Като чу това, Ханибал се вдигна и се приближи, на разстояние не повече от тридесет стадия, и вдигна стан на една височина, която иначе изглеждаше подходяща за настоящия момент, но водата беше твърде далеко и в това отношения бойците му срещаха много трудности. На другия ден и двамата излязоха от местостоянките си с малки конни свити, и след това, като оставиха свитите си назад, се срещнаха, придружени от един преводач. Ханибал пръв поздрави Публий и започна да говори следното: “Де да не бяха римляните никога пожелавали да завладяват територии извън Италия, нито картагенците извън Либия; тогава и двете щяха да бъдат великолепни империи, и то империи, за които да можеше да се каже, че са ограничени от самата природа. Ала сега, след като най-напред влязохме във война помежду си заради власт над Сицилия и после – за Иберия, и накрая, отказвайки да се вслушаме в предупреждението на съдбата, стигнахме дотам, че вашето собствено отечество бе изправено пред гибелна опасност, а нашето все още е, това, което ни остава е, ако можем, да смилим боговете и да усмирим своето честолюбие. Аз самият съм готов да сторя това, защото съм събрал действителен опит колко променлива е съдбата и как с леко мръдване на махалото носи големи промени, сякаш си играе с невръстни деца.12

7. Но много се страхувам, Публий, че ти, и защото си твърде млад, и защото досега успехът винаги те е съпътствал и в Иберия, и в Либия, и защото досега не са те сполетявали прищевките на съдбата, няма да се убедиш от моите думи, колкото и верни да са те. Но прецени нещата само от един пример, взет не от миналото, а от наше време. Ето, аз съм известният Ханибал, който след битката при Кана завладя почти цяла Италия, и след известно време стигнах до самия Рим, и като вдигнах лагера си на четиридесет стадия от стените му, размишлявах как да постъпя с вас и вашето отечество, а сега съм в Либия и преговарям с теб, римлянина, за собственото си спасение и това на картагенците. Прецени това, моля те, и не проявявай прекалена гордост, но по човешки оцени положението, тоест, като избираш най-голямото добро и най-малкото зло. Кой разумен човек би се втурнал към опасността, пред която сега си изправен? Ако победиш, няма да добавиш много към своята слава и тази на отечеството си, но ако бъдеш победен, ще изтриеш от човешката памет всички свои блестящи и велики дела. Какъв е изходът, който предлагам с този наш разговор? Предлагам всички страни, които преди си оспорвахме – т.е. Сицилия, Сардон и Иберия – да останат на римляните, и картагенците никога да не повеждат война с Рим заради тях. Също така и другите острови, които лежат между Италия и Либия, да бъдат владение на Рим. Убеден съм, че такъв договор ще осигури в бъдеще сигурността на картагенците и ще бъде най-достоен за теб и за всички римляни.”

8. Това рече Ханибал. Публий отговори, че нито за войната в Сицилия, нито за тази в Иберия са виновни римляните, но очевидно картагенците. И Ханибал много добре знае това. И боговете са свидетели за това, след като предоставиха победата не на нашествениците, а на ония, които трябваше да се защищават. Не вижда друг, който да е по-наясно от него самия за коварствата на съдбата, и доколкото е било във възможностите му, е отчитал несигурността в човешките дела. “Но ако преди римляните да бяха се прехвърлили в Либия, ти се беше оттеглил от Италия и бе предложил такива условия за мир, не мисля, че би се излъгал в надеждите си. Но сега, след като ти бе принуден въпреки желанието си да се оттеглиш от Италия, а ние, след като се прехвърлихме в Либия, владеем откритата земя, очевидно е, че положението много се е променило. И което е най-важното – в какви позиции се намираме сега? След като твоите съграждани бяха победени и се примолиха, сключихме писмен договор, в който, освен това, което ти сега предлагаш, включихме и че Картаген ще освободи пленниците без откуп, ще предостави бойните си кораби, и ще ни плати пет хиляди таланта, и че за да се гарантира всичко това, ще ни даде заложници. Това бяха условията, по които се съгласихме. Заедно пратихме посланици да представят договора пред Римския сенат и Народното събрание, като от наша страна заявихме, че го приемаме, а картагенците потвърдиха, че може да бъде приет. Сенатът го утвърди и народът също даде съгласието си. След като получиха онова, за което молеха, картагенците вероломно нарушиха договора. Какво остава да направим? Постави се на мое място и ми кажи. Да махнем най-тежките условия в договора? За да възнаградим вероломството и да ги научим и в бъдеще да мамят своите благодетели? Или да изпълним сегашните им желания и да се надяваме, че те ще проявят благодарност? Ала сега, след като получихме техните молби с искрено преклонение, в момента, в който се обнадеждиха заради твоето връщане, веднага се отнесоха към нас като към врагове и неприятели. Ако наложим срещу тях още по-тежки условия, то би било възможно да се внесе пред Народното събрание новото предложение за договор. Но ако премахнем някои от условията, ще бъде безполезно въобще да споменаваме за този наш разговор в Рим. Има ли полза да продължаваме този разговор? Или предоставете на нашата милост себе си и своята държава, или се бийте и ни победете.”

9. След като си казаха това, Ханибал и Публий се оттеглиха, без да постигнат съгласие. На заранта, при изгрев слънце, двамата изведоха войските си и започнаха сражението, картагенците воювайки за собственото си спасение и властта си над Либия, а римляните – за пълна власт и господство над света.13 Има ли човек, който не би се вълнувал, четейки разказа за тази битка? Защото не биха могли да се намерят други по-подготвени армии, нито стратези с по-голям опит в изкуството на войната, нито пък съдбата е предлагала на сражаващите се армии по-великолепна награда за победа. Защото победителите щяха да станат господари не само на Африка и Европа, но и на другите части от обитаемия свят, които днес имат място в историята. Което и стана не след дълго. Прочие, Публий разположи собствените си сили по следния начин. Начело постави хастатите, на определени интервали между техните семеи, а зад тях – принципите, без да затварят интервалите, отделящи семеите от първата линия, както е римският обичай, но точно зад тях, на определено разстояние, поради големия брой противникови слонове. Най-отзад постави триариите. На крилата подреди, отляво Гай Лелий,14 с италийските конници, а отдясно – Масаниса с всичките му подчинени нумидийци. Празнините между първите семеи запълни с подразделенията на гросфомахите, като им нареди първи да влязат в битка, и ако бъдат притиснати от набега на слоновете, да се оттеглят, тези, които успеят – през правите участъци до тила на цялата войска, а изоставащите – вдясно и вляво, през интервалите между редиците.

10. След тези приготовления, той обходи редиците, като призова с кратко, но подходящо за момента слово войската. Призова ги да си припомнят предишните сражения и да се проявят като храбри мъже, достойни за себе си и за своето отечество. “Помнете, че ако победите, ще бъдете господари не само на Либия, но и ще осигурите неоспорима власт за себе си и за отечеството над цялата вселена. Но ако резултатът от битката бъде друг, загиналите храбро в сражението ще спечелят най-доброто посмъртно признание – че са загинали за отечеството си, докато онези, които се спасят с бягство, ще преживеят остатъка от живота си в най-голяма мизерия и унижение. Защото ни едно място в Либия няма да предостави сигурност за бегълците. А за трезвомислещите е ясно какво ще сполети онези, които попаднат в ръцете на картагенците. Дано никой от Вас не изпита такава участ. Сега, когато Съдбата ни предлага да изберем най-голямата награда, колко най-долни и изобщо колко неразумни ще се окажем, ако изоставим най-голямото добро и предпочетем най-голямото зло, само заради любовта си към живота. Прочие, тръгнете срещу врага с две цели пред себе си – победа или смърт. Защото хората с такъв дух винаги надвиват врага си, след като влизат в битката, готови да презрат живота.”

11. С такива думи ги насърчи Публий. Ханибал, от своя страна, постави пред цялата си войска слоновете, които бяха повече от осемдесет, след тях наемниците, на брой около дванадесет хиляди. Това бяха лигистини, келти, балиарии и маврузии. Зад тях подреди местните либийци и картагенци, и след всички тях – частите, които беше довел от Италия, на разстояние повече от един стадий от първите редици. Крилата си подсигури с конници, като отляво постави съюзниците нумидийци, а отдясно – картагенските конници. Заповяда всеки от водачите на наемните части да призове своите войници, уверявайки ги в сигурната победа, защото ще разчитат на неговото лично участие и това на войските, които бе довел. Що се отнася до картагенците, нареди на техните началници да им изброят страданията, на които ще бъдат подложени жените и децата им, ако битката бъде загубена. Те изпълниха нареденото. Самият Ханибал обиколи своите войски, като ги помоли и призова добре да си припомнят седемнадесетте години на бойно приятелство, да си припомнят и за своите многобройни сражения с римляните. “Във всички тези битки вие доказахте, че сте толкова непобедими, че дори не оставихте у римляните надежда, че някога ще могат да Ви надвият.” И над всичко, поиска им да си спомнят, освен отделните и неизброими по-малки сражения, битката при река Требия, водена срещу бащата на сегашния римски пълководец, също и битката срещу Фламиний в Тирения, още и битката при Кана срещу Емилий, с които предстоящото сражение не може да се сравнява нито по количеството войски, нито по мъжеството на воюващите. Докато говореше това, накара ги да погледнат напред и да огледат редиците на противника. Те бяха не само по-малко, но представляваха незначителна част от онези войски, с които преди бяха влизали в стълкновение, а по мъжество дори не можеше да става и сравнение. Силата на онези не беше прекършвана и не бяха претърпявали поражение, докато тези са или техни деца, или отломки от легионите, които той толкова често беше сразявал и обръщал в бяг из Италия. Затова ги призова да не унищожават придобитата от тях и техния стратег слава, но да се бият мъжествено и потвърдят мълвата за тяхната непобедимост.

12. Такива бяха по същество насърчителните слова на двамата стратези. Когато и двете страни бяха вече готови за битка, и след като нумидийските конници вече се бяха обстрелвали известно време, Ханибал заповяда на водачите на слоновете да тръгнат срещу врага. Щом тръбите и роговете засвириха от всички страни, някои от животните се уплашиха, обърнаха се и се втурнаха срещу нумидийците, които бяха дошли на помощ на картагенците, и след внезапна атака на Масаниса лявото крило на картагенците се оголи. Останалите се стовариха върху римските гросфомахи в пространството между двете войски, като причиниха и претърпяха големи загуби. Накрая, в своя ужас, някои от гросфомахите се спасиха през празнините в римските редици, осигурени от предвидливостта на стратега, така че римляните не понесоха загуби, други избягаха вдясно, прикривани от обстрела на конниците, докато не се оказаха в тила на цялата войска. В този момент Лелий се възползва от бъркотията, предизвикана от слоновете и принуди картагенската конница да побегне панически. Той продължи да преследва бягащите по петите, както и Масаниса. Междувременно двете фаланги бавно и надменно запристъпваха една срещу друга, с изключение на частите, които Ханибал бе довел от Италия. Те останаха на първоначалните си позиции. Когато се доближиха една до друга, римляните, според родния си обичай, нададоха викове и заудряха с мечове по щитовете си, настъпвайки срещу противника, докато виковете на картагенските наемници бяха объркани и нестройни, защото по думите на Омир, гласът им не беше единен,

“ала не беше викът им еднакъв, речта бе различна:

смесени разни езици на много събрани народи” (ИЛ. iv. 437),

както току-що ги изредих.

13. Тъй като цялото сражение беше ръкопашно, човек срещу човек, [като сражаващите се не използваха нито копия, нито мечове], отначало наемниците превъзхождаха със своя кураж и умение, и раниха много римляни, но римляните продължаваха да настъпват, разчитайки на своя великолепен боен ред и на по-доброто си въоръжение. Докато задните редици на римляните ги следваха и окуражаваха, картагенците се държаха като страхливци и нито се приближаваха, нито оказваха помощ на своите наемници, тъй че накрая варварите отстъпиха и мислейки, че явно са изоставени от своите, и започнаха да избиват тези, на които се натъкваха при своето оттегляне. Това всъщност принуди мнозина картагенци да загинат като мъже. Защото, избивани от собствените си наемници, те въпреки своята воля бяха принудени да се сражават и със своите и със римляните. Проявявайки изключителен кураж и ожесточение, те започнаха да избиват немалко и от своите, и от противниците. Така редиците на хастатите се оказаха в затруднено положение. Но като видяха какво става, началниците на принципите придвижиха напред своите редици. Така по-голямата част от картагенците бяха съсечени на място, било от своите, било от хастатите. Ханибал не позволи на оцелелите при бягството да се смесят с неговите войници, но като заповяда първите редове да насочат напред копията си, попречи приближаващите се бегълци да бъдат приети в редиците им. Така те бяха принудени да се оттеглят по крилата и открития терен зад тях.

14. Пространството между двете войски се оказа изпълнено с кръв, сеч и трупове, и това препятствие затрудни много римския стратег в неговия настъп срещу противника. Хлъзгавината на труповете, все още напоени с кръв и струпани на купчини, както и многобройните и разхвърляни безразборно оръжия на загиналите щеше да затрудни настъплението на бойните редици. Все пак, след като изтегли в тила телата на ранените и подаде отбой с тръбите за преследващите противника хастати, постави ги в предната част на бойното поле срещу центъра на противника, а принципите и триариите сгъсти по двете крила и им заповяда да тръгнат през мъртвите. След като те преодоляха препятствията и се подравниха с хастатите, двете фаланги се сблъскаха с преголямо настървение и храброст. Понеже бяха равностойни и по брой, и по дух, по доблест и по въоръжение, дълго време битката продължаваше да се води равностойно, като бойците в своето честолюбие загиваха на местата си, докато частите на Масаниса и Лелий не се върнаха като по чудо точно в подходящия момент от преследването на противниковата конница, и не се намесиха. Когато те се стовариха върху Ханибаловата армия в гръб, повечето мъже бяха съсечени на място, а от тия, които се втурнаха в бяг малцина успяха да избягат, защото бяха в ръцете на конниците и защото теренът беше равнинен. От римляните загинаха над хиляда и петстотин души, а от картагенците – над двадесет хиляди, и почти същото количество бяха заловени в плен.15

15. Такъв беше резултатът от последната битка между споменатите вождове, която реши войната в полза на Рим. След сражението Публий преследва противника и след като опустоши картагенския лагер, се върна в своя. Ханибал, придружен от малка свита, не спря, докато не намери спасение в Адрюметон.16 По време на сражението и преди него той направи всичко, което би могло да се направи от един добър стратег с дългогодишен опит. Първо, чрез своя разговор със Сципион, той се опита сам да разреши спора. Тоест, макар да осъзнаваше предишните си успехи, не се довери на съдбата и предвиди неочакваните обрати, които могат да се случат при една битка. След това, когато влезе в сражението, така подреди нещата, че бе невъзможно, разполагайки с подобно въоръжение срещу римляните, нещата да бъдат организирани по-добре от това, което направи Ханибал. По време на сражение бойният ред на римската войска прави пробива много труден, защото бойците и поотделно, и в група лесно заемат фронт във всяка посока, като семеите най-близо до опасността се обръщат с лице към нея само с едно движение. Освен това въоръжението им осигурява защита и увереност, поради големината на щита и това, че мечовете им са способни да издържат на многобройни удари. Поради тези причини римляните са силни и трудни за преодоляване противници.

16. Въпреки всичко срещу тези предимства на противника Ханибал показа несравнимо умение да приложи такива мерки, от които основателно можеше да се очаква успех. Беше успял да събере такова голямо количество слонове и в часа на битката ги бе пуснал отпред, за да объркат противника и да разкъсат неговите редици. Бе поставил наемниците отпред и картагенците зад тях, за да отслаби в голямата сеч телесните сили на враговете и да притъпи остриетата на техните оръжия, както и да принуди картагенците,17 оказали се в средата на битката, да останат по местата си и да се бият, по думите на Омир,

“за да воюват насила дори ако някой не иска” (ИЛ. iv. 300).

Най-боеспособните и стабилни свои бойци той остави на разстояние, за да могат, наблюдавайки отдалече развоя на битката, да запазят своята сила и дух и да приложат своите качества в подходящия момент. И ако той, който не бе претърпявал поражение, направи всичко възможно за да си осигури победа, длъжни сме да го извиним. Защото има моменти, когато съдбата се противопоставя на замислите на великите мъже, и моменти, когато, според поговорката,

“Макар и силен, срещна друг, по-силен”.

Може да се каже, че точно това се случи тогава с Ханибал.

17. Когато прекалено силният израз на чувства, надвишаващ обичайното за един народ, се смята, че е искрен и произлиза от величината на преживените страдания, той предизвиква у зрители и слушатели страдание, и вълнува всеки със своята необичайност. Но когато се окаже, че това се прави мошенически и с преиграване, този израз на чувства събужда не съжаление, но гняв и омраза. Това се получи в случая и с картагенските пратеници.18 (…)

Публий започна, като накъсо им заяви, че римляните не са задължени да проявят човечност заради тях самите, след като те признават, че са започнали войната срещу Рим, като са завзели Закант въпреки договора и са поробили жителите му, и че съвсем наскоро са извършили нарушение на договора, като са престъпили клетвите и подписаните споразумения. “Но заради нас самите”, каза, “и като взимаме пред вид съдбата и положението, в което се намира човек, сме решили да бъдем милостиви и великодушни. Това ще разберете и вие, ако правилно оцените положението. Не бива да смятате за необичайно, ако ние ви наложим страдания и задължения, или ви поискаме жертви, по-скоро трябва да се смята за странно, ако се отнесем към вас с човеколюбие, след като самата съдба, заради вашите прегрешения, ви е лишила от правото да бъдете съжалени и извинени, и ви е оставила в ръцете на враговете.” Като им рече така, най-напред ги уведоми за облекченията, които ще им бъдат предоставени и след това – за тежките условия, които ще трябва да приемат.

18. Основните положения на условията бяха следните. Картаген ще си запази градовете в Либия, които е владеел и преди последната война с Рим. Ще си запази и предишната територия, стада, роби и друго имущество. От този ден насетне картагенците ще бъдат в безопасност, ще се управляват от собствените си закони и обичаи, без да бъдат принудени да приемат гарнизон. В това се състояха човеколюбивите отстъпки, а противоположните условия бяха следните. Ще заплатят репарации на Рим за всички несправедливости, извършени по време на мирния договор. Ще върнат всички пленници и дезертьори от целия период на войната. Ще предадат военните си кораби, с изключение на десет триери, също и всички слонове. Няма да водят войни с никоя страна извън Либия и с никоя страна в Либия, без съгласието на Рим. Ще възстановят на цар Масаниса, в рамките на границите, които ще бъдат определени по-късно, всички негови домове, земи, градове и други имущества, притежавани от него по наследство. Ще осигурят войската му с тримесечна дажба жито и ще плащат заплатите, докато се получи отговор от Рим за договора. Картаген ще заплати контрибуция от десет хиляди таланта в продължение на петдесет години, като внасят по двеста евбейски таланта годишно. Ще предоставят като гаранция сто заложника, които римският стратег ще определи, не по-млади от четиринадесет години и не по-възрастни от тридесет.19

19. Това каза римският стратег на пратениците. Като го чуха, те побързаха да го съобщят на своите съграждани. Казват, че тогава, когато един от герузията се опитал да се противопостави на приемането на условията и започнал да говори, Ханибал излязъл и го изхвърлил от трибуната. Останалите се разгневили, тъй като постъпката му била против правилата. Ханибал отново се изправил, признал, че е постъпил неправилно и ги помолил да го извинят, ако е направил нещо против обичаите им, понеже, както знаят, той е напуснал Картаген на девет години, а сега, когато се е върнал, бил вече на четиридесет и пет. Затова ги помолил да преценят не дали е нарушил правилата, а по-скоро – дали истински страда за своята родина. Заради това и сега е извършил тази нередност. “За мен обаче е чудно и напълно непонятно, че един картагенец, който е напълно наясно с всички замисли, които и поотделно, и вкупом сме имали срещу Рим, не благославя съдбата, че сега, когато е оставен на милостта на римляните, с него се отнасят така великодушно. Ако бяхте запитани само преди няколко дни, какво очаква отечеството ни, в случай, че римляните победят, вие дори нямаше да можете да проговорите, толкова големи бяха злините, които очаквахте. Ето защо сега ви моля въобще да не обсъждате въпроса, но единодушно да приемете предложеното, да принесете жертви на боговете и всички да се помолите щото римският народ да утвърди договора.” След като всички решиха, че неговият съвет е мъдър и уместен, решиха да се сключи договорът според предложените условия. И Съветът веднага изпрати посланици с нареждане да се съгласят с тях.20

II. СЪБИТИЯТА В МАКЕДОНИЯ И ГЪРЦИЯ

20. Кой не би се зачудил как, докато самият Птолемей беше жив,21 той нямаше проблеми със закрилата (на Филип и Антиох),22 и те бяха готови да му помагат, но когато почина, оставяйки невръстно дете, и тяхно естествено задължение беше да поддържат царството му,23 тогава те, окуражавайки се един друг, се заеха да си разделят царството на детето помежду си и да погубят нещастното сираче. Нито пък, както правят тираните, си направиха труда да използват някой незначителен повод, за да оправдаят срамното си деяние, но отведнъж постъпиха така безскрупулно и жестоко, че си заслужиха казаното за храната на рибите, за които се говори, че макар и да са от един род, унищожаването на по-малките е храна и живот за по-големите.24 Кой човек, ако погледне в този договор като в огледало, не би си представил, че вижда в него отразени безчестието към боговете, жестокостта към хората и прекомерната алчност на споменатите царе? Но същото време кой от онези, които с основание корят съдбата затова, че си играе с човешките дела, няма в този случай да я похвали, затова, че по-сетне тя им наложи подобаващата присъда, като даде на следващите поколения пример за изправление чрез наказанието над споменатите царе? Защото още докато рушаха съюза помежду си и разкъсваха царството на момчето, тя възправи срещу тях римляните, и справедливо и уместно стовари върху тях същите злини, които те беззаконно замисляха срещу други. Защото скоро и двамата бяха победени на бойното поле и не само бе възпряно желанието им да обсебят чуждото, но бяха принудени да плащат данък на римляните и да се подчиняват на техните разпоредби.25 И накрая, в много кратък срок, Съдбата възстанови царството на Птолемей, докато по отношение на техните царства и приемници, в единия случай им донесе пълна разруха,26 а в другия – поражения, близки до смъртна гибел. (…)

Филип и народът на Киос27

21. Сред киосци живееше някой си Молпагорас, вещ оратор и политик, но по характер – демагог и алчен за власт. Той, с ласкателствата си към масите и с насъсквания на тълпата срещу богатите граждани, и накрая – с убийства на едни от тях и прокуждане на други, като национализира тяхната собственост и я раздаде на народа, бързо по този начин придоби еднолична власт. (…)

Киосци бяха сполетени от тия нещастия не толкова заради съдбата, нито заради несправедливостта на своите съседи, колкото поради собствената си глупост и лошо управление. Издигайки непрекъснато на власт най-лошите си хора и наказвайки тяхната опозиция, за да могат да разграбват имотите на своите съграждани, изпаднаха сякаш по своя собствена воля в такива беди, в каквито не знам защо всички хора, макар и явно да изпадат, не само че не могат да се излекуват от своята глупост, но дори и най-малкото съмнение не се прокрадва в главите им, както става при безразсъдните животни. Защото те, не само когато сами изпаднат в затруднение от примамки и примки, но дори когато видят друго животно в опасност, няма лесно да доближат такова съоръжение, а дори да започват да се отнасят с подозрение към самото място, и дори да не вярват на това, което виждат. Докато хората, макар и да са чували, че други градове са били напълно затривани по гореописания начин, и сами да виждат, че разрухата сполетява другите, въпреки това, щом някои ги излъсти със слово, предлагайки им надеждата да си оправят положението, като сложат ръка върху имота на своите съседи, те без да се замислят, пристъпват към стръвта, макар да знаят ясно, че никой, който е отхапал от такава стръв, не се е спасил, и да е известно на всички, че подобни действия са донасяли гибел на държави, в които са били прилагани. (…)

22. Завладявайки града, Филип много се възрадва, сякаш бе извършил някое добро и благородно дело, като с готовност е дошъл да помогне на зет си,28 като е поразил всички бунтовници и справедливо се е обогатил с роби и пари. Но не видя обратната страна, макар тя да беше явна. Първо, че помагаше на зет си, който не беше онеправданият, а който с предателски бе извършил престъпление срещу околните, второ, че подлагайки неспра-ведливо един елински на най-големи страдания, щеше да потвърди лошата слава, която вече си беше създал, че проявява жестокост към собствените си приятели, и че от тези две престъпления щеше справедливо да наследи сред цяла Елада славата за своето безчестие. Трето, че се отнесе безпардонно с посланиците от споменатите градове, дошли да облекчат киосци от сполетелите ги злини, и които ежедневно, подчинявайки се на неговите призиви и подложени на присмех от него, ставаха свидетели на неща, които те ни най-малко желаеха да виждат. И накрая, че възбуди у родосци такава люта омраза към себе си, че не искаха да чуят и дума за Филип.29

23. Наистина, за това последното случайността явно си каза думата. Защото точно когато пратеникът започна да държи пред родосци защитното си слово в негова полза в театъра, наблягайки на великодушието на Филип, и твърдейки, че макар градът на Киос да зависи повече или по-малко от неговата милост, той е удостоил народа му с тази милост, в желанието си да изобличи козните на своите врагове и да разкрие пред града своите истински чувства. Точно в този момент в пританиона пристигна един човек, който току-що бе доплавал, и съобщи за поробването на киосци и за жестокостта, проявена от Филип. Тъй че родосци, още докато Филиповия пратеник изреждаше гореказаното, когато пританът влезе и съобщи вестите, не можеха да повярват, поради прекомерността на безчестието. Но Филип, който бе извършил предателство не толкова към киосци, колкото към себе си, бе изпаднал в такава заблуда или безразсъдство, че говореше за делата си, от които следваше най-горчиво да се срамува, като за нещо благородно и достойно за гордост. От този ден народът на Родос започна да смята Филип за свой враг и предприе съответните приготовления. Подобни деяния предизвикаха и омразата на етолите към него. Защото, макар да беше сключил наскоро мир30 с тях и да бе протегнал ръката си за приятелство към този народ, сега, без ни най-малък повод, в момент когато съществуваше отскорошно приятелство и съюз между етолите, жителите на Лизимахия,31 халкедонците и киосците, най-напред накара града Лизимахия да се откъснат от съюза с етолите, като се подчинят на него, след това халкедонците, а после пороби и киосците, въпреки че в града се намираше етолийски стратег, който ръководеше обществените дела. Що се отнася до Прузий, доколкото целта му бе осъществена, се радваше, но доколкото наградата от това начинание отнесе друг, а като дял на него не се падна нищо друго, освен най-запустелия район на града, бе твърде неудовлетворен, но нищо не можеше да стори. (…)

24. По време на своето връщане по море, Филип извършваше едно предателство след друго, и по пладне се насочи към Тасос, като пороби и този град, макар да беше приятелски. (…)

Тасосци казаха на Метродор, стратега на Филип, че ще предадат града, ако им разреши да останат без гарнизон, освободени от данъци, без разквартирувани войници, и че ще се управляват по собствените си закони. (…)

Царят се съгласява тасосци да останат без гарнизон, без данък, без настанени войници и със собствени закони. Всички шумно възхваляват казаното и пускат Филип да влезе в града.32 (…)

Може би всички царе в началото на управлението си предлагат на всички, които споделят намеренията им, думата свобода и ги наричат свои приятели и съюзници. Но щом веднъж укрепят своята власт, започват да третират доверилите им се не като свои съюзници, а като слуги. Затова те грешат в очакванията си, че ще бъдат третирани като благодетели, макар и да не се лишават от непосредствената изгода. Но кой не би окачествил като напълно неразумно и налудничаво поведението на един цар, който се е заел с най-велики дела и е обзет от надеждата за вселенско господство, чиито надежди за всичко това са все още несломени, и който още в най-малките и първоначални свои начинания, заяви пред всички собственото си безчестие и вероломство?

III. СЪБИТИЯТА В ЕГИПЕТ

24а. Тъй като излагам последователно събитията, станали по години в различни краища на света, очевидно се налага в някои случаи краят да предхожда началото, когато в съгласие с общата схема на моя разказ и наложения в него порядък, описанието на областта, където се е случил краят на едно дело, заема по-ранно място от онази, където е започнало или замислено то. (…)

25. Сосибий, лъженастойникът на Птолемей, изглежда е бил хитроумен и дълготраен инструмент, вършещ злини срещу царя. Първом той подготвил убийството на Лизимах, който бил син на дъщерята на Лизимах Арсиноя, и на Птолемей, след това – убийството на Магас,33 сина на Птолемей и Береника, щерката на Магас, на трето място – това на Береника,34 майката на Птолемей Филопатор, на четвърто – това на спартанеца Клеомен,35 на пето – убийството на дъщерята на Береника Арсиноя.36 (…)

След три или четири дни, като издигнаха трибуна в най-голямата колонада на двореца, свикаха на събрание охраната, прислугата и заедно с тях – началниците на пехотата и конницата. Когато тия се събраха, Агатокъл и Сосибий излязоха на трибуната и първо съобщиха за смъртта на царя37 и царицата, като обявиха според обичайната им практика всенароден траур. След това увенчаха момчето с диадема и го обявиха за цар и прочетоха фалшиво завещание, според което (покойният) цар е определил Агатокъл и Сосибий за настойници на момчето. Призоваха началниците на войските да проявят вярност и да пазят царството за детето. След това внесоха две сребърни урни, като обявиха, че едната съдържала костите на царя, а другата – тези на Арсиноя. В действителност едната наистина съдържаше царските останки, а другата беше пълна с аромати. Като направиха това, веднага извършиха погребението. В този момент за всички стана ясно какво е сполетяло Арсиноя. Още когато се разбра за смъртта й, хората се питаха как е загинала. Тъй като никакво друго обяснение не беше предложено, когато се разчу истинската причина, макар да съществуваха съмнения, истинските обстоятелства около гибелта й се отпечатаха в съзнанието на всеки. Това предизвика голям смут сред народа. Никой не се интересуваше за царя, но за Арсиноя, докато някои си припомняха за сиротството й, други – за обидите, които бе търпяла през целия си живот, и оскърблението, и наред с всичко това – нещастната й смърт, и хората изпадаха в такъв смут и мъка, че градът се изпълни със стенание, сълзи и непрекъснато оплакване. За разсъдливите това беше израз не толкова на обич към Арсиноя, колкото на омраза към Агатокъл. Последният, след като положи урните в царската гробница, нареди да се прекрати траура, и като първи ход даде двумесечна заплата на войските, убеден, че като задоволи тяхната алчност, ще притъпи омразата им, след това ги накара да положат обичайната клетва при провъзгласяване на цар. Отпрати и Филамон, извършителя на убийството на Арсиноя, като го направи либарх38 на Киренайка. Момчето повери на Енанта и Агатоклея. След това изпрати Пелопс, сина на Пелопс в Азия при царя Антиох, с молба да запази приятелството и да не нарушава договора, сключен с бащата на детето. Птолемей, сина на Сосибий, прати при Филип за да уреди нещата около женитбата и да го помоли да помогне, в случай, че Антиох прибегне към по-сериозни нарушения на договора. Назначи и Птолемей, сина на Агесарх, за посланик в Рим, на толкова за да удовлетвори неговия стремеж да вземе поста, колкото, че ако стъпи в Елада и се срещне с приятели и близки, ще остане там. Целта му всъщност беше да махне от Египет всички по-изтъкнати мъже. Изпрати също така и етолиеца Скопас39 да събере наемници в Елада с голяма парична сума за аванс. Две бяха причините, стоящи зад този план: на първо място той смяташе да използва събраната наемна войска за война срещу Антиох, и второ – да изпрати старите и налични наемници по граничните укрепления на Египет и в другоземските поселения, а с новопристигналите да попълни и реорганизира домашната войска, охраната на двореца, както и на останалата част на града. Мислеше, че наемниците, които той сам е събрал и на които лично е платил, няма да имат никакво отношение към предишните събития, за които не знаят нищо, и ще разчитат на неговото оцеляване и укрепване, и ще бъдат негови ревностни привърженици и помощници в домогванията му. Всичко това стана преди преговорите с Филип (…) както изясних. Но тъй като, съгласно реда на моето изложение, аз се занимах най-напред със същината на преговорите, наложи се така да подредя нещата, че първо да изложа разговорите и речите на посланиците, преди да спомена за тяхното назначаване и изпращане.

Веднага, след като се отърва от най-изтъкнатите мъже и с предплатата укроти гнева на войската, Агатокъл се върна към обичайните си занимания.40 Попълни освободените места на царските “приятели” с най-лекомислените и дръзки хора от охраната и обслужващите части. По-голямата част от дните и нощите си прекарваше в пиене и невъздържаност, идваща след пиенето, без да жали нито жени в цветуща възраст, нито невести или девици, и вършеше всичко това с най-противно въображение. И когато от всички страни се надигна силно недоволство срещу него, защото не се проявяваше никаква грижа или закрила за оскърбените, но напротив, насилието, арогантността и пренебрежението продължаваха да се повтарят, предишната омраза на населението към него отново започна да клокочи и всички си припомняха бедите, които тези хора донесоха на царството. Но понеже липсваше достатъчно влиятелна фигура за водач, чрез когото да насочат своя гняв срещу Агатокъл и Агатоклея, мълчаха, като единствената им надежда, към която нетърпеливо клоняха, оставаше Тлеполем.41 Докато царят бе жив, Тлеполем се занимаваше с частните си дела, но след смъртта на Птолемей, след като бързо успя да успокои населението, той отново получи поста стратег на местата около Пелузия. И отначало правеше всичко в съгласие с интересите на царя, като вярваше, че ще се създаде някакъв съвет, който ще поеме настойничеството над детето и ще ръководи държавните дела. Но когато видя, че всички мъже, достойни за тази служба са разкарани от Александрия, и че Агатокъл е дръзнал да заграби цялото управление, бързо промени отношението си, подозирайки, че се намира в опасност поради старата им вражда, събра войските около себе си и се погрижи да си осигури пари, за да не стане лесна плячка в ръцете на когото и да е от враговете си. Същевременно с това не го напускаше и надеждата, че ще успее да вземе в свои ръце настойничеството над детето и властта над царството. Мислеше, че ако не го лъже собствената му преценка, той е по-достоен за властта от Агатокъл и още повече, бе разбрал, че собствените му войски и тези в Александрия разчитат на него да бъде отхвърлена ненавистната власт на Агатокъл. След като мислеше така за себе си, различията между тях започнаха бързо да се увеличават, като и двамата допринасяха за този развой на нещата. В стремежа си да привлече на своя страна командирите на части, таксиарсите и техните подчинени, Тлеполем усърдно ги канеше на банкети и при тези разпивки, било защото някои искаха по този начин да му се подмажат, било по свой личен подтик, защото беше млад и приказките им вървяха под влияние на виното, той подхвърляше намеци за семейството на Агатокъл, отначало енигматични, после-двусмислени, а накрая – съвсем явни и изпълнени с най-горчиви обиди. Подмяташе се за цапача на пейки и за свирачката на самбука, за бръснарката, а още- за педерастчето, което вършело и търпяло всичко по време на разпивките, когато бил виночерпец в двореца като момче. Тъй като присъстващите винаги отвръщаха със смях и прибавяха по нещо от себе си към неговите обиди, работата бързо стигна до ушите на Агатокъл. Понеже враждата им бе вече открито призната, Агатокъл веднага съчини обвинение срещу Тлеполем, като каза, че той изменя на царя и че кани Антиох да вземе властта. За това нещо разполагаше с куп аргументи, като някои от тях се основаваха на донесения за действителни факти, които той изопачаваше, а други сам съчиняваше. Правеше това в стремежа си да настрои населението против Тлеполем. Но се получи обратното. Хората отдавна залагаха надеждите си на него и сега се радваха много, като виждаха как се разпалва взаимната им вражда. Народното вълнение започна по следните причини. Никон, роднина на Агатокъл, бе назначен за началник на флотата42 още когато Птолемей беше жив и сега (…)

26а. Агатокъл уби и Дейнон, син на Дейнон, и това беше, както казва поговорката, “най-справедливото от всичките несправедливости”. Защото в момента, когато Дейнон получи писмото, нареждащо му да убие Арсиноя, той имаше възможност да съобщи за престъпното намерение и да спаси царството, но тогава предпочете да застане на страната на Филамон и така стана виновник за всички последвали злини. След като убийството беше извършено обаче, Агатокъл разбра, че той все си припомня за това, че се оплаква пред хората и изразява съжаление, че тогава е пропуснал удобния случай. Ето защо той веднага получи наказанието, което заслужаваше и загуби живота си (…)

26. Най-напред свика македоните на събрание и се яви пред тях с младия цар и Агатоклея. Най-напред се престори, че не може да каже всичко, което иска, заради многото напиращи сълзи. След като много пъти си изтри очите с хламидата и така подтисна напора им, взе детето в ръцете си и извика: “Вземете това дете, което баща му в смъртния си час остави в прегръдките й” – като посочи сестра си – “и го довери, о македони, на вашата вярност. Нейната любов е безсилна да осигури спасението му, но днес съдбата му зависи от вас и е във вашите ръце. Защото ясно е за всички трезвомислещи, че Тлеполем отдавна се стреми да получи повече, отколкото му се полага, и днес той вече е определил деня и часа, в който иска да поеме диадемата”. И за това им рече да повярват не на неговите думи, но на тези, които сами са видели истината и току-що са дошли от мястото на събитията. И като каза това, въведе Критолай, който заяви, че е видял и олтарите, и жертвите, приготвени за приношение пред народа за церемонията по провъзгласяване на коронацията. Като чуха това, македоните не само не го съжалиха, но дори и не обръщаха внимание на думите му, а сумтейки и шепнейки си, показваха такова пренебрежение, че той и сам не разбра, как се измъкна от събранието. Същото се получи и при срещите му с останалите части. междувременно запристигаха с лодки множество хора от гарнизоните в горен Египет, и молеха своите близки и приятели да им помогнат в създалата се криза и да не позволят да бъдат така нагло подтиснати от толкова недостойни личности. Желанието на войнишката маса да отмъсти на властниците най-много се изостряше от знанието, че всяко забавяне е гибелно за тях, понеже Тлеполем контролираше цялото снабдяване с провизии за Александрия.

27. Още едно деяние на Агатокъл и неговия кръг засили гнева на масите и на Тлеполем. Защото те взеха неговата тъща Даная от храма на Деметра и влачейки я през центъра на града, непокрита с було, я вкараха в затвора, в явния си стремеж да покажат своята враждебност към Тлеполем. Това нещо толкова раздразни народа, че те вече говореха не насаме и тайно, но някои изразяваха омразата си към властниците, като пишеха през нощта по стените из целия град, а други – като се събираха открито на групи посред бял ден.

Агатокъл и хората му, като виждаха какво става и понеже надеждите им, че ще оцелеят бяха нищожни, започнаха да замислят бягство. Но понеже в своята неразумност не беше се подготвил за такова нещо, Агатокъл се отказа от подобно намерение. Тогава събра съзаклятници и съдружници в тази му дързост, които веднага да убият някои от противниците му и да арестуват други, и след това да му осигурят тиранична власт. Докато замисляше това, получи донесение срещу някой си Мойраген, един от телохранителите, че осведомява Тлеполем за всичко и че работи за него, поради родството му с Адей, тогава управител на Бубастос.43 Агатокъл веднага нареди на Никострат, държавния секретар, да арестува Мойраген и внимателно да го разпита, като го заплаши с всички възможни изтезания. Последният беше веднага заловен от Никострат и отведен в една отдалечена част на двореца. Отначало направо го попитаха във връзка с донесеното, но след като той отрече, го разсъблякоха. Някои започнаха да приготвят уредите за мъчение, други, с камшици в ръце, си сваляха хламидите. В това време притича един от слугите на Никострат, и след като му прошепна нещо на ухото, бързо се отдалечи. Никострат тутакси го последва, без да каже нищо, като се потупваше с ръка по бедрото.

28. Трудно е да се опише странното положение, в което изпадна Мойраген. Някои от биячите стояха наоколо с почти вдигнати камшици, други вече взимаха инструментите за мъчение, подготвени пред очите му. Когато Никострат излезе, всички останаха безмълвни и объркани, като се споглеждаха един-друг и очакваха Никострат всеки момент да се върне. Но след като мина малко време, всички постепенно се пръснаха и Мойраген остана сам. След това той можа, за голяма изненада, да премине през двореца, и както беше гол, нахълта в една от палатките на македоните, която бе близо до двореца. Като ги завари случайно събрани на закуска, разказа им какво му се е случило и за странното си спасение. Отначало те не му повярваха, но като го гледаха гол, принудиха се да повярват. Възползвайки се от тази промяна в обстоятелствата, Мойраген със сълзи на очи помоли македоните не само да помогнат на него да се спаси, но и на царя, и най-вече – на себе си. Тяхната погибел беше очевидна, освен ако не се възползват от случая, когато омразата на масите е избуяла и всичко е готово за отмъщението срещу Агатокъл. Каза им, че сега е най-подходящият момент и трябва само някой да започне.

29. Като чуха това, македоните се подбудиха и накрая приеха съвета на Мойраген. Най-напред, без да се бавят, обиколиха македонските палатки, а след това и тези на останалите войници. Те бяха близко едни до други и обърнати към една и съща част на града. Тъй като народът вече бе готов за бунт и му трябваше само някой смелчага, който да ги призове, веднага щом движението започна, то се разпространи като пожар. Не бяха минали четири часа и хора от всякаква националност, и войници, и граждани, бяха готови да нападнат двореца. Случайността в този момент също им помогна да изпълнят намерението си. Защото Агатокъл получи едно писмо, а бяха доведени при него и неколцина съгледвачи, и когато се оказа, че писмото е от Тлеполем до войските, и в него той им съобщава, че скоро пристига, а съгледвачите донесоха, че той вече е тук. При тази новина Агатокъл до такава степен загуби ума си, че се отказа да предприеме каквото и да е и да обмисли положението, а вместо това в обичайния час се оттегли да пирува така, както беше свикнал. Отчаяна, Ойнанте влезе в Тесмофория, който храм беше отворен за годишно жертвоприношение. Най-напред падна на колене и се замоли страстно на богините, е след това седна мълчаливо до олтара. Повечето жени, доволни, че я виждат отчаяна и обезсърчена, мълчаха. Но близките на Поликрат и неколцина благородни жени, които още не знаеха за опасността, като влязоха, се приближиха до Ойнанте, за да я успокоят. Тя им извика силно: “Не се приближавайте до мен, зверове! Знам, че ни мислите злото, и че се молите на богините да ни сполети най-лошото. Но все пак знам, че ако боговете пожелаят, ще вкусите плътта на собствените си деца.” Като каза това, заповяда на ликторите си да ги прогонят и да набият тези, които отказват да напуснат. Възползвайки се от този повод, всички се оттеглиха, като протягаха ръце към богините и ги молеха тя да бъде сполетяна от същата съдба, с каквато заплаши другите.

30. Мъжете вече се бяха решили на въстание, но когато и гнева на жените нахлу във всеки дом, омразата към узурпатора пламна двойно. С настъпването на нощта, целият град бе изпълнен с вълнение, светлини на факли и движение. Някои с викове се стичаха към стадиона, окуражаваха се едни-други, други тичайки в различни посоки, се спасяваха из къщи и места, в които да не могат да бъдат заподозрени. Откритото пространство пред двореца, стадионът и големият площад бяха изпълнени с пъстра маса от хора, включваща и многобройната тълпа играчи от Дионисиевия театър. Когато чу какво става, Агатокъл се събуди от пиянската си дрямка, разтурил пира малко преди това, и като взе всичките си роднини без Филон, отиде при царя. С няколко думи му се оплака за тъжната си съдба, след което го хвана за ръка и го отведе до галерията, разположена между Меандъра и палестрата и водеща към входа на театъра. След това, като заключи първите две врати, се оттегли при третата с двама-трима от телохранителите, царя и близките си. Вратите бяха решетъчни и прозрачни, заключени с двойни напречни лостове. През това време народът се събираше от всички части на града, така че не само равните участъци, но и покривите и стъпалата бяха отрупани с хора, викове и крясъци се смесваха, понеже жени и деца се бяха смесили с мъжете. В Картаген и Александрия децата играят не по-малка роля от мъжете при подобни вълнения.

31. Когато настъпи денят, бе трудно да се различат останалите викове, но “Доведете царя!” надделяваше. Отначало македоните се вдигнаха и завзеха портата към залата за аудиенции на палата. Но след известно време, като разбраха в коя част на двореца се намира царят, свърнаха, и след като разбиха първата врата на галерията, приближиха се до втората и завикаха, че искат детето. Агатокъл мислеше вече само за спасението си и помоли телохранителите си да донесат посланието му на македоните, като заявява, че оставя поста на настойник и се отказва от всякакви други длъжности и достойнства, както и от всичките си имущества, като моли само за личния си живот и тоя на близките си, и за достатъчно храна, тъй че като се оттегли в първоначалното си незначително положение, да не може, дори и да иска, да причини някому злина. Никой от останалите телохранители не се съгласи, а само Аристомен, който по-късно стана държавник, се зае с тази работа. Този мъж беше родом от Акарнания, и лакейничеството, с което се отнасяше към Агатокъл в годините на неговия възход бе не по-малко очебийно от усърдната вярност, с която защищаваше интересите на царя в зрялата му възраст и на царството, когато застана начело на държавните дела. Защото той бе първият, който, поканвайки Агатокъл на вечеря, връчил от всички гости само на него златен венец, една почест, която обикновено се отдава само на царя, пръв си позволи да носи пръстен с инкрустиран на него портрет на Агатокъл, и когато му се роди дъщеря, я кръсти Агатоклея. Но сигурно за него и това е достатъчно. Тъй или иначе, той излезе през една вратичка със споменатите предложения и се приближи до македоните. След като с няколко думи им обясни предложението, македоните се опитаха да го промушат начаса, но неколцина го покриха с ръцете си и помолиха мнозинството да го пощади. Тръгна обратно с нареждането или да се върне при тях с царя, или да не се появява изобщо. След като отпратиха по този начин Аристомен, македоните стигнаха до втората врата и разбиха и нея. Агатокъл и хората му, като виждаха ожесточеността на македоните, и в действията им, и в тяхното категорично искане, най-напред се опитаха да омилостивят войниците, без да пропуснат нито една дума, само и само да спасят живота си, Агатокъл като протягаше ръце през решетките, а Агатоклея като показваше и гърдите си, казвайки, че с тях е откърмила царя.

32. След като оплакаха горчиво съдбата си и се увериха, че всичко е безполезно, отпратиха детето заедно с телохранителите. Македонците, след като получиха царя, бързо го качиха на кон и го въведоха на стадиона. Появата му бе съпроводена с гръмогласни викове и ръкопляскане, след което те спряха коня, свалиха детето и като го поведоха напред, поставиха го на царския трон. Радостта на тълпата се смеси със съжаление. От една страна се радваха, че са получили детето, а от друга негодуваха, че виновниците не са заловени и не са получили наказанието, което заслужават. Затова продължаваха да викат, искайки виновниците да бъдат доведени и да получат назидание за всичките нанесени злини. Понеже денят напредваше, а тълпата нямаше към кого да насочи гнева си, то Сосибий,44 синът на Сосибий, който, в качеството си на телохранител, бе отдал цялото си внимание на грижа за царя и на държавните дела, като видя, че гневът на тълпата не намалява, и че детето се чувства зле сред чужденци и сред вълнението на тълпата, попита царя дали да предаде на народа тези, които с нещо са виновни пред него или майка му. Когато момчето кимна, Той нареди на някои от телохранителите да съобщят царското решение, вдигна момчето и го отведе при домашната прислуга в двореца, който се намираше наблизо. Когато съгласието на царя бе известено, цялото място изригна от радостни възгласи и аплодисменти. Междувременно Агатокъл и Агатоклея се бяха разделили и прибрали в покоите си. Скоро някои от войниците, къде по своя воля, къде принудени от тълпата, тръгнаха да ги търсят.

33. Последвалите кръвопролития и убийства бяха предизвикани от следния инцидент. Един от слугите и угодниците на Агатокъл, чието име беше Филон, излезе пиян на стадиона. Като видя възбудената тълпа, каза на тия, които бяха близо до него, че ако Агатокъл дойде, пак ще им се стъжни. Чувайки това, някои започнаха да му се подиграват, а други – да го блъскат. Когато той се опита да се защити, едни бързо му разкъсаха хламидата, а други го пронизаха с копията си. Веднага след като той бе смачкан от тълпата грубо, още докато дишаше, в средата на стадиона и тълпата помириса кръв, всички зачакаха идването на другите. Не след дълго бе доведен първо Агатокъл, във вериги. Още с влизането му, неколцина изведнъж наскочиха и го промушиха, извършвайки с това един акт по-скоро на благодеяние, отколкото на враждебност. Защото така му спестиха да изпита съдбата, която заслужаваше. След това бе въведен Никон, а после Агатоклея, гола, заедно със сестрите си, а след тях – всичките им роднини. Накрая извлякоха от Тесмофория и Ойнанте, и я докараха в стадиона гола, качена на кон. Всички те бяха предадени на тълпата и някои започнаха да ги хапят, други да ги пробождат, трети им вадеха очите. Щом някой паднеше, разкъсваха му крайниците, докато не разкъсаха всички на парчета. Страшна е жестокостта на египтяните, когато бъде възбуден гневът им. Междувременно неколцина млади момичета, близки приятелки на Арсиноя, като разбраха, че Филамон, който бе заповядал убийството на царицата, преди три дена бе пристигнал от Кирене, се втурнаха към къщата му, и след като насилиха вратата, пребиха Филамон с дървета и камъни, удушиха сина му, който вече навлизаше в младежка възраст, и след като измъкнаха жена му гола на площада, я премазаха.

Такъв беше краят на Агатокъл, Агатоклея и техния род.

34. Известно ми е, че някои автори, когато описват тези събития, за да поразят читателите си, преувеличават с необикновените неща и с външното, за сметка на преобладаващото и важното. Някои приписват случилото се на съдбата, като подчертават нейното непостоянство и невъзможността човек да я избегне. Други описват необичайността на всичко станало, опитвайки се да придадат на събитията причинност и достоверност. В моите планове обаче не влиза да се занимавам с тези неща по такъв начин, защото Агатокъл и неговата клика нито се бяха отличили с воинска храброст и сила, нито пък той бе особено щастлив и достоен за подражаване в своята дейност, нито пък, в края на краищата, можа да се отличи с хитрост и коварство като придворно лице, както преживяха Сосибий и мнозина други, докато царете се сменяха, но с този мъж се случи точно обратното. Неочакваният си възход той дължеше на безсилието на Филопатор като цар. И макар да получи такъв висок пост след смъртта на този цар, и да разполагаше с чудесната възможност да съхрани властта си, той сам загуби и контрола над властта, и собствения си живот, поради собствения си страх и лекомислие, и много скоро се превърна в обект на омраза.

35. Ето защо, както вече казах, няма защо да отделяме на подобни личности повече внимание, отколкото те заслужават, за разлика от сицилийците Агатокъл и Дионисий, и някои други, които са си спечелили име със своето управление. От тях двамата вторият започнал кариерата си от незначително и ниско положение, а Агатокъл, както казва Тимей, осмивайки го, бил грънчар, и като оставил колелото, глината и пушека, пристигнал като младеж в Сиракуза. Преди всичко и двамата, всеки във своето време, станали тирани на Сиракуза, град, който по това време бил най-достолепен и богат, и след това, след като били признати за царе на цяла Сицилия, владеели дори и някои части на Италия. А Агатокъл не само се опитал да завладее и Либия, но и запазил високия си сан до края на живота си. Ето защо казват, че Публий Сципион, който пръв покори картагенците, когато го попитали, кои са според него най-великите държавници, съчетали мъдрост с храброст, казал: “Сицилийците Агатокъл и Дионисий”. За такива мъже наистина подобава да привлечем вниманието на своите читатели, споменавайки и за обратите на съдбата, и за несигурността на човешките дела, и изобщо да включим в своя разказ възпитаващо слово, но за личности като Агатокъл въобще не си заслужава.

36. Поради тези причини се отказах да разширявам разказа си за Агатокъл, а не по-малко и защото удивителните събития правят впечатление, само когато ги видим за пръв път, но след това не само че са безполезни да ги четем и виждаме, но заниманието ни с тях буди досада. Защото след като при изучаването на всеки предмет, било с четене или с наблюдение, съществуват две цели, които стоят пред изучаващия – ползата и удоволствието, и след като това в най-голяма степен е вярно за историята, то при многословието върху необичайните факти се губят и двете. Та кой ли би се стремял ревностно към необичайните поврати на съдбата? Нито пък човек, като гледа или чете често за неща, противни на природата и чужди на обичайното човешко поведение, би изпитвал удоволствие. Вярно е, че отначало ни е интересно да чуем или да видим такива неща, за да се уверим, че това, което се смята за невъзможно, е възможно. Но след като се убедим, никой не изпитва удоволствие да си губи времето с противоестествени неща. И никой не би желал непрекъснато да го занимават с такива неща. Ето защо, това, което се разказва, трябва или да буди възхита или да доставя удоволствие. Тъй че многословието за нещо, което не носи нито едното, нито другото, е свойствено по-скоро на трагическия жанр, отколкото на историческия. Но може би трябва да извиним онези автори, които не привличат вниманието на читателите си върху неща, които са нормални и обичайно се случват по света. Защото на тях им се струва, че от прежните събития най-велики и удивителни са онези, на които или те самите са били очевидци, или върху които вниманието им е било най-силно привлечено от разказите на свидетели. Затова и несъзнателно им отделят твърде много място, без те да са нито нови, понеже други вече са разказали за тях, нито пък носят полза или удоволствие. Но по този въпрос – толкова.

IV. СЪБИТИЯТА В АЗИЯ45

37. Изглежда, че в началото цар Антиох46 е бил човек с велики намерения, храбър и способен да изпълни начинанията си, но когато застарял, се оказал под предишните си възможности и излъгал другите в техните очаквания.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕТНАДЕСЕТА КНИГА:

1Ливий [Liv. XXX, 24,5-12] много подробно е описал това събитие, което се датира в 551 г. от основаването на града = 203/202 г. пр. Хр.

2Полибий напомня на читателите, че картагенците след разгрома на техния верен съюзник Сифакс, цар на западна Нумидия от Сципион през 203 г. пр. Хр. били принудени да искат примирие.

3За римските посланици в Картаген подробна информация е запазена у Ливий [Liv. XXX, 25,2], Апиан [Lib. 34] и хрониста Зонара [Zon. IX,13]. От тримата най-известен бил Лукий Бебий Дивес, който през 189 г. пр. Хр. бил избран за претор.

4Полибий накракто споменава за събитията от 205/204 г. пр. Хр., потвърдени чрез информацията на Ливий [Liv. XXVIII, 46,6; XXIX, 38,1] и биографията на Ханибал от Апиан [App. Hann. 57].

5Полибий напомня чрез посланиците за успешните операции на Сципион в Африка през 204 и 203 г. пр. Хр.

6Хасдрубал, синът на Гисго, изрично е споменат от Ливий [Liv. XXX, 24,11].

7Съвременното название на реката е Баградас.

8Драматичната ситуация в която изпаднали римските посланици е подробно описана у Ливий [Liv. XXX, 25,3-8] и Апиан [App. Lib. 34].

9Този местен принцип е споменат и у Апиан [App. Lib. 33].

10Финикийска колония на около 120 км. южно от Тунис, съвременната Сузе.

11Вероятно съвременната Себа Биар на около 140 км. от Картаген.

12Срещата между Ханибал и Сципион е широко застъпена в античната традиция. За нея подробно са писали Ливий [Liv. XXX, 30-31], Апиан [App. Lib. 39], родения в Африка и живял през I-II в. римски историк и ретор Флор [Flor. I, 22,58], Павел Орозий [Oros. IV, 19,2] и хрониста Зонара [Zon. IX,14].

13Полибий със сигурност е бил основния извор на описаните събития, тъй като Ливий [Liv. XXX, 32,2] го следва почти дословно.

14Същият този Гай Лелий придружил победения и пленен Сифакс до Рим и е споменат преди това от Полибий [Polyb. XIV, 9,2]. Впоследствие той се завърнал в Африка, за да вземе участие във войната и според изричната информация на Ливий [Liv. XXX, 23,6; 25,9] отново почерпена от Полибий.

15От своя страна Апиан [App. Lib. 48], който изглежда е използвал и друг или други извори съобщават, че римските загуби били около 2500 убити, докато картагенците оставили 25 хиляди убити на бойното поле, а пленените били 8500.

16Полибиевата информация е потвърдена от по-къссните Апиан [App. Lib. 47] и Непот [Nepos Hann. 6], които споменават града с името Hadrumentum.

17Ливий [Liv. XXX, 35,7] и тук не се отклонява от своя първоизточник Полибий.

18Ливий [Liv. XXX, 35,10 – 36,9] дава подробно описание на картагенските пратеници, които трябвало да изпълнят задача за някакъв достоен за тяхната държава мир.

19Предварителните условия на Сципион за сключването на мирния договор са подробно описани у Ливий [Liv. XXX, 37,1-6] и в сбита форма у Апиан [App. Lib. 54].

20Разказът на Полибий е изчерпателно и почти изцяло използван от Ливий [Liv. XXX, 38,1-3], което още веднъж потвърждава високият му авторитет сред неговите римски почитатели и следовници.

21Полибий има предвид Птолемей IV Филопатор, починал през 205 г. пр. Хр.

22т.е. Филип V и Антиох III Велики.

23Синът и наследникът на Птолемей V Епифан бил роден през октомври 210 г. пр. Хр. съгласно сведението на Юстин [Iust. XXX, 2,6] и “поел” управлението в Египет едва на пет години.

24Полибий очевидно е демонстрирал големите си познания на елинската поетическа словесност, тъй като в случая цитира великия беотийски поет от VIII – VII в. пр. Хр. Хезиод и по.точно поемата “Дела и дни” [Hesiod. Erga kai he,eraii, 270-280].

25Полибий следва логиката на историческите събития от Втората Македонска война започнала в 200 г. пр. Хр. и завършила с тежкото поражение на Филип V при Кеноскефале през 197 г. пр. Хр. По-късно, през 192 г. пр. Хр. Рим обявил война и на Антиох III Велики и през следните две години [191-190 г. пр. Хр.] неколкократно разбива сирийския цар по суша и море. Особено тжко е поражението на Антиох III в битката при Магнезия (190 г. пр. Хр.).

26Полибий напомня на своите читатели за решителния сблъсък между Рим и наследника на Филип V, Персей в Третата македонска война. Тя започнала през 171 г. пр. Хр. и завършила с катастрофата на македонския цар в битката при Пидна през юни 168 г. пр. Хр. На следната 167 г. пр. Хр. Рим разделя Македония на четири, а Илирия на три протектората.

27През 202 г. пр. Хр. Филип V провежда операции в Егеида с цел присъединяването на Лизимахия и Калхедон към Македония. Впоследствие бил анексиран Перинт и е сключен съюз с Бизантион. Изглежда тогава Филип V насочил апетитите си и към Киос.

28Става дума за Прусий I, царя на Битиния (ок. 230 – ок. 182 г. пр. Хр.). Страбон [Strabo, XII, 4,3] изрично обяснява, че Филип, сина на Деметрий и баща на Персей разрушил Киос. Той дал града на сина на Зиелий (ок. 250 – ок. 230 г. пр. Хр.). Прусий, който разрушил и следния му град Мирлей. Впоследствие Прусий възстановил двата града и нарекъл Киос на свое име т.е. Прусиада, а Мирлей на своята съпруга Апамея. Същият този Прусий предоставил убежище на Ханибал, който впоследствие, за да не попадне в римски ръце се самоубил в 182 г. пр. Хр.

29През същата 202 г. пр. Хр. родосците обявили война на Филип V.

30Полибий очевидно напомня за сепаративния мир между Филип V и етолите през 206 г. пр. Хр.

31Лизимахия е основана от диадоха Лизимах в Тракийския Херсонес (Галиполи) през 309 г. пр. Хр. За града и неговата история подробна информация има у Диодор [Diod. XX, 29,1], Страбон [Strabo, VII, Fr. 51], Ливий [Liv. XXXIII, 38,11] и Плиний в неговата “Естествена История” [Plin. Nat. hist. IV, 48].

32Тези събития са датирани през 202/201 г. пр. Хр.

33Магас бил син на Птолемей III Евергет (246 – 222 г. пр. Хр.).

34Майка на Птолемей IV Филопатор (222-205 г. пр. Хр.).

35Спартанският цар Клеомен умира или п-точно е убит докато бил в изгнание в Египет през 219 г. пр. Хр.

36Тази Арсиноя била сестра на Птолемй IV Филопатор и впоследствие негова съпруга.

37т.е. на Птолемй IV Филопатор в 204 г. пр. Хр.

38Някои изследвачи предполагат, че става дума за някаква длъжност свързана с финансите.

39Скопас събирал пленници в Елада през зимата на 204 и пролетта на 203 г. пр. Хр.

40Регентството на Агатокъл в Египет със сигурност е датирано през 203 г. пр. Хр.

41Някои епиграфски паметници позволяват на изследвачите да предположат, че неговия и на предшествениците му произход е свързан с най-знатните прсийски фамилии, която емигрирала в Египет около средата на III в. пр. Хр.

42сиреч наварх.

43Гр. Бубастос е бил в делтата на Нил. Той е споменат още у Херодот [Hdt. II, 166] под формата Бубастис. Страбон също пише за града Бубастос и Бубастийски ном [Strab. XVII, 1,27]. Що се отнася до Адей и Мойраген. Според лингвистите това са типични древномакедонски имена.

44Сосибий бил телохранител на Птолемей IV Филопатор.

45В този оцелял незначителен фрагмент от XV книга на Полибий изглежда са се описвали res Asiae от 203/202 г. пр. Хр.

46Полибий очевидно е имал предвид Антиох III Велики (223 – 187 г. пр. Хр.).

==========================================================================

Към книга четиринадесета

Към книга шестнадесета

Advertisements
Published in: on 15. 11. 2008 at 11:09 am  Коментарите са изключени за Полибий, Всеобща история – кн. 15 – фрагменти  
%d bloggers like this: