I. СЪБИТИЯТА В МАКЕДОНИЯ
Действията на Филип в Мала Азия
1. Като пристигна в Пергам,1 цар Филип, който смяташе, че е нанесъл смъртоносен удар на Атал, извърши всевъзможни безчинства. Ала угаждайки на бесния си гняв, насочи голямата си ярост не срещу хората, а срещу боговете. Защото след престрелките защитниците на Пергам лесно го отблъснаха, поради укрепеността на града. А из страната не можа да плячкоса нищо, защото Атал се бе погрижил предварително да предотврати това. Прочие, той насочи яростта си срещу статуите и храмовете на боговете, оскърбявайки не Атал, както ми се струва, а много повече себе си.2 Не само подпалваше и събаряйки, унищожаваше храмовете и олтарите, но чупеше и камъните, за да не може нищо от разрушеното да бъде наново възстановено. След поругаването на Никефориона, където изсече свещената дъбрава, събори оградната стена, а храмовете разруши из основи, макар да бяха много и великолепни, тръгна първоначално за Тюатейрите.3 Оттам вдигна стан и нахлу в равнината на Тива,4 като смяташе, че този град ще го снабди с най-много плячка. След като и тази му надежда не се сбъдна, щом пристигна в Хиера Коме,5 проводи до Зевксид, като го прикани да му достави провизии и да изпълни и останалите си задължения според договора. Зевксид се престори, че ще изпълни задълженията си по договора, но нямаше намерения наистина да събира за Филип войска…
Битката при Хиос
2. А Филип поради съпротивата, оказана му при обсадата и след като противниците връхлетяха с много палубни кораби, се разколеба и не знаеше какво да направи. Но тъй като настоящето не му предлагаше никакъв избор, оттегли се, въпреки очакванията на противниците. Атал очакваше, че той ще продължи с подривните действия. Филип бързаше преди всичко да отплава внезапно, убеден, че след това ще може безопасно да се добере до сушата на Самос. Но много се излъга в сметките си. Атал и Теофилиск,6 още като го видяха че отплава, веднага предприеха съответните действия. Потеглянето им беше безредно, защото, както казах, бяха убедени, че Филип ще се задържи. Независимо от това след упорито гребане го нападнаха, като Атал се озова на дясното крило, изпреварвайки противника, а Теофилиск на лявото. Филип, който при тези обстоятелства се оказа обкръжен, даде сигнал на дясното крило и им нареди да обърнат носовете срещу противника и да се сблъскат силом с противниците, а сам той се оттегли от корабите с няколко леки съда, които се намираха в средата на течението и изчака резултата от сражението. Броят на корабите на Филип, взели участие в сражението, беше – палубни петдесет и три, безпалубни (…), а лодки, заедно с пристите – сто и петдесет. Не бе успял да екипира всички кораби в Самос. Съдовете на противниците бяха шестедесет и пет палубни, заедно с тия от Бизантион, заедно с тях се намираха девет триемиолии и три триреми.7
3. След като корабът на Атал започна битката, тутакси всички останали, които се намираха наблизо, без сигнал се смесиха. Атал се сблъска с октера и след като й нанесе значителна подводна пробойна, макар защитниците й на палубата да оказаха голяма съпротива, накрая потопи кораба. Декерата на Филип, флагманският кораб, ненадейно стана плячка на враговете. Когато на пътя й попадна една триемиолия, тя й нанесе тежък удар в средата на изпъкналата част, но се вклини под най-горния ред седалки и кормчията не можа да задържи напора на кораба. Затова, увиснал, корабът се оказа напълно безполезен и неподвижен. В това време се приближиха две триери, удариха кораба от двете страни и разбиха съда заедно с екипажа му, сред който беше и Демократ, навархът на Филип. В същото време Дионисодор8 и Дейнократ, двама братя и наварси при Атал, поведоха битката рисковано. Дейнократ, попадайки на октера, връхлетя и получи удар в над нивото на водата, като проби противниковия кораб под (…) и отначало не можеше да се отдръпне, макар и да се опитваше да даде заден ход; битката стигна до критично положение, тъй като и македоните се сражаваха храбро. След като Атал му се притече на помощ и блъскайки противниковия кораб освободи двата съда един от друг, Дейнократ неочаквано се измъкна, а целият екипаж на противниковия кораб загина, след храбра съпротива, докато съдът остана празен и бе пленен от Атал. Дионисодор пък, понесъл се силом в атака срещу един кораб, не успя да го пробие, но плъзгайки се покрай противниците, остана без гребла по десния борд, като заедно с това бяха отнесени и защитните бруствери; като стана това, противниците го обкръжиха отвсякъде. След настъпилата олелия и викове останалата маса от екипажа загина заедно със съда, докато Дионисодор с още двама доплава на притеклата му се на помощ триемиолия.
4. При останалите, обикновените кораби, битката се водеше равностойно. Колкото превъзхождаха количествено лодките на Филип, толкова се отличаваха по брой палубните съдове на Атал. Положението на дясното крило на Филип беше такова, че крайният изход много трудно можеше да се реши, но флотата на Атал имаше много по-благоприятен изглед за успех. Родосците, които първоначално още с отплаването се бяха отдалечили от противника, както казах току-що, благодарение на това, че бяха много по-бързоходни от противниковите, се оказаха в тил на македонските кораби. Най-напред удариха корабите, които се оттегляха пред тях откъм кърмата, като разбиха пейките им за гребците. Но когато корабите на Филип започнаха да маневрират, за да помогнат на сражаващите се, а следващите ги родоски кораби от движение се присъединиха към тези на Теофилиск, двете редици кораби застанаха челно едни срещу други и се сблъскаха храбро, насърчавайки се едни – други с тръбни сигнали и викове. Ако македоните не бяха пръснали лодките си между палубните си кораби, морската битка щеше да намери лесно и бързо решение. Но сега това по много начини се оказа пречка за ефикасността на родосците. След промяната на първоначалния ред от първия сблъсък всички се смесиха, от което нито можеха да се отдръпнат лесно, нито да обърнат корабите, нито изобщо да се възползват от своите предимства, защото лодките ги нападаха кога странично, откъм веслата, като пречеха на гребането, кога откъм носа, кога откъм кърмата, затруднявайки действията и на кормчиите, и на гребците. В челните сблъсъци прилагаха нещо изкусно: като насочваха носовете си, съдовете им поемаха ударите, надигайки се и нанасяха подводно пробойни на противниците, правейки ги безпомощни. Но това се случваше рядко. По принцип избягваха сблъсъците, защото македоните се биеха храбро в ръкопашните схватки. Но в голяма степен при отвличащите маневри правеха безполезни веслата на противниковите кораби. И след като ги заобикаляха, връхлитаха срещу някои заднишком, срещу други – странично, а обръщащите се нападаха стремглаво, като някои разбиваха, а други лишава от съоръженията, без които бяха безполезни. И като се сражаваха по този начин, унищожиха всички вражески кораби.
5. Но най се отличиха в сражението три родоски пентери, флагманският, на който се намираше Теофилиск, след нея пентерата, чийто триерарх беше Филострат, и третата – чийто кормчия беше Автолик, а командир Никострат. Тя, след като връхлетя срещу противников кораб и стовари кила си върху съда, получи пробойна и започна да потъва заедно с екипажа. Автолик и хората му, докато водата връхлиташе откъм предната част на кораба, заобиколени от противниците, отначало се сражаваха храбро, докато Автолик не падна сразен с въоръжението си в морето, а останалите членове на екипажа загинаха, сражавайки се мъжествено. В същото време Теофилиск, притекъл се на помощ с още три пентери, не можа да спаси кораба, който вече се бе напълнил с вода, но разби два от противниковите кораби и изхвърли екипажите им. Бързо бе обкръжен от многобройни лодки и палубни кораби, изхвърли повечето от екипажите им, сражавайки се отлично, но сам получи три рани и проявявайки удивителна дързост в сражението едвам спаси собствения си кораб, като Филострат му се притече на помощ и храбро продължи участието си в битката. Присъединявайки се към своите кораби отново връхлетя срещу противника, изтощен физически от раните си, но отличавайки се с храбрия си дух още повече от преди. Всъщност се водеха две морски сражения на голямо разстояние едно от друго. Дясното крило на Филип според първоначалния замисъл все се придържаше към сушата и се намираше недалече от брега на Азия. Лявото, притекло се на помощ на ариергарда бе завило и озовавайки се недалече от Хиос, се сражаваше с родосците.
6. Междувременно на дясното крило до голяма степен надвиваше флотата на Атал и корабите му вече се доближаваха до островчетата, към които се беше отправил Филип, за да дочака изхода на битката. Тогава Атал забеляза, че една от неговите пентери, намираща се извън сражението, е получила пробойна и противников кораб я потопява, и се отправи да й окаже помощ, съпътстван от две тетрери. Когато противниковият съд се обърна и потегли към сушата, той се втурна още по-енергично, в стремежа си да плени чуждия кораб. Филип, забелязал, че Атал се е отдалечил твърде много от своите, тръгна с четири пентери, три хемиолии и с лодките, които се намираха наоколо и като го откъсна от неговите кораби, принуди го с голяма борба да докара кораба си до сушата. Като стана това, самият цар заедно с екипажа се оттегли в Еритрея, докато Филип завладя съдовете и царския багаж. Атал бе извършил една хитрост: най-хубавото от царските вещи постави на палубата. Когато първите македони се приближиха с лодките, видяха камарата от съдове и пурпурните химатиони, и цялата останала разкошотия, отказаха се да ги преследват и се втурнаха да ги разграбват. Затова Атал успя безопасно да се оттегли в Еритрея.9 Филип, който като цяло в голяма степен беше загубил морското сражение, но бе зарадван от приключението с Арат, отплава и употреби много време да събира своите кораби и да призовава воините си да проявят храброст, защото печелят битката. Сред екипажите се създаде впечатление и се пусна мълва, че (цар) Атал е загинал, защото екипажът на Филип влачеше привързан царския кораб. Но Дионисодор, който се досети какво се е случило с царя, събра със сигнал своите кораби. Те бързо се сбраха около него и в безопасност се оттеглиха към пристанищата на Азия. В същото време македоните, които се сражаваха с родосците и които отдавна търпяха погром, се измъкнаха от сражението, отстъпвайки под благовидния предлог, че искат да помогнат на своите. Родосците на своя страна, след като привързаха на буксир някои от пленените кораби и след като разбиха други в сблъсъците, отплаваха за Хиос.
7. От Филиповата флота в битката му с Атал бяха унищожени една декера, една енера, хептера, хексера, а от останалите – десет палубни и три триемиолии, двадесет и пет лодки и целия им екипаж. От сражението с родоската флота беше загубил десет палубни, а лодки – около четиридесет на брой. Бяха заловени две тетрери и седем лодки с екипажа им. От флотата на Атал потънаха една триемиолия и две пентери, пленени бяха две тетрери и царския съд. От родоските бяха потопени две пентери и една триера, но нищо не беше пленено. От мъжете загинаха около шестдесет родосци, близо седемдесет бойци на Атал, а от хората на Филип – около три хиляди бойци и близо шест хиляди екипаж. В плен бяха заловени около две хиляди съюзници на македоните и около шестстотин противника.
8. Такъв беше краят на морската битка при Хиос, в която Филип си приписа победа на две основания, първото, защото е изхвърли Атал на сушата и е пленил царския му кораб, и второто, че като хвърли котва при т. нар. Аргенон,10 направи се, уж че е потърсил пристан заради корабокрушение. Съответни на това бяха и действията му, и на следващия ден, като събра корабните останки и въздаде погребални почести на уж загиналите (от корабокрушение), разду тази измислица. Но че той самият не вярва, че е победил, много скоро го разобличиха родосците и Дионисодор. Защото на по-следващия ден, докато царят се занимаваше с всичко това, след като се бяха свързали помежду си, заплаваха срещу него и като спряха корабите си във фронт, след като той не посмя да им излезе насреща, отплаваха обратно за Хиос. А Филип, който никога при никакъв случай не беше губил толкова хора нито на суша, нито по море, тежко понесе това и много бе сломен от предизвикателството към него, но за пред хората се опита по всякакъв начин да скрие своето състояние, макар и нещата да не бяха в негова полза. Защото освен всичко останало и това, което се случи след битката потресе всички свидетели: след толкова много човешки жертви цялото течение се изпълни с трупове, кръв, въоръжение, отломки от разбити кораби, и в следващите няколко дни по морския бряг цялата тази смесица можеше да се види натрупана в огромни количества. От всичко това не само той, но и всички македони бяха в не малка степен потресени.
9. А пък Филиск преживя още един ден, и след като написа до отечеството си за това, което се случи след морската битка, и след като назначи на свое място за вожд Клеоней, почина от раните си. Той беше един мъж колкото добър в сраженията, толкова и достоен за прослава с характера си. Ако той не беше се осмелил да се противопостави на Филип, всички щяха да се откажат от възможността, от боязън пред дързостта на Филип. Но сега той, предизвиквайки войната, принуди отечеството си да се възползва от случая, принуди и Атал да не се бави в подготовки за войната, но да я поведе силом и да рискува. Прочие с право след смъртта му родосците го почетоха с такива почести, които подтикнаха не само съвременниците, но и потомците да защищават каузата на отечеството си. (…)
10. След като приключи морската битка при Ладе,11 и след като родосците стояха настрана, а Атал изобщо не се намеси, ясно беше, че се открива възможност за Филип да осъществи своя морски поход срещу Александрия. От това най-добре може да се разбере налудничавия характер на Филиповото начинание. (…)
Какво прочие възпря тогава неговия порив? Просто самата природа на нещата. Защото отделече мнозина се стремят към непостижимото, поради величината на надеждите пред очите им, като желанията им надвиват разума им; но когато наближи часът на действие, те отново се отказват от своите намерения без никакво разумно основание, като мисълта им се сковава пред непреодолимите трудности, които им се изпречват.
Завземането на Принасос
11. След това Филип извърши няколко безуспешни щурма, поради укрепеността на градчето и веднага се оттегли, унищожавайки малките укрепления и селата из околността. Като се оттегли, вдигна лагер край Принасос.12 Бързо приготви навеси и всичкото необходимо оборудване за подривни действия. Тъй като щурмът щеше да бъде безполезен, поради скалистия характер на местността, замисли следното. Денем вдигаше шум под земята, уж че се работеше в рововете, а нощем донасяше пръст отвън и я разхвърляше пред входовете на мините, за да могат, съдейки по натрупаната пръст, жителите на града да се изплашат. В началото принасите запазиха хладнокръвие. Но когато Филип чрез пратеници им съобщи, че ще подрови стената им на дължина два плетра и ги попита дали искат в да се оттеглят срещу обещание за пощада, или след като събори града да загинат поголовно, след като подпали основите, тогава, като му повярваха на думите, предадоха града. (…)
12. Градът Иасион13 се намира в Азия, в залива, разположен между Милетския Посейдион и града на миндиите, залив, наречен от мнозина Иасийски, но назоваван от повечето Баргилиетийски, едноименно на градовете, построени около неговата вътрешна част. Твърди се, че в древни времена те били преселници от Аргос, след това от Милет, като древните му жители поканили сина на Нелей,14 основателя на Милет след поражението си в Карийската война. Големината на града е десет стадия. Носи се приказка сред баргилиетите, а и вярват, че статуята на Артемида Киндиада,15 макар и да се намира под открито небе, нито сняг, нито дъжд я лови, а жителите на Иасион говорят същото за статуята на Артемида Астиада. Това са го разказали и някои от писателите. Аз пък се противопоставям и се възмущавам в целия си труд на такива изявления на историците. Мисля, че подобни приказки, които са изцяло плод на детинско безгрижие, стоят не само далече от благоразумната мисъл, но и от възможното. Да се говори например, че някои тела, поставени на слънце, не хвърлят сянка, е плод на заболял разсъдък. Това е сторил Теопомп,16 който твърди, че тия, които влизат в пещерата на Зевс в Аркадия, оставали без сенки. Това е подобно и на казаното сега. Онова, което цели да съхрани благочестивостта на тълпата спрямо божественото, заслужава да получи извинение у някои писатели, които разказват и съчиняват подобни чудеса; но за прекаленото прошка не бива да има. Може би е трудно да се държи мярка във всяко нещо, но мярка трябва да има. Ето защо малката заблуда или лъжа може да бъде извинена, но прекалената по мое мнение заслужава да се порицае.
II. СЪБИТИЯТА В ЕЛАДА17
Набид напада Месена
13. За това как в Пелопонес Набид, тиранинът на Лакедемон започна да осъществява своите намерения, как като изгна гражданите, освободи робите и ги ожени за жените и дъщерите на господарите си, а също и как, след като огласи властната си подкрепа, събра като в ненакърнимо светилище за тези, които трябваше да напуснат градовете си заради своето безчестие и престъпност в Спарта една тълпа от порочни хора, разказах в предишната си книга. А сега ще опиша как и по какъв начин по онова време, макар да беше съюзник на етолите, елеите и месениите, и макар да беше задължен да им помагаш и съдейства според клетви и договори ако някой тръгнеше срещу тях, напълно пренебрегна въпросните клетви за вярност и се опита, в нарушение на договорите да нападне града на месениите. (…)
Критика на историците Зенон и Антистен
14. След като някои автори на специални исторически съчинения са описали и събитията от този период, сред които бяха разигралите се около Месена и морските сражения, за които разказах, бих искал да поговоря малко за тях. Но ще го направя не за всички писатели, а за които смятам, че заслужават упоменаване и отделно внимание. Това са родосците Зенон и Антистен.18 Тях аз смятатам, че заслужават да бъдат упоменати по следните причини. Те са и съвременници на този период, и са участвали в политическия живот, но като цяло са написали своите трудове не заради полезността им, а за да си спечелят и за да си изпълнят задължението си като политици. Тъй като те са се занимали със същите събития, с които и аз, длъжен съм да не ги премълчава, за да не би учащите се, подведени от името на тяхното отечество и от господстващото мнение, че родосците са най-сведущи в морските дела, колчем им противореча, да следват по-скоро техния, нежели моя разказ. Прочие, те двамата най-напред заявяват, че морската битка при Ладе била не по-маловажна от тази при Хиос, но че била много по-люта и страшна, и че както в отделните части на сражението, така и в крайния изход, победата на Родос била пълна. Бих се съгласил, че писателите трябва да отдават предпочитание към своите отечества, но не и да правят това чрез заявления, противоречащи на действителността. Защото достатъчно е нашето невежеството като писатели, което, бидейки смъртни, е трудно да избегне. Но ако преднамерено пишем лъжи, за да се харесаме било на родина, било на приятели, по какво бихме се различавали от ония, които с това си изхранват препитанието? Както тези, които домогвайки се до изгодата, пишат недостоверни неща, така и политиците, подведени от омразата или обичта си, често изпадат в подобно положение. Ето защо и в това отношение трябва да се грижим за читателите и да ги предпазваме от такива писатели.
15. Какво имам предвид ще стане ясно от следното. Гореспоменатите автори признават, че резултатите от единичните сражения в битката при Ладе бяха следните. Първо, две родоски пентери заедно с екипажите им са били заловени от противника. От схватката един техен кораб, включен в бойния клин, се отклонил към морето, след като получил пробойна. Много от тия, които били наблизо, сторили същото и се оттеглили в открито море. И накрая, останал с малцинството кораби навархът им се принудил да постъпи като тях и тогава, търсейки опора в Миндия, хвърлили там котва, и на заранта се отправили за Кос, а противниците им докарали пентерите на буксир и закотвили при Ладе, и останали да нощуват при собствения си лагер. И още, те признават, че милетците, уплашени от станалото, наградили заради техния набег с венци не само Филип, но и Хераклид. И след като са разказали всичко това, което е явен белег за поражение, въпреки това заявяват, че както в отделните етапи, така и в цялото сражение родосците са извоювали победа, и то след като все още се пази писмото в пританиона от онова време, изпратено от наварха и отнасящо се до тази морска битка, и адресирано до сената и пританите, и което писмо се съгласува не с твърденията на Антистен и Зенон, а с моите.
16. По-нататък, те пишат и за клетвонарушението спрямо месениите. За него Зенон пише, че Набид тръгнал от Лакедемон и като прехвърлил река Еврот при така наречения Хоплит, продължил по пътя през теснината край Полиасион, докато достигнал територията на Селласия. Оттам, отправяйки се за Талами,19 се озовал под Фари20 при реката Памисос. За това не знам какво да кажа. Изобщо всичко горецитирано е от такъв характер, че не се различава от твърдението, че ако човек тръгне от Коринт и като премине Истмос и доближи Скирониси, оттам веднага ще стигне до Контопория и покрай Микена ще продължи пътя си за Аргос. Това ни най-малко не е дребна грешка, понеже районите са в противоположни посоки, защото Истмос и Скирадите са на изток от Коринт, докато Контопория и Микена се намират на северозапад, тъй че е напълно невъзможно от едните места да пристигнеш в другите. Същото е положението и с топографията на Лакедемон. Еврот и районът на Селласия са разположени на югоизток от Спарта, докато Талами, Фари и Памисос са на северозапад, така че е невъзможно този, който е решил през Талами да стигне до Месения, да тръгва през Селласия, нито пък му се налага да преминава Еврот.
17. Освен това твърди, че когато се оттеглял от Месена, Набид завършил похода си пред портата, водеща за Тегея. Това е нелогично. Защото между Тегея и Месена лежи Мегалополис, така че е невъзможно месениите да нарекат някоя своя порта “водеща към Тегея”. Но при тях наистина има една порта, наречена Тегеатида, при която наистина се спрял Набид. Подведен от това, Зенон е решил, че Тегея е по-близо до месениите. Това обаче не е така, но лаконската земя и земята на Мегалополис лежат между Месена и Тегеатида. И накрая: казва, че Алфей още от извора си се скрива и след като преминава голямо разстояние под земята, излиза на повърхността при Люкоа в Аркадия. Всъщност тази река на неголямо разстояние от извора се скрива на разстояние десет стадия и после отново се показва, и по-нататък се носи през земята на Мегалополис, като отначало течението й е слабо, но след това набира сила и преминавайки открито през цялата спомената територия разстояние от около двеста стадия, стига до Люкоа, вече поела и течението на Лусиос и станала вече съвсем непроходима и мощна. (…)
Макар и всички гореказани неща да са погрешни, то те търпят обяснение и оправдание. Ако последните са в резултат на невежество, то грешките в разказа за морското сражение се дължат на пристрастие към отечеството. Но за како още човек с основание би могъл да вини Зенон? Затова, че най-много се е постарал не да проучи фактите нито да следва основния си сюжет, а над добре оформеното си слово и явно е, че той често бива възхваляван точно за това, както и мнозина други изтъкнати писатели. Аз пък твърдя, че авторът на историческо съчинение трябва да има грижата и да се старае да съобщава за фактите такива, каквито са – очевидно е, че това е немалък, а голям принос за историята – и че не бива да смятаме изящната фраза за основна цел за благоразумните хора. Ни най-малко: убеден съм, че за един историк, който притежава и практическия опит на държавник, съществуват други достойнства, с които по-скоро той би трябвало да се гордее.
18. Това, което имам пред вид, ще стане най-ясно от следният пример. Въпросният писател, когато разказва за обсадата на Газа и за сражението на Антиох срещу Скопас в Койле-Сирия край Панион,21 в оформянето на словото си е проявил такова усърдие, че екстравагантния му стил не може да бъде надминат от ония автори на декламаторски речи речи, които целят да очароват тълпата, но до такава степен е пренебрегнал фактите, че отново се оказва ненадминат в своето писателско безгрижие и неопитност. Наемайки се най-напред да опише бойния ред на Скопас, той твърди, че на дясното крило при подножието се намирала фалангата с малко конници, а на лявото, до нея в равнинния терен били разположени всички конници. Антиох пък призори изпратил по-големия си син Антиох с част от войската, за да заеме хълма над противника, а останалата войска на заранта превел през реката, намираща се между двата лагера и я подредил в равнината, като поставил фалангитите право срещу средните противникови редици, а от конниците – част на лявото крило на фалангата, а другата, която включвала и тежката конница на дясното, като тя била предвождана от по-младия син на Антиох. След това, казва, той подредил на разстояние пред фалангата своите слонове и частта на Антипатър от Тарант, пространството между слоновете запълнил със стрелци и прашкари, а сам той с конницата на хетайрите и щитоносците застанал зад слоновете. След като е описал това разположение казва, че младият Антиох, когото постави в равнината срещу лявото противниково крило с тежката конница, спускайки се от склона подгонил конницата, предвождана от Птолемей, сина на Аеропс, който беше застанал с етолийските наемници в равнинния участък на лявото крило, и започнал да я преследва, а фалангите, след като се приближили една до друга, започнали ожесточена битка. И изобщо не съобразява, че това е невъзможно, след като слоновете, конниците и леката пехота били разположени отпред.
19. След това твърди, че фалангата, която се оказала по-слаба и била притисната от етолите, бавно се оттеглила през проходимите участъци, а слоновете поели отстъпващите и нападайки противниците, свършили много полезна работа. Но как е станало това зад фалангата не е лесно да се разбере и как, ако е станало, се свършили полезна работа. След като веднъж фалангите са се сблъскали една с друга, не може да се прецени за кого от сражаващите се слоновете са приятели, и за кого – врагове. Освен това твърди, че етолийските конници се оказали безполезни в битката, понеже не били свикнали с гледката на слоновете. Но след като по собственото му твърдение те са се намирали на десния фланг, то в самото начало те са били незасегнати. Останалата пък част от конницата, разпределена на лявото крило, избягала, подгонена от хората на Антиох. Коя част от конницата тогава е била изплашена от слоновете, които са се намирали в средата на фалангата? Къде се е самият цар през цялото това време и какво е свършил по време на самото сражение, след като е имал със себе си най-доброто от пехотинците и конниците? За това изобщо нищо не е казано. И къде се е намирал Антиох, по-големият от синовете, който бе заел височината с част от войската? За него дори не се споменава дали се е върнал след битката в лагера. И правилно; защото той говори за двама Антиоховци, царски синове, но всъщност само единият от тях е участвал в битката. И как тъй според него Скопас е напуснал битката едновременно и първи, и последен? Авторът казва, че когато Скопас забелязал как младия Антиох след преследването се появил в гръб на фалангитите, и като загубил заради това надежда за победа, се оттеглил; но след това описва най-голямата битка, в която след като фалангата била обкръжена от слоновете и конницата, най-накрая Скопас се оттеглил от сражението.
20. Струва ми се че това и изобщо подобни безсмислици носят голям срам за автора си. Ето защо е нужно в най-голяма степен авторът да се опита да овладее всички елементи на занаята на историк. Добре би било; но ако това е невъзможно, то в историческото съчинение поне трябва да се проявява най-голяма грижа за най-необходимите и важни неща.
Увлякох се да поговоря за всичко това, като виждам че днес, както е и в други изкуства и занимания, онова, което е истинско и пригодно за употреба всички го отхвърлят, а това, което е направено с измама и измислица е обект на похвала и подражание, сякаш че е нещо голямо и удивително, макар неговото правене да е по-лесно и славата, която носи да е по-скромна, какъвто е случая със съответните писания. Що се отнася до невежеството на Зенон по топографията на Лакония, понеже грешката е голяма, не се поколебах да напиша на самия Зенон, като отсъдих, че не е хубаво човек да смята чуждите грешки за собствени придобивки, както някои са свикнали да правят, но че трябва да проявяваме грижа не само за собствените си възпоминания, но и за чуждите, доколкото е възможно, и да ги поправяме заради общата полза. Когато той получи писмото ми и като знаеше, че е невъзможно да направи поправки, понеже вече беше издал съчинението си, той се натъжи във възможно най-голяма степен, така че нищо не можеше да стори, но прие любезно моята критика. И аз бих помолил за същото своите съвременници и бъдещите читатели, ако установят, че в труда си някъде съзнателно съм излъгал и съм се разминал с истината, безкомпромисно да ме осъдят, но ако съм го направил от невежество, да ми простят, преди всичко заради големината на моя труд и заради цялостния обхват на събитията.
III. СЪБИТИЯТА В ЕГИПЕТ22
Характерът на Тлеполем
21. Тлеполем, начело на управлението в Египетското царство,23 още от млад бе заживял воинския живот, към който привикна. По характер беше горделив и славолюбив, а в списъка на делата си стори и много добри неща, но и много лоши. Способен беше като стратег при полевите действия и когато се занимаваше с военни дела, и по природа беше смел и в общенията с войниците проявяваше одареност; но що се отнася до сложните политически проблеми, които изискват сдържаност и трезвост, както и в пазенето на богатството и изобщо във всичко свързано с доходи, се оказа най-неподходящ от всички. В това той не само скоро се провали, но ощети и царството. Като получи властта над хазната, повечето време от деня прекарваше в игри на топка и състезания в оръжие с младежи, и след като спря с това, се увлече в запои и повечето от времето му минаваше в такива занимания и с такива компании. Ако отделеше време от деня за аудиенции, тогава раздаваше, и ако трябва да го кажем точно, по-скоро разхвърляше царските пари на дошлите от Елада пратеници и на актьорите от театъра на Дионис, а най-вече на военачалниците из двореца и на войниците. Изобщо не смееше да откаже, и за да угоди на събеседника си беше готов да му даде всичко, което му поискаше. И впоследствие това зло нарастваше от само себе си. Защото всеки, който въпреки очакванията си се облагодетелстваше и заради станалото, и заради очакваното в бъдеще, прекаляваше с изразите си на благодарност; и след като той научаваше как всички възхваляват станалото, било сам, било при тостовете на пировете, а също и благодарствените надписи и стихчета, които публично се пееха за него из целия град, съвсем се възгордяваше и все повече се заслепяваше, и с още по-голяма готовност се увличаше в правенето на благодеяния към чужденци и войници.
22. Негодувайки от това, придворните коментираха неодобрително неговото своеволие и същевременно се възхищаваха на Сосибий.24 Смяташе се, че той е опекунствал над царя с разум, надвишаващ възрастта му, и че в отговорите си към външни молители е бил достоен за оказаното му доверие: а то беше сфрагидата и личността на царя. По това време25 се върна от гостуване в двора на Филип Птолемей, синът на Сосибий. Преди да отпътува от Александрия, той беше изпълнен със заслепление както заради собствения си характер, така и заради високото положение, дължащо се на баща му. Като като пристигна в Македония, той се събра с младежите в двореца и като си въобрази, че мъжеството на македоните е във великолепието на сандалите и дрехите им, стоя там, ревностно възприемайки техните обичаи и повярва, че самият той е станал мъж от това, че е живял далече от родината и че е общувал с македоните, докато тези в Александрия са останали роби и тъпаци. Поради това веднага започна да проявява ревност към Тлеполем и да настройва срещу него. Всички в двора започнаха да се съгласяват с него, че Тлеполем ръководи цялото управление и хазната сякаш не е настойник, а наследник и разногласията бързо се изостриха. Самият Тлеполем, когато благодарение на доносничеството и коварството в двореца враждебните слова стигнаха до ушите му, отначало ги подмина и пренебрегна. Но когато се одързостиха да се събират и открито да хулят Тлеполем, че злоупотребява с царското имущество в негово отсъствие, тогава ядосан свика съвета и като дойде, заяви, че те тайно и поотделно са сипели обвинения срещу него, докато той е решил на общо събиране и в лицето им да изложи своето обвинение.
След тази своя открита реч получи от Сосибий и сфрагидата, и оттук нататък Тлеполем вършеше всичко по свое усмотрение.
IV. СЪБИТИЯТА В СИРИЯ26
След като цар Антиох27 завзема и ограбва град Газа, Полибий казва следното:
22а. Според мен е справедливо и подходящо да отдадем на газаите подобаващото им се свидетелство. Макар те изобщо да не се отличават по мъжество във военните дела от населението в Койле-Сирия, твърде се отличават с общата си политика и в пазенето на вярност, и в това отношение изобщо проявяват непреодолима храброст. По време на персийското нашествие, докато останалите се уплашиха от силата на империята и всички предадоха себе си и отечествата си в ръцете на мидийците, само те всички подтиснаха ужаса и приеха обсадата.28 При идването на Александър докато, всички останали не само се предадоха, но когато жителите на Тюрии29 бяха поробени насила,30 и когато спасението за тези, които дръзнеха да се противопоставят на напора и силата на Александър изглеждаше безнадеждно, само те от обитателите на Сирия се противопоставиха и опитаха всички възможности.31 Така постъпиха и сега. Не се отказаха от нито една възможност да запазят верността си към Птолемей. Ето защо, така както възхваляваме личните прояви на благородните мъже в своите възпоминания, по същия начин сме длъжни да споменем с добра дума и общо проявеното благородство на такива градове, които си позволяват да изберат едно доблестно поведение, приемано като наследство и предавано за поколенията.
V. СЪБИТИЯТА В ИТАЛИЯ
Сципион се връща в Рим. Неговият триумф.
23. Публий Скипион32 пристигна от Либия не много преди горната дата. Тъй като нетърпението на очакващия го народ съответстваше на величината на делата му, великолепно беше неговото посрещане и голяма симпатията на народа към него. И това беше логично и основателно. След като дори не се надяваха, че ще изхвърлят Ханибал от Италия, нито че ще премахнат опасността надвиснала над тях и за най-близките им, тогава, като смятаха, че вече не само със сигурност са се измъкнали от целия ужас и от нещастието, но дори са надвили враговете си, радостта им беше безмерна. И когато той влезе в града с триумф и им бяха припомнени изминалите опасности най-вече чрез съдържанието на процесията, гражданите бяха превъзбудени както от благодарност към боговете, така и от любов към виновника за тази велика промяна. На триумфа през града заедно с другите пленници премина и Софакс, царя на масесилите.33 След известно време той почина в тъмницата. След като това приключи гражданите на Рим непрекъснато, в продължение на много дни устройваха публични състезания и събори, като разходите за всичко това се осигуряваха от щедростта на Скипион.34
VI. СЪБИТИЯТА В МАКЕДОНИЯ И ЕЛАДА35
Събитията в Кария
24. В началото на зимата,36 когато Публий Солпикий бе избран за консул в Рим, цар Филип пребиваваше в Баргюлион.37 Като разбра, че родосците и Атал не само не разпускаха флотата, но дори екипираха още кораби и още по-усърдно се грижеха за гарнизоните си, се угрижи и обмисляше какви ли не варианти за бъдещи действия.38 Едновременно се боеше да излезе от Баргюлион, защото подозираше, че го очаква морско сражение, и разтревожен от положението в Македония никак не му се искаше да зимува в Азия, защото се боеше и от етолите, и от римляните. Добре знаеше, че неговите пратеничества в Рим (…) защото Либия беше далече. Заради това изпадна в преголямо затруднение, но бе принуден засега да остане на място и да заживее, както се казва, вълчи живот. Като грабеше и крадеше от едни, а други принуждаваше, а някои пък като ласкаеше противно на характера си, тъй като войската му гладуваше, доставяше си кога месо, кога смокини, кога зърнени храни, но съвсем по малко. Някои от тях му осигуряваше Зевксид, други мюласите, алабандите39 и магнетите,40 пред които, когато му дадяха нещо, подвиваше опашка, а когато не му даваха, лаеше и заплашваше. Накрая предприе акция чрез Филоклей срещу града на мюласите,41 но се провали поради нейната необмисленост. Територията на алабандите ограби като враждебна, заявявайки, че му е необходимо да осигури прехрана за войската си.42 (…)
Мегалополитянинът Полибий казва в своята шестнадесета книга, че Филип, бащата на Персей, когато предприел експедиция в Азия, когато магнетите отказали храна за войската му, понеже нямали жито, взел смокини. Ето защо, след като завладял Миунт, подарил това укрепление на магнетите срещу смокини. (…)
25. Народното събрание на Атина проводи посланици при царя Атал, които да изразят благодарност за станалото и да го поканят да дойде в Атина, за да обсъдят положението.43 След няколко дни царят разбра, че в Пирея са пристигнали римски пратеници44 и като прецени, че е необходимо да се свърже с тях, бързо отплава. Когато в атинското Народно събрание разбраха за пристигането му, гласуваха да му устроят голямо посрещане и изобщо великолепен прием. Още като пристигна в Пирея, Атал първият ден се поинтересува за римляните, и като разбра, че те говорят и за досегашното взаимодействие с него, и че са готови да поведат война срещу Филип,45 се зарадва. На другия ден влезе заедно с римляните и архонтите в столицата, съпроводен от пищно шествие. Посрещнаха ги не само първенците, яхнали коне, но и всички граждани с децата и жените си. Когато се сляха, сърдечността при посрещането към римляните и особено към Атал от страна на народа беше такава, че повече не можеше и да се очаква. Като навлезе през Дипюлон, от двете страни стояха жриците и жреците. След това отвориха всички храмове, върху чиито олтари бяха приготвени жертви и го удостоиха с честта той да извърши жертвоприношенията. Най-сетне, бяха му гласувани такива големи почести, с каквито не бяха удостоявали никого от досегашните си благодетели. наред с всичко друго учредиха и фила, носеща името на Атал и го включиха сред епонимите на своите родоначалници.
26. След това свикаха събрание и го поканиха. Той обаче се извини, като каза, че е неприлично да излиза и да изброява собствените си благодеяния пред тези, които са ги получили. Затова изоставиха предложението си да излезе на трибуната, но го помолиха да напише това, което според него ще бъде полезно да се направи при сегашното положение.46 Той се съгласи, и след като го написа, председателстващите внесоха писмото му в Народното събрание. В резюме, написаното съдържаше припомняне за благодеянията, които преди беше сторил на атинския народ, изброяване на сегашните му действия срещу Филип, и накрая – призоваване на война срещу Филип и клетва, че ако сега храбро не се вдигнат в омраза, заедно с родосците, римляните и него, след това ще искат да се включат в благата на мира, след като други ще са го постигнали, и отечеството им ще бъде лишено от полагащите се ползи. След като това писмо беше прочетено, мнозинството с готовност гласува за война, както заради казаното в него, така и водени от благоразположението си към Атал. Прочие, след като на събранието се изказаха и родоските пратеници, и други оратори защитиха същата теза, атиняните решиха да обявят война на Филип. на родосците също бяха отдадени високи почести, народът на Родос бе награден с венец на победата и се реши на всички родосци да се даде пълноправно (атинско) гражданство, освен за всичко друго – и затова, че им върнаха пленените кораби и екипажи. След като свършиха това, пратениците на Родос си заминаха за Кеос,47 при островите, където се намираше флотът им.
27. По същото време, когато римските пратеници бяха в Атина, Никанор48 по заповед на Филип опустошаваше Атика чак до Академията.49 Чрез вестител римляните се свързаха с него и го помолиха да предаде на Филип, че римляните призовават царя да не воюва с никого от елините, да възмезди равностойно Атал за щетите, които му е нанесъл и че ако направи това, ще бъде възможно да поддържа мир с римляните, ако пък не се подчини, ще последва обратното. Като чу това, Никанор се оттегли. Римляните предадоха за Филип същия призив и на епиротите, когато се отбиха във Финике, на път за Амюнандър в Алабанда. Подобно послание предадоха и на етолите в Навпакт, и на ахеите в Егион. А тогава, след като заявиха за Филип това на Никанор, отплаваха за да се срещнат с Антиох и Птолемей относно примирията. (…)
28. Ала на мен ми се струва, че вече с мнозина се е случвало да започват добре и да процъвтяват в своите стремежи да увеличават успехите си, но с малцина – да довеждат делото си до край при всички обстоятелства и особено да запълнят с разум празнината в осъществяването на целите, когато съдбата им се противопоставя. Затова и тогава човек справедливо би укорил леността на Атал и родосците,50 и би изтъкнал царственото поведение на Филип, душевното му величие и последователността в осъществяването на предначертаното, без да бъде възхваляван за делата му изобщо, но за усърдието му в настоящия момент. Правя това отклонение за да не реши някой, че си противореча, като доскоро хвалих Атал и родосците и порицавах Филип, а сега обратно. По този въпрос се изясних още в началото на своя труд, като заявих, че се налага понякога да хвалим, а в други случаи да хулим едни и същи личности, след като често кризите и промените на обстоятелствата към по-лошо, а често и към по-добро променят поведението на хората, и заради собствената си природа понякога те се устремяват да сторят това, което е необходимо, а друг път – обратно. Такова нещо, мисля, се получи и тогава при Филип. Огорчен от сполетелите го загуби и воден най-вече от гняв и обида, той придоби още повече решителност и вдъхновение при създалата се обстановка и по такъв начин се опълчи на родосците и царя Атал, и стигна до последващите действия. Реших се да кажа това, защото някои, подобно на лошите бегачи, се отказват от целта си пред самия финал, а други точно тогава побеждават противниците си. (…)
29. А Филип реши да отнеме от римляните базите и подстъпите по тези места. (…)
За да може, ако реши незабавно да се прехвърли в Азия, негов подстъп да му бъде Абидос. (…)
Струва ми се, че е суетно да изброявам на дълго и широко разположението на Абидос и Сестос, както и благосъстоянието на тези два града, защото всички автори са разказвали, макар и без много полза, за особеностите на местата.51 Но смятам, че в момента, заради самото ни изложение, едно сбито припомняне няма да бъде безполезно за читателите ни. (…) Така, както идващия от океана в Средиземно море не може да не навлезе в залива под Херакловите стълбове, така и излизащия от нашето море на път за Пропонтида и Понта, не може да не стигне до промеждутъка между Сест и Абидос. И сякаш съдбата разумно е нагодила устройството на двата протока, така щото минаването през Херакловите стълбове е многократно по-голямо от това през Хелеспонта. Защото първото е шейсет стадия, докато това през Абидос – два, сякаш за доказателство, че външното море е многократно по-голямо от нашето.52 Впрочем, устието покрай Абидос е много по-удобно от това покрай Херакловите стълбове. Населено с хора от двете си страни, първото се възприема като порта, заради взаимните контакти между населението отсам и оттам, и ту бива свързвано с мост от тия, които са избрали да преминат пеш от единия на другия континент, ту пък често преминавано с кораби. В същото време устието при Херакловите стълбове рядко и от малцина бива използвано, заради слабите връзки между народите, живеещи от двете му страни в Либия и Европа, и заради непознаването на външното море. А пък самият град на абидените е заобиколен от двете си страни с носове от Европа и има залив, който може да защити закотвилите в него от всякакви ветрове. Но извън пристана в този залив, никой не би могъл да закотви край града, поради остротата и силата на течението по протежението на протока.
30. Както и да е. А Филип вдигна наоколо ограда с колове и подложи Абидос на обсада както по суша, така и по море.53 Самото това начинание, ако имаме предвид величината на приготовленията и разнообразието в изобретяването на средства, чрез които и обсаждащите и защитниците се опитваха да се надлъжат и надхитрят, не беше толкова забележително, но ако съдим по благородството на защитниците и тяхната изключителна храброст, ако не друго, те заслужават упоменаване и примерът им да бъде предаден. В началото жителите на Абидос разчитаха само на себе си и мощно се противопоставиха на обсадните приготовления на Филип, а докараните по море обсадни съоръжения унищожиха било с каменохвъргачки, било с огън, тъй че противниците им едва успяха да изтеглят корабите си от сражението. Що се отнася до действията на суша, до известно време се съпротивляваха храбро, без да са загубили надежда, че ще победят противника. Но когато външната стена падна подровена и македоните чрез рововете се доближиха до вътрешната, която защитниците вдигнаха при пропадането на външната, тогава пратиха за преговори Ифиад и Пантагнот. Предложиха Филип да вземе града, но да остави задължените по договор войници да заминат при родосците и Атал, а на свободните да разреши да се спасят с войската кой накъдето пожелае с дрехите, в които са облечени. Но когато Филип им нареди или да се предадат безусловно, или да се борят мъжки, те се върнаха.
31. Като чуха думите му, абидените се събраха на събранието и започнаха да обсъждат положението, решени на всичко. Решиха първо да освободят робите, за да се сдобият в тяхно лице с най-безотказните съюзници, след това да съберат всички жени в храма на Артемида,54 а децата заедно с гледачките им в гимназиона, наред с това да съберат среброто и златото на агората, а също така годното облекло в родоската тетрера и в кизикенската триера. След като постановиха единодушно и го изпълниха, сбраха се отново в Събранието и избраха петдесет от по-възрастните мъже, на които можеше да се разчита и които бяха физически силни да изпълнят решението и ги заклеха пред цялото население на града, ако видят, че стените са превзети от противника, да съсекат децата и жените, да подпалят споменатите кораби, и след гибелта да хвърлят среброто и златото в морето. След това изкараха отпред жреците и заклеха всички или да победят враговете, или да загинат в битка за родината. Накараха пред всички жреците и жриците да пречистят пред жертвените огнища онези, които бяха избрани да извършат сечта. Като изпълниха всичко това, отказаха се да противодействат на неприятеля при подравянето на стената и решиха когато някой участък от стената рухне, да се сражават при разрушения участък и да загинат срещу насилниците.
32. От всичко това може да се каже, че така нареченото Фокидско отчаяние и смелостта на акарнаните бяха надминати от дързостта на абидените. Защото за фокидците се смята, че са постъпили по подобен начин притиснати от необходимостта, но не са били в такава степен обезнадеждени, че могат да извоюват победа, защото им предстояло да се сражават срещу тесалите в боен ред в открито поле. По същия начин и народът на Акарнания, когато предвидили нашествието на етолите, изправени пред обстоятелствата взели подобно решение. За тях разказахме подробно в предишната част на своя труд. Но абидените, обкръжени и останали почти без никаква надежда за спасение, единодушно предпочетоха да приемат своята участ заедно с децата и жените си, камо ли живи да гледат своите деца и жени подвластни на приумиците на враговете. Затова човек с право би упрекнал съдбата заради нещастието на абидените, защото сякаш тя, при страданията на гореспоменатите градове, сякаш се смилила и положението веднага се подобрило, като прехвърлила победата и спасението на страната на обезкуражените, но при абидените предпочела обратното. Мъжете загинаха, градът бе завзет, а децата и жените станаха плячка на победителите.
33. След като стената рухна се втурнаха в руините според дадената клетва и влязоха в схватка с враговете толкова дръзко, че Филип, макар и да пускаше в щурм македоните на смени, чак до настъпването на нощта, съвсем се отказа от битката, разколебан за цялостния си успех. Преодолявайки вражеските трупове и настъпвайки, предните отреди на абидените не само че настървено се бореха, но рисковано се биеха с тях не с мечове и копия, но когато оръжието им се окажеше непригодно, го захвърляха с все сила и хвърляйки се върху македоните, обръщаха някои с все оръжието им, а на други чупеха сарисите (…) и с отломките от копията ги удряха през лицата и по оголените места, довеждайки ги до позорен бяг. Но настъпи нощта и битката позатихна, повечето бяха избити при руините, а останалите бяха съсечени и обездвижени от раните си. Тогава Главкид и Теогнет събраха малцината оцелели стареи и заради собственото си спасение отхвърлиха славното и удивително решение на своите граждани. Решиха да оковат децата и жените, и на заранта изпратиха с молитвени лаврови венци жреците и жриците при Филип, умолявайки го и предавайки му града.
34. По същото време цар Атал, плавайки през Егея за Тенедос55 чу, че абидените са обсадени. Пристигна също така от Рим и най-младият Марк Емилий,56 който беше тръгнал по море за същия Абидос. Римляните, след като разбраха съвсем ясно в Родос за обсадата на Абидос и в желанието си да донесат според заръката посланието на самия Филип, за да обуздаят (Филиповия) напор срещу царете, пратиха (Марк). Той го срещна край Абидос и съобщи на царя, че сенатът е взел решение да го призове да не воюва с никого от елините, да не посяга на Птолемеевото царство, да овъзмезди равностойно Атал и родосците за щетите, които им е нанесъл, и че ако направи това, ще бъде възможно да поддържа мир с Рим, но ако не пожелае да се подчини, ще се счита, че е готов на война с римляните.57 Когато Филип се опита да го поучава, че родосците са посегнали на негови владения, Марк го прекъсна и му викна: “Ами Атиняните? Ами киосците? Ами абидените сега? И те ли преди теб са посегнали на твоето?”. Затруднен, царят му каза, че му прощава за високомерието по три причини, първо, защото е млад и няма опит, второ, защото е най-големия хубавец от цялата делегация – и това си беше вярно – (и най-вече защото е римлянин. “Аз”, каза, “преди всичко искам римляните да не нарушават договорите и да не воювам с тях. Но ако сторят това, ще се защищаваме храбро и ще се молим на боговете”.
След като си казаха това, се разделиха. А Филип като завладя града, веднага прибра цялото богатство, което завари събрано от абидените. Но като виждаше порива на тълпата да избиват себе си заедно с децата и жените си, да се самозапалят, да се обесят, да се хвърлят в ямите, да се хвърлят от покривите, се изплаши и изпълнен с мъка от това, което ставаше в града, съобщи, че дава три дни срок на всички, които искат да се обесят и да се самоубият. А абидените, които бяха избрали смъртта за себе си още от самото начало и които смятаха, че ако предадат тези, които се сражаваха и загинаха за родината, няма да им остане за какво да живеят, я предпочетоха пред веригите и пред една подобна участ. Всички останали по родове и без колебание се отправиха към смъртта. (…)
35. След завземането на Абидос в Родос пристигнаха пратеници на ахейския народ за да поканят Народното събрание да сключи примирие с Филип. След тях дойдоха пратеници на Рим и ги призоваха да не преговарят за мир с Филип без римляните, след което Народното събрание реши да изпълни призива на римляните и да се придържат към съюза си с тях. (…)
36. А Филопоймен изчисли разстоянието между всички ахейски градове и кои от тях могат да стигнат до Тегея по едни и същи пътища. След това написа писма до всички градове и ги предаде на най-далечните градове, разпределяйки ги така, че всеки да получи не само своето писмо, но и това на другите градове, които се падат на същия път.58 До властите на първите градове написа следното: “Когато получите това писмо, веднага свикайте всички пълнолетни в оръжие с продоволствие за пет дни и пари за още пет, и ги съберете веднага в агората. Когато всички се съберат, ги поведете до следващия град. Когато пристигнете там, предайте писмото, адресирано до управителя на този град и изпълнете написаното в него”. В следващото писмо беше написано същото, само дето името на следващия град, в който трябваше да се отиде, беше друго. След като това бе извършено последователно, първо никой не знаеше за каква акция или нападение се извършваше подготовката, нито пък някой можеше да узнае накъде отиват, освен името на следващия град, и чудейки се, всички получаваха заповедта и продължаваха напред. Понеже градовете се намираха на различни разстояния от Тегея, най-отдалечените не получиха писмата едновременно с всички, но всеки в подходящия момент. От което се получи така, че нито тегеатите знаеха какво ще стане, нито тези, които се приближаваха към тях, и едновременно всички ахеи се озоваха в пълно въоръжение през всички порти в Тегея.
37. (Филопоймен) приложи тази разумна тактика заради големия брой шпиони и доносници, с които тиранинът разполагаше.
В деня, в който ахеите щяха да се съберат в Тегея, изпрати отбраните части след като пренощуват в Селласия, на следващия ден да нахлуят в Лакония. Нареди им ако наемниците се притекат на помощ и ги притеснят, да се оттеглят към Скотитас и оттам насетне да се подчиняват на критянина Дидаскалонд; на него се беше доверил и си разпределяха всичко, свързано с тази акция. Изпълнявайки заповедта, те настъпиха храбро. А Филопоймен нареди на ахеите да вечерят навреме и изведе войската от Тегея. След като пренощуваха, на заранта бързо придвижи и разположи войската (в засада) в местата около Скотитас, която (река ?) е между Тегея и Лакедемон.59 На другия ден наемниците в Пелене, веднага щом наблюдателите им забелязаха придвижването на враговете, тутакси се притекоха на помощ, както им беше обичая, и се спречкаха с противниковата войска. Ахеите се оттеглиха съгласно заповедта и те ги последваха по петите, нападайки ги смело и дръзко. Веднага, щом нахлуха в местата за засада, ахеите наскачаха и някои от тях съсякоха, а други плениха. (…)
38. А Филип като виждаше, че ахеите са предпазливи по отношение на една война с Рим, постара се по всякакъв начин да ги въвлече във враждебните действия.60
VII. СЪБИТИЯТА В АЗИЯ
39. За думите ни свидетелства мегалополитянинът Полибий. В шестнадесетата книга на своите истории той казва следното: През зимата Птолемеевият стратег Скопас се отправи към горните места и покори юдейския народ. (…)
След като обсадата взе да става съмнителна, за Скопас се заговори и започнаха да го корят, че се държи безразсъдно.61 (…)
След като Скопас бе победен от Антиох, Антиох завзе Самария, Абила и Гадара.62 Скоро след това му се подчини и онази част от юдеите, които живеят около светилището, наречено Йерусалим. За него имаме много да кажем, и най-вече за славата, на която това светилище се радва, но ще отложим този разказ за друг път.
VIII. ФРАГМЕНТИ ОТ НЕИЗВЕСТНИ ГЛАВИ
(Полибий в шестнадесета книга:)
40. Бабрантион, място край Хиос.
Гитта, град в Палестина.
Хелла, укрепено място в Азия, тържище на царя Атал.
Инсобри, италийски народ.
Кандаса (…) укрепление в Кария.
Картея, един от (членовете на б. пр.) тетраполията в Киос.
Мантюа, град на римляните.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТА КНИГА
1Събитията свързани с действията на Фирип V в Пергам със сигурност са датирани през втората половина на юни 201 г. пр. Хр.
2Полибий още веднъж потвърждва убеждението, че е бил основен извор на Ливий, кйто го следва почти дословно [Liv. XXXI, 46,4]. Достоверността на информацията е потвърдена у Диодор [Diod. XXVIII, 5]
3Тюлтейра (Тилтейра) съответства на съвременното селище Акхисар в долината на река Ликус. След битката при Курупедион в 281 г. пр. Хр. един от победителите над Антиох Монофталм Селевк Никатор поставил македонски гарнизон и района останал в границите на Селевкидската империя.
4Равнината при Тива е на изток от залива при Ида на около 50 мили северно от Пергам. Описание на този район има у Ливий [Liv. XXXVII, 19,7-8], но най-пълно е т у Страбон, който подробно цитира три места у “Илиада” [Hom. Il. I, 366; II, 691; XIX, 295], свързани с превземането на града т ахеите, вземането в плен на Хризеида, участието в битката на самия Ахил. Географът [Strabo, XIII, 1,61-63] обяснява, че заради своите богатства още в дълбока древност за контрол над града спорели мизи и миди. Впоследствие този спор продължил, като в него най-дйно участие взели жителите на Лесбос и Еолида. Страбон изрично тблязва, че в околностите на Тива било светилището на Аполон Сминтейски и живеела Хризеида.
5В Хиера коме (Святото село) се намирало светилище на Артемида, в близост до Тиатейра и р. Хермус, на около 40 км. северозападно от Сарди.
6Теофилиск е бил наварх на родосци.
7Празнините в текста на Полибий за броя на корабите в битката при Хиос добре се допълват чрез Ливий, който изрично отбелязва, че сред 65 кораби на съюзниците имало и от Кизик и Кос [Liv. XXXVII, 11,13].
8Дионисодор впоследствие бил представителна Атал в преговорите между Филип V и Фламиний през 198 г. пр. Хр.
9Градът бил разположен в западната част на полуостров Еритрея срещу о-в Хиос. Съответства на съвременния град Илдър.
10Градът бил разположен в юго-западната част на п-в Еритрея, известен на Тукидид [Thuc. VIII, 34,1] с името Аргинон. Страбон го познава под името известно на Полибий, като уточнява, че бил на около 8 мили от Посейдион на Хиос [Strabo, XIV, 1,33]. Съвременното име на града е Аспрокаво.
11Страбон [Strabo, XIV, 1,7] изрично отбелязва, че о-в Ладе бил срещу Милет и заедно с всички островчета наоколо и особено с Трагей били използвани за скривалища от пирати.
12За тези събития съобщава Полиен [Polyaen. IV, 18,1], който очевидно има за извор Полибий.
13Иасион (Иасос) според информацията, систематизирана у Страбон [Strabo, XIV, 2,21] бил йонийски град, разположен на малък остров срещу материка в северната част на залива Баргилия (съвременна Мандалия).
14Херодот [Hdt. IX, 97,2] изрично пресъздава една полумитична генеалогия, според която Нелей, синът на Кодър участвал в основаването на Милет. Още по-подробно е описанието у Павзаний [Paus. VII, 2,1], който разказва за преселването на Нелей и другите синове на Кодър заедно с атински ловци в Йония. От своя страна Страбон [Strabo, XIV, 1,3] потвърждава тази древна версия, но подчертава факта, че Нелей бил роден в Пилос.
15Това светилище е в непосредствена близост до съвременното селище Сиджирмак Калеси, на около 7 мили източно от Баргилия.
16Полибий има предвид прочутия историк от IV в. пр. Хр. Теопомп от Хиос, ученик на Исократ, написал “Гръцка история” в 12 кн. и “История на Филип” в 58 книги.
17В този фрагмент събитията се отнасят към 202/201 г. пр. Хр.
18От двамата по-известен е Антистен от Родос, творил през последната четвърт на III в. пр. Хр., от когото са останали отделни фрагменти.
19Градът е разположен в Месенския залив, западно от Тайгет.
20Фари (Фаре) е съвременната Каламата на р. Недон в южна Месения. Географското разположение е подробно описано от Страбон [Strabo, VIII, 4,4].
21Полибий припомня за войната на Антиох III срещу Скопас в Койле-Сирия през късната 204 и ранната пролет на 203 г. пр. Хр. Впоследствие след около година в 203/202 г. пр. Хр. Филип V и Антиох Велики влезли в съюз срещу Птолемей V Епифан.
22В този фрагмент Полибий прави преглед на събитията от 202/201 г. пр. Хр.
23Историкът напомня за събитията, отразени в предната книга [Вж. Polyb. XV, 25,25].
24Тук Полибий напомня отново за младежките години на Сосибий [Polyb. XV, 32,6-11].
25т.е. в същата 202/201 г. пр. Хр.
26Полибий описва паралелно събитията в Сирия през същата 202/201 г. пр. Хр.
27т.е. Антиох III Велики.
28Полибий напомня за нахлуването на персийския владетел Камбиз I (600 – 559 г. пр. Хр.), пресъздадено у Херодот [Hdt. III, 34,4].
29Полибий подсеща любопитния читател за действията на Александър Велики в Сирия и Финикия след победата при Исос. В случая става дума за прочутата обсада на Тир през 332 г. пр. Хр., подробно описана в “Анабазис” на Ариан [Arr. Anab. II, 16-24].
30Ариан [Arr. Anab. II, 24,5] пише за около 30 000 души продадени в робство.
31Съпротивата на Газа през октомври 332 г. пр. Хр. е намерила широк отзвук в античната писмена традиция. За нея подробно съобщават Ариан [Arr. Anab. II, 26-27], Курций [Curt. IV, 6,7-30], Плутарх в биографията на Александър [Plut. Alex. 25,3-4], Диодор [Diod. XVII, 48,7], Страбон [Strabo, XVI, 2,30], първият известен римски географ от I в. Помпоний Мела [Melae, I, 64], юдейския историк Йосиф Флавий (37/38 – 100 г.) [Joseph. Ant. Jud. XI, 320-325] и византийсския хронист Зонара [Zon. IV,10].
32Според Ливий [Liv. XXX, 45] завръщането на Сципион било в края на 553 г. от основаването на Рим, т.е. през 201 г. пр. Хр.
33Полибий споменава за Софакс във фрагменти от предходните XV и XIV книги, както и в XI, 24,4. Между него и изворите на Ливий има известни различия [Liv. XXX, 45,4-5].
34За същото споменава и Ливий [Liv. XXX, 45,3].
35Този фрагмент се отнася към есента и зимата на четвъртата година от 144 Олимпиада, т.е. 201/200 г. пр. Хр.
36Полибий има предвид периода между 20 ноември и 20 декември 200 г. пр. Хр.
37Градът бил в южната част на залива при Иасус (съвр. Мандалия) и сега се нарича Асар.
38Събитията са описани също така у Ливий [Liv. XXXI, 2,1] и Апиан [App. Mac. 4,2].
39Те имали град Алабана, разположен в Кария и сега носещ името Арафисар.
40Техният град Магнезия на р. Меандър бил разположен на три мили северно от прочутата йонийска река и на около 17 мили северно от брега на Приене. Най-подробното географско описание на района е у Страбон [Strabo, XIV, 1,39].
41По-големи подробности около тези събития, които са свързани с началото на Втората македонска война от 200 г. пр. Хр. са описани у Ливий [Liv. XXXI, 16,12-14; XXXI, 23,11; XXXI, 25,1-3; XXXI, 38,2; XXXI, 40,1-5].
42Преди Филип V да с завърне в Македония през 200 г. пр. Хр.
43Събитията от този фрагмент се отнасят през пролетта (април или май) на 200 г. пр. Хр.
44Според Ливий [Liv. XXXI, 2,3-4] тези пратеници били Гай Калвний Нерон, Марк Емилий Лепид и Публий Семпроний Тудитан. Кратки информации за това пратеничество има и у Апиан [App. Mac. 4,2] и Юстин [Iust. XXX, 3,3].
45Римският сенат обявил война на Филип V вероятно в края на юли или началото на август, тъй като в средата на септември 200 г. пр. Хр. Сулпиций вече бил в Илирия [Liv. XXXI, 22,4].
46Ливий [Liv. XXXI, 15,1] почти дословно възпроизвежда написаното от Полибий.
47Информацията на Полибий се съгласува с тази на Ливий [Liv. XXXI, 15,8], който очевидно е заимствувал от прочутия си предшественик.
48Тези събития са отразени и от Ливий [Liv. XXXI, 16,2], който съобщава, че Никанор разполагал с около 2000 пехота и 200 души конница.
49Прочутата Академия била 5 стадия (около 1200 м) северозападно от Дипилонската врата, където бил и прочутият храм на Атина, според изричното твърдение на Атеней [Athen. XIII, 561 E], а според старогръцкия писател от III в. Диоген Лаерций, написал “Животът и възгледите на философите” тук била и школата на Платон [Diog. Laert. III, 5,20; IV, 16].
50Събитита, свързани с дейността на Атал и родосците подробно и точно са описани у Ливий [Liv. XXXI, 15,9-11], който изглежда е използвал и други допълнителни източници.
51За стратегическото разположение на Сестос в Тракийския Херсонес и връзката чрез Хелеспонта с Мизия в северозападната част на Мала Азия подробно са писали още Херодот [Hdt. X, 115], Тукидид [Thuc. VIII, 62] и Ксенофонт [Xen. Hell. IV, 8,5]. Абидос е бил в Мизия (Мала Азия) и за него има подробно описание у Страбон [Strabo, XIII, 1,22].
52Херодот [Hdt. VII, 34] пише, че е приблизително 7 стадия (т.е. окло 1400 м.), а Ксенофонт [Xen. Hell. IV, 8,5], че нямало 8 стадия. От своя страна Плиний [Plin. Nat. hist. VI, 2] отбелязва, че не надхвърляло 1300 м. Всъщност реалното разстояние е по-малко от 2 км.
53Събитията със сигурност са датирани през октомври 200 г. пр. Хр.
54Преди повече от 110 г. в един от първите професионални компендиуми по нумизматика изрично е посочено, че върху монетите на Абидос е изобразен храмът на Артемида, което потвърждава информацията на Полибий.
55Информацията е потвърдена у Ливий [Liv. XXXI, 16,8].
56Марк Емилий Лепид е най-младият от тримата римски легати.
57Ливий [Liv. XXXI, 16,4] описва събитията в същата последователност.
58Събитието се датира със сигурност през 200 г. пр. Хр.
59Географията на района и неговата кратка история са систематизирани у Павзаний [Paus. II, 10,6].
60Този кратък фрагмент на Полибий е запазен чрез лексикона на Свида (Суда) и обхваща събитията от есента на 199 до пролетта на 198 г. пр. Хр. Събитията от този период са описани от Ливий [Liv. XXXII, 5-19].
61Събитието е датирано през зимата на 201/200 г. пр. Хр.
62Събитията се отнасят към края на 199 и началото на 198 г. пр. Хр.
===========================================================================
Антични автори 