Втора глава.
1 Ако и аз се залавям да пиша по тема, разработвана от мнозина преди мен, не би трябвало да бъда укоряван, освен ако се окаже, че съм обсъждал темата във всяко отношение по същия начин, като своите предшественици. Макар различни мои предшественици да са свършили чудесна работа в различни области на географията, смятам, че голяма част от работата все още предстои да се свърши. И ако успея да направя дори малки добавки към казаното от тях, това трябва да се смята за достатъчно извинение за начинанието ми. Прочие, разширяването на империите на римляните и на партите е предоставило на днешните географи значителни добавки към нашето емпирично знание за географията, също както походът на Александър за географите от по-ранни времена, както изтъква Ератостен. Защото Александър е открил за нас, географите, голяма част от Азия и северната част на Европа чак до река Истър70; римляните са направили известна цялата западна част на Европа чак до река Албис71, която разделя Германия на две части, и областите отвъд Истър чак до река Тирас72. А Митридат, с прозвището Евпатор и неговите пълководци направиха известни областите отвъд Тирас чак до езерото Меотида73 и крайбрежната линия, завършваща при Колхида74. Освен това партите са увеличили нашето познание за Хиркания и Бактриана, и по отношение на скитите, живеещи на север от Хиркания и Бактриана, докато всички тези места бяха смътно познати за по-ранните географи. Следователно, мога да кажа повече от своите предшественици. Това ще стане особено ясно в моята така наречена критика на предшествениците ми, но критиката ми по-малко ще засяга по-ранните географи, отколкото следовниците на Ератостен и самия Ератостен. Защото логично е, че след като Ератостен и последователите му са имали по-широко познание от повечето географи, то съответно ще е по-трудно за по-късен географ да посочи техните грешки, ако твърдят нещо погрешно. И ако в някои случаи бъда принуден да противореча на същите хора, чиито мнения следвам във всяко друго отношение, то моля да бъда извинен, тъй като целта ми не е да противореча на всеки отделен географ, а по-скоро да пропусна повечето от тях – хора, чиито аргументи дори са невъзприемливи – и да премина на мненията на онези хора, които ние признаваме за прави в повечето случаи. Наистина, неуместно е да влизам във философски спор с всекиго, но е достойно да го направя с Ератостен, Хипарх, Посидоний, Полибий и други от техния ранг.
2 Най-напред следва да разгледаме Ератостен и същевременно да изложим възраженията, които Хипарх изтъква срещу твърденията на Ератостен. Ератостен не е толкова уязвим за да твърдя, че изобщо не е виждал Атина, както се опитва да докаже Полемон. Нито, от друга страна, е толкова достоверен, както някои са научени да вярват – независимо от това, че се е познавал с много изтъкнати мъже, както сам твърди. “Защото – казва той – по това време като никога се бяха събрали философи зад едни крепостни стени или в един град. Имам предвид онези, които процъфтяваха по времето на Аристон и Аркезилай.” Но аз не смятам, че това е достатъчно. Необходима ни е ясна преценка кои учители би трябвало да изберем да следваме. Но той поставя Аркезилай и Аристон начело на учените, които са процъфтявали по негово време и поколение. За него също тъй значителен е Апелес, както и Бион, за когото казва, че пръв е придал цвят на философията. Но в същото време казва, че хората често споменавали Бион в думите “(бедро) като под дрипите на Бион”75 Всъщност, в същите тези твърдения Ератостен разкрива сериозна слабост в своята преценка, макар сам той да е учил в Атина при Зенон от Китион, не споменава никой от следовниците на Зенон, а говори за онези, които са оспорвали учението на Зенон и които не са могли да създадат школа, която да ги надживее като “процъфтяваща” по това време. Неговите трудове, озаглавени “За доброто” и “За ораторското изкуство”, и каквото още е писал от този род, разкриват неговата склонност, а именно – на човек, който постоянно се колебае между желанието да бъде философ и неохотата му изцяло да се посвети на тази дейност, и който успява само дотам, че да изглежда философ, или който се занимава с това било като отвличане76 от редовната му работа, било просто за запълване на свободното време или дори за забавление; и в известен смисъл Ератостен показва тази наклонност и в други свои творби. Но все едно; за настоящата ми цел е достатъчно да поправя географията на Ератостен доколкото е възможно; и най-напред по въпроса, който поставих преди.77
3 Както казвах, Ератостен твърди, че целта на всеки поет е да забавлява, а не да поучава. Напротив, древните твърдят, че поезията е вид първична философия, която ни въвежда в живота от млади и ни възпитава, наред с удоволствието, в характер, чувства и действия. А нашата Школа78 твърди, че само мъдрият е поет. Точно затова елинските полиси обучават децата първо посредством поезия, не просто заради забавлението, разбира се, а заради нравствеността. Та нали и музикантите, когато учат на свирене на цитра, на лира и флейта, изтъкват същата тази добродетел; защото твърдят, че са възпитателни и поправят характера. Това можете да го прочетете не само у питагорейците, но Аристоксен също го заявява. Омир също е нарекъл аедите учители на морал, например когато казва за бранителя на Клитемнестра:
…на когото Атридът
тръгнал за Троя, заръча да бди над съпругата зорко (Ом. Од. III, 267-8)
и добавя:
прати тогава Егист песнопевеца в остров безлюден,
там за храна и за плячка на хищните птици да стане.
Тъй възжелан възжелана от него в дома си отведе. (Ом. Од. III, 270-72).
Но като оставим това настрана, Ератостен сам си противоречи; защото малко преди споменатото твърдение, в самото начало на географския си труд той казва, че от най-ранни времена ревностно са се старали да покажат географските си познания; че Омир, например, в поемите си е намерил място за всичко, което е научил за етиопците и за обитателите на Египет и Либия, и че с обилни подробности описва Елада и съседните й места, наричайки Тисбе “богата на гълъби”, Халиарт “тревист”, Антедон “най-краен”, Лилая “при островите на Кефисос”; и добавя, че поетът никога не използва неуместен епитет. Тогава, пита се, за забавление ли поетът използва тези епитети или за учене? Второто, за Бога, но докато тези епитети са били използвани от него с образователна цел, то всичко извън наблюдаването е запълнено и от Омир, както и от други, с приказни чудеса. Ератостен, прочие, трябваше да каже, че всеки поет пише отчасти за забавление, а отчасти – за образоване; но думите му са “само за забавление, а не за образоване.” И развива това по-нататък, като задава въпроса с какво допринасят за съвършенството на поета познанията по география, военно дело, земеделие или риторика, каквито някои се опитват да му “привнасят”. Желанието да се “привнесе” на Омир всичкото знание би могло да се смята за характерно за човек, чийто стремеж надвишава границата, също както ако човек, по думите на Хипарх, окачи ябълки и круши, или друго, което то не може да издържи, на атическа маслинова клонка;79 толкова нелепо би било да се “привнесат” на Омир всички знания и всички дейности. Може и да си прав в това отношение, о Ератостене, но грешиш, като отричаш, че Омир е притежавал много познание и твърдиш, че поезията е “бабешка митология”, на която е дадено да “съчинява”, по думите ти, каквото й се стори подходящо за целите на забавлението. Тогава какво? Никакъв принос ли няма за усъвършенстването на човека слушането на поетите? Аз отново твърдя, че поетът е вещ и в географията, и във военните дела, и в земеделие, и в риториката, и че слушането на поезия естествено “привнася” знание.
4 Разбира се, Омир е приписал всички такива познания на Одисей, когото украсява повече от всички негови спътници с всякакви качества. Защото казва за него “странствува дълго… и опозна умовете, ума на безбройните хора” (Од. I. 3-4); навсякъде го нарича “опустошител на градове” и превзелият Троя Всякакви хитрости знае и много разумни съвети.”(Ил. III. 202). Диомед казва за него: “Щом като той е със мене, дори и от огън стихиен двамата ще се завърнем, понеже умът му е остър.” (Ил. X. 246).
Нещо повече, Одисей се гордее с това, че е земеделец. За жътвата той казва: “Косата превита с ръка да размахвам, да я размахваш и ти, да се хвърлим в надвара и двама” (Од. XVIII. 368-369); а за орането: “щеше да видиш тогава как поря надълго пред мене браздата” (Од. XVIII. 375). Така че Омир не само притежава мъдрост за тези неща, но и всички образовани хора цитират поета като свидетел, чиито думи са верни, за да докажат, че практическият опит в тези неща допринася за най-висока степен на мъдрост.
5 Риториката, разбира се, е мъдрост, прилагана в словото; Одисей я проявява през цялата Илиада, и в Изпитанието, и в Молитвите, и в Посланичеството, в което Омир казва: “Ала когато изкара гласа си могъщ из гърдите, думи се сипнаха сякаш от бурни виелици снежни. Смъртен тогава не би пожелал с Одисей да се мери.”(Ил. III. 221).
Кой, следователно, би могъл да допусне, че поетът, способен да представи други мъже в ролята на оратори или пълководци, или в други дейности, изискващи съвършенство, самият той е един празен бъбривец и от онези, които измислят чудесии, и може само да забавлява и ласкае слушателя си, без да му е от практическа полза? Нито можем да приемем, че съвършенството на поета в една или друга област е по-голямо от способността му да уподоби живота със слово. Как прочие би могъл човек да уподоби живота, ако няма жизнен опит и е невежа? Разбира се, ние не говорим за вещината на поета така, както говорим за вещината на дърводелците или ковачите; защото вещината на вторите зависи от това колко е добър и прочут, докато съвършенството на поета е свързано със самия човек и е невъзможно човек да стане добър поет, освен ако преди това не е бил добър човек.
6 Прочие, да отрека ораторската дарба у Омир би означавало напълно да се отрека от позицията си. Защото кое друго нещо е повече важно за риториката, отколкото стилът?80 И кое е по-важно от нея за поезията? А кой е надминавал Омир в стила?81 “За Бога”, ще кажете вие, но поетическият стил е различен от риторическия. По вид – да, също както в поетическото изкуство стилът на трагедията се различава от този на комедията, а в прозата стилът на историята се различава от този на адвокатската реч. Но не е ли словото родовото понятие, чиито видове са мерената и прозаичната реч? Или по-скоро, дали словото в по-широкия смисъл е родовото, докато риторичното слово не е родово и стилът и великолепието на словото не са? Но прозата и словото – имам предвид изкусното слово, са подражание на поезията. Защото поезията като изкуство първа се е появила на сцената и първа е спечелила одобрение. След това са дошли Кадъм, Ферекид, Хекатей и техните последователи с прозаични писания, в които са подражавали на поетическото изкуство, изоставяйки метриката, но съхранявайки в други отношения поетическото. Писателите след тях един след друг са изоставяли по някое от тези качества и са свели прозата до сегашния й вид, като от най-високите й върхове. По същия начин може да се каже, че комедията е възприела своя градеж от трагедията, но това също е било снизено от висините на трагедията до днешната й “разговорност”, както го наричат. И това, че древните са казвали “възпявам” вместо “разказвам”82 свидетелства същото, а именно, че поезията е била изворът и началото на изкусното и риторично слово. Защото тя е използвала мелодия при рецитирането, това е образувало песента (“оде”) или мелодическото слово, откъдето и термините рапсодия, трагедия и комедия. Прочие, след като “разказване”83 най-напред е било използвано за поезията84 и след като при древните тя е била придружавана от песен, то терминът “пеене” за тях станал равнозначен на “разказване”; а по-късно започнали да злоупотребяват с него, прилагайки го за прозаическото слово, и тази злоупотреба се прехвърлила и на втория термин. И по-нататък самият факт, че неметричното слово се нарича “пешеходно” показва спускането му от високо, или от колесница на земята.
7 Нито пък е вярно твърдението на Ератостен, че Омир говори само за места, които са близки и в Елада; напротив, той разказва и за много далечни места, а и когато навлиза в митове, той е по-точен от по-късните писатели, защото не се занимава изцяло с чудеса, а заради образованието използва и алегория, или преразглежда митовете, или се стреми да си спечели народната обич, и особено в разказите му за скитанията на Одисей; и Ератостен много греши, когато говори за тези скитания и заявява, че не само коментаторите на Омир, но и самият поет се занимават с глупости. За тези неща си заслужава да поговорим по-обстойно.
8 На първо място, не само поетите, но и полисите много преди това, и законодателите, са показали, че митовете са полезни заради това, че гледат във вродената чувственост на разумното същество;84а защото човек е любознателен, а любовта към приказното е прелюдия към това. Тъкмо от приказките децата започват да слушат и все повече да взимат участие в приказването. Причината е, че приказката е за тях нов вид език, език, който им говори не за нещата каквито са, но за други покрай тях. А новото и онова, което човек не е знаел преди е приятно. И точно това те прави жаден за учене. Но прибавиш ли тук и чудодейното и страшното, удоволствието се усилва, а то е примамка за ученето. Прочие, в началото е нужно да използваме такива примамки, но с възрастта трябва да въвеждаме детето в ученето на нещата каквито са в действителност, когато разумът укрепне и не се нуждае повече от приласкаване. Прочие, всеки неук и необразован човек е по някакъв начин като дете, и също като дете обича приказното. Същото е и с полуобразования, защото и при него разумността не е укрепнала, а все още са устойчиви навиците от детството. А след като чудноватото е не само забавно, но и страшно, то и двата вида може да се използват както при децата, така и при възрастните. В случая с децата прилагаме приятните митове за насърчаване, а страшните – за сплашване. Например Ламия85 е мит, както и Горгона, и Ефиалт,86 и Мормолике.87 Повечето от живеещите в градовете се насърчават към подражание от приятни митове, когато слушат поетите да разказват за приказни героични дела, като подвизите на Херакъл или на Тезей, или за почести, оказани от боговете, или, за Бога, когато гледат рисунки, дървени статуи или ваяния, изобразяващи такива приказни неща. Но се сдържат да вършат злодеяния, когато възприемат било чрез слова, било чрез изображения на такива невиждани образи наказания от боговете, страхове и заплахи, или дори вярват, че някои са претърпявали това. Защото най-малкото поне на женската тълпа или изобщо на една безпътна сган философът не може да повлияе с разумен довод и да ги подтикне към съвестност, благочестие и вяра, а трябва да го стори и с помощта на суеверния страх, а той не може да бъде събуден без помощта на митове и чудеса. Защото гръмотевицата, егидата, тризъбеца и факлите, и чудовищните змии, и жезлите-копия, оръжията на боговете, са митове, както и цялата древна теология. Но основателите на полиси са одобрили тези неща като призраци, с които да плашат хората с незряло съзнание. А след като такова е естеството на митологията и след като тя е намерила своето място в обществената и гражданска схема на живота, както и в историята на действителните факти, то древните са съхранили своята система на детско възпитание и за зрялата възраст, и са се заели посредством поезията да вразумяват всякоя възраст. Но по-късно на челно място са излезли писането на история, а в днешно време – на философия. Философията обаче е за малцина, докато поезията е по-полезна за народа изобщо и може да пълни театрите, което е особено вярно за поезията на Омир. А първите историци и естественици също са били митографи.
9 И доколкото Омир е отнасял своите митове към областта на възпитателното, той е отделял значително внимание на истинното, като е вмъквал и лъжливо, възхвалявайки истинното и използвайки лъжливото, за да угоди на простолюдието и да го овладее. “Както в сияйна позлата облича среброто си майстор” (Од. VI. 232), така и Омир е добавял митично към истинските преживелици, придавайки прелест и изящество на стила си, но преследвайки същата цел като историка или описателя на действителни факти. Така например, той е взел действително състоялата се Троянска война и я е украсил със своите митове, и същото е направил и със скитанията на Одисей. Но не е присъщо за Омир да скалъпи празен разказ за чудеса от нещо, което е изцяло невярно. Защото веднага се сещаме, че човек ще лъже по-достоверно, ако примеси с лъжливото и някои истинни неща, точно както казва и Полибий, обсъждайки скитанията на Одисей. Същото има предвид и самият Омир, когато казва за Одисей: “Много лъжи Одисей тъй разказа, подобни па правда” (Од. XIX, 203). Защото Омир не казва, че всички са били лъжи, а “много” лъжи; в противен случай нямаше да има “уподобяване на истини”. Прочие, основал е разказите си на исторически факти. Например твърдят, че Еол е бил цар, владеещ островите около Липара, а за Циклопите и Лестригоните – че са били негостоприемни народи, обитаващи района около Етна и Леонтине; и че може би по тази причина по онова време Протокът може би не е бил посещаван от хора, и че Харибда и Сцила са били владяни от морски разбойници. От историята научаваме, че и другите народи, упоменати от Омир са живеели в други места по света. Така, знаейки за кимерийците, че обитават Кимерийския Боспор, мрачна страна на север, той съвсем подходящо ги е пренесъл на мрачно място, в съседство с Хадес – място удобно за неговото митотворчество в описанието му на скитанията (на Одисей). Това, че ги е познавал разкриват хронографите с това, че датират нахлуването на кимерийците малко преди Омир или по негово време.
10 По същия начин, въз основа на реалните си знания за колхите и за похода на Язон до Ея (Колхида), както и на разказите, истинни и измислени за Кирка и за Медея, свързани с това, че и двете използвали магически отвари, както и сходството в характерите им, Омир е съчинил тяхното родство, макар да са живели толкова далече една от друга, първата – в най-далечната част на Понта, а втората в Италия, и ги е поставил да живеят край океана, макар да е възможно Язон да е стигал до Италия. Защото съществуват податки, че Аргонавтите са скитали в района на Керавнийските планини88 и из Адриатика89, и в Посейдоновия залив90, и по островите пред Тирения. Също така и Кианеите91, които някои наричат Симплегадските скали92, са снабдили поета със знанието за трудното им преминаване през устието на пролива при Бизантион. Тъй че със сравняването на Ея на Медея и Еея на Кирка, и омировите Планкти93 със Симплегадите, то плаването на Язон през Планктите става съвсем достоверно; същото важи и за плаването през скалите (на Одисей), когато мислим за Сцила и Харибда. Просто тогавашните хора са възприемали Понтийското море като някакъв друг океан, и за онези, които са навлизали надалече в него се е смятало, че толкова се отдалечават от обитаемия свят, колкото отплавалите далече отвъд Стълбовете на Херакъл. За Понтийско море се е смятало, че е най-голямото от моретата в нашата част на света и по тази причина точно за това море е започнал да се използва изразът “Понта”, точно както Омир се нарича “Поетът”. Навярно по тази причина Омир е прехвърлил на Океана неща, които са верни за Понта, убеден, че това ще бъде приемливо зарази преобладаващата представа за Понта. Мисля, че тъй като Солимите обитават най-високите върхове на Тавъра, върховете около Ликия чак до Писидия, и тъй като те предлагат на обитаващите на север от Тавъра, и особено на живеещите около Понта, височини с най-добър изглед на юг, то по тази причина, заради приликата в местоположението, той е прехвърлил този народ при океана. Защото описвайки (Одисей) как плава на своя сал, той казва: “Тъкмо сега Посейдон, етиопския край изоставил, от планините Солимски съзря отдалеч Одисея” (Од. V. 282).94 Може би Омир е заел представата за еднооките Циклопи от разказите за Скития; защото казват, че такива били Аримаспите, които Аристей от Проконесос е описал в епоса си “Аримаспея”.
11 След тези предварителни бележки трябва да запитам какво имат предвид някои, които твърдят, че Омир е поставил скитанията на Одисей в района на Сицилия и Италия? Възможно е да приемем това в два смисъла, по-добър и по-лош. По-добрият е да приемем, че Омир е бил убеден, че скитанията на Одисей са се случили там, и след като е приел тази хипотеза за истина, е описал поетично историята. Това с основание би могло да се каже за Омир; човек може да намери податки от скитанията на Одисей и на някои други не само за района на Италия, но и чак до външните граници на Иберия. Но по-лошо би било, ако човек приеме описанието на Омир и като истинска история, защото поетът очевидно описва чудеса, когато говори за Океана и за царството на Хадес, за воловете на Хелиос, за забавления на богини и за метаморфози, за огромните Циклопи и Лестригони, за формата на Сцила и за преплуваните разстояния, както и за много други подобни неща. Но от друга страна не си струва да укоряваме някой, който явно погрешно е изтълкувал поета повече, отколкото ако някой твърди, че връщането на Одисей в Итака и избиването на женихите, и битката разиграла се на полето между итакийците и Одисей, всички тези неща са станали точно както Омир ги е описал; нито е справедливо да укоряваме онзи, който правилно тълкува поета.
12 Ератостен обаче се е противопоставил и на двата отговора на моя въпрос, с което греши. Греши по отношение на втория отговор с това, че се опитва да тълкува погрешно неща, които явно са измислени и не заслужават подробно обсъждане. Греши и по отношение на първия, защото заявява, че всички поети се занимават с нелепости и смята, че тяхното познание както за места, така и за изкуства не води до съвършенство. На нов ред, тъй като Омир поставя своите митове не само в неизмислени места, като Троя и пл. Ида и пл. Пелион, но и в измислени, като тези, които обитават Горгоните и (великана) Герион, (Ератостен) твърди, че споменатите места в скитанията на Одисей също спадат към измислицата и че онези, които твърдят, че те не са измислени, а се основават на истинност, могат да бъдат обвинени в грешка поради самия факт, че си противоречат помежду си; че някои поставят Сирените на (нос) Пелориада,95 докато други ги поставят на повече от две хиляди стадии на Сиренусите, име дадено на една тривърха скала, отделяща залива Кюме96 от Посейдоновия залив97. Но тази скала нито има три върха, нито се издига в какъвто и да е връх, а се протяга като някакъв лакът, дълъг и тесен, от територията на Сюрентон до протока Каприи, със светилището на Сирените на едната страна на хълмистата суша, докато на другата страна, с изглед към Посейдоновия залив са трите необитаеми скалисти островчета, наречени Сирените, а на самия проток Каприи е разположено светилището на Атина, от което е получил името си самият лакът.98
13 Но дори ако тези, които ни предават знание за въпросните места си противоречат, не бива по тази причина да отхвърляме описанието в неговата цялост. Всъщност има моменти, в които е по-добре описанието да се приеме като цяло. Например, предполагам, че се задава въпросът дали скитанията са се случили в района на Сицилия и Италия и дали Сирените са някъде там: онзи, който казва, че скалите на Сирените са на нос Пелориада противоречи томува, който ги поставя на Сиренусите, но и двамата не си противоречат в твърдението, че са близо до Сицилия и Италия, а го правят още по-достоверно, защото макар и да не сочат едно и също място за Скалите, все пак и двамата не излизат извън района на Италия и Сицилия. След това, ако някой изтъкне, че в Неапол показват паметник на Партенопе, една от Сирените, имаме още едно доказателство, макар в спора да е вмъкнато трето място. По-нататък, фактът, че Неапол също се намира при този залив, наречен Кюмейски от Ератостен, който образуват Сиренусите, ни кара да вярваме още по-твърдо, че Сирените са се намирали някъде около тези места. Защото нито поетът е трябвало точно да проучи всяка подробност, нито ние изискваме такава (научна) точност в твърденията му. При все това нямаме основание да приемаме, че Омир е съчинил песента си за скитанията (на Одисей) без никакво проучване било къде са се случили, било как.
14 Ератостен обаче заключава, че Хезиод е научил чрез разпитвания, че скитанията на Одисей са били в района на Сицилия и Италия, и че убеден в това свое мнение е упоменал не само споменатите у Омир места, но също така и Етна, и Ортигия, острова до Сиракуза, и Тирените; но Омир според него нито е познавал тези места, нито е искал да постави скитанията в познати райони. Прочие, дали Етна и Тирения са всеизвестни места, а Скилеон, Харибдите, Киркейон и Сиренусите – напълно неизвестни? Или за Хезиод е било присъщо да не говори нелепости, а да следва общоприетото мнение, а присъщо за Омир е било “да изрича всичко, дошло неуместно на езика му”? Защото освен казаното от мен за типа мит, който е било подходящо да прилага Омир, то повечето писатели, обсъждали същата тема като Омир и също така повечето местни традиции могат да ни научат, че тези неща не са измислици на поети, нито на писатели, а са следи от действителни личности и събития.
15 Полибий също има правилен възглед за скитанията (на Одисей), защото според него Еол е показвал на мореплавателите курса в местата на Пролива (на Месина), чиито води се отдръпват и прииждат, и са трудни за преминаване, заради обратните течения, и заради това е бил наречен господар на ветровете и техен цар. По същия начин и Данай, тъй като открил водоизточниците на Аргос и Атрей, защото открил, че слънцето обикаля в посока обратна на движението на небесата, са били обявени за ясновидци, жреци и царе. И също както жреците на египтяните, и халдейците и магите, тъй като са се отличавали по знание от останалите хора в едно или друго, са придобивали власт и почести среди хората преди нас, така и всеки от боговете си е спечелил почитта на хората, защото е открил нещо полезно за човека. След като е казал това като предисловие, (Полибий) настоява, че не трябва да тълкуваме Еол като мит, нито пък скитанията на Одисей, но че поетът е прибавил несъществени приказни елементи също както в описанието на Троянската война, и че сцената на цялото описание е разположена около Италия и Сицилия, както от Омир, така и от всички други автори, описвали местните за Италия и Сицилия неща. Нито одобрява Полибий твърдения като това на Ератостен: “Сцената на скитанията на Одисей ще намерите, когато намерите кожаря, ушил торбата на ветровете.” А описанието на Сцила от поета (Од. XII. 95), според Полибий съвпада с онова, което става край Скилеона и лова на рибата-меч: “Там тя ловува, обикаляйки около скалата – делфини или риба-куче, или каквито по-големи морски чудовища може да хване.” Защото, продължава Полибий, щом рибата тунец заплава на ята покрай брега на Италия, тя се натъква на насрещното течение от пролива и е възпрепятствана да стигне до Сицилия, и става плячка на по-големи морски животни като делфина, рибата-куче и други едри зверове. А “галеотите”, наричани риба-меч и риба-куче затлъстяват от лова на рибата тунец. Всъщност това става както тук, така и при вдигането на нивото на Нил и други реки, както става при разгарянето на голям горски пожар, защото струпалите се животни се опитват да избягат от огъня или от течението и стават плячка на по-силни животни от тях.
16 След като заявява това, Полибий продължава с описанието на лова на рибата-меч край Скилеона: имат един наблюдател за всички рибари, които чакат в много двувеслени лодки; във всяка от лодките са по двама души, като единият гребе, а другият стои в лодката с насочено копие в ръката. И когато наблюдателят подаде сигнал за поява на риба-меч, съществото плува с една трета от тялото си над водата, лодката се приближава до него и мъжът при носа поразява рибата отблизо и след това измъква пръта, оставяйки острието на копието в тялото на рибата; защото то е извито като кука, закрепено е хлабаво за пръта и е вързано за дълго тънко въже. Отпускат от това въже на ранената риба, докато тя се умори от борбата си и опита си да избяга; след това я издърпват на брега или на борда на лодката, освен ако е с огромни размери. А ако прътът на копието падне във водата, не се губи, защото е направен от дъбово и борово дърво, тъй че макар дъбовия край да потъва заради тежестта си, то останалото остава над водата и лесно се прибира. Случва се понякога гребецът на лодката да бъде ранен откъм дъното на съда, поради големината на меча на рибата и защото ръбът му е остър и захапващ като бивните на див глиган. Тъй че от подобни факти, заключава Полибий, човек може да приеме, че скитанията на Одисей са се разиграли според Омир около Сицилия, доколкото поетът приписва на Сцила риболов, който е най-присъщ за Скилеона, а също така и от казаното за Харибдите, което съответства на ставащото с водите на Пролива. Колкото до “три пъти” вместо “два пъти” в “Три пъти в ден ги избълва” (Од. XII. 105), то е или грешка на преписвача, или грешка в описанието.
17 По-нататък, според Полибий, нещата на Менинкс99 съвпадат с казаното от Омир за Лотофагите. Но ако съществуват несъвпадения, то трябва да ги припишем на промените с времето или на незнание, или на поетическата свобода, съставена от исторически (достоверен) разказ, ораторско слово и мит. Целта на историята е истината, както когато в Каталога на корабите поетът споменава особеностите на всяко място, като казва за един град, че е “скалист”, за друг че е “най-далечен”, за друг, че е “с много гълъби”, а за друг – че е “край морето”; целта на риторичното описание е живостта, както когато Омир въвежда сражаващи се герои, а целта на мита е да предизвика наслада и удивление. Но да се съчини всичко нито е убедително, нито е присъщо за Омир. Защото всички смятат неговата поезия за философска, противно на мнението на Ератостен, който ни заповядва да не съдим поемите заради мисълта в тях, нито да търсим история в тях. И Полибий казва, че е по-приемливо да се тълкуват думите на поета “Девет дни бях носен от буря, вещаеща гибел” (Од. IX, 82) като за отнасящи се за късо разстояние (защото гибелни ветрове не поддържат прав курс), отколкото да поставим премеждието в океана все едно, че фразата е “духащи непрекъснато попътни ветрове”. Ако сметнем разстоянието от нос Малея до Стълбовете на Херакъл на 22 500 стадия и ако, казва Полибий, допуснем, че това разстояние е било преплавано на неизменна скорост през тези девет дни, то разстоянието за всеки ден ще е 2 500 стадия. Но къде ще намерим записано, че някой изобщо е стигал до Александрия от Ликия или Родос на втория ден, макар това разстояние да е само 4 000 стадия? А на онези, които задават следващия въпрос, ако Одисей три пъти е стигал до Сицилия, защо нито веднъж не е влязъл в Пролива Полибий отвръща, че е по същата причина, поради която всички по-късни мореплаватели са избягвали този курс.
18 Това е казал Полибий. И като цяло твърденията му са правилни. Но когато унищожава (аргумента за) скитанията на Одисей в Океана и свежда деветдневното пътуване и покритото разстояние до точни мерки, стига до голяма несъстоятелност. Защото едновременно привежда думите на поета “Девет дни бях носен от буря, вещаеща гибел” и скрива други неща. Защото поетът казва и: “Нашият кораб остави потоците на Океана” (Од. XII. 1), и “в остров, далеч сред вълните стаен като пъп на морето” (Од. I. 50), и че там живее дъщерята на Атлант, и за Феаките “Ние живеем далеч сред стихийната шир на морето, в крайни предели, и рядко ни смътрните тук посещават” (Од. VI. 204-205). Съвсем ясно е, че всички тези неща са измислени да са в Атлантическото море. Но скривайки ги, Полибий унищожава онова, което поетът е казал ясно. Тук той греши. Но за това, че скитанията са били около Сицилия и Италия е прав, защото кой поет или прозаичен автор е убедил жителите на Неапол да нарекат паметник в чест на сирената Партенопе, или народът на Кюме, на Дикеархия100 и на Везувий да съхраняват имената Пирифлегетон и блатото Ахерузия и оракула при (езерото) Аорнос, и Байос и Мисенос, от приятелите на Одисей? Същият въпрос може да се зададе и за разказите на Омир за Сиренусите и за пролива, и за Сцила и Харибда, и Еол; неща, които не трябва нито да подлагаме на точна преценка, нито да отхвърляме като напълно безпочвени и безоснователни, след като нямаме претенции за истинност или за историческа полезност.
19 Самият Ератостен е подозирал това, защото заявява, че можем да предположим, че поетът е пожелал да постави скитанията на Одисей в далечните западни краища, но се е отказал от намеренията си отчасти защото са му липсвали точни сведения и отчасти – защото е предпочел да не бъде точен, а вместо това да придвижва всяко премеждие към все по-страшното и по-удивителното. Ератостен правилно тълкува онова, което Омир е направил, но погрешно тълкува мотивите му; защото целта на поета не е да говори празни неща, а ползата. Тъй че справедливо би било Ератостен да бъде подложен на преценка както за това, така и за твърдението му, че отдалечените места са станали сцена за разказите за чудеса поради това, че за поета е било по-безопасно да съчинява за тях. Защото разказите му за чудеса, разположени в отдалечени места са далеч по-малко в сравнение с разположените в Елада и близо до Елада. Като такива мога да посоча разказите за подвизите на Херакъл и на Тезей, както и приказните неща, разиграващи се на Крит, Сицилия и други острови, и на Китерон, Хеликон, Парнас, Пелион и из цяла Атика и Пелопонес. Никой не обвинява митотворците заради митовете, които те творят. Освен това, след като поетите, и в частност Омир, не разказват просто митове, а често добавят митични неща към фактите, то този, който проучва какви митични добавки са направили древните не се стреми да открие дали добавките са били някога вярни или са вярни сега, а по скоро се стреми да открие истинното за местата към които или за личностите, към които са добавени тези митични елементи, както за скитанията на Одисей, дали изобщо са се случили и къде.
20 Като цяло, не е правилно да се приравнява поезията на Омир с тази на другите поети, както в други отношения, така и в това, което сега занимава вниманието ни, а именно географията, и да му се отрича превъзходството. Ако не друго, само ако вземе човек “Триптолем” на Софокъл или пролога на Еврипид към “Вакханки” и ги сравни с грижата на Омир по отношение на земеописанията, лесно ще усети неговото превъзходство или разликата. И наистина, когато е необходимо местата да бъдат упоменавани по ред, както тези в Елада, така и извън нея, поетът грижливо спазва този ред: “Оса да награмадят връз Олимп те решили, връз Оса шумливолистия Пелий” (Од. XI. 315-16); “Хера напусна стремглаво високия връх олимпийски, мина Пиерия близка, Ематия, свидна за нея, вихром прехвръкна над снежни високи била в планините на конелюбци тракийци: с нозе не докосна земята. И от Атон се понесе над бурните морски талази,” (Ил. XIV. 225-230). А в Каталога на корабите той не упоменава градовете по реда им, защото това не е било необходимо; но упоменава народите по ред. Същото е и за народите извън Елада: “Кипър видях, посетих и Финикия, бродих в Египет, при етиопците бях, у сидонци, еремби гостувах, в Либия също…” (Од. IV. 83-85). Хипарх също е забелязал това. Но те (Софокъл и Еврипид), дори когато е необходимо спазването на последователност, вторият когато описва гостуванията на Дионис на различни народи, а първят – когато разказва за Триптолем, засяващ земята със зърно, и двамата събират едно до друго места, които са отдалечени и разделят места, които са съседни: “Оставил зад себе си злачните поля на Лидия и Фригия”, казва Дионис, “посетих огряните от слънце равнини на персите и укрепените със стени градове на Бактрия, зимните земи на мидийците и на блажена Арабия.” И Триптолем прави същото. Отново, в случая с “климата”101 и с ветровете, Омир показва вещината си в географските неща, защото споменавайки за местата, той често засяга и тези неща: “Равна Итака лежи сред вълните към крайния Запад, другите всички към Изток Зората и Слънцето гледат” (Од. IX. 25-26);102 “Навътре два входа отвеждат – входът от север едничък открива за хората достъп, входът от юг отреден е единствено за боговете” (Од. XIII. 109-111); “вкупом дали прелетяват отдясно към изгрева слънчев, или отляво се носят към залеза облачно мрачен.” (Ил. XII. 239-240). Всъщност Омир смята незнанието за тези неща за основна причина за пълното объркване във всичко останало: “…приятели опечалени! Ние не знаем къде е тъмата, къде е Зората, нито къде под земята потъва сияйното слънце, нито отгде то възхожда.” (Од. X. 190). В друг пасаж поетът е точен, като говори за “злият Борей и Зефир – ветровете тракийски студени, дето внезапно връхлитат”(Ил. IX. 5), но Ератостен греши, като тълкува тези думи и обвинява поета все едно, че лъжливо е казал, че западният вятър духа от Тракия, след като Омир не го е казал изобщо, но има предвид времето, когато двата вятъра се събират в залива Мелас103 на Тракийското море, което е част от Егейското. Защото Тракия възвива на запад в полуостров там, където граничи с Македония и протягайки се така в морето създава впечатленето за обитателите на Тасос, Лемнос, Имброс и Самотраки, и на хората в морето около тези острови, че западните ветрове всъщност духат откъм Тракия, точно както за Атика те като че ли идват откъм Скиронийските скали, заради което наричат западните ветрове “Скирони”. Но Ератостен не е разбрал това, макар да го е подозирал. Той самият впрочем описва извивката на брега, за която споменах. Тъй или иначе, тълкува стиха на Омир като твърдение изобщо и след това обвинява поета в невежество поради това, че зефирът (западният вятър) духа откъм запад и откъм Иберия, а Тракия не достига толкова на запад. Прочие, дали Омир наистина не знае, че зефирът духа откъм запад? Но Омир си го поставя на подходящото място, като казва: “Вкуп връхлетяха и Евър, и Нот, и Зефир бързовеен, дигна мощни талази Бореят, роден из ефира” (Од. V. 295-296). Или Омир не знае, че Тракия не продължава на запад след планините на Пеония и Тесалия? Напротив, той знае точно местата в земите на траките, и ги изрежда както по крайбрежието, така и във вътрешността, магнезийци и малиеи, и елините по-нататък чак до теспротите, а също така и съседните на пеоните долопи и селаните около Додона чак до Ахелой; но не споменава за траки по-надалече. И освен това поетът е благосклонен към морето, което е най-близо до родния му край и най-познато, като казва: “В миг се раздвижи войската, тъй както вълни исполински всред Икарийско море” (Ил. II. 144).
21 Има някои, които твърдят, че съществуват само два основни ветрове, Борей и Нотос; и че останалите ветрове се различават от тях само по лекото отклонение в посоката, като Еврос духа откъм летните изгреви,104 Апелиот откъм зимните изгреви105, Зефир откъм летния залез,106 а Аргест откъм зимния залез.107 И за да докажат, че ветровете са два, те привеждат за свидетелство Тразиалк109 и самия Омир, на основание на това, че поетът свързва Аргест с Нотос във фразата “на Аргест Нотос” (“бързия Нот”) (Ил. XI. 306, и Зефир с Борей в стиха “злият Борей и Зефир – ветровете тракийски студени” (Ил. IX. 5). Но Посидоний твърди, че никой от признатите авторитети по тези въпроси, такива като Аристотел, Тимостен и Бион астрологът, не са преподавали такова нещо. Те по-скоро казват, че името на вятъра, духащ откъм летния слънчев изгрев е Кайкиас, докато диаметрално противоположният му вятър, духащ откъм зимния залез, е Ливас. И че Еврос е името на вятъра, духащ откъм зимния изгрев, а противоположният му е Аргест. По-нататък той казва, че когато Омир говори за “бурния зефир” (Од. XII. 289), той има предвид онова, което ние наричаме Аргест; че омировият “ясно духащ зефир” (Од. IV. 567) и това, което ние наричаме Зефир, а омировия “аргест нотос” и нашият Левконотос; защото Левконотос предизвиква много малко облаци, докато същинският Нотос е някак по-облачен: “И както Зефирът, щом с буря заблъска облаци тъмни, родени от бързия Нот” (Ил. XI. 305). Тук Омир има предвид “бурния Зефир”, който обикновено разпръсва тънките облаци, събрани от Левконотос; защото в този пасаж “аргест” е приложено към “нотос” като епитет. Такива поправки, прочие, трябва да се направят към бележките на Ератостен в началото на първа глава на неговата “География”.
22 Но продължавайки с лъжливите си преценки за Омир, Ератостен твърди, че той дори не знае, че съществуват няколко устия на Нил, нито дори знае истинското име на реката, макар че Хезиод го знае, защото го упоменава. Колкото до името – възможно е по времето на Омир тя все още да не се е наричала така; но колкото до устията, ако това, че са повече, а не едно не е било забелязано или се е знаело само от малцина, човек би могъл да допусне, че Омир не го е знаел. Но ако тогава, както и сега, реката е била позната като най-забележителното и удивително нещо в Египет, и най-заслужаващо за упоменаване и описание, а същото се отнася и за нейните повишения на нивото и устията, то кой би могъл да приеме, че онези, които са съобщили на Омир за реката “Египет” и за страната “Египет”, и за египетска Тива и Фарос, не са знаели за тези устия, или че и да са знаели, не са му го съобщили, освен защото това е било добре известно. Но още по-невероятното е, че той е упоменал Етиопия и сидонците, и ерембите, и морето отвъд тях,110 и това, че етиопците са разделени на две, а не е знаел за онова, което е близо и много известно. Ако не е споменал за тези неща, това не е знак, че не ги е знаел. Той също така не споменава и за родната си страна, както и за много други неща, но по-скоро би могло да се приеме, че според Омир добре известните неща не си струва да се споменават на онези, които вече са ги знаели.
23 Също толкова несправедлив е упрекът, който хвърлят към Омир по въпроса за остров Фарос, защото той казва, че е “в открито море” (Од. IV. 305), все едно го е казал от невежество. Напротив, човек може да използва този израз като свидетелство, че всичко, за което говорим по отношение на Египет не е било непознато за поета. Можете да се убедите в това по следния начин: Всеки, който разказва за пътешествията си, е самохвалко. Сред тях е бил и Менелай, който е плавал нагоре по реката чак до етиопците и е чул за повишенията на Нил и за наносите, които реката утаява на земята, и за многото земя покрай устията й, които реката вече е добавила към сушата с наносите, тъй че Херодот111 е бил съвсем прав като е казал, че цял Египет е “дар на реката Нил”; и дори това да не е вярно за цял Египет, то със сигурност е вярно за земята около Делтата, наречена “Долен Египет”. И на Менелай е било казано, че остров Фарос е бил “в открито море” в древни времена; така че той лъжливо е добавил, че все още е в “открито море”, макар вече да не е “в открито море”. Но поетът е съчинил тази история и от нея можем да заключим, че Омир е знаел за повишенията на Нил, както и за устията й.
24 Същата грешка е допусната и от онези, които твърдят, че Омир не е знаел за провлака между Египетското море и Арабския залив, и че той греши, когато говори за “Етиопци далечни… на две разделени” (Од. I. 23). Хората от по-късни времена не са прави да порицават Омир за тези думи, защото те са верни. Твърдението, че Омир не е знаел за този провлак е дотолкова далече от истината, че аз твърдя, че той не само го е знаел, но и го описва точно, и че граматиците, като се започне с Аристарх и Кратет, корифеите в критиката не са схванали, че Омир говори за него, макар да говори. Поетът казва: “Етиопци далечни… на две разделени”. За следващия стих има различие, като Аристарх пише “някои обитават там, където Хиперион залязва, а други – където изгрява” (Од. I. 24); но според Кратет е: “обитават както където Хиперион залязва, така и където изгрява”. Все пак, за настоящия проблем е без значение дали изписвате стиха по единия или по другия начин. Защото Кратет, следвайки математическото доказателство твърди, че горещият пояс е “зает”112 от Океана, и че от двете страни на този пояс са умерените пояси, като едната е от нашата страна, а другата – от другата му страна. Прочие, както тези етиопци, които са от нашата страна на Океана, които са обърнати на юг по цялата дължина на обитаемия свят, се наричат най-отдалечените от хората, тъй като живеят на бреговете на Океана, така също, според Кратет, трябва да приемем, че от другата страна на Океана също има някакви етиопци, най-отдалечени от другата група народи в умерения пояс, тъй като живеят на бреговетге на същия Океан. И че те са две групи и са “разделени на две” от Океана. Омир добавя “обитават както където Хиперион залязва, така и където изгрява”, защото след като небесният зодиак винаги се намира в зенита на съотвестващия му земен зодиак и след като втория поради своята кривина113 не продължава извън територията на двете групи етиопци, трябва да приемем, че цялата обиколка на слънцето е в ширината на този небесен пояс и че неговите изгреви и залези стават там, като изглеждат различно за различните народи, ту в този знак, ту в друг. Такова, прочие, е обяснението на Кратет, който разсъждава по-скоро като астроном. Но можеше да го каже и по-просто, като запази тезата си, че в този смисъл етиопците са “разделени на две” по думите на Омир, а именно като заяви, че етиопците се простират по двата бряга на Океана от изгрева до залеза на слънцето. Каква е разликата, впрочем, по отношение на тази мисъл, дали четем стиха както го чете Кратет или както го чете Аристарх: “някои обитават там, където Хиперион залязва, а други – където изгрява”? Защото това също означава, че етиопците живеят от двете страни на Океана, както на запад, така и на изток. Но Аристарх отхвърля тази хипотеза на Кратет и смята, че хората, за които е казано че са “разделени на две” са етиопците в нашата част на света, а именно онези, които са най-отдалечени на юг за елините. Но според него те не са “на две разделени” в смисъл, че има две Етиопии, едната откъм изток, а другата откъм запад, а че е само една, тази, която е на юг от елините и е покрай Египет. И според него поетът, без да знае този факт, също както не е знаел и онези други неща, които Аполодор е споменал във втората книга на своя труд “За Каталога на корабите”, е казал неверни неща за тези места.
25 За да оборя Кратет, ще трябва да се разпростра надълго и широко, а това може би е неуместно за настоящата ми цел. Колкото до Аристарх, одобрявам го в това, че отхвърля хипотезата на Кратет, която търпи много възражения и приема, че казаното от Омир се отнася за нашата Етиопия. Но нека разгледаме Аристарх по други неща. И на първо място по това, че се въвлича в дребнаво и суетно обсъждане на текста. Защото по който и от двата начина да е написан стихът, той може да послужи за подкрепа на мисълта му. Защото каква е разликата дали ще кажем “откъм нашата страна на Океана има две групи етиопци, някои на изток, а някои на запад”, или “и на изток, и на запад”? На второ място забележете, че Аристарх поддържа грешна теза. Хайде да допуснем, че поетът не е знаел за съществуването на провлака, но че има предвид Етиопия оттатък Египет, когато говори за “етиопци, на две разделени”. Е, и какво? Нима не са разделени така и поетът изказва това твърдение от невежество? Нима Египет, нима египтяните не са също “на две разделени” от Нил, от Делтата до Сиене, “някои където Хиперион залязва, а други – където изгрява”? Какво друго е Египет, ако не една речна долина, която водата наводнява? И тази долина се простира от двете страни на реката, откъм изток и откъм запад. Но Етиопия е оттатък Египет и е подобна на Египет както спрямо Нил, така и в другите физически характеристики на тези места. Защото тя също е тясна, дълга и подложена на наводнения. А частите й, които са отвъд територията подложена на наводнения са пустинни, без вода и обитаеми само на места, както на изток, така и на запад. Защо тогава и тя да не е “на две разделена”? Или пък, нима Нил изглежда достатъчно важна за онези, които очертават гранична линия между Азия и Либия, че да служи за такава гранична линия, след като дължината й се протяга на повече от десет хиляди стадия и е толкова широка, че побира много острови с хиляди обитатели, най-голям от които е Мерое, царската резиденция и метрополиса на етиопците, но не е толкова важна, че да “раздели” Етиопия “на две”? И нещо повече, критиката на онези, които разделят двата континента с реката Нил нанасят с това най-голямото обвинение срещу самите себе си, след като разчленяват Египет и Етиопия и включват едната част на всяка от страните към Либия, а другата към Азия; или пък ако не желаят такова разделение, то или изобщо не разделят континентите, или не превръщат реката в тяхна гранична линия.
26 Но Етиопия може да бъде разделена и по друг начин, различен от този. Защото всички, които са извършвали каботажни плавания покрай бреговете на Либия, било като тръгнат от Червено море или от Стълбовете на Херакъл, винаги са се връщали след като изминат известно разстояние, защото са били възпрепятствани от много трудности и така са оставяли в съзнанието на повечето хора убеждението, че промеждутъчното пространство е преградено от провлак; но в същото време цялото Атлантическо море е слято, и най-вече южната му част. Всички пътешественици са говорили за най-крайните райони, до които са достигали в плаванията си като за територия на Етиопия и така са ги описвали. Къде тогава е нелогичното, след като Омир също е бил подведен от подобно съобщение и е разделил етиопците на две групи, поставяйки едната на изток, а другата на запад, след като не е било известно дали съществува население помежду им или не? Впрочем, Ефор съобщава и за друга древна традиция и не би било неразумно да приемем, че и Омир е чувал за нея. Според него, по съобщение на тартесийците, етиопците са завладели Либия чак до пустинята114 и заседнали там, докато други заели голяма част от крайбрежието; и заради това обстоятелство той смята, че Омир е казал “Етиопци далечни… на две разделени”.
27 Такива аргументи може да изтъкне човек срещу Аристарх и неговите последователи, както и други, още по-убедителни, и така да освободи поета от обвинението в голямо невежество. Твърдя, например, че спорд представата на древните елини, също както са обхванали обитателите на позтатите им земи на север с единственото име “скити” или “номади” по Омир, а по-късно, след като са опознали обитателите на запад, са ги нарекли “келти” и “ибери”, или със съставните имена “келтибери” и “келтоскити”, като поради невежество са групирали различни народи в едно име, така са наричали и всички южни земи покрай океана “Етиопия”. Доказателство за това мое твърдение е следното. Есхил в своя “Освободеният Прометей” казва така: “Свещеният поток на червеното море с пурпурните му пясъци, и меденобляскавото езеро край океана, хранещо етиопците с всичко, където всезрящият Хелиос дава отдих на уморените си коне и освежава тялото си безсмъртно в топлите разливи на блага вода.” След като Океанът предлага тази полза и е свързан със слънцето по целия южен пояс, то Есхил очевидно поставя етиопците също по целия този пояс. А Еврипид, в неговата “Фаетон” казва, че Климене е била дадена “на Меропс, царя на тази страна, първата, която Хелиос поразява със златния си пламък, щом се издигне в своята колесница с впряга четворен. А смуглите й съседи наричат я бляскавите конюшни на Еос и Хелиос”. В този пасаж Еврипид прави конюшните общи и за зората и за слънцето, но по-нататък казва, че те са близо до обиталището на Меропс. И това е втъкано в цялата драматургия, не защото е особеност за (Етиопия) до Египет, а по-скоро защото е особеност за крайбрежието по целия южен пояс.
28 Ефор също издава древната представа за Етиопия, защото в своя труд “За Европа” казва, че ако разделим небесните и земните области на четири части, то индите ще заемат онази част, откъм която духа вятърът Апелиот, етиопците частта, от която духа Нотос, на запад са келтите, а скитите заемат онази част, от която духа вятърът Борей.115 И добавя, че най-големи райони са Етиопия и Скития; защото, казва той, смята се, че народът на етиопците се простира от зимния изгрев до залеза,116 и че Скития се простира точно срещу Етиопия. Това, че Омир е в съгласие с тази представа е видимо от твърдението му, че Итака се намира “откъм мрака” (Од. IX. 25) [което означава на север, разбира се], “докато другите са с лице към зората и слънцето”; под това той разбира цялата южна страна. И още, когато казва: “нито ми грижа създават вкупом дали прелетяват отдясно към изгрева слънчев, или отляво се носят към залеза облачно мрачен” (Ил. XII. 239-240); също и от пасажа му: “…приятели опечалени! Ние не знаем къде е тъмата, къде е Зората, нито къде под земята потъва сияйното слънце, нито отгде то възхожда.” Но за всички тези пасажи ще говоря по-подробно в описанието си на Итака.117 И тъй, когато Омир казва: “Вчера отиде Кронид да гостува отвъд океана при етиопци почтени” (Ил. I. 423), трябва да го разбираме в по-широк смисъл, както “океана” като цялата водна маса покрай южния пояс, така и “етиопците”. Защото на което и да е място по този пояс да насочите вниманието си, вие ще сте и на Океана, и в Етиопия. Същото означава и изразът “Тъкмо сега Посейдон, етиопския край изоставил, от планините Солимски съзря отдалеч Одисея” (Од. V. 282-283), което е все едно да се каже “от областите на юг”. Защото той не говори за солимите в Пизидия, а както казах и преди,118 е измислил народ със същото име, които заемат същото положение спрямо плаващия на сала и хората на юг от него, които трябва да са етиопците, каквото пизидийците заемат спрямо Понта и спрямо етиопците оттатък Египет. По същия начин Омир говори най-общо и за жеравите: “бягащи вече от зимата и дъждовете проливни; с писък високо летят към далечни води океански,носейки само убийство и смърт за мъжете пигмеи.” (Ил. III. 4-6) Защото жеравът се наблюдава да мигрира на юг не само от местата в Елада, а и от Италия и Иберия, както и от Каспийско море и Бактриана. Прочие, след като Океанът се простира по цялото южно крайбрежие и след като жеравите мигрират през зимата до цялото това крайбрежие, трябва да признаем, че митът също е поставил пигмеите по протежението на това крайбрежие. Ако по-късните поколения са ограничили разказа за пигмеите само до етиопците покрай Египет, то това няма отношение към нещата в древността. Защото днес ние не наричаме “ахейци” и “аргосци” всички, които са взели участие в похода срещу Троя, но Омир нарича с тях всички. Твърдението ми за случая с “разделените на две” етиопци е, че е подобен на този, а именно, че трябва да тълкуваме “етиопци” в смисъл, че етиопците се простират по цялото крайбрежие на Океана, от изгрева до залеза на слънцето. Защото разбираните по този начин “етиопци” естествено са раздвоени от Арабския залив, представляващ сериозен разрез на южния кръг, като от река, след като е на дължина почти петнадесет хиляди стадия, а на ширина не повече от хиляда стадия, там, където е най-широк. А към тази дължина трябва да добавим и разстоянието, с което вътрешността на този залив е разделена от морето при Пелузион, три или четири дни път – пространството, заето от провлака. Прочие, точно както по-вещите географи, които отделят Азия от Либия смятат този залив за по-естествена разграничителна черта между двата континента, отколкото Нил; защото на залива му трябва много малко, за да се простира от море до море, докато Нил е отделен от Океана с многократно по-голямо разстояние, тъй че не разделя изцяло Азия от Либия; по същия начин приемам, че поетът е смятал, че южните райони като цяло по целия обитаем свят са “на две разделени” от този залив. Как тогава може поетът да не е знаел за провлака, който заливът оформя с Египетското море?119
29 И наистина е крайно нелогично, ако поетът е знаел добре за египетска Тива, която отстои от нашето море (Средиземно море) почти на четири хиляди стадия, а изобщо не е знаел за вътрешността на Арабския залив или за прилежащия му провлак, чиято ширина е не повече от хиляда стадия. ако той е знаел, че Нил се е наричала едноименно на цялата страна Египет, а не е виждал причината за това. Защото веднага на човек би трябвало да хрумне мисълта, изказана от Херодот,120 че страната е “дар на реката” и с това да обясни същото име за реката.121 Нещо повече, от всички особености за всяка страна такива са най-знайните, най-удивителните и най видни за всекиго. Така е с повишаванията на Нил, както и с насосите й в морето. И също както посещаващите Египет научават преди всичко друго за естеството на Нил, тъй като местните не могат да разкажат на чужденци за нещо по-ново или по-забележително за страната си от тези особености, защото характерът на цялата страна става съвсем ясен за онзи, който е научил за реката, така и онези, които слушат за страната отдалече, научават това преди всичко друго. Към всичко това трябва да добавим и любознанието на поета, и любовта му към пътешествия, за което свидетелстват всички, които са писали за неговия живот, а и от самите му произведения можем да извлечем много примери за това. И така, на много основания се доказва, че Омир и е знаел, и изрично е казал онова, което трябва да се каже, и премълчава онова, което е прекалено очевидно, за да се споменава, или пък намеква за него с епитет.122
30 Но трябва да изразя учудването си към египтяните и сирийците,123 срещу които е това мое слово, че те не разбират Омир дори когато им разказва за неща от техните страни, но дори го обвиняват в невежество, обвинение, което е по-уместно спрямо самите тях, както показват думите ми. Просто премълчаването не е признак за незнание. Защото Омир не упоменава нито обръщането на течението на Еврип, нито Термопилите, нито пък други неща из Елада, които са добре известни, макар със сигурност да е знаел за тях. Но Омир също така и говори за добре известни неща, макар онези, които искат да останат глухи да не смятат така; следователно тях трябва да обвиним в невежество. Прочие, поетът нарича реките “със води от небето направо” (Ил. XVI. 174) не само зимните порои, но всички реки, защото всички те се пълнят от дъждовните води. Но общото от екзохите се превръща в особено особено. Защото “от небето течащи” може да се тълкува по един начин за зимния порой и съвсем по друг за постоянно течащия поток. Във втория случай може да се каже, че екзохата е двупосочна.124 И тъй както има някои хиперболи над хиперболи, например “по-лек от сянката на коркова тапа”, “по-плах от фригийски заек”125, “нивата му е по-малка от лаконско писмо”, също така е налице екзоха над екзоха, когато за Нил се каже, че е “от небето течаща”. Защото зимният порой надвишава другите реки по отношение на “от небето течаща”. Но Нил надвишава дори зимните порои в същата степен, не само с количеството на повишението си, но и с неговата продължителност. Така че, след като поведението на реката е било известно на поета, както вече показах, и след като той е употребил този епитет към нея, не можем да го тълкуваме по никакъв друг начин, освен по начина, който посочих. Но това, че излива водите си през повече устия е особеност, присъща и за други реки, и следователно Омир не го е сметнал за заслужаващо упоменаване, особено говорейки на хора, които са го знаели; също както и Алкей не го е споменал, макар да твърди, че и той е посещавал Египет. Но това с наносите може да се предположи не само от повишенията на нивото на водата, но и от това, което Омир казва за Фарос. Защото онзи, който му е разказал за Фарос, или по-скоро общата мълва, че е бил толкова отдалечен от континента нямаше да се е разпространила, ако бе до такава степен лъжлива, колкото разстоянието, казано от Омир, “на ден път с кораб”. А за повишаванията и наносите логично е да се предположи, че поетът го е научил като нещо знайно от всички. И заключавайки от тези факти, че по времето на гостуването на Менелай островът е бил по-отдалечен от континента, отколкото е бил по негово време, той е добавил разстояние много пъти по-голямо на своя отговорност и заради приказния елемент. Нещо повече, митотворчеството според мен изобщо не е признак за невежество. Нито в разказите за Протей и за пигмеите, нито за силата на магическите отвари, или всякакви подобни измислици на поетите. Защото такива неща се казват не поради непознаване на местата, но заради насладата и удоволствието. Но как ставало така, че след като островът е безводен, Омир говори, че има (прясна) вода: “Има там сигурен пристан, отгдето извеждат в морето кораби равноизмерни и с тъмна вода запасени” (Од. IV. 358-359). Но нали не е невъзможно водоизточникът да е пресъхнал; и освен това Омир не казва, че водоизточникът е на острова, а само че приставането на корабите е ставало там, заради великолепието на залива, а самата вода може да е черпана от континента отсреща, като поетът с този намек признава, че когато е употребил израза “в открито море” за Фарос, той не го е използвал буквално, а заради хиперболата и приказния елемент.
31 След като се смята, че описанието на Омир на скитанията на Менелай доказва, че той не е познавал онези страни, може би е по-добре да се изкажем най-напред по проблемите, които повдигат тези стихове и след това да отделим тези проблеми и да поговорим по-ясно в защита на поета. Прочие, Менелай казва на Телемах, който се е възхитил на украсите на двореца: “Изстрадах аз много и странствувах много. Стъпих на кораба и подир осем години се върнах. Кипър видях, посетих и Фригия, бродих в Египет, при етиопците бях, у сидонци, еремби гостувах, в Либия също…” (Од. IV. 81-85). Но задават въпроса, при кои етиопци е отишъл, плавайки от Египет? Защото в нашето море не живеят никакви етиопци, нито е възможно кораби да преминат катарактите на Нил. И кои са сидонците, защото не са онези във Финикия, защото той не би поставил рода и след това да въведе вида? И кои са ерембите? Защото това име е ново. Впрочем Аристоник, граматикът на нашето поколение, в своя труд “За скитанията на Менелай”, е описал мненията на много хора по всеки един от поставените въпроси. За мен ще е достатъчно да отговоря накратко по тях. От онези, които казват, че Менелай е “плавал” до Етиопия, някои предполагат каботажно плаване от Гадейрите чак до Индия, като правят така, че скитанията му да съвпаднат точно със срока, който дава Омир: “подир осем години се върнах” (Од. IV. 82), но други предполагат, че е плавал през провлака на Арабския залив, докато трети допускат, че е плавал през един от каналите на Нил. Но въведеното от Кратет за крайбрежно плаване е ненужно, не че е невъзможно [защото и скитането на Одисей щеше да е невъзможно], а защото не върши работа нито на математическите му хипотези, нито за обяснението на срока на скитанията. Защото Менелай е бил задържан против волята му заради трудностите в плаването, след като сам казва, че от шестдесет кораба са му останали едва пет, а и по свое желание е спирал, заради изгода. Защото Нестор казва: “Тъй Менелай се скиташе със своите кораби, събирайки много богатство и злато”, [към което Менелай добавя:] “Кипър обходих, посетих и Финикия, бродих в Египет” (Од. IV. 83). А ако Омир беше споменал за плаване през провлака или някой от каналите, щеше да се възприеме като нещо митично, но след като не е споменал за такова плаване, би било прекалено и нелепо човек да го предполага. Казвам нелепо, защото преди Троянските събития не е съществувал никакъв канал. А за този, който първи се е опитал да построи такъв канал, Сезострис126, казват, че се отказал, защото е предполагал, че равнището на морето е по-високо. По-нататък, провлакът също не е бил плавателен и допускането на Ератостен е погрешно. Защото той смята, че пробивът при Стълбовете на Херакъл все още не се е бил състоял. И че поради това вътрешното (Средиземно) море се е сляло с външното през пролива и го е покрило, тъй като е било с по-високо ниво, но след като е станал пробивът при Стълбовете, вътрешното море се е снишило и е оголило земята около Касион и Пелузион, чак до Червеното море. Но какви исторически сведения имаме, че този пробив при Стълбовете не е съществувал преди Троянските събития? Или може би поетът е показал едновременно как Одисей плава през протока при Стълбовете, в океана все едно, че пробивът вече съществува, и праща Менелай на кораб от Египет в Червено море, все едно, че пробивът още не съществува! Освен това Омир въвежда и Протей, който уж казва на Менелай: “Теб боговете ще пратят далеч в Елисейски полета – земния край…” (Од. IV. 563-564). Кой край на земята, впрочем? Ами, “Зефир” показва, че под този регион има предвид място някъде на запад: “лее се вечният шумол на лекодиханния вятър, от Океана изпращан” (Од. IV. 567). Тези неща наистина са пълни със загадки.
32 Но ако поетът е бил осведомен, че този провлак някога е бил залят, то не бихме ли имали още по-голямо основание да смятаме, че етиопците, след като са били разделени от толкова дълъг проток, наистина са “на две разделени”? И как би могъл Менелай да е придобил богатства от далечните етиопци, живеещи при Океана? Защото в момента, в който се възхищават на украсите в двореца му, Телемах и спътниците му се възхищават и на тяхното количество: “слонова кост и сребро, кехлибари и злато искрящо” (Од. IV. 73); но с изключение на слоновата кост, те не разполагат в изобилие с никое от тези неща, тъй като повечето от тях са най-бедните от всички хора и са номади. “Съвсем вярно”, бихте казали. Но Арабия и областит чак до Индия са им прилежащи; и макар от всички тези страни само Арабия да е получила прозвището “блажена”, то за Индия се смята и се съобщава, че е в най-висока степен “блажена”, макар хората да не я наричат с това прозвище. Впрочем, Индия Омир изобщо не е познавал [иначе щеше да спомене за нея]; но е познавал Арабия, която днес наричат “блажена”.127 По негово време обаче тя не е била богата, а и самата земя е била бедна, и голяма част от нея е била населена с живеещи в шатри хора. Много малка част от Арабия произвежда подправки; и тъкмо от тази част страната е получила названието си “Блажена”, тъй като тази стока в нашата част на света е рядка и скъпа. Днес, разбира се, арабите живеят добре и дори богато, защото търговията им е разнообразна и обилна, но по времето на Омир едва ли е било така. Колкото само до подправките, то някой търговец или камилар би могъл да натрупа известно богатство с продажбата им, но на Менелай му е трябвала плячка или дарове от царе или династи, които да имат какво да му дарят и да желаят да го направят, заради неговата прочутост и слава. Египтяните обаче, както и съседните им етиопци и араби128 нито са били лишени от средства за препитание, както другите етиопци, нито са били в пълно неведение за славата на синовете на Атрей, особено след успешното приключване на Троянската война, и следователно Менелай би могъл да се надява на печалба от тях. Сравнете какво казва Омир за нагръдника на Агамемнон: “Някога в дар гостолюбен за спомен Кинир му я даде, тъй като стигна до Кипър великата вест” (Ил. XI. 20). И наистина трябва да приемем, че времето, прекарано от Менелай в скитания е било най-вече в районите край Финикия,129 Сирия,130 Египет и Либия, и в страните около Кипър, и като цяло – по крайбрежието и между островите на Средиземно море. Защото от тях Менелай би могъл да получи дарове, както и да се обогати от насилие и грабеж, особено от онези, които били съюзници на троянците. Но варварите, които са живеели извън и далече от тези райони не са могли да му вдъхнат подобни надежди. Прочие, Омир казва, че Менелай “дошъл до” Етиопия не в смисъл, че [наистина е отишъл в Етиопия, а че е] стигнал до границата й с Египет. Защото навярно по онова време границата е била още по-близо до Тива,131 въпреки че и сега е близо, границата, минаваща покрай Сиена и Фили. От тези два града първият е египетски, но Фили е населена както от египтяни, така и от етиопци. И когато Менелай е отишъл в Тива, не е нелогично, ако е стигнал чак до границата на етиопците или дори още по-далече, особено след като се е радвал на гостоприемството на царя на Тива.132 И в същия смисъл Одисей казва, че е “отишъл до” земята на Циклопите, след като е стигнал откъм морето само до пещерата; защото казва, че пещерата е “в края” на земята им.133 А също и когато споменава за Еолия (царството на Еол) и лестригоните, и други, навсякъде, където само е оставал на пристан, казва, че “отишъл до”. В същия смисъл, следователно, и Менелай е “отишъл до”134 и в същия смисъл – и до Либия, а именно – че се е “докоснал” до някои места; оттук и заливът Арданис над Паретонион135 е наречен “залива на Менелай”.
33 А ако Омир, говорейки за финикийците споменава и сидонците, техният метропол, то той просто използва обичайна фигура на речта, както когато казва: “троянци и Хектор при корабите заведе” и “Вече не бяха сред тях синовете на вожда Ойнея, мъртъв Ойней бе отдавна, умря русокос Мелеагър” (Ил. II. 641-2), и “Скоро дойде в многоизворна Ида, на звярове майка, в Гаргар” (Ил. VIII.47); и “владееха остров Евбея, също Халкида, Еретрия” (Ил. II. 536); Също и Сафо, в стиха: “Или Кипър, или Пафос, или Панорм (заливът гостоприемен) те държат”. Макар че съществува и друга причина, подтикнала Омир, след като вече е споменал за Финикия, да направи това особено повторение, добавяйки и Сидон. Защото за да изброи само народите по ред е било достатъчно да каже: “Кипър видях, посетих и Финикия, бродих в Египет, при етиопците бях” (Од. IV. 83). Но за да наблегне, че пребиваването на Менелай при сидонците е било продължително, добре е било да го повтори, и дори да добави повече. И той подчертава продължителността на това гостуване, като хвали уменията им в занаятите и гостоприемството, предложено преди това от същите хора на Елена и Александър (Парис). Затова говори за многото сидонски изделия у дома на Александър, “гдето си пазеше пъстрите пеплоси; тях ги тъкаха сръчни сидонки, които сам Парис божествен докара в същото време, когато преплува морето обширно и благородна Елена по този път в Троя доведе.” (Ил. VI. 289-292) И у дома на Менелай също, защото той казва на Телемах: “кратер изящно кован за гощавки на теб ще предложа, целият в чисто сребро, а покрая с украса от злато, дело на бога ковач. Подари ми го царят синоднски, храбрия Федим, когато в дома му подслон бях намерил в пътя обратен за тука…” (Од. XV. 115-119) Но изразът “дело на Хефест” трябва да се приеме за хипербола, също както красиви изделия биват наричани “дело на Атина”, на Харитите или на Музите. Омир разкрива, че сидонците са били майстори на красиви изделия, когато хвали кратера, който Евней е дал като откуп за Ликаон. Думите му са: “който със своята прелест бе пръв на земята обширна, тъй като сръчни сидонци изящен го бяха създали, а финикийци преплували с него морето мъгливо, в залива Лемноски спрели и дали го в дар на Тоанта” (Ил. XXIII. 741-745).
34 Много неща са казани за ерембите, но най-прави като че ли са онези, които смятат, че Омир е имал предвид арабите. Нашият Зенон136 дори пише текста така: “и дойдох при етиопци, сидонци и араби”. Не е нужно обаче да променяме изписването му, защото е старо. По-добре е да обясним объркването с промяната на името им, защото такава промяна е честа и забележима при всички народи. И всъщност някои го правят от нехайство, като променят някои букви. Но мнението на Посидоний като че ли е най-доброто, защото той извлича етимология на думите от родството на народите и общите им характеристики. Защото народът на арменците и тези на сирийците и арабите издават голямо сходство, не само в езика им, но и в начина на живот, и в телесните им особености, а най вече там, където живеят в близко съседство. Показва го Месопотамия, която се обитава от тези три народа. Сходство съществува най-вече между тях. И ако при различните географски пояси има по-голяма разлика при северните народи спрямо южните и средните, то общото преобладава. Асирийците и арианите показват известно сходство както спрямо по-горе споменатите народи, така и помежду си. (Посидоний) предполага, че имената на тези народи също са сродни. Защото (казва той), така наричаните от нас сирийци се наричат от самите сирийци “арамейци”. А има прилика между това име и името “арменци”, както и между “араби” и “аремби”, тъй като може би древните елини са наричали така арабите, и същевременно етимологията на “еремби” допринася за това. Повечето учени наистина извличат името “еремби” от “еран ембайнейн”,137 име, което по-късно се е променило в “троглодити”138 за по-голяма яснота. Тези троглодите са от арабите, които живеят на страната на Арабския залив до Египет и Етиопия. Нормално е било поетът да спомене (ерембите) и да каже, че Менелай е стигнал до тях, в същия смисъл, в който е стигнал и до етиопците, защото и те са близо до територията на (египетска) Тива. По същия начин те са споменати не заради тяхната изкусност в занаяти, нито заради това, че Менелай се е обогатил от тях [защото не са имали голямо богатство], но заради продължителността на пребиваването им при тях и заради славата от това, че ги е посетил. Защото е било славно да стигне човек толкова далече. Това е значението и на: “и опозна градове, ума на безбройните хора”, както и на: “Някои от хората може със мен по имот да се мери, други не може. Изстрадах аз много и странствувах много” (Од. IV. 80-81). Хезиод в своя “Каталог” казва: “щерката на Арабос, сина на избавителя Хермаон139 и на Трония, щерката на цар Белос”. Същото казва и Стезихор. Следователно, можем да допуснем, че по времето на Хезиод и Стезихор страната вече се е наричала Арабия на този (Арабос), макар че навярно все още не е била наричана така по времето на героите.
35 Ала онези, които съчиняват, че ерембите били някакво особено етиопско племе, или пък племе от Кефенийците, или трето, от Пигмеите, и още много други, заслежават по-малко доверие, защото в добавка към невероятното те проявяват и склонност да смесват митичното с историчното. Като тях са и онези, които говорят за сидонци обитаващи Персийското море или другаде някъде покрай Океана, и които поставят скитанията на Менелай, както и на финикийците, в Океана. И не най-маловажната причина да не им се вярва е това, че взаимно си противоречат. Защото някои от тях дори твърдят, сидонците от наше време са изселници от сидонците при Океана, и дори добавят причината, поради която се наричат “финикийци”,140 а именно – защото Персийското море било червено. Други обаче твърдят, че сидонците на Океана били изселници от нашата Финикия. Има и такива, които прехвърлят Етиопия във Финикия от наше време и твърдят, че премеждията на Андромеда са се случили в Йопе; макар че и те са разказани не с непознаване на местата,141 а по-скоро под формата на мит. Същото е в сила и за пасажите, които Аполодор привежда от Хезиод и други автори, без да съзнава как ги съпоставя с разказаното у Омир. Защото той сравнява казаното от Омир за Понта и Египет, и го обвинява в невежество на основанието, че макар да е искал да каже истината не го е направил, а в невежеството си е заявил като истина нещо, което не е истина. Но никой не би обвинил Хезиод в невежество, когато говори за “полухора, полупсета”, за “дългоглави хора” и за “пигмеи”; не може и към самия Омир да се предявят обвинения в невежество, когато разказва подобни приказни неща, едно от които са същите тези пигмеи, нито Алкман, когато разказва за “стеганоподи” (хора с плоски стъпала) (?), нито Есхил за “кинокефалите” (кучеглавите) и за “стернофталмите” (с очи на гърдите), и “еднооките”,142 след като не обръщаме много внимание и на пишещите проза, макар и да не признават митотворчеството си. Защоот очевидно е, че те заплитат митове не поради незнание на на истината, а съзнателно съчинявайки невероятни неща, за да задоволят вкуса към удивителното и забавното. Но те създават впечатление, че го правят от невежество, защото съзнателно и убедително ни разказват такива приказни неща за неизвестно и непознато. Теопомп впрочем изрично е признал тази практика като казва, че възнамерява да разкаже и митове в своите “Истории”, и е постъпил по-добре от Херодот, Ктесий, Хеланик и авторите на “Истории за Индия”.143
36 Казаното от Омир за поведението на Океана е поднесено като мит; защото и това трябва да е цел за поета. Защото мита за Харибдите го е заел от приливните и отливните вълни и не е изцяло негова измислица, а го е заел от разказите за Сицилийския проток. Но и да е казал с израза “Три пъти в ден ги избълва и три пъти в ден ги насърбва” (Од. XII. 105), че приливът и отливат идват три пъти в течение на едно денонощие, то може да му се позволи да се изрази така; защото не трябва да предполагаме, че го е казал поради незнание на фактите, а заради трагическото и заради чувството на страх, който Кирка най-вече иска да внуши на Одисей с думите си; и по тази причина тя замесва истинското с лъжливото. Във всеки случай, в същите тези стихове Кирка казва: “Три пъти в ден ги избълва и три пъти в ден ги насърбва; Ужас! Тежко ти, оттам ако минеш, когато ги сърба!И земедържецътдаже не би те от злото изтръгнал.” Но по-късно Одисей преживява “сърбанията”, както казва самият той: (Од. XII. 431-433.): “тъкмо тя сърбаше жадно солените морски талази. Скочих, на ствола на дива смокиня високо се вкопчих/и като прилеп увиснах на него.” След това изчаква отломките от кораба, хваща се за тях и на тях се спасява, тъй че Кирка е излъгала. И както е излъгала в това твърдение, така е излъгала и в другото, че “три пъти в ден ги избълва”, вместо “два пъти в ден”, макар че този вид хипербола е обичаен за всички ни – както например, когато кажем “трижди блажен” и “трижди проклет”. Самият поет казва: “Трижди блажени онези данайци”; и пак: “Добре си дошъл, трижди любими”; и “на три и на четири къса”. (Ил. III. 363). Човек сигурно би могъл да предположи по изтеклото време, че поетът някак е намекнал за истината. Защото това, че отломките остават толкова дълго погълнати и доста по-късно биват избълвани за Одисей, който ги очаква, вкопчен през цялото време за клоните на дървото, по-скоро съответства на представата, че приливите стават два, а не три пъти в разцделеното на две време, деня и нощта. Той казва: “Аз устойчиво прилепнал зачаках, додето Харибда мачтата с кила избълва обратно. Те пак се явиха – късно, по време, когато дома за вечеря се връща съдникът, вече разгледал делата на много младежи. Ето Харибда отново изригна из гърло гредите.” (Од. XII. 437-441.) Всичко това създава впечатление за голям промеждутък от време и най-вече, че поетът удължава времето до вечерта, защото казва не просто “…когато се връща съдникът”, но “вече разгледал делата на много младежи.” Следователно се е задържал по-дълго от обичайното. И освен това спасяването на героя на корабните отломки нямаше да е достоверно, ако всеки път, преди да бъде отнесен от отлива, е бил веднага връщан обратно от поредния прилив.144
37 Аполодор, в съгласие с Ератостен и неговата школа обвинява Калимах затова, че макар да е учен, противно на основния омиров замисъл, според който местата на скитанията на Одисей са в Океана, той е назовал като такива места районите на Гаудос145 и Коркира. Но ако тези скитания изобщо не са се случвали и това е изцяло измислица на Омир, то упрекът на Аполодор е основателен. Ако пък са се случили, но по други места, то Аполодор трябваше да заяви веднага кои са тези места и по този начин същевременно да поправи грешката от невежество. Но след като разказът не може убедително да бъде наречен “пълна измислица”, както вече посочих по-горе,146 и след като не са посочени други, по-правдоподобни места, то Калимах трябва да бъде освободен от подобно обвинение.
38 Не е прав и Деметрий от Скепсис – напротив, той е виновникът за някои от грешките у Аполодор. Защото в ревностния си стремеж да отхвърли твърдението на Неант от Кизик, че Аргонавтите са вдигнали светилището на Идейската майка147 в района на Кизик, когато са плавали към Фасис148 в пътешествието си, упоменато от Омир и други автори, (Деметрий) заявява, че Омир не знае абсолютно нищо за пътуване на Язон до Фасос. Това обаче противоречи не само на казаните от Омир неща, но и на казаното от самия Деметрий. Защото (Деметрий) казва, че Ахил е опустошил Лесбос и други места, но е пощадил Лемнос и близките му острови заради родството му с Язон и сина на Язон Евний, който по това време е владял острова. Как прочие поетът знае това, че Ахил и Язон са били роднини или сънародници, или съседи, или приятели по някакъв начин [връзка, която не би могла да се дължи на друго, освен на факта, че и двамата са тесалийци и че единият е родом от Йолк, а другият е от ахейска Фтиотида], а в същото време не знае как е хрумнало на Язон, след като е тесалиец и от Йолк, да не остави никакъв свой наследник в отечеството си, но да направи сина си господар на Лемнос? И как така е знаел за Пелий и за дъщерите на Пелий, и за най-благородната от тях (Алкестида) и за нейния син, “Евмела беше родила от царя Адмета Алкеста, между жените богиня, най-хубава щерка на Пелий” (Ил. II. 714-715), а в същото време не е чувал изобщо за Арго и за Аргонавтите, неща, за които са съгласни всички, но е измислил пътешествието далече от страната на Еет и го е поставил в Океана, без разказът му да няма никаква достоверна опора?
39 Защото както всички признават, първоначалното пътуване до Фасис, поръчано от Пелий, и завръщането, и завладяването на острови при това плаване покрай брега, колкото и да е значително, съдържа елементи на достоверност, точно къкто, убеден съм, и другите скитания (на Язон) – точнто както елемент на достоверност има и в скитанията на Одисей и на Менелай – и за тази достоверност свидетелстват както сочени и до днес неща, така и думите на Омир. Например, във Фасис все още показват града Айа (Ея), а за еетите се смята, че са царували в Клохида и името еети149 все още се среща сред населението в този район. И магьосницата Медея също е историческа личност; и богатството на тези райони (на Колхида), извличано от златни, сребърни и железни мини предполага основателен мотив за похода, мотив, подтикнал и Фрикс да предприеме това пътуване преди това. Съществуват дори паметници за тези два похода: светилището на Фрикс,150 намиращо се на границите между Колхида и Иберия, и светилищата на Язон на много места в Армения, Мидия и съседните им страни. Нещо повече, казват, че има много доказателства за походите на Язон и на Фрикс около Синопе и прилежащото й крайбрежие, както и около Пропонтида и Хелеспонта, чак до местата при Лемнос. И има следи за похода на Язон и за преследвалите го колхи чак до Крит, Италия и Адриатика, жена, за която упоменава Калимах с думите: “Айглете151 и Анафе, съседна на Тера Лаконска”,152 в елегия, чиито встъпителни думи са: “Ще пея в началото как отплаваха героите от царството на Еетите на Китея, до древна Хемония”.153 На друго място, (Калимах) говори за колхите, които “Гребла оставили в Илирийския проток, до гробницата на русокоса Хармония, и там град вдигнаха, които грък един щеше да нарече града на изгнаниците, ала тяхната реч щеше да се нарече Поли.”154 Някои дори твърдят, че Язон и спътниците са плавали на голямо разстояние нагоре по Истър155, докато според други те са се спуснали чак до Адриатика. Първите го казват от непознаване на тези места, докато вторите твърдят, че една река Истър се разклонява от големия Истър и се влива в Адриатика. Но като оставим това, думите им не са нито недостоверни, нито невероятни.
40 Следователно, опирайки се някои факти, поетът в някои отношения се съгласува с историческото, но добавя и елементи на мит, съблюдавайки обичай, свойствен не само за него, но и общ за поетите. Съгласява се с историческото, когато използва името “еети”,156 когато говори за Язон и Арго, когато изобретява името Еея, имайки предвид “Айа” (Ея),157 когато поставя Евней в Лемнос, и когато прави острова “любим на Ахил”, и когато, мислейки за Медея, прави магьосницата Кирка “родна сестра на Еет” (Од. X. 137). Но добавя митичен елемент, когато прехвърля в Океана скитанията, последвали похода до страната на Еет. Защото ако се приемат горните факти, то изразът “Арго всеславен” (Од. XII. 70) е подходящ, доколкото за похода се предполага, че се е състоял в добре известни и населени места.Но ако нещата бяха такива, както твърди Деметрий от Скепсис, позовавайки се на Мимнерм, който поставя дома на Еет в океана, извън обитаемия свят на изток, и твърди, че Язон бил пратен от Пелий там, за да вземе руното, то тогава нито търсенето на руното щеше да е правдоподобноу след като е насочено към неизвестни и тъмни страни, нито заради тяхната пустинност и необитаемост, и такава отдалеченост от нашия свят, нямаше да е нито прочуто, нито всеславно.
=============================================================
=============================================================
Към глава първа от книга първа
Към глава трета от книга първа
Антични автори 