ФРАГМЕНТИ ОТ ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА КНИГА1
I ТРЕТАТА ПУНИЧЕСКА ВОЙНА
1. Може би някои ще се запитат защо сега, когато трябва да се заема с един толкова важен въпрос и толкова значимо събитие, не проявя своя талант и не предам отделните речи, както повечето автори, които ни представят всичко, което е възможно да е било казано от едната и от другата страна. Че не отхвърлям такава практика е очевидно от различни откъси на моя труд, в които съм цитирал и речите, и писанията на политици. Но сега ще изясня, че не е в принципите ми да правя това при всеки и всякакъв повод. Защото не е лесно да се намери по-известна тема от тази и по-изобилен материал за сравнения.2 Нито пък бих могъл да намеря по-удобен случай за упражняване на тази практика. Но от друга страна мисля, че нито е подходящо за един политик да демонстрира своя талант и да се впуска в обстойни разсъждения по всяка и всякаква обсъждана тема, която би могла да възникне, но той просто трябва да заяви какво изисква дадената ситуация, нито пък е подобаващо за един историк да се упражнява над читателите си и да демонстрира своите способности пред тях, но по-скоро да разкрие чрез най-усърдно проучване и да им съобщи какво действително е казано и дори от това да им предаде само най-уместното и ефективното.
2. Те отдавна3 се канеха да предприемат това, но очакваха подходящ момент4 и повод, който да бъде предизвикан от други държави. Римляните много правилно обръщаха голямо внимание на този въпрос, тъй като, както казва Деметрий, когато началото на войната изглежда справедливо, то прави победата по-велика, а неуспехът по-малко страшен, докато ако се създаде мнение, че войната е започнала безчестно и неправилно, то и ефектът е обратен. Така че в този случай техните спорове помежду им за въздействието върху мнението на другите за малко да ги накара да се въздържат от предприемането на войната.
3. Картагенците5 от дълго време обсъждаха как да отговорят на римския отговор, и сега, когато жителите на Итюка развалиха техния план, като предадоха града си на римляните, те просто не знаеха как да постъпят. Единствената надежда, която им се предложи, бе да се покорят на римското настойничество. Смятаха, че това ще бъде прието одобрително от Рим, защото дори по време на най-голяма опасност, когато са претърпявали пълно поражение и противникът е бил пред вратите им, те не бяха предавали свободата си на римското настойничество.6 Но сега ги бяха лишили от плода на този план, тъй като жителите на Итюка ги бяха изпреварили и този ход в очите на римляните вече нямаше да изглежда забележителен и необичаен, след като вече щяха да го направят след тях. Но сега, след като бяха изправени пред избор между две злини, или да приемат войната с храбър дух, или да поверят града на римското настойничество, след дълго и тайно обсъждане в сената те назначиха пратеници с пълни пълномощия и ги изпратиха в Рим с указания да направят това, което сметнат, че е в интерес на тяхната страна при така създалите се обстоятелства. Имената на тези пратеници бяха Гискон, с прозвище Стрютанос, Хамилкар, Мисдес, Гилимас и Магон. Но когато тези пратеници пристигнаха от Картаген в Рим, разбраха, че войната вече е решена, че стратезите са тръгнали с войските си и затова, след като ситуацията не им остави никакъв избор, предадоха Картаген под римското настойничество.7
4. Вече съм обяснявал какво означава “предаване под настойничество”. Но сега е необходимо накратко да напомня на читателите си значението на тази фраза (dedere se in fidem). Тези, които се предават под настойничеството на Рим, им предоставят на първо място цялата своя територия и градовете в нея, след това всички обитатели на територията на градовете, мъже и жени, също така всички реки, заливи, храмове и гробници, така че в крайна сметка римляните стават собственици на всичко, докато за тези, които се предават, не остава абсолютно нищо. Скоро след като картагенците се предадоха по този начин, те бяха поканени в сената и стратегът им съобщи сенатските решения. След като те са взели едно добро решение, сенатът им подарява свобода и собствените им закони, освен това цялата им територия и собственост, както обществена, така и частна. Като чуха това, картагенците се зарадваха, като си помислиха, че пред възможността да преживеят беди сенатът се е отнесъл към тях добре и им е отстъпил всичко, което е най-съществено и важно за тях. Но след това, когато стратегът ги уведоми, че те ще получат всички тези благоволения, ако в срок от тридесет дни изпратят в Лилибеон триста заложници, синове на сенатори или членове на герузията, и ако се подчиняват на заповедите на консулите, те се поколебаха, чудейки се какви ли могат да бъдат тези заповеди.8 Въпреки това веднага заминаха да съобщят всичко това в Картаген, и когато пристигнаха, уведомиха съгражданите си за всичко това. Като ги чуха, всички си помислиха, че като цяло пратениците са получили задоволителни резултати, но това, че не се споменава нищо за самия град, причини у тях голяма тревога и объркване.
5. Казват, че по това време Магон Бретион се изказал мъжествено и прагматично. Защото, както изглежда, той заявил, че е имало две възможности за избор за тях и за страната им, от която едната вече е пропусната. Защото е трябвало да си задават въпроса какви ще бъдат заповедите на консулите и защо сенатът не е споменал нищо за града им не сега, когато са се предали вече на милостта на Рим. Но след като веднъж са го направили, те трябва да бъдат съвсем наясно, че трябва да приемат всяка заповед, освен ако тя не е прекалена и отвъд всякакви очаквания. В последния случай те ще трябва отново да преценят дали да излагат страната си на война и на нейните ужаси, или ако не се осмеляват да се опълчат срещу атаките на врага, да се подчинят покорно на всяка заповед. Но тъй като всички те, поради това, че войната беше на прага им и че бъдещето беше несигурно, бяха склонни да се подчиняват на заповедите, реши се да се изпратят заложниците в Лилибеон и като избраха тутакси триста от техните младежи, пратиха ги с големи оплаквания и сълзи, като всеки от тях се придружаваше от близките му приятели и роднини, а жените бяха особено възпламенени в своята скръб.9 Като пристигнаха в Лилибеон, заложниците веднага бяха предадени чрез консулите на Квинт Фабий Максим, който по това време беше военно управител на Сицилия, а той в безопасност ги отпрати в Рим, като всички те бяха затворени в дока на една голяма военна хекайдекера.10
6. След като заложниците бяха отведени в Рим, римският стратег акостира край нос Итюка. Когато тази новина стигна до Картаген, целият град изпадна в голямо вълнение и ужас, поради преобладаващата несигурност какво може да се очаква. Решиха обаче да проводят пратеници до консулите, които да ги попитат какво трябва да правят и да ги уведомят, че всички са готови да се подчинят на всякаква заповед.11 Когато пристигнаха в римския лагер се свика съвет и пратениците се изказаха според дадените им указания. По-старият консул,12 след като похвали тяхното решение и поведение, им заповяда да предадат цялото си тежко и метателно въоръжение, без измама и хитрост.13 Пратениците отговориха, че ще се подчинят на заповедта, но помолиха римляните да преценят какво би могло да ги сполети, ако им предадат цялото си въоръжение и след това т отплават с него. Въпреки това им го предадоха.
(Суда)
Очевидно е, че военната мощ на града е била много голяма, защото те предали на римляните повече от двеста хиляди екипа тежко въоръжение и две хиляди катапулта.
(Суда)
7. Те нямаха и представа какво ги очаква занапред, но като допускаха най-лошото само от вида на пратениците, отдадоха се на всевъзможни ревове и оплаквания.
(Суда)
Всички изреваха, след което безсилни замлъкнаха.14 Но когато новината бързо се разпространи сред хората, те повече не останаха безмълвни, но някои от тях се нахвърлиха на пратениците, сякаш те бяха виновни, други нападнаха неколцина италийци, които се намираха в града и изляха своя гняв върху тях, трети се разбягаха през градските порти.15
(Суда)
8. Хамилкар,16 известен известен още като Фамеас, картагенски стратег, беше в разцвета на силите си, човек с голяма физическа сила, и което е най-важно за един воин, добър и храбър ездач.
(Суда)
Други, поради голямата си ревност към Сципион, се стремят да омаловажат неговите постижения.
(Суда)
Като виждаше силата на предните постове, Фамеас, която не беше страхливец, избягваше стълкновения със Сципион и веднъж, когато се доближи до помощните части на римската войска, той се прикри зад един стръмен хълм и се задържа там доста време.
Римските семеи се стекоха на върха на едно възвишение и след като всеки даде съвета си, Сципион каза: “Когато обсъждаме близка опасност, трябва да мислим как да избегнем бедствието, а не как да нанесем щети на противника.”
(Суда)
Никой не бива да се изненадва, че аз проявявам особен интерес към Сципион и предавам подробно всички негови изказвания.
II. СЪБИТИЯТА В ЕЛАДА.17
9. Както за картагенците, когато те бяха съкрушени от римляните, така и за Лъжефилип се говореше какво ли не, първо за поведението на римляните спрямо Картаген и след това – за действията им срещу Лъжефилип. Що се отнася до първото, съставяните преценки и мнения, които се поддържаха в Елада, съвсем не бяха единодушни. Имаше някои, които одобряваха действията на Рим и твърдяха, че те са взели мъдри и държавнически мерки в защита на своята империя. Защото да разрушиш този източник на непрекъсната заплаха, този град, който непрекъснато бе оспорвал върховенството си с тях и все още можеше да го стори, стига да имаше възможност, и така да осигуриш властта на собствената си държава, беше действие на умни и проницателни хора.
Други бяха на обратното мнение, като казваха, че вместо да се придържат към принципите, чрез които те спечелиха своята хегемония, малко по малко те ги изоставят, от страст към властта, като Атина и Спарта, и макар да започват по-късно, както личи по всичко, ще стигнат до същия край. Защото най-напред те поведоха война с всички държави, докато не победиха и техните противници не признаха, че трябва да им се подчиняват и да изпълняват техните заповеди. Но че сега за пръв път направиха въведение в своята нова политика чрез отношението си към Персей, като напълно ликвидираха Македонското царство, а сега напълно се разкриха чрез своето решение по отношение на Картаген. Защото картагенците не бяха сторили срещу тях нищо непоправимо, докато Рим се отнесе към тях с непоправима жестокост, макар да бяха приели всички негови условия и да бяха се съгласили да се подчиняват на всички техни заповеди.
Други пък коментираха, че римляните, най-общо казано, са цивилизован народ и най-характерното, с което римляните се гордеят е това, че те водят своите войни по един прост и благороден начин, като не прилагат нито нощни нападения, нито засади, отхвърлят всякакви измами и хитрини и смятат, че за тях не е законно нищо друго, освен преките и открити атаки. Но в настоящия случай, по време на всичките им действия по отношение на Картаген, те си бяха послужили с измама и коварство, като бяха предлагали някои неща едно по едно и пазиха другите свои искания в тайна, докато не отнеха на града всякаква надежда за помощ от неговите съюзници. Това е по-присъщо на монархичните интригантства, отколкото на принципите на една цивилизована държава, каквато е Рим и справедливо може да бъде описано като нещо подобно на безчестие и вероломство. Имаше и други, които също така се различаваха от тези критици. Те казваха, че ако преди картагенците да се бяха предали на милостта на Рим, римляните бяха постъпили по този начин, като предлагат някои неща едно по едно и постепенно разкриват други, те разбира се щяха да заслужават подобни обвинения. Но ако в действителност, след като картагенците доброволно се бяха предали на милостта на римляните и им бяха предоставили правото да се отнесат към тях както намерят за добре, римляните, упълномощени по такъв начин да постъпят както намерят за добре, са им дали нареждания и са им наложили условия, каквито те са решили, то това, което се е получило, изобщо не прилича на акт на безчестие и едва ли наподобява вероломство. Всъщност, според някои, то дори не може да се нарече закононарушение. Защото всяко престъпление по необходимост попада в една от тези три категории. Защото безчестието е грях срещу боговете, срещу родителите или срещу мъртвите. Вероломството е нарушение на устни или писмени споразумения. А беззаконието е това, което е направено против закона и обичая. В дадения случай римляните не са виновни в нито едно от трите. Те не са извършили грях срещу боговете, срещу родителите си или срещу мъртвите, нито са нарушили някакво споразумение или клетвен договор. Напротив, те са обвинили картагенците в такова престъпление. Нито пък са нарушили някакви закони, обичаи или собствената си лоялност. Защото след като са получили от един народ, който доброволно се е съгласил, пълни права да действат както намерят за добре, когато този народ е отказал да се подчинява на техните заповеди, най-накрая те са приложили сила.
10. Това се говореше за римляните и картагенците. Но за Псевдо-Филип18 първоначалният разказ беше непоносим: Из Македония се подвизава някакъв си паднал от небето Филип, скроил дързък заговор не само срещу македоните, но и срещу римляните, без да има никакво разумно основание за този си план, защото в действителност се знае, че Филип, на почти осемдесет годишна възраст, починал в Алба, Италия, две години след самия Персей.19 Но след три-четири месеца дойде мълвата, че е победил в битка за Одомантика20 македоните, и някои приеха новината, но повечето изобщо не повярваха. Не след дълго отново пристигна слух, че е разбил в битка македоните край Стримон и че владее цяла Македония, и че тесалите са изпратили писмо и пратеници до ахеите, като ги молят за помощ,21 защото опасността надвисвала и над тях. Това изглеждаше удивително и невероятно. В това събитие не можеше да се съзре никаква правдоподобност и логика. Такова беше отношението към тия неща.
11. Когато в Пелопонес пристигна писмо от Манилий,22 адресирано до ахеите, в което се казваше, че ще направят добре, ако пратят Полибий от Мегалопол веднага в Лилибеон, тъй като е нужен там за обществена служба, ахеите гласуваха да го изпратят, в отговор на писмената молба на консула. Аз самият, понеже по много причини бях длъжен да се подчинявам на римляните, оставих настрана всякакви други съображения и отплавах в началото на лятото. Като пристигнах в Керкира и заварих там писмо, адресирано до жителите му от римските консули, с което те ги уведомяваха, че картагенците вече са им предоставили своите заложници и че са готови да се подчиняват на всички техни заповеди, помислих си, че войната вече е приключила и че повече няма да има нужда от моята служба. Ето защо веднага отплавах обратно за Пелопонес.
12. Не бива читателите да се изненадват от това, че понякога използвам личното си име, като говоря за себе си, а друг път използвам общи изрази като “след като казах това”, или “и когато се съгласих на това”. Тъй като бях твърде много въвлечен в събитията, които сега ще описвам, принуден съм да сменям изразите, когато споменавам за себе си, така че нито да прекалявам с честата употреба на собственото си име, нито с непрекъснатото повтаряне на “когато аз” или “според мен” несъзнателно да разваля стила на словото си. Това, което целя, използвайки променливо тези два начина на изразяване на тяхното подходящо място, е да избегна, доколкото е възможно, неприязънта, която събужда непрекъснатото говорене за себе си, защото такива лични позовавания естествено не се радват на одобрение, но често се налагат, когато едно нещо не може да се каже ясно без тях. За щастие съм улеснен от случайния факт, че доколкото ми е известно, поне до времето, в което аз живея, никой не е получил от родителите си същото собствено име като моето.23
13. Случи се така, че в един и същи ден портретите на Каликрат бяха прибрани в тъмнината, докато тези на Ликортас в същия ден бяха изнесени на светло, за да заемат първоначалните си места, което накара всички да отбележат, че никой не бива да злоупотребява с успеха си, като преследва своите съседи, защото всеки трябва да знае, че особено свойство на съдбата е да обръща срещу самите законодатели законите, които те сами са създали и гласували.
Склонността към новости, която е естествена за човека, сама по себе си е недостатъчна да предизвика каквато и да е революция.24
III СЪБИТИЯТА ВЪВ ВИТИНИЯ
(по Тит Ливий, Епитоме 1.)
14. Римляните проводиха легати да спрат напора на Никомед и да предотвратят войната между Атал и Прузий.25 Назначените бяха Марк Ликиний, един човек, болен от подагра, чиито крака бяха слаби, Авъл Манкин, върху чиято глава беше паднала керемида и беше получил от това толкова сериозни рани по главата си, че е чудно как бе оцелял, и Лукий Малеол, за когото се смяташе, че е най-големият глупак в Рим. Макар случаят да изискваше незабавни и смели действия, за избраните легати се смяташе, че са възможно най-неподходящите, които можеха да се намерят за тази задача. Казват, че по този повод Марк Порций Катон отбелязал в сената, че преди тази делегация да изпълни мисията си, не само Прузий, но и Никомед ще умрат на престола си от старост. Защото как би могла делегацията да действа бързо, щом като тя нямаше нито крака, нито глава, нито сърце.
15. Цар Прузий беше неприятен на вид и макар да притежаваше значителни умствени качества, то външният му вид беше на половина мъж и във военното дело се държеше неблагородно и женствено. Защото той не беше просто страхливец, но изобщо не можеше да издържа на трудностите и да го кажем накратко, през целия си живот и телесно и умствено се държеше като жена, един недостатък, който никой, най-малко пък битините, биха искали да виждат у един цар. В добавка към това той беше крайно невъздържан в задоволяване на плътските си страсти, Беше пълен невежа в литературата, философията и други подобни знания и най-общо казано, нямаше никакво понятие за добро и красота, а ден и нощ живееше варварския живот на Сарданапал. Така че всички негови поданици, още в момента, в който съзряха най-малка възможност за успех, придобиха непримирима решимост не само да проявят ненавистта си към царя, но и да му въздадат наказание.
IV ТРЕТАТА ПУНИЧЕСКА ВОЙНА
16. Масаниса, царят на нумидийците в Либия, един от най-добрите и щастливи мъже в наше време, управлява в продължение на повече от шестдесет години, радвайки се на великолепно здраве и достигайки до преклонна възраст, защото той доживя до 90 години.26 Той също така превъзхождаше всички свои съвременници с телесната си сила, защото когато се наложеше да стои, можеше да стои прав на едно място цял ден, без да помръдне, а пък ако беше седнал, не ставаше. Можеше също така да издържи на усилията от ездата ден и нощ, без да се почувства уморен. Следният факт е доказателство за неговата физическа сила. На деветдесетгодишна възраст, когато почина, остави четиригодишен син на име Стембанос, който по-късно бе осиновен от Микипс, и освен това още девет сина. Благодарение на взаимната им обич той съхрани царството си през целия си живот без никакви заговори и намеци за семейни разногласия. Но неговото най-велико и богоподобно достижение беше следното. Макар преди това Нумидия да беше смятана за безплодна страна и неспособна да ражда плодове, пръв и единствен той доказа, че тя е в състояние да ражда като всяка друга страна, като отдели на всеки от синовете си личен имот от по десет хиляди плетра, в които се произвеждаше всякакъв вид реколта. Уместно и справедливо е да отдадем това уважение към неговата памет в годината, в която той почина. Сципион пристигна в Кирта два дена след смъртта на царя и уреди всичко.27
(от Плутарх, An seni sit gerenda respublica, p. 791 f.)
Полибий ни разказва, че Масаниса умрял на деветдесетгодишна възраст, като оставил четири годишен син, чийто баща бил той. Малко преди смъртта си той разбил картагенците в голяма битка и на другия ден го видели пред палатката му да яде един мръсен комат хляб, а на тези, които изразили своята почуда казал, че …
V МАКЕДОНСКАТА ВОЙНА
17. А аз, казва Полибий, като укорявам тези, които приписват обществени събития и лични перипетии на Съдбата и на Случайността, искам да изкажа сега своето мнение по този въпрос, доколкото е позволително да правя това в един строго исторически труд. Действително по отношение на неща, чиито причини е невъзможно или трудно за един човек да разбере, може би сме оправдани, като се измъкваме от тази трудност, приписвайки ги на действията на божество или на съдба, имам предвид такива явления, като тежък и продължителен дъжд или снеговалеж, или от друга страна – унищожаване на реколта от люта суша или мраз, както и продължителни чумни епидемии или други подобни неща, на които не е лесно да се намери причината. Та по отношение на такива неща ние сме склонни да възприемем популярното мнение, тъй като не можем да преценим защо се случват и в опита си с молитва и жертвоприношение да умилостивим небесните сили и питаме боговете какво трябва да вършим и говорим, та да изправим нещата и да прекратим злото, което се стоварва върху нас. Но за неща, чиято причина може да се установи, от какво са предизвикани и до какъв край водят, не бива, мисля, да ги приписваме на божествено деяние. Да вземем за пример следния случай. По наше време цяла Елада бе обхваната от ниска раждаемост и намаляване на населението, поради което цели градове запустяха и земята престана да ражда реколта, макар да нямаше нито продължителни войни, нито епидемии. Ако някой по този повод ни посъветваше да изпратим (до оракулите) и да попитаме боговете за това, и да разберем какво трябва да правим и говорим, за да увеличим броя на населението и да направим нашите градове по-многолюдни, нямаше ли това да изглежда всуе, след като причината за злото бе очевидна и лечението от него бе в собствените ни ръце? Защото, след като хората бяха изпаднали в такава претенциозност и алчност, и безгрижие, че не искаха да се женят, или ако се женят, да гледат родените им деца, или като правило да гледат най-много по едно – две, тъй щото да могат да ги оставят заможни и да живеят в разкош, то това зло се разрасна рязко и неусетно. Защото в случаи, когато от едно или две деца едното загинеше от война, а другото – от болест, очевидно е, че къщите трябваше да останат изоставени и незаселени, както при пчелните кошери, по същия начин и градовете постепенно ставаха пусти и немощни. За това нямаше никаква полза да се питат боговете какво средство ще ни предложат, та да се измъкнем от такова едно зло. Защото всеки обикновен човек щеше да каже, че най-ефективно лечение е в действията на самите хора, или като сменят своите цели, или като със закон се задължат да гледат повече деца. За това нямаше нужда от никакви пророци и гадатели. Същото се отнася и за всички отделни случаи. Но в случаи, когато наистина е невъзможно или трудно да намерим причината, има основание да се колебаем. Такъв беше и случаят с македоните. Защото в много отношения към македоните беше проявено хуманно отношение от страна на Рим. Като цяло всички бяха освободени от управление и данъци на самодържци, и както се признаваше от всички, сега те се радваха на свобода, нежели на робство, и отделните градове, поради благоволението на Рим,28 бяха облекчени от сериозни граждански разногласия и взаимни кланета… Но сега те станаха свидетели как за много кратък срок повече техни съграждани бяха изгнани, изтезавани и избити от този Лъже-Филип, отколкото от всеки предишен истински техен цар. … Но докато бяха победени от римляните, биейки се за Деметрий и Персей, то сега, биейки се за един омразен човек и проявявайки изключителна храброст в защита на неговия трон, те надвиха римляните. Как може човек да не се обърка от това стечение на нещата? Причината за това е трудно да се открие. Тъй че когато говорим за това или за подобни явления, спокойно можем да кажем, че това е проява на зъл демон и че всички македони са станали жертва на божествен гняв, както ще се разбере от това, което следва.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА КНИГА:
1Запазените фрагменти от първата половина на тази книга описват събитията от третата година на 157 Олимпиада, което съответства на 149 г. пр. Хр. Тогава за консули в Рим били избрани Л. Марций Цензорин и Маний Манилий. Информацията от фрагментите се допълва със сведенията на Полибиевите последователи Диодор [Diod. XXXII, 5-9] и Ливий [Liv. epit. XLIX]. Най- точната им възстановка обаче и благодарение на специалното изследване на пуническите войни на Апиан [App. Punic. 74-104].
2Полибий иска да внуши на своите читатели и почитатели, че последните години от борбите на Рим с Картаген и Ахейския съюз били особено интересни и поучителни като заключителни акорди от покоряването на тогавашния свят.
3По този начин Полибий иска да напомни, че от битката при Зама в 201 г. пр. Хр. и сключването на мира между Рим и Картаген са минали много (52) години, когато започнала третата и последна пуническа война (149 – 146 г. пр. Хр.). Най-добрата възстановка на отношенията между двете държави и особено историята на Картаген през първата половина на II в. пр. Хр. е извършена благодарение сведенията в XLVIII книга на Ливий и особено тези у Апиан [App. Punic. 67-73].
4Всъщност такъв предлог била войната между Картаген и Масиниса. Съгласно сключения договор след втората пуническа война Картаген нямал право да води военни действия, които започнали през 151 г. пр. Хр. с римски съюзници, в случая с Масиниса. Апиан [App. Punic. 74] твърди, че картагенците всячески се тремели да изгладят недоразуменията и да избегнат войната с Рим. От своя страна в епитометата към XLVIII и XLIX книги на Ливий е описана словесната битка между Сципион Назика и М. Порций Катон за или против обявяването на войната. По ирония на съдбата в началото на войната, избухнала през 149 г. пр. Хр. умрели ревностния привърженик за войната М. Порций Катон и този, който бил повод за нея – Масиниса.
5Картагенците търпели неуспехи в конфликта с Масиниса и очаквали намесата на Рим. Те решили, че са намерили изход от ситуацията като осъдили на смърт главните подбудители на войната и със специално пратеничество уведомили за това римския сенат. Това и следващото пратеничество на картагенците не успяло да умилостиви висшите римски магистрати. Докато в Картаген обмисляли с какви отстъпки и дори жертви да удовлетворят сената Итюка / Утика, “най-важният след Картаген град в Либия” по думите на Апиан [App. Punic. 74] се отрекъл от независимост и се предал доброволно на римския народ. Той имал много удобно пристанище, места за извършване на морски дессант и много удобна топография за водене на отбранителна война по думите на Апиан [App. Punic. 74-75].
6И тук Ливий в епитомето към XLIX книга е използвал за основен извор XXXVI книга на Полибий.
7Почти по същия начин тези драматични за Картаген събития са описани у Апиан [App. Punic. 75] и Диодор [Diod. XXXII, 6].
8Тези сведения на Полибий очевидно са били използвани директно или чрез някакви негови прписи както от Апиан [App. Punic. 76], така и от Диодор [Diod. XXXII, 6].
9Апиан [App. Punic. 77] изглежда черпел сведения освен от Полибий и от други източници (възможно и от неизвестна пуническа писмена традиция ?!), тъй като описва още по-драматично и дори трагично изпращането на картагенските заложници в Лилибеон.
10Някои издатели предполагат, че този шестнадесет палубин кораб, който бил абсолютно непригоден за военни цели бил на македонския цар Персей. За него споменава освен Полибий [Polyb. XVIII, 44,6] на три пъти и Ливий [Liv. XXXIII, 30,5; XLII, 12,6; XLV, 35,3].
11Апиан [App. Punic. 77] също обяснява как консулите отговорили на картагенските пратеници, че окончателен отговор ще получат в Утика. Казано по-накратко 300 заложници не били достатъчно удовлетворение за римляните. Също така Апиан обяснява, че римският лагер бил построен на мястото, където Сципион старши в 202 г. пр. Хр. бил изградил своя. Римският флот бил в пристанището на Утика.
12Според Диодор [Diod. XXXII, 6,3] това бил Маний Манилий Непот.
13По-големи подробности за това са запазени в почти три глави у Апиан [App. Punic. 78-80].
14След като получили и въоръжението консулите обявили последното решение на римския сенат. Жителите на Картаген трябвало да се преселят на 80 стадия от морския бряг, тъй като градът им трябвало да бъде разрушен. Тази информация е запазена чрез Диодор [Diod. XXXII, 6,3] и Апиан [App. Punic. 81].
15Най-големите подробности са описани у Апиан [App. Punic. 92].
16Хамилкар, който предвождал картагенската конница е много добре охарактеризиран от Апиан [App. Punic. 97, 100].
17Събитията в Елада в тази и следващата глава се отнасят към четвъртата година на 157 Олимпиада, което съответства на 148 г. пр. Хр.
18Този Псевдо-Филип или Андриск бил от малоазийския град Адрамисия и се представял за Филип, син на Персей и Лаодикея, сестрата на Деметрий I Сотер. Според краткото епитоме към XLIX книга на Ливий, този Псевдо-Филип нахлул в Македония от Тракия като водел със себе си и наемници. Диодор допълва тази информация като обяснява, че тракийският цар Терес, който бил женен за дъщеря на Филип V помогнал на Андриск с войници и дори го наградил с царска диадема. Бунтовникът получил подкрепа и от тракийския династ Барсабас [Diod. XXXII, Fr. 15].
19Персей починал в Алби през 165, а баща му Филип V в 163 г. пр. Хр.
20Област между Струма и Места по името на тракийското племе одобанти.
21П. Сципион Назика бил изпратен от сената в Елада, за да се запознае на място със събитията. По негово настояване ахеите се явили в Тесалия и отблъснали самозванеца. Впоследствие в Македония бил изпратен един легион, който не успял да се справи с бунтовника.
22Консулът за 149 г. пр. Хр.
23В случая историкът скромничи за заслугите на собствената си персона. Павзаний изрично отбелязва, че в много градове почитали паметта на Полибий с посветителни статуи и надписи [Paus. VIII, 9,1; VIII, 30, 8-9; VIII, 37,2; VIII, 44,5; VIII, 48,8].
24След заръщането на ахейските заложници от Рим и Италия започнали поредица от смутове в самия съюз. През 149 и 148 г. пр. Хр. избухнала и война на Ахейския съюз със Спарта предизвикана и със съдействието на Каликрат заради което позициите му били силно разклатени.
25Витинският цар Прузий II (ок. 182 – 149 г. пр. Хр.) бил ненавиждан от сънародниците си заради своята жестокост, подкупничество и разврат. Той се страхувал от сина си Никомед да не би да го свали от престола, тъй като бил благочестив и народът го обичал. Заради това Никомед бил изпратен в Рим, но витините го повикали обратно и той не само свалил баща си от трона, но го и убил. Той управлявал Витиния под името Никомед II Епифан (149 – ок. 127 г. пр. Хр.).
26За Масиниса с неговото управление и смърт през 149 г. пр. Хр. кратка информация има у Диодор [Diod. XXXII, 16], епитомето към L книга на Ливий и у Апиан [App. Punic. 106].
27Масиниса избрал за изпълнител на своята воля Сципион, който и разделил наследството между неговите законни и незаконни деца. Кирта била главната резиденция на Масиниса и неговите приемници. Тя била разположена във вътрешността на страната в близост до границите с Мавритания на р. Амисаг. Нейното подробно описание е запазено у Страбон [Strabo, XVII, 3,7-8]. Апиан [App. Punic. 106] обяснява, че Кирта заедно с царските дворци била дадена от Сципион на неговия най-голям син Гулус (149 – 145 г. пр. Хр.).
28Полибий има предвид устройството на Македония след битката при Пидна (168 г. пр. Хр.), когато царската власт била премахната, а македоните обявени за свободни и с републиканска форма на управление.
===========================================================================
Антични автори 