Полибий, Всеобща история – кн. 18 – фрагменти

ФРАГМЕНТИ ОТ ОСЕМНАДЕСЕТА КНИГА*1


I. СЪБИТИЯТА В МАКЕДОНИЯ И ЕЛАДА

Фламиний и Филип

1. Когато дойде уреченото време,2 Филип потегли от Деметриада за Мелийския залив с пет лодки и една пристида, на която отплава самият той. С него бяха македоните Аполодор и писарят Демостен, от Беотия Брахюл,3 ахеецът Киклиад,4 напуснал Пелопонес по причини, които вече казах. С Тит бяха царят Амюнандър и пратеният от Атал Дионисодор, а от страна на народите и градовете – от ахеите Аристен5 и Ксенофонт, от родосците навархът Акезимброт, от етолите стратегът Феней6 и мнозина други държавни мъже. Когато доближиха Никея откъм морето, свитата на Тит спря край самия бряг, а Филип доближи сушата, но остана в морето. Когато Тит го подкани да се слезе, той се изправи от кораба и каза, че няма да го напусне. Запитан отново от какво се страхува, Филип отговори, че не се бои от никого, освен от боговете, но че не може да се довери на повечето присъстващи и най-вече на етолите. Когато римският стратег се учуди и каза, че за всички рискът е еднакъв и опасността обща, Филип го прекъсна и му каза, че не е прав. Защото ако пострада Феней, има много етоли, които да станат стратези, но ако Филип загине, няма да има кой да царства над македоните. Всички решиха, че разговорите са започнали по един тягостен начин. Въпреки това Тит го покани да каже това, за което е дошъл. Но Филип отговори, че не е уместно той да говори, а Тит. Защото искаше Тит да му изясни какво трябва да направи, за да има мир. Тит му заяви, че ще му каже нещо просто и очевидно. Призовава го да се изтегли от цяла Елада, да върне на всички пленниците и дезертьорите, които бяха при него, районите в Илирида, които беше завладял след примирието, сключено в Епир7 да предаде на римляните; също така да върне на Птолемей всички градове, които си беше присвоил след смъртта на Птолемей Филопатор.

2. Като каза това, Тит спря, обърна се към другите и ги прикани всеки да каже за какво са го изпратили. Пръв пратеникът на Атал Дионисодор взе думата и рече, че трябва да върне корабите на неговия цар, които беше пленил в битката при Хиос, заедно с техните екипажи, и да възстанови изцяло светилището на Афродита и Никефория, които бе разрушил. След това навархът на родосците Акезимброт призова Филип да се оттегли от Пирея, която им беше отнел, да изтегли гарнизоните си от Иасион, Баргюлион и града на евромеите, да възстанови съюза на жителите на Перинт с византионите, да се оттегли също така и от Сест, Абидос и от всички тържища и заливи из Азия. След родосците, ахеите поискаха Коринт и Аргос непокътнати. След тях етолите го поканиха първо да се оттегли от цяла Елада, както римляните, и второ – да им възстанови непокътнати градовете, които преди бяха в съюз с Етолия.8

3. След като етолийският стратег Феней рече това, думата взе Александър, наречен Исийски, мъж, за когото се смяташе, че е практичен и силен в словото си. Той заяви, че нито сега Филип е искрен в примирието, нито е воювал с благородство, когато е трябвало да прави това, но при разговори и срещи устройва засади, варди се и се държи все едно че воюва, а към самия противник се отнася несправедливо и съвсем неблагородно. Вместо да среща противника лице в лице, бяга да пали и да граби градовете и унизявайки се с такова поведение срами подвизите на победителите. Впрочем македоните, които са царували преди него, не са се водили от подобни принципи, а напротив. Непрекъснато са воювали помежду си на открито, но рядко са превземали и разрушавали градове. За всички това е най-явно от войната за Азия, която Александър поведе срещу Дарий, както и от спора на диадохите, в който всички воюваха за Азия срещу Антигон.9 По подобен начин, същите принципи са отстоявали и техните наследници та до Пир: решително да воюват помежду си на открито да сторят всичко, за да се победят един-друг с оръжие, но да щадят градовете, за да могат победилите да бъдат техни водачи и да бъдат почитани от поданиците си. А да разрушаваш онова, заради което се води войната, като изоставяш самата война, каквото сега прави Филип, е проява на лудост, и то засилваща се. Защото в Тесалия, като техен приятел и съюзник, е съсипал толкова градове, докато бързаше да се измъкне от теснините на Епир, колкото никой от воюващите с тесалите не е съсипвал. Нека Филип да каже защо е завзел Лизимахия, която беше на страната на етолите и имаше техен стратег? Защо е пробил кианите, които също така бяха съюзници на етолите, след като е приятел на етолите? Как ще обясни това, че сега държи Ехин, Тива във Фтия, Фарсал и Лариса.

4. Като каза всичко това, Александър млъкна. А Филип се приближи към сушата малко повече от преди и като се изправи от кораба каза, че Александър си е поднесъл речта театрално и по етолийски. Защото всички добре знаят, че никой не унищожава собствените си съюзници драговолно, но при промяната на обстоятелствата водачите са принудени да вършат много неща противно на собствените си предпочитания. Още докато царят произнасяше това Феней, чието зрение беше доста влошено, прекъсна Филип, като му извика, че говори празни приказки; трябвало или да побеждава в битки, или да изпълнява заповедите на по-силните. Филип, макар и да се намираше в тежко положение, не подмина тази простащина, проявена към него, но отвърна: “Това, Фенее, е очевидно и за слепия”. За това го биваше и в това отношение беше много надарен в способността да уязви хората. Веднага се обърна към Александър и му каза: “Питаш ме, Александре, защо съм завзел Лизимахия? За да не би заради вашето безгрижие да бъде разорена от траките, както стана сега, когато изведох войниците си заради тази война, които бяха в нея не като (окупационен – б. пр.) гарнизон, а за да я пазят. С кианите не аз воювах, а Прузий, и отивайки му на помощ ги завладях, като виновни бяхте вие. Макар и аз, и останалите елини да изпращахме непрекъснато посланици при вас, да се откажете от закона, който ви дава правото да мъкнете плячка след плячка, казвахте, че по-скоро Етолия ще се откаже от Етолия, отколкото от този закон”.

5. Когато Тит се учуди и попита какво означава това, царят се опита да му обясни, като каза, че етолите имат обичай да завладяват не само тези, срещу които сами воюват, и тяхната земя, но и ако някои други воюват помежду си, макар етолите да са им приятели и съюзници, въпреки това етолите да могат без да е необходимо да вземат общо решение, да се притичват на помощ и на двете воюващи страни, и да завладяват територията им, така че около етолите не съществуват нито приятелски граници, нито вражески, но те са готови да станат врагове и противници на всички, които спорят за нещо помежду си. “Как прочие могат да ме обвиняват сега, ако и да съм приятел на етолите, след като съм съюзник на Прузий, че съм сторил нещо на киосците, помагайки на неговите съюзници? И най-ужасното – те да се правят на равни с римляните и да заповядват на македоните да се оттеглят от цяла Елада: да ми се произнася това изобщо е нахалство, но да го казват римляните все пак може да се понесе, докато да ми го казват етолите, е съвсем непоносимо; От коя Елада ме приканвате да се оттегля и как ще я ограничите? От самите етоли повечето не са елини; Народът на аграите10 и на аподотите,11 още и на амфилохите,12 не са Елада. Или тях ще ми ги отстъпите?”

6. Тук Тит се засмя, а Филип продължи. “Но стига съм говорил за етолите. Що се отнася до родосците и Атал, кое би би било справедливо, дали ако те ми върнат пленените кораби и екипажи, или аз техните? Безспорно е, че не аз пръв посегнах на Атал и родосците, а те на мен. Въпреки това, щом ти го искаш, ще върна на родосците Пирея, а на Атал корабите и спасените негови хора. Разрушаването на Никефория и храма на Афродита не бих могъл да възстановя по друг начин, но ще пратя дървета и градинари, които да се погрижат за лечението и да увеличат броя на дърветата”. Тит отново се засмя на шегата, а Филип се обърна към ахеите и най-напред изброи благодеянията, които Антигон им беше сторил, а след това собствените; след това описа големите почести, с които ахеите го бяха удостоявали. След това прочете тяхното решение да се отдръпнат от него и да минат на страната на римляните,13 и като се възползва от този повод, говори много за безбожието на ахеите и за тяхната неблагодарност. Въпреки това заяви, че ще им предаде Аргос, но за Коринт ще обсъди с Тит.

7. След като каза всичко това на останалите, обърна се към Тит, като рече, че тази приказка се отнася до него и до римляните, и го запита дали мисли, че (Филип) трябва да се оттегли от местата в Елада, които е завладял, или и от ония, които е получил в наследство от предците си. Понеже той замълча, Аристен от страна на ахеите и Феней от страна на етолите бяха готови веднага да му отговорят. Но тъй като часът напредваше, говорът им се чуваше лошо поради времето и Филип поиска всички да му предадат писмено своите условия за мир: защото той бил сам и нямало с кого да се посъветва. За това искал сам да си даде думата за това, което му нареждат. Тази подигравка не се хареса на Тит. Понеже не искаше други да вземат решение, отвърна с подигравка на Филип, като му рече: “Нормално е, Филипе, да си сам сега. След като изби приятелите си, които те съветваха най-добре”. Македонецът презрително се усмихна и замълча.

И тогава всички предадоха писмено на Филип своите искания според казаното и се оттеглиха, като се уговориха на следващия ден пак да се срещнат в Никея. На заранта всички, които бяха с Тит, пристигнаха навреме на уреченото място, но Филип го нямаше.

8. Денят беше вече твърде напреднал и свитата на Тит почти се бяха отказали, когато Филип се появи късно привечер, придружен от същите хора, които бяха с него и преди, и каза, че е прекарал деня в объркване и затруднение от техните искания, но според тях за да ограничи във времето обвинението на ахеите и етолите; защото предния ден беше усетил, че те двамата бяха готови да го нападат и порицават. Ето защо и тогава, като се приближи, поиска римският стратег да разговаря лично с него за положението, за да не говорят само двамата му нападатели, но да може и да се уговорят спорните въпроси в някакъв завършен вид. Понеже го увещаваше и настояваше многократно, Тит запита присъстващите какво да правят. Когато те го призоваха да отиде и да чуе какво ще каже, Тит остави при себе си Апий Клавдий, по онова време хилиарх, и след като останалите се отдалечиха малко от морето, каза, че той ще остане на място и покани самия Филип да слезе. Царят слезе с Аполодор и Демостен, и като се събра с Тит, дълго време си говориха. Какво са си рекли тогава един на друг, трудно е да се каже. Но след като Филип се оттегли Тит, разяснявайки на останалите предложението на царя каза, че той връща на етолите Фарсал и Лариса, но Тива не връща, оттегля се от Пирея в полза на родосците, но не и от Иасион и Баргюлии; на ахеите предава Коринт и Аргос. Казал е, че ще предаде на римляните районите на Илирида и всички пленници, а на Атал ще възстанови всички пленени кораби и хората, които са оцелели.

9. Никой от присъстващите не беше удовлетворен от такова примирие и казваха, че той трябва да изпълни първото нареждане – т.е. да се изтегли от цяла Елада – и ако не, всякакви уговорки поотделно са напразни и не водят до нищо. Виждайки препирнята им и страхувайки се от обвиненията, Филип поиска Тит да отложи срещата за другата заран, тъй като часът беше напреднал.14 Той или ще ги убеди, или ще приеме това, което искат. Тит се съгласи и като се уговориха да заминат за крайбрежието на Тронион се разделиха, а на другия ден всички пристигнаха на уговореното място навреме. Филип говори кратко и помоли всички, но най-много Тит, да не прекъсват примирието, щом повечето водачи са в сговорчиво настроение, но ако е възможно между тях, да бъдат съзвучни при възраженията си; ако не, то ще изпратят посланици в (римския) сенат и ще го убедят по спорните въпроси или ще постъпят така, както той реши. След като предложи това, всички останали казаха, че трябва да се постъпи според правилата на войната и да не се приемат исканията му. Но римският стратег заяви, че нито той, нито Филип се съмняват, че е възможно да се направи това, което той иска. Стига това да не попречи на работата на сената, той ще уреди да се предостави на царя това благоволение, което Филип иска. Разбира се, нищо от това, което сега си говорят, не би могло да се утвърди без сената, но че сегашният момент е подходящ да добият опит за тяхното мнение. И след като войските нищо не могат да свършат през зимата, то да отложат за това време внасянето на тези въпроси в сената не е непостижимо, а е подходящо за всички.

10. След като всички бързо схванаха, че Тит не е чужд на идеята въпроса да се внесе в сената, решиха да се съгласят с Филип да пратят посланици в Рим, но също така всеки от тях да изпрати свои посланици, които да говорят пред сената и да поднесат обвиненията си срещу Филип.

След като преговорите протекоха според намерението и първоначалните преценки на Тит, той веднага довърши останалата част от намерението си, като грижливо утвърди своите позиции, без да прави никакви отстъпки на Филип. Даде му два месеца отсрочка и му нареди през това време да изпрати своя делегация в Рим. Заповяда му веднага да изтегли гарнизоните си от Фокида и Локрида. Старателно уреди нещата на своите съюзници така, че по никакъв начин да не бъде възможно те да пострадат от македоните. След като извърши всичко това, което беше предписано спрямо Филип, останалото време прекара сам. А в Рим начаса изпрати Амюнандър, знаейки, че той е удобен и лесно ще се разбере с тамошните му приятели, като в същото време ще направи впечатление и ще внуши респект с името на царството. След него проводи и своите пратеници, Квинт Фабий, който беше племенник на жена му и Квинт Фулвий, а заедно с тях Апий Клавдий, наречен Нерон. От страна на етолите делегацията включваше Александър исийски, Дамокрит от Калидония, Дикеарх от Трихонион, Полемарх от Арсиноя, Ламий от Амбракия, Никомах от Акарнания, от тези, които бяха изгонени от Турии и се бяха преселили в Амбракия, Теодот от Фери, бежанец от Тесалия, заселил се в Стратон, от страна на ахеите Ксенофонт от Егион, а от името на царя Атал само Александър, и от демоса на атиняните Кефизодор със свитата му.

11. Те пристигнаха в Рим преди сенатът, който в тази година избираше консули, да беше обсъдил дали да пратят в Галатия срещу Филип двамата или единия от тях. След като приятелите на Тит ги убедиха двамата консули да останат в Италия поради страха от келтите, те се явиха пред сената и всички остро обвиниха Филип.15 Най-напред се каза всичко онова, което бяха заявили и пред самия цар; след това всички се опитаха усърдно да внушат на сената, че докато Халкида, Коринт и Деметриада са подчинени на македонеца, няма да бъде възможно елините да получат свободата си. Това, заявиха те, го е казал и самият Филип, и то е напълно вярно. Той бе казал, че въпросните места са прангите на Елада и е напълно прав. Защото нито пелопонесците ще могат да влизат по море в Коринт, докато там е настанен царски гарнизон, нито локрите, беотите и фокидците ще имат смелостта, докато Филип държи халкида и останалата част на Евбея, нито пък тесалите, нито магнетите ще могат да се ползват от свободата си, докато Филип и македоните владеят Деметриада. Затова оттеглянето на Филип от другите места е само привидно, за да спечели време. Ако задържи споменатите места, той би могъл, ако пожелае, само за един ден лесно да подчини елините. Затова настояха сенатът или да принуди Филип да се оттегли от тези градове, или ако нещата останат в сегашното им положение, да поведат с всички сили война срещу него. Сегашното положение е твърде благоприятно за войната, македоните са вече два пъти по-ощетени и източниците им на приходи на сушата са изразходени. Като казаха това, помолиха ги да не излъжат елините в надеждата им за свобода и да не лишават себе си от най-добрата оценка. Елинските пратеници произнесоха тези и подобни на тях неща, докато хората на Филип, които се бяха приготвили да говорят надълго и нашироко, изпаднаха в затруднение от самото начало. Когато ги попитаха дали ще се оттеглят от Халкида, Коринт и Деметриада, отвърнаха, че нямат никакви пълномощия по тези въпроси.

12. Прекъснати по такъв начин, те млъкнаха. Сенатът изпрати и двамата консули в Галатия, както казах по-горе, и отделно от това гласуваха война срещу Филип, като на Тит възложиха закрилата на елините. Това бързо се разбра в Елада и всичко съвпадна със замисъла на Тит, който подпомогна съвсем малко и мимоходом развитието на събитията, но до голяма степен всичко се стече според собствените му предвиждания. Подобно на други римляни, той бе надарен с изключителна съобразителност. Провеждаше държавната политика, както и личните си дела толкова непогрешимо и пресметливо, че повече не можеше да се пожелае. Въпреки че беше твърде млад; все още нямаше повече от тридесет години; и пръв влезе с войска в Елада.

Дефиниция за предателство

13. Много често и в много случаи ме е обземало удивление от човешките грешки, и особено по отношение на предателите.16 Ето защо искам да кажа за тях онова, което е уместно при различните обстоятелства. Впрочем знам, че тази тема е твърде трудна за обсъждане и анализ. Никак не е лесно да се определи кой трябва да се смята за истински предател. Защото е очевидно, че нито онези хора, които водени от чисти помисли са избрали общ съюз с някои царе или династи могат леко да бъдат наречени предатели, нито пък тези, които заради променените обстоятелства са прехвърлили своите отечества от едно към друго приятелство и съюз. Още повече, когато такива люде са причинявали преголеми добрини за своите отечества. За да не носим примерите си отдалече това, което говоря, ще се разбере лесно от събитията, които сега описвам. Ако Аристен не беше прехвърлил овреме ахеите от съюза им с Филип на страната на римляните, ясно е, че народът им щеше съвсем да загине. Но сега освен че в най-подходящия момент осигури на всички тях безопасност, според мнението на всички този човек и неговата хитрина се смятаха за причина за нарастването на Ахейската държава. Ето защо не само че никой не го наричаше предател, но всички го смятаха за благодетел и спасител на страната. Същото би трябвало да се каже и за другите, които провеждат политиката си според промяната на обсто-ятелствата и действат съобразно с тях.

14. По същата причина, ако и да би похвалил човек Демостен за много негови качества, по този въпрос би трябвало да го порицае, защото е хвърлил лекомислено и безразсъдно най-жестоката обида върху най-изтъкнатите мъже сред елините, като е е казал, че в Аркадия Керкид, Хиероним и Евкампид са предали Елада затова, че са се съюзили с Филип, а в Месена – децата на Филиад Неон и Тразилох, в Аргос пък Мюртис, Теледам и Мнасеас, също така в Тесалия Даохос и Кинеас, а при беотите Теогейтон и Тимолай; наред с тях изброява и мнозина други, като ги споменава по градове, макар всички гореспоменати мъже да са имали съвсем очевидно основание затова, че за себе си са постъпили справедливо, а най-вече тия от Аркадия и Месена. Те, след като привлякоха Филип в Пелопонес и обезсилиха лакедемоните, първо направиха така, че всички жители на Пелопонес да си отдъхнат и да получат представа какво е свободата, след това да възстановят териториите и градовете, които лакедемоните при своите успехи бяха отнели от месениите, мегалополитаните, тегеатите, аргосците, и без съмнение увеличиха силата на своите отечества; срещу което не се задължиха да воюват с Филип и македоните, а да правят всичко, което носи слава и почит. Ако бяха направили всичко това, било вкарвайки Филипови гарнизони в градовете си, или премахвайки законите, бяха унищожили свободата и спокойствието на гражданите заради собственото си обогатяване и власт, щяха да са заслужили това обвинение; но ако в търсенето на справедливост за отечествата си се бяха отличили в преценката на обстоятелствата, смятайки, че не едно и също нещо е полезно и за атиняните, и за собствените им градове, то заради това в никакъв случай не е трябвало Демостен да ги нарича предатели. Но този, който измерва всичко според изгодата за собственото си отечество и смята, че всички елини са длъжни да се оглеждат към атиняните, а ако не, да ги нарича предатели, ми се струва, че проявява невежество и твърде много се отдалечава от истината [както е направил Демостен], особено след като случилото се тогава с елините свидетелства не в полза на Демостен, че добре е предвидил бъдещето, но в полза на Евкампид, Хиероним, на Керкид и на децата на Филиад.17 А след като бяха смазани в битката при Херонея,18 атиняните въобще не можаха да изпитат на гърба си най-големите нещастия затова, че се противопоставиха на Филип. Ако не беше царското великодушие и честолюбие, политиката на Демостен можеше да им донесе още по-големи беди. А заради споменатите мъже в цялост на аркадците и месениите беше осигурена безопасност и спокойствие от лакедемоните, а поотделно градовете им получиха и много придобивки.

15. Трудно е да се определи към кои хора с право би могъл да се употреби този епитет. Той би бил най-правомерен, ако се отнася към такива, които в зависимост от пълния поврат на събитията вкарват своите градове в ръцете на враговете, водени било от съображения за собствената си сигурност и изгода, било от разногласие с противниците си в собствения си град, или пък такива, които, кълна се в Зевс, приемайки чужд окупационен гарнизон и възползвайки се от външната закрила, заради собствените си подтици и намерения подчиняват собствените си отечества на милостта на ония, които имат повече сила. Всички такива човек основателно би могъл да означи с името предатели. Но тези, които не са получили никога никаква облага или добрина за себе си, единодушно получават от всички противоположната оценка. Ето защо можем да се чудим къде са гледали или какви сметки са си правили, когато са взимали решението, та са се докарвали до такова нещастие. Защото никой известен (предател) никога не е постигал блажен живот, но сякаш в пълна мяра са получавали полагащото им се наказание от ония, на които са извършвали услугата. Защото стратезите и династите често използват предателите заради собствената си изгода. Но когато престанат да им бъдат от полза, започват да се отнасят към тях като към предатели, според Демостен, като съвсем основателно смятат, че тези, които са връчили родината си в ръцете на враговете и са изменили на първоначалното си приятелство, няма да съхранят лоялността си и към тях самите, нито пък ще им останат верни. Но и да избягат от техните ръце, няма лесно да се отърват от ония, които са излъгали в клетвите си. Но дори да се изплъзнат от козните и на едните, и на другите, то позорната слава, която са си навлекли пред останалите хора ще ги преследва в целия им живот, подлагайки ги и денем, и нощем на много лъжливи, но и на много истински страхове, съдействайки и съ-указвайки на ония, които имат лоши помисли към тях, докато накрая не ще им позволи дори на сън да забравят своите прегрешения, но ще ги накара да сънуват всякакъв вид заговори и нещастия, усещайки всеобщото отчуждение и омраза на всички към тях. Но макар всичко това да е така, никой, който е имал нужда от предател не се е поколебавал, освен съвсем малцина. Поради което човек с право би казал, че човешкият род, който се смята за най-хитрия от всички животински видове, има твърде много основание да се окаже най-жалкия. Защото останалите животни, робувайки на своите телесни нагони, загиват единствено заради тях. Докато човешкият род, макар и създаден да мисли, въпреки това греши било от безразсъдство, било заради природата си. А от мен по този въпрос – толкова.

Атал в Сикион

16. Цар Атал и преди се бе радвал на високи почести в Сикион, заради което откупи за тях срещу немалко пари свещения участък на Аполон, срещу което му вдигнаха и колос от десет лакти край статуята на Аполон на агората. Тогава той наново ги дари с десет таланта и десет хиляди медимни пшеница и те с многократно нарастнала любов решиха да му посветят златен образ и гласуваха закон всяка година да му правят жертвоприношение. След като получи тези почести, Атал замина за Кенхреи.19

Жестокостта на жената на Набид в Аргос

17. Тиранинът Набид остави за свой наместник в Аргос пеленеца Тимократ, защото нему най-много се доверяваше и го използваше в по-важните си работи, и отиде в Спарта. След няколко дни прати жена си, като й нареди да иде в Аргос и да събере пари. Пристигайки, тя надмина Набид в жестокостта си. Викайки при себе си някои от жените поотделно, други по родове, приложи всички видове безчинства и насилие, докато не отне почти на всички не само златните им накити, но и най-хубавите им одежди. (…)

А Атал в дълга реч им припомни за добродетелите на дедите им от древни времена.

Кампанията на Фламиний в Тесалия и битката при Киноскефале

18. А Тит,20 който не можеше да разбере къде се е установил на лагер противникът, но знаеше със сигурност само това, че са в Тесалия, заповяда на всички да насекат оградни колове, за ги пренесат в случай на нужда. Това, според елинските навици изглежда невъзможно, но според римските е лесно. Елините едва носят своите сариси по време на поход и с мъка понасят тежестта им, докато римляните, привързали на гърбовете си с кожените подвезки големите щитове, носят в ръцете си гезите, въпреки това понасят да носят и оградните колове. Наред с това, голяма е разликата между тях. Елините смятат за най-добър ограден кол този, който има най-много и най-големи израстъци около основата си, докато при римляните оградните колове имат по две или три напречни греди, най-много четири. И те с (…) се захващат (…) не последователно. Поради това подсигуряването им става изключително лесно – един човек донася три или четири, вързани една за друга – и приложението им е изключително безопасно. Заградният кол при елините, когато бъде поставен пред укреплението, най-напред лесно може да бъде измъкнат; когато единичният кол се хване и притисне под земята, а израстъците от него са много и големи, и след това двама или трима го разклатят откъм израстъците, основният кол се измъква лесно. Щом стане това, веднага се образува проход и поставените наоколо (колове) се освобождават, поради това, че връзките помежду им и редуванията им са къси. При римляните обаче става обратното. Те се поставят прави и преплетени помежду си така, че нито може да се разбере лесно кои напречни пръти от кои израстъци са, забити в земята, нито кои израстъци от кои напречни колове са. Поради това нито могат да се подхванат, като се провре ръката, защото са преплетени нагъсто, и освен това напречните пръти са старателно заострени, нито пък ако се подхванат, могат лесно да бъдат измъкнати, първо защото при всички напъни силата е почти само от долу нагоре, второ защото дори да бъде измъкнат един от напречните колове, човек трябва да се справи и с много други, подчинени нему, поради взаимното им преплитане. Никак не е възможно двама-трима да се справят с такова заграждение. Дори и да успее някой да измъкне един-два кола, от това не се получава междина. Ето защо, след като разликата е толкова голяма, и още след като това изобретение е налице, неговото построяване е лесно и приложението му е изключително надеждно, ясно е, че ако има и други военни техники, които римляните прилагат и които заслужават ревност и подражание, то и това е едно от тях, по мое мнение.

19. И тъй, Тит, след като приготви това за да го използва при необходимост, потегли бавно с цялата войска, и след като приближи град Фери на около петдесет стадия, спря там. А на другия ден заранта съгледвачи и разузнавачи, та дано някой получи възможност да разбере къде ли са и с какво ли се занимават враговете. По същото време Филип, разбрал, че римляните лагеруват край Тива, се вдигна и потегли от Лариса с цялата си войска, насочвайки се към Фери. На разстояние около тридесет стадия от града се спря навреме на стан и заповяда на всички да се погрижат за възстановяването си, а преди зазоряване събуди войската и отпрати напред свикналите да вървят пред войската, като им нареди да прехвърлят височините над Фери, докато самият той с настъпването на деня изведе войската извън заграждението. За малко двата предни отряда не се натъкнаха един на друг около височините. След като се забелязаха поради тъмнината на много малко разстояние един от друг, те се спряха и бързо изпратиха (вестители), които да съобщят на двамата вождове какво се е случило и да ги попитат какво да правят. Решиха да останат на място и да извикат предните части да се оттеглят в лагера. На заранта и двамата изпратиха на разузнаване по около триста души конница и лека пехота, сред които Тит изпрати и два етолийски уламона, защото познаваха местността. Когато те се срещнаха от тази страна на Фери, която е към Лариса, храбро се впуснаха в бой. Етолиецът Евполем се сражаваше с голяма сила и увлече италийците да се намесят активно, при което македоните отстъпиха. И тогава, след като дълго време се обстрелваха, се оттеглиха в своите лагери.

20. На другия ден, тъй като и двамата бяха недоволни от местността около Фери, защото тя беше твърде залесена с плодни дървета, с много плетове и градини, потеглиха. Филип тръгна за Скотуса, бързайки да се снабди с продоволствие от този град, и след това да бъде готов да заеме подходящи места за своята войска; а Тит, подозирайки какво ще стане, придвижи войската си заедно с Филип, бързайки да прибере преди него житото в земята на Скотуса. Понеже и двамата тръгнаха в поход през стръмни планини, нито римляните можеха да наблюдават накъде отиват македоните, нито македоните римляните. В края на същия ден Тит стигна до така наречената Еретрия в (земята на Фтиотида), а Филип до реката Онхест и двамата спряха там, без нито един от двамата да знае къде е лагера на другия. На другия ден отново потеглиха, Филип към така наречения Меламбион в земята на Скотуса, а Тит за Тетидиона във Фарсалия, без да знаят нищо един за друг. След поройния гръмотевичен дъжд, който се изля, на другата сутрин всичката влага от облаците бе паднала на земята, така че от образувалата се мъгла не можеха да виждат дори краката си. Въпреки всичко Филип бързаше да стигне определената цел и потегли с цялата войска. Но затруднен от мъглата, след като успя да придвижи войската на много късо разстояние, я прибра в палисада, като отпрати охраняващите части да заеме височините по околните хълмове.

21. А Тит, разположил се на стан край Тетидиона и недоумявайки къде ли могат да се намират противниците, отпрати десет улами и около леки пехотинци да обходят страната и внимателно да разузнаят. Те, като преминаваха през стръмнините, без да забележат се натъкнаха на македонската охрана, тъй като денят беше мъглив. След като последните в началото малко се пообъркаха, започнаха да си пробват силите, като в същото време и едните, и другите проводиха до вождовете си да им съобщят за случилото се. Понеже при сблъсъка римляните доста пострадаха от македонската охрана, проводиха до своя лагер да поискат помощ. А Тит, като призова Аредам и Евполем с техните етоли и двамина от своите хилиарси, изпрати около петстотин конника и две хиляди пехотинци. След като те се присъединиха към първоначалния отряд, който беше започнал престрелката, ходът на битката се обърна. Римляните, окуражени от пристигналата помощ, удвоиха мощта на своя натиск, докато македоните, макар да се защищаваха храбро, бяха на свой ред притиснати и получили пълно поражение, избягаха от височините, като потърсиха помощ от царя.

22. Филип, който поради споменатите причини изобщо не очакваше, че този ден ще стане сражение, беше пуснал по-голямата част от войската си извън лагера да събират фураж. Но тогава, като разбра от вестителите какво е станало, а и вече мъглата се вдигаше, призова Хераклид от Гортюна, който водеше тесалийската конница, отпрати и Леонт, хипарха на македоните, и с тях Атенагор начело на всички наемници, с изключение на траките. Когато те се присъединиха към охранителните отряди и македоните удариха с тежка ръка, противниците отстъпиха; и те отново изтласкаха римляните от височините. Най-голямата пречка да не бъдат противниците съвсем обърнати в бяг се оказа упорството на етолийската конница. Защото етолите колкото са слаби в пехотата, в тежкото въоръжение и в решителните редовни сражения, толкова се отличават сред останалите елини в конните битки поотделно и поединично. Затова и тогава, след като сдържаха напора на противника, не се спуснаха долу в равнинните места, а малко се оттеглиха и пак застанаха на позиция. А Тит, виждайки че не само леката пехота и конниците отстъпват, но че заради тях можа да загуби цялата битка, придвижи цялата войска при възвишенията. През това време един след друг идваха от македонските охранителни отряди при Филип и викаха: “Царю, враговете бягат; не пропускай удобния случай; варварите не ни удържат; този ден е твой, щастието е на твоя страна.” Така че Филип, макар местността да не му харесваше, все пак склони на сражението. Споменатите вече възвишения се наричат Кинос Кефали21 (“Кучешки Глави”), те са стръмни, заоблени и доста високи. Тъй че предугаждайки трудния характер на местността, Филип първоначално изобщо не я одобряваше за битка; но тогава, окуражен от прекомерно въодушевените възгласи на вестителите, нареди на войската да излезе от оградения лагер.

23. А пък Тит, който изведе цялата си войска, се погрижи да прикрие оттеглящите се предни части, а бойните редици окуражи в движение със насърчително слово. Призивът му беше кратък, но ударен и изразителен за слушателите. Като посочи напред с енергичен жест, той каза на войниците си: “Не са ли това македоните, мъже, които вие, под водачеството на Солпикий, макар да държаха височините в Еордея22 в Македония, макар да бяхте ударени от явно по-изгодни позиции, отблъснахте, като повечето избихте? Не са ли това македоните, които вие, макар да бяха вече заели безнадеждно трудните места в Епир,23 ударихте и разчитайки само на своята сила, принудихте да бягат, захвърляйки оръжие, докато се доберат до Македония? Нима подобава да сте предпазливи, та да става битката с тях равностойна? Нима ще пренебрегнем миналите сражения, а не напротив, тъкмо заради тях да сме храбри и днес? Ето защо, мъже, призовете сами себе си и влезте смело в битката; Ако боговете го пожелаят, аз съм убеден, че краят на тази битка ще дойде по-скоро, отколкото при миналите сражения”. Като им каза това, заповяда дясното крило да остане на място в равнината със слоновете отпред, а лявото с леката пехота мощно настъпи срещу враговете; а сражаващите се напред римляни, след като получиха защитата на пехотинските части, се обърна и влезе в схватка с противниците.

24. А през това време Филип, тъй като виждаше, че по-голямата част от войската му вече се бе развърнала пред оградата, поведе напред пелтастите и десния фланг на фалангата и започна усилно да настъпва към възвишенията, докато на Никанор, наречен Слона, нареди останалата част от войската да го следва. Още с пристигането си до подножието на възвишенията, първите се хвърлиха в бой и той завзе по-високите позиции. Защото първите македонски отреди бяха силно притиснали римляните от двете страни на възвишенията, и той завари височините им празни. Още докато развръщаше дясното крило на войската, дойдоха наемниците, които бяха силно притиснати от враговете; тъй като на леките римски пехотинци се притече на помощ тежка пехота, както казах преди малко, и ги подпомогнаха в битката, служейки им като един вид заслон, притиснаха силно враговете и избиха мнозина от тях. А царят в началото, когато пристигна, като видя, че сражението на леките пехоти се води близо до противниковия лагер, се зарадва. Но когато пак се вгледа и видя, че неговите отстъпват и имат нужда от закрила, се принуди да им се притече на помощ и да реши изхода на битката, макар по-голямата част от фалангата все още да беше в марш и да се приближаваше към възвишенията. След като прие борилите се, събра ги всички на дясното крило, и пехота, и конници, а на пелтастите и фалангитите нареди да удвоят дълбочината и да сгъстят редиците в дясно. След като стана това и противниците им бяха на разстояние за схватка, на фалангитите се даде заповед да настъпят със свалени копия, а на леката пехота да се присъедини. През това време Тит, който приемаше предните отреди в пространството между редиците, настъпи срещу противника.

25. Тъй като атаката и от двете страни бе придружена от мощни викове, като и двете войски едновременно започнаха да вдигат олелия, като едновременно с това и ония, които бяха извън сражението подвикваха на сражаващите се, това, което ставаше, бе ужасяващо и изпълнено с напрежение. Докато дясното крило на Филип ярко се открояваше в сражението, защото атакуваха от по-изгодни позиции и защото превъз-хождаше с тежестта на строя си, пък и отликата на тежкото им въоръжение беше изключително подходяща за условията; Но останалата част от войската му или беше изостанала назад от сражението, далече от противника, или пък лявото им крило, току-що достигнало до основата на възвишенията, едва се що се показваше по височините. А Тит, като виждаше, че неговите хора не могат да сдържат настъпа на фалангата, но лявото му крило бе притиснато, и те вече загиваха, оттегляйки се презглава, и че спасението и надеждите им са останали в дясната част на бойния ред, бързо се отправи към тях, и забелязвайки, че от противниковия строй една част се бият в сгъстен ред с враговете си, други вече се спускат от височините, а трети все още се изкачват към тях, пусна напред слоновете и поведе семеите срещу враговете. Докато македоните, които нито имаха кой да им извести, нито можеха да се задържат и да възстановят характерния строй на фалангата си поради трудността на терена, както и защото следваха сражаващите се, строят им повече приличаше на походен, а не на боен, без да могат дори да влязат в ръкопашен бой с римляните, притиснати и разкъсали строя си само от слоновете, отстъпиха.

26. Повечето от римляните ги последваха и ги избиха. Един от хилиарсите, които бяха с тях и който разполагаше с не повече от двадесет семеи, съобрази на самото място какво трябва да се направи, че да ги използва най-благоприятно, с което допринесе твърде много за цялостната победа. Като забеляза, че частите около Филип твърде много са се изнесли напред от останалите и притискат с мощ римското ляво крило, изостави левия фланг, където римляните вече явно печелеха, и като заобиколи сражаващите се, озова се в тил и нападна македоните в гръб. Фалангитите нямаха възможност да се обърнат и да влязат в единичен бой, при което той ги притисна и започна да ги избива на място, като те не можеха да си помогнат един на друг, докато македоните не се принудиха да захвърлят оръжие и да побягнат, докато едновременно срещу тях връхлитаха и във фронт. А Филип в самото начало, както вече казах, съдейки от положението в неговия участък, бе повярвал, че победата му е пълна. Но тогава, виждайки, че македоните внезапно започнаха да хвърлят оръжието си и че противниците ги нападат в гръб, се оттегли недалече от сражението с малко конници и пехота и започна да оглежда цялото бойно поле. Разбирайки, че римляните, спуснали се в преследване по лявото крило вече овладяват височините, започна да събира (колкото се може повече за бягство) хора, доколкото ситуацията му позволяваше, от траките и от македоните. Тит се впусна да преследва бягащите, и като разбра, че левият фланг на македоните, които преди малко бяха атакували височините на възвишенията, отначало се спря. Противниците вдигнаха сарисите си нагоре, както е обичайно за македоните да постъпват, когато или се предават, или бягат от противника. Като разбра причината за станалото, задържа войниците, които бяха с него, преди да отсъди за изплашилите се (вражески войници). Но още докато Тит умуваше, някои от предните отреди връхлетяха върху тях от по-високи позиции и повечето избиха, а само малцина успяха да избягат, захвърляйки оръжието си.

27. След като сражението вече приключваше във всичките му участъци и римляните побеждаваха, Филип предприе оттегляне по посока на Темпи. Първата нощ се подслони край така наречената Александрова кула, а на следващия ден, след като навлезе в Гонни, при входа на Темпи, остана там, с намерение да посрещне спасилите се от бягството. А римляните известно време преследваха бегълците, след което някои от тях започнаха да свалят доспехите от убитите, други да събират пленниците, но повечето се спуснаха да разграбят противниковия лагер. Там завариха етолите, които ги бяха изпреварили, решили да си присвоят полагащата им се плячка и започнаха да се карат на етолите и да говорят на стратега, че е наредил те да поемат риска на битката, а други да получат плячката. И тогава се прибраха на подслон в своя лагер, а на другия ден заедно събраха пленниците и това, което е останало от снаряжението на избитите врагове, и поеха в поход към Лариса. От римляните паднаха около седемстотин души; от македоните загинаха всичко около осем хиляди, а в плен попаднаха не по-малко от пет хиляди.24

Предимствата и недостатъците на фалангата

28. Така завърши битката между римляните и Филип край Кинос Кефали в Тесалия. А аз, след като в шеста книга заявих, че ще отложа за подходящ случай съпоставката между римското и македонското въоръжение, както и бойният им ред, по какво се различават помежду си и в по-лошото, и в по-доброто, ще се опитам сега изчерпателно да съобщя по този въпрос. След като македонският боен строй в предходните времена, изпитан в самите бойни действия, е надвивал организацията на войската из Азия и тази при елините, а римската военна организация – тази из Либия и на всички племена в западна Европа, а по наше време не веднъж, а твърде често са се правили съпоставки между тези две войски и техните мъже, полезно и добре би било да се проучи тяхната взаимна разлика, и на какво се дължи фактът, че римляните побеждават и отнасят наградата от военните състезания, за да не говорим само за случайността и нелогично да облазяваме победителите, както правят лекомислените хора, но след като знаем истинските причини, логично да хвалим и да се възхищаваме на водачите.

За сраженията на римляните срещу Ханибал и за пораженията им в тях няма какво повече да говорим; те получаваха поражения не заради въоръжението или заради военната организация, но заради ловкостта и съобразителността на Ханибал. Това сме го направили очевидно посредством описанията на самите битки. Но в полза на нашите думи свидетелства най-напред краят на войната: веднага, щом римският стратег можеше да разполага с войска подобна на Ханибаловата, бързо последва победа за римляните; сетне и самият Ханибал, отказвайки се от първоначалното въоръжение на своите войници, още след първата си победа в битка веднага въоръжи своите войски с римско въоръжение, и през цялото време използваше техните оръжия. Пир пък използваше не само оръжието им, но и италийски войски, като в сраженията с римляните подреждаше последователно една семея и една фалангитска спейра. Но дори и така не можеше да ги победи, а винаги изходът на битките с тях беше колеблив.

Нужно беше да спомена за тях, за да няма нищо, което сякаш противоречи на нашите твърдения. А сега се връщам на предложената съпоставка.

29. От много неща е лесно да се разбере, че на фалангата с нейната особеност и сила нищо не може да се противопостави във фронт, нито да удържи на атаката й. Защото щом човекът застане с тежкото си въоръжение на три стъпки в сгъстената бойна редица, а дължината на сарисите по начало е осемнадесет лакти, докато в действителност при насочването им тя става четиринадесет, като по четири остават между двете ръце, които ги обхващат и в задната част на насоченото напред оръжие, то явно е, че по необходимост сарисите стърчат на десет лакти пред тялото на всеки хоплит, когато той настъпва срещу противниците, хванал копието с двете си ръце. От това се получава така, че от втория, третия и четвъртия ред сарисите се показват на повече, а от петия ред – на разстояние два лакътя пред първата редица, при което фалангата има своята особеност, гъстота, закрила и подкрепа, както Омир го казва в следните стихове:

“ (…), щит върху щита,

шлем редом с шлема, човек до човека,

Гривести шлемове плътно докосваха медни, когато

в строй се навеждаха само: тъй гъсто стояха бойците.”

(Ил. XIII, 131 сл. прев. Ал. Милев, Бл. Димитрова)

След като това е казано вярно и добре, ясно е, че по необходимост че пред всеки от бойците от първата редица стърчат по пет сариси, като върховете им са отдалечени един от друг на разстояние по два лакътя.

30. Оттук е лесно да си представим настъпването и атаката на цялата фаланга, как изглежда и каква сила има, бидейки шестнадесет стъпки дълбока.25 Тези, които надвишат петия ред, не могат да използват сарисите си в сражението; затова не ги насочват между мъжете (от първия ред – б. пр.), а ги носят поставени върху раменете на стъпващите пред тях, за да подсигуряват отгоре пространството на строя, възспирайки с гъстотата на сарисите стрелите, които прелитайки над първия ред могат да ударят следващите ги. Поради самата си телесна тежест тези отзад притискат първите и правят настъпа силен, като за първите е невъзможно да се обърнат назад.

След като подредбата в цялост и поотделно на фалангата е такъв, редно е да се каже и какво е римското снаряжение, както и особеното и отличителното в техния боен строй. Римляните в тежко снаряжение също застават на разстояние три стъпки един от друг. Но тъй като при тях по време на битка движението на хората е самостоятелно, защото бойното тяло прилича на щит, като се обръщат винаги насрещу удара, и се сражават разпределено, като нанасят удари отгоре с махайрата, то ясно е, че пространството и разстоянието между войните трябва да е най-малко три стъпки и отпред, и встрани, ако искат добре да използват оръжието си според необходимостта. оттук следва, че един римлянин застава срещу двама фалангити от предния ред, така че на него му се пада да посрещне и да се бие срещу десет сариси, които един човек нито е в състояние да съсече, щом веднъж влязат в стълкновение, нито първият ред на римската пехота може със сила или с енергичното движение на махайрите да се противопостави на фронта на фалангата. От това е лесно да се разбере, че те не могат да удържат настъпа на фалангата във фронт, стига тя да запази своята характерна форма и мощ, както вече казах.

31. Каква тогава е причината римляните да побеждават и в какво е слабостта на тези, които използват фалангата? Това, че по време на война времето и мястото на сражение е неопределено, а за фалангата има само един подходящ момент и само един вид терен, в които тя може да изпълни предназначението си. Прочие, ако има някаква необходимост противниците да попаднат в тези обстоятелства и на такъв терен, който е подходящ за фалангата, когато се решава крайният изход, то според казаното по-горе предимството на тези, които използват фаланги, е очевидно. Но ако е възможно да се отклонят и да го направят лесно, какво още страшно остава на бойния ред, за който говорим? Всички са единодушни, че от нея има полза при равнинни и оголени местности, по които освен това няма никакви препятствия, имам пред вид ровове, проломи, хълмове и речни потоци. Но съществуват предостатъчно такива, които да възпрепятстват и да разстроят такъв боен строй. Затова да се намерят местности било от двадесет стадия, било от повече, по които няма нищо такова, е така да се каже ако не почти невъзможно, а ако не – то съвсем рядко, и с това всеки би се съгласил. А ако пък в подобни местности противниците не приемат сражение, а вместо това започнат да заобикалят, опустошавайки градовете и земята на съюзниците, каква тогава ще бъде ползата от този боен строй? Оставайки сама в равнинните места, тя не само не би могла да бъде полезна на своите приятели, но дори и да спаси себе си. Враговете й лесно ще я лишат от продоволствие, когато владеят без труд околността. А ако напусне подходящите за нея места и пожелае да направи нещо, ще стане лесна плячка за враговете. Но дори и да се озове в някой равнинен участък, ако цялата войска не пристигне заедно и по едно и също време с фалангата, то тя ще може да окаже много кратка съпротива в сражението, и човек може лесно да си представи какво ще се случи от това, което римляните правят днес.

32. Защото това, което говоря, трябва да се доказва не по логичен път, а от самите факти. Прочие, след като са подравнили бойния си ред, те не атакуват фронтално фалангите с всичките се войски, но една част от тях остава за прикритие, а другата се смесва с противниците. В следствие на това независимо дали фалангитите ще притиснат настъпващите срещу тях или ще бъдат притиснати от тях, фалангата се оказва лишена от своето: следвани от тези, които са се оттеглили или бягайки от настъпващите, те изостават от останалите части на своята войска и когато това стане, протежението и местността, която са владяли, се превзема от прикриващите вражески войски, защото не ги нападат във фронт, но им нанасят странични удари и откъм гърба на фалангитите. И след като удобствата и предимствата на фалангата се пазят лесно, но е невъзможно да се опазят тези, които са под нея, как да не изглежда в действителност голяма разликата между споменатите два бойни строя? На тия, които използват фалангата им се налага да минават през и да нощуват във всякакви местности, изпреварващо да заемат удобни местности, някои от тях да обсаждат, а в други да бъдат обсаждани и да се натъкват на неочаквани обстоятелства. Защото всичко това са елементи на войната, които накланят везните към победата, кога напълно, кога в значителна степен. И във всички тях бойният строй на македоните е или трудно използваем, или неизползваем, защото фалангитът не може да бъде полезен нито в редицата, нито самостоятелно, докато римският боен строй е много удобен. Защото всеки римлянин, след като веднъж е снаряжен и се включи в действие, е еднакво пригоден за всякаква местност и случай и за всяко явление. Той е готов и е в еднакво положение, независимо дали трябва да воюва с цялата войска, в нейна част, по семеи или поединично. Ето защо, след като в отделните елементи техният строй твърде се отличава по своята пригодност, то следва, че и като цяло предимствата са по-скоро на страната на римляните, отколкото на другите. Сметнах за необходимо да се разпростра по този въпрос, защото и по самото време, когато македоните бяха разгромени, мнозина елини смятаха, че случилото се изглежда невероятно а и след това мнозина се чудеха защо и как строят на фалангата отстъпва на римското въоръжение.

33. А Филип, след направи всичко възможно в сражението, загубил всичко, събра колкото можа повече от спасилите се след сражението и сам се отправи през Темпи за Македония. А още на предната нощ изпрати в Лариса един от телохранителите си,26 като му нареди да унищожи и запали царските писмена, извършвайки едно царствено дело, като в труден момент не забрави какво е необходимо да стори; защото си даваше сметка, че ще остави много поводи на враговете, както негови лични, така и на приятелите му, ако документите попаднат в ръцете на римляните. Сигурно и на други се е случвало при щастливи обстоятелства да не могат да се държат по човешки, но при поражения да стават схватливи и разумни. Но това беше особено вярно и за Филип. Това ще стане ясно от примерите, за които предстои да разкажа. Така, както ясно и по подобаващ начин разкрих първоначалните му подтици, след това – промяната в неговото поведение към по-лошо, кога, защо и как стана, и показах с примери неговите дела в хода на тази промяна, по същия начин трябва да изясня и неговата загриженост и такта, с който той промени своето поведение в злощастията, донесени от съдбата, и с който, изглежда, си е послужил по най-разумен начин при обстоятелства, насочени срещу него. А пък Тит след битката, след като прояви необходимите грижи за пленниците и останалата плячка, тръгна за Лариса.27 (…)

34. (Тит Фламиний) изобщо бе недоволен от алчността на етолите към плячка и не искаше, след като бе изхвърлил Филип от от властта, да остави етолите да бъдат господари на Елада. С мъка понасяше и тяхната алчност, като гледаше как преправят обстоятелствата около победата и изпълват Елада (с приказки) за собствената си храброст. Затова и при посещенията се отнасяше към тях с по-голяма надменност, и при общите преговори ги пренебрегваше, и правеше това както сам, така и чрез приятелите си. След като тази неприязън бе налице, след няколко дни от страна на Филип пристигнаха пратениците Демостен, Киклиад и Лимней. След като Тит поговори с тях надълго в присъствието на хилиарсите, веднага сключи петнадесетдневно примирие и уредиха в рамките на този срок двамата да се срещнат и да преговарят за нещата по-нататък. След като тази среща премина любезно, с двойна сила се разгоряха подозренията срещу Тит. Тъй като подкупничеството вече се беше разпространило из Елада и никой не вършеше нищо, без да получи подкуп, като това поведение трябва да се смята, че го наложиха етолите, не можеха да повярват, че Тит до такава степен е променил отношението си към Филип, без да е получил дарове, непознавайки в това отношение римските обичаи и закони, но съдеха по себе си и стигаха до извода, че вероятно Филип в случая е предложил много пари и Тит не е могъл да отвърне погледа си от тях.

35. Аз бих се осмелил да твърдя за всички римляни от предишните времена,28 че никой не би направил такова нещо, имам пред вид преди да се заемат с презморските си противници, докато се придържаха към собствените си обичаи и закони. Но за днешни времена не бих могъл да го твърдя за всички. Но поотделно за повечето хора в Рим бих се осмелил да твърдя, че са в състояние да запазят вярност в това отношение. За да не изглежда, че не говоря невъзможни неща, ще приведа като доказателства две имена, за които хората са единодушни. Лукий Емилий,29 който победи Персей и завладя царството на македоните, в което наред с останалите припаси и имущества в съкровищницата се намериха сребро и злато на стойност повече от шест хиляди таланта, не само не пожела нещо от тях, но дори не пожела да ги види, но се погрижи за тях чрез други лица, макар в личния му живот приходите не само че не му бяха прекомерни, но дори му недостигаха. Защото след като почина, малко след тази война, родните му синове Публий Скипион30 и Квинт Максим, в желанието си да върнат зестрата на съпругата му, която бе двадесет и пет таланта, до такава степен бяха затруднени, че изобщо нямаше да успеят, ако не продадоха обзавеждането, робите и с тях още и някои от имотите. И ако на някои това, което казвам, се стори невероятно, те по-лесно ще му повярват с пример, който го надминава. Макар надпреварата сред римляните да е много голяма, и най-вече в това отношение, защото се сравняват едни с други, въпреки това изследователят ще установи, че това, което ще кажа, се признава от всички. И Публий Скипион, родният син на тогова, носещ името на дядо си, старият Публий, когато завладя Картаген, който град е смятан за най-богатия от всички по света, просто не прехвърли нищо от него в собствения си имот, нито купи, нито пък по друг начин придоби нещо, макар в частния си живот изобщо да не се радваше на излишества, но разполагайки с умерено имущество, като римлянин. И не само че се въздържа от богатствата на Картаген, но не позволи и нищо от цяла Либия да бъде примесено със собственото му имущество. И чрез този мъж изследователят наистина ще установи, че славата на римляните в това отношение е неоспорима.

36. Но за това ще поговорим по-подробно при по-подходящ случай. А Тит, след като отреди ден на Филип, веднага написа на съюзниците, като им разясни къде трябва да бъдат за преговорите и самият той след няколко дни в уреченото време пристигна при входа на Темпи. След като съюзниците се събраха и от самите тях се състави съвет, римският стратег се изправи и нареди всеки от тях да каже при какви условия трябва да се сключи мир с Филип. Царят Амюнандър говори малко и умерено, след което спря словото си. Поиска всички да се погрижат за него, за да не би когато римляните се оттеглят от Елада Филип да насочи гнева си срещу него. Атаманите31 винаги са били лесни за покоряване от македоните, поради своята слабост и съседството на страната им. След това стана етолиецът Александър и похвали Тит дотолкова, доколкото сега е събрал съюзниците да обсъдят условията на мира и иска всеки от тях да се произнесе по въпроса, но каза, че като цяло проявява безгрижие и греши, ако вярва, че като сключи мир с Филип, ще запази сигурен било мира за римляните, било свободата на елините. Защото ни едно от двете не е възможно, но ако желае да изпълни и намерението на отечеството си и собствените си обещания, които даде на всички елини, има само един начин да сключи мир с македоните – като свали Филип от властта.32 И това е твърде лесно, стига да не пропусне сегашния момент. След като говори подробно по това предложение, спря речта си.

37. Отговаряйки му, Тит каза, че той греши както за предпочитанията на римляните, така и за собствените му намерения и за ползата за елините. Когото и да са побеждавали римляните във война, не са го разорявали тутакси. Това, което казва, се потвърждава и от отношението им към Ханибал и картагенците. След като римляните претърпяха от тях преголеми щети и след това можеха да постъпят с тях както пожелаят, не са взимали нито едно съкрушително решение за картагенците. И той самият никога не е стигал до такова решение, че трябва да воюва срещу Филип безапелационно. Ако е имал намерение да направи това, което сега искат от него преди битката, сигурно с готовност щеше да го приложи срещу него. Затова сега е учуден, че след като тогава всички са се включили в преговорите за мира, сега се държат толкова непреклонно. “Благородните мъже трябва във войната да проявяват тежест и висок дух, когато претърпят поражение, да запазват благородство и величие на духа, а когато побеждават, да се държат умерено, кротко и човеколюбиво. Вие сега искате от мен противното. Но и за самите елини е много по-полезно македонската власт да бъде унизена, нежели свалена”. Защото в такъв случай скоро биха изпитали насилие от страна на траки и галати, както и преди многократно се е случвало.33 Заяви, че изобщо той самият и присъстващите римляни преценяват, че ако Филип потвърди, че ще изпълни всички условия, поставени от съюзниците, трябва да му се даде мир, след като получат мнението и на съвета. И че желаят етолите да бъдат господари на собствените си владения. Когато Феней след това поиска да каже, че всичко сторено до сега е напразно, защото ако Филип сега се отърве, отново ще може да установи пълен контрол, Тит му извика гневно от мястото си: “Фенее, престани да дърдориш! Аз ще уредя мира така, че Филип дори и да поиска, няма да може да онеправдае елините”.

38. Така се разделиха този ден. На другия царят пристигна, и на третия всички се събраха на преговори. Като взе думата, Филип безпогрешно и умно осуети всички техни въжделения. Каза, че първо се съгласява и ще изпълни всичко, което му нареди Рим и неговите съюзници, а всичко останало ще повери на попечителството на сената. След като каза това, всички останали замълчаха, етолиецът Феней запита: “Какво няма да ни отстъпиш, Филипе? Висящата Лариса, Фарсал, Фтийска Тива, Ехин”? Филип ги покани да ги вземат, но Тит рече, че не им трябва никой от останалите градове, освен Тива във Фтиотида. Когато приближил тиванците с войска и ги поканил да влязат в съюз с римляните, те не пожелали. Затова сега, след като са победени във войната, той каза, че имат право да решат за тях каквото намерят за добре. Феней се възмути и рече, че би било редно, първо след като сега са воювали заедно, да им се оставят на тях ония градове, които преди са били техни съюзници, а след това, според първоначалния съюз, според който за градовете, завладени във войната, движимото имущество се полага на римляните, а самите градове на етолите. Тит му отговори, че греши и за двете неща. Съюзът се е прекратил от момента, в който са сключили мир с Филип, изоставяйки римляните, а ако съюзът все още е в сила, то трябва да разполагат с и да вземат не тези градове, които доброволно са се предоставили във вярност на Рим, както сега направиха всички градове в Тесалия, а онези, които са завладели със сила.

39. Думите на Тит се харесаха на всички останали, но етолите го слушаха с мъка и сякаш с това се постави някакво начало на нови големи беди. От това различие и тази искра не след дълго пламна войната срещу етолите и срещу Антиох. Докато продължаваха усилията на Тит по сключването на мирния договор, той научи, че Антиох е тръгнал с войска от Сирия и се отправя към Европа.34 Затова се обезпокои, да не би Филип да се окуражи от тази надежда и да започне да пази градовете си и да протака войната, докато с назначаването на нов консул обстоятелствата в най-съществената си част не се обърнат в негова полза. Затова се споразумя с царя, както искаше, като му даде четири месечно примирие и в замяна на това Филип предаде на Тит двеста таланта и сина си Деметрий за заложник, заедно с някои негови приятели, а за цялостното уреждане на договора да изпрати посланици в Рим и да остави нещата под попечителството на сената. И тогава се разделиха, като си дадоха един другиму клетва във вярност за всичко, според която, ако Тит не успее да уреди нещата по договора, да върне на Филип двестата таланта и заложниците; след това всички изпратиха свои представители в Рим, едни да съдействат на договора, а други да му попречат. (…)

40. Защо става така, че всички ние, макар да сме лъгани от едни и същи хора и по един и същи начин, все не можем да се отървем от глупостта си? Този вид лекомислие вече често е сполетявало мнозина. И чудното е не когато бъдем измамени от други, а от тия, при които е извора на такова коварство. А начинът да не бъдем така лекомислени е казан добре у Епихарм:35

Трезвост, и помни: не вярвай!

Ставите на умния това са. (…)

Медион, град към Етолия. Полибий в осемнадесета книга.36

II. СЪБИТИЯТА В АЗИЯ

41а. (…) да попречат на Антиох да преплава, не от вражда, а подозирайки да не би той да помогне на Филип и това да попречи на свободата на елините.37 (…)

Благоприятното разположение на Ефес

Цар Антиох определено се насочи към Ефес заради благоприятното му разположение, защото се смяташе, че спрямо градовете в Йония и на Хелеспонта и по море и по суша той има позицията на акропол, а спрямо Европа винаги е предлагал най-удобна защита за царете в Азия.

Характерът на Атал

41. В осемнадесетата си книга Полибий казва следното: Почина Атал.38 Справедливо е за него, както имаме навик да правим и за други, да изкажем подобаващо слово. При него от самото начало не е съществувала никаква външна пречка за царството му, освен богатството, което, ако се ползва разумно и дръзновено, наистина носи голяма полза във всяко начинание, но без тия две условия е причинявало злини и пълна погибел на мнозина. Защото поражда зависти и коварства, и е от решаващо значение за най-големите телесни и душевни развали. Едва малцина са тези души, които са могли да отблъснат силата на богатството. Ето защо душевното величие на този цар е достойно за възхита, след като той не използва своето имущество за нищо друго, освен за укрепване на царството си, по-велико и по-хубаво дело от което не би могло да се каже. Началото на това свое дело той постави не само чрез добродетелността и щедростта към приятелите си, но и с военните си начинания. Защото, след като победи в сражение галатите,39 които по онова време бяха най-солидния и войнствен народ в Азия, това бе неговото начало и тогава за пръв път се изяви като цар. Радвайки се на такава почит и като доживя до седемдесет и две години, от които царува четиридесет и четири, той живя по най-мъдър и достоен начин с жена и деца, пазеше верността си към всички свои съюзници и приятели, и почина в разгара на най-добрите си дела, воювайки за свободата на елините. И най-важното, оставяйки четирима сина в зряла възраст, така разпредели властта, че царството да се предава от деца на деца без раздори.

III. СЪБИТИЯТА В ИТАЛИЯ

Пратеничествата до сената

42. Когато Маркел Клавдий40 бе избран за консул, в Рим пристигнаха пратениците на Филип, както и на Тит и неговите съюзници, във връзка с договора с Филип. След дълги разговори в сената, той реши да се потвърдят споразуменията. Но когато това решение бе внесено в Народното Събрание, Марк, който сам желаеше да нахлуе в Елада, се противопостави и положи много усилия да развали договора. Въпреки всичко Народното Събрание, по искане на Тит, потвърди мира. След като това бе сторено, веднага Сенатът назначи десет най-изтъкнати мъже и ги изпрати да уредят нещата из Елада заедно с Тит и да осигурят свободата на елините. Пратениците на ахеите, хората около Дамоксен от Егион, повдигнаха пред сената и въпроса за правата на съюзниците. Но тъй като в момента възникнаха противоречия, понеже срещу ахеите станаха пратениците на Елея да спорят за Трифилия, месениите – за Азина41 и Пилос, които тогава бяха римски съюзници, а етолите – за Херея,42 то решението бе отложено и възложено на десетимата.43 Та това бе свършено в сената.

IV. СЪБИТИЯТА В ЕЛАДА

Поведението на беотите

43. Когато в Елада след битката Тит бе отседнал да зимува в Елатея,44 беотите в усилието си да приберат своите мъже, които бяха воювали на страната на Филип, пратиха посланици при Тит да го помолят за тяхната безопасност. В стремежа си да насърчи беотите в благоразположение към него, защото предвиждаше намесата на Антиох, той с готовност се съгласи. Всички тези мъже бяха бързо прибрани от Македония. Сред тях бе и Брахюл,45 когото веднага назначиха за беотарх, и по подобен начин зачетоха с не по-малко почести от преди и други, за които се смяташе, че са приятели на македонския двор. Изпратиха и посланичество до Филип, като му благодариха за връщането на младежите, оскърбявайки по такъв начин благоволението на Тит. Виждайки това, Зевксип и Пизистрат, и всички, които се смятаха за приятели на римляните, се разтревожиха, предвиждайки бъдещето и опасявайки се за себе си и близките си. Ясно им беше, че ако римляните се оттеглят от Елада и Филип остане край нея, подпомаган непрекъснато от техните политически противници, то беотийското им гражданство никак няма да бъде безопасно. Затова се разбраха и проводиха пратеници до Тит в Елатея. Като се срещнаха с него, говориха надълго и нашироко по тези неща, като му посочваха настроенията на народа срещу тях, които вече се проявяваха, и неблагодарността на тълпата. Осмелиха се да отидат докрая и да му заявят, че ако не бъде заловен Брахюл и по този начин да сплашат народа, то няма да има сигурност за приятелите на Рим, след като войските се оттеглят. Като чу това, Тит каза, че самият той няма да се включи в подобно деяние, но няма и да попречи на ония, които искат да го извършат. И изобщо препрати ги да говорят по тези въпроси с етолийския стратег Алексамен. Свитата на Зевскип се подчини и говориха с него. Той бързо се съгласи и се присъедини към техния заговор, като определи трима етоли и трима италийски младежи, които да сложат ръка на Брахюл.46 (…)

Няма по-страшен свидетел и по-силен обвинител от съвестта, обитаваща всякоя душа. (…)

Фламиний и римските легати в Елада

44. По това време пристигнаха десетимата от Рим, чрез които нещата при елините трябваше да се уредят, в изпълнение на решението на Сената във връзка с мирния договор с Филип.47 От решението произтичаше, че: всички останали елини, както в Азия, така и в Европа, да бъдат свободни и да се управляват по собствените си закони; тези, които бяха подчинени на Филип, и градове и гарнизони, Филип да ги предаде на римляните преди началото на Истмийския събор, Евромон, Педаса, Баргюлия и Йасеопол, също така Абюдос, Тасос, Мюрина, Перинт, като те да се освободят с оттегляне на гарнизоните. За освобождаването на Киос Тит да напише на Прузий според решението на Сената. В същия срок Филип да предаде на римляните всички пленници и дезертьори, също така и палубните си кораби, освен пет съда и хексадекерата; да плати хиляда таланта, от които половината – веднага, а останалите – на вноски в продължение на десет години.48

45. Когато това решение бе предадено на елините, всички се окуражиха и зарадваха, само етолите, недоволни, че няма да получат онова, на което се надяваха, започнаха да одумват решението, като казваха, че това е едно книжно, а не практично нареждане. Позоваваха се и на някои пасажи от самия документ, за да смутят слушателите си. Твърдяха, че в решението, засягащо градовете, заети с Филипови гарнизони, има две положения, едното – че градовете трябва да се предадат на римляните, а другото – че той трябва да освободи градовете, като изведе гарнизоните си. Тези, които ще трябва да се освободят, са посочени поименно, това са градовете в Азия, докато тези, които трябва да се предадат на римляните, явно е, че са в Европа. Това са Ореон, Еретрия, Халкида, Деметриада, Коринт. Оттук всички можели лесно да разберат, че римляните поемат елинските пранги от Филип и че това, което става, е смяна на господарите, а не освобождение на елините.

Такива тягостни неща приказваха етолите. А Тит тръгна от Елатея и след като се отби в Антикюра, веднага отплава за Коринт и като пристигна там, събра се с тях на съвет и обсъдиха всички подробности. Тъй като злословието на етолите се умножаваше и някои започваха да вярват на техните упреци, Тит се принуди да им говори надълго и на широко, като ги поучаваше, че ако искат да запазят непокътната славата на елините и изобщо всички да им повярват, че от самото начало са предприели преминаването (на страната на Рим – б. пр.) не заради облагата, но за свободата на елините, то те трябва да се оттеглят от всички места и да освободят градовете, в които сега има гарнизони на Филип. Това объркване в съвета се е получило, защото за другите в Рим се е постигнала договореност, и десетимата са получили публично указания от сената, докато за Халкида, Коринт и Деметриада им се е възложило да упражняват надзорничество заради Антиох, за да могат, наблюдавайки развитието на нещата, да взимат решения по свое усмотрение. Защото отдавна бе ясно, че споменатият цар се кани да се намеси в Европа. Независимо от това Тит увери съвета, че веднага ще освободи Коринт и ще го предаде на ахеите според първоначалната уговорка, но ще задържи Акрокоринт, Деметриада и Халкида.

46. След като се взеха тези решения започна Истмийския Събор49 и като се стекоха почти от цял свят най-изтъкнати мъже поради очаквания развой на събитията, из целия събор тръгнаха много и най-различни приказки, като едни казваха, че е невъзможно римляните да се оттеглят от които и да е места и градове, други пък обясняваха, че ще се оттеглят от ония градове, които се смятат за прочути, но ще останат в тия, които са с по-малка слава, но които ще могат да им предложат същата изгода. И в споровете помежду си непрекъснато си посочваха едни на други кои са тези градове. Докато сред хората се ширеше това объркване, когато тълпата се събра на стадиона за състезание, вестителят излезе и като ги призова към тишина с тръбен сигнал, огласи следното съобщение:

“Сенатът на Рим и Тит Квинтий, стратег консул,50 след като победиха царя Филип и македоните, оставят свободни, без гарнизони, без данъци, да се ползват от собствените си бащини закони, коринтяните, фокидците, локрите, евбеите, ахеите обитатели на Фтия, магнетите, тесалите, перебите”. Тъй като още в самото начало се надигна прекомерен одобрителен шум, някои изобщо не чуха съобщението, други поискаха пак да го чуят. Мнозина от хората не повярваха и им се струваше сякаш го чуват в просъница това, което се произнася, поради неочакваността на събитието. Затова един през друг започнаха да викат глашатая и тръбача да излязат в средата на стадиона и да повторят оглашението, тъй като хората искаха, струва ми се, не само да чуят, но и да видят вестителя, заради невероятността на произнесеното. Когато глашатаят отново, излизайки по средата на стадиона, укроти шума чрез сигнала на тръбача, и произнесе дума по дума същото, избухна такъв одобрителен шум, че тези, които едва сега успяха да чуят, не им беше лесно да го осъзнаят. И когато възгласите утихнаха, никой от атлетите просто нямаше какво да каже, защото всички бърбореха, къде помежду си, къде сами на себе си, сякаш бяха загубили ума си. Заради това след състезанието благодарността бе толкова прекомерна, че за малко в радостта си не убиха Тит. Някои напираха да го видят очи в очи в желанието си да го провъзгласят за спасител, други се мъчеха да грабнат десницата му, мнозина хвърляха към него венци и повески, та за малко да пребият човека.51 Макар тази радост да изглеждаше прекалена, човек смело може да каже, че тя бе нищо в сравнение с величината на делото. Защото бе удивително, че римляните и техния водач Тит са взели такова решение и че са поели всички свои разходи и рискове, заради свободата на елините. Огромна сила имаше и следствието от това решение. Но най-важното беше, че съдбата с нищо не можеше да играе срещу това решение, но просто всичко бе избегнато в един момент, тъй че чрез едно оглашение всички елини, и в Азия, и в Европа, се оказаха свободни, без гарнизони, без налози, с права да ползват собствените си закони.

47. Докато траеха Истмийските игри, (десетимата – б. пр.) първо се заеха с пратениците на Антиох, като наредиха да стои далече от автономните градове в Азия и да не воюва срещу никой от тях, както и да се оттегли от тези, които беше отнел от Птолемей и Филип. Наред с това му предадоха да не влиза с войска в Европа. Защото никой не трябва да воюва срещу никакъв град на елини, нито да го поробва. И изобщо предадоха, че някои от тях ще дойдат при Антиох. Като получиха тази нота, посланиците Хегезианакт и Лизий си отидоха. След това повикаха всички, които бяха дошли от народи и градове, и им разясниха решенията на съвета. Така наречените орести от македоните, понеже минаха на тяхна страна по време на войната, оставиха автономни, освободиха и перебите, долопите52 и магнетите. На тесалите разпределиха в свобода и ахеите от Фтия, отнемайки Тива във Фтия и Фарсал. Етолите много настояваха за Фарсал, като твърдяха, че според първоначалния договор той трябва да бъде техен, а също и за Левкада. Съветът реши да прехвърли спора с етолите за тези градове отново на сената, като се съгласи фокидците и локрите да останат с тях, както бяха и преди, в синполития. Коринт, Трифилия и (Хереопол предадоха на ахеите. А за Ореон), както и за Еретрия, мнозинството реши да се дадат на Евмен. Когато обаче съветът се обърна към Тит, той не утвърди това решение. Затова след известно време тези градове бяха освободени със сенатско решение, а заедно с тях и Карист. На Плеврат53 предадоха Лихнида и Партон, които бяха илирийски градове, но подчинени на Филип. Съгласиха се с Амюнандър той да задържи за себе си тези укрепления, които бе отнел от Филип по време на войната.

48. Като уредиха тези неща, разпределиха се и Публий Лентул отплава за Баргюлия, където ги освободи, а Лукий Стертиний отиде в Хефестия, Тасос и градовете из Тракия и стори с тях същото. Към Антиох се отправиха Публий Вилий и Лукий Теренций, а свитата на Гней Корнелий отиде при Филип. С него се срещнаха при Темпи и след като поговориха по другите въпроси, за които имаха пълномощия, посъветваха го да изпрати своя делегация в Рим да се сключи съюзническият договор, за да не се създаде впечатление, че печели време и изчаква идването на Антиох. След като царят се съгласи с техните указания, веднага се разделиха с него и отидоха на събора в Терми.54 Явиха се пред народа и с много слова призоваха етолите да останат на първоначалния си избор и да пазят благоразположението си към Рим. Мнозина се изказаха, като някои кротко и политично ги укоряваха, че не са постъпили по съюзнически с придобивките, нито са спазили първоначалните договори, други пък се подиграваха, като твърдяха, че ако не са били те, римляните нито биха влезли в Елада, нито биха победили Филип. В защита Гней отхвърли всяко едно от тези обвинения, след което ги покани да пратят делегация в Рим и всички спорни неща да се решат справедливо от сената. Те се подчиниха и го сториха. Така завърши войната срещу Филип.

V. СЪБИТИЯТА В АЗИЯ

49. Ако, дето се вика, стигнат до крайност, те ще побегнат при римляните и ще поверят в техни ръце себе си и града. (…)

Антиох и римските пратеници

Докато военните действия напредваха според желанието на Антиох, докато той се намираше в Тракия, Лукий Корнелий и неговата свита доплаваха в Селюбрия.55 Това бяха посланиците на Римския сенат, изпратени за примирие с Антиох и Птолемей.

50. По същото време дойдоха и от десетимата Публий Лентул от Баргюлия, а Лукий Теренций и Публий Вилий – от Тасос. На царя бързо бе съобщено за тяхното пристигане и след няколко дни всички се събраха в Лизимахия. Там бяха и Хегезианакс и Лизий, пратени по това време при Тит. Частните срещи между царя и римляните протекоха гладко и сърдечно.56 Но на свикания след това общ съвет за цялостно обсъждане на въпросите, работата придоби други очертания. Лукий Корнелий поиска от Антиох да се изтегли от градовете, подчинени на Птолемей, които беше завладял из Азия, а от подчинените на Филип ревностно настоя да се откаже. Защото е смешно Антиох да дойде и да си придобие наградите, които Рим е спечелил след войната си с Филип. Призова го също така да се въздържа и от независимите градове. Каза, че е напълно учуден, с какъв ум се е решил да нахлуе в Европа с толкова пехота и морски сили. За разсъдливите не може да съществува друго обяснение, освен ако е решил сам да се противопостави на римляните.

51. Като казаха това, римляните замълчаха. Царят каза, че първо е учуден на какво основание спорят с него за градовете в Азия. По-скоро всички други могат да се занимават с това, отколкото римляните. Второ, поиска от тях изобщо да не се бъркат в Азия, както и той няма никакво намерение да се меси в Италия. Каза, че е влязъл в Европа с войска, за да си възвърне Херсонес и градовете в Тракия. Властта над тези места подобава повече нему, отколкото на всеки друг. Първоначално това е било владение на Лизимах, а след като Селевк е воювал с него и го е победил във война, цялото Лизимахово царство е станало военна придобивка на Селевк. След междуособиците между неговите собствени предци, след време първо тези владения преминали в ръцете на Птолемей, а сетне – на Филип. Така че той сега не придобива Филипови владения, възползвайки се от благоприятните обстоятелства, но си възвръща собственото, съгласно нормите за справедливост. Ни най-малко не онеправдава римляните с това, че отвежда и заселва жителите на Лизимахия, изненадващо опустошени от траките. Каза, че прави това не с намерение да тръгва срещу римляните, но за да съгради жилище на Селевк. Независимите градове из Азия ще получат свобода не заради заповедите на Рим, но по негово лично благоволение. От Птолемеевите владения ще се оттегли и ще му ги върне. Не само че цени приятелството, но наред с приятелството смята още повече да скрепи близостта си с него.

52. Когато Лукий пожела да се поканят и представители на Лампсак и Смирна, и да им се даде думата, това стана. От Лампсак пристигнаха Парменион и Питодор, а от Смирна – Койран. След като те се изказаха свободно, царят възнегодува, защото му изглеждаше, че по спорните въпроси те говорят по указания на римляните. Тогава Парменион го прекъсна и му каза: “Я престани, в тоя спор не римляните, а родосците са ми внушили какво да кажа”. Та тогава на това състояние прекъснаха преговорите, без изобщо да се разберат помежду си.

VI. СЪБИТИЯТА В ЕГИПЕТ.

Скопас и други етоли в Александрия

53. Мнозина се стремят към рисковани и храбри дела, но малцина се осмеляват да ги досегнат. Макар Скопас да имаше много по-добри основания от Клеомен да рискува и да постъпи дръзко. Последният, след като бе изпреварен, ограничи единствените си надежди в личните си близки и приятели. Но дори и от тях не се отказа, а доколкото бе по силите му, се опита, предпочитайки да загине храбро, отколкото да оцелее в позор. А Скопас, макар да имаше за свой съюзник тежка ръка и изгоден момент, тъй като царят беше все още дете, бе изпреварен още докато се канеше и съветваше. Защото хората на Аристомен, разбрали, че той събира приятелите си в своя дом и заседава с тях, изпратиха хора от охраната и го поканиха да се яви на съвета. Той така се стъписа, че нито се осмели да извърши някаква крайност, нито можеше да се подчини на царя, което е най-голямата крайност, докато хората на Аристомен, разбирайки неговото безумие, поставиха войниците и слоновете около къщата му и като пратиха Евменовия Птолемей с неколцина младежи, заповядаха да го изведат, ако не пожелае да се подчини доброволно – със сила. Когато Птолемей влезе в къщата и съобщи, че царят вика Скопас, в началото той не схвана думите му, а напрегнато се взря в Птолемей и остана така дълго време, сякаш че го заплашваше и се удивляваше на дързостта му. Но след като Птолемей пристъпи смело и го дръпна за хламидата, тогава поиска от присъстващите да му се притекат на помощ. Но понеже влезлите младежи бяха повече, а и някой им съобщи за обкръжението отвън, той отстъпи пред обстоятелствата и се подчини, заедно с приятелите си.

54. Още с влизането му в съвета с кратко слово царят го обвини, след него Поликрат, току-що пристигнал от Крит, и накрая Аристомен. Всички останали обвинения бяха като гореказаните, а към тях бе добавено и това, че заседава с приятелите си и не се подчинява на заповедта на царя. След тези обвинения го осъдиха не само всички от съвета, но и присъстващите чуждестранни пратеници. А Аристомен, когато щеше да го обвинява, доведе и други изтъкнати мъже от Елада, както и етолийските пратеници за примирието, сред които бе и Доримах, син на Никострат. След тия слова Скопас се опита да поднесе някакви оправдания, но никой не му обърна внимание заради безумието на делата му, докато накрая той не бе отведен с приятелите си под стража. С идването на нощта Аристомен уби Скопас, заедно с близките и всичките му приятели с отрова, а Дикеарх екзекутира, след като му наложи изтезания и бой с камшици, налагайки му подобаваща и обща за всички елини присъда.57 Това бе същият Дикеарх, когото Филип, когато реши да престъпи договора с Кикладските острови и градовете на Хелеспонта, определи за водач на целия флот и началник на цялото начинание. Той, изпратен да извърши едно явно нечестиво дело, не само възнамеряваше да стори нещо неуместно, но с прекомерното си безразсъдство ужаси и боговете, и хората. Колчем закотвеше корабите, въздигаше два олтара, един на Безчестието и друг на Беззаконието, и на тях принасяше жертви, и пред тях коленичеше, като пред божества. Затова струва ми се, че получи подходящото възмездие и за боговете, и за хората. Извършвайки през живота си неща противни на естеството, и участта му бе противна на естеството. На всички останали етоли, пожелали да се върнат в родината си, царят позволи да си отидат заедно с имуществото си.

55. А сребролюбието на Скопас беше известно още приживе – той в твърде голяма степен надминаваше останалите хора по алчност – но след смъртта му тя се оказа още по-голяма, заради количеството злато и утвари, намерени в дома му. Взимайки си за съдружник Харимортовата дивотия и пиянство, той напълно бе ограбил царството.

След като проблемът с етолите беше уреден добре в двореца, веднага се заеха с подготовката на Провъзглашението на цар, макар той още да не беше навършил възраст,58 но като смятаха, че когато се знае, че царят е станал самодържец, нещата в царството ще бъдат по-установени и това ще постави едно начало на напредъка към по-добро. Подготовката беше грандиозна и самата церемония бе достойна за царския сан, като се смяташе, че Поликрат им е съдействал най-много в това начинание. Споменатият мъж, още като младеж по времето на царя – баща, не смяташе за второстепенно нищо, свързано с двореца, нито по отношение на верността, нито на делата, така както и по времето на сегашния цар. След като Кипър и приходите от него му бяха поверени в едни несигурни и размирни времена, не само опазваше острова за сина, но дори и събра достатъчно количество парични средства, които тогава предостави на царя, предавайки властта над острова на Птолемей от Мегалопол. Но след като получи заради това по-късно велико благоволение и богатства, след това с напредването на възрастта потъна в разточителство и непристоен живот. Същата слава си спечели на стари години и Птолемей, синът на Агесарх. Щом дойде подходящият момент, няма да се побоя да разкажа за непристойните дела на тия двамата, произтекли от властта им.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ОСЕМНАДЕСЕТА КНИГА

*От XVII книга на Полибий не е останал нито един фрагмент.

1XVIII книга на Полибий описва ссъбитията от третата и четвъртата година на 145 Олимпиаза или 557-558 г. от основаването на Рим, което съответства на 197-196 г. пр. Хр. Фрагментите у Полибий успешно се допълват чрез сведенията, възпроизведени чрез него от Ливий [Liv. XXXII, 32-40; XXXIII, 1-19], биографията на Фламиний от Плутарх [Plut. Flamin. 5-9] и “История на Македония” от Апиан [App. Maced. 8-9].

2Полибий има предвид зимата на 197 г. пр. Хр., което е възпроизведено и у Ливий [Liv. XXXII, 32]. По това време били избрани новите консули Гней Корнелий Цетег и Квинт Минуций Руф [Liv. XXXII, 28].

3Брахил бил водач на промакедонската партия в Беотия.

4Киклиад бил стратег на ахеите. Той е обявен от Ливий [Liv. XXXII, 19; XXXII, 32] за предводител на Филиповата партия в Ахейския съюз.

5Аристен бил стратег в Ахейския съюз през 198, 195 и 185 г. пр. Хр. Павзаний [Paus. VIII, 49,2] изрично отбелязва, че бил роден в Мегалопол, т.е. бил съгражданин на Полибий. Ливий [Liv. XXXII, 32] приписва на Аристен реч, с която успял да убеди ахеите да се отвърнат от Филип V и сключат съюз с Рим.

6Феней е наречен у Ливий [Liv. XXXII, 33] praetor Aetolorum.

7Полибий напомня за сключения през 205 г. пр. Хр. мир между Филип V и Рим в епирския град Фойнике. За това подробно съобщават Ливий [Liv. XXXIX, 12] и Апиан [App. Maced. 2].

8Полибий очевидно има предвид градовете Лизимахия и Халкедон.

9Историкът припомня за войните между Антигон Монофталм и останалите диадохи Птолемей, Лизимах, Евмен, Касандър и Селевк, водени с прекъсвания между 315 и 301 г. пр. Хр., подробно описани в биографията на Деметрий Полиоркет от Плутарх [Plut. Demetr. 28-30].

10Това племе е населявало долината на р. Ахелой в съседство с южната граница на Епир според изричните бележки на Тукикид [Thuc. III, 111; III, 114] и Страбон [Strabo, X, 2,1].

11Според Тукикид [Thuc. III, 94] аподотите населявали южните части на Етолия и били съседи на локрите.

12Амфилохите били епирски народ, населявал района на Амбракийския залив.

13Според Ливий [Liv. XXXII, 19-23] това станало благодарение усилията на Фламиний в 198 г. пр. Хр. Информацията е потвърдена у Плутарх [Plut. Flamin. 5] и Павзаний [Paus. VII, 8,1]. От елинските градове верни на Филип V останали Аргос, Мегалопол и Дима (Дюме).

14Текстът на Полибий съвпада с разказа на събитието у Ливий [Liv. XXXII, 36].

15Очевидно приятелите на Тит са допринесли за подобно решение на римския сенат, тъй като той искал да ръководи действията на македонската война. Ливий [Liv. XXXII, 28] описва позицията на Фламиний по същия начин.

16Същото е описано у Ливий [Liv. XXXII, 32].

17Всички споменати у Полибий персонажи са действителни политически лица, споменати в прочутата реч на Демостен “За венеца”, в която ораторът прави оцинка на жизнения си и политически път до 336 г. пр. Хр.

18Битката при Херонея била на 22 август 338 г. пр. Хр.

19Събитията подробно са описани у Ливий [Liv. XXXII, 38-40], който вссъщност допълва празнината у Полибий оставена от неговите преписвачи.

20По това време Тит бил в района на Тива, Беотия, тъй като беотите били римски съюзници. Събитията от това време включително и битката при Киноскефале през лятото на 197 г. пр. Хр. са описани от Ливий [Liv. XXXIII, 3-10], който изрично отбелязва, че Полибий е неговият основен извор.

21Т. н. “кучешки глави” са група хълмове, които господствуват над Скотуса в Пеласгиотида.

22Еордея е област в Горна Македония.

23Според Ливий [Liv. XXXII, 12] в 198 г. пр. Хр.

24Тъй като македонската фаланга при Киноскефале наброявала 16 хиляди, след това решително сражение останали едва около 3000 воини.

25С насочени напред сариси.

26В оригинала на Полибий стои термина “хипасписти”, който през елинистическата епоха точно означава царски телохранители. Освен това под “хипасписти” се разбира част от по-леко въоръжената от фалангата пехота, както и гвардия от отбрани воини. В Спарта под този термин се разбирало илоти, които следвали хоплитите и защищавали с щитове своите господари. [Xen. Hell. IV, 5,14; IV, 8,39; VI, 2,23].

27Празнините в текста на Полибий се дължат на древните съкращения, т.н. Excerpta Antiqua, извършени според вижданията на преписвачите. Тези пропуски се допълват успешно чрез Ливий [Liv. XXXIII, 11].

28Според мнението на Полибий периода на Първата пуническа война (264-241 г. пр. Хр.) била границата между старото и новото време. [Polyb. I, 11-13; I, 20; I, 71].

29Споменатият от Полибий Луций Емилий Павел бил син на едноименния Л. Емилий Павел, който бил изпратен в Илирия през 229 г. пр. Хр. Всъщност синът довършил делото на баща си след като победил македонския цар Персей в битката при Пидна в 168 г. пр. Хр., за която има подробни описания у Полибий [Polyb. XXIX, 3-7], неговият последовател Ливий [Liv. XLIV, 39-42] и в биографията на Емилий Павел у Плутарх [Plut. Aemil. 16-21].

30Публий Сципион Емилиан Африкански е син на Луций Емилий Павел, победителят на Персей и осиновен внук на Публий Корнелий Сципион Стари.

31У Ливий [Liv. XXXIII, 12] речта на царя на атаманите е представена като молба на всички елини.

32Тук Ливий [Liv. XXXIII, 12] отбелязва, че били предложени два варианта – убийството на Филип V или неговото изгнание далеч от царството.

33 В цитираното по-горе място у Ливий като опасни на Елада съседи са посочени траките, илирите и галите (галатите), народи особено диви и свирепи, готови винаги да нахлуят в Македония и Елада.

34Тези условия са посочени и у Апиан [App. Maced. 7,1].

35Епихарм бил известен комедиограф и поет – моралист, живял в Сицилия през V в. пр. Хр.

36Ливий споменава [Liv. XXXIII, 16-17] този град във връзка с войната на Л. Квинкций Фламинин с акарнаните.

37Събитията свързани с маневрите на флота на Антиох към европейска Елада и описанията на сирийската история са запазени у Ливий [Liv. XXXIII, 19-21].

38Полибий има превид смъртта на Атал I Сотер, царя на Пергам (241 – 197 г. пр. Хр.).

39Победата над галатите в 201 г. пр. Хр. е отразена у Страбон, който изрично отбелязва, че Атал I се провъзгласил за цар [Strabo, XIII, 4,2]. От своя страна Павзаний [Paus. I, 8,1; X, 15,3] отбелязва, че победата на Атал I над галите било величествен подвиг.

40Клавдий Марцел Марк и Луций Фурий Пурпурион били избрани за консули през 196 г. пр. Хр.

41Азина, град на западния бряг на Месенския залив, съвременен Месения.

42Херея е град в Аркадия на границата с Елида. Според решението на Тит, той заедно с Коринт и Трифилия били върнати на Ахейския съюз. Подробна информация за това е запазена у Ливий [Liv. XXXIII, 34] и Павзаний [Paus. VIII, 26,3-4].

43т.е. на децемвирите.

44Тит презимувал там през 197/196 г. пр. Хр. Елатея била много известна във Фокида с това, че когато Филип II завладял града през 338 г. пр. Хр. атиняните по думите на Демостен изпаднали в ужас, тъй като пътят на македонския цар към Тива включвал и този град. У Ливий [Liv. XXXIII, 27-28] описанието е идентично, което подсказва кой е бил основният му извор.

45Брахил (Брахюл) бил предводител на промакедонската партия в Беотия.

46Ливий [Liv. XXXIII, 28] подробно е пресъздал последователността на събитията започнали с насилствената смърт на Брахюл, бягството на Зевксип при римляните и накрая мъченията и екзекуцията на Пизистрат.

47Картината се дпълва от подробностите запазени в текстовете на Ливий [Liv. XXXIII, 30], Апиан [App. Maced. 7] и биографията на Фламинин у Плутарх [Plut. Flamin. 9].

48Докато цитираното по-горе място у Ливий потвърждава текста на Полибий, то Апиан пише за 500 таланта, които трябвало да се изплащат в спок от 10 години по равни части.

49През 196 г. пр. Хр. се провеждали традиционните Стмийски игри.

50В случая това съчетание на двата термина означава, че Тит е имал продължени пълномощия на консул.

51Ливий [Liv. XXXIII, 33] свързва благополучните за Тит радостни овации с неговите добри чувства, които увиличили силите му на тази 33 годишна възраст.

52Долопите били тесалийски народ, населявал двата бряга на р. Ахелой.

53Плеврат бил илирийски владетел.

54Полибий има предвид поредното съюзно събрание на етолите в главния им град, а не както погрешно Ливий възпроизвежда Термопили [Liv. XXXIII, 35].

55Събитията от късното лято или есента на 196 г. пр. Хр. Селюмбрия е град на северния бряг на Пропонтида между Перинт и Бизантион.

56У Ливий [Liv. XXXIII, 39], Апиан [App. Syr. 3-4] и Диодор [Diod. XXVIII, 12] описаните разговори не били толкова сърдечни и приятелски.

57Скопас бил началник на дворцовата стража, а след това на цялата войска и най-влиятелната личност в Египет по това време. Скопас бил отстранен от акарнянина Аристомен, който на свой ред бил отровен. Неговото място заел Поликрат.

58Под това се разбира провъзгласяване пълнолетието на царя и освобождаването му от опека. Тогава в 196 г. пр. Хр. Птолемей V бил на не повече от 10 години.

==========================================================================

Към книга седемнадесета

Към книга деветнадесета

Advertisements
Published in: on 15. 11. 2008 at 11:03 am  Коментарите са изключени за Полибий, Всеобща история – кн. 18 – фрагменти  
%d bloggers like this: