ФРАГМЕНТИ ОТ ТРИДЕСЕТ И ОСМА КНИГА1
I ОТ ПРЕДГОВОРА
1. Тридесет и осма книга съдържа края на бедствието в Елада. Защото макар цяла Елада и нейните отделни части често да бяха претърпявали нещастия, все пак към никоя от преди сполетявалите я беди не можем с по-голямо основание да приложим думата “бедствие” в пълния и смисъл, отколкото към събитията по мое време.2 Защото елините не само трябва да бъдат съжалени за това, което изпитаха, но не можем да не мислим, че това, което те направиха, беше още по-бедствено за тях, ако научим истината в нейните подробности. Разрушаването на Картаген наистина се смята за най-голямото нещастие, но ако си помислим, съдбата на Елада беше не по-малко ужасна, а до известна степен – дори и повече. Защото картагенците поне оставиха за следващите поколения някаква основа, макар и нищожна, да защищават своята кауза, докато елините не оставиха никакво разумно основание за всеки, който би пожелал да ги подкрепи и да ги освободи от прегрешението. И наново ако картагенците наред със сполетялото ги бедствие бяха напълно ликвидирани, и по този начин в бъдеще щяха да бъдат безчувствени към своите нещастия, то елините, продължавайки да бъдат свидетели на своите беди, продължаваха да предават от баща на син спомена за своето нещастие. Тъй че, доколкото смятаме, че тези, които остават живи, докато изтърпяват своето наказание, заслужават повече съжаление, отколкото ония, които загиват в самата борба, то трябва да смятаме бедствията, които връхлетяха Елада, за по-достойни за скръб, отколкото съдбата на Картаген, освен ако когато отсъждаме това, не пренебрегнем понятията за красиво и благородно, а гледаме само за материалната изгода. Че това, което сега казвам, е истина, ще потвърди всеки, който си припомни за най-големите нещастия, които някога са се стоварвали над Елада, и ги съпостави с това, което сега разказвам.
2. Най-големият ужас, който съдбата някога е стоварвала връз елините, се смята преминаването на Ксеркс в Европа.3 Защото тогава всички ние сме били в опасност, но малцина са изпаднали в отчаяние. Първо и преди всичко атиняните, които предвидили разумно какво ги чака и напуснали своя град, отвеждайки със себе си жени и деца. Разбира се, тогава те претърпели страхотни щети, след като варварите завладели Атина и безмилостно разрушили града. Те обаче не си навлекли укор или позор, но напротив, тяхното деяние било признато от целия свят за най-славно, тъй като независимо от това какво е можело да ги сполети, те решили да свържат съдбата си с останалата част от Елада. И в последствие, заради това свое храбро поведение, не само отведнъж си възвърнали своето отечество и страна, но много скоро влезли в спор с лакедемоните за хегемония над Елада.4 И след това, когато бяха разбити във войната със Спарта, те бяха принудени да разрушат стените на собствения си град.5 Но трябва да се каже, че в дадения случай вината не е била у атиняните, а у лакедемоните, които грубо използвали силата, дадена им от съдбата. Спартиатите също на свой ред, след като бяха надвити от тиванците,6 загубиха хегемонията си над Елада и по-сетне изоставиха всякакви намерения за външни завоевания и се ограничиха до територията на Лакония. И що за позор беше това, след като се бяха борили за най-високата награда, да паднат дотолкова, че да трябваше наново да се оттеглят във владенията на своите предци? Тъй че тези събития могат да се нарекат нещастия, но в никакъв случай бедствия. Мантинеите на свой ред бяха принудени да изоставят своя град, когато лакедемоните ги пръснаха и принудиха да живеят по селата.7 Но в този случай всички обвиниха лакедемоните, а не мантинеите за проявена глупост. Тиванците по-късно преживяха пълното разрушаване на своя град, когато Александър, възнамерявайки да нахлуе в Азия, реши, че като накаже тиванците,8 ще сплаши останалите градове и ще ги принуди да му се покорят, докато той бе зает с други неща. Но тогава всички съжалиха тиванците за това, че са пострадали жестоко и несправедливо, и никой не се опита да оправдае този акт на Александър.
3. И в последствие за кратък срок с малко помощ те можаха да възстановят своя град9 и отново в безопасност да се заселят в него. Защото състраданието на другите е в немалка помощ за тези, които незаслужено са претърпели нещастие и ние често наблюдаваме как съдбата променя своя ход и наред с всеобщата симпатия как властниците изпитват съжаление за своето поведение и възстановяват щетите, които несправедливо са нанесли. Отново, за известно време Халкида, Коринт и някои други градове поради своето благоприятно местоположение бяха принудени да се подчиняват на македонските царе10 и да приемат техни гарнизони. Но в този случай всички положиха върховни усилия да се освободят от робството и изпитваха омраза и постоянна вражда към тези, които ги бяха покорили. Да го кажем най-общо, в миналото само отделни градове претърпяваха беди или групи градове бяха поразявани, някои от тях състезавайки се за върховенство или за конкретни придобивки, а други – вероломно покорени от монарси и царе. Тъй че само в много малко случаи жертвите си навличаха укор или за тях продължително време се говореше като за сполетени от нещастие. Защото трябва да приемем, че всички държави или отделни личности, които са претърпели изключителни беди са нещастни, но само онези, чиято собствена глупост у другите, биват сполетени от бедствие. По времето, за което говоря, едно общо нещастие сполетя и пелопонесците, и беотите, и фокидците, и (евб)еите, и локрите, и някои от градовете в Йонийския залив, а накрая и македоните (…) което нещастие бе предизвикано не просто от многото поражения, които претърпяха, но заради цялостното си поведение те си навлякоха не нещастие, а бедствие, по-позорно и укоримо от което не би могло да съществува. Защото те показаха едновременно и малодушие, и страх, и навлякоха на главите си цялата тази беда (…) При това те загубиха и последната си капка чест, и по различни причини се съгласиха да приемат в своите градове римските ликтори, в такъв ужас бяха изпаднали заради собствените си прегрешения, ако трябва да бъдат наречени техни собствени. Защото по-скоро бих казал, че народите като цяло постъпиха грешно и се отклониха от задълженията си, докато действителните автори на тези прегрешения бяха истинските престъпници.
4. Не бива никой да се изненадва, ако тук аз изоставям стила, съответстващ на историческия разказ, и възприемам един по-декламативен и изразителен тон. Някой обаче може да ме укори затова, че се изразявам с неуместна свадливост, след като основното ми задължение е по-скоро да хвърля светлина върху прегрешенията на елините. Но аз нито мисля, че хората, които преценяват разумно, могат да смятат за свой истински приятел този, който се изразява плахо и се бои да изрази свободно отношението си, нито че за добър гражданин може да се смята човек, който изоставя истината поради страх да не обиди временно отделни личности. А у един автор на политическа история абсолютно не бива да се приема предимството на което и да е друго нещо пред истината. Защото доколкото едно подробно описание на фактите по време ще достигне до повече уши и ще оцелее по-дълго, отколкото случайните твърдения, дотолкова писателят трябва да предпочете пред всичко останало истината и читателите му трябва да одобрят този негов избор. Истина е, че във времена на опасност тези, които са елини, са длъжни да помагат на елините по всякакъв начин, като прикриват грешките им и като се стараят да умилостивят гнева на управляващата власт.11 Ала буквалното описание на събитията, което е предназначено за бъдещето, трябва да бъде свободно от всякаква лъжа, тъй че не да се галят ушите на днешните читатели, но да се променят умовете им, тъй че в бъдеще да избягват да повтарят същите грешки. Но достатъчно по този въпрос.
5. Давам си сметка, че някои ще намерят недостатъци в този труд, като кажат, че повествованието ми е несъвършено и разпокъсано. Например, след като съм се заел да опиша обсадата на Картаген, аз го прекъсвам в самия му разгар и се прехвърлям върху събитията в Елада, после на тези в Македония, Сирия и други страни, докато учащите си желаят един непрекъснат разказ и искат да разберат края на онова, с което съм започнал. Защото, ще кажат те, ония, които искат да ме четат внимателно, са едновременно по-вглъбени в историята и извличат по-голяма полза от нея. Моето мнение е тъкмо противоположно. И като свой свидетел ще призова самата Природа, която при всяко от сетивата никога не се задоволява да ги съблазнява с едни и същи изкушения, но винаги обича промяната и се стреми да се връща към същите неща след известна пауза и промяна. Това, което имам предвид може да се илюстрира най-напред със сетивото слух, което сетиво никога, било при слушане на мелодия, било на декламация, не се задоволява с един и същи тон, но е склонно да обръща внимание на разнообразния стил и на всичко, което е немонотонно и е белязано с резки и чести преходи. Да вземем и сетивото вкус. Ще видите, че то не е в състояние непрекъснато да се наслаждава и на най-луксозните блюда, но се отвращава от тях и обича промяната, като много често предпочита съвсем простите блюда пред скъпите само заради тяхната новост. Същото се отнася и за зрението. Защото и това сетиво не е в състояние продължително време да се взира в един и същ предмет, но го привлича разнообразието и промяната. Но най-вече това е вярно за разума. Защото усърдно трудещите се намират някаква отмора в промяната на темите, които ги поглъщат и интересуват.
6. И това е, според мен, причината най-разсъдливите древни писатели да имат навика да дават отдих на читателите си по начина, за който аз говоря, като някои прибягват до отклонения, съдържащи мит или легенда, а други – до фактически отклонения. Така че те не само отклоняват арената на събитията от една част на Елада в друга, но включват и събития извън Елада. Например, когато се занимават със събитията в Александрия и делата на Александър от Фере, те прекъсват разказа си, за да ни поговорят за плановете на лакедемоните в Пелопонес или за тези на атиняните, или какво се е случило в Македония или Илирия, и след като са на позанимали по този начин, ни предават похода на Ификрат в Египет и ни разказват за безчинствата на Клеарх в Понта. Така че ще установите, че всички историци са прилагали това средство, но са го правили неподредено, докато аз го прилагам системно. Защото авторите, които имам предвид, след като са ни споменали как Бардюлис,12 царят на Илирия и Керсоблепт,13 царят на Тракия, са придобили своите царства, не ни предлагат продължение и не ни довеждат до резултата от това след известно време, но след като са вмъкнали тези събития като някаква кръпка, се връщат към първоначалната си тема. Но аз самият пазя разграничени всички най-важни райони на света и събитията, разиграли се в тях, прилагам винаги единен подход при тяхното изложение и като предавам поотделно за всяка година събитията, които са се случили тогава, очевидно оставям пълна свобода на учащите се да се връщат мислено към отделните моменти, в които съм прекъснал и да възстановяват непрекъснатия ход на разказа, тъй че ония, които искат да учат, да не могат да оценят нито едно от нещата, които съм споменал, като несъвършени и недостатъчни. Това е всичко, което трябва да кажа по този въпрос.
II ТРЕТАТА ПУНИЧЕСКА ВОЙНА
7. Картагенският стратег Хасдрубал14 беше един празноглав самохвалко, който беше твърде далеч от понятието за компетентен държавник и стратег. Има много доказателства за неговата неспособност да преценява нещата. Най-напред при срещата си с Голосес,15 царя на нумидийците, той се явил в пълно тежко снаряжение, с наметната отгоре морска порфирида и придружен от десетима махайрофори. След това излязъл пред охраната си на разстояние на около двадесет стъпки от царя, защитен от ров и палисада, и му дал знак да дойде при него, макар че било редно да направи обратното. Голосес обаче с присъщата си нумидийска непринуденост сам отишъл при него и като го приближил, попитал го от какво се бои, та така се е въоръжил от глава до пети. Когато той му казал, че се бои от римляните, Голосес му отвърнал: “Та ти и на себе си не би се доверил в града, освен ако не ти се налага. Но казвай, какво искаш, каква е молбата ти?” “Моля те”, рекъл му Хасдрубал, “да станеш мой пратеник при стратега, а аз от своя страна съм съгласен да се предам при всякакви условия, стига той да пощади този нещастен град.” “Скъпи приятелю,” отвърнал му Голосес, “струва ми се, че молбата ти е съвсем детинска. На какво основание очакваш сега, когато сте заобиколени по суша и по море и вече сте загубили почти всякаква надежда, да убедиш римляните да ви отстъпят това, което ви отказаха, когато все още бяха в Итюка16 и вие ги помолихте, докато силите ви още бяха непокътнати?” “Грешиш,” казал му Хасдрубал, “аз все още храня добри надежди в нашите външни съюзници.” Защото той все още не бил чул какво се беше случило с маврузиите или със собствените им войски в откритата територия. И добавил, че той дори не е отчаян по отношение на собствените им ресурси. Защото разчитал главно на поддръжката на боговете и на упованието си в тях. Те нямало да ги оставят да бъдат така вероломно измамени, но ще им дадат много възможности за спасение. Затова го помолил да призове стратега да си помисли и за боговете, и за съдбата и да пощади града, и да знае добре, че ако не се приеме тази тяхна молба, те по-скоро са готови да бъдат избити, нежели да предадат града си. След като разговаряли повече или по-малко по този начин, се разделили, като се разбрали да се видят отново след няколко дни.
8. Когато Голосес донесъл този разговор на Сципион, Публий се разсмял и казал: “Защо не ме помоли за това, когато се отнесе с нашите пленници по най-нечовешки начин,17 а сега очакваш помощ от боговете, след като си нарушил дори човешките закони.” И когато царят пожелал да напомни още нещо на Сципион, най-вече, че би трябвало да приключи с този проблем – защото освен несигурния характер на нещата наближаваше и изборът на нови консули, и той трябва да вземе това предвид, за да не би, докато зимата го задържи тук, друг командващ да наследи поста му и с лекота да припише като своя собствена заслуга резултата от неговите усилия – стратегът изслушал думите му внимателно и му казал да уведоми Хасдрубал, че му подарява неговата собствена безопасност, тази на жена му, на децата му, и на семействата на десет негови приятели и че в добавка той може да задържи десет таланта от собственото си имущество и да отведе със себе си колкото роби си избере, на брой до сто.18 Като получил това човеколюбиво предложение, след два дни Голосес отново се срещнал с Хасдрубал.19 Картагенецът отново бавно пристъпил да го посрещне с величава осанка, в пълно въоръжение и с пурпурно наметало, на което тираните от трагедиите могли само да му завидят. Той по природа бил надарен с едро тяло, но сега бил пуснал голямо шкембе и лицето му било неестествено червено, тъй че приличал по-скоро на затлъстял бик в разгара на религиозен празник, отколкото на водач на един народ, изпаднали в такива върховни беди, каквито трудно би могло да се опишат. Та когато се срещнал с царя и изслушал предложението на Сципион, той започнал да се тупа по бедрото и да призовава боговете и Съдбата, като заявил, че никога няма да изгрее денят, в който Хасдрубал ще погледне едновременно към слънцето и към града си, погълнат от огън. Защото най-благородното погребение за здравомислещите мъже било да загинат в родния си град и сред неговите пламъци. Тъй че като гледаме тези негови твърдения, се възхищаваме на човека и на величието на словата му, но когато обърнем взор към действителното му поведение, биваме поразени от неговата низост и страхливост. Защото на първо място, докато останалите му съграждани направо загивали от глад, той устройвал пищни пиршества и предлагал изобилни втори блюда на своите гости, като със собствената си веселост подчертавал още повече мизерията на останалите. Невероятно било количеството на починалите, невероятен бил броят на дезертиралите от глад. И освен това, като унизявал едни и насилвал и избивал други, с терор над населението той поддържал своята власт в изстрадалата до крайна степен страна, със средства, до които едва ли е прибягвал дори някой тиранин в процъвтяващ град.20 Затова си мисля, че бях изключително прав, като казах, че не би могло лесно да се намерят двама други толкова приличащи си държавни мъже, колкото тези, които по това време държаха в ръцете си съдбините на Елада и Картаген. Това ще стане очевидно, когато разкажа за първия и го сравня с Хасдрубал.
III АХЕЙСКАТА ВОЙНА
9. Когато Аврелий21 (Орест) и останалите легати се върнаха от Пелопонес и уведомиха сената за това, което ги беше сполетяло, как за малко щели да загубят живота си, прибягвайки до преувеличения и съчинения в своята реч – защото не представиха опасността, на която се бяха натъкнали, като случайна, но твърдяха, че ахеите са направили това нарочно, за да послужи тяхната съдба за пример – сенатът бе по-възмутен от случилото се от когато и да било, и веднага назначи делегация начело със (Секст) Юлий (Цезар), но ги изпратиха с указания да приложат умерени наказания и порицания за случилото се и след това да приканят и поучат ахеите да не слушат в бъдеще тези, които ги подтикват към лоши постъпки и могат да им навлекат, преди да са се усетили, враждебността на Рим, но още веднъж да поправят своите грешки и в собствения си дом да осъдят виновниците за това престъпление. От тези указания беше съвсем очевидно, че римляните не желаеха да премахнат Ахейския съюз, а само да стреснат ахеите и да ги принудят да се въздържат от своенравно и враждебно поведение. Някои, наистина, помислиха, че римляните хитруват, понеже съдбата на Картаген все още не бе решена. Това обаче не е така. След като от толкова дълго време бяха признали Ахейския съюз и го смятаха за една от най-лоялните елински държави, те просто възнамеряваха да стреснат ахеите и да не им позволят да проявяват неуместна арогантност, но в никакъв случай не желаеха да влизат във война с тях или да ги доведат до пълно унищожение.22
10. Секст (Юлий) и неговите спътници на път от Рим за Пелопонес срещнаха пратениците, водени от Теарид,23 които ахеите бяха проводили, за да се извинят и да уведомят сената за истината във връзка с глупавите нападения срещу Аврелий и съпровождащите го легати. Когато Секст и спътниците му срещнаха ахейските пратеници, помоли ги да се върнат в Ахея, тъй като те самите са натоварени със задачата изцяло да обсъдят този въпрос с ахеите. Когато стигнаха в Пелопонес и поговориха с ахеите в Егион, тонът им беше още по-приятелски. Почти нищо не намекнаха за обвинение в злоумишлени действие срещу легатите и не поискаха някакво удовлетворение за поведението на ахеите, но след като си съставиха едно по-благоприятно мнение за случилото се, отколкото самите ахеи, посъветваха ги повече да не оскърбяват било римляните, било лакедемоните. При това положение по-мъдрите хора с радост приеха съвета, помнейки съдбата, сполетяла онези, които се бяха противопоставили на Рим. Но мнозинството, макар да не можеше с нищо да възрази на справедливите думи на Секст и да бе принудено да мълчи, съхрани болнавото си и деморализирано състояние на духа. Дией, Критолай24 и всички, които споделяха техните възгледи – а това беше, така да се каже, съзнателен подбор на най-лошите хора от всеки град, най-омразните на боговете и най-големите развратители на народа – не само, както казва поговорката, не само поеха с лява ръка това, което римляните им подадоха с дясната, но изцяло и напълно сбъркаха в преценките си. Защото те си въобразиха, че римляните, поради техните кампании в Либия и Иберия, се страхуват от война с ахеите и заради това търпят всичко и са готови да кажат всичко. В следствие на това, мислейки си, че те са господари на положението, те дадоха учтив отговор на легатите, но настояха да изпратят Тераид и спътниците му до сената. Те самите щяха да съпроводят римските легати до Тегея, където да обсъдят нещата с лакедемоните и да се опитат да се споразумеят за слагане край на войната. След като дадоха такъв отговор, в последствие със своето поведение те накараха нещастния народ да поведе една погрешна политика, на която се бяха посветили. Какво друго можеше да се очаква, когато властниците бяха толкова невежи и злонамерени?
11. До края на тази погибел с стигна по следния начин. Когато Секст и останалите легати пристигнаха в Тегея,25 те поканиха лакедемоните да се явят там, за да действат съвместно срещу ахеите, както за въздаване на правосъдие по предишните обвинения срещу тях, така и за прекратяване на враждебните действия, докато римляните не изпратят свои хора да проучат положението изцяло. Критолай и неговият кръг свикаха съвет, на който решиха останалите да не участват в срещата, но за Тегея да замине единствено Критолай. Той пристигна в Тегея, когато Секст и спътниците бяха престанали да се надяват, че ще се яви, и когато поканиха лакедемоните да преговарят, той отказа всякакви отстъпки, като заяви, че не овластен да договаря нищо, без да е взел мнението на народа, но че ще донесе за предложенията им на Ахейското народно събрание, което предстоеше да се събере след шест месеца. Така Секст и неговите хора разбраха, че Критолай съзнателно създава пречки и възмутени от неговия отговор пуснаха лакедемоните да се приберат у дома, а самите те си заминаха за Италия, като заявиха, че Критолай е постъпил глупаво и налудничаво. След като те си заминаха, през зимата Критолай посети отделните градове и свика събрания, под предлог, че иска да уведоми народа какво точно е казал на лакедемоните и римските пратеници в Тегея, но всъщност за да обвини римляните и да придаде най-лошия смисъл на всичко, което те бяха казали, като по този начин вдъхна сред населението чувство на враждебност и омраза.26 В същото време посъветва градоначалниците да не изземват суми от длъжници, нито да приемат в затворите арестуваните за дългове, а да помощите да раздават постоянно, докато войната не приключи. Прочие, заради тази демагогия всичко, което той казваше, се възприемаше за истина и хората бяха готови да направят всичко, което той заповядаше, бидейки неспособни да предвидят бъдещето и съблазнени от сегашната благодетелност и безгрижие.
12. Когато Квинт Цецилий в Македония27 чу за всичко това, както и за глупавата възбуда и вълнение из Пелопонес, изпрати там Гней Папирий, младия Попилий Ленат, Авъл Габиний и Гай Фаний. Те пристигнаха тъкмо когато в Коринт бе свикано общото събрание на ахеите и като излязоха пред народа, обърнаха се към тях в дълга реч със същия дружелюбен тон като на Секст и неговите спътници, като положиха всички усилия да предпазят ахеите от продължаване на действия очевидно враждебни на Рим, било заради спора им с лакедемоните, било заради враждебни чувства към самите римляни. Докато ги слушаше, тълпата в ни най-малка степен не възприемаше напътствията им, но се подиграваше с легатите и с шум и викове ги изгониха от събранието. Никога дотогава не беше се сбирала такава тълпа от прости работници и занаятчии. Наистина всички градове бяха в болнаво състояние, но епидемията бе най-пълна и жестока в Коринт. Имаше обаче малцина, които напълно одобриха казаното от легатите. Но Критолай, сякаш добрал се до това, за което се беше молил и си бе осигурил публика,28 готова да сподели неговото ентусиазирано безумие, нападна градоначалниците и охули своите политически противници, и използва най-своеволен език спрямо римляните, като заяви, че той иска да бъде приятел на Рим, но няма никакво намерение да бъде поданик на деспоти. И общият тон на неговия призив беше, че ако те се държат като мъже, няма да им липсват съюзници, но ако се държат като евнуси, ще си спечелят предостатъчно господари. След като волно и целенасочено използваше такива фрази, той продължи да възбужда и настройва тълпата. Твърде много настоя на това, че неговата политика в никакъв случай не е хазартна, но че някои от царете и държавите споделят плановете му.
13. Когато членовете на герузията29 се опитаха да го възпрат и да му попречат да използва такъв език, той ги прекъсна, като призова войнишкото съсловие и призова всеки, който поиска, да пристъпи към него, да го доближи или дори да се осмели да сложи ръка на хламидата му. Заяви, че вече от дълго време се е сдържал, но повече не може да търпи и иска да каже това, което чувства. “Защото”, каза той, “ние не бива да се боим толкова от лакедемоните или от римляните, колкото от тези между нас, които съдействат на противниците ни. Да, има тук някои, които държат на римляните и на лакедемоните повече, отколкото на нашите собствени интереси.” Той дори приведе доказателства за това, като каза, че Евагор от Егион и Стратий от Тритея са съобщавали на Гней всички тайни решения на магистратите. А когато Стратий призна, че е разговарял с легатите и заяви, че ще продължи да го прави, тъй като те са приятели и съюзници, но се закле, че никога не им е донасял нещо, което е било казано на по време на съвещание на магистратите, малцина му повярваха, но повечето се вслушаха в обвиненията срещу него. Критолай, след като възбуди тълпата с обвиненията, които направи срещу тези хора, убеди атиняните да гласуват за война, на думи срещу Лакедемон, но фактически срещу Рим. Прокара и още едно противозаконно решение, което даваше на избраните стратези абсолютни права, чрез което си спечели авторитарна власт.
След като уреди тези неща, той започна да интригантства и да се нахвърля срещу римляните, като вършеше всичко това без разум и се залавяше с най-нечестиви и беззаконни дела. Що се отнася до легатите, Гней замина за Атина и оттам в Лакедемон, за да изчака развитието на събитията, докато Авъл отиде в Навпакт, а другите двама останаха в Атина да изчакат връщането на Цецилий. Такова беше положението в Пелопонес.
14. Питеас беше брат на състезателя по бягане Акастид и син на Клеомнаст. Бе живял порочен живот и се смяташе, че го бяха покварили още в ранна възраст. В обществената си дейност се държеше нахално и алчно и по причините, които споменах по-горе, бе издигнат от Евмен и Филетер.
(по Орозий, V.3.)
Ахеецът Полибий, макар по това време да е бил със Сципион в Африка, все пак, понеже не могъл да гледа безучастно разгрома на своята родина, ни казва, че в Ахея имало само една битка, водена от Критолай.30 Но добавя, че Дией, който довел войска от Аркадия, бил победен от същия претор Метел.
15. След смъртта на ахейския стратег Критолай, тъй като законът предвиждаше ако нещо се случи с истинския стратег той да бъде заместен от предишния, докато се свика редовното събрание на ахеите,31 падна се на Дией да организира и ръководи общите действия. Поради това той изпрати писмо до Мегара и като замина сам в Аргос, написа до всички градове да освободят дванадесет хиляди роби,32 родени в техните домове и отгледани в домове, в разцвета на силите им, да ги въоръжат и да ги изпратят в Коринт. Но той разпредели броя на робите, които трябваше да бъдат осигурени от всеки град както му хрумна и несправедливо. И в други неща винаги беше постъпвал по този начин. Като разбра, че общите парични запаси бяха съвсем изчерпани поради войната с лакедемоните, накара ги също така да проведат специални призовки и да съберат контрибуции от по-богатите жители, не само от мъжете, но и от жените. В същото време заповяда всички граждани, способни да носят оръжие, да се съберат в Коринт. Това изпълни градовете със смут, безредие и отчаяние. Те възхваляваха ония, които бяха загинали и оплакваха тези, които заминаваха и освен това всеки непрекъснато плачеше, сякаш предвиждаха какво ги чака. Тежко понасяха безочливото пъчене на робите, някои от които бяха току-що освободени, а други бяха възбудени от надеждата за освобождение. В същото време мъжете бяха принудени да внасят волю-неволю, всичко, което се смяташе, че притежават, а жените трябваше да късат от себе си и от децата си накитите и да ги внасят, сякаш нарочно, за нещо, което щеше да им донесе пълна погибел.
16. Понеже всичко това ставаше едновременно, отчаянието, предизвиквано от ежедневните събития ги правеше неспособни да преценят трезво нещата в цялост и да предвидят, че всички те с жените и децата си бяха поели по пътя към разрухата. Така, сякаш пометени от някаква яростна буря и тласкани силом, те следваха извратеното безумство на своя водач. Наистина елеите и месениите останаха в страната си, очаквайки нападението на флотата.33 Но това с нищо нямаше да им помогне при създалото се положение, ако този облак бе връхлетял над тях според първоначалните очаквания. Народът на Патри и онези, които заедно с тях бяха предоставили помощ, малко преди това бяха претърпели поражение във Фокида и тяхното състояние беше по-жалко от това на останалите съюзници в Пелопонес. Някои от тях в странно отчаяние бяха турили край на живота си, а други бягаха в безпътица от градовете си, без цел и посока, ужасени от това, което ставаше в градовете. Някои задържаха други, за да ги предадат на врага като виновници за съпротивата срещу Рим, други донасяха срещу своите приятели и ги обвиняваха, макар никой засега да не искаше от тях тази служба. Други се представяха коленопреклонно, признаваха своето предателство и питаха какво наказание ще им бъде наложено, макар че до този момент никой не бе искал от тях обяснение за поведението им. Всъщност цялата страна бе обзета от масово безумие, хората се хвърляха в кладенците и пропастите, тъй щото както казва поговорката, нещастието на Елада би събудило жал дори у врага, ако той можеше да го види. В предишни времена наистина те бяха грешили и бяха претърпявали непоправими беди, ту изпадайки в разногласия по държавни въпроси, ту мамени вероломно от монарси, но по времето, за което говоря, те претърпяха нещо, което всички ще признаят за истинско бедствие, заради глупостта на техните водачи и заради собствените си прегрешения. Тиванците дори вкупом напуснаха своя град и го оставиха опустял.34 Сред тях беше и Питеас, който избяга в Пелопонес с жена си и децата си и скиташе из страната.
Отговорът на противниците се стори изненадващ на Дией.35 Но както е казано, празни мисли в празна глава. Тъй че естествено е подобни хора да смятат за изненадващо това, което е очевидно.
И той (Дией) се замисли как по най-добрия начин да се прибере вкъщи, постъпвайки като човек, който не може да плува, но се кани да се хвърли в морето, и не се колебае да скочи, но след като го направи, започва да мисли как да доплува до брега.
17. Скоро след пристигането на Дией в Коринт, когато той бе избран36 за общ стратег, Андронид37 и неговите спътници се върнаха от посланичеството си при Цецилий. Преди това той бе разпространил слух, че те са се съюзили с врага и сега ги предаде на тълпата, така че те бяха задържани най-насилнически и отведени в затвора с вериги. Пристигна също така и Филон от Тесалия,38 носейки много човеколюбиви предложения към ахеите и някои от тях, като разбраха това, го подкрепиха, сред тях и Стратий, който вече беше в преклонна възраст. Той запрегръща и настоятелно замоли Дией да приеме предложенията на Цецилий. Но членовете на съвета39 не обърнаха внимание на словата на Филон, защото не вярваха, че целият народ ще бъде пощаден, но мислеха, че Филон говори така заради собствения си интерес и че е загрижен единствено за собственото си спасение и това на приятелите си. Ето защо, водени от това впечатление, обсъдиха положението, макар напълно да грешаха. Понеже бяха наясно със собствената си вина, не можеха да допуснат, че римляните ще ги пожалят. Ни най-малко не помислиха да направят една смела саможертва в името на държавата и заради спасението на целия народ, какъвто беше техния дълг, ако наистина заслужаваха своята репутация и претендираха да бъдат водачи на Елада. А можеше ли да проявят такъв дух, след като членове на съвета бяха Дией и Дамокрит,40 които наскоро се бяха върнали в домовете си поради преобладаващия смут, и в добавка към тях – Алкамен,41 Теодект и Архикрат, все хора, за които вече подробно разказах какъв бе техния характер, техните принципи и начин на живот.
18. След като такива бяха членовете на съвета, то и резултатът от техните обсъждания бе в съответствие с техния характер. Не само че веднага затвориха Андронид и Лагий, но също така и подстратега Сосикрат, като го обвиниха, че като председателстващ на предишния съвет е взел участие в решението да се изпрати делегация при Цецилий и че всъщност той е главният виновник за всички беди. На следващия ден те назначиха трибунал, осъдиха Сосикрат на смърт и като го вързаха, изтезаваха го докато той не издъхна, без да каже това, което очакваха. Що се отнася до Андронид и Архип, тях ги освободиха, отчасти защото бяха привлекли вниманието на тълпата с беззаконното си поведение към Сосикрат, отчасти защото Дией получи един талант откуп от Андронид и четиридесет мини от Архип. Защото Дией не можеше да се въздържи, дори когато беше в ямата, дето се вика, от такова едно безсрамно и беззаконно поведение. Наскоро преди това се бе държал по подобен начин с Филин от Коринт. Беше го обвинил че поддържа връзка с Менаклид42 и че сътрудничи на римляните, и беше изтезавал Филин и синовете му с камшик пред очите на останалите, чак докато бащата и синовете не издъхнаха. Човек е склонен да се запита, предвид това, че всички се бяха провинили в такова безумство и безчестие, каквото не е лесно да се види дори сред варварите, как стана така, че цялото население не изгина? Бих казал, че сякаш някаква можеща всичко и изкусна съдба се противопостави на безразсъдството и лудостта на водещите държавници, сила, която макар да бе отблъсквана по всякакъв начин и със всички средства от безумството на държавните водачи, бе решена на всяка цена да спаси ахеите, и като добър борец прибягна до единственото, което оставаше – елините лесно да рухнат и да бъдат бързо разбити. Защото по такъв начин възмущението и гневът на римляните нямаше да се възпламенят още повече нито войските им щяха да дойдат от Либия,43 нито техните държавници, като се има предвид характера им, както го описах, щяха да използват този повод, за да изявят напълно нечестивите си намерения към собствените си сънародници. Защото очевидно е по аналогия с онова, което описах, как щяха да постъпят те със собствения си народ, ако имаха възможност или бяха постигнали някакъв успех. И всъщност тогава на устата на всички беше поговорката: “да не бяхме загинали толкова бързо, нямаше да се спасим.”44
V ПАДАНЕТО НА КАРТАГЕН
(от Плутарх, Изречения, p. 200.)
19. Когато (Сципион) вече стигнал до стената, а картагенците все още се защищавали от акрата, той установил, той установил, че дълбочината на морето между тях не била много голяма. Полибий го посъветвал да разхвърля железни топки и дъски с шипове по тях, за да попречи на защитниците да преминат през водата и да ги нападнат по вала. “Но не е ли смешно”, отвърнал Сципион, “след като сме завзели стената и сме вътре в града, да пречим на своите да се бият с противника?”45
20. Когато картагенският стратег Хасдрубал се хвърлил в нозете на Сципион46 да го моли за пощада, стратегът се обърнал към заобикалящите го и казал: “Вижте, мъже, как съдбата добре изобличава неразумните хора. Това е същият Хасдрубал, който наскоро отхвърли човеколюбивите ми предложения, като заяви, че най-славната гробница за него било отечеството му в пламъци.47 И ето го сега, коленичил пред мен, да ме моли за живота си и да залага всичките си надежди на мен. Кой, видял това с очите си, няма да разбере, че на смъртният човек не се полага да говори и действа надменно?” Тогава по ръба на покрива се приближили неколцина от дезертьорите и помолили щурмуващите отреди да поспрат за малко. След като стратегът им наредил да спрат, те започнали да хулят Хасдрубал, някои затова, че е нарушил собствената си клетва, като твърдели, че той често тържествено се е клел, че няма да ги изостави, а други заради неговата страхливост и липсата на всякакво душевно благородство. И това те правили с насмешки и хули, с груби и враждебни изрази.
В този момент жена му, като видяла как Хасдрубал седи със Сципион пред враговете, излязла пред тълпата дезертьори, облечена самата тя като благородна жена, но държейки с ръцете си своите дечица, облечени само в хитончета и увити в нейните наметала. Първом извикала Хасдрубал по име, но след като той продължавал да мълчи с поглед, наведен към земята, започнала да зове боговете и да изразява най-дълбоките си благодарности към Сципион, който спасил, доколкото зависело от него, не само нея, но и децата й. После, като помълчала малко, попитала Хасдрубал как тъй без да и каже дори една дума, ги е изоставил и е отишъл при римския стратег за да моли за собственото си спасение. Как тъй безсрамно е изоставил държавата и гражданите, които са се доверили на него, и тайно е отишъл при врага. И как при всичко това сега е дръзнал да седне при врага с молитвени клонки в ръце, пред този враг, пред когото той често се е хвалил, че никога нямало да изгрее денят, в който слънцето ще види Хасдрубал жив и неговият град в пламъци (…)
21. Като се обърна към мен и грабна ръката ми, Сципион каза: “Славен миг е това, о, Полибий! Но се боя от прозрението, че някой ден ще бъде произнесена същата присъда и над моето собствено отечество.” Трудно е да се изкаже фраза по-държавническа и проницателна от тази. Защото в миг на най-велик триумф и на най-голямо злощастие за враговете да помислиш за своето положение и за възможния обрат на нещата, и изобщо да не забравиш в миг на върховен успех променливия характер на Съдбата, е достойно за само за един велик и съвършен човек, с две думи – човек, който заслужава да бъде увековечена паметта му.
22. Сципион, като се взрял в напълно съсипания град, в последната фаза на неговата разруха, казват, че заронил сълзи и неприкрито оплакал своите врагове. Потънал задълго в размисъл и проумял, че всички градове, народи и власти трябва, като хората, да срещнат предопределената им съдба; че това вече се е случило на Илион, някога процъвтяващ град, на империите на асирийците, медите и персите, най-големите за своето време, както и на самата Македония, чието величие блестяло толкова доскоро. Тогава, било съзнателно или сякаш стиховете сами се отронили от устата му, той промълвил:
Ден ще настане, когато свещената Троя ще падне,
заедно с нея Приам и народът на царя Приама.
(Омир, Илиада, VI, 448-449. Превод: Ал. Милев, Бл. Димитрова)
И когато Полибий, който разговарял свободно с него, бидейки негов наставник, го запитал какво иска да каже с тези думи, казват, че без да крие, той отронил името на отечеството си. За него се побоял, като си дал сметка за преходността на всички човешки неща. А Полибий сам чул това и го записал.48
БЕЛЕЖКИ КЪМ ТРИДЕСЕТ И ОСМА КНИГА:
1Запазените фргменти от тази книга на Полибий описват събитията от последните две години на независима Елада, както и последиците от обсадата и превземането на Картаген. Хронологически погледнато, това съответства на първите две години от 158 Олимпиада, сиреч 147 и 146 г. пр. Хр. Данните у Полибий се допълват от сведенията на Апиан [App. Punic. 112-126] особено за третата пуническа война, на Диодор [Diod. XXXII, 24-26] включително и печалната за Елада ахейска война, епитомето към LI книга на Ливий, както и данните у Павзаний [Paus. VII, 14].
2Тези разсъждения на Полибий с незначителни изменения са повторени у Диодор [Diod. XXXII, 26], който очевидно е възприемал своя предшественик за неоспорим авторитет.
3През 480 г. пр. Хр. персийският цар Ксеркс (486 – 464 г. пр. Хр.) предприел грандиозна експедиция в Европа с цел да завладее егейското крайбрежие, Македония и Елада. Атина била един от най-пострадалите градове, тъй като бил на два пъти през 480 и 479 г. пр. Хр. подлаган на нападение от персийския военачалник Мардоний.
4Полибий очевидно напомня на читателите си за Пелопонеската война (431 – 404 г. пр. Хр.) завършила с поражението на Атина.
5Съгласно мира със Спарта сключен през 404 г. пр. Хр.
6Тиванците предвождани от Епаминонд на два пъти в битките при Левктра (371 г. пр. Хр.) и при Мантинея (362 г. пр. Хр.) победили спартанската армия.
7Град Мантинея бил образуван чрез синойкизма (сливането) на пет селски общини. Описаното у Полибий събитие от 385 г. пр. Хр. било широко известно на елинската историческа традиция. За него съобщават Ксенофонт [Xen. Hell., V,2], Диодор [Diod. XV, 5,12] и Павзаний [Paus. VIII, 8,7-9].
8Разрушаването на Тива от Александър Велики през есента на 335 г. пр. Хр. е подробно описано от Ариан [Arr. Anab. I, 7-8].
9Всъщност Тива била възстановена от Касандър в 316 г. пр. Хр., за което съобщават Диодор [Diod. XIX, 54] и Павзаний [Paus. IX, 7,4-6].
10В случая Филип II (359 – 336 г. пр. Хр.) и син му Александър Велики (336 – 323 г. пр. Хр.)
11Тези разсъждения на Полибий в известна степен са заимствани от великия му предшественик Тукидид [Thuc. I, 22,4].
12Илирийският цар Бардюлис (Бардилис) воювал с Филип II и бил победен от него в 359 г. пр. Хр. На следната 358 г. пр. Хр. той починал на 90 годишна възраст.
13Одриският цар Керсоблепт (в надписите Керсеблепт) бил син на Котис I и управлявал между 359 и 341 г. пр. Хр.
14Хасдрубал бил враг на Масиниса и предвождал антиримската партия в Картаген. Заради войната с нумидийския владетел бил осъден на смърт от съгражданите си, на избегнал наказанието като се укрил и избягал. Впоследствие той събрал около 20 хилядна армия и раководел извънградските сили на Картаген, а впоследствие и на всичките му армейски ефективи. Началото на описваното от Полибий събитие се отнася към 147 г. пр. Хр.
15Голосес бил средният от синовете на Масиниса, който още през 149 г. пр. Хр. според изричното твърдение на Апиан [App. Punic. 106-107] станал римски съюзник.
16Римските войски тръгнали от Лилибеон на о-в Сицилия и извършили десанта при Итюка (Утика) откъдето започнали преговори с картагенските власти до окончателното им проваляне и започването на военните действия [App. Punic. 89-90].
17За нечовешките мъчения на римските пленници по нареждане на Хасдрубал подробно споменава Апиан [App. Punic. 118].
18В случая става дума не за роби въобще, а за домашни прислужници.
19Срещата на Хасдрубал с Голосес, който му изложил условията на Сципион е накратко изложена от Диодор [Diod. XXXII, 22], който очевидно е почерпил информация от Полибий.
20Апиан [App. Punic. 118] подробно описва жестокото управление на Хасдрубал с което се надявал да държи в подчинение народа на Картаген.
21Същият Аврелий (Орест) заедно с Гн. Октавий и Сп. Лукреций бил изпратен в Сирия още през 164 г. пр. Хр., за което съобщава самия Полибий [Polyb. XXXI, 12,9]. Информацията на историка се допълва от сведенията на Павзаний [Paus. VII, 14,1-3], според когото Аврелий и неговите колеги легати свикали в Коринт представителите на ахейските общини и от името на сената поискали Спарта, Коринт, Аргос, Хераклея и аркадския Орхомен да бъдат отделени от съюза. Когато коринтяните разбрали за това искане на сената, нападнали намиращите се в града лакедемони и ги подложили на всякакви унижения и насилия. Павзаний обаче нищо не съобщава за оскърбления и обиди над римските легати въпреки оплакванията на Аврелий споменати у Полибий.
22Някои издатели на Полибий предполагат, че историкът е застъпил разумната позиция на част от сената да не се създава ново огнище на конфликт с ахеите след като войната с Картаген и сблъсъците в Иберия не били приключили.
23След насилията над лакедемоните в Коринт било изпратено пратеничество в Рим начело с Теарид, което било посрещнато от Секст и върнато обратно, според изричното твърдение на Павзаний [Paus. VII, 14,3].
24Дией от Мегалопол бил отявлен противник на Рим. През 149 г. пр. Хр. той бил избран за съюзен стратег на ахеите след спартанеца Меналкид. По време на описваното събитие (147 г. пр. Хр.) той отстъпил тази длъжност на Критолай,който според Павзаний [Paus. VII, 14,4] горял от неукротимото, дори безумно желание да воюва с римляните.
25Там трябвало да се съберат длъжностните лица на ахейския съюз, но по думите на Павзаний [Paus. VII, 14,4] заради интригите на Критолай никой не се явил там в уреченото време.
26Павзаний [Paus. VII, 14,5], който в общи линии следва Полибий допълва, че Критолай свикал ахейските първенци в Коринт и ги убедил да нападнат Спарта като по този начин открито обявят война и на римляните. В следващия параграф Павзаний [Paus. VII, 14,6] отбелязва, че ахеите подтикнали и Питей, беотарха на Тива да се присъедини към антиримския съюз.
27Пропреторът Квинт Цецилий Метел бил победител на Лъже-Филип и получил според епитомето към L книга на Ливийпрозвището Македонски.
28Полибий уподобява Критолай на актьор, който играе пред публиката в театъра своя любима пиеса.
29Т.е. съвета на старейшините или колегия на дамиурзите, които управлявали съвместно със съюзния стратег.
30Както отбелязват някои издатели на Полибий, информацията на Орозий е възможна единствено ако под Ахея (Ахайя) късният автор разбира цяла Елада. Не трябва да се забравя и фактът, че Метел никога не е бил в Пелопонес и още при Коринт бил предал командването на римските войски на Мумий. Павзаний [Paus. VII, 15, 2-4] подробно описва как Метел тръгнал с войска от Македония, преминал Тесалия и преодолял р. Сперхей като следвал бягащия Критолай до локрийската Скарфия. Там римляните настигнали ахеите и ги победили. Убитите били много, а пленените над хиляда, като тялото на Критолай не открили въобще. Според кратката информация в епитомето към LII книга на Ливий, Критолай бил победен при Термопилите.
31Обикновено тези избори се извършвали около средата на май.
32Павзаний [Paus. VII, 15,7-8] обяснява, че Дией решил да подражава на Милтиад и атиняните преди битката при Маратон в 490 г. пр. Хр. срещу персийските нашественици. Въпреки тези извънредни мерки цялата ахейска армия наброявала не повече от 600 конници и 14000 тежковъоръжена пехота. От тях 4000 били изпратени към Мегара под ръководството на Аркмен, за да се опитат да спрат Метел.
33На римската флота, която трябвало да се насочи към тях или от бреговете на Италия, или от здраво обсадения Картаген.
34Павзаний [Paus. VII, 1519-10] обяснява, че Метел разпръснал при Херонея отбран отряд аркадци и насочил войската си към Тива, тъй като жителите му били сред обсаждащите Хераклея и участвали в сражението при Скарфия.
35Тук отново историческите събития се възстановяват и допълват чрез разказа на Павзаний [Paus. VII, 15,11]. Когато римските войски достигнали Мегара, пише той, жителите му се предали, тъй като воините на Алкмен побягнали към Коринт почти без да оказват съпротива. След като достигнал до Истъм Метел предложил сключването на достоен мир на ахеите, но Дией неразумно отказал на това спасително за ахеите предложение.
36Дией бил избран като съюзен стратег в Коринт за трети път през 146 г. пр. Хр.
37Андронид бил проримски настроен и съдействал за успехите на римската дипломация в Елада.
38Избран от Метел за преговори с ахеите.
39Т.е. на съвместно заседание, където присъствали съюзния стратег и дамиурзите.
40Дамокрит бил стратег на ахеите през 148 г. пр. Хр. и водил война със Спарта. Той бил обвинен в държавна измяна и осъден да заплати 50 таланта глоба, но успял да се укрие в Пелопонес без да я заплати. Подробности за това има у Павзаний [Paus. VII, 13,1-5].
41същият този Алкмен изпратен с 4000 отряд срещу Метел към Мегара за което стана дума по-горе.
42Меналкид бил спартанец и съюзен стратег на ахеите през 150 г. пр. Хр. т.е. година преди Дией. Той бил проримски настроен. Павзаний [Paus. VII, 12,3] твърди, че през 149 г. пр. Хр. Меналкид бил задържан в затвора, обвинен в измяна, но бил освободен срещу откуп от три таланта.
43Тъй като войната с Картаген вече била приключила.
44В краткото си описание за разрушаването на Коринт и покоряването на Елада Зонара [Zon. IX, 31] е използвал фразата “ако елините не бяха толкова бързо поробени, те нямаше да останат сред живите”.
45Подробности за последните таки на римляните за превземането на Картаген са запазени у Апиан [App. Punic. 127-131] и Зонара [Zon. IX, 30]. Полибий и при други случаи съветвал Сципион. По този повод като описва превземането на Картаген Павзаний [Paus. VIII, 30,9] изрично отбелязва “когато римския стратег (т.е. Сципион) се вслушал в съветите на Полибий винаги имал успехи, а когато не се съобразявал с тях, допускал грешки”.
46Когато Хасдрубал се приближил към Сципион като просител, той му наредил да седне в краката му. Случката е пресъздадена у Диодор [Diod. XXXII, 23] и Апиан [App. Punic. 131].
47Хасдрубал бил обещал да загине в пламъците на родния град.
48В сбита форма този разказ на Полибий е пресъздаден у Диодор [Diod. XXXII, 24], който очевидно е заимствал от знаменития си предшественик.
===========================================================================
Антични автори 