Полибий, Всеобща история – кн. 29 – фрагменти

ФРАГМЕНТИ ОТ ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА КНИГА1


ОЛИМПИАДА 152, 4.

I. СЪБИТИЯТА В ИТАЛИЯ

Реч на Емилий Павел

1. Защото (Емилий) каза, че единственото занимание на някои хора,2 било по време на събирания, било в разговори по стъгди, е да си стоят кротко в Рим, докато те водят войната в Македония, и ту да корят стратезите за това, което са направили, ту да обсъждат онова, което не са направили, което не носи никаква полза на общото дело, но много често и в много отношения е било вредно. И че понякога главнокомандващите са претърпявали големи щети поради ненавременни укори. Защото след като цялото злословие към тях е понякога остро и провокативно, народът става мнителен към тях поради непрекъснатото бърборене по техен адрес и противникът започва да ни презира.

Сенатът изпраща посланици при Антиох

2. Сенатът, като научи, че Антиох е завладял Египет и почти е превзел Александрия, сметна, че нарастването на мощта на този цар донякъде засяга и тях и изпрати Гай Попилий за свой посланик със задача да прекрати войната и да проучи какво е действителното положение.3 Така стояха нещата в Италия.

II. ВОЙНАТА С ПЕРСЕЙ4

Гентий се присъединява към Персей

3. Преди настъпването на зимата се върна Хипий, Персеевият пратеник при Гентий за преговори за съюз и докладва, че царят е готов да се включи във войната срещу Рим,5 ако получи триста таланта и всички полагащи се гаранции за вярност. Като чу това, Персей, който бе убеден, че съюзът му се Гентий е от първостепенна необходимост, назначи Пантаух, един от своите протофили, за посланик и му даде указания първо да съобщи че се съгласява да плати исканата сума и след това да размени съюзнически клетви. Второ, Гентий трябваше да даде като заложници тези, които Пантаух избереше, а той самият щеше да получи за заложници ония мъже, които посочеше в писмо. Накрая Пантаух трябваше да уговори начина на предаването на тристата таланта. Пратеникът замина веднага и като пристигна в Метеон в Лабеатида,6 където се срещна с Гентий, много скоро убеди младежа да свърже надеждите си с Персей. След като се положиха съюзническите клетви и се написаха условията на договора, Гентий веднага изпрати заложниците по списък, съставен от Пантаух и заедно с тях Олимпион да получи клетви и заложници от Персей, като в същото време изпрати други мъже, които да се погрижат за парите. В добавка към гореказаното Пантаух посъветва Гентий да проводи с него свои посланици, които да се присъединят към мисията, която Персей щеше да изпрати до Родос, за да осигурят съюза на тази държава с двамата царе. Защото ако това станеше и родосците също се включеха във войната, той го увери, че ще бъде много лесно да бъдат надвити римляните. Гентий се вслуша в поканата му и назначи за свои посланици Парменион и Моркос, изпрати ги с указания веднага след като Персей положи клетвата и се споразумеят за парите да заминат за Родос.

4. Всички тези мъже заминаха за Македония, докато Пантаух остана при младежа и непрекъснато му напомняше и го подтикваше да не изостава в подготовката си, но да бъде в готовност и да подсигури навреме укрепени места, градове и съюзници. Особено настоятелно го помоли да се подготви за война по море, тъй като римляните са доста неподготвени в това отношение по бреговете на Епир и Илирия и той ще може с много малки лични усилия и с помощта на своите командири да проведе морска акция, каквато пожелаеше. Тези аргументи убедиха Гентий и той се зае с подготовката си по суша и по море. След като в Македония пристигнаха пратениците на Гентий и неговите заложници, Персей тръгна от своя лагер близо до реката Елпей7 с цялата си конница и ги срещна всички при Дион. Там положи съюзническа клетва в присъствието на цялата конница. Той особено държеше македоните да разберат за съюза му с Гентий, защото смяташе, че добавката на неговата военна сила ще укрепи тяхната увереност. След това прие заложниците и предаде своите на Олимпион. Най-изтъкнатите мъже сред тях бяха Лимней, синът на Полемократ и Балакрос, синът на Пантаух. След това Персей изпрати тези, които бяха дошли за парите в Пела, където щяха да ги получат, а пратениците за Родос изпрати в Тесалоники, където да се срещнат с Метродор,8 като им нареди да се приготвят за плаване. Успя да убеди и родосците да се включат във войната. След като постигна всичко това, изпрати за свой посланик при Евмен Херофон, който вече беше изпълнявал такава мисия, както и критянина Телемнаст при Антиох, с цел да го подтикне да не пропуска тази възможност и да не мисли, че арогантността и натиска на римляните се ограничават само до него самия, но да разбере ясно, че ако сега не му се притече на помощ, било като сложи край на тази война, което е най-доброто, било като му окаже помощ в нея, той самият скоро ще изпита същата съдба.

Интригите на Персей и Евмен

5. За това нещо доста се колебаех как да постъпя. Защото да пиша подробно и точно за работи, които царете са уговаряли помежду си лично и тайно, ще бъда изложен на критика и ще бъде изключително рисковано; но да премълча напълно неща, които във войната имаха много повече практически ефект от всичко друго, неща, които ни позволяват да доловим причините на много резултати, които след това бяха трудни за обяснение, ми се стори че ще бъде проява на пълна леност и липса на опит. Аз обаче се реших да предам в най-общи линии своето мнение и поводите и вероятностите, които са ме довели до това мнение, доколкото бях съвременник на онова време и бях повече от всеки друг впечатлен от събитията, които се случиха.

6. Вече споменах, че критянинът Кюдас, който служеше при Евмен9 и се радваше на висока почит при него, първо дойде в Амфиполис и се свърза с Хеймар, един критски воин на служба при Персей, и втори път при Деметриада фактически отиде до стената и разговаря първо с Менекрат и след това с Антимах. И след това че Херофон беше на два пъти пращан от Персей като посланик при Евмен, и че в резултат на това повечето римляни хранеха не безоснователно подозрение към царя Евмен, което е видно от отношението им към Атал.10 Защото те позволиха на последния да пристигне в Рим от Брундизий и да говори пред сената по какъвто въпрос пожелае, и накрая го отпратиха с един дружелюбен отговор, макар да не им беше оказал някаква съществена помощ нито преди, нито по време на войната с Персей; но що се отнася до Евмен, който им беше в най-голяма услуга и им беше оказал най-съществена помощ във войната им с Антиох и Персей, те не само че му забраниха да стъпи в Рим, но му заповядаха, макар да беше в разгара на зимата, да напусне Италия за броени дни. От всичко това е видно, че е имало някакви отношения между Персей и Евмен, които са предизвикали това подчертано отчуждение на римляните към Евмен. Но какви са били те и докъде са стигнали, можем само да гадаем.

7. Лесно е да предположим, че Евмен не е желаел Персей да спечели войната и да стане абсолютен господар на Елада. Защото, като оставим настрана тяхната вродена взаимна неприязън и враждебност, фактът, че управляваха поданици от една и съща народност беше достатъчен да породи между тях недоверие и ревност, и изобщо пълна антипатия. Единствената цел следователно, която можеха да имат, беше да се мамят и надхитрят един друг чрез тайни интриги и това е, което двамата вършеха. Защото, когато Евмен разбра, че Персей е в тежко положение, обграден отвсякъде, и готов да приеме всякакви условия, за да получи мир, като всяка година изпращаше парламентьори до римските стратези за тази цел; и когато римляните също се намираха в изключително затруднено положение, след като кампанията на Емилий Павел не напредваше; и след като етолите се бунтуваха; Евмен си помисли, че не е невъзможно римляните да се съгласят да прекратят войната и да сключат мир, и реши, че той самият е най-подходящият човек, който да посредничи по този въпрос и да успокои противниците. Стигнал до това заключение, той е изпратил предната година критянина Кюдас да попита Персей колко би му платил заради надеждата той да му окаже тази услуга.

8. Това, мисля, че беше началото на техните отношения.11 И понеже това беше съпоставяне между двамина царе, единият от който беше известен със своята безпринципност, а другият – с прекомерната си алчност, то и изходът от тяхното състезание се оказа смешен. Защото от една страна Евмен предлагаше на Персей всякакви надежди и му подхвърляше най-различна стръв, бидейки уверен, че той ще се хване на обещанията му; докато Персей отдалече даваше вид, че се е затекъл да приеме предложенията му и че ще се съгласи, но така и не можа да се убеди да глътне някоя негова стръв дотам, че да пожертва някаква сума. Спорът между тях беше от следното естество. Евмен му поиска петстотин таланта, за да не се намесва в четвъртата година на войната и да не поддържа римляните нито по море, нито по суша, както и хиляда и петстотин таланта, за да сложи край на войната. За всяко едно от двете предложи да му даде заложници и гаранции. Персей беше готов да приеме заложниците и уговори колцина да бъдат те и как да бъдат пазени от гражданите на Кносос. Що се отнася до парите, по отношение на петстотинте таланта той заяви, че е оскърбително както за дарителя, така и за платеца, да се смята, че е нает заради това, че е запазил неутралност; но каза, че ще изпрати Полемократ в Самотраки с петстотинте таланта, където той ще поръчителства. Самотраки беше част от неговите владения. Но Евмен, който подобно на лошите лекари се интересуваше повече от предплатата, отколкото от заплатата, се отказа от намеренията си, след като не успя да надвие със своята подлост безчестието на Персей; и тъй, след като нито един от двамата не успя да спечели наградата по алчност, те се съгласиха на равенство, като двама добри борци. Някои от тези неща се разкриха след време, други веднага след това пред близките приятели на Персей, от които научих достатъчно, за да се убедя, че алчността дава тон на всеки порок.

9. Освен това се питам, дали алчността не ни прави глупци? Защото кой не би забелязал неразумността на тези двама царе? Как Евмен е могъл да очаква, като се има пред вид голямата им отчужденост, че ще му се повярва и ще получи толкова голяма сума, след като не е могъл да даде на Персей някаква сигурна гаранция, че ще му ги върне, ако не успее да изпълни своите обещания? И как е смятал, че ще може да получи такава голяма сума, без римляните да разберат за това? Защото ако не веднага, то по-късно те щяха да го разберат. Защото в замяна на парите, които щеше да получи, той със сигурност щеше да се скара с Рим, което щеше да доведе не само до загуба на парите, които щеше да получи, но и на царството си и на собствения си живот, като бъде обявен за враг на Рим. Защото след като сега, когато не беше направил нищо, а само си беше помислил, той изпадна в голяма опасност, какво ли щеше да го сполети, ако горният план беше успял? Колкото до самият Персей, човек трябва да се зачуди защо той не е помислил, че най-изгодното за него и в най-голям негов интерес е било да даде парите и да остави Евмен да глътне стръвта. Защото ако Евмен беше успял да му помогне, както беше обещал, и беше турил край на войната, дарът щеше да си струва цената; но ако се излъжеше в надеждите си, поне щеше да въвлече Евмен във вражда с Рим, тъй като беше по силите му да направи тази сделка известна. И е лесно да разберем, ако помислим за това, колко ценно щеше да бъде това за Персей, независимо дали щеше да успее във войната или напротив. Защото той смяташе Евмен за причинител на всички негови нещастия и можеше да му нанесе най-голямо отмъщение, като го направеше враг на Рим. Каква тогава беше причината за проявената глупост и от двете страни? Алчност: какво друго можем да кажем. Защото единият владетел, за да получи дар, който го обезчестяваше, пренебрегна всякакви други съображения и се зае да извърши най-срамното нещо; докато другият, за да спести тези разходи, бе готов да претърпи всякакво поражение и да си затвори очите пред всякакви последствия. По същият начин Персей се отнесе и с галатите, и с Гентий12 (…)

Поведението на родосците

10. Когато в Родос въпросът се постави на гласуване, мнозинството гласува да се пратят посланици и да се опитат да постигнат мир. По този начин се реши и политическото противопоставяне в Родос в полза на ония, които държаха на страната на Персей и против гражданите, които се стараеха да спасят страната си и нейните закони. Пританите тутакси назначиха пратеници да сложат край на войната,13 като в Рим изпратиха Хагеполис, Диокъл и Клиномброт, а до римския стратег и до Персей Дамон, Никострат, Хагесиполис и Телеф. Следващите им действия бяха в съгласие с това решение и дори още по-осъдителни, което правеше тяхната грешка неизвинима. Защото те веднага проводиха пратеници в Крит, за да подновят приятелските си отношения с критяните най-общо и да ги помолят да преценят обстоятелствата и опасността, в която се намираха и да се съюзят с народа на Родос, и да имат за свои врагове и приятели техните. Възложи им се да говорят в отделните градове в същия дух.

11. Когато пратениците на Гентий, Парменион и Моркос, съпроводени от Метродор, пристигнаха в Родос14 и родоското буле ги посрещна, заседанието беше много бурно, тъй като Дейнон и Полиарат сега се осмелиха да говорят открито в подкрепа на Персей, докато Теадет15 и неговите приятели се уплашиха от това, което ставаше. Защото присъствието на илирийските съдове и големите загуби на римската конница, както и промяната в политиката на Гентий промениха и насоката на тяхното настроение. Така че заседанието завърши до голяма степен като гореспоменатото. Родосците решиха да дадат сърдечен отговор на двамата царе, да ги уведомят, че са решили да постигнат мир и да ги помолят да проявят предразположение към преговори. Също така оказаха радушен прием на пратениците на цар Гентий край публичната хестия.

Отклонение от историческия метод

12. Други автори също са (…) за войната в Сирия. Често съм обяснявал причината за това. Защото колчем се захванат да опишат някое проста и еднообразна тема, в желанието си да бъдат признати за историци не поради своите постижения, а заради голямото количество на книгите си, и да създадат такова впечатление за себе си, каквото вече описах, те се принуждават да преувеличават нищожни събития, това, което може да се опише вкратце да го обработват и да го описват надълго и нашироко, и да превръщат случайни и незначителни неща в значими събития и деяния, описвайки схватки и полеви сражения, в които загубите на пехотата са понякога едва по десетина души, друг път – малко повече, а тези на конницата – още по-малко. Що се отнася до описанието на обсади и на местности, то трудно е да кажем как те постигат това при липса на достатъчно информация. Но авторите на всеобща история постъпват тъкмо по обратния начин. Ето защо не бива да бъда обвиняван затова, че подминавам отгоре – отгоре отделни събития, когато понякога пропускам, а друг път много накратко съобщавам за неща, на които други са посветили много място и подробни описания. Но по-скоро трябва да ми се има доверие, след като отделям на всяко събитие подобаващото му се внимание. Защото тези автори, когато в хода на своя труд описват, например, обсадите на Фанотеи, Коронея или Халиарт, смятат за необходимо да изтъкнат пред читателите си всички обсадни хитрини, всички храбри щурмове и всички останали белези на една обсада изобщо, и в добавка към това описват надълго и нашироко завладяването на Тарант, обсадите на Коринт, Сарди, Газа, Бактра, и отгоре на всичко на Картаген, притуряйки своите собствени измислици. И в никой случай не ме одобряват, когато аз просто предлагам едно истинско и съществено излагане на фактите. Същото се отнася и до описанието на сражения, предаването на речи, и други елементи на историческото повествование. Във всички тях – в това число и в останалата част от моя труд, аз справедливо трябва да бъда извинен, ако използвам същия стил, същото отношение и подход, или дори същите фрази, като в предишен момент; или дори ако се случи да сбъркам при имена на планини и реки или в своите описания на местности. Защото при всички тези неща огромният обем на моя труд е достатъчно извинение. Не искам прошка единствено ако се докаже, че съм виновен в съзнателна измама, поради някаква изгода, както съм заявявал вече на много места в своя труд, когато съм взимал отношение по този въпрос.

Гентий царят на Илирия

13. В своята двадесет и девета книга Полибий също така твърди, че царят на илирите Гентий, поради гуляйджийския си характер извършил много нечестиви деяния, бидейки непрекъснато пиян и денем, и нощем. След като убил брат си Платор,16 комуто предстояло да се жени за дъщерята на Монуний, самият той се оженил за момичето и се държал жестоко с поданиците си.

Кампаниите срещу Персей

(по Плутарх, Биографията на Емилий, 15)

14. Пръв от присъстващите командири, който доброволно пожелал да поведе частта, която щяло да обгради противника откъм фланга, бил Скипион Назика,17 зет на Скипион Африкански, по-късно много влиятелна личност в сената, и след него Фабий Максим,18 най-големият син на Емилий, който бил още младеж, станал и предложил услугите си. Това много зарадвало Емилий, който им дал не толкова много войници, колкото пише Полибий, но толкова, колкото сочи самият Назика в писмото си до един от царете във връзка с тази акция.

Римляните оказали яка съпротива благодарение на своите парми и лигистинските си щитове.

(по Плутарх, Биографията на Емилий Павел, 16.)

15. Персей видя, че Емилий остава на позиции и не съобрази какво става, докато един критски дезертьор от римската армия, който избяга от нея по време на похода им, не го уведоми за техния маньовър. Царят много се обезпокои, но без да придвижва армията си, изпрати десет хиляди чуждестранни наемници и две хиляди македони начело с Милон със заповед бързо да заемат височините. Полибий ни разказва, че римляните изненадали войската му, докато все още спяла, но Назика твърди, че се е разиграло люто сражение по височините.

(по Суда)

16. Когато по времето на Персей Македонски имало еклипса на луната, се пръснала мълва, че тя вещае изчезването на един цар. Това вдъхнало нов кураж сред римляните и обезкуражило македоните. Толкова вярна е поговорката, че “на война се случват суетни неща”.19

(по Суда)

17. Консулът Лукий (Емилий), който не беше виждал фаланга преди войната с Персей, често след това признавал пред някои хора в Рим, че никога не е виждал нещо по-ужасно и застрашително от македонската фаланга, при все че е виждал и е ръководел повече сражения от всеки друг.

Много изобретения изглеждат добри и създават впечатление на успешни, когато се описват.20 Но когато се изпробват на практика, като фалшивите монети, подложени на огън, вече не отговарят на нашето първоначално мнение за тях.

(по Суда)

Полибий: Персей бе решил да победи или да умре; но сега куражът му го изостави и той уплашен побягна, подобно на конните съгледвачи.21

(по Суда)

Полибий: Духът на Персей бе изтощен от усилието и времето, като на атлет в лоша форма. Защото когато наближи опасността и негово задължение беше да влезе в решително сражение, куражът му го напусна.

(от Плутарх, Емилий Павел, 19.)

18. Македонският цар, както ни предава Полибий, в самото начало на битката се уплашил и побягнал към града22 под предлог, че отива да принесе жертва на Херакъл, един бог, който нито приема жертви от страхливци, нито изпълнява нечестиви молби.

19. Тъкмо когато Персей бил разбит и избягал, сенатът решил да приеме пратениците от Родос, дошли да сложат край на войната с Персей. Съдбата в този момент сякаш нарочно изкарала на сцената глупостта на родосци – ако наистина можем да говорим така за самите родосци, а не по-скоро23 за мъжете, които по това време били начело на Родос. Агеполис и спътниците му, като влезли, заявили, че са дошли с предложение да се сложи край на войната; защото народът на Родос, като виждал, че войната продължавала да се проточва и като преценявал, че тя е неизгодна както за всички елини, така и за самите римляни поради големите разходи, се е решил на тази стъпка; но сега, когато войната е приключила така, както желаели самите родосци, то те поздравяват римляните. Като заявили това в съвсем кратко слово, те напуснали. Но сенатът се възползвал от тази възможност и в желанието си да превърне Родос в един пример за назидание, прогласувал отговор, общият тон на който бил в това, че римляните не вярват, че родосците са изпратили тази делегация заради себе си или заради елините, а заради Персей. Защото ако това посланичество беше в интерес на елините, щеше да бъде по-подходящо да го изпратят тогава, когато Персей в продължение на две години лагеруваше в Тесалия и опустошаваше земята и градовете на Елада. Но след като не дойдоха тогава, а едва сега, когато римските легиони са на стан в Македония, когато Персей е обкръжен и няма никаква надежда да се измъкне, то очевидно е за всички здраво-мислещи, че те са изпратили своята делегация не водени от желание да се приключи войната, но в желанието си, доколкото е по силите им, да отърват и спасят Персей. По тази причина, заявиха те, настоящият момент не е подходящ да им се правят благодеяния и да им се дава дружелюбен отговор. Такива решения взе сената по отношение на родоските пратеници.

Реч на Емилий Павел24

20. Сега, като премина на латински, (Емилий) призова тези, които присъстваха на събранието, да се поучат от това, което виждаха – като им показа присъстващия Персей – да не се възгордяват от постиженията си, нито да не си въобразяват или да се отнасят безмилостно към никого, и изобщо да не разчитат на настоящето си благополучие. Призова ги точно тогава, когато човек е печеливш в личния си живот и в обществените дела, да мисли за възможния обрат на съдбата; защото само така, и то с трудност, човек може да прояви умереност в мигове на превъзходство. Разликата, каза той, между глупавите и мъдрите хора е в това, че първите се учат от собствените си грешки, докато вторите – от грешките на другите.

За поражението на Персей

21. (Персей) често и с горчивина си спомняше думите на Деметрий Фалернски. Защото в своя трактат за Съдбата, в желанието си да даде на хората един поразителен пример за нейната променливост, ги подканя да си припомнят за времето, когато Александър премахна Персийската империя и казва следното:25 “Ако прецените не от безкрайно дълго време и не от много поколения, но само тези последни петдесет години, ще доловите в тях жестокостта на съдбата. Питам ви, мислите ли, че петдесет години по-рано било персите и персийският цар, било македоните и царят на Македония, ако някой бог им беше предсказал бъдещето, щяха изобщо да повярват, че по наше време не е останало дори самото име на персите – персите, които бяха господари почти на целия свят – и че македоните, чието име дотогава беше почти непознато, ще станат владетелите на всичко това? Но въпреки това Съдбата, която никога не се съобразява с живота ни, която винаги надмогва нашата логика с някой свой нов удар, тя, която винаги показва своята сила чрез неочаквани поврати, и сега, както ми се струва, показва на всички хора, като поднася на македоните всичкото богатство на персите, че тя просто се е отнесла тъй благосклонно към тях, докато не реши да постъпи с тях другояче”. И точно това стана сега, по времето на Персей. Прочие, Деметрий сякаш чрез устата на някой бог произнесе тези проницателни слова. А аз, докато писах и отразявах времето, когато македонското царство бе затрито, прецених, че не би било правилно да прескоча това събитие без коментар, още повече, че бях негов свидетел, но реших, че е редно аз самият да отдам нужното внимание на такова едно значително събитие, както и да припомня думите на Деметрий. Струва ми се, че това негово твърдение е по-скоро боговдъхновено, нежели да е плод на мисълта на обикновен човек. Защото преди повече от сто и петдесет години той е произнесъл истината за това, което предстои да се случи.26

III СЪБИТИЯТА В ПЕРГАМ

22. След като приключи битката между Персей и римляните Евмен, царят на Пергам, изпадна, както казват повечето хора, в странна ситуация, макар и твърде обичайна, ако съдим по природата на човешките неща. Защото Съдбата е достатъчно силна да заличава разумните очаквания с неочаквани удари. Защото колчем тя реши да подкрепи някого и да наклони в негова полза везните, отново след това, сякаш премислила, уравновесява тежестите в негова вреда и за един миг заличава всичко, което той е постигнал. Точно това се случи с Евмен в дадения случай. Защото тъкмо когато той си помисли, че царството му е стъпило на здрави основи и че го очаква бъдеще на безопасен мир и спокойствие, след като Персей и македонската мощ бяха напълно разбити, над него надвисна голямото бедствие, причинено от азиатските галати, които неочаквано се възползваха от възможността да го нападнат.27

IV ВОЙНАТА МЕЖДУ АНТИОХ И ДВАМАТА БРАТЯ ПТОЛЕМЕИ

23. В Пелопонес, когато още в разгара на зимата пристигна прате-ничеството на двамата братя [Птолемей и Птолемей], за да помолят за помощ,28 настъпиха разгорещени дебати. Каликрат, Диофан и Хипербат не подкрепиха изпращането на помощ, но Архон, Ликортас и Полибий се изказаха в подкрепа на помощта, съгласно условията на съществуващия съюз. Защото народът (на Египет) вече беше провъзгласил младия Птолемей за цар поради опасността на положението, докато по-старият дойде от Мемфис и сподели трона с брат си.29 И тъй като имаха нужда от всякаква подкрепа, изпратиха Евмен и Дионисодор като свои посланици при ахеите да им поискат военна помощ от хиляда пехотинци и двеста конника, която войска да се командва от Ликортас, а конницата – от Полибий. Пратиха послание и до Теодорид от Сикион, като го помолиха да набере наемническа войска от хиляда души. Двамата царе бяха в особено близки отношения с гореспоменатите царе, поради обстоятелства, за които вече съм разказал. Когато пратениците пристигнаха, докато сесията на Ахейското събрание заседаваше в Коринт,30 най-напред бяха подновени приятелските отношения между ахеите и царете, които бяха много близки. После пратениците изтъкнаха пред тях опасността, в която се намираха царете и ги помолиха за помощ. Ахейският народ изрази готовност да се притече на помощ и то не с една част, а с цялата си войска, ако е необходимо, да воюва за двамата царе, и двамата от които носеха царска корона и упражняваха царската власт. Но Каликрат и останалите се противопоставиха, като заявиха, че те изобщо не бива да се забъркват в такива неща и че в момента трябва най-стриктно да отбягват подобни инициативи, а да се грижат единствено да служат на римската кауза. Защото тъкмо в този момент се очакваше изходът от войната да се реши окончателно, тъй като Квинт Филип се намираше на зимен лагер в Македония.

24 Мнозинството от народните представители се разколеба, защото се бояха да не би това да се сметне за отклонение от верността им към Рим, но Ликортас и Полибий взеха думата и приведоха много аргументи, но най-вече факта, че предишната година, когато ахеите гласуваха да се присъединят към римляните с цялата си войска и пратиха за свой посланик Полибий да им го предложи, Квинт, след като им благодари за проявената готовност, ги уведоми, че няма нужда от предлаганата помощ, тъй като той е овладял проходите, водещи към Македония. Това, заявиха те, доказва, че възможността римляните да имат нужда от тяхната военна помощ е само повод да се откаже изпращането на помощ за царете. Ето защо, като посочиха величината на бедствието, застрашаващо Египетското царство, те призоваха ахеите да не пропускат тази възможност, но като имат предвид техния договор, както и благодеянията, които бяха получавали, и особено дадената под клетва дума, да потвърдят предложеното споразумение. Мнозинството вече бе склонно да се изпрати помощ, но Каликрат временно отхвърли решението, като унизи архонтите с твърдението си, че законът не им дава право да обсъждат въпрос за изпращане на военна помощ в Народното събрание. Когато скоро след това се свика събрание в Сикион, на което присъстваше не само Ахейското буле, но и всички граждани над тридесет години,31 бяха произнесени няколко речи. Полибий особено настояваше, че римляните нямат нужда от тяхната помощ – едно твърдение, за което не се смяташе, че е произволно, тъй като предишното лято той се бе срещал с Квинт Филип в Македония – и след това заяви, че ако римляните действително имат нужда от тяхната помощ, изпращането на двеста конника и хиляда пехотинци в Александрия няма да лиши ахеите от възможността да се притекат на помощ на римляните. Защото те много лесно биха могли да наберат войска дори от тридесет или четиридесет хиляди души. Речта му бе посрещната одобрително и народът вече беше склонен да изпрати помощта. На втория ден от заседанието, когато според закона се внасят проектите за декрети, Ликортас внесе проекторешение за изпращане на помощна войска, а Каликрат – за делегация, която да постигне мир между царете на Египет и Антиох. Отново след внасянето на предложенията възникнаха разгорещени дебати. Но Ликортас и неговите привърженици имаха голямо преимущество. Защото имаше голяма разлика при сравнението между двете царства,32 тъй като можеха да се намерят много редки примери на някакви близки отношения между Антиох и Елада, поне в минали времена – сегашният цар беше проявявал подозрителна щедрост към елините33 – докато благодеянията, които ахеите бяха получавали преди от царете на Египет бяха толкова големи и чести, че никой не би могъл и да очаква повече. Обосновавайки се по този начин, Ликортас направи голямо впечатление, понеже сравнението показваше огромна разлика. Защото докато не беше лесно да се изброят благодеянията, предлагани от царете в Александрия, нямаше на лице нито един значителен акт на приятелство, с който ахеите да бяха зачетени от династията на Антиох.

25. Андронид и Каликрат говориха известно време в полза на постигането на мир. Но след като никой не им обърна внимание, те въведоха намеса свише. В театъра34 влезе току-що пристигнал вестител с писмо от Квинт Маркий, с което той молеше ахеите да следват римската политика в усилието да се постигне мир между царете. Сенатът бе изпратил за тази цел своя делегация начело с Тит Немезий,35 но желаният резултат не бе постигнат. Тит бе установил, че е невъзможно да уговори мир и се бе върнал в Рим без да постигне нищо. Но Полибий и неговите хора, от уважение към Марк не пожелаха да противоречат на писмото му и се оттеглиха от дебатите. По такъв начин намерението на египетските царе за си осигурят помощ пропадна и ахеите решиха да пратят свои посланици да преговарят за мир, като за такива избраха Архон от Егейра и Аркезилай и Аристон от Мегалополис. При това положение египетските пратеници, излъгани в надеждите си, че ще получат съюзническа помощ, връчиха на архонтите писмо от двамата царе, което имаха вече приготвено, с което молеха ахеите да им пратят Ликортас и Полибий, за да им помогнат във войната.

26. Забравил какво беше писал и говорил, Антиох се подготвяше за война срещу Птолемей, сякаш потвърждавайки стиха на Симонид: “Трудно е да бъдеш благороден”. Лесно е, разбира се, да си склонен на благородни постъпки и донякъде да се стремиш към тях, Но да бъдеш постоянен и при всяко обстоятелство да отстояваш този принцип, смятайки, че нищо не е по-важно от справедливостта и честта, е трудно.

27. Когато Антиох се доближи до Птолемей с намерението да завземе Пелузион, Гай Попилий, римският стратег,36 когато Антиох му махна отдалече и му протегна ръка протегна на царя копието на сенатус консултум, което носеше със себе си, и му каза първо да го прочете, като не е смятал за редно, както ми се струва, да изпълни обичайния приятелски жест преди да е разбрал дали този, който се ръкува с него като приятел, е с приятелски или с враждебни намерения. Но когато царят го прочете и каза, че би искал да се посъветва със своите приятели по това ново обстоятелство, Попилий направи нещо, което се сметна за обидно и изключително високомерно. В ръката си държеше една лозова пръчка и с нея очерта на земята кръг около Антиох и му каза, че ще трябва да остане вътре в този кръг, докато не произнесе решението си по съдържанието на този документ. Царят се възмути от това надменно поведение, но след кратко колебание отвърна, че ще направи всичко, което римляните искат. При този отговор Попилий и неговите спътници сграбчиха ръката му и горещо го поздравиха. Писмото му заповядваше да прекрати веднага войната си с Птолемей. И така, след като му бяха определени точен брой дни, той върна войската си в Сирия, подтиснат и възмутен, но подчинил се засега на обстоятелствата. Попилий, след като уреди нещата в Александрия и насърчи двамата царе да действат заедно, нареди им също така да изпратят Полиарат в Рим и отплава за Кипър, в желанието си бързо да изгони сирийските войски, които се намираха на острова. Когато римската делегация пристигна, разбраха, че Птолемеевите стратези са разбити и че нещата в Кипър са обърнати с главата надолу. Скоро се разпоредиха сирийската войска да се оттегли от страната и изчакаха, докато войската не отплава за Сирия. По такъв начин римляните спасиха царството на Птолемей, което още малко и щеше да бъде напълно унищожено. Самата Съдба насочи делата на Персей и Македония в такава посока, че положението на Александрия и на цял Египет беше почти отчайващо, всичко се оправи единствено благодарение на факта, че се реши съдбата на Персей. Защото ако не беше така и ако Антиох не беше сигурен в това, той никога, мисля, нямаше да се подчини на римските заповеди.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА КНИГА:

1Оцелелите фрагменти от тази книга описват събитията от 168 г. пр. Хр. През тази година, която у Ливий съответства на 586 г. от основаването на града събитията са описани почти в цяла книга [Liv. XLIV, 17 – XLV, 16].

2Фрагментът съдържа част от речта на Л. Емилий Павел в Рим преди той да се отправи в Македония начело на два легиона. различията в текстовете на Полибий и Ливий [Liv. XLIV, 31] някои издатели обясняват с неточно предаване и произволно съкращаване на първичния текст от недобросъвестен анонимен (или анонимни) епитоматор (и).

3Антиох IV Епифан обсаждл и едва не превзел Александрия, където били по-младия брат на Птолемей IV Филометор и сестра им Клеопатра. Те от октомври 170 г. пр. Хр. управлявали съвместно Египет и били изпратили в Рим посолство с молба за пряка намеса в конфликта със сирийския владетел. Междувременно старшият Птолемей VI се помирил с брат си и по този начин отнел претекста за намеса на Антиох IV в техния спор за пресстола. Сирийският владетел обещал, че ако получи Кипър, околността на Пелузия и самия град в устието на Нил, ще оттегли войските си. Подробности за тези събития има у Ливий [Liv. XLIV, 19,9 ; XLV, 11].

4Събитията свързани с т. нар. война с Персей са подробно описани от Полибий и завършват с разказ за унищожението на македонската армия под Пидна. Главни действащи лица в тази историческа драма от римска страна са консулът Л. Емилий Павел и преторите Гай Октавий и Л. Анций. Разказът у Ливий с незначителни отклонения следва този на Полибий, който изглежда е бил основен извор и на Диодор [Diod. XXX, 24-33], Апиан [App. Maced. 18; Illyr. 9] и Плутарх [Plut. Aemil. 13].

5Полибий намеква, че Персей е трябвало по-енергично да привлече на своя страна илирийския владетел Гентий.

6Градът Метеон никъде повече не се споменава, а у Ливий [Liv. XLIV, 32] Лабеатида са езеро и област в Илирия.

7Тази река извирала на Олимп и се вливала в Термейския залив.

8Този Метродор малко преди това бил пратен на о-в Родос и получил уверение от стратезите Динон и Полиарат, че имали готовност да подкрепят Персей във войната с Рим.

9Става дума за пергамския владетел Евмен II Сотер (197 – 160 г. пр. Хр.).

10Предшественик на Евмен II, Атал I Сотер (241 – 197 г. пр. Хр.).

11Ливий твърди [Liv. XLIV, 25,5], че Евмен желаел като посредник между двете враждуващи страни да спечели повече пари.

12Изглежда наистина алчността на Персей била пословична. Той бил готов на всякакви извъртания и дори груби лъжи, за да не даде обещаните 300 таланта на илирийския владетел Гентий за антиримския съюз. Той дори заявил на илирите, че му били необходими не 10 000, а 5 000 души спомагателни войски. Полибий нарича илирите на Гентий на едно място бастарни [Polyb. XXV, 6], а тук и галати. От своя страна Ливий [Liv. XLIV, 26-27] ги смята за гали. Същите събития са описани и у Апиан [App. Maced. 18], Диодор [Diod. XXX, 24] и Плутарх [Plut. Aemil. 12].

13Подобно посолство родосци вече били изпратили както в Пела, така и в Рим [Polyb. XXVIII, 2,16]. Сенатът с негодувание отхвърлил редложенията за примирие, внушавани от родосците [Liv. XLIV, 14-15].

14Към илирийските пратеници на Гентий се присъединили и тези на Персей.

15Според изричното твърдение на Ливий [Liv. XLIV, 29,6-8] привържениците на Рим били предвождани от Теадет и Филифрон.

16Името Платор, брата на цар Гентий е възстановено в Полебеивия текст чрез информацията у Ливий [Liv. XLIV, 30,3].

17Публий Корнелий Сципион Назика, зет на Сципион Африкански старши по това време бил в разгара на блестящата си политическа кариера. Впоследствие на два пъти през 162 и 155 г. пр. Хр. бил избиран за консул. През 159 г. бил ценор, а в 150 г. пр. Хр. понтифекс максимус. В случая става дума за военния съвет в римския лагер при Фила, крайморски град в Пиерия близо до р. Елпей, където се дискутирала необходимостта от най-строга дисциплина. За това информация има и у Ливий [Liv. XLIV, 34]. Стратегическото надхитряне и маневрирането на двете армии преди битката при Пидна са подробно описани у Ливий [Liv. XLIV, 32,9-10 – 35].

18Според думите на Назика Плутарх [Plut. Aemil. 15] пише, че неговата армия наброявала 5000 души, от които 3000 италийци, а така също 120 конници и 200 траки и критяни.

19Ливий [Liv. XLIV, 37,5-9] твърди, че преди битката при Пидна на 21 юни 168 г. пр. Хр. в римския лагер Г. Сулпиций Гал предсказал лунното затъмнение и го разтълкувал.

20Йоан Зонара [Zon. IX, 22] отбелязва например, че Персей наредил изработването на дървени изображения на слонове с цел неговата конница да привикнела към вида им.

21Изпаднал в паника след отстъплението и поражението на фалангата Персей бил сред първите побегнали от бойното поле.

22В случая Пидна.

23Ливий [Liv. XLIV, 3,3] отбелязва, че пратениците на Родос били посрещнати в Сената с насмешка заради тяхната наглост.

24За съжаление у Полибий не е запазено описанието на битката при Пидна, оказала се фатална за политическата независимост на Македония. На третия ден след поражението цар Персей напуснал столицата Пела и пристигнал в Амфипол при устието на р. Стримон (Струма). Само за 2-3 дни почти цяла Македония се подчинила на римските легиони. Разбрал за това Персей заедно с царското съкровище потърсил убежище на о-в Самотраки. Всичко това подробно е описано от Ливий [Liv. XLIV, 40-46]. Впоследствие отново според разказа на римския историк Персей написал писмо до римския консул, в което настоявал да запази царската си титла. Изоставен от приближените си Персей се предал на Гн. Октавий, който дошъл с малък флот до острова. Оттам Персей бил заведен отново в Амфипол, а после в римския лагер, където разговарял с Емилий Павел на гръцки език. Впоследствие консулът се обърнал към римляните на латински и този пасаж е запазен във Ватиканския ръкопис на Полибий. Повече подробности за това има у Ливий [Liv. XLIV, 5-8] и биографията на Емилий Павел [Plut. Aemil. 26-27].

25Съчинението на Деметрий било написано около 280 г. пр. Хр., т.е. около 50 години след рухването на Ахеменидската империя след поражението и последвалото убийство на Дарий III в 330 г. пр. Хр.

26В случая Полибий преувеличава дистанцията във времето, тъй като съчинението на Деметрий е писано около 280 г. пр. Хр., а поражението на Персей при Пидна е в 168 г. пр. Хр., т.е. 112 години по-късно.

27Все пак според описанието на Диодор [Diod. XXXI, 19] Евмен благодарение на щедри подкупи и много средства успял да събере значителна армия и да се справи с войнстващите галати.

28Пратениците на Птолемей VI Филометор и брат му Птолемей VIII Евергет Фискон искали помощ за борба с Антиох IV Епифан, за която подробно съобщават Диодор [Diod. XXXI, 1-2] и Ливий [Liv. XLIV, 11-12].

29По-старият Птолемей VI не повярвал в добрите намерения на сирийския цар и се помирил с брат си в Александрия, откъдето впоследствие бил прогонен.

30Т.е. върховната институция в Ахейския съюз.

31Очевидно на събранието в Сикион взели участие упълномощените представители на съюзните градове. Другата важна бележка, която единствено тук се среща в съчинението на Полибий е, че в това извънредно събрание имали право на глас само ахеите навършили 30 години възраст.

32Т.е. между сирийското и гипетското царства.

33Малко преди описаните събития Антиох IV чрез свои упълномощени лица раздал в Рим и Елада 150 таланта.

34Събранието в Сикион се провеждало в градския театър.

35Ливий [Liv. XLIV, 17] споменава, че този Немезий (Нумизий) бил сред упълномощените пратеници в Македония.

36Началото на този фрагмент у Полибий е объркано от епитомиста, който бърка пратеника Попилий с римския стратег. Събитията са описани по-точно и ясно от по-късните Диодор [Diod. XXXI, 2], Апиан [App. Syr. 66], Ливий [Liv. XLV, 12] и Валерий Максим [Val. Max. VI, 4], които използвали Полибий за извор.

==========================================================================

Към книга двадесет и осма

Към книга тридесета

Advertisements
Published in: on 15. 11. 2008 at 10:33 am  Коментарите са изключени за Полибий, Всеобща история – кн. 29 – фрагменти  
%d bloggers like this: