ФРАГМЕНТИ ОТ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА КНИГА1
А. ОЛИМПИАДА 147, 2.
I. СЪБИТИЯТА В ИТАЛИЯ
Делегация на лакедемоните в Рим
1. По това време и пратеничеството от Рим, което бяха проводили лакедемоните, се върна, излъгано в надеждите си. Бяха отишли да преговарят за заложниците2 и за селата.3 Сенатът заяви, че за селата ще дадат нарежданията си на делегацията, която ще изпратят, а за заложниците искат още да обсъдят. А за старите бежанци4 казаха, че се чудят защо не ги връщат в родината им, след като Спарта е освободена.
Етолийските пратеници
2. След като на римляните бе съобщено за победата в морската битка, най-напред съобщиха на народа, че се обявяват девет почивни дни – тоест за всенародна почивка и за да направят благодарствени жертвоприношения на боговете за успеха – а след това въведоха в Сената пратениците на етолите и на Маний. След като и двете делегации говориха дълго, Сенатът реши да предложи на етолите две възможности, или да предадат под настойничество всички свои неща, или веднага да заплатят хиляда таланта и да считат врага и приятеля на Рим за свой.5 Когато етолите поискаха изрично да им се обясни на кого трябва да предадат настойничеството, сенатът не одобри тази уговорка. Ето защо единствено спрямо тях останаха в положение на война.
Посланичеството от Филип
3. В това време Сенатът се занимаваше с пратениците на Филип. Те бяха дошли, за да съобщят за доброжелателството и готовността, която царят предоставя на римляните във войната срещу етолите. Като чу това, Сенатът веднага освободи от заложничество сина му Деметрий. Също така се заяви, че ще го освободят и от данъците, ако и по-нататък запази верността си. По подобен начин Сенатът освободи и лакедемонските заложници, с изключение на Арменос, синът на Набид. Той по-късно заболя и почина.
II. СЪБИТИЯТА В ЕЛАДА
Евмен и Ахея
3b. А и в Елада, когато в Ахея пристигна пратеничество от царя Евмен за сключването на съюз, мнозинството ахеи, събрали се на съвет, утвърдиха съюзничеството и изпратиха младежи, хиляда пехотинци и сто конници, водени от мегалополитянина Диофан.
Етолите и римските управители
4. Когато римският стратег Маний обсаждаше Амфиса,6 народът на атиняните, узнавайки за страданията на неговите граждани и за идването на Публий, изпратиха посланици начело с Ехедем, като им наредиха едновременно да засвидетелстват почитта им към Лукий и Публий, и да се опитат да спрат войната срещу етолите. Когато те пристигнаха, Публий ги посрещна с радост и любезничеше с мъжете, разбирайки, че ще му бъдат полезни в предстоящите действия. Споменатият мъж искаше да уреди по добър начин отношенията с етолите. Ако не му се съгласяха, обмисляше напълно да прекрати действията си тук и да се прехвърли в Азия, знаейки добре, че краят на войната и на цялото начинание се крие не в покоряването на етолийския народ, а в побеждаването на властта на Антиох в Азия. Затова още щом атиняните споменаха за примирие, с готовност прие словата им и им нареди да убедят по същия начин и етолите. А свитата на Ехедем, след като бяха препратени и след това се отправиха за Хипата, разговаряха с етолийските първенци за примирието. След като и те се съгласиха с радост, бяха определени тези, които ще трябва да се срещнат с римляните. И те, щом пристигнаха при Публий, разбирайки, че римляните са на стан на шестдесет стадия от Амфиса, разговаряха надълго и широко, припомняйки предишното си приятелство с римляните. Публий беседва с тях още по-ласкаво и дружелюбно, и като им посочи делата си в Иберия и Либия, и като им поясни как се е отнесъл по онези места към тия, които са му се доверили, и че смята, че те трябва напълно да доверят в себе си в ръцете му и да му се доверят, в началото всички присъстващи се обнадеждиха, като че отведнъж са постигнали мира. Но когато етолите попитаха при какви условия ще трябва да се сключи мирът, Лукий им обясни, че им се предлагат две възможности – или трябва изцяло да се оставят под попечителство, или веднага да платят хиляда таланта и да считат за свой врага и приятеля на Рим – присъстващите етоли твърде се наскърбиха, тъй като даденият им отговор не съответстваше на досегашните им приказки, а казаха, че той само повтаря онова, което беше наредено на етолите.
5. Оттеглиха се да обсъдят предложенията, като Ехедем и хората му се събраха с етолийските избраници и заобсъждаха казаното. От двете нареждания едното бе неизпълнимо, поради голямото количество пари. Другото пък беше страшно заради това, което бяха изпитали преди, когато бяха се съгласили да приемат опеката и за малко не бяха ги оковали. Разколебани и натъжени, отново изпратиха по същия въпрос същите хора, за да поискат или сумата да бъде намалена, или от опеката да бъдат освободени политическите дейци и жените им. Като се срещнаха с Публий, те му съобщиха за решението. Понеже Лукий отговори, че това е решение на Сената, Ехедем пак се върна в Хипана да посъветва етолите, след като в момента е трудно да се постигне мир, да поискат примирие и като отсрочат настъпващите беди, да изпратят делегация до Сената, и дано да успеят в исканията си. Ако не, да изчакат да мине време. По-лошо от сега за тях не може да стане, но по-добро може, по много причини. Като решиха, че съвета на Ехедем е добър, решиха да проводят пратеници за примирие. Като пристигнаха при Публий, помолиха го засега да се съгласи с тях на едномесечно примирие, за да могат да пратят делегация до Сената.7 Публий, който отдавана се канеше да предприеме операция в Азия, бързо убеди брат си да приемат молбата. След като споразумението се подписа, Маний вдигна обсадата и като предаде цялата войска и продоволствие, веднага замина с хилиарсите за Рим.
III. СЪБИТИЯТА В АЗИЯ
Положението във Фокея
6. А фокидците, било защото бяха разквартировани от изостаналите римляни по корабите, било защото не понасяха заповедите, се разбунтуваха. (…)
По същото време архонтите на Фокида, които се бояха от масови вълнения поради оскъдицата на зърнени храни честолюбието на привържениците на Антиох, проводиха до Селевк, който се беше приближил до границите им, за да го помолят да не приближава града, защото предпочитат да пазят спокойствие и да изчакат цялостния изход, след което ще се подчинят на заповедите. Сред пратениците на Селевк и на тази постановка държаха Аристарх, Касандър и Родос, а техни противници, симпатизиращи на римляните, бяха Хегий и Гелиас. Когато се свързаха с него, Селевк прегърна Аристарх и съмишлениците му, а хората на Хегий не погледна. Но след като разбра за вълненията сред народа и оскъдицата от храна, пренебрегна пророкуванията и молбата на пристигналите, и тръгна към града.8
Военноморски съоръжения
7. “Пюрфорос” (огнехвъргач), от който се възползва родоският наварх Павзистрат. Той беше с форма на намордник: От двете страни на носа на кораба се провисваха две примки от вътрешната страна на бордовете, в които се закрепваха дълги пръти, чиито върхове бяха насочени навътре в морето. На върха им се желязна верига се окачваше намордникът, пълен с огън, за да може при челни и странични удари огънят да се излива върху противниковия кораб, а поради наклона да остава далече от своя кораб. (…)
Родоският наварх Памфилид9 се смяташе за по-подготвен за всякакви обстоятелства от Павзистрат, тъй като по природа бе по-задълбочен и устойчив, отколкото дързък. Защото за мнозина от добрите люде хората си съставят мнение не според логиката, а според следствията. Макар току-що заради същото това нещо да бяха избрали Павзистрат, защото има известен опит и дързост, веднага си промениха мнението, след сполетялото ги премеждие. (…)
8. По същото време в Самос пристигнаха писма до хората на Лукий10 и Евмен, от Лукий, че той е получил консулската власт, и от Публий Скипион, който им съобщаваше за преговорите с етолите относно примирието и за изпращането на пехотата към Хелеспонт. По същият начин етолите съобщиха тези новини на Антиох и Селевк.
Диофан от Мегалопол
9. Мегалополитянинът Диофан беше доста опитен във военните дела, тъй като бе придобил истинска бойна практика от това, че стоеше редом до Филопоймен по време на продължителната война на Мегалопол срещу Набид. Освен това, със своя външен вид и мощното си тяло, този мъж бе силен и вдъхваше ужас. Но най-важното – беше един военен благородник и си служеше отлично с оръжията.
Антиох преговаря
10. Царят Антиох потегли срещу Пергам, но като разбра за пристигането на цар Евмен и като видя, че срещу него са дошли не само морските, но и пешите сили, пожела да преговаря за мир едновременно с римляните, с Евмен и родосците. Като се вдигна с цялата войска, яви се при Елея, зае един хълм срещу града и постави на него пехотата, а с конниците слезе около самия град, които бяха повече от шест хиляди. Бидейки самият той сред тях, изпрати хора при Лукий в града, за да уговорят примирието. Римският стратег прие родосците и Евмен, и поиска от тях да си кажат мненията за положението. Евдам и Памфилид не бяха чужди на мисълта за мир. Царят обаче заяви, че при сегашните обстоятелства мирът не е нито достоен, нито възможен. “Нима е възможно да излезем с достойнство, ако сключим мир в положение на обсада?” И при това сега това не е възможно да стане. “Възможно ли е, след като не е дошъл консул, без негово съгласие да се потвърди договор, по който ще се споразумеем? И освен това, ако въобще се стигне до някакво споразумение с Антиох, невъзможно е да бъдат оттеглени в свои територии нито морските сили, нито пехотата, ако преди това Народното събрание и Сенатът не потвърдят договора. Остава в очакване на техния отговор да се зимува тук и да не се прави нищо, като се изразходват средствата и провизиите на съюзниците. А след това, ако Сенатът не разреши да се сключи мир, войната да започне отначало, оставайки в това положение, в което с помощта на боговете би могло да се постигне повече.”11 Така рече Евмен. Лукий прие съвета и отговори на Антиоховите пратеници, че преди да пристигне проконсулът не е възможно да се водят преговори. Като чу това, Антиох веднага опустоши земята на елаитите. След това Селевк остана по същите места, а Антиох, настъпвайки непрекъснато, насочвайки се към така наречената Тиванска равнина, и като навлезе в една блажена и пълна с всякакви благини земя, отрупа войската си с всевъзможна плячка.
Антиох и Прузий
11. Царят Антиох, прибрал се в Сарди12 след споменатия поход, непрекъснато провождаше свои хора до Прузий,13 канейки го да станат съюзници. По това време Прузий не бе далече от идеята да се присъедини към Антиох; твърде много се боеше от римляните, да не би да се прехвърлят в Азия и да премахнат всички династи. Но след като получи писмо от братята Лукий и Публий, размисли и започна да си представя бъдещето в по-добра светлина, тъй като Публий си бе послужил с убедителни и многобройни доказателства за верността на написаното. Двамата братя не само защищаваха своята политика, но и въобще римската политика, като привеждаха аргументи, с които доказваха, че не са лишавали династиите от властта на царете, но че самите те са въздигали династи, а нечия власт дори са увеличавали многократно спрямо преди. Така например в Иберия са въздигнали Андобал и Колихант, в Либия Масаниса, а по илирийските места Плеврат; може да се признае, че всички тях от незначителни и случайни династи са ги превърнали в царе. По същия начин и в Елада Филип и Набис, от които Филип, след като са го победили във война и са го ограничили със заложник и налози, сега, отчитайки малката проява на доброжелателство от негова страна, са му върнали сина и заедно с него взетите като заложници младежи, облекчили са го от налозите и са му върнали много от градовете, превзети по време на войната. Приканваха с писмото си Прузий, като има предвид това, да не се бои за властта си, но смело да премине на страната на Рим; за този избор няма да съжалява. Като прочете това, Прузий промени мнението си. На всичко отгоре, като пристигнаха и пратениците с Гай Ливий, той, срещайки се с тези мъже, напълно се отказа да залага на Антиох. А Антиох, отказвайки се от тази надежда, стоеше в Ефес и като преценяваше, че би могъл да попречи на настъплението на пешите войски и изобщо да отклони войната от Азия, [ако] запази сигурен контрол по море, предприе подготовка за морска битка и се зае да реши изхода чрез морско сражение.
Бягството на пиратите
12. Полибий: пиратите, като видяха настъплението на римските кораби, веднага се оттеглиха.14 (…)
Опитът на Антиох да сключи мир
13. Антиох, след поражението в морската битка, пребиваваше в Сарди, съкрушен и напълно отчаян. Още щом разбра за нахлуването на противника, се обезсърчи и лишен от всякаква надежда,15 реши да проводи до Лукий и Публий за преговори. Изпрати предварително назначения за това Хераклид от Бизантион, комуто даде указания, че ще отстъпи Лампсак и Смирна, освен това Александрополис, от които градове започна войната. Освен това, ако искат да задържат и някои други градове из Еолида и Йония, които са предпочели тяхната страна по време на сегашната война. Освен това, че ще им заплати половината от разходите, които са направили във враждебните си действия срещу него. Такива пълномощия имаше пратеникът по отношение на откритата среща, а отделно от това – други, предназначени само за Публий, за които ще кажем поотделно по-нататък. Споменатият пратеник пристигна в Сарди и като разбра, че римляните стоят в лагера, който си бяха вдигнали още с преминаването (на Азиатския континент – б. пр.), отначало се зарадва, като мислеше, че запазването на сегашното положение и липсата на желание у противниците да продължат напред ще е в негова полза по време на срещата, но като разбра, че Публий все още се намира на отсрещния бряг, се разочарова, схващайки, че трябва да съществува някаква важна причина за неговото поведение. А причината войската да остане в първоначалния си лагер и Публий да се намира далече от войската беше в това, че споменатият мъж беше салий. Това е, както съм обяснил в описанието на тяхната държавна система, една от трите колегии, чрез която в Рим извършват най-представителните жертвоприношения на боговете: (…) в продължение на три дни нямат право да преминават по земя и по (…) което именно тогава се случи на Публий. Този период от време го завари, тъкмо когато войската щеше да се прехвърля (на Азиатския бряг – б. пр.), тъй че той не можеше да се прехвърли в друга земя. Ето защо Скипион изостави лагера и остана в Европа, а войската се прехвърли и остана неподвижна, без да може да продължи напред, очаквайки го да пристигне.
14. А Хераклид, когато след няколко дни Публий пристигна, бе поканен на аудиенция пред съвета и разказа за пълномощията, които му бяха дадени, като заяви, че Антиох ще се оттегли от Лампсак и Смирна, а също и от Александрополис, а също така ще отстъпи и градовете из Еолида и Йония, които са предпочели римската страна. Освен това ще поеме и половината от разходите, които са направили в тази война. Към тия предложения прибави и много други неща, призовавайки римляните да не изпитват прекалено много съдбата, защото са хора, нито да се стремят да превръщат своята голяма власт в неограничена, но да я ограничат най-вече в границите на Европа. Защото и в тия граници тя е голяма и необичайна, понеже никой преди това не я е постигал. Ако пък въобще желаят да включат и нещо от Азия, то нека го определят. Царят би се съгласил с всичко, което е възможно. На тези думи съветът реши стратегът да отговори, че е редно Антиох да върне не половината, а всичките разходи; защото войната била причинена не от тях, а от него. Относно градовете, трябва не само да освободи тия, които са в Еолида и Йония, но да се оттегли от цялата си власт от тази страна на Тавър. Пратеникът, като чу този отговор на съвета, не каза нищо, тъй като техните искания в голяма степен надхвърляха онова, което му бе наредено, престана да участва в общи преговори и започна старателно да угодничи на Публий.
15. Като намери подходящ момент, каза му каквото му бе наредено. А то беше, че царят е склонен да му върне без откуп сина.16 Още в началото на войната синът на Антиох бе попаднал в плен на Антиох. Второ, че засега царят е готов да му даде толкова пари, колкото посочи, а и след това приходът от царството да им стане общ, ако му съдейства да се сключи договор при условията, които царят предлага. Публий му отговори, че що се отнася до сина му, приема това известие и ще бъде много благодарен, ако обещанието се изпълни. За всичко останало каза, че не го интересува и напълно отхвърля личното си облагодетелстване за сметка на решението на съвета. Ако бе предложил това, владеейки Лизимахия и входа за Херсонес, сигурно щеше да успее. По същия начин, дори да ги беше загубил, ако беше тръгнал срещу Хелеспонта с войската си и беше явно, че ще попречи на нашето преминаване, и тогава бе пратил хора да преговарят за същите тези неща, сигурно щеше да постигне това, което иска. Но след като е позволил на нашите войски да влязат в Азия и е допуснал не само юздите, но и ездача, и въпреки това праща парламентьори за преговори, то очевидно е загубил и се е излъгал в надеждите си. Затова го съветва да премисли по-добре създалото се положение и да гледа нещата такива, каквито са. Относно съобщението за сина му, обеща му, че ще му даде ясен знак за проява на благодарност. Но го призовава да предпочете всичко друго, камо ли да воюва. Като чу това, Хераклид си отиде и срещайки се с царя, му обясни всичко в подробности. Антиох реши, че и да бъде победен, не би могъл да получи по- тежка заповед от това, което сега му се отрежда, затова се отказа от заниманията с преговори и започна изцяло и навсякъде да се готви за сражение.
Условията на Сципион след битката при Магнезия
16. След като римляните победиха Антиох17 и Сарди и акрополите току-що (…), дойде вестителят на Антиох, Мусей. Публий го прие сърдечно и той каза, че Антиох желае да проводи пратеници, чрез които да се споразумеят окончателно. Затова поиска да се гарантира сигурността на пристигащите. След като те се съгласиха, той си замина, а след няколко дни пристигнаха пратеници от страна на цар Антиох, Зевксид, който преди това беше сатрап на Лидия, и племенникът му Антипатър. Първом те побързаха да се видят с царя Евмен, опасявайки се да не би заради старата им вражда той да се окаже твърде усърден в желанието си да им навреди. След като въпреки очакванията си установиха, че той е умерен и кротък, веднага се включиха в общата среща. Поканени на съвета, те изрекоха много други неща, и ги призоваваха да проявят кротост и великодушие в успехите си, казвайки, че това е от полза не толкова на Антиох, колкото на самите римляни, след като съдбата им е връчила първенството и властта над света. След това попитаха какво трябва (царят – б. пр.) да направи, та да остане в мир и приятелство с римляните. Съветът, след като най-напред се събра и обсъди всичко това, нареди на Публий да оповести решението.
17. Споменатият мъж заяви, че дори и да са победители, те няма да бъдат по-сурови от преди, (…) затова те ще получат от римляните същото, което получиха и преди, което им бе предложено преди битката при Хелеспонта. Трябва да [освободят] цялата територия отсам Тавър. Освен това (Антиох) трябва да заплати на римляните петнадесет хиляди евбейски таланта разходи за войната, от които петстотин веднага, други две хиляди и петстотин когато Народното събрание узакони договора, а останалата част да изплати в продължение на дванадесет години, всяка година по хиляда таланта. Освен това да върнат на Евмен четири (…) дължими и останали (количества) жито съгласно договора с баща му. Освен това – да им предаде картагенеца Ханибал, етолиеца Тоант, акарнанеца Мнасилох и халкидците Филон и Евбулид. Като залог за тях веднага да им предадат по списък двадесет заложници. Това заяви Публий от името на целия съвет. След като Антипатър и Зевксид се съгласиха, всички решиха да изпратят посланици в Рим, които да помолят Народното събрание и Сената да потвърдят договора. И тогава при тези условия се разделиха, а в следващите дни римляните настаниха войските си [със заложниците] в Ефес, докато пратеникът на Антиох Евмен веднага отплава за Рим, също както и Родос, Смирна и почти всички народи и градове от тази страна на Тавър изпратиха посланици в Рим.
Б. ОЛИМПИАДА 147, 3.
I. СЪБИТИЯТА В ИТАЛИЯ.18
Посланичествата в Рим
18. Вече с настъпването на лятото, след победата на римляните срещу Антиох, в Рим се намираха царят Евмен, пратениците на Антиох и на Родос, а също така и на останалите. Защото почти всички из Азия веднага след битката изпратиха свои посланици в Рим, тъй като всичките им надежди за бъдещето бяха в ръцете на сената. Сенатът посрещна всички сърдечно, но най-пищни и като за приятели бяха церемониите по посрещането на царя Евмен и след него – на родосците. Когато дойде време за аудиенцията, поканиха първом царя и го помолиха да изкаже свободно това, което иска да сподели пред сената. Евмен каза, че ако и друг някой пожелае да се покаже като човеколюбив, то ще трябва да си потърси за съветници римляните за това как не бива да се стреми към нищо извън необходимото, нито да иска нещо извън позволеното. Когато пък се случи да иска от римляните, смята, че за човек е най-добре да предаде себе си и братята си на опекунството на римляните. Когато един от сенаторите стана и му каза да не проявява боязън, а да говори по същество, защото сенатът е готов да му угоди с всичко, което е възможно, той остана на това мнение. След известно време царят се оттегли, а в сената обсъдиха как да постъпят. Решиха да поканят Евмен смело да посочи за какво е дошъл. Защото, наред със своите неща, той по-точно знае за различните интереси в Азия. След това решение го извикаха и един от сенаторите, след като му прочете решението, го накара да изложи становището си.
19. Той заяви, че за това, което е негово не би казал нищо, освен да остане (…), като изцяло им дава пълномощия; Безпокои го само един пункт, във връзка с родосците. Заради него именно е излязъл сега да говори. Те са дошли тук сега да постигнат изгода за своята страна в не по-малка степен, отколкото да се борят за своята власт. Думите им бият в посока различна от истинските им цели. Това е лесно да се разбере. Прочие, те ще заявят, когато влязат тук, че са дошли не за да искат от вас каквото и да било, нито желаят да навредят на нас по никакъв начин, но са посланици за освобождаването на елините, живеещи в Азия. Че това не е толкова тяхно желание, колкото акт, подобаващ вам и следствие от досегашните ви дела. Такъв ще бъде обликът на речите им. Но в действителност ще се установи, че зад тях се крият противоположни намерения. След като бъдат освободени градовете, както те ще помолят, те ще увеличат своята мощ многократно, отслабвайки до известна степен нашето царство. Под името на свободата и автономията от нас ще отпаднат всички (гръцки градове), не само тези, които сега ще бъдат освободени, но и ония, които преди бяха под наша власт, защото ако стане ясно, че това е вашето решение, то ще се разпростре над всички. В действителност нещата стоят по следния начин. След като ще се знае, че са освободени благодарения на тях, на думи ще им бъдат съюзници, а в действителност на драго сърце ще изпълняват всяка тяхна заръка, ставайки им задължени с най-голяма благодарност. Затова Ви молим, мъже, да предвидите този момент и да не би по невнимание неразумно да подсилите едни приятели, а да отслабите други, и наред с това да облагодетелствате бивши свои противници, пренебрегвайки и унизявайки своите истински приятели.
20. Аз прочие (…) бих отстъпил несвадливо на съседите си, но доколкото е в силите ми, не бих се отдръпнал никога и по никакъв повод от приятелството си и доброжелателството си към вас. Мисля, че и баща ми, ако беше жив, щеше да ми каже същото. И той, който прие пръв вашето приятелство и съюз почти от всички, които обитават в Азия и Елада, го отстояваше благородно до последния си ден, не само в избора си, но и с делата си. Защото той се включи във всички ваши войни из Елада, предложи ви най-големи пеши и морски сили от всички останали ваши съюзници, предостави ви най-голяма парична помощ и понесе най-големите рискове. Накрая загуби живота си в разгара на бойните действия по време на Филиповата война, привличайки на в приятелство и съюз с вас. Аз пък, наследявайки властта, запазих избора на баща си – този избор не можеше да бъде надминат – но в делата си го надминах. Защото обстоятелствата ме подложиха на много по-голямо изпитание с огън, отколкото тях. Макар Антиох да се мъчеше да ме ожени за дъщеря си, като веднага ми върне градовете, които преди ми беше отнел, и макар след това да ми обещаваше, че ще направи всичко, стига да мина на негова страна във войната му срещу вас, аз не само отказах да приема тези предложения, но предоставих най-много от всички останали съюзници пеши и морски сили да воюват с вас срещу Антиох, осигурих най-много средства за вашите нужди тогава, когато ви бяха най-необходими, във всички сражения без уговорки проявих себеотрицание заедно с вашите водачи. И накрая устояхме, заключени в самия Пергам, в условия на обсада, сражавайки се едновременно за своя живот и за властта си, заради добронамереността към вашия народ.
21. Тъй че вие, мъже на Рим, много от които бидейки свидетели, и всички знаейки че говоря истинно, е справедливо да проявите подобаващото се внимание към мен. А и за всички би изглеждало ужасно, ако Масаниса, който не само ви беше противник, но и накрая успя да избяга от вас едва с неколцина конници, и който запази лоялност към вас само в една война срещу картагенците, вие направихте най-големия цар в земите на Либия, а Плеврат, който дори не направи нищо, а само запази верността си, определихте за най-голям от всички династи из Илирида, то мен, който от дедите си насам съм ви съдействал в най-големите и велики дела, да ме направите на нищо. За какво прочие моля, и какво казвам, че трябва да получа от вас? Ще го кажа свободно, тъй както ме поканихте да говоря по същество. Ако решите, че сами трябва да задържите някои места в Азия от тази страна на Тавър, които преди са били подчинени на Антиох, то това най-вече бих искал да видя, че става и аз. Защото разбирам, че за мен ще бъде най-безопасно да царувам, ако имам вас за съседи и ако мога да разчитам на вашето присъствие. Но ако решите да не правите това, а напълно да се изтеглите от Азия, то заявявам, че няма друг, на когото е по-справедливо да поверите придобивките от изминалите войни, отколкото на мен. Но Зевсе, по-добро било да се освободят поробените. Да, стига да не бяха дръзвали да воюват срещу вас на страната на Антиох. Но след като са направили това, то много по-благородно е да отдадете подобаващата се благодарност на своите истински приятели, нежели да облагодетелствате бившите си врагове.
22. След това изчерпателно слово Евмен се оттегли, а сенатът благоразумно изслуша речта на царя и му обеща, че с готовност ще му даде всичко, което е възможно. След това поканиха да влязат родосците. Но тъй като един от пратениците им закъсня, поканиха посланиците на Смирна. Те изтъкнаха в своя полза много доказателства за доброжелателството и готовността, която са предоставили на римляните в последната война; тъй като мнението за тях е единодушно, че от всички независими градове в Азия бяха най-постоянни, смятам, че не е необходимо да изброявам отделните им аргументи. След тях влязоха родосците и след като накратко изтъкнаха своите заслуги пред римляните, бързо преминаха на темата за своето отечество. Заявиха, че за тях е най-показателен фактът, че се отнасят най-доброжелателно и в публичните и в частните срещи към царя, с когото те самите имат най-големи противоречия по същината на проблемите. Тяхното отечество смята, че най-благородното и най-подобаващото на римляните решение е да дадат автономия, която е най-скъпото за всички хора, докато за Евмен и братята му това е най-неизгодно. Защото по природа всяка монархия мрази равенството и се стреми ако не да подчини всички, то колкото се може повече да й се покоряват. Но макар нещата да са такива, заявиха, че все пак са убедени, че ще успеят в предложението си, не защото имат по-голямо влияние от Евмен сред римляните, а защото всички ще се съгласят, че тяхната позиция е по-справедлива и полезна. Ако не е възможно римляните да се отблагодарят на Евмен по друг начин, вместо да му предадат независимите градове, то те ще бъдат вероятно затруднени от ситуацията, която ще възникне. Ще трябва или да пренебрегнат някой свой истински приятел, или да подценят това, което е добро и което им прилича, и напълно да засенчат и се откажат от собствените си дела. Ако е възможно сериозно да се предвидят тези две неща, какво още има да се колебаете по тях? Та ние не сме на разточителен пир, където всичко е достатъчно за всички, и има повече от необходимото. Защото вие можете, ако поискате, и Ликаония, и Фригия срещу Хелеспонта,19 и Пизидика, а освен тях и Херсонес, и онази част от Европа, която граничи с него, да предоставите на Евмен и така да направите неговата династия десетократно по-силна от това, което е сега. Но ако разпределите всички тях или по-голямата част от тях, то никоя от останалите династии не би останала ощетена.
23. Вие можете, мъже на Рим, както прекомерно да укрепите своите приятели, така и да премахнете блясъка от принципите на своята политика. Но за вас и за останалите хора крайната цел на делата не е една и съща. Всички останали се стремят чрез (военно-политическите си – б. пр.) действия да разрушават и да завладяват градове, богатства, кораби. Но не това е самоцел за вас, а да ви бъде подчинен целият свят. Какво, прочие, все още ви е нужно, и за какво още трябва най-здраво да се погрижите? Ясно е, че ви е нужна похвалата и славата сред хората, които сте си спечелили, но които по-трудно от придобиването е да опазите. Запомнете добре следното. Вие воювахте срещу Филип и удържахте на всичко, заради свободата на елините. Защото това беше вашата цел и това е вашата придобивка от тази война, нищо друго. Но сте удовлетворени повече от това, отколкото от данъците, които картагенците ви плащат; съвсем справедливо. Защото парите са една придобивка, свойствена за всички хора, но доброто, онова, което е достойно за възхвала и почит, е присъщо на боговете и на хора, които стоят близо до тях. Прочие, най-славното от вашите дела е освобождаването на елините. Ако сега последователно преследвате тази цел, то ясно е, че ще я постигнете, вместо да я потъпчете. Прочие ние, мъже, избрахме от самото начало принципите на вашата политика и в най-големите сражения и опасности бяхме наистина в редиците на вашите приятели, но не се боим свободно да ви напомним това, което ви подобава и е полезно за вас, без да целим нищо друго и без да казваме нищо повече от онова, което е необходимо.”
След като родосците произнесоха това, мнението беше, че те са произнесли една умерена и добра реч.
24. След тях въведоха пратениците на Антиох, Антипатър и Зевксис. Техните слова бяха изпълнени с призиви и молби, след което сенаторите одобриха споразуменията със Сципион в Азия и след няколко дена, след като Народното събрание ги утвърди, положиха клетва за тях в присъствието на Антипатър и хората му. След това въведоха и другите пратеници от Азия. Тях изслушаха набързо, като им дадоха един и същи отговор. А той беше, че ще изпратят десет посланика, които да проучат всички спорни моменти с градовете. След като им отговориха по този начин, назначиха десетимата пратеници, на които дадоха отделни пълномощия, а в цялост им бе обяснено, че трябва тези (градове – б. пр.) отсам Тавър, които са били подчинени на Антиох, да се дадат на Евмен, с изключение на градовете в Ликия и Кария до Ме[отида], като елинските градове, които са плащали данък на Атал, да плащат същия данък на Евмен, а които са плащали на Антиох, да бъдат освободени от него. Като им дадоха тези указания за общата уредба, изпратиха десетимата при консула Гней в Азия. След като вече бяха уредили тези неща, родосците веднага влязоха в сената за да се примолят за (града на) солите в Киликия; заявиха, че поради роднинската си връзка било редно да се погрижат за този град. Солите били изселници от Аргос, както и родосците; посочиха, че по тая причина те са във взаимна братска връзка. Заради това твърдяха, че е справедливо градът да получи свобода от римляните по милостта на родосците. Като изслуша тези доводи, сенатът покани пратениците на Антиох и изпървом наредиха Антиох да опразни цяла Киликия. Хората на Антипатър не приеха, понеже беше нарушение на договора, затова отново отвориха реч за самия град Соли.20 Понеже пратениците заупорстваха честолюбиво, освободиха ги, и като извикаха родосците, обясниха им каква съпротива са срещнали от страна на Антипатър и добавиха, че ще направят всичко, щото този въпрос да се реши напълно в полза на Родос. Пратениците останаха доволни от упорството на сената и след като заявиха, че няма да искат нищо повече, нещата останаха в това положение.
Още докато тръгваха десетимата римски пратеници заедно с останалите посланици, в Брундизий в Италия доплаваха Сципион и Лукий, победили Антиох в морското сражение. След няколко дни те влязоха в Рим и устроиха триумф.21
II. СЪБИТИЯТА В ЕЛАДА.
Положението в Етолия и Западна Елада
25. Царят на атаманите Амюнандър, за когото вече се смяташе, че здраво е хванал властта, проводи пратеници до Рим и до Сципионите в Азия – те все още се намираха край Ефес22 – едно да се извини, че на връщане в отечеството си ще мине през земята на етолите, едно обвинявайки Филип, а най-вече молейки отново да бъде приет във военния съюз. А етолите, като решиха, че им се удава сгоден случай да си спечелят Амфилохия и Аперантия, тръгнаха на поход към споменатите места. Стратегът Никандър събра всенародна войска и нахлу в Амфилохия. Тъй като повечето преминаха доброволно на тяхна страна, смениха посоката към Аперантия. Понеже и тия драговолно минаха към тях, насочиха войската си срещу Долопия. За кратко време жителите й се престориха, че им се съпротивляват, запазвайки верността си към Филип. Но имайки пред вид какво се случи с атаманите и поражението на Филип, скоро промениха позициите си и минаха на страната на етолите. След това благоприятно стечение на обстоятелствата стратегът Никандър прибра войската в родината си, подчинявайки на Етолия споменатите народи и места, без никой да може да причини злина на страната им. Скоро след като се случи това и етолите бяха повдигнали самочувствието си от тия успехи, дойде мълвата за битката в Азия и като разбраха, че Антиох е получил пълно поражение, начаса загубиха дух. А когато от Рим пристигна Дамотелес и съобщи, че остават единствени във война, и за приближаването на Марк и войската му срещу тях, тогава изпаднаха в безизходица и се задвоумиха как да се предпазят от надвисващата опасност. Решиха да проводят до родосците и атиняните, като ги помолят и призоват да изпратят в тяхна защита посланици в Рим и да измолят римския гняв по някакъв начин да пощади Етолия от предстоящите беди. Също тъй от своя страна наново изпратиха посланици в Рим, Александър наречен Исийски, Фенеас, и с тях Халепос. А още и Алюпос от Амбракия, и Люкопос. (…)
26. С пристигането на пратениците при стратега той се събра с тях да поговорят за военния поход срещу етолите. Посланиците го съветваха да тръгне срещу Амбракия – тогава политиката на амбракиотите беше про-етолийска – и привеждаха аргументи, че и за сражение с войските, ако етолите решат да предпочетат това, местностите около този град са най-подходящи, и ако се уплашат, градът е удобен за обсада. Освен това страната е изобилна на материали за подготовка на военни действия, и реката Араттос тече край града, което ще бъде едно удобство за лагера, поради летните жеги и като сигурност за операциите. След като се реши, че съветът на посланиците е добър, стратегът вдигна войската и я преведе през Епир към Амбракия. Като пристигна, етолите не се осмелиха да му излязат насреща, той обиколи града за оглед и предприе усърдни обсадни действия. (…) Пратените за Рим (етолийски – б. пр.) посланици, пазени от Сибирт от Петрея около Кефаления, бяха доведени в Харадрос. Епиротите решиха да ги преместят в Бухетос и да пазят мъжете грижливо. След няколко дни им поискаха откуп, тъй като са във война с етолите. Случи се така, че Александър се оказа най-заможният, но понеже приходите му бяха закъснели, не му достигаха много средства. Най-напред им наредиха да платят пет таланта. Това изобщо не се хареса на останалите, но проявиха готовност, поставяйки на първо място своето спасение. Александър обаче не се съгласи, като каза, че това са много пари, и будува цяла нощ, оплаквайки себе си, че ще трябва да плати пет таланта. А епиротите, понеже предвиждаха какво ще стане и се бояха да не би римляните, като разберат, че са били задържани като пратеници при тях, да изпратят писмено нареждане да се освободят мъжете, смъкнаха откупа и поискаха от всеки по три таланта. Останалите приеха с радост и като оставиха поръчители, бяха освободени, но Александър отговори, че няма да даде повече от талант. И това било много. И напълно отчаян, остана сам в тъмницата, макар да бе големец и да разполагаше с богатство на стойност повече от двеста таланта. И ми се струва, че щеше да се лиши от живота си, само и само да не плати трите таланта. Такава е у някои алчността и стремежа към повече. Но тогава стечението на обстоятелствата помогна на сребролюбието му в такава степен, че безразсъдството му по време на това премеждие му донесе всеобща похвала и одобрение. След няколко дни от Рим пристигна писмо за освобождаването им и той единствен бе освободен без откуп. Знаейки за неговото премеждие, етолите отново избраха Дамотелес за свой пратеник в Рим. Той вече бе стигнал по море до Левкада, но като разбра, че Марк преминава през Епир с войската си в посока към Амбракия, изостави пратеничеството и веднага се върна в Етолия.
27. Обсадени (в Амбракия) от римския консул Марк (Фулвий), етолите23 храбро се защищаваха срещу метателните съоръжения и овните. След като бе подсигурил лагера, той предприе обсадни действия на широк фронт. Приближи три обсадни машини през равнинния терен близо до Пиреона, на известно разстояние една от друга, но настъпващи в един ред, четвърта при Асклепиона и пета при акропола. Тъй като настъпът бе енергичен и едновременно и едновременно срещу всички участъци, очакваният изход от този обсаден щурм бе ужасяващ за защитниците. Понеже овните удряха здраво стените, а копията – куки свличаха брустверите, бранителите на града се опитваха да противопоставят на това други средства, като срещу овните хвърляха с помощта на подвижни греди оловни топузи, камъни и дървени трупи; куките закачаха с железни котви и като ги свличаха от вътрешната страна на стената, след като копието се закачеше на бруствера, те овладяваха куката. Свръх това правеха набези извън стената и се сражаваха храбро, понякога връхлитайки нощем върху спящите около обсадните съоръжения, кога влизайки в открити схватки посред бял ден с охраната, като по този начин забавяха обсадата. (…)
Извиканият отвън Никандър изпрати към града петстотин конника, които силом си проправиха път в пространството между оградата на противника и се добраха до града. (…) като им съобщи, че в деня, в който те са наредили, те трябва да излязат и да направят (…), а той ще им се притече на помощ в това сражение. (…) те излязоха храбро извън стените на града и смело се хвърлиха в битка, но Никандър закъсня, било защото се уплаши от сражението, било защото прецени, че това, с което се бе заел е по-важно, и атаката им бе надвита. (…)
28. Като удряха непрекъснато с овните, римляните разхлабваха стените. Но не можеха да нахлуят в града с пробиви в стените, тъй като строежът от вътрешната страна беше здрав и етолите се сражаваха храбро в участъка, където се удряше. Натъкнали се на това затруднение, решиха да приложат минна техника и да си послужат с подземни изкопи. Като обезопасиха с щитове средния от първоначалните три участъка, примъкнаха успоредно на стената площадка почти на два плетра. И тръгвайки от нея, започнаха да копаят непрекъснато денем и нощем, на смени. В продължение на достатъчно дни защитниците не ги забелязваха, тъй като изнасяха земята навън през тунела. Но когато купчината изнесена земя взе да нараства и да става видима откъм града, водачите на обсадените започнаха енергично да копаят ров от вътрешната страна, успореден на стената и на площадката пред кулите. Когато дълбочината му стана достатъчна, поставиха на единия бряг на рова отсам стената по протежение медни тънкостенни съдове, и като минаваха през рова покрай тях, вслушваха се в ударите на копаещите отвън. Когато засякоха мястото, разкривайки го чрез резонанса на един от съдовете, започнаха да прокопават отвътре друг напречен на предишния подземен ров, като се стараеха да попаднат срещу противниците. Това стана бързо, тъй като римляните не само стигнаха под земята до стената, но и изгърбиха голям участък от стената от двете страни на тунела, и се натъкнаха едни на други. Най-напред започнаха да се бият с пики под земята. Но понеже не можеха да постигнат много, тъй като и двете страни изпречваха пред себе си медни и плетени щитове, тогава един от защитниците предложи да избутат напред един питос с размери съответстващи на ширината на тунела, като пробият дъното му и вкарат желязна тръбичка дълга колкото стената на съда, да запълнят целия питос с птича перушина и да вкарат малко жар под самото гърло на питоса. После, като поставят на гърлото на питоса железен капак нашарен с дупки, безопасно да го вкарат през тунела, с гърло насочено срещу враговете; когато противниците приближат, след като са запушили питоса отвсякъде, да оставят две дупки от двете му страни, през които да проврат пиките си и да не допускат противниците да се приближат до питоса. След това да вземат мях, какъвто използват медничарите, и като го нагласят към желязната тръба, да раздухат енергично жарта в устието на питоса, докато перушината се запали. Всичко бе сторено по описания начин, при което се вдигна голям и изключително остър пушек заради перушината, и всичкото това нахлу в тунела на противниците. Така че римляните доста си изпатиха и се затрудниха, без да могат нито да противодействат, нито да понесат дима в тунела. Докато обсадата се задържаше по такъв начин, етолийският стратег проводи пратеници при стратега на римляните. (…)
Сключване на мир с Етолия
29. По същото време в лагера на римляните пристигнаха атинските и родоските пратеници, за да спомогнат за примирието. Дойде и царят на атаманите Амюнандър, който се мъчеше да отърве амбракиотите от сполетелите ги беди, след като Марк му бе осигурил временно сигурност. Той хранеше към жителите на Амбракия твърде приятелски чувства, защото бе прекарал дълго време в града им по време на изгнанието си. Пристигнаха и пратениците на Акарнания, водейки неколцина от хората на Дамотелес. Защото Марк, разбрал за премеждията им, бе написал до тюреите да му предоставят мъжете. Като се събраха тия всички, заеха се усърдно да решат въпроса с примирието. Следвайки своята цел, Амюнандър се зае с амбракиотите, като ги призоваваше да спасят себе си и това да стане скоро, ако не могат да измислят за себе си някакво по-добро решение. След като той многократно приближаваше до стената на града им и разговаряше с тях по тия неща, амбракиотите решиха да поканят Амюнандър в града. След като стратегът позволи на царя да отиде, той влезе и започна да обсъжда положението с амбракиотите. През това време атинските и родоските пратеници държаха римския стратег за ръцете и му говореха какво ли не, като се мъчеха да смирят неговия гняв. Някой подсказа на Дамотелес и Фенеас да се хванат и да убедят Гай Валерий. Той бе син на оня Марк, който бе сключил предишния съюз с етолите,24 и брат по майчина линия на сегашния стратег Марк. И макар поведението му да беше младежко, стратегът му имаше голямо доверие. Умоляван от Дамотелес и решил, че е негов проблемът и че нему подобава да стане закрилник на етолите, той приложи цялото си старание и упоритост, да облекчи народа от сполетелите го беди. След като това усърдие идеше отвсякъде, проблемът намери своето решение. Амбракиотите, доверили се на царя, се оставиха в ръцете на римския стратег и му предадоха града, като етолите го напуснаха под защитата на клетвата.
30. Най-напред уредиха това, запазвайки лоялност към съюзниците си. А Марк нареди на етолите да сключат примирие при такива условия, че веднага да платят двеста евбейски таланта, и други триста в продължение на шест години, по петдесет ежегодно; да върнат на римляните всички дезертьори, които са при тях, в срок от шест месеца, без откуп. Да не държат нито един град в своя съюз, нито след това да присъединяват такива, които са взели от римляните след идването на Лукий Корнелий или които са в приятелство с Рим;25 и всички обитатели на Кефаления да бъдат изключени от този договор. Накратко, това бяха условията на договора тогава. Оставаше първо да бъде одобрен от етолите, а след това да бъде внесен в Рим. Атиняните и родосците останаха при него (Марк – б. пр.), за да изчакат отговора на етолите; а Дамотелес се върна да разясни споразумението на етолите. Като цяло те го одобриха – без друго въпросът се беше решил въпреки очакването им. Но по отношение на градовете, които преди това са били техни съюзници известно време се колебаха, докато накрая се съгласиха с предложенията. А Марк, като завзе Амбракия, пусна етолите под клетва и изнесе от града украсите, статуите и картините, които бяха много, понеже Амбракия преди това е била царска столица на Пир. Връчиха му и венец на стойност от сто и петдесет таланта. Като уреди това, навлезе в сърцевината на Етолия, учуден, че никой от етолите не го посреща. Като приближи до така наречения Амфилохийски Аргос, се установи на лагер, на разстояние сто и осемдесет стадия от Амбракия. Там се срещна с Дамотелес, който му обясни, че етолите са решили да потвърдят постигнатите договорености, след което етолите се прибраха вкъщи, а Марк в Амбракия. И като пристигна там, се зае с прехвърлянето на войската в Кефаления, а етолите избраха Фенеас и Никандър и ги пратиха в Рим за мира. Защото всичко казано нямаше да бъде валидно, ако не се потвърдеше и от римското Народно събрание.
31. Като взеха със себе си родосците и атиняните, те отплаваха в изпълнение на мисията си. Също тъй и Марк проводи Гай Валерий и някои други от приятелите си да съдействат за мира. Когато пристигнаха в Рим, отново избухна гняв срещу етолите, заради царя Филип. Той смяташе, че етолите несправедливо са завзели Атамания и Долопия, и бе проводил до свои приятели да се разгневят и да не приемат мирния договор. Затова и когато етолите влязоха, сенатът не искаше да ги изслуша. Но по настояване на родосците и атиняните, склониха и им обърнаха внимание. (…) който изобщо беше добър оратор и умееше да си служи с подходящи примери. Каза, че с право са разгневени на етолите. Защото макар да са получили такива облаги от римляните, етолите не са проявили благодарност, а са подложили римската власт на най-голямо изпитание, подпалвайки войната срещу Антиох. И тъкмо на това се дължи гневът, който сенатът изпитва към народа им. Това, което става с тълпата в държавите, прилича на морето. Защото и то, ако е оставено само на себе си, винаги е тихо и спокойно, и изобщо такова, че не създава никаква трудност за този, който плава през него и го използва. Но колчем връз него връхлетят силни ветрове, развълнуват го и противно на характера му го раздвижат, то тогава няма нищо по-опасно и страшно от морето. Същото се случило и сега в Етолия. “Докато бяха незасегнати, то те от всички елини бяха вашите най-добронамерени и сигурни съдружници в делата ви. Но след като от Азия задухаха Тоант и Дикеарх, а от Европа Менестас и Дикеарх разбуниха тълпите, и въпреки характера им ги принудиха да говорят и да вършат всичко, тогава в изблици на неразумност започнаха да заговорничат срещу вас (…) трябва срещу ония да бъдете неумолими, но да съжалите народа и да проявите милост към него, знаейки, че когато отново останат без външно влияние, и след като освен всичко друго, то и сега отново са спасени от вас, те отново ще станат най-добронамерени от всички елини”. С тези думи атинянинът убеди сената да даде мир на етолите.
32. С декрет на сената и решение на Народното събрание мирният договор бе утвърден. Клаузите на договора поотделно бяха следните. “Етолийският народ да не пропуска през страната си и градовете си власт и сила на друг народ, който е враг на римляните и на техните съюзници и приятели, нито да въоръжава войска по общо решение.26 И ако Рим воюва срещу някого, то срещу него да воюва и етолийският народ. Етолите да предадат всички заловени бегълци, римляни и техни съюзници, с изключение на ония, които, след като са ги заловили в сражение, са ги върнали, и после пак са ги пленили, и без ония, които са станали римски противници, (…) в срок от сто дни от датата на полагането на клетвите, на архонта в Керкира.27 Ако някои не се намерят в указания срок, да бъдат предадени тогава, когато се намерят. (…) без клетвени гаранции да не се допуска връщане в Етолия. Етолите ще заплатят веднага сребро, не по-лошо от атическото, двеста евбейски таланта, на стратега, намиращ се в Елада, като една третина от среброто, ако пожелаят, ще заплатят в злато, в съотношение за десет мини сребро [една мина] злато (…) от деня, в който се положат клетвите, в продължение на шест години ще заплащат ежегодно по петдесет таланта (сребро). И тези пари ще ги доставят в Рим. Етолите да предадат на стратега четиридесет заложника, на възраст не по-малки от дванадесет години и не по-големи от четиридесет, за шестгодишен срок, които римляните си изберат, без стратега, хипарха, държавния секретар и тия, които вече са били заложници в Рим. И заложниците да доставят в Рим. Ако някой от заложниците умре, да го заменят с друг. Кефаления да не се включва в договора.28 Колкото земи, градове и мъже, които им бяха подвластни, за пленили при стратегството на Лукий Квинт и Гней Домеций29 или по-късно, или които са влезли в приятелство с Рим, етолите да не задържат нито един от тези градове или каквото има в тях. Градът и земята на Ойниадите да остане на Акарнания.” С полагането на клетвите, при тези условия се сключи мира. Та това беше военният налог по отношение на етолите и въобще на елините. (…)
Фулвий завладява Саме в Кефаления
32b. С решителен щурм през нощта Фулвий завзе част от акропола и въведе римляните. (…)
Мъдростта на Филопоймен
32c. Добродетелта и ползата рядко се съчетават, и едва малцина са способните да ги приспособят една към друга. Всички знаем, че до голяма степен доброто дело е чуждо на онова, което носи пряка полза, както и че изгодата е чужда на доброто дело. Но въпреки това Филопоймен направи това и постигна целта си. Извършвайки добро с това, че доведе в Спарта бегълците пленници, той смири гнева на (…)
III. СЪБИТИЯТА В АЗИЯ
Манлий и войната с галатите
33. По същото време, когато в Рим посланичествата работеха върху мирния договор с Антиох и изобщо върху уредбата в Азия, а в Елада воюваше народът на етолите, стана войната в Азия срещу галатите,30 за която сега ще разкажем. (…)
(Манлий) бе благоприятно впечатлен от младежа (Атал) след този разговор и веднага му разреши да замине за Пергам.
34. Моагет беше тиранин на Кибюра,31 жесток и коварен, и не заслужава да го прескачаме, а внимателно да му отделим подобаващо се възпоминание. (…)
Прочие, щом римският консул Гней32 (Манлий Вулзон) приближи до Кибюра, и Хелоний бе изпратен да проучи на какво мнение е, той проводи пратеници, призовавайки (консула – б. пр.) да не затрива страната, защото е приятел на римляните и ще изпълни всичко, което му е съобщено. И произнасяйки това, същевременно му протегна венец на стойност петнадесет таланта. Като чу това, (Хелоний) му заяви, че няма да влиза в страната, но му нареди да проводи хора при стратега, да се разберат за всичко; той идва след него с войската. Като стана това, Моагет изпрати с посланиците и брат си, и когато Гней ги срещна на пътя си, заговори на посланиците надменно и остро, казвайки им, че Моагет не само е станал най-противен на всички династи в Азия, но и в целия Рим смятат, че трябва да бъде свален от власт и управление и да бъде наказан. Пратениците, изплашени от този изблик на гняв, се отказаха от другите си пълномощия и поискаха той да дойде сам да преговаря. Гней се съгласи и те се върнаха в Кибюра, а на заранта тиранинът излезе с приятелите си, с простовато и оскъдно облекло, и в извиненията си взе да се оплаква от своята немощ и слабост, (…) като помоли Гней да приеме петнадесетте таланта. А освен Кибюра владееше Слейон и града в Лимнес. Поразен от безумието му, Гней не му каза нищо друго, освен че ако не плати петстотин таланта и то с голяма благодарност, то той няма да погуби страната, а ще обсади самия град и ще го разграби. Уплашен от това, което го чака, Моагет не можеше да изпълни искането, но добавяйки по малко към сумата, накрая убеди Гней срещу сто таланта и десет хиляди медимни пшеница да бъде приет за съюзник. (…)
35. Когато Гней преминаваше реката Колобат, при него пристигнаха пратеници от тъй наречения град Исинда да му искат помощ; защото термесеите, придумвайки Филомел, казали, че те са възбунили страната срещу тях, и бяха заграбили града, а сега обсаждат акрата, в която бяха избягали всички граждани заедно с жените и децата си. Като чу това, Гней с голяма радост обеща, че ще им помогне, счел, че му се удава благоприятен повод, и се отправи за Памфилия.
И като приближи Термес, Гней сключи приятелство с тях, взимайки им петдесет таланта, а също така и с аспендиите. Прие и посланиците от другите градове из Памфилия и по време на срещите с тях им наложи същото условие, и след като махна исиндите от обсадата, веднага тръгна срещу галатите. (…)
36. След като Гней взе града Кюрмаса и обилна плячка, потегли. И докато минаваха покрай езерото (залива ? б.пр.), дойдоха пратеници от Лизиноя, предавайки му се във вярност. И като ги прие, навлезе в земята на сагаласите и вдигна голямо количество плячка, докато изчакваше да разбере на чия страна ще се определят жителите на града. Посланиците от града му се явиха, и след като получи венец на стойност петдесет таланта, двадесет хиляди медимни ечемик и двадесет хиляди жито, прие ги в числото на приятелите (на Рим – б. пр.). (…)
37. Римският стратег Гней изпрати посланици при галата Епозогнат,33 с искане да проводи свои хора до галатските царе. И Епозогнат проводи до Гней и [помоли] римския стратег да не тръгва срещу и да не посяга на галатите толистобогии, и че Епозогнат ще проводи пратеници до техните царе, ще говори с тях за приятелството (с римляните) и на всяка цена ще ги убеди да застанат на страната на доброто.
За да премине реката Сангарий, римският консул Гней се зае да вдигне мост, защото бреговете й бяха много стръмни и не можеше да се преброди. Докато стоеше на лагер край реката, при него пристигат галати, проводени от Атид и Батак, жреците на Майката на боговете от Песинунт,34 с нейни образи и хоругви. Те му съобщиха, че богинята е възвестила победа и мощ. Гней ги прие сърдечно. (…)
Когато Гней се намираше пред градчето, наречено Гордиейон,35 при него дойдоха пратениците на Епозогнат да му съобщят, че той се е опитал да преговаря с галатските царе, но те не проявили никаква дружелюбност, а са събрали децата и жените си, и всичкото си останало имущество в така наречената планина Олимп, и са готови да се бият. (…)
38. Когато римляните и Гней победили в битка азиатските галати, наред с другите жени в плен попаднала и жената на Ортиагонт Хиомара. Хваналият я таксиарх се възползвал по войнишки от късмета си и я озлочестил. Очевидно той бил прост и невъздържан в сладострастието и алчността си човек, но пострадал от сребролюбието си. Спазарил се за голяма сума, той отвел жената да я върне срещу откуп до една река, на другия бряг на която били откупвачите. Галатите пребродили реката, връчили му парите и получили Хиомара, но тя кимнала на единия от тях да убие римлянина, докато той я прегръщал и милвал. Оня се подчинил и му отсякъл главата, а тя, кълнейки, я скрила в пазвата си и тръгнала. Като дошла при мъжа си, изтърсила главата пред него. Удивен, оня отронил “Добро нещо е верността, жено”. “Да”, рекла тя, “но още по-добро е да е жив само един мъж, който е спал с мене”. Полибий казва, че като чул в Сарди тази история, възхитил се на нейната мъдрост и проницателност.
39. Когато римляните спечелили сражението срещу галатите, се спрели на лагер край град Анкюра.36 Тъкмо стратегът Гней се канел да продължи напред, дошли пратеници на тектосагите и помолили Гней да остави войската на сегашната й позиция, а на другия ден да излезе между двата лагера; там щели да дойдат и техните царе, за да преговарят с него за примирие. Гней се съгласил и според уговорката отишъл с петстотин конника, но царете не дошли; когато той започнал да се отдалечава към собствения си лагер, тутакси дотичали царските пратеници и след като изказали някакви извинения, поискали пак да дойде, понеже те щели да изпратят първенците си да преговарят с него за окончателно примирие. Гней обещал, че ще дойде, но самият той останал в лагера, а изпратил Атал и неколцина от хилиарсите с триста конника. Галатите дошли според уговорката и започнали да обсъждат спорните въпроси. Но накрая казали, че не е възможно договарянията нито да продължат, нито да бъдат утвърдени; заявили, че царете ще дойдат веднага и ще се споразумеят окончателно, ако и стратегът Гней дойде при тях. След като Атал съобщил, че Гней ще дойде, се разделили. С тези отсрочки галатите искали да надхитрят римляните, като успеят да прехвърлят част от необходимите хора и средства оттатък реката Халис, но най-вече, ако могат, да пленят римския стратег. Ако не, във всеки случай да го убият. С такива намерения на другия ден зачакали пристигането на римляните, с около хиляда конника на разположение. А Гней, като чул доклада на Атал и повярвал, че царете ще дойдат, излязъл, както обикновено, с петстотин конника. В предишните дни войниците от римския лагер, които излизали да събират дърва и фураж, тръгвали в същата посока, като използвали за прикритие тръгналите за срещата конници. Така станало и тогава, и след като наизлезли мнозина, наредили на охраняващите конници да тръгнат заедно с войниците, които щели да реквизират фураж. Така от само себе си се запълнил недостига от охрана за предстоящата опасност (…)
В. ОЛИМПИАДА 147, 4.
СЪБИТИЯТА В АЗИЯ.
40. Докато римският стратег Гней зимувал в Ефес, в последната година на същата Олимпиада, дошли пратеници от елинските градове из Азия и много други, да поднесат на Гней венци заради победата над галатите. Всички те се радваха на Антиоховото пощадяване не толкова защото бе решил да ги облекчи кои от данъци, кои от гарнизони, колкото на царските укази, с които бе решил да ги освободи от страха им от варварите, като ги отърве от тяхната надменност и беззаконие. Дойде и Мусей от страна на Антиох, както и галатски пратеници, които искаха да разберат при какви условия трябва да сключат договор за дружба. Пристигнаха и посланиците на Ариарат, царя на Кападокия. И той, присъединил се на времето към Антиох с едни и същи надежди, и станал му съучастник в битката срещу римляните, сега се страхуваше и безпокоеше за съдбата си. Ето защо често провождаше хора, та да разбере какво трябва да даде или стори, че да извини своята глупост. След като ги поздрави и посрещна сърдечно, римският стратег ги отпрати, като каза на галатите, че ще преговаря с тях за мира след като посрещне царя Евмен. На хората на Ариарат каза, че ще получи мир, след като плати шестстотин таланта.37 На Антиоховия пратеник нареди да отиде с войската при планините на Памфилия, както и да достави двата хиляди и петстотин таланта, както и че трябва преди сключването на примирие да даде житото за войниците му, съгласно споразумението, сключено с Лукий. След това извърши очищение на войската, и понеже времето напредваше, тръгна с Атал и като пристигна на осмия ден в Апамея, където остана три дни. На четвъртия потегли, извършвайки енергичен преход. Като пристигна на третия ден при мястото, определено за среща с Антиоховите хора, спря там на лагер. Срещнаха се с Мусей и той го помоли да изчака, защото колите и впряговете с жито и пари ще закъснеят. Послуша го и остана три дни. Товарът пристигна и той разпредели житото на войската, а парите връчи на един от хилиарсите и му нареди да ги достави в Апамея.
42. Сам той, като разбра, че назначеният от Антиох комендант на Перге нито извежда гарнизона, нито сам напуска града, тръгна с войската за Перге. Когато приближаваше града, посрещна го началникът на гарнизона и настоятелно го помоли да не го осъжда преждевременно; той си изпълнява задълженията; каза, че той просто пази този град във вярност към Антиох, докато наново не му се разясни от този, комуто е верен, как да постъпи; защото до този момент просто не му е съобщено нищо от никого. Поради това му поиска тридесетдневен срок, през който да може да проводи до царя и да го запита какво да прави. А Гней, който виждаше, че във всички останали градове царят уреждаше нещата добре, му разреши да изпрати човек и да разбере; и след няколко дни, като разбра, (комендантът) му предаде града.
А в това време десетимата (римски) пратеници и царят Евмен отплаваха за Ефес, вече в началото на лятото. И прибавяйки два дена от плаването, се отбиха в Апамея. Гней, като му съобщиха за тяхното пристигане, изпрати брат си Лукий с четири хиляди конника при ороандите, с изрично нареждане да предоставят дължимите според договореностите суми, а самият той тръгна с войската, бързайки да се свърже с делегацията на Евмен. Като пристигна в Апамея и завари там Евмен и десетимата, седнаха да се съвещават за положението. Решиха първо да потвърдят клетвите и договора с Антиох, за които няма какво повече да се обсъжда, но решенията да се изведат от това, което е записано.
42. В подробности условията бяха такива: Да бъде мир между Антиох и римляните през цялото време, докато той спазва условията по договора. Царят Антиох и поданиците му да не излизат от страната си срещу римляните и техните съюзници в качеството на врагове, нито по някакъв начин да се въоръжават срещу тях. Също и римляните и техните съюзници срещу Антиох и поданиците му. Антиох да не воюва срещу обитателите на островите, нито в Европа. Да се оттегли от градовете и земята. И да не изнася нищо, освен въоръжението, което войниците носят. Ако се окаже, че нещо са изнесли, наново да го върнат в същите градове. Да не приемат при себе си нито войници, нито някой друг от хората на царя Евмен. Ако някои от жителите на градовете, които римляните завземат, са с войската на Антиох, да бъдат върнати в Апамея. Римляните си запазват правото (в територията на царя Антиох) било да останат, ако пожелаят, било да се оттеглят. Антиох да върне на римляните техните роби и съюзниците им, които са му подвластни, както и заловените и дезертиралите, и ако някога е взел някакъв пленник. Антиох да им предаде, ако му е възможно, също така Ханибал, сина на Хамилкар, (…) халкидците Евбулид и Филон, и етолите, които са заемали обществени постове, и всички слонове в Апамея, и да няма други. Да предаде и всичките си големи кораби заедно с тяхното снаряжение и въоръжение, и да няма повече от тридесет весленика (…) Нито корабите му да плават отвъд (…) нос, освен когато карат данъци, пратеници или заложници. Антиох да няма право нито да събира наемна войска, нито да приема бежанци от територията, подвластна на римляните. Всички поселения на родосците и на съюзниците им, които са били на територията, подвластна на царя Антиох, да се предадат на родосците, както е било постановено и в преди. И ако им дължи някаква сума, това също да се уреди. И ако е останало нещо от (…) и отпреди войната, да се даде на родосците. Ако някои от градовете, които Антиох е длъжен да предаде, Антиох вече е дал на други, и от тях да изведе гарнизоните и мъжете. Ако някои по-късно рекат да се оттеглят, да не се позволява. А да плати Антиох на римляните сребро атическо от най-добро качество, дванадесет хиляди таланта в срок от дванадесет години, като предава всяка година по хиляда. Един талант да тежи не по-малко от осемдесет римски либри (1 рим. либра = 12 унции – б. пр.). И крини жито петдесет и (…) [да се дадат на царя Евмен] (…) триста и петдесет в продължение на (…) години, по (…) всяка година, на (…) и на римляните да се дадат, и жито, както бе наказан царят Антиох, сто двадесет и пет таланта и хиляда двеста и осем драхми; Което можеше Евмен да получи, хазна (…) да предаде Антиох, като изпраща на всеки три години други (заложници), на възраст не по-млади от осемнадесет години и не по-възрастни от четиридесет и пет. Ако възникне някаква неизправност при издължаването на сумите, то те да се изплатят на следващата година. Ако някои от народите и градовете, за които е записано, че Антиох няма да воюва срещу тях, първи предизвикат война, то Антиох да има правото да воюва с тях. Същият той обаче да няма право да става господар на такива народи и градове, нито да ги включва в свой съюз. Взаимните неспра-ведливости, които могат да си причинят, да се решават по съдебен ред. Ако пък пожелаят било да добавят условия към настоящия договор, било да премахнат, чрез съвместно решение, да могат да го сторят.
43. Договорът бе сключен при тези условия38 и стратегът веднага отпрати Квинт Минукий Терм и брат си Лукий, който току-що бе доставил сумите от ороандите, в Сирия, като им нареди да занесат мирния договор на царя и да осигурят изпълнението на всички негови клаузи. На Квинт Фабий, стратега на флота, изпрати писмоносци, чрез които му нареди да се върне в Патара по море и да подпали всички намиращи се там кораби. (…)
44. Проконсулът Манлий, след като получи от Ариарат триста таланта, го направи приятел на римляните. (…)
Уреждане на нещата в Мала Азия
45. В Апамея десетимата пратеници на сената и римският стратег Гай най-напред изслушаха всички, които бяха дошли за прием, и на тия, които имаха спорове за земя, пари или нещо друго, определиха градове приемливи и за двете страни, в които ще отсъдят и разрешат споровете. А в цялост взеха следното решение. Тези от самоуправляващите се градове, които преди бяха плащали данък на Антиох, но тогава са запазили верността си към Рим, освободиха от данъци; които бяха държали страната на Атал, на тях наредиха да плащат същия данък на Евмен. Ония, които бяха изоставили римския съюз и бяха воювали на страната на Антиох, на тях наредиха да дават на Евмен (…) които (…) на Антиох (…), обитателите на Нотион, жителите на Кюме и Мюласа освободиха от данъци, на жителите на Клазомене прибавиха в дар и така наречения остров Дрюмуса, на жителите на Милет възстановиха свещената земя, от която преди бяха лишени поради войната. Хиосците, жителите на Смирна и Еритрея поощриха и по други начини, като им раздадоха и земя, която всеки в момента пожела или сметна, че му се полага, трогнати от доброжелателството и усърдието, с които им бяха помагали по време на войната. И на фокидците възстановиха родното им управление и земята, която преди им принадлежеше. След това възнаградиха родосците, като им предадоха Ликия и тази част от Кария, която стига до реката Меандър, с изключение на Телмесос. А за царя Евмен и братята му бяха проявили полагащата се грижа още в договора с Антиох, но и тогава от Европа му повериха Херсонес, Лизимахия и съседните им укрепления и земя, които Антиох беше владял. А от Азия Фригия срещу Хелеспонта, Фригия, която (…) преди това той бе отнел, Ликаония, Милюада, Лидия, Трали, Ефес, Телмесос. Тях дадоха в дар на Евмен. Но по отношение на Памфилия (…) се затрудниха и отнесоха въпроса в сената. След като уредиха повечето от най-неотложните неща, заминаха за Хелеспонт, с намерение още с преминаването си да осигурят безопасността на района от галатите.
46. По време на връщането си римляните [претърпели] много ужасни (премеждия) от траките39 (…)
БЕЛЕЖКИ КЪМ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА КНИГА:
1Събитията от XXI книга на Полибий обхващат времето между 190 и 188 г. пр. Хр.
2Това били пет човека, които се намирали в Рим от 195 г. пр. Хр. след смъртта на Набис. Сред заложниците бил и синът на тирана, според изричното твърдение на Ливий [Liv. XXXIV, 35].
3Полибий има предвид селищата по морското крайбрежие на Лакония, които били предадени през 195 г. пр. Хр. във владение на ахеите, за което изрично отбелязва и Ливий [Liv. XXXVIII, 30-31].
4Тези изгнаници били напуснали Лакедемон по време на тиранията на Набис, за което съобщава и Ливий [Liv. XXXIV, 26-27]. Тези политически бежанци успяли да се завърнат в Спарта през 190 г. пр. Хр. [Liv. XXXVIII, 34].
5Това произлизало от условията на мирния договор между Рим и Филип V.
6Амфиса бил в Локрида близо до фокидската граница и влизал в състава на Етолийския съюз. По време на обсадата му през 190 г. пр. Хр. в Рим консул бил Л. Корнелий, както е у Полибий.
7Според изричните твърдания на Ливий [Liv. XXXVII, 48] и Диодор [Diod. XXXIX, 12], пристигналата делегация на етолите в Рим през 189 г. пр. Хр. толкова много държала различни речи, че сенатът раздразнен прогонил нейните членове.
8Градът е Сестос в Тракийския Херсонес на Хелеспонта, където се насочил римския флот.
9Памфилид бил наварх на родосци, въпреки че по Ливий [Liv. XXXVII, 22-23] приемник на Павзистрат бил Евдам.
10Л Емилий Регул поел командването на флота от Гай Ливий Солинатор. Корабите на Рим, Родос и Пергам действали срещу тези на Антиох и Селевк.
11Речта на Евмен е почти дословно пресъздадена от Ливий [Liv. XXXVII, 19].
12Докато Антиох се прибирал в Сарди през 190 г. пр. Хр. се случили и други военно събития, сред които се откроява победата при Сида в устието на р. Евримедонт на римския и родоския флот над този на царя. За това съобщава Ливий [Liv. XXXVII, 22-24].
13Ливий [Liv. XXXVII, 25] дори пише, че Прузий бил писмено заплашван от Антиох.
14Този кратък фрагмент на Полибий представлява малка част от описанието на срещата между римския флот и пирати в близост до Мионеса, където малко след това морските сили на Антиох претърпели решително поражение. Също в 190 г. пр. Хр. у Ливий [Liv. XXXVII, 28-30] събитията са пресъздадени подробно и в хронологическа последователност.
15Антиох, изпаднал в паника, без никакъз натиск отстъпил всичките си позиции в Европа и изтеглил големия си гарнизон от Лизимахия, като предоставил Тракийския Херсонес в римски ръци. Ливий твърди [Liv. XXXVII, 31-32], че по този начин римската армия безпрепятствено преминала проливите и се озовала в Мала Азия.
16Заловен при преминаването от Халкида към Деметриада.
17Полибий очевидно има предвид голямата победа пред Магнезия, в Лидия, където Антиох загубил около 55 хиляди воини и 15 слона. Битката е подробно описана у Ливий [Liv. XXXVII, 38-45], който изрично отбелязва, че почти всички градове доброволно се предали в римски ръце. Важни детайли от битката и последиците от нея са запазени и у Апиан [App. Syr. 30-36].
18С това изложението у Полибий за събитията от 190 г. пр. Хр. практически завършва. Следващите глави 18-24 за събитията в Италия са възстановени чрез текстовете на Ливий [Liv. XXXVII, 52-56], Диодор [Diod. XXXIX, 14] и Апиан [App. Syr. 39, 43-44].
19Сиреч Троада, която е на брега на Пропонтида и Хелеспонта.
20Градът бил разположен между Селевкия на юг и Тарс на север и впоследствие получил името Pompeiopolis.
21Този триумф е описан у Ливий [Liv. XXXVII, 58].
22След победата при Магнезия консулът Л. К. Сципион и брат му Публий си избрали за главна квартира на армията град Ефес.
23Войната в Етолия е през 191 г. пр. Хр.
24Марк Валерий Левин сключил съюз с етолите през 211 г. пр. Хр. против Филип V. Тогава техният пример последвали лакедемони, егейци и месени.
25Луций Корнелий Сципион сключил мира с етолите през 190 г. пр. Хр., като в окончателния текст на договора условията били по-тежки от тези при предварителните разговори.
26Още в първото изречение на договора личи пълната зависимост на етолите от Рим.
27О-в Керкира отдавна, още от 228 г. пр. Хр. се намирал във властта на Рим.
28Кефаления също отдавна бил под римски контрол.
29Този Луций Квинкций бил брат на Тит Квинкций Фламиний, победителя на Филип V при Киноскефале през 197 г. пр. Хр. Л. Квинкций бил консул заедно с Гней Домиций през 192 г. пр. Хр., когато етолите обявили война на Рим [Liv. XXXV, 33].
30Галатите тогава населявали северната част на Фригия и западна Кападокия с градовете Анкира и Песинунт.
31Град в югозападната част на Фригия.
32Консулът за 189 г. пр. Хр. Гней Манлий Вулзон действал в Азия, а неговият колега М. Фулвий Нобилиор в Европа.
33Той бил единствения от галатските владетели, останали верни съюзници на Евмен и отказали подкрепата си на Антиох в борбата му с Рим.
34Този култ бил много разпространен в Мала Азия и особено във Фригия, Кападокия и Галатия.
35Градчето било разположено на западния бряг на р. Сангарий.
36Анкюра бил главният град на галатите тектосаги.
37Това е кападокийския цар Ариарат IV Благочестиви (220 – ок. 163 г. пр. Хр.).
38Договорът е сключен през 188 г. пр. Хр.
39Този текст на Полибий е силно фрагментиран, но е запазен разказът на Ливий [Liv. XXXVIII, 40]. Когато през 188 г. пр. Хр. римските отряди, предвождани от Гней Манлий Вулзон се връщали с богата плячка от Мала Азия, след като потеглили от Лизимахия, достигнали р. Мелас и стигнали до Кипсела. Малко след това (на около 10 мили) в гориста и тясна местност те били нападнати от около 10 хиляди траки от четири племена – асти, кени, мадуатени и корпили (или корели). В сражението, завършило нерешено, римляните изгубили значителна част от плячката си.
===========================================================================
Антични автори 