Полибий, Всеобща история – кн. 30 – фрагменти

ФРАГМЕНТИ ОТ ТРИДЕСЕТА КНИГА1


I. СЪБИТИЯТА В ИТАЛИЯ

Атал в Рим; Посланичества от Родос

1. По това време в Рим2 пристигна Атал, изпратен от брат си Евмен, като поводът за неговата мисия беше, че дори тяхното царство да не бе застрашено от галатите, той все едно трябваше да дойде от желание да поздрави сената и с надежда, че ще получи някакви знаци на внимание, след като те се бяха били рамо до рамо с римляните и бяха споделили лоялно всички техни рискове. Но сега галатската опасност3 го беше задължила да дойде в Рим. Той бе посрещнат много сърдечно, тъй като се бяха опознали с него във военните лагери и се смяташе, че отношението му към Рим е лоялно. Но след като топлината на приема дори надмина собствените му очаквания, той започна да храни необикновено големи надежди, без да знае истинската причина за тяхната сърдечност. В резултат на това той замалко да накърни собствените и на брат си интереси, както и на царството им в цялост. Понеже повечето римляни се бяха отчуждили от Евмен и смятаха, че по време на войната той се е държал двусмислено, като е продължавал да поддържа контакти с Персей и е очаквал събитията да се развият не в тяхна полза, някои от по-изтъкнатите мъже в частни разговори с Атал го посъветваха да се откаже от мисията си в полза на брат си и да говори от свое име. Защото сенатът, казаха му те, желаеше да създаде отделно царство за него, поради враждебността си към брат му.4 От тези приказки амбициите на Атал нараснаха и в частни разговори той показваше склонност да приеме съвета на онези, които го подтикваха да направи това. Накрая дори се споразумя с някои по-видни личности да се яви пред сената и да се обърне към него по този въпрос.

2. Докато Атал бе така предразположен, царят, който предугади какво предстои, изпрати лекаря си Стратий, комуто много се доверяваше, в Рим, като му даде съвети и му възложи да направи всичко, което би могъл да измисли, да не позволи на Атал да последва съветите на онези, които желаеха да унищожат тяхното царство. Като пристигна в Рим, той проведе личен разговор с Атал и с много и разнообразни аргументи се постара да го вразуми, защото той беше един умен и способен да убеждава човек. Макар и трудно, но постигна целта си и накара Атал да се откаже от глупавото си намерение като му показа, че сега той дели трона с брат си, отличавайки се от него само по това, че не носи корона и не притежава царска титла, но във всичко останало той на практика има еднаква и една и съща власт като него. Що се отнася до бъдещето, то той е неоспоримият наследник на царската титла, и неговите надежди едва ли ще бъдат отлагани дълго във времето, тъй като царят, поради лошото си здраве, непрекъснато е в очакване на смъртта, и понеже е бездетен, той не би могъл, дори и да иска, да остави царството на някой друг, след като няма действителен наследник, който да е признат от него за законен син.5 И му каза, че освен това е изненадан как Атал би могъл да извърши нещо толкова вредно при сегашните обстоятелства. Със сигурност те би трябвало да отправят големи благодарности към боговете, ако в съгласие и единство на действията си успеят да отблъснат галатското бедствие и опасността за царството им, идеща от тях. Но ако сега той започне да се кара с брат си, то ясно е, че така би унищожил царството и би се лишил както от сегашната си власт, така и от надеждите за бъдеща власт, а в същото време би лишил и двамата братя от царството и властта, която те упражняват в неговите граници. С тези и други аргументи Стратий успя да убеди Атал да остави нещата такива, каквито са.

3. И така Атал се яви пред сената и го поздрави за добрия изход, като ги помоли да бъдат благосклонни към него в отговор на приятелската му помощ и готовността за съдействие, които бе проявил заедно с тях във войната срещу Персей. Също така надълго и нашироко ги помоли да пратят делегация, която да се запознае с безумството на галатите и да възстанови предишното спокойствие в този район. Също така говори за Енос и Маронея,6 като ги помоли тези два града да му бъдат подарени. Що се отнася до това, което преди се беше канил да спомене, за разделянето на царството, той не промълви и дума. Сенатът, като предположи, че сигурно ще се яви пред тях повторно и ще направи специална реч по този повод, обеща да изпрати свои посланици с него и щедро го почете с обичайните дарове. Обещаха също така и да му дадат въпросните два града. Но когато, след като получи всички тези изрази на благоразположение, той напусна Рим, без да изпълни онова, което очакваха, сенатът се оказа излъган в надеждите си, но не можеше да предприеме нищо повече. Още обаче докато се намираше в Италия, обявиха свободата на Енос и Маронея, нарушавайки по този начин обещанието си, но проводиха Публий Ликиний за свой посланик при галатите. Трудно е да кажем какви точно указания са му дали, но от това, което се случи по-късно е лесно да предположим какви са били те, както ще се види, когато в изложението си стигна до тези събития.

4. Дойдоха пратеници и от Родос, първо Филократ и после Филофрон и Астимед. Защото родосците, когато получиха отговора, даден на Хагеполис веднага след битката (при Пидна), усетили сърдития и заплашителен тон на сената към тях,7 веднага изпратиха тези две делегации. Астимед и Филофрон, като забелязаха в начина, по който ги приеха както публично, така и частно подозрението и враждебността, с която се отнесоха към тях, изпаднаха в пълно малодушие и безпомощност. И когато един от стратезите8 се качи на рострата и призова народа да обяви война на родосците, те, загубили ума и дума заради опасността, пред която бе изправена страната им, изпаднаха в такова отчаяние, че се облякоха в траурни дрехи и докато търсеха помощта на приятели, повече не молеха за нея и не я искаха, но със сълзи на очи ги умоляваха да не предприемат извънредни мерки към Родос.9 Няколко дни по-късно, когато бяха представени на сената10 от демарха Антоний, който преди това издърпа от катедрата стратега, призовал народа на Рим да им обяви война, първо говори Филофрон и след него Астимед. Тогава, след като изпяха своята лебедова песен,11 както се казва, те получиха отговор, който наистина облекчи страха им от неизбежната война, но в отговора си сенатът ги упрекна горчиво и жестоко за няколкото оскърбления, в които бяха обвинени. Смисълът на отговора беше, че ако не бяха неколцината техни приятели, и ако не беше личното им поведение, те щяха добре да разберат какво заслужават и какво наказание им се полага. Астимед,12 по негово собствено мнение, беше говорил добре в защита на собствената си държава, но неговата реч ни най-малко не се хареса на елините, които се намираха в Рим и които бяха в родината си. Защото по-късно той написа и публикува своето защитно слово, и повечето от тия, които го прочетоха, решиха, че е странно и твърде неубедително, дотолкова, доколкото той го бе съставил разчитайки не толкова на правата на своята страна, колкото на обвиненията към други. В своите сравнения и оценки на относителната стойност на благоразположението и помощта, предоставяна на римляните, той се бе постарал да дискредитира и омаловажи съдействието на другите държави, преувеличавайки колкото може тези на Родос. Що се отнася до прегрешенията, напротив – той горчиво и враждебно бе осъдил греховете на другите, като се опита да омаловажи тези на родосците, тъй щото при сравнение греховете на Родос да изглеждат малки и заслужаващи прошка, но тези на нейните съседи – огромни и неизвиними, макар, както той самият да бе заявил, прегрешилите да трябваше да бъдат извинени. Такъв начин на защита аз никак не бих могъл да призная за достоен за един политически деец, защото в случаите с мъже, които са участвали в тайни заговори ние не хвалим тези, които поради страх или заради парични облаги се превръщат в информатори и предават своите съзаклятници, но аплодираме и смятаме за храбри мъже онези, които издържат и най-тежките мъчения и наказания без да стават причина за страданията на своите съмишленици. Как тогава тези, които са чули това, не са упрекнали поведението на един човек, който от страх пред една смътна опасност е разкрил пред властниците и е публикувал всички грешки на други, грешки, които времето вече е скрило от очите на техните господари?

5. След като се получи този отговор, Филократ веднага си замина, но Филофрон и Астимед останаха, за да наблюдават, така че да не пропуснат нито едно нещо, съобщено или казано срещу тяхната държава. Когато условията на отговора бяха съобщени в Родос, народът, който си помисли, че се е отървал от най-голямата опасност, тази на войната, народът лесно понесе останалите изисквания, колкото и да бяха тежки. Защото винаги е така, колкото по-големи злини очакваме, толкова по-лесно понасяме по-малките нещастия. Затова те веднага гласуваха за златен венец в чест на богинята Рома, на стойност десет хиляди златни монети и като назначиха Теадет за посланик и наварх, изпратиха го в началото на лятото с венеца, придружен от Родофон, със задача да се опита на всяка цена да постигне съюз с Рим. Това те направиха с цел, ако решението за венеца и тяхното посланичество се провалят, то да се опитат да постигнат намеренията на родосците чрез личните действия на наварха. Защото според техните закони като наварх той разполагаше с необходимите пълномощия. Защото политиката на Родос в толкова малка степен се ръководеше от чувствата, че макар държавата им да беше взимала участие в продължение на почти сто и четиридесет години в най-славните и великолепни постижения на римляните, те никога не бяха сключвали съюз с Рим. Причината за тяхното поведение в това отношение не бива да се пренебрегва. Тя беше следната. Тъй като те не желаеха никой от царете и династите да се отчайва, че не си е спечелил тяхната помощ и съюз, те не искаха да се обвързват и ангажират с клетви и договори, но се стараеха, оставайки необвързани, да се облагодетелстват при всяка възможност. Но сега с голямо усърдие се стараеха да се сдобият с тази висока чест от Рим, без да изпитваха спешна нужда от съюз или да се страхуваха и най-малко от някаква друга власт, освен от римската, но в желанието си като настояват за това свое намерение, да се освободят от подозренията на онези, които имаха неприятелски намерения спрямо техния град.13 Скоро след пристигането на Теадет в Рим кавниатите14 се разбунтуваха и народът на Мюласа завладя градовете из Евромос. По същото време римският сенат взе решение, с което освободи всички части на Кария и Ликия, които бяха предоставили на Родос по време на войната с Антиох.15 Що се отнася до кавниатите и жителите на Евромос, родосците скоро сложиха нещата там в ред. Като изпратиха Люкон с войска, те принудиха кавниатите отново да им се подчинят, макар народът на Кибюра да им се притече на помощ, и като предприеха експедиция срещу градовете в Евромос, разбиха миласите и алабандите, които заедно бяха се отправили с военна сила към Ортозия.16 Но когато чуха за решението на сената във връзка с Кария и Ликия, отново бяха обзети от тревога, като се бояха, че техният дар от златен венец е бил напразен и че надеждите им за военен съюз също така са се оказали напразни.

II. СЪБИТИЯТА В ЕЛАДА

Три вида антиримски държавници

6. Най-напред бих искал читателите ми да си припомнят и да оценят поведението на Дейнон и Полиарат. Защото след като опасностите бяха станали толкова големи и промяната на обстоятелствата толкова рязка, не само за Родос, но и за всички останали държави, мисля, че ще бъде от известна полза да се разгледат позициите на водещите политици във всеки един район и да се прецени кои от тях са постъпили разумно и кои са се провалили при своите държавнически задължения, така че техните следовници, с тези примери пред очите си, да могат при подобни обстоятелства да следват политиката, която е желателна и да отбягват противоположното, и да не могат, неразбирайки в заника на своя живот кое е подобаващото поведение, да принизят това, което са могли да постигнат в живота си. Прочие, оказа се, че съществуват три групи мъже, които бяха обвинени за тяхното поведение по време на войната с Персей.17 Първата се състоеше от такива, на които действително не се харесваше крайния изход от борбата и подчиняването на целия свят на една сила, но въпреки това нито поддържаха римляните, нито по някакъв начин им се противопоставяха, но сякаш поверяваха крайния изход на съдбата. Втората група се съставяше от онези, които се радваха, че всичко ще се реши в едно генерално сражение и желаеха успех на Персей, но не бяха в състояние да наложат своите виждания на съгражданите и съотечествениците си. Накрая бяха тези, които наложиха в държавите си своите политически предпочитания и ги въвлякоха в съюз с Персей.

7. Целта ми в момента е да разгледам какво беше поведението на всяка една от тези групи при съответните обстоятелства. Молотите Антинус, Теодот и Кефал въвлякоха себе си и страната си в съюз с Персей. И когато нещата се обърнаха по начин, напълно противоположен на техните планове, когато се оказаха пред неизбежна опасност и денят за разплата бе наближил, всички те посрещнаха неизбежното с открито лице и загинаха храбро.18 Ето защо съвсем основателно ние трябва да похвалим тези мъже, затова че не са се отметнали от своите принципи и не са си позволили да приемат друго политическо поведение, което би обезсмисляло досегашния им живот. В Ахея пък, в Тесалия и Перебия много мъже бяха обвинени заради тяхното бездействие, или пък затова, че са изчаквали развитието на събитията и са хранели благоразположение към Персей. Но те така и не бяха обвинени затова, че са дали израз на своите чувства било като са писали на Персей, било че са имали контакти с него по какъвто и да е повод, и не бяха дали повод на никого да ги обвинява. Ето защо с право те бяха оправдани, когато бяха изкарани на съд и с право приложиха всички средства да се защитят и да се спасят. Защото да сложиш край на живота си, без съзнателно да си извършил престъпление било от страх от своите политически опоненти или от силата на завоевателя, е не по-малък белег за малодушие от това, избирайки живота да пожертваш честта си.

Но в Родос, в Кос и в някои други държави имаше някои политици, които стояха на страната на Персей и имаха куража в своите градове да говорят в полза на македоните, да обвиняват римляните и да препоръчват единни действия с Персей, но които се оказаха неспособни да убедят своите държави да се съюзят с царя. От тези мъже най-изтъкнатите в Кос бяха братята Хипокрит и Диомедон, а в Родос Дейнон и Полиарат.

8. Тяхното поведение никой не можеше да не упрекне. На първо място техните съграждани знаеха всичко, което те бяха сторили или казали. Освен това писмата на Персей до тях и техните до него бяха заловени и станаха публично достояние, а пратениците на двете страни бяха попаднали в ръцете на римляните. И въпреки това те не можаха да се подчинят на фактите и да се махнат, а продължаваха да спорят. Така със своето опърничаво желание да оцелеят пред лицето на тази отчайваща ситуация, те до такава степен унищожиха своята репутация на храбри и смели мъже, че не оставиха за бъдещето и най-малкия повод за съжаление или извинение към тях. Защото, изобличени в очите чрез собствените им писма и пратеници, за тях се смяташе, че са не толкова жертви на съдбата, колкото посрамени. Защото имаше един Тоант, собственик на кораб, който често бе пътувал до Македония по тяхна поръка. Този Тоант, когато положението се промени, почувства бремето на своето деяние и избяга в Книд. Там жителите на Книд го арестуваха и по искане на родосците той бе екстрадиран и върнат в Родос. Когато го подложиха на мъчения, направи пълни признания, в съгласие с тълкуването на тайнописа, използван в заловената кореспонденция и с разчитането на писмата, изпратени от Персей до Дейнон и Полиарат, както и на техните до него. Това ме кара да се чудя на какво е разчитал Дейнон в своето упорство да оживее и да превъзмогне това доказателство.

9. Но със своята глупост и страхливост Полиарат доста надмина Дейнон. Защото, когато Попилий нареди на цар Птолемей19 да изпрати Полиарат в Рим, царят реши, че не е редно да го прати в Рим, от уважение към самия Полиарат и към държавата му, но реши да го изпрати в Родос, както го бе помолил самият Полиарат. За тази цел осигури една галера и като го повери на Деметрий, един от царските приятели, го изпрати, като написа на родосците, че им го е проводил. Полиарат, когато корабът се спря по своя път във Фаселида,20 с не знам каква идея в главата си, взе молитвени клонки и избяга в обществената хестия. Струва ми се, че ако някой го беше попитал какво иска, сигурно нямаше да може да му отговори. Защото ако искаше да се върне в родината си, нямаше нужда от молитвените клонки, нали тъкмо това беше задачата на тези, които го водеха. Ако пък искаше да отиде в Рим, то той все едно беше длъжен да го направи въпреки желанието си. Тогава каква друга възможност имаше, след като не съществуваше място, което безопасно можеше да го приеме? Когато, обаче, фаселитите изпратиха вестител в Родос и помолиха родосците да изпратят свой съд и да си вземат Полиарат, родосците постъпиха много разумно, като отпратиха един безпалубен съд да го ескортира, но забраниха на командира му да го взима на борда, тъй като на народа на Александрия бе наредено да доведат човека в Рим. Когато корабът пристигна във Фаселида и командирът му Епихар отказа да приеме Полиарат на борда, докато Деметрий, комуто царят бе поверил да го достави, го принуди да напусне светилището и да продължи пътя си, с подкрепата на жителите на Фаселида, Полиарат, разтревожен от тази опасна ситуация, се качи отново на галерата при Деметрий, но докато плавах, отново се възползва от някакъв повод да слезе на брега и избяга в Кавън, където по същия начин помоли гражданите да му помогнат. Когато те отново отказаха, понеже бяха във владенията на Родос, той проводи свои пратеници до гражданите на Кибюра, молейки ги да го приемат в своя град и да му изпратят охрана. – този град имаше известни задължения към него, тъй като синовете на техния тиранин Панкрат бяха отраснали в неговия дом – и те се съгласиха и изпълниха молбата му. Със своето пристигане в Кибюра той постави себе си и жителите на града в още по-трудна ситуация, отколкото предишната, когато избяга във Фаселида. Защото те нито се осмеляваха да го задържат при себе си, страхувайки се от Рим, нито пък можеха да го изпратят в Рим, тъй като бяха хора на сушата и нямаха никакъв опит в морското дело. В следствие на това те се принудиха да пратят пратеници в Родос и до римския стратег в Македония, като ги помолиха да ги отърват от него. Когато Емилий написа до народа на Кибюра да поставят Полиарат под строга охрана и да го заведат в Родос, а в същото време на родосците да се погрижат за добрата му охрана по море, тъй щото да бъде безопасно доставен на римска територия, и когато и двете искания бяха изпълнени, по този начин Полиарат пристигна в Рим, след като бе демонстрирал в най-голяма степен своята глупост и страхливост, и след като бе предаден не само от цар Птолемей, но също така и от фаселитите, кибюритите и родосците, само заради собствената му глупост.

Ако ме попитат защо съм се занимал толкова подробно с Полиарат и Дейнон, ще отговоря, че не за да експлоатирам примера с тяхното нещастие, което наистина беше изключително, но като покажа ясно тяхната неразумност, да подготвя храта, които могат да попаднат в подобни обстоятелства, да постъпват обмислено и умно.

10. Човек може лесно да разбере както жестокостта, така и несигурността на съдбата от случаите, когато един човек си въобразява, че полага усилия преди всичко заради своята собствена облага, и изведнъж открие, че е правил всичко това в полза на своите врагове. Защото Персей издигаше колони,21 а Лукий Емилий, като ги намери недовършени, ги довърши и постави върху тях своите собствени статуи.

Емилий в Пелопонес

(по Суда)

Той се възхити на разположението на Коринт и на местоположението на акропола,22 който заемаше командно положение спрямо двете части на града, от тази и от другата страна на провлака.

(По Суда)

След като отбеляза укрепеността на Сикион и влиянието на града на аргосците, той стигна в Епидавър.

(По Суда)

Сега побърза да посети Олимпия, за което отдавна беше мечтал.

(По Суда)

Лукий Емилий посети храма в Олимпия и когато видя статуята на Зевс, остана поразен и промълви само, че Фидий според него е единственият, който е постигнал подобието с Омировия Зевс. Защото той самият беше пристигнал в Олимпия с големи очаквания, но реалността надмина очакванията му.23

Етолите

11. Етолите бяха привикнали да се осигуряват своя поминък чрез грабежи и подобни незаконни деяния. И доколкото беше в тяхна власт да нападат и плячкосват елините, те се изхранваха от тях, като смятаха всяка друга държава за свой враг. Но по-късно, при римското управление, бяха възпрепятствани да си осигуряват потребностите отвън и трябваше да се обърнат един срещу друг. И преди това по време на гражданска война не бе останала нито една крайност, която да не бяха извършили. И след като малко преди това бяха се избивали един друг по време на кланетата на територията на Арсиноя, те бяха готови на всичко и бяха до такава степен подивели, че дори не даваха възможност на своите водачи да се събират на съвет.24 Така цяла Етолия се изпълни с хаос, беззаконие и кръв. И нито едно от техните действия не бе продиктувано от разум и преднамерена цел, но всичко бе безредно и объркано, сякаш някаква вихрушка бе връхлетяла над страната им.

Епиротите

12. Епиротите се държаха до голяма степен по същия начин. Защото макар повечето хора от народа им да бяха по-умерени от етолите, техният главен магистрат до такава степен надмина всички хора в своето безчестие към боговете и пренебрежение към човешките закони. Защото аз съм убеден, че никога няма да се намери човек по-жесток и по-безпринципен от Харопс.

Поздравителни посланичества

13. След падането на Персей, когато нещата бяха така окончателно решени, запристигаха посланичества отвсякъде да поздравят сената послучай събитието. Сега, когато нещата се бяха обърнали изцяло в полза на римляните, тези, които бяха смятани за приятели на Рим във всички държави излязоха на предни позиции и те бяха назначени било за водачи на тези делегации, било на други постове. В следствие на това тези, които се стекоха в Македония, бяха Каликрат, Аристодам, Агезий и Филип от Ахея, Мназип от Беотия, Хремас от Акарнания, Харопс и Никий от Епир и Ликиск и Тизип от Етолия. След като всички тези мъже се събраха заедно и споделяха с готовност едно и също намерение, без да срещат никаква съпротива, след като всички техни опоненти се бяха подчинили на обстоятелствата и се бяха изцяло оттеглили от политиката, те постигнаха целта си без проблеми. Десетимата римски легати наложиха чрез самите стратези своите заповеди до останалите градове и народностни обединения във връзка с това кои от пратениците трябва да продължат до Рим. В по-голямата си част това бяха лицата, предложени от самите пратеници, освен неколцина, които имаха очевидни заслуги. Колкото до Ахейския съюз, легатите пратиха своите двама най-изтъкнати мъже, Гай Клавдий и Гней Домеций, по две причини. Първо, защото се опасяваха да не би ахеите да не се съобразят с писмените заповеди, и да не би Каликрат и неговите съмишленици да не изпаднат в опасност, защото се смяташе, че те бяха издигнали лъжливи обвинения към всички елини, което всъщност те бяха направили. И второ, защото в заловените писма не бе се намерила никаква явна улика срещу никой от ахеите. Във връзка с това след известно време стратегът изпрати писмата и пратениците, макар и лично да не одобряваше обвиненията на Ликиск и Каликрат, както стана ясно от последвалите събития.25

Изказване на Емилий

14. Човек, надарен с качества да организира добре едни състезания26 и да уреди един пищен банкет, е също така способен да организира действията на своите войска и да срещне врага с умението на стратег.

(Страбон, VII, 7,3.)

15. Полибий казва, че Емилий Павел, след поражението на Персей, унищожил в Македония седемдесет града, повечето от които принадлежали на молотите и продал в робство сто и петдесет хиляди души.27

III. СЪБИТИЯТА В ЕГИПЕТ

16. В Египет царете,28 които бяха облекчени от войната с Антиох, най-напред проводиха Нумений, един от царските приятели, като посланик в Рим, за да предаде благодарностите им за благодеянията, проявени към тях. Също така те освободиха Менаклид от Лакедемон,29 който енергично се възползва от отчайващата ситуация в царството, за да възстанови правата си. Гай Попилий30 ги бе помолил да направят това като лична услуга към него самия.

I. СЪБИТИЯТА В ИТАЛИЯ

Пратеничеството на Котис

17. По това време Котис, царят на одрисите, проводи пратеници в Рим с молба да му върнат сина му и също така за да се оправдае за това, че се бе съюзил с Персей. Римляните, като прецениха, че са постигнали главната си цел, след като войната срещу Персей е завършила в тяхна полза, и че нямаше никакъв смисъл да продължават враждата си с Котис, му позволиха да върне сина си, който бе изпратен като заложник в Македония и бе заловен заедно със синовете на Персей, в желанието си да покажат своята кротост и великодушие, и в същото време да привлекат Котис на своя страна чрез тази услуга.31

Прузий в Рим; На Евмен се отказва прием

18. В същото време и цар Прузий пристигна в Рим, за да поздрави сената и стратезите за случилото се.32 Този Прузий беше човек, който бе несъмнено недостоен за царския сан, както лесно може да се разбере от следните факти. Най-напред, когато римските легати бяха дошли в неговия двор, той излезе да ги посрещне с обръсната глава, с бяла шапка, тога и сандали, така както се обличат в Рим освободените роби, или както те ги наричат, либерти. “В мое лице”, каза им той, “вие виждате един либерт, който във всяко отношение иска да се посвети и да подражава на римското.” Фраза, по-унизителна от която едва ли би могло да се измисли. И сега, като пристъпи до сградата на сената, той застана на входа с лице към сенаторите и като постави ръце на земята, започна да бие чело в земята, прекланяйки се на прага и на разположените вътре сенатори и повтаряйки: “Живи да сте, о богове спасители”, като по този начин направи така, че никой да не може да го надмине по малодушие, женственост и угодничество. И като влезе, по време на разговора си с тях се държа по такъв начин, какъвто не е редно дори да се опише. След като се представи по толкова унизителен начин, той получи любезен отговор само по тази причина.33

19. След като Прузий получи своя отговор от сената, достигна новината, че идва Евмен.34 Това много обърка сената. Защото след като се бяха скарали с него и мнението им за него оставаше непроменено, те не искаха изобщо да взимат никакво решение. Защото те бяха заявили пред целия свят, че този цар е техният пръв и най-голям приятел, и сега, ако му позволяха да се срещне с тях и да се защити, и ако му отговореха това, което наистина мислеха за него по своя собствена преценка, щяха да се изложат на посмешище, за това, че преди бяха отдали такава голяма почит към един човек с подобен характер. От друга страна, ако робуваха на външната форма и му дадяха благосклонен отговор, те щяха да пренебрегнат истината и интересите на своята държава. И след като който и курс да изберяха, щяха да се поставят в трудно за оправдаване положение, те предпочетоха следното решение на проблема. Давайки си вид, че са недоволни от посещенията на царе въобще, те гласуваха декрет, според който никой цар не трябва да се представя сам пред тях. И след това, когато научиха, че Евмен е пристигнал в Брундизий, изпратиха квестора с този декрет, с нареждане да каже на Евмен да го уведоми, ако има някаква нужда от услуга на сената. В случай, че царят не искаше нищо, той трябваше да му нареди да напусне Италия колкото се може по-скоро. Евмен, когато се срещна с квестора, схвана намерението на сената и остана безмълвен, след като заяви, че няма нужда от нищо. По този начин тогава на царя бе попречено да влезе в Рим. Но и една по-практична причина допринесе за това решение. Защото след като над (Пергамското) царство бе надвиснала голяма опасност от страна на галатите, явно беше, че след това отхвърляне всички съюзници на царя ще бъдат унизени и галатите ще подновят войната с удвоени сили. Така че сенатът стигна до това решение с цел определено да унизи Евмен. Това се случи в началото на зимата,35 и след това сенатът се занимаваше с всички делегации, които бяха пристигнали. Защото нямаше град, династ или цар, който по това време да не беше изпратил своя поздравителна делегация при тях. На всички тях те отговориха с подходящи и учтиви слова, освен на родосците. Тях отпратиха с двусмислени декларации относно бъдещето им. Също така отказаха да дадат отговор на атиняните.

Посланичеството от Атина

20. Пратеничеството от Атина беше пристигнало преди всичко за да измолят спасението на халиартите.36 Но след като молбата им бе пренебрегната, те заговориха за Делос, Лемнос и територията на Халиарт, като молеха тези територии да им бъдат предоставени във владение, защото бяха получили двойни указания. Не можем да ги виним заради исканията им за Делос и Лемнос, понеже те и преди това бяха имали претенции към тези острови. Но по отношение на територията на Халиарт справедливо можем да ги упрекнем в грешка. Защото да не се стремиш да възстановиш на всяка цена изгубените надежди на един град, който е почти най-стария в Беотия, но напротив, да го заличиш напълно, като лишиш нещастните му жители от всякаква надежда за бъдеще, очевидно не подобава на нито една елинска държава и е особено недостойно за атиняните. Защото след като тяхната страна стана общо убежище за всички, които пожелаха да станат нейни граждани, да унищожат по такъв начин държавите на други, в никакъв случай не се съчетаваше с традициите на града. Сенатът обаче им даде Делос и Лемнос, както и територията на Халиарт. Такова беше решението по отношение на атиняните.

Като получиха Лемнос и Делос те, както казва поговорката, хванаха вълка за ушите. Защото връзката им с делосци имаше за тях много неприятни последствия, а от притежаването на територията на Халиарт те си спечелиха повече хули, нежели придобивки.

Проблемът с Родос

21. По това време Теадет се яви пред сената и говори за съюз. Но сенатът отложи решението си и Теадет междувременно почина от естествена смърт, защото беше над осемдесет годишен. Междувременно в Рим пристигнаха бежанци от Кавън и Стратоникея, явиха се пред сената и той гласува декрет, с който се заповядваше на родосците да изтеглят гарнизоните си от тези градове. Филофрон и Астимед, като получиха този отговор, веднага отплаваха за родината си, защото се бояха, че родосците ще пренебрегнат заповедта да изтеглят гарнизоните си и това щеше да породи нови оплаквания.

Триумфът на Лукий Аникий над Гентий

(по Атеней, XIV, p. 615)

22. Лукий Аникий, римският стратег, след като завладял Илирия и довел като пленници Гентий, царя на Илирия и неговите деца, по време на организираните в Рим игри в чест на победата сторил неща, напълно достойни за смях, както ни разказва Полибий в своята тридесета книга. Защото след като поканил най-известните сценични майстори от Елада и построил огромна сцена в цирка, първи изкарал на сцената всички свирачи на флейта наведнъж. Това били Теодор от Беотия, Теопомп, Хермип и Лизимах, които по това време били на върха на славата си. Като ги поставил заедно с групата от танцьори и певци на проскениона, наредил им да свирят всички заедно. Когато те започнали свирнята си с подходящите ритмични движения, изпратил при тях човек, който да им каже, че не свирят добре и че той иска да покажат по-състезателен дух. Те не разбрали какво има пред вид, докато един от ликторите не им казал, че трябва да се обърнат и да тръгнат един срещу друг, като имитират нещо като битка. Музикантите веднага разбрали и понеже получили заповед, съвпадаща с тяхното необуздано поведение, предизвикали голяма бъркотия. Като накарали централната група танцьори да застанат срещу страничните, флейтистите започнали да духат силно в един неразбираем дисонанс и като въртели флейтите си насам-натам, напредвали един срещу друг, докато танцьорите пляскали с ръце и се качвали заедно по сцената, като нападали другата част и след това се обръщали с лице и тръгвали обратно. И когато един от въодушевените танцьори усукал дрехата си и вдигнал ръцете си като юмручен борец срещу един от флейтистите, който настъпвал към него, зрителите отговорили с бурни ръкопляскания и овации. И докато били заети в това полево сражение, пред сцената въвели двама танцьори с музиканти, а на сцената се покачили четирима юмручни борци, придружени от кларнетисти и тръбачи, и с тези мъже, които се биели помежду си, сцената станала неописуема. Що се отнася до трагическите актьори, Полибий казва: “Ако се бях опитал да ги опиша, някои хора щяха да кажат, че се подигравам с читателите си”.

II. СЪБИТИЯТА В ЕЛАДА

Положението в Крит и Родос

23. По същото време кнососците и гортините приключиха своята война с равките, като преди това се бяха споразумели помежду си да не излизат от войната, преди да завземат Равкос с щурм. Родосците, като получиха съобщението за Кавън и разбраха, че гневът на римляните към тях не е намалял от това, че са се подчинили напълно на условията в техния отговор, веднага назначиха и изпратиха Аристотел и други пратеници в Рим с указания отново да се опитат да постигнат съюз. Те пристигнаха в Рим в средата на лятото и още щом влязоха в сградата на сената, уведомиха сенаторите, че народът на Родос се е подчинил на всички техни заповеди и помолиха за съюз, като посочиха редица аргументи. Сенатът им даде отговор, в който, без да се споменава за приятелство, отговориха, че що се отнася до един съюз, за тях все още не е дошло времето, когато ще бъде редно да се даде такова благоволение на родосците.

24. Жителите на Пирея приличаха на роби, които неочаквано са освободени от веригите си, и които, все още не можейки да повярват, правят по-големи крачки от нормалните и си въобразяват, че околните няма да разберат и забележат със сигурност, че те са вече свободни, ако не се държат по някакъв странен начин, различен от останалите хора.

III СЪБИТИЯТА В АЗИЯ

Игри в чест на Антиох IV

(по Атеней, V, 194 и X, 439)

25. Същият този цар, когато чу за игрите в чест на римския стратег Емилий Павел в Македония, в амбицията си да надмине Павел по великолепие, проводи делегации и свещенически мисии в градовете, за да обяви игрите, които щеше да организира при Дафне, така че хората в Елада бяха твърде нетърпеливи да посетят Антиох. Празниците бяха открити с процесия, съставена по следния начин. Водеше се от пет хиляди мъже в цветуща възраст, въоръжени по римски образец и носещи на гърдите си плетени ризници. Следваха ги пет хиляди мизийци и веднага след тях три хиляди киликийци, въоръжени като леки пехотинци, със златни венци на главите им. След тях идваха три хиляди траки и пет хиляди галати. Следваха ги двадесет хиляди македони, от които десет хиляди носеха златни щитове, пет хиляди с бронзови щитове и останалите със сребърни щитове. След тях маршируваха двеста и петдесет двойки гладиатори, а зад тях – хиляда конника от Ниса и три хиляди от войската на самия Антиох, като повечето от тях бяха с венци и сбруи на конете от злато, а останалите – със сребърни сбруи. След тях следваше така наречената конница на хетайрите, на брой около хиляда, всички със златни сбруи на конете и веднага след тях – частта на “царските приятели” в същото количество и с подобно облекло. Следваше частта на “избраните”, хиляда на брой и така наречената “агема”, която се смяташе за ударната част на конницата, на брой около хиляда души. След тях вървеше така наречената “катафракта”, или бронираната конница, наречена така заради това, че и коне, и хора бяха облечени в броня, както показва името й. Тия бяха на брой около хиляда и петстотин. Всички те бяха облечени с пурпурни туники върху броните, в много случаи бродирани със злато и хералдически знаци. След тях минаха сто колесници, водени от по шест коня и четиридесет, водени от по четири коня, и после една колесница, теглена от четири слона и друга, теглена от два слона и накрая – тридесет и шест слона, в колона по един, със своите такъми отгоре.

Трудно е да се опише останалата част на процесията, но ще се опитам да нахвърля най-отличителните й елементи. В нея взимаха участи около осемстотин младеж със златни венци, както и около хиляда тлъсти бикове и близо триста крави, предоставени от различните свещенически мисии, както и осемстотин слонски бивни. Огромното количество изображения е невъзможно да се опише. Защото се носеха изображенията на всички богове и духове, почитани от хората, както и на всички герои, някои позлатени, други облечени в дрехи бродирани със злато и бяха придружени от изображения на митовете, така както традиционна се разказват за тях, направени от скъпоценни материали. Зад тях идваха изображенията на Нощта и на Деня, на Земята и Небето, на Зората и Пладнето. Количеството показани златни и сребърни изделия може да се изчисли от следното. Робите на един от царските приятели, Дионисий, неговият личен секретар, хиляда на брой, вървяха, носейки сребърни купи, всяка от които с тегло не по-малко от хиляда драхми, минаха и шестстотин от личните роби на царя, като всеки носеше златна купа. След тях вървяха около двеста жени, които пръскаха тълпата с парфюми от златни урни, и те бяха последвани от осемдесет жени на носилки със златни крака, и други петстотин в носилки със сребърни крака, богато облечени. Това бяха най-забележителните части на процесията.

26. Когато игрите, гладиаторските представления и битките със зверове, продължили тридесет дни, посветени на зрелища, приключиха, всеки, който пожелаеше, можеше да се намаже в гимназиона с шафран от златни кани. Те бяха петнадесет на брой, като имаше също така по същото количество кани, пълни с кинамон и нард. В следващите дни бяха доставени мазила от тилчец, риган и перуника, всички с изключително благоухание. За пиршествата се подреждаха кога по хиляда маси, кога по хиляда и петстотин, всички те отрупани с най-скъпи ястия…

27. Скоро след това пристигнаха Тиберий Гракх и останалите легати в качеството си на проверяващи. Антиох обаче ги прие толкова дружелюбно и любезно, че те не само не намериха нещо наистина подозрително в действията му или нещо, което да доказва недоволството му от изхода на нещата в Александрия, но дори се ядосаха на онези, които им бяха донесли за такива неща, поради изключително дружелюбното посрещане, което им устрои. Защото в добавка към другите жестове, той дори им предостави палата си и за малко дето не им даде и короната си, дотам стигна в ласкателното си поведение, макар истинските му чувства да не бяха такива, а тъкмо противоположни.

I СЪБИТИЯТА В ИТАЛИЯ

Съдбата на галатите

28. Чрез техните пратеници сенатът предостави автономия на галатите от Азия, при условие, че останеха в собствените си поселения и не пресичаха границата си с оръжие.

II СЪБИТИЯТА В ЕЛАДА

Настроения срещу Каликрат

29. В Пелопонес, когато пратениците се върнаха и докладваха за отговора, който бяха получили, смутовете бяха подменени с нескрито възмущение и омраза към Каликрат и неговия кръг.37

Човек може да прецени колко единодушна беше омразата към Каликрат, Андронид и останалите от следните факти. Когато в Сикион се празнуваше събора Антигонии и във всички обществени бани имаше както общи басейни, така и по-малки вани до тях, в които по-знатните хора обикновено се къпеха уединено, колчем някой от партията на Каликрат и Андронид влезеше в тях, никой от тези, които чакаха реда си, не смееше да влезе във водата след тях, преди баняджията да я пуснеше и сменеше с прясна вода. Правеха това, защото смятаха, че ще се изцапат, ако влязат в една и съща вода с тези хора. Що се отнася до освиркванията и овикванията по време на обществени празници, колчем някой се осмелеше да ги провъзгласи за победители, всичко това не е лесно да се опише. Дори децата по улиците, когато се връщаха от училище, се осмеляваха да ги наричат предатели в лицето.

СЪБИТИЯТА В ИТАЛИЯ

Посланичества от Прузий, Родос и Ахея

30. Тази година много други делегации също пристигнаха в Рим, най-важни от които бяха водената от Астимед от Родос, тази от ахеите, включваща Еврей, Анаксидам и Сатир, както и пратеничеството на Прузий, възглавявано от Питон. Сенатът прие всички тях. Пратениците на Прузий се оплакаха от царя Евмен, като твърдяха, че той си е присвоил някои територии на Витиния и че изобщо не се е оттеглил от Галатия, но изобщо не се е подчинил на решенията на сената и е продължил да засилва там влиянието на своите съмишленици, и да отслабва тези, които бяха верни на Рим и държаха да се изпълняват сенатските решения. Имаше и някои делегации от азиатски градове, които обвиняваха Евмен, като наблягаха на неговото разбирателство с Антиох. Сенатът, след като изслуша обвиненията, нито ги отхвърли, нито се произнесе по тях, но си взе бележка, хранейки по принцип недоверие към Евмен и Антиох. По отношение на галатите те продължиха да добавят и още да подсигуряват техните свободи. Тиберий и неговите колеги, когато се върнаха от своята мисия, не бяха в състояние нито да оформят за себе си, нито да изразят пред сената някакво мнение за Евмен и Антиох извън това, което имаха преди това още в Рим. Толкова добре бяха успели двамата царе да укротят тяхната енергичност с топлото посрещане.

31. След това сенатът прие родосците и ги изслуша. Още с влизането си Астимед се държа по-умерено и добре, отколкото при предишната делегация. Вместо обвинения, той започна да поднася оправдания, подобно на робите, когато ги бият с камшик и искат да отърват някой и друг удар, казвайки, че неговата държава е била достатъчно наказана, дори повече, отколкото грешките й заслужават. След това продължи да изброява загубите, които Родос беше претърпял, като спомена най-напред за Ликия и Кария, заради които провинции родосците от самото начало бяха похарчили значителна сума, след като бяха принудени да водят три войни срещу тях и сега бяха лишени от големите приходи, постъпващи от тях. “Но може би в този случай”, каза той, “вие имате право. Защото истина е, че вие дадохте тези райони на нашия народ като благодеяние и в знак на добра воля, и като прибирате сега дара си обратно, когато сме събудили вашата подозрителност и враждебност, вие изглежда постъпвате разумно. Но що се отнася до Кавън, ще признаете, че ние го купихме от стратезите на Птолемей срещу двеста таланта, и че Стратоникея ни беше подарена в знак на висше благоволение от Антиох, сина на Селевк.38 От тези два града нашата държава получаваше годишен приход от сто и двадесет таланта. Ние ще се лишим от целия този приход, ако се подчиним на вашите заповеди. От това ще разберете, че сте наложили на родосците по-тежка контрибуция, заради една само грешка, отколкото на македоните, които през цялото време бяха ваши врагове. Но най-голямото нещастие, наложено на нашия град, е следното. Приходите, които получавахме от нашето пристанище секнаха поради това, че вие превърнахте Делос в свободно пристанище и с това лишихте нашия народ от онази свобода, с която нашите права по отношение на пристанището ни и всички останали права на нашия град се пазеха добре. Не е трудно да ви убедим в истинността на това. Защото в предишни времена нашето пристанище получаваше доход от един милион драхми, докато сега едва успява да събере сто и петдесет хиляди, така че вашият гняв, о римляни, твърде тежко се отразява на жизнените ресурси на нашия град. Ако прегрешението и отчуждението към вас беше всенародно, сигурно щеше да се смята, че вашият гняв и неумолимост са основателни, но ако, както вие знаете добре, авторите на тази глупост бяха съвсем малко на брой и бяха осъдени на смърт от самия народ, защо отказвате прошка на хора, които в никакъв случай не са се провинили, вие, че сте най-милосърдни и великодушни към всички други народи? Ето защо, мъже, народът ни, след като загуби своите доходи, своята свобода и равенство, неща, заради които в миналото ние бяхме готови да издържим на всякакви страдания, моли и настоява от всички вас като спрете вашия гняв да сключим съюз, за да се разбере от всички хора, че сте оставили настрана гнева си към родосците и че сте възстановили към нас своето изначално приятелско чувство. Защото тъкмо от това има нужда нашият народ сега, а не от съюз, който да ни поддържа с оръжие и войници.” С тези и с подобни думи Астимед се обърна към сената и се сметна, че неговото изказване е било подходящо за ситуацията. Но това, което помогна най-много на родосците да получат своя съюз с римляните беше скорошното завръщане на Тиберий и останалите легати. Защото като засвидетелства, че преди всичко родосците са се подчинили на всички решения на сената и че след това всички виновници за отчуждението са осъдени на смърт в Родос, той обори ония, които се противопоставяха и така се сключи съюза с Рим.

Посланичество от Ахея

32. Скоро след това влязоха пратениците на ахеите, с указания съобразно отговора, който преди това бяха получили. А той беше, че сенатът е изненадан защо го молят да се произнесе по случай, който вече е решен съдебно от ахеите. Поради това Еврей и неговите спътници се явиха по този случай за да посочат, че съюзът на ахеите нито е изслушал защитата на обвинените, нито е произнесъл някаква присъда над тях, и сега молеха сената да разгледа случая с тези мъже, за да бъдат съдени, а не да бъдат прогонвани в изгнание без присъда. Те молеха сената да проведе това разследване сам и да се произнесе кои са виновни по обвиненията. Но ако междувременно има други ангажименти и не му стига време да го направи, то да отнесат случая към ахеите и те ще се опитат да се отнесат към обвинените според престъпленията, които са извършили. Сенатът, след като изслуша изказването на делегацията съобразно получените указания, изпадна в затруднено положение, понеже се натъкна на спънки отвсякъде. Не мислеха, че е подходящо сенатът да произнесе присъда, но да освободят мъжете без присъда означаваше, смятаха, гибел за собствените им приятели. Ето защо, принуден от обстоятелствата и в желанието си веднъж завинаги да пресече надеждите на народа на Ахея, че изгнаните могат да бъдат спасени, за да затворят устата на народа и да го накарат да се подчинява на партията на Каликрат в Ахея, както и на ония в останалите държави, за които се смяташе, че са приятели на Рим, те връчиха писмен отговор със следния текст: “Не мислим, че е в интерес нито на Рим, нито на вашия народ, тези хора да се върнат у дома си.” При този отговор обезсърчени и безпомощни се оказаха не само всички ахеи, които се намираха из Италия, но също така в скръб изпаднаха всички елини, които бяха в Рим, защото изглеждаше, че отговорът лишава всички нещастници от надежда за спасение. А когато отговорът във връзка с обвинените, даден на ахеите, бе съобщен в Елада, хората бяха покрусени и нещо като чувство на отчаяние преобладаваше. С високо самочувствие отново бяха Харопс, Каликрат и техните привърженици.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ТРИДЕСЕТА КНИГА:

1Запазените фрагменти от XXX книга на Полибий хронобогически обхващат първите две години от 153 Олимпиада, което съответства на 167 – 166 г. пр. Хр.

2Полибий има предвид времето непосредствено след победата над Персей при Пидна през юни 168 г. пр. Хр., когато в Рим пристигнали пратеничества от много страни, за което изрично споменава и Ливий [Liv. XLV, 18-19].

3Докато Полибий [Polyb. XXXI, 2] отбелязва, че галатите били независими от пергамските владетели, Ливий [Liv. XLV, 20] пише за отвоюване на тяхната независимост.

4В случая много влиятелни политически мъж в Рим, включително и сенатори плетели интриги с цел да скарат двамата царствени братя и останали много недоволни, когато планът им не успял. От своя страна Ливий [Liv. XLV, 20] споменава за честолюбивите стремежи на самия Атал, който бил повлиян и от лоши съветници и поставил на изпитание братските отношения. За последвалото разочарование от неуспелите интриги сред част от сенаторите Ливий не споменава нищо.

5Действително по това време Евмен II Сотер (197 – 160 г. пр. Хр.) не е имал законен наследник. Впоследствие малко преди смъртта му в 160 г. пр. Хр. Стратоника, дъщеря на кападокийския цар Ариарат IV (220 – ок. 160 г. пр. Хр.) му родила син, бъдещия владетел Атал III Филометор (139 – 133 г. пр. Хр.), за което съобщава Страбон [Strabo, XIII, 4,2].

6Ливий [Liv. XLV, 20] изрично отбелязва, че тези два града с противопоставили преди това на алчните и жестоки претори Лукреций и Хортензий.

7Диодор [Diod. XXXI, 5-7], който почти дословно следва Полибий изрично отбелязва, че сенаторите били разгневени за преминаването на родосците към Персей, с което изменили на приятелството с римляните.

8Ливий [Liv. XLV, 21] изрично отбелязва, че в случая ставало дума за претора Марк Ювенций Талма.

9Римският писател и юрист от II в. Авъл Гелий в своите “Атически нощи” е цитирал част от речта на Катон в полза на родосци и против мнението на Ювенций Талма [Gelius Noctes Atticae, VII, 3].

10Пратениците на Родос първоначално не били допуснати в сената и заради това се облекли в тъмносиви или черни траурни дрехи като унизително молили за пощада [Liv. XLV, 20].

11Полибий употребява тази популярна метафора, която най-общо се употребява за хора застрашени от скорошна смърт.

12Ливий [Liv. XLV, 22-24] описва една дълга и подробна реч на Астимед, което кара повечето издатели на Полибий да допуснат, че в случая негов извор е анонимен автор или пък най-вероятно историкът на Рим просто си я е съчинил.

13Близко до Полибиевия текст е и описанието у Ливий [Liv. XLV, 25,10].

14Жителите на гр. Кавън, разположен в югоизточната част на Кария.

15Както Полибий, така и Ливий [Liv. XLV, 25,12] подчертават голямото значение, което жителите на Родос отдавали на контрола над Ликия и Кария.

16Ортозия бил град в Кария на р. Меандър.

17Макар и малко по-различно и Ливий [Liv. XLV, 31,4-5] пише за трите типа държавници в елинските градове.

18Ливий [Liv. XLV, 26] е заимствал описанието на това събитие от Полибий.

19Полибий има предвид цар Птолемей VI Филометор

20Град в Памфилския залив, в границите на Ликия.

21В светилището на Делфи, за което съобщава и Ливий [Liv. XLV, 27,7]

22Т.е. Акрокоринт. Това посещение на Е. Павел е описано и от Ливий [Liv. XLV, 28,2].

23По-подробна информация има у Ливий [Liv. XLV, 28,5], а Павзаний [Paus. V, 11,1-10] детайлно описва поразителния ефект, който имала статуята на Зевс, творение на Фидий за съзерцаващите я поклоници.

24Ливий [Liv. XLV], 28,6-7 обяснява, че когато Ем. Павел се завърнал в Македония след обиколката си на Елада при него дошла тълпа етоли, които се оплакали, че 550 техни предводители били избити от привърженици на Рим и римските войници по нареждане на Бебий.

25По силата на това искане и по указание на Каликрат повече от 1000 влиятелни (знатни) ахеи били изпратени в Рим. Измяната на Каликрат е подробно описана от Павзаний [Paus. VII, 10,6-10].

26Полибий напомня за състезанията, които се устройвали в circus Flaminius от края на III в. пр. Хр.

27Ливий [Liv. XLV, 34,3-7] изрично отбелязва, че въпреки огромната плячка, войните на Ем. Павел останали алчни, дори ненаситни.

28Т.е. неведнъж споменатите Птолемей VI Филометор и Птолемей II Фискон.

29Същият този лакедемонец Меналкид бил съюзен ахейски стратег през 150 г. пр. Хр. и играл неблаговидна роля в спора между Атина и град Орол. Павзаний твърди, че получил 10 таланта, за да пъде посредник в конфликта [Paus. VII, 11,6-7].

30Този Попилий посредничил за примирието на Антиох IV Епифан с царете на Египет.

31Синът на одриския владетел Котис Битюс бил изпратен в Пела в качеството на заложник на съюза с Персей. След битката при Пидна той попаднал в римски плен и заселен в град Карсеола. Ливий [Liv. XLV, 42] твърди, че в 166 г. пр. Хр. Котис изпратил пратеничество в Рим с предложение за откуп на сина и останалите заложници. Сенатът решил от името на римския народ да върне одрисите обратно без откуп и дори ги съпроводил с трима легати, а на пратениците дали по 2000 аса като подарък. Очевидно по това време Рим далновидно искал да привлече одриския цар Котис на своя страна.

32Полибий има предвид витинския цар Прузий II (ок. 182 – 149 г. пр. Хр.), който според информацията у Апиан [App. Mithr. 2] бил женен за сестрата на Персей.

33Ливий [Liv. XLV, 44] също описва пребиваването на Прузий в Рим, но не по този обиден и дори пренебрежителен за него начин на поведение, както е у Полибий.

34Кратка информация за това посещение има в оцелелите части от XLVI книга на Ливий.

35Зимата на 166 г. пр. Хр.

36Жители на беотийския град обявили се на страната на Персей по време на конфликта с Рим. Преторът Г. Лукреций превзел града след отчаяна съпротива, разрушил го, а около 2500 негови жители предал в робство, според информацията у Ливий [Liv. XLII, 63]. За тяхното откупуване и възстановяването на града ходатайствали атиняните.

37Вж. след това текста у Полибий [Polyb. XXXI, 8,2].

38Т.е. Антиох IV Епифан.

==========================================================================

Към книга двадесет и девета

Към книга тридесет и първа

Advertisements
Published in: on 15. 11. 2008 at 10:17 am  Коментарите са изключени за Полибий, Всеобща история – кн. 30 – фрагменти  
%d bloggers like this: